Писмо на проф. Асен Чилингиров до проф. Аксиния Джурова за Григорий мних и княз М. Оболенски (2001)
I. Коментари на Асен Чилингиров, септември 2019 г.
II. Хронология на изследванията. За Григорий Мних и неговия Съборник (във вид на .doc файл)
III. Писмо на проф. Асен Чилингиров до проф. Аксиния Джурова (24 октомври 2001 г.) (във вид на .odt файл)
I. Коментари на Асен Чилингиров, септември 2019 г.
Продължавам по темата на новата ми книга, Българските образци за руските ръкописи. Преди да мина към редактиране и продължение на досега написания текст, налагат се някои уточнявания и допълнения, които досега не са били засегнати или само частично засегнати в моите публикации и нашите разговори. Темата за последен път съм включил в "Готи и гети, 3" - допълнението от стр. 55 нататък ("Готи и гети в известията на историческите извори", (2017)), но там липсват важни подробности, които трябва да допълня ТУК. Те не може да бъдат дадени в пълен текст в новата книга, но някои от тях може да бъдат публикувани в пълен текст в допълненията, които давате на Вашия портал.
Сега искам да засегна първо две теми, непосредствено свързани с моята работа през последните две десетилетия, като ги допълня със сведения, каквито не съм публикувал на друго място.
Когато подготвях текста към тази книга нямах под ръка някои важни материали от моите архиви, които считах за загубени. На първо място пълния текст на писмото ми до проф. Аксиния Джурова от 24 октомври 2001 г., в което съм изложил всички подробности по откриването двете книги на Михаил Оболенски в Берлинската държавна библиотека - Приложението и самото изследване от 1876 година. Там са и моите КОНКРЕТНИ ВЪПРОСИ към Джурова. Нейният отговор ми беше предаден по телефона и гласеше, че е направила справка, при което нейният консултант, чието име тя не спомена, бил казал, че тази книга е отдавна известна на науката и прави заниманията ми с нея излишни. По това време, в началото на века, единственият възможен жив консултант по въпроса беше проф. Петър Динеков. По това време не само аз, но и никой от моите познати (и непознати) не знаеше, че втори екземпляр от тази книга е бил запазен в Софийската унив. библиотека. За това научих няколко години по-късно при справка в ръкописния (книжен) каталог на библиотеката. Старите правила, да се дават в каталога бележки при заемането на книгата, бяха междувременно отменени съобразно със съвременните указания за запазване на личните данни. Тогавашната завеждаща отдела при библиотеката, а в последствие неин директор, д-р Ана Алексиева, не можеше да ми даде никакви сведения за придобиването на книгата от библиотеката и за нейните ползватели. На книгата се виждаше обаче, че тя е била многократно ползвана и явно в течение на много години. В мой коментар по този въпрос по-късно писах, че проблемите , засегнати в книгата, са тъй горещи и дори опасни, че не само проф. Динеков, но и всеки друг от колегите ми, по-скоро биха си отхапали езика, отколкото да споменат за книгата. След последвалите телефонни разговори с Аксиния Джурова, както и с разговорите ми през следващите години повече не съм засягал този въпрос, а малко по-късно и отношенията ни бяха прекъснати. Аз нямах повече никакви нужди да ползвам библиотеката на Институт Дуйчев, чийто директор беше тя. Tекстът на мой доклад за една проведена от нея конференция, не беше отпечатан и липсваха каквито и да е поводи за наши разговори. Тя ми подари няколко свои големи публикации с надежда да напиша за тях рецензия, която остана неоправдана. За по-нататъшната ѝ научна дейност не се интересувах, така че не ми е известно дори дали се намира още между живите. Но същото се отнася и до болшинството други мои бивши колежки и колеги, с които загубих всякакви връзки - освен д-р Петя Димитрова, която не само публикува в редактираното от нея списание "Исторически бъдеще" мои статии, но имахме и телефонни разговори, респ. разменени мейли вече с дълги прекъсвания.
На това място и няколко бележки във връзка с публикуването на статията ми в "Про и анти". Тази статия аз написах, готова за печат, още преди края на 2001 година, но трябваше да минат повече от две години и половина преди да излезе. За мене не беше тайна, че главният редактор-издател на в. "Про и анти" Васил Станилов, е под закрила на "службите" - насочената силно против Руската Федерация публицистична дейност на Станилов беше нещо обикновено в последните десетилетия явление за заблуждаване на българската общественост и когато се касаеше за публикации като моята не беше никак лесно да се преодолеят важни пречки. И това наложи забавянето публикуването на статията. Но попречи и на публикуването на други мои статии
Прилагам с втулка пълния автентичен текст на моето писмо до А.Джурова от 24 Х 2001.
Втората тема, по която искам да напиша няколко реда, засяга отношенията ми с проф. Людмила Горина. Доколкото си спомням (?) Петя Димитрова ме запозна с нея във връзка с предстоящото излизане на нейната книга за Българския хронограф (по руската терминология). Горина вече беше публикувала няколко свои изследвания на тази тема, което доведе до сериозен конфликт в Московския университет, понеже тя завеждаше катедра по български език във Филологическия факултет и беше прекрачила границата с Факултета по история, забраняваща заниманията с теми от друг факултет. Петя Димитрова ми предложи да напиша обширна и изчерпателна рецензия за изследванията на Горина, вкл. предстоящата да излезе нова ГОЛЯМА книга. Аз веднага се заех с работа по тази рецензия - това беше през май 2005 година и в моя компютър бях поставил заглавие РЕЦЕНЗИЯ, а темата се разрастна в течение на няколко месеца и придоби размерите на голямоформатна книга, вече под название Цар Симеоновият СЪБОРНИК от Х век, първа част, последвана и от втора част, но предвидената трета част не беше издадена. С проф. Горина бях водил още преди представянето на нейната книга много разговори по темата - за мене беше интересно и дали тя е имала възможност да ползва лично книгата на Михаил Оболенски, защото на едно място в своята книга тя я цитира с посочване на страница. Горина ми отговори, че не е ползвала книгата, нито я е виждала, а цитата предава според един вторичен източник, който е ползвала. По едно "съвпадение" представянето на книгата ми "Готи гети" (1) беше насрочено в сградата на Деканата в един и същ час в две разположени противоположно зали - № 1 и № 2. А това преследваше задачата публиката на Горина да няма възможност да присъства при представянето на моята книга - и обратно, макар и двете книги да засягаха някои сходни проблеми. За това представяне тук няма да пиша повече. Само ще спомена, че на него присъстваше акад. Гюзелев, а също и един прочул се напоследък "историк-разследвач" в областта на действията на ДС, Христо Христов (също агент на службите), който издаде силно нашумялото "изследване" на дейността на емигранта - "дисидент" Георги Марков - но това изследване беше въз основа на "любезно предоставени от ДС материали". Христо Христов искаше да напише статия за представянето на моята книга и ме заведе след представянето в редакцията на вестника (24 часа?), където ме очакваше фотографът на вестника и направи цяла серия фотоснимки (фотошутинг). Но темата на моята книга се оказа неудобна за вестника и такава статия не излезе. С Горина по-късно не съм имал никакъв контакт, а моята "рецензия" излезе през следващите години в две издания с продължение.
Писмото си до Аксиния Джурова считам за ВАЖЕН ДОКУМЕНТ. Той е първото съобщение (с много подробности!) за откритата от мене унищожена книга на княз М. Оболенски. И наистина има място между най-важните ми публикации. За мене е удивително и обстоятелството, че пълният автентичен текст на писмото (междувременно конвертиран от вече неупотребявани код и шрифтове), въпреки повече от 10 катастрофи с моите електронни архиви, е запазен!
II. Хронология на изследванията
За Григорий Мних и неговия Съборник
9 октомври 2001.
Най-после успявам да се свържа по телефона с началника на Отдел Югоизточна Европа в Държавната библиотека в Берлин, д-р Гьорнер, когото напразно търся от две седмици насам, но телефонът в кабинета му не отговаря, а библиотеката от четири месеца е закрита поради ремонт, като е открита за ползване само една малка част от подръчната библиотека с главните справочници, а книгите от нейните книгохранилища могат да се поръчват и ползват в зданието на старата библиотека на ул. „Унтер ден линден“. Всичко това е свързано с много неудобства – всички компютъри, чрез които единствено може да се избира и поръчва нужната литература, са обикновено заети и докато човек се добере до някой от тях, трябва да чака с часове; поръчаните книги пристигат след 2-3 дни (ако не са заети от други читатели или не са от множеството изчезнали безследно след войната), но и докато се получат от заемната служба трябва да се чака с часове на огромна опашка. Аз много рядко използвам своето познанство с някои от началниците в библиотеката, с които съм повече или по-малко близък, и не искам да им дотягам, освен при някои много особени случаи. Но тъкмо един такъв особен случай ме кара този път да използвам познанството си. Касае се за четири книги, издадени преди Втората световна война, каквито по принцип е забранено да се изнасят от библиотеката, а в редица случаи, когато са отпечатани на по-лоша хартия и вече се разпадат, дори правенето на ксерокопия в апаратите на библиотеката е забранено – за тези четири книги ще се спра обстойно по-нататък. С д-р Гьорнер се познаваме още от преди обединението на Германия. Той е един от малкото на брой приятели на България, останали все още в днешна Германия, свързан е със старата българска литература не само като славист, а и с особените си симпатии към старата българска музика – от много години ръководи един малък хор за църковна музика и с него е изнасял редица публични концерти. Въпреки дългото ни познанство, аз досега само веднаж съм се обръщал за помощ към него, когато преди две години той успя да ми достави по вътрешната междубиблиотечна заемна служба от Хайделберг една много важна за мене книга, като по такъв начин имах възможност в течение на цял месец да я ползвам в къщи и да си направя от нея копия, а също да скенирам и обработя в компютъра си за мое ползване. Той и този път със същата любезност ми определя среща в затворената за посещение библиотека, като преди това обаче ми съобщава твърде печалната за мене новина, че от няколко седмици е излязъл в пенсия – тъй като има още редица недовършени работи, запазил си е един малък кабинет в библиотеката и при нужда може да бъде намерен там. Амартол
Отивам в библиотеката – това е зданието, построено през 70-те години в непосредствена близост до Филхармонията, но и до междувременно сринатата стена. Аз бях между малкото на брой читатели от тогавашния Източен Берлин, които посещаваха тази библиотека още от откриването ѝ чак до падането на стената. Войната и разделянето на Германия бяха се отразили чувствително и върху ползването на безценните богатства на предишната Пруска държавна библиотека, заемаща преди войната мястото на една от най-големите библиотеки в света след Лондонската и Вашингтонската. От нейното здание в Източен Берлин бяха се запазили съответно прилично ремонтирани само крилата със служебните помещения и някои от книгохранилищата, а огромната читалня беше унищожена от пряко попадение на въздушна мина. Именно тази зала, с която библиотеката винаги с право се е гордеела, е представлявала едно от най-големите чудеса на техниката – посредством система от асансьори и пневматични транспортьори тогава е било възможно доставянето на всяка от четирите и половина милиона книги в нея само в течение на десет минути – нещо днес невъзможно въпреки огромния прогрес на техниката. В самото начало на войната целият книжен фонд на библиотеката, заедно с каталозите, бива системно опакован и евакуиран в източните и западните части на Германия. От евакуираните на изток книги се връща много малка част, заедно с каталозите, а евакуираните на запад отначало се намират в Университетската библиотека в Марбург и от там продължават да се ползват по книгообмена и в ГДР – от което и аз се ползвах най-пълноценно в течение на близо 15 години. След това те бяха пренесени в построената от ***** нова и модерна сграда. Там обаче имаше друго неудобство: каталогът за довоенния фонд на библиотеката се намираше в Източен Берлин, а читателите от Западен Берлин, които имаха достъп и в каталога на зданието на „Унтер ден линден“, се брояха на пръсти – това бяха предимно чужденци, дошли за научна работа във ФРГ. Още по-малко бяха тези като мене, които можеха да си направят справка в този каталог, да си запишат сигнатурата на желаната от тях книга, от там да отидат отвъд границата и един час по-късно да ползват въпросната книга или дори да си направят ксерокопия на някой от многото копирни апарати, по-голямата част от които обикновено бездействаха. Едва в самото навечерие на обединението, на тогавашната директорка на Държавната библиотека в „столицата на ГДР Берлин“, г-жа проф. Краузе, се отдаде да осъществи преснимането върху микрофишове на целия каталог (включително заглавията на изчезналите след войната книги) и по такъв начин да направи първата стъпка по пътя на обединението на библиотеката. Оттогава до сега, повече от 12 години, това обединение продължава да се осъществява, макар и бавно, стъпка по стъпка, каталогът постепенно се заменя с електронен, без това обаче ни най-малко да улеснява ползването на книгите, излезли преди повече от 100 години, а ремонтът на зданието в бившия Западен Берлин продължава вече много месеци.
Придружен от една секретарка, преминавам през разни коридори и строителни площадки, които с нищо не показват предстоящото завършване на строителните работи. Д-р Гьорнер обаче не е в кабинета си и аз трябва да го чакам в подръчната библиотека на отдела – който вече се нарича „Отдел за Източна Европа“. Оказва се, че тази твърде голяма подръчна библиотека и нейните сводни каталози, въпреки ремонта на останалата част на библиотеката, продължават да функционират, но само до днес – от следващия ден и тя ще бъде затворена месец-месец и половина, до завършването на ремонта на цялата библиотека. Аз бързам да се възползвам от това и да си направя няколко справки в сводния каталог за книги по славистика от повечето публични библиотеки в Германия, който е единствен по рода си в страната – искам да си направя справка и в още един справочник, от който не зная да има екземпляр в някоя друга берлинска библиотека. Това е излязлата в Москва през 1962 година библиография на руското летописание от Р. П. Димитриева. Когато преди две години в продължение на няколко месеца в читалните на двете библиотеки можах да направя справки в почти всички томове от излязлото в течение на повече от век и половина пълно събрание на летописите, аз през всичкото време се ползвах както от този справочник, така и от сводния каталог и в края на краищата останаха само два тома от това пълно събрание, които не се намираха в Берлин и реших да не ги търся повече по други градове. Библиографията с туй почти си беше свършила за мене работата и аз си направих копие само на няколко страници от нея. Тъй като ми бяха отново нужни данните за единия от двата тома, до които не бях стигнал, взех я отново от мястото, на което си стои близо 20 години, без друг някой да я погледне. Отварям я, за да взема тези данни и погледът ми изведнаж се спира на анотациите към едно заглавие, което досега не бях забелязал: Князь Михаилъ Андреевичъ Оболенскiй, Несколько словъ о первоначальной русской лѣýтописи, Москва 1870. В тази анотация се посочват темите, разглеждани във въпросната книга, някои от които засягат непосредствено въпроси, с които се занимавам повече от 30 години. Тъй като именно този княз Оболенски беше издателят на същия руски летопис, Лѣтописецъ Переславля Суздальскаго, до който не можах да се добера преди две години, погледнах в указателя към библиографията за това негово издание и се натъкнах на още една непозната за мене книга, към която се даваха дори повече анотации за същия кръг от теми: Изслѣдованiя и замѣтки по русскимъ и славянскимъ древностямъ (Приложенiе къ „О первоначальной русской лѣтописи“), С.-Петербургъ 1875. От лавиците на подръчната библиотека до микрофишовия каталог на цялата Пруска държавна библиотека са само няколко крачки и пет минути по-късно открих и двете заглавия в този каталог. Но към първата от двете книги прочитам и една допълнителна бележка, отнасяща се за посвещението на книгата, която още в първия миг ме постави в недоумение. Тя сама по себе си е дотолкова забележителна, че не само събужда интереса ми към книгата, но и поставя редица въпроси, които би си поставил и всеки друг, поне малко запознат с българската политическа и църковна история и с българо-руските отношения през последните 130 години. Тя гласи: „Народу болгарскому въ годъ празнованiя тысячелѣтiя православной болгарской церкви посвящаетъ Князь Михаилъ Андреевичъ Оболенскiй“. В това посвещение всичко е необикновено: и годината на посвещението, и причината за него – „хилядолетният юбилей на православната българска църква“. А необикновено е затова, че авторът посочва тук не възприетата от почти всички изследователи 865 година, като дата за „покръстването на българите“, която днес се оспорва само от малцина автори (включително и от мене!), а вместо нея годината, в която българската църква бива призната на едно от заседанията на VIII Вселенски събор за «автономна православна архиепоскопия». Но твърде странно е и обстоятелството кога този автор обръща внимание на своите сънародници за този юбилей, за който в руската литература досега не съм срещнал нито дума. Че това става именно в 1870 година! А тази е годината, когато бива учредена Българската православна екзархия, и то против указанията на руската дипломация и на руската църква, която не закъснява да я обяви за схизматична и запазва това свое отношение в течение на близо осем десетилетия – нещо, за което не обичат да говорят нито руските, нито българските богослови!
Докато мислите ми се занимават усилено за изясняване на това твърде странно съчетание от обстоятелства, д-р Гьорнер се появява и ние отиваме във фоайето на библиотеката, където водим продължителен разговор. Разбира се, въпреки че вече не е началник на отдела, той е готов да ми услужи с търсените от мене книги и ще се постарае да ги вземе на другия ден от книгохранилището, а аз мога да ги задържа толкова време, колкото са ми нужни за работата. Аз не искам да го заангажирам прекомерно много и поръчвам за ползване в читалнята на другата библиотека двете книги, които открих в каталога на библиотеката, без да съм напълно сигурен, че те не са от изчезналите „безследно“.
Щастието обаче и този път работи в моя полза. На другия ден и двете книги са пристигнали в библиотеката на ул. „Унтер ден линден“ и аз мога да ги взема в читалнята. Още при тяхното прелистване обаче удивлението ми е безкрайно и при тяхното най-повърхностно прелистване продължава да расте. За автора им намирам и в двете книги твърде малко данни, допълнени с някои сведения от руски дореволюционни енциклопедии. От тези данни узнавам, че в продължение на 4 десетилетия княз Оболенски е оглавявал Главния архив на Министерството на външните работи в Москва, където на негово разположение е бил един ръкопис, съхраняван в същия архив – препис от ХIV/ХV век на сборник с разни текстове, който пък е бил преписан от друг – български – сборник, съставен или само преписан около средата на Х век. За работата му върху този сборник не намирам в подръчните справочници никакви данни – ако нещо се пише за неговата изследователска и публицистична дейност, то се отнася почти изключително за публикуваните от него сравнително късни руски летописи: Супрасълския, Переяславл-Суздалския и т. нар. Нов летописец. Първата от двете книги, 96 стр. голям формат, носеща посвещението, което възбуди вниманието ми, представлява изследване на обстоятелствата около посещението на великата княгина Олга в Цариград през 957 година (?), и по-специално повода, целта и резултатите от това посещение, въз основа на анализ на данните от историческите извори. Особено място в книгата се отделя върху личността на придружаващия руската велика княгиня свещенослужител Григорий в качеството на неин главен съветник, когото Оболенски идентифицира с известния български книжовник от Преславската школа епископ Григорий, но и с автора-съставител на сборника, чието име е обозначено както в намиращия се в Архива на Министерството на външните работи препис, така и в намиращия се във Вилнюската библиотека препис от същия протограф. Втората книга, обозначена в подзаглавието ѝ като „приложение“ към първата, е също голям формат с близо 500 стр. текст и е издадена посмъртно въз основа на запазените в личния архив на княз Оболенски и в Архива на Министерството на външните работи материали на автора от неговата дъщеря, княгиня Ана Хилкова. Тя съдържа няколко повече или по-малко завършени изследвания върху ранната руска и българска история, върху славянската азбука, върху преводите на старобългарските текстове, но и преди всичко върху самия сборник, както и неговия първоначален протограф. Позовавайки се на преписа, с който Оболенски е разполагал, но и на цяла поредица други преписи, макар и по-късни, но следващи точно текста на протографа, той установява с голяма точност не само списъка на съчиненията, които първоначалният протограф е съдържал, т. е. така нареченото негово „оглавление“, но и успява да реконструира неговия предговор, запазен в някои от късните преписи във вид на послесловие.
Ще минат няколко месеца, докато се добера до текста на единствената в руската научна литература био-библиографична статия за княз Михаил Оболенски, излязла малко след смъртта му в 1873 година. Според тази статия той е роден през 1803 г. и произхожда от един от най-старите руски родове, пряк потомък на черниговския княз Михаил Всеволодович, убит от татарите в 1246 г. По стара семейна традиция постъпва 13-годишен като паж в двореца, от там преминава на военна служба в Лейб-гвардейския Финландски полк, 20-годишен е произведен в офицерски чин, участва в руско-турската война в 1828 г. и при обсадата на Варна е ранен в крака. През 1831 г., произведен в чин капитан, той напуска военната служба и е назначен за началник канцелария на тайната служба при руския царски наместник в Полша и председател на временното управление на Полша, а след закриването поста на наместника остава като изпълняващ същата длъжност до 1833 г., когато преминава в Главния архив при Министерството на външните работи, помещаващ се в Москва, отначало като изпълняващ длъжността завеждащ архива, а впоследствие и като титуляр на същия пост чак до смъртта си в 1873 г. От 1834 г. той е избран за действителен член на Московското Общество за изучаване на историята и руските древности, а от 1839 г. е член на Археографическата комисия, в 1853 г. му е поверен и архивът с държавните документи при Оръжейната палата, а в 1856 г. е назначен и за председател на Императорската комисия по възстановяването и преустройството на Романовските дворци в Москва. Още от самото начало на дейността си в Архива на Външното министерство и в Оръжейната палата Оболенски подготвя издаването на цяла поредица сборници с документи, предимно от т. нар. „смутно време“ (ХVI век), от която излизат 11 тома, но и на някои от най-забележителните руски летописи и е първият, който въвежда при печатането на древните славянски ръкописи точното отпечатване на всички писмени знаци от ръкописите. Последните две десетилетия от живота си княз Оболенски посвещава главно на изследването на намиращия се в поверения му архив ръкописен сборник и на свързаните с него въпроси от ранната руска история и връзките ѝ с България.
Освен съобщенията за двете негови книги в Библиографията на руското летописание, както и за още две други негови студии, посветени на Переяславския летописец и на гръцкия историк Георги Амартол, а и за няколко кратки статии, посочени в същата библиография, не откривам и през следващите месеци нищо повече в нито един от иначе многословните руски и съветски справочници и монографични изследвания, посветени на руски автори и изследователи. Но и между библиографията, посочена в научните трудове на руските и съветските автори не срещам никъде да се цитира дори само заглавието на излезлия през 1875 г. негов труд. А и първият се споменава само в три статии от руски автори, излезли преди революцията, както и в преведеното и на български език изследване на А. Н. Сахаров върху дипломацията на Древна Русия, но без подробности относно тезата на автора му за мисията на великата княгиня Олга в Цариград, отличаваща се съществено от възприетата от съветската наука теза. Тази теза не се отбелязва и в нито едно от големия брой научни изследвания, предимно от руски автори, посветени на Олга и нейното пътуване, печатани в течение на целия ХХ век – от статиите на Айналов и Острогорски до тези на Левченко, Ариньон и Литаврин.
Колкото странна и да е липсата на каквито и да е библиографски данни за втората книга в цялата руска, съветска, но и българска научна литература, още след едно най-бегло нейно прелистване тя става напълно обяснима от експлозивността – или ако употребим едно по-меко и по-модерно обозначение „бризантността“ – на публикуваните в нея материали. Но булото на мълчанието покрива също така намиращите се в Архива на министерството на външните работи и във Вилнюс преписи на въпросния сборник, както и техния протограф, а и по-късните им преписи. Причина за това мълчание съвсем не е тяхната относително късна датировка – още в 1879 г. бележитият руски славист И. И. Срезневски отбелязва в своето изследване на един от откъсите, поместени в този сборник, че след изследванията на цяла поредица руски учени „можно не считать эту рукопись ни неизвестною, ни даже малоизвестною“. Тази причина е съвсем различна. Защото дори само споменаването названията на съдържащите се в първоначалния негов протограф отделни части, тъй както то се дава в няколко от късните негови преписи и преписи от тях, посочена в труда на Оболенски, променя радикално всички досегашни повече или по-малко безоснователни хипотези и предположения за книжовната дейност в Киевска Русия.
Какво знаем с положителност за дейността на Преславската книжовна школа през близо стогодишния период от началото на 80-те години на IХ век до 971 година и за книжовната дейност в Киев от края на Х и в течение на целия ХI век? За какво от тази дейност ние имаме доказателства с документален характер и за какво знаем само от добронамерени легенди или прости предположения?
За близо 180 години изследвания на литературните паметници от Преславската книжовна школа – ако за начало на тези изследвания приемем публикацията на Калайдович за Йоан Екзарх от 1828 година – нашите представи са придобили твърде конкретен характер. Няколко имена на нейни представители, както и техни произведения, са повече от един век достояние на литературната наука и представляват неотменна част от съкровищницата на българската средновековна култура. Макар и да не знаем, а и сигурно никога няма да узнаем нито точния брой на българските книжовници, участвали при превода и преписването на църковна литература, необходима за богослужението и при създаването на оригинални литературни произведения, нито пък точния брой на тези преводи и оригинални трудове, вече знаем с положителност, че тъкмо по това време възникват и всички преводи на старобългарски език, използвани и от руската църква в течение на следващите векове. За загубените, или по-точно унищожените, български преводи и оригинали можем само да гадаем от това, което по един или по друг начин е стигнало до нас. В този смисъл твърде показателни са богословските произведения на Климент Охридски, голяма част от които (но положително не всички!) са се запазили само защото са били считани за произведения на римския папа Климент. Сега те са събрани в три големи тома и впечатляват дълбоко читателя както със своето съдържание, така и с богатството на езика си. Освен запазените също така по изключение произведения на други представители на Преславската книжовна школа, като Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и Епископ Константин, всички други произведения на българската книжнина са били явно умишлено унищожени с определена цел – по-нататък ще се спрем обширно на този въпрос. Че това е засягало предимно, ако не и изключително, произведенията на българската книжнина, ни показват най-вече запазените синаксарии и месецослови, от които най-грижливо и старателно са били отстранени листовете с имената на българските светци. И тук обаче има също малко на брой изключения, когато в някои месецослови, като тези на Остромировото и Мстиславовото Евангелие или на Охридския Апостол, случайно са се запазили имената и на някои български светци. Също така вече не подлежи на съмнение, че българския книжовен език се създава именно в Преслав. И това не е диалектът на някаква-си славянска диаспора в Солун, както тенденциозно твърдят някои автори, а един книжовен език с установени норми и форми. Тези негови норми следват и българските книжовници, работили в западните български земи, като Климент Охридски. Ако срещнем някакви отклонения в тези установени още в началото на Х век норми, те са характерни само за произведения, възникнали или преди установяването им, или – най-често – когато след прекъсването дейността на Преславската книжовна школа през следващите векове в някои отдалечени райони възникват не тъй грижливо изготвени преписи. В този смисъл не може да се говори и за самостоятелна Охридска или Македонска книжовна школа, развиваща се извън дейността на Преславската.
За разлика от дейността на Преславската книжовна школа, ние не разполагаме с никакви документални доказателства за съществуванието на някаква Киевско-Руска книжовна школа. Ние разполагаме само с четири датирани преписа – и то чак през втората половина на ХI век – за възникването на които съществуват само хипотези, върху чиято правдоподобност по-нататък ще се спрем подробно. Но и между недатираните преписи няма такива, които да са възникнали преди ХII век. Досега ние нито знаем кои са преписвачите на тези ръкописи, нито от каква националност са те – във всички тях наред с особеностите на българския език, господстващи върху целия текст, се срещат и някои специфични за руския език думи или граматични форми, за които – поне досега – не знаем как са се наложили в текста, или другояче казано: не знаем по какъв начин и от кого е извършено тяхното приспособяване за ползване от руси. Но и твърде малкото на брой оригинални творби на руската книжнина от киевския период, от които разполагаме със значително по-късни преписи, не са възникнали преди края на ХI век – или именно тогава са били радикално прередактирани. Забележителен е фактът, че в Русия не са запазени също така нито гръцки оригинали или преписи по-стари от ХIV век, нито пък някакви преводи от гръцки език, направени преди ХII век – дори единственото известно изключение за превод от гръцки език без посредничеството на български превод, Хрониката на Георги Амартол, не може по никакъв начин да се датира преди началото на ХII век.
А какво говорят по този въпрос историческите извори?
За най-ранната история на Русия ние не разполагаме с домашни извори по-стари от началото на ХII век, но и те са стигнали до нас в преписи, изготвени най-малко два века по-късно и тогава съответно редактирани – и то не само по отношение на формата, а и по отношение на съдържанието. А и тези извори – това са предимно летописи, преписи от съставената в началото на ХII век „Повесть временных лет“ – не споменават нито дума за конкретна книжовна дейност в Киевска Русия през ХI век. С изключение на два късни преписа от други летописи, междувременно загубени или унищожени, за които повечето от руските и съветските историци не обичат да говорят, а ако някъде ги споменават, то е само за да изкажат съмнение в тяхната достоверност! На този въпрос ще се спрем по-нататък също достатъчно подробно. Няма да намерим нито дума за книжовна дейност в Киевска Русия и в чуждите извори – предимно гръцки, латински и арменски хроники или пътеписи. За пълнота трябва да споменем обаче и някои графити и надписи върху предмети, които могат да бъдат датирани с относителна точност. Забележителното обаче е, че и от тези надписи ние не само не можем да добием впечатление за някакво самостоятелно развитие на руския книжовен език, а откриваме още по-тесни връзки с българския език, говорещи за българска националност дори при авторите на съответните надписи, които при това са и изготвили съответните предмети – безразлично дали туй са били матрици за сечене на монети или архитектурни паметници с тяхната украса.
Това е фактическото положение на нещата, с което повече или по-малко охотно се съгласяват и всички руски дореволюционни изследователи от Калайдович и Срезневски до Шахматов, Голубински и Истрин.
Но липсата на факти открива огромни възможности за създаване на най-разнообразни теории
Втората книга е посмъртно издание на негови материали, осъществено от дъщеря му, и от някои бележки към книгата узнавам, че княз Оболенский в течение на четири десетилетия е завеждал Главния архив на Министерството на външните работи в Петербург – един действително твърде важен пост, що се отнася до документите на старата и новата руска дипломация, които (с много малки изключения от 1930-те години) никога не са били издавани и няма да бъдат издавани, и до които обществеността до ден днешен не се допуска. А сред тези документи се е намирал и един ръкопис с не по-малко поверително съдържание, за който в цялата руска и съветска научна литература могат да се намерят само няколко кратки съобщения и извадки от текста, без нито да обявят съдържанието му – както се прави при описанието на ръкописи, – нито дори да споменат най-общо какво има в него. А се оказва, че този ръкопис, представляващ недатиран препис от ХIV или ХV век на един ръкопис от края на ХI или началото на ХII век, има (или е имал) и един „близнак“ в библиотеката във Вилнюс. В руската научна литература обикновено не се споменава нищо и за протографа на тези два ръкописа, съставен в две версии – една пълна и една съкратена – от един друг протограф. И тъкмо тук нещата започват да стават все по-интересни. От втората книга на княз Оболенски научавам, че този (междувременно загубен!) „първи“ протограф се е намирал в началото на ХII век в Новгород и е бил преписан във въпросните две версии по нареждане не на някой друг, а на самия новгородски княз Мстислав, по чиято поръчка се прави нов препис на Евангелието, известен в [AT1]науката под името „Мстиславово Евангелие“. А ние знаем, че по същото време в Новгород се е намирал и оригиналът на Остромировото евенгелие – или поне един негов препис. За това по какъв начин е попаднал в Киевска Русия протографът на Остромировото Евангелие има много спорове – с тези спорове и с различните хипотези ще се занимаем по-нататък по-изчерпателно. За безспорно се приема обаче, че това е бил един ръкопис от личната библиотека на българския цар Симеон. В една своя публикация аз още преди четвърт век обърнах внимание на обстоятелството, че емайловите пластинки от подвързията на Мстиславовото Евангелие могат съвсем точно да се датират и идентифицират с произведения от цариградските императорски работилници от 20-те години на Х век и трябва да са попаднали в България единствено със зестрата на българската царица Мария-Ирина, съпруга на цар Петър – на всички, които са се занимавали обстойно с емайловите произведения на придворните цариградски златарски работилници, са добре известни техните специфични художествени и технически особености, които не могат да се копират и ни позволяват да ги датираме съвсем точно в рамките до едно десетилетие.
На това място читателят трябва да се запита: „А какво е представлявал и какво е съдържал протографът на протографа на същия ръкопис, който княз Оболенски имал на разположение в течение на три десетилетия?“ Отговорът на този въпрос е даден във втората книга на княз Оболенски. Оказва се, че този княз, за разлика от своите предшественици и наследници на тъй отговорния си пост, не само е съхранявал поверения му ръкопис, а в продължение на четири десетилетия го е и изследвал, и то най-внимателно и най-компетентно по всички правила на съвременната му наука, като в края на краищата успял да реконструира и списъка на съчиненията, включени в „протографа на неговия протограф“, както и неговия предговор, съдържащ се във фрагментарен вид в някои от преписите му. А колко експлозивен – или ако употребим една малко по-мека, но по-модерна дума: „бризантен“ – е този материал, може да си представи всеки, който макар и най-бегло е запознат с въпросите на българската и руската историография. Защото в труда си княз Оболенски доказва с най-убедителна аргументация, че в самото начало на така наречената „киевско-руска писменост“ стои един огромен по обем, но още по-огромен по значение и научна стойност ръкопис, озаглавен „Изборникъ Григорiя мниха Презвитера всѣхъ церковникъ Болгарскихъ церквїй“. Този огромен ръкопис е имал в самото си начало – както това обикновено се прави – и „оглавление“, т.е. списък на неговите части, а и предговор. От този ръкопис – по всяка вероятност подвързан в много дебел том – най-напред бива откъсната първата му част. А какво е съдържала тази първа част и кога тя е откъсната от оригинала, на науката е известно от 180 години, макар и някои съвременни съветски изследователи да се опитват по всякакъв начин да го отрекат – на този въпрос ще се спрем по-нататък подробно. Но княз Оболенски ни казва и какво е съдържала втората част от сборника, за която – както вече споменах – никъде нищо не се пише през 130-те години, последвали издаването труда на Оболенски. Това негово съдържание, или па старобългарската терминология „оглавление“, в което се споменава също и откъснатата му първа част, най-съвестно копират не само тези, които са преписали поверения му ръкопис и неговия близнак във Вилнюс, но и други повече или по-малко съвестни преписвачи, които са копирали през ХV, ХVI и дори ХVII век единия от двата ръкописа – а по всяка вероятност и техния протограф. Защото тези безименни книжовници оставят в своите ръкописи място и за илюстрациите, които са се съдържали в този протограф (и разбира се в неговия протограф, което ни е много добре известно от копието на първата му част). А това копие не е нищо друго, освен т. нар. според руската терминология „Светославов сборник“ от 1078 година. В българската наука той обикновено се нарича „Светославов препис на Симеоновия сборник“ и това не е някаква неумела и шовинистична фалшификация на български изследователи-патриоти, а е възприето в цялата световна славистика, след като още преди век и половина биват намерени и други преписи от същия протограф, в чието посвещение авторът на сборника прославя и възхвалява българския владетел. А че втората част на същия първи протограф е съдържала още по-важни за науката ръкописи, освен „първото оригинално произведение на киевско-руската книжнина“, може да си представи всеки дори само от факта, че тъкмо в него се е намирал не само първият и най-стар препис от т. нар. „Именник на българските владетели“, но и един летопис, съставен от автора му, Григорий, между 956 и 962 година, при който и до сега не е изяснено до каква степен е повлиян от хрониката на византийския автор Георги Амартол по простата причина, че от неговия текст до нас са стигнали само някои откъси, публикувани от княз Оболенски, който от своя страна посвещава едно свое изследване и на труда на Георги Амартол. Но и тъкмо на този Григорий, за когото читателят по-нататък узнава не само титлата му „епископ Мизийски“, т.е. български, но и обстоятелството, че е бил канонизиран от руската и българската църква, а и че придружава руската велика княгиня Олга по време на нейното пътуване до Цариград като член на нейната свита и неин главен съветник. Името на този духовник, съветник на великата руска княгиня Олга се споменава няколкократно от главния исторически извор за това събитие, книгата на византийския император Константин VII Багренородни „За церемониите“ – редица подробности от това пътуване се съдържат обаче само в руските летописи и княз Оболенски с право посочва, че те може да са написани единствено от очевидец. Тъкмо това е основната тема на първата му книга (с посвещението), която има само 96 страници, голям формат. Втората книга, издадена след смъртта на княз Оболенски от неговата дъщеря, представлява сборник от разни негови повече или по-малко завършени изследвания, при които акцентът пада също главно върху Григорий, неговите трудове и значението му за българската и руската наука. Ако при тези изследвания интерес у мене – а по всяка вероятност и у моите колеги – събуждат на първо място данните от недостъпните за научни изследвания ръкописи, така както се предават в цитати от Оболенски, съвсем не по-малко интересни са и неговите заключения, резултат от продължилата десетилетия работа върху ръкописите, от които се извличат много и важни сведения за българската история.
За моя радост в нито една от двете книги на Оболенски няма червена лента, означаваща забрана за копиране. Затова аз се отказвам да си губя времето да ги чета в библиотеката, а решавам да ги копирам и след това вкъщи да се занимая на спокойствие с тях. Колкото трудно и неудобно да е копирането със старите и напълно износени копирни апарати в тукашната библиотека, аз започвам именно с тази техническа работа. От първата книга на Оболенски веднага направих ксерокопия 1:1, за да може от тях да се напечата евентуално и добро фототипно издание, а голямата само прегледах за 10 минути и я запазих за следобеда, като преди това отидох до най-близката банка, за да се снабдя с достатъчно монети за да я изкопирам, макар и малко намалена. От копирните апарати, работещи с монетен автомат, само на един е възможно страниците да се умаляват, т.е. да се копират едновременно по две, но и при това положение правенето на над 500 копия ми отнема цял следобед.
Едва вечерта мога да се занимая по-внимателно и със съдържанието на двете книги. Преди това обаче искам да прегледам какво е известно в българската, но и в руската историография за Григорий – а и за княз Оболенски. Вече споменах какво е писано за Оболенски. На пръв поглед изглеждаше, че за Григорий е писано вече твърде много, макар и никъде да не открих да се споменава втората публикация на княз Оболенски. В съответния том от Кирило-Методиевската енциклопедия дори открих на името Григорий презвитер статия на почти пет колони, от които една колона и половина библиография. В библиографията не липсва дори и първата от двете книги на Оболенски, както и книгата му за Переяславския летописец; там са посочени и още редица други изследвания, включително не само на руски, но и на съветски автори, с точно обозначени страници. Авторката на статията споменава и че „сред публикациите, които имат отношение към личността и делото на Г(ригорий) се откроява авторитетното изследване на И. Е. Евсеев «Григорий пресвитер, переводчик времени болгарского царя Симеона» (1902)».“ Тя пише, че от същия Евсеев
„приписката [на Григорий] се анализира след обстойно проучване на състава и езика на Архивния хронограф“, след което
„Евсеев идва до заключението, че не съществуват никакви основания преводаческата работа на Г. в рамките на сборника да се търси извън Осмокнижието“.
Малкото съобщения и сведения за Григорий в българската научна литература, цитирани от авторката, се оказа, че се намират без изключение в моята библиотека вкъщи, но са дотолкова оскъдни и хипотетични, че не си заслужава да се говори за тях. Повече интерес събудиха у мене посочените от авторката заглавия от руски и съветски автори и особено тъй „авторитетното“ монографично изследване на Евсеев, но и на Олег В. Творогов, известен като най-забележителен съветски авторитет по въпросите на руското летописание – разбира се след лауреата на Сталинска (и Димитровска!) награда, акад. Лихачов. Затова след полагане на неимоверни усилия, с чието описание няма да отекчавам читателя, подир цяла седмица обикаляне от една библиотека на друга, имах вече под ръка както „авторитетното изследване“ на Евсеев, което се оказа 9 1/2 страници и книгата на Творогов с обем над 300 страници. Изненадата ми беше много голяма, когато в книгата на Творогов не намерих нито дума за Григорий, и то не само на посочените от авторката на статията в Кирило-Методиевската енциклопедия страници, но и в цялата книга, а и в нейния именен регистър, какъвто по изключение за един руски научен труд тази книга имаше. Но това се оказа не някакво нещастно изключение, защото това име не срещнах и в някои други трудове, цитирани в библиографията за Григорий. Как тези заглавия са попаднали във въпросната библиография е за мене пълна загадка, която не мога да разреша до днес. А в тъй авторитетното и обстойно проучване на Евсеев се оказа, че той дори и не подозира съществуванието на изследванията на Оболенски, в които авторът посвещава поне половината от своите близо 600 страници именно на Григорий и на анализ не само „на състава и езика“ на въпросния „Архивен хронограф“, но и на целия тъй сложен комплекс от теми от българо-руско-византийската история, че дори и на еврейския въпрос, който също се оказва много важна компонента в този комплекс, довела до набеждаването на Григорий в симпатии към юдейството и в крайна сметка до пълно заличаване на името му в неговите трудове и приписването им на други автори. На този въпрос Оболенски посвещава много страници от своето изследване. С множество примери той показва как в цяла поредица от преписи на руски ръкописи от първата половина на ХI век навсякъде се говори за Григорий Мних, докато в по-късните преписи това име се заличава от синаксария с имената на светците и в ръкописите се подменя с името Георгий Мних, т.е. с името на византийския хронист Георгий Амартол. А името на самия Григорий, където все още продължава да се среща тук и там, е съпроводено с потоци от хули и всевъзможни нецензурни думи срещу „проклятых Болгаръ“, зад които стои гръцкият митрополит на киевския престол Никифор (1097-1121). В по-ново време тази манипулация се извършва отново от известния руски (и съветски!) изследовател В. М. Истрин (1854-1937), който именно създава теорията за широкото разпространение на творбите на Георгиос Амартол в Русия. След Втората световна война Истрин бива наследен от О. В. Творогов, който с не по-малко успех продължава да прокарва същата теза в съветската научна литература, а всички стари ръкописи с преписи от летописа на Григорий потъват в бездънните хранилища на руските ръкописи, където те се пазят със същото усърдие, с което се пазят и архивите на КГБ.
- 10 IV 2002
Вчера взех и съответно копирах на ксерокс и последните книги от моя списък с изследвания във връзка с Григорий, които се намират в Държ. библиотека. Това състояние на нещата е наистина твърде печално, понеже те не съставят и една трета от материалите, които трябва да намеря и прегледам внимателно. Между тях на първо място са изследванията на Срезневски върху български писмени паметници, издадени в „Записки на Руската АН“ от 1879 г. и Историята на руската литература през ХI/ХII в. от Истрин, но и някои по-нови издания, като материалите от научната конференция, посветена на 900-годишнината на „Архангелското Евангелие“, издадени от Л. П. Жуковска в 1995 г., три години след юбилея, един обемист труд на същата авторка по въпросите на текстологията и езика на най-старите славянски паметници от 1976 г., и кратък справочник по руската история от О. Творогов, издаден в 1994 г., но „предназначен не за историци, а за лица с общи интереси по въпросите на руската история“. Това състояние на книжния фонд на най-голямата германска библиотека не очертава никакви благоприятни перспективи за работата ми. Останалите две трети от материалите, с които искам да работя, се водят в каталога на библиотеката, но няма никакви данни кога са изчезнали от книгохранилищата и трябва да се приеме, че това е станало главно след войната. Особено неприятно е обстоятелството, че в подръчната библиотека на Отдела за Източна Европа липсва един от най-важните справочници, за който няма данни, че се намира и в друга берлинска библиотека – той не е на мястото си и изглежда да е изчезнал от дълго време, защото на лавицата мястото му е запълнено. Това е сводният каталог на славяно-руските ръкописни книги в съветските книгохранилища, издаден през 1984 г. от авторски колектив под редакцията също на Л. П. Жуковска. Отговорната редакторка е отразила в заглавието на въпросния справочник не само своето лично отношение за произхода и същността на тези ръкописни книги, което тя най-яростно отстояваше в течение на три десетилетия, но и официалното отношение на руската наука спрямо тях, наложило се през последните два века в Русия, макар и без да бъде възприето от световната славистика и служещо за предмет на дълги дискусии по време на всички международни конференции и конгреси по славистика. Защото в огромното си болшинство, и то не само в най-ранния исторически период, тези ръкописни книги представляват преписи и дори оригинали от български ръкописи. На основните въпроси във връзка с тази установена терминология ще бъде отделено по-нататък повече място; тук искам само да отбележа, че д-р Жуковска беше именно най-яростният поддържник на великоруската теза и нейните съчинения са най-ярък изразител на тази теза – казвам беше, защото в излезлите под нейна редакция и с нейна уводна статия материали от конференцията, посветена на „Архангелското Евангелие“ името ѝ вече е оградено с черна рамка. По-нататък ще се спра по-подробно на тази тема и ще покажа на читателя по какъв начин се стига до въпросната великоруска теза – по какъв начин старателно се филтрират всички данни, противоречащи на нея, как те се скриват и заменят с други, неверни данни, а авторите, които по незнание или напълно съзнателно поддържат противната теза биват постепенно отстранени тази област на научни изследвания, какъвто е и случаят с княз Оболенски.
При първите поколения от изследователите в областта на славистиката този въпрос – поне по отношение на езиковедските и литературоведските проучвания –не е поставен на дневен ред, макар идеологията на т. нар. „славянофили“ още през първата половина на ХIХ век да започва политизирането на темата с оглед на изтъкване ръководната роля на Русия вслед другите славянски народи. Повечето от изследователите се стремят да разглеждат състоянието на нещата обективно и се радват на всяко ново известние, на всички новорегистрирани данни, извлечени от старите ръкописи, които от първите десетилетия на ХIХ век започват да привличат погледа им. Такъв е случаят и с преписа от Шестоднева на Йоан Екзарх, открит през 20-те години на ХIХ век, и с „Изборника на княз Светослав от 1073 година“, станал достояние на науката почти по същото време. В издадения в Москва през 1824 г. от руския археограф К. Калайдович (1792-1832) труд „Иоан, Эксарх болгарский“ се поставят основите на изследванията върху делото на Преславската школа. По това време никой не се удивлява на факта, че от малката България излизат първите произведения на славянската писменост, послужили за образец на руските книжовници, които в течение на следващите столетия ги приписват многократно. Почти по същото време бива открит вторият датиран руски ръкопис след Остромировото Евангелие, „Изборник на княз Светослав от 1073“ година. На загадката, свързана с посветителния надпис към този ръкопис още през следващите десетилетия се намира разумно обяснение – в други руски книгохранилища биват открити още няколко, макар и по-късни преписи от същия протограф, използван за „Изборника от 1073 г.“, при които вместо името на руския княз Светослав е написано името на българския владетел Симеон. Това разрешение се възприема от всички руски и чужди слависти и никога не се подлага на съмнение чак до 1973 година, когато по-горе споменатата съветска авторка излиза с нова хипотеза, съгласно която при споменатия в руските ръкописи княз Симеон съвсем не се касаело за българския владетел, „който, както е известно не е княз, а цар“, а за княз Симеон Горди, син на московския княз Иван I Калита (?!).
След като в книжния фонд на Държ. библиотека нямам повече какво да търся от библиографията за Григорий и княз Оболенски, трябва да насоча вниманието си към някои други бирлински библиотеки. Библиотеката на Хумболтовия университет оставям за по-нататък, понеже работата с нейния каталог се е превърнала в мъчение за читателя. Огромните ръкописни томове от каталога на библиотеката, с които до преди десетина години беше удоволствие да се работи, са заменени с много лошо заснети и невъзможни за четене микрофишове, а старият фонд не е включен в електронния каталог и сигурно ще минат десетилетия, преди да бъде включен. На не повече от пет минути от сградата, където от 50 години временно се помещава университетската библиотека, е сградата, в която от десетина години се помещава чуждоезичният факултет на Хумболтовия университет, към които неотдавна е интегриран и бившият Факултет по славянска филология с неговата библиотеката, ползваща се със славата на една от най-богатите славистични библиотеки в Западна Европа. За разлика от другите берлински библиотеки нейният книжен фонд е по-малко пострадал от войната. Самата голяма и многоетажна сграда, строена в края на 80-те години за нуждите на търговската организация за продажба на стоки с „валута от капиталистическите страни“ и изгубила смисъла по предназначението си, не е удобна нито за четене на лекции (каквито и аз четох през един семестър), нито за съхраняване на ценни книги, за което липсват съответните климатични инсталации, а и осветлението не е оптимално, но от друга страна и интересът на студентите към чуждоезичните факултети е значително намалял, както и броят на студентите, които единствено ползват библиотеката. След по-малко от половин час намирам в каталога на библиотеката повечето от заглавията, които търся, дори и някои от най-старите издания, освен едно единствено – годишника на Московското дружестно за руска история от 1851 г. , съдържащ една от най-важните публикации на Оболенски. Куриозното обаче е, че в сводния каталог на берлинските библиотеки именно за този том е отбелязано, че се намира в тази библиотека и той беше в началото на моя списък.
Библиотеката е на свободно ползване, книгите са поставени на рафтове, достъпни за всеки от читателите – от които в обширната читалня има само три, а и те не четат книги, а правят справки на компютърите. На съответните рафтове обаче намирам само две от книгите, които търся – ясно ми е обаче какво означава това, останалите книги имат на фишовете в каталога отбелязана с червено буквата R, което е навсякъде възприетото обозначение за хранилищата на редки издания (Rara). Не виждам нито в читалнята, нито някъде около книгохранилищата място за информация и докато се чудя кого да питам, покрай мене минава една дама, която явно не е студентка. Оказва се, че тя е завеждащата библиотеката и дори ме помни от мои по-раншни посещения преди 15-20 години – за разлика от мене. Тя веднага ми дава нужните ми сведения – търсените от мене заглавия се съхраняват в отдела за особено ценни и редки книги, но и тях мога да ползвам, а ако състоянието им позволява библиотечният персонал ще ми направи необходимите ми ксерокопия. За изданията извън отдела за редки книги не съществуват ограничения за ползване вкъщи, освен при някои общи справочници, каквито в дадения случай не ме интересуват.
Завеждащата библиотеката ме представя на своите сътруднички с най-ласкави препоръчителни думи, като ми казва, че при всички случаи във връзка с ползване и копиране на книгите от библиотеката, ще мога да се ползвам от техните услуги. Малко по-късно една от студентките, които тук са помощен персонал в заемната служба на първия етаж на библиотеката, ми донася поръчаните книги от книгохранилището, а за две от книгите, които ще взема със себе си, написвам разписки. С най-голямо задоволство констатирам, че тук е налице и единственият в цяла Германия екземпляр от издавания в Москва „Руски архив“ от 1873 г., за който бях открил в библиографията на руското летописание, че е поместил статия във връзка със смъртта на княз Оболенски – изглежда единствената статия с биографични данни за него, както и библиография на трудовете му. Между поръчаните от мене книги са налице повечето от трудовете на Истрин за руските преводи на хрониките на Йоан Малала и тези, които са обозначени като творби на Георгиос Амартол, а и екземпляр от книгата на Калайдович „Иоан, Эксарх болгарский“. Тези книги само преглеждам и оставям работата с тях за по-нататък. Една от сътрудничките на библиотеката ми прави ксерокопие от статията за княз Оболенски, а два други откъса ще копира през следващите дни. Това са описанието на ръкописа от библиотеката във Вилнюс, представляващ препис от ХV век на части от книгата на Григорий, в което описание е даден пълният текст на посвещението ѝ, обикновено представян от съветските автори в съкратен и изопачен вид, а така също и изследването на Истрин от 1894 г. върху част от онзи препис от ръкописа на Григорий, който се е намирал в Архива на Външното министерство в Москва.
Няколко дни по-късно взимам от библиотеката вкъщи и двата грамадни тома от текста и изследването на Истрин върху старославянския превод от Хрониката на Георги Амартол (общо над 1100 стр голям формат), но и две други книги, които напразно търсех от 3 години – II и III том от изследването на Барац върху еврейския елемент в руските летописи, издадени в 1924/1927 г. в Берлин и респ. Париж, но липсващи в останалите над 1000 публични библиотеки в града, чийто фонд е включен в електронния каталог. През следващите дни заснимам пълно ксерокопие и от четирите книги, както и от част от „Сводния каталог на руските ръкописи“ от 1984 г., екземпляр от който колегите в Държ. Библиотека все пак можаха да намерят.
- 4-7 ІІІ 2007
Кръгът започва да се затваря. На 4 ІІІ, неделя, ми се обади по телефона Божидар Пейчев – открил е в библиотеката на университета в Гьотинген и трите заглавия (за които знаех, че ги има там), но отдела за старопечатни книги в момента не работи – библиотекарката е в отпуск до 7 ІІІ, след това той ще се потруди да направи копия и ми ги изпрати. Водихме дълъг телефонен разговор – предимно във връзка с книгата на Оболенски и „рушките“ писмена. След разговора му изпратих съответния откъс от книгата ми за Григорий и последната версия от първата глава на книгата за Олга – липсват само някои уточнявания, които ще направя след получаването на материалите от Гьотинген, а също и бележки за Шлъоцер, за които искам да използвам неговите мемоари. Тъй като там е забранено книгата да се копира с ксерокс, Пейчев ми я заснима с с джобния си телефон, включително гравюрата с изображение на Евгерий Вулгарис/ архиепископ Булгарский. До изпращането на текста не бях още идентифицирал книгата, от която Геснер е взел откъса от летописа. До сега търсих това заглавие напразно в руската библиография, като мислех, че е на руски език, след като тя е отпечатано в С.-Петербургъ в 1732 година. Когато изпращах текста по интернет ми хрумна обаче да потърся заглавието на немски и се оказа, че книгата действително е излязла на немски. На следващата сутрин я поръчах в библиотеката (неделя заемната служба не работи) и в 13 часа тя беше в читалнята. Като я отворих, се смаях: екземплярът, който ми бе предоставен, е бил от личната библиотека на Фридрих Велики; поради много употреба, подвързията се била повредила и книгата е наново подвързана – с бележката, че е от личната библиотека на Великия крал!!! А в конкретния случай, описан в първата част на Цар Симеоновия Съборник именно във връзка със спора за Олга, се налага заключението, че Екатерина Велика (за която само се предполага че е автор на анонимния текст, поместен в тази книга), е наредила да се изпрати на Фридрих Велики екземпляра, който след толкова много перипетии през следващите столетия – войни и революции – попада в края на краищата в бившата Императорска, а понастоящем Държавна Берлинска Библиотека и ми се дава възможност да ползвам за работата си тази книга – не като музеен експонат!
Вторник поръчах и веднага получих също екземпляр от мемоарите на Шльоцер – този път от личната библиотека на Великия Курфюрст в Нойрупин (!). Тя беше в много добро състояние, с оригинална подвързия и за нея нямаше забрана за копиране, така че изкопирах цялата. Вечерта се зачетох – извънредно интересна! А тази сутрин открих, че в библиотеката на Факултета по слав. филология има и руския превод – издаден 75 години по-късно. Взех я от Отдела за редки книги (Rara) и започнах да я копирам на монетния копирен апарат, но монетите ми стигнаха само за половината – отложих завършването за следните дни, а сега захванах да я чета. Наистина е безумно интересна – особено подробностите!!! Та това е основателят на германската славистика и пръв оглавяващ съответна катедра в Гьотинген. Също и пръв „научен“ изследовател на руските летописи – Върховен историограф на царството. Без завършено висше образование! Следвал 7 години в най-различни факултети, вкл. медицина и арабистика. Мечтата му била да пътува в Ориента! Затова учил 7 години арабски, без обаче да се доверява на своите познания.
* * *
[AT1] и от т. нар. „Остромирово Евангелие“, което минава за първи датиран руски „оригинален“ ръкопис и който+++ препис е известен
III. Писмо на проф. Асен Чилингиров до проф. Аксиния Джурова (24 октомври 2001 г.)
Assen Tschilingirov
Karl-Liebknecht-Str. 7
10178 Berlin
Tel. 030/2411604
Е-mail tschilingirov@planet-interkom.de
24.10.01
Драга Аксиния,
Преди няколко дни отидох в Дърхавната библиотека (West), за да направя една последна библиографична справка, преди да дам да се печата един сборник с материалите ми за връзките на руското изкуство и българското, за покръстването на русите, монетите на цар Петър и т.н. Тъй като читалнята е затворена от 6 месеца за ремонт, свързах посещението си в библиотеката със среща с един познат, който до неотдавна завеждаше отдела за славистика, но наскоро е излязъл в пенсия, и който беше ми обещал да ми даде от библиотеката за къщи няколко книги. Докато го чаках, отидох в отдела за ЮИ и ИЕвропа, за да направя справката в подръчната библиотека – исках да оточня един цитат и прелистих за това Библиографията на руското летописание (М. 1962). Изведнаж вниманието ми беше привлечено от една анотация към изданието на Переяславлския летопис. Издателят му, княз Михаил Андреевич Оболенски, издал в 1870 г. една книга, която посвещава на българския народ по случай 1000-годишния юбилей на неговата православна църква. А книгата съдържа данни от българо-руските отношения, като включва биографията на великата княгина Олга, написана от нейния съветник Григорий Мних, презвитер всех церковникъ Блъгарскихъ церквей, според препис от ХV век. Освен тази книга, в стария каталог на библиотеката открих и още една книга от същия автор, посмъртно издадена от дъщеря му в 1875 г. и съдържаща гореспоменатата (96 с.), заедно с приложение от 480 с. с някои завършени и незавършени студии на княза, с кратки анотации за тях. На следващия ден и двете книги бяха вече в читалнята на библиотеката (Ost). Изненадата ми нямаше край! От първата книга на Оболенски веднага направих ксерокопия 1:1, за да може да се направи евентуално и добро фототипно издание, а голямата само прегледах за 10 минути и я запазих за следобеда, като преди това се снабдя с достатъчно монети за да я изкопирам, макар и малко намалена. Това, което видях набързо, е наистина потресающо – странното е, че явно нито един български изследовател не е имал възможността да ги държи в ръцете си и да ги прегледа, а данните за първата са преписвани от чужди трудове – за втората нито в българската, нито в руската литература съм срещал каквито и да е сведения (след като в следващите дни прегледах всички съветски издания във връзка с Олга, заглавието на тази книга с много малък коментар намерих единствено в книгата на Сахаров за дипломацията на др. Русия, I част). От откъсите, които прегледах обаче, става съвсем ясно защо в руската и съветската историческа литература за тази книга не съм срещнал досега нито дума, а по темите, засегнати от княза, съм срещнал само разни лъжи и опити да се замаже и скрие истината. Междувпрочем аз нито обвинявам, нито съдя българските си колеги за тяхното невнимание по отношение на книгите на Оболенски. Това, че за всички мои български колеги, въпреки „братската дружба“ за годините на „народната“ власт бяха затворени руските книгохранилища и следователно недостъпни съхраняваните в Русия ръкописи с трудове на българските книжовници, е факт, но не е и алиби за това, че не забелязват книгите на Оболенски, за които има доста обширни анотации в Библиография руского летописания, М. 1962 г., а се предоверяват на туй, което съветските автори пишат (или не пишат!) за него.
Целия следобед до вечерта се занимавах с копирането на голямата книга (480 с.) на един ужасно бавен и скъп (макар и с доста прилично качество) ксерокс и нямах възможност да се занимая подробно с текста, освен като хвърлях по време на копирането поглед на някои отделни места. Вечерта прегледах какво е известно в бълг. научна литература за въпросния епископ Григорий и можах да констатирам, че имаме налице още един типичен случай, как се филтрират най-съществените неща от българската история. В статията за него в Кирило-Методиевската Енциклопедия, т. I, с. 543-545 от Л. Грашева се дават сведения, взети явно от втора и трета ръка (големи цитати от „авторитетното идследване на И. Е. Евсеев“ от 1902 г., което е само десетина страници!), без изобщо да се спомене в литературата голямата книга на Оболенски, а само малката. В текста на статията от К/МЕнц само се смънква за участието на Григорий в съставянето на най-стария киевски летописен свод (до 972 г.), без авторката да има и най-малка представа за съдържанието му – а то, въпреки известни руски филтрирания още в първите векове след съставянето му, съдържа забележителни данни.
Макар и досега само набързо да съм прегледал около 90% от съдържанието на двете книги на Оболенски, имам някои впечатления, които бързам да споделя с тебе – между впрочем заглавието на втората книга е: Изследования и заметки князя М. А. Оболенскаго на русским и славянским древностям (Приложение к сочинение его: „О первоначальной русской летописи“, Москва 1870, и др. статьи) Спб 1875.
Съдържанието ѝ е:
1. Приложение I (Въпроси от най-старата история на русите, разглеждани въз основа на съдържащия се в Сборника на Григорий летопис). с. 3-118
2. Няколко думи за първоначалните руски летописи и за славянските азбуки глатолица и кирилица. с.119-243
3. Части от завършени и незавършени подготвителни бележки на княза за първоначалния руски летопис, за глаголицата и кирилицата, за Сборника на Григорий, за превода на Библията, за правилно четене на изопачени места в ръкописите и др. с. 245-412
4. Сравнения на текста на Библията според Сборника на Григорий с т. нар. Острожка Библия от 1580 г.; текстове от Библията, доказващи, че българския превод е по еврейския оригинал. с. 413-430
5. Допълнителни бележки за глаголицата с. 431-435
6. Откъси от книгата на Константин Багренородни „За церемониите“ с. 436-450
7. За издаването на древните исторически паметници. с. 451-357
8. и други по-малко интересни бележки за гр. Оболенск и за гр. Осетр.
Самото посвещаване на първата книга от Оболенски е знаменателно: „Народу болгарскому в год празднования тысячелетия православной болгарской церкви“. За разлика от руските му съвременници, и на първо място от руската православна църква, които не само че не отбелязват този юбилей (Оболенски правилно възприма не датата на мнимото покръстване на българите през 865 г., а постановлението на VIII Вселенски събор за учредяването на Българска архиепископия, т.е. на българската национална църква), а именно в тази 1870 година, когато се учредява Българската екзархия, същата тази общественост се солидаризира с гръцката църква в обявяването ѝ за схизматична. Руската църква вдига схизмата едва след Втората световна война – което обстоятелство българските историци обикновено премълчават!
Още първото приложение е особено интересно заради цитатите от летописа в Григориевия сборник, отнасящи се към най-старата история на славянството, и то от българска гледна точка. Макар и князът да тълкува всички данни за скитите/ българи, като отнасящи се за русите, самият материал е безценен и може само да се сравни с това, което Ганчо Ценов прави половин век по-късно, без обаче да познава и той трудовете на Оболенски. Обол. споменава в текста на книгата си за изданието, което бил направил в 1851 г. на частта от Сборника на Григорий „Летописец Русских царей “, като се оплаква, че този текст бил посрещнат зле от научната критика, отказваща да признае данните в него. Във връзка с това са от най-голям интерес и бележките му в първата книга, с. 87-96. Макар тъкмо тези страници да се цитират и в статията в К/МЕнцI, изглежда че там те са заети от другаде. Много интересно е това, което Обол. пише как името на Григорий се цитира точно и заедно с титлата му презвитер всех церковникъ Блъгарскихъ церквей, само в няколко от най-старите ръкописи, а след това напълно целенасочено се заменя във всички летописи с името Георги (Амартол) и Нестор (първия, 1018 г.)– още един фрапиращ случай на манипулация. Много трогателни са думите на княза за значението на Григорий за руската история и литература и за отношението на неговите съвременници към този книжовник – основоположник на руското летописание!
От другите части, освен някои от примерите от Библията, и бележки за личността на Григорий и за неговия Сборник, по-подробно нищо не съм прегледал. Прегледах обаче почти всичко, каквото е писано в България по въпроса за Григорий – сравнително пълно впечатление се получава от статията в К/МЕнцI, а така също от кратките статии на Б. Ст. Ангелов в Старобълг. литература (цитирани също в К/МЕнц), които по изключение също имах вкъщи. И това е всичко, известно на нашата българистика за 120 години от възобновяването на българската държава! Трудът на много десетки научни работници, кандидати, доктори, професори и пр.! Носят си най-безропотно намордника, турен им от по-стария брат, и се радват на всяка трошица, която той намери за благоразумно да им подхвърли от трапезата си – след като разбира се е скрил всичко онова, което не му уйдисва. А много неща не му уйдисват, с които той не може да се примири и най-старателно следи да не би някой, недай си Боже, да ги извади на мегдана. Вс. Николаев е най-добрият пример какво значи да не се съобразяваш с разните видове табу – доколкото ми е известно, той беше и последният, който писа за българския произход на Олга (освен съветските му критици, вкл. Левченко). А тъкмо това е и една от главните теми на Оболенски, който при това не прави някакви предположения, а цитира извори. В извора пише, че Олга е родена в Плъсков (именно така, с Ъ!); разказват се много подробности за похода на Игор срещу Цариград, и то с участието на българи, разказва се за посещението на Олга в Цариград, при което неин съветник и свидетел на събитията е бил именно този Григорий Мних, презвитера всех церковникъ Блъгарскихъ церквей.
При анализа на останалите текстове, княз Оболенски доказва авторството на същия Григорий при съставянето и на другите „руски изборници“, чак до текста, послужил за протограф на Остромировото Евангелие. И как се отнася великоруската – респ. съветската наука? Въз основа на още през ХI век фалшифицирани летописи, където Плъсков е заместен първо с Плесков (както обикновено пишат руските историци) и след това с Псков, се доказва, че Псков бил построен още в Х век, като се твърди, че в някои рукописи името на града е сбъркано и написано по погрешка като Плъсков – без разбира се да могат да докажат откъде се е взел и т. нар. твeрдый знак! Но с това въпросът не се изчерпва и Литаврин трябваше да напише в последните години на съветската власт десетина статии, за да обясни защо Олга е трябвало да се кръщава – а като българка, тя не само че е била кръстена още като дете, но е водила за свой съветник духовник, и то не какъв да е поп. Дори някои автори бяха писали, че тя трябва да е била и преди това си посещение в Цариград, защото никъде другаде не може да бъде кръстена. Но и това нс е всичко по този въпрос. Ако нейният съветник е бил най-висше българско духовно лице, тогава защо византийците се отнасят тъй зле към него и на приема той се храни със слугите? И тук никой дори не смее да помисли, че българската църква по това време от гледна точка на гръцката е схизматична, а пък римската църква я счита за вредна секта. В този смисъл особено ценни са бележките и анализът на княза в последната трета на първата му книга за съответния текст в ръкописа от ХV век, макар и междувременно изопачен (по какви причини става това изопачаване, Обол. не може да си обясни, но посочва точно – както по-късно ще направи Шахматов – местата, където веднага се забелязва манипулацията). Особено интересен е този анализ, при който на първо място се посочват и изтъкват политическите причини за посещението на Олга в Цариград, за нейната цел (непостигната) и за нейните изключително интересни манипулации – и това със съответни примери от бълг. история и по-специално за срещата на цар Симеон с патриарха пред портите на Цариград. Всичко това поставя и Олга, и нейното посещение, а и последвалите го преговори с Отон I (именно с него, а не с папата – и на Обол. не е известно писмото на Йоан ХIII, датирано само десетина години по-късно от тези преговори, с което руското християнство, подобно на българското, се обявява за сектанско).
И все-пак, според мене главното в тези текстове са именно данните за най-старата история на българите, респ. славяните. Такива подробности, противоречащи напълно на „варяжската“ теория за произхода на руските князе, дават много малко от руските летописи (в това число и „Йоакимовският“) и е нужна много работа за сравняване на текстовете и за изясняване на терминологията – на който въпрос Оболенски посвещава над 200 стр. от приложението. Така че в случая при Григорий явно имаме една от ключовите личности в историята на българо-руските отношения – ако той дори не е и именно ключовата личност, която стои в началото на руската книжнина, или по-точно на българската книжнина в Русия!
Много интересна е и частта, която предшества непосредствено този текст. В нея авторът напълно убедително и с най-сериозна документация доказва, че т. нар. Симеонов сборник (или Съборникъ, както е в оригинала) е представлявал част от големия ръкопис на Григорий Мних и е отделен от него, за да бъде преписан за „Изборника от 1073 г.“, а след това и другаде – тази негова част е вписана в съдържанието отпред и съответно преписана в преписа от кр. на ХIV-нач. ХV век. От частта без Симеоновия съборник, са направени в Новгород в началото на ХII век два преписа (пълен и съкратен) по нареждане на същия княз Мстислав, за когото се преписва и оригиналът на Остромировото евангелие, и двата запазени – за тях няма и дума при съветските изследователи. В запазеното фрагментарно само при някои преписи от същия ръкопис послесловие се дава датата за съставянето на летописната част от Съборника – от 956 до 962 година –, а така също и сведение за авторството на Григорий. В голям екскурс Обол. доказва кога и по какви причини започват манипулациите на летописите – това е краят на ХI век, а не 30-те години, както предполага Шахматов (когато вероятно само се скриват и унищожават някои ръкописи) т.е. съвпада със светителството на гръцкия митрополит Никифор (1097-1121). Тези манипулации съответстват по време и на манипулациите върху българските ръкописи, извършени от Теофилакт (чиито горещи поклонници се подвизават още в България, и то на важни постове!) и се доказват от съпоставянето на някои дати и бележки – този въпрос разглеждам подробно в моята студия за покръстването на русите. Явно е, че тези манупулации са могли да бъдат извършени чак след отминаването на 2-3 поколения, които са помнели още събитията, а те навсякъде са извършени по един и същ маниер и са на един и същ „благочестив“ и „църковен“ език, всред който се промъкват хули срещу „проклятых Болгаръ“). Тогава се правят много съкращения в текста и името на Григорий навсякъде се подменя с името на Георгий Амартол и на първия Нестор. Особено интересно е сведението на Оболенски, че Съборникът му (оригиналът!) е съдържал много илюстрации, за които в по-късните ръкописи е оставено място и се дава само заглавието им, но някои копия, макар и лоши, имало в два други късни ръкописи, които явно че се укриват също умишлено, за да може все още да се твърди (и то още през 1987 г.!) в съветската „научна“ литература, че не само текстът на Изборника на „Светослав“ е съставен от руски книжовник („за руския княз Симеон Горди!“), а и илюстрациите били оригинален труд на руски художници.
В края на втората част от приложението Оболенски се занимава обстойно с личността на Григорий и историята на приобщаването му в литературната история – това също е много интересно, но налага да се проучат внимателно и другите материали, посочени в библиографията към статията в К/МЕнцI. До началото на ноември обаче на мене тука са ми вързани ръцете поради това, че читалните в библотеката с подръчната библиотека не може да се ползват.
В изследването на Оболенски има и някои спорни места – напр. той предполага, че Григорий е преследван от засилилите дейността си в България гърци и емигрира в Русия, като носи със себе си огромния си ръкопис – какво е представлявал този ръкопис, можем да си представим, като знаем, че една малка част от него, съставляваща „Изборника от 1073 г.“ е била също в него, а останалата част е била преписана в ХIII/ХIV в. твърде сбито на повече от 400 с.? На мене ми се вижда много по-правдоподобно предположението, че Григорий е бил в Русия с официална мисия, като тогава е предал на в. к. Олга този богато украсен ръкопис – по всяка вероятност прекрасно копие, а не оригинала. С това обаче се поставя и въпросът дали за протографа на Остром. евангелие не е било използвано също така великолепно копие от българския оригинал, попаднало в Русия по същия път, а не „взетия като плячка от византийците и след това подарен на русите оригинал, собственост на цар Симеон“ т. е. като подарък от българския цар? Съдейки от Остром. евангелие не можем ли да допуснем, че в България е могъл да бъде изработен и втори, че и трети екземпляр? – Но това са само предположения, а факт е, че в Русия е имало един богато илюстрован огромен по обем и формат Съборник, съставен именно от същия Григорий мних и по всяка вероятност донесен от него. Много интересно е обстоятелството, че името на този Григорий Епископ Мизийски, т.е. Български –или по-точно български върховен епископ, каквато е била в действителност титлата му – е вписано и в Остромировото и в Мстиславовото евангелие, но и в Охридския Апостол (за който се твърди от старите му изследователи, че бил от ХII в., но по всяка вероятност е от преди втората трета на ХI век), като денят за почитане на паметта му е 8 януари – в Остромировото евангелие с дата на смъртта 1012 г., която дата, макар и твърде невероятна, не е невъзможна – вж. също Архиеп. Сергий, Полный месяцеслов востока, II Святой Восток ч. II, Владимир 1901, репр. Москва 1997.
Толкова за днес.
Асен
PS - Едва вчера можах да се занимая няколко часа в един от каталозите на голямата „двучастна“ Държавна библиотека. Оказа се, че поне по каталога (след ревизията му от преди десетина години) има почти всичко цитирано в библиографията за Григорий към статията на Л. Грашева в К/МЕнц., а повечето изследвания имам вече дори в ксерокопия. Оказа се обаче и нещо „много странно“ – в някои от посочените там съчинения на цитираните страници този Григорий не се споменава! Най-интересен е случаят с големия труд на Творогов за руските хронографи от 1975 г. (320 с.), където в цялата книга името му изобщо не се споменава, и това не е пропуск само в именния указател: навсякъде, където може да стане дума за него или за Оболенски във връзка с Георги Амартол и Нестор I, имената и на Григорий, и на Оболенски се премълчават. Липсват и всякакви данни за името на последния също във връзка с първата му публикация на Переяславския летописец. След това, което писах по-горе за другото „свободно съчинение“ на Жуковска от 1987 г., това е засега вторият тъй фрапиращ случай. Но нито Творогов, нито Жуковска са някакви млади студентчета, които могат нещо да не забележат и да пропуснат – и двамата са доктори на науката и доколкото ми е известно са заемали най-отговорни ръководни длъжности в съответните съветски институти. За тях не ми са известни повече подробности, понеже с тези институти не съм имал нищо общо – можеш ли да ми съобщиш някои сведения за тях?
Асен