Готи и гети I. Изследвания по история на културата

Асен Чилингиров (съст.)

 

ПРЕДГОВОР ОТ СЪСТАВИТЕЛЯ

 

 

През 2003 година излезе една книга със заглавие: ГОТИТЕ и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи [1] със съставител д-р Росен Милев, редактори д-р Валентин Христов и Павлина Парашкевова и със студии от същия д-р Росен Милев, проф. Хервиг Волфрам, проф. архим. Георги Елдъров, проф. Емилия Стайчева, проф. Борис Парашкевов, д-р Светлозар Елдъров, д-р Емилия Денчева, д-р Василка Герасимова-Томова, д-р Евгения Генчева, д-р Валентин Христов, Александър Станев, Боян Думанов, Дочка Аладжова, Мина Боспачиева, Катя Трендафилова, Теодора Ковачева, и Методи Даскалов. От въведението към книгата научаваме, че тя е резултат от проучванията на работната група, създадена във връзка с разработката на един интердисциплинарен проект на Балканската медийна академия и че се финансира от европейски фондации, а изданието на книгата е осъществено с помощта на Посолството на Кралство Норвегия в София. Научаваме също, че тази научна работна група със състав един академик [2], четири професори и шест доктори (повечето от останалите в момента на излизането на книгата са докторанти) си е поставила за цел да открие следите на „старогерманското културно наследство по българските земи, готите, българския етногенезис и европейската ни идентичност“ - както е озаглавено въведението към книгата [3], която според думите на нейния съставител „запълва, макар и само на първоначален етап, бялото поле в осветляването на старогерманското минало и културноисторическо наследство на България“, а „неговото откриване и обществено тематизиране е свързано в определена степен с промяна на представите, на парадигмите както в българската германистика по отношение на националната ни история и идентичност, така и в българо-германските отношения, които се оказват сега и роднински, с някои общи корени“ [4]. Българският читател, незапознат с поставените в предговора на книгата въпроси като цел за проучванията на научна група от най-високо квалифицирани специалисти по отделните дисциплини, сигурно ще

 

 

6

 

посрещне с недоумение тези изявления на ръководителя на групата, името на когото едва ли му е познато - освен ако е между читателите на издавания от католическата църква в България вестник „Абагар”, чийто редактор е той. С не по-малко недоумение ще приеме също твърдението, че в тези тежки години на финансови затруднения и кризи са се намерили фондации и правителства, не жалещи средства за подкрепата на такова начинание, което най-после би доказало принадлежността и на нашия народ към високата европейска култура и то още от ранното средновековие, като покаже, че от най-далечни времена той е изпитвал благотворното въздействие на старогерманската култура и на германското културно-историческо присъствие в нашата родина. И което ще установи и докаже силното влияние на германския език върху българския от най-дълбока древност, и че „в историята ни няма друг народ като готите, който толкова пъти в такива мащаби, в продължение на толкова столетия, да се е заселвал по нашите земи“, така че „интензивността и плътността на това заселване извеждат готския елемент на качествено друга орбита като етнообразуващ фактор“ [5] - или с други думи, че също така и образуването на нашата народност ние дължим на германците.

 

Още в предговора на книгата читателят ще научи, че „представата му за формирането на българската народност [...] закована единствено и само в триединството на траки, славяни и прабългари“ трябва да бъде променена посредством „обогатяването на този модел с четвъртия, готски, старогермански елемент [...] в комплексна, задълбочена представа за неговото реално съществуване“ [6]. Ще научи, че този „съвършено нов етап в българската историография“, на който въпросната научна група поставя началото, има за цел да разкрие скритата и неизвестна досега история на готите и че „България е единствената страна в Европа, която тепърва предстои да систематизира, обобщи и популяризира своето готско културно-историческо наследство“ [7]. И че именно тези стари връзки и взаимоотношения между нашия народ и споменатите готи предстоят да се изследват от научната група, като в посочения сборник се представят на българския читател

 

 

7

 

няколко общи статии по отделните научни дисциплини, свързани с „дейността на готите в нашите земи“, както и „иновативните параметри“ [8], по които трябва да се насочат бъдещите изследвания.

 

В самото начало на въведението, както и в прегледа на българската литература по този въпрос в статия на д-р Св. Елдъров [9] се отделя значително място на досега извършеното - или поскоро, според авторите, „неизвършеното“ - във връзка с изясняването ролята на готите и тяхното място в нашата история. От една страна в предговора на сборника се подчертава, че „темата за значимото място на готите и изобщо на старогерманския елемент в българската история дори в немалка степен и във формирането на българската народност, е нова, сензационна за широката общественост в България“ и че „доскоро тя оставаше непозната и неосъзната и за голяма част от българската научна общност, която би трябвало да има професионално отношение и интерес към този проблем“ [10]. От друга страна Св. Елдъров, посочва конкретно някои определени грешки, допуснати от български автори при осветляването на тази тема. Споменава се името на известния наш филолог акад. Д. Дечев, който, доказвайки с една своя статия, че и българското народностно име е от германски произход [!?], „не успява да ги провокира [българските историци]“ [11], а също така и името на Ганчо Ценов, „известен любител историк с крайно объркани представи и понятия, но с големи претенции и завидна продуктивност, [...] който „представя готската тематика в такъв изопачен и карикатурен вид, че никой сериозен историк не би си и помислил да се доближи до нея“ [12]. Споменава се също така и името на „иначе известния с научната си добросъвестност и обективност църковен историк акад. Иван Снегаров“, който „този път е изневерил на себе си, като в раздела за историята на БПЦ [т.е. Българската православна църква] не е направил и най-бегъл намек за готите на Вулфила“. [13]

 

Най-кьсно на това място читателят не може да не си зададе въпроса, как е възможно да не знае и да не е учил в училище или в университета за една такава важна и дори фундаментална роля

 

 

8

 

на германците в нашата стара история - за тяхната роля в новата ни история тук не става дума, тя е много добре позната на всеки българин. Този въпрос не може да не си зададат и все още живите наши сънародници, получили своето образование преди 1944 година, когато германската пропаганда не пропускаше случай да изтъкне превъзходството на германската нация. Ще се запита, как е възможно българската наука да е пропуснала досега да забележи тъй важни за нашия народ и неговата история обстоятелства? И как е възможно тя до такава степен да изостане, щом като се оказва, че „България е единствената страна в Европа, която тепърва предстои да систематизира, обобщи и популяризира готското си културно-историческо наследство“ [14]. Защо и българските археолози, разкопали през последните сто години хиляди паметници от нашето културно-историческо наследство, са премълчали дейността и паметниците на този народ, „който толкова пъти в такива мащаби, в продължение на толкова столетия, се е заселвал по нашите земи“ [15]?

 

Българският читател не може да бъде наясно по въпроса за готите, както и за тяхното присъствие и техните влияния по нашите земи, по простата причина, че както това присъствие, така и произлизащите от него влияния, не могат да се считат ни най-малко за доказани и изяснени от науката, макар и за тях, и по-специално за същността и произхода им, да съществува огромна литература, без тя да е в състояние да даде обяснение на тези два главни въпроса, върху които се водят спорове от столетия. Ни най-малко не могат да бъдат обвинени също така българските археолози, че не са забелязали или са пренебрегнали следите от „готското присъствие в българските земи“. Още през 1930-те години се правят разкопки в значителен за тогавашната ни наука мащаб в предполагаемите поселища на «германски готи» у нас с участието на видни германски специалисти по историята на готите [16]; разкопките биват посетени от най-известните световни експерти по този въпрос от Австрия, Дания и Англия, но те остават дълбоко разочаровани от извънредно скромните находки, при които не може да бъде открит нито един единствен надпис на т. нар. «готски» език, не могат да бъдат открити

 

 

9

 

никакви следи от «германско» население, а няколкото апликации от конски амуниции, намерени там, са характерни за всички останали народи от тази епоха“ [17].

 

Но същото се отнася и до разкопките, проведени на останалите места по черноморското крайбрежие извън България, които, според някои твърде съмнителни исторически извори, в продължение на повече от четири столетия били плътно заселени само с «готи». Този въпрос руската наука поставя още в края на XIX век, когато се появяват и първите критични бележки на руски историци по повод на явно измислената «държава на Херманарих» в Крим [18]. След войната редица скандинавски и дори немски учени преразглеждат критично цялата литература за «готското» присъствие в Северна Европа, като отхвърлят решително предположенията за него [19], докато словенски и италиански изследователи разбиват мита и за германския произход на племената, населяващи Централна Европа, известни под общото събирателно понятие венди/венети/вандали [20].

 

При изтъкването на „иновативните параметри“ в изследването на проблематиката, свързана с готите, авторът на въведението, Р. Милев, отбелязва критичното отношение на американската и отчасти на европейската историография след втората половина на XX век само по въпроса за старите етнокултурни корени на Европа, към които, според него, главната роля принадлежи на «готите-германци». Цитирайки във връзка с това свое твърдение труда на известния американски медиевист, директор на Центъра за проучвания на средновековната и възрожденска история при Университета в Лос Анжелес, проф. Патрик Гийри (Patrick Geary, *1948) [21], като репрезентативен в това отношение, той премълчава обстоятелството, че въпросът за същността на така наречените готи, считани предимно - ако не и изключително - от германските автори за германско племе, което било оставило следите от своето съществувание в цяла Европа, като повлияло решително върху нейната средновековна история, е принципен. Този въпрос е поставен в историографията още с появяването на понятието «готи» през III век. сл. Хр. - а дори и най-беглият преглед на историческите извори ще ни убеди, че представата за

 

 

10

 

него именно от тогава и чак до средата на VI век, се различава коренно от представата, която имат и желаят да наложат за него германските автори и в най-широк смисъл изобщо германците - кьм които принадлежат и тъй щедрите спонсори на «Интердисциплинарната научна група Готски проект».

 

«Готският въпрос», подхранван от манипулациите на немски историци, играе една от главните роли в завоевателната политика на германския империализъм през XIX и първата половина на XX век. Тези манипулации започват да се прокарват в науката едновременно с теорията за «индогерманската раса» и «индогерманските езици» още от средата на XIX век, но в края му и особено през първите четири десетилетия на XX век достигат своята кулминация. В историографията те са изложени найпоследователно и целенасочено в трудовете на известния германски историк Лудвиг Шмит [22], отпечатани в огромни тиражи в десетки издания, някои от тях и след Втората световна война в репринт. А идеята за величието на «готите-германци» и за тяхната ръководна роля в историята и културата на Европа се възприема от национал-социалистическата идеология още при нейното зараждане и получава там централно място. В самото начало на Втората световна война новозавладеният полски пристанищен град на Балтийско море Гдиня е преименуван в Готенхафен и се готви преименуването на Крим в «Готенланд», Симферопол - в «Готенбург» и Севастопол - в «Теодериххафен», което става по-късно тема и за Нюрнбергския процес [23].

 

Едновременно със засилилите се през миналия век манипулации на германските историци по «готския въпрос», възниква и обширна научна литература срещу тях, сред която почетно място както по отношение на изчерпателната аргументация на критиката срещу необоснованите и фантастични твърдения на германските автори, така и поради нейната актуалност и приоритета и при разглеждането на «готския въпрос», принадлежи на българския историк д-р Ганчо Ценов (Gantscho Tzenoff, 1870-1952), който с цяла поредица публикации на тази тема [24] дава насоките за изясняването на нейните проблеми. За съжаление за българския читател повечето негови публикации са недостъпни,

 

 

11

 

тъй като още в първите седмици след 9 IX 1944 година те се включват в индекса на забранените книги, биват иззети от българските публични и лични библиотеки и се унищожават. А след една остра съветска критика [25] името му не се споменава в българската научна литература в продължение на четири десетилетия. Върху тази проблематика е публикуван междувременно значителен брой изследвания и от други автори, застъпващи становища различни и дори напълно противоположни на становището на германските автори. А много от тези изследвания засягат вече и области, излизащи вън от сферите на археологията, политическата, културната и църковната история, за които са компетентни някои от специалните помощни науки и по-точно кодикологията, сравнителното езикознание, етнографията, биологията и дори химията.

 

Само един повърхностен поглед върху научната литература по «готския въпрос» би бил достатъчен за българския читател, за да разбере, че този въпрос е непосредствено свързан с някои от най-съществените проблеми на старата и средновековната история на нашия народ, като тези за неговия произход, език и писменост, за неговите обичаи и религиозни вярвания. Свързан е с неговата култура и изкуство, с неговия принос в съкровищницата на световната култура, с влиянията, които е възприемал от другите народи и с влиянието, което той сам е оказвал на други народи. Но и за неговото място сред европейската цивилизация, което съвсем не се намира някъде по нейната периферия като нежелан и неприятен придатък към Европейската общност. Всичко това налага тази проблематика да бъде разгледана твърде внимателно и то във всяко отношение. На сериозна проверка подлежат твърденията за особеното значение на «германцитеготи» като основен фактор за историческото и културното развитие на Европа през епохата на ранното средновековие, но определили до голяма степен също и насоките на това развитие в течение на следващите векове чак до възраждането. Налага се проверка на множество факти, хипотези и предположения, свързани с редица въпроси, отнасящи се до тях. И преди всичко с въпросите: Кои са тези «германци-готи»? Какъв е техният

 

 

12

 

произход? От къде са дошли, къде са живеели и къде са отишли? Какъв е бил техният поминък? Какви са били техните обичаи? На какъв език са говорили и писали и колко верни са твърденията за „готска“ азбука и за превод на Библията на „готски“ език? Каква е била тяхната религия? Всички тези въпроси са особено важни за нас, понеже за споменатите «германци-готи» се твърди, че не само са населявали съседните на нашия народ земи, но дори голяма част от територията в днешните граници на нашата родина. За разлика от авторите на повечето хипотези, дали отговори на тези въпроси през миналите векове, днешната наука разполага със средства и методи, позволяващи проверката им вече на съвсем различна основа, при която проверка всички необосновани предположения и мнения трябва да отстъпят пред заключенията, получени от опиращи се на положителните науки изследвания.

 

 

Целта на настоящия сборник е да запознае читателя с проблематиката, свързана с готския въпрос и по-специално с твърденията на някои автори за някакво участие на готите-германци в българската история и дори в съдбините на нашия народ в качеството им на „етнообразуващ фактор“. На читателя тук се предлагат няколко студии от разни автори и на първо място от споменатия по-горе „историк-любител“ Ганчо Ценов, автор на цяла поредица от значителни публикации, издадени от найавторитетни германски научни издателства. Именно той пръв поставя в науката още в началото на миналия век въпроса за същността на така наречените «готи», за техния произход и за морфологията на това понятие. В поместения тук малък откъс от неговата книга за произхода на българите само се нахвърлят някои от проблемите и за първи път в историографията се обръща внимание също на лингвистичните фактори, довели до смесването на някои понятия, в резултат на което историята се изопачава. Макар и написана преди повече от 75 години, тази студия не е загубила и до сега актуалността си, а доказателствата, с които авторът опонира на „установените от науката истини“, са валидни и днес.

 

 

13

 

На същата проблематика са посветени и три студии на един бележит изследовател, чието име едва ли е известно не само на неспециалистите, но също и на специалистите по средновековна история у нас. Това налага да се кажат тук няколко думи за него и за неговите изследвания. Той пише под псевдонима Сергей Лесной, зад който се крие украинският учен проф. д-р Сергей Яковлевич Парамонов (1897-1967). Завършил Киевския университет по специалност естествени науки в годината на «Октомврийската революция», той защитава докторска степен в 1928 година, пише над 400 научни публикации в областа на естествените науки и оглавява катедра в Киевския университет, а в последните довоенни години е и директор на Зоологическия музей в Киев, чиято богата сбирка успява да укрие и запази преди да дойдат германските войски. В края на войната германците го отвличат със себе си и го затварят в концентрационен лагер, от където американските войски го освобождават. След войната той обаче не се завръща в СССР, а отива в Австралия и до края на живота си завежда катедра по биология в университета в Камбера. Макар и «неспециалист» в областта на историята, той посвещава последните две десетилетия от живота си на изследвания на средновековната политическа и културна история на Русия и свързаните с нея народи, в това число и България. В резултат на изследванията му излизат множество статии, събрани в десет тома под заглавие История “Русов” в неизвращенном виде [26], два тома със статии по въпросите на ранната история на славяните [27] и три други книги, посветени на ранната руска история [28]. Изследванията му издават задълбочено познаване на историческите извори, които той има възможност да разглежда не само от гледната точка на историка, а и от тази на филолога и географа, като ги интерпретира и коментира без да се съобразява с предубежденията, съществуващи у мнозина историци. В този смисъл особено значение придобиват неговите изследвания в областта на старата българска история, както и на историята и етнографията, но също и на топонимиката на Югоизточна Европа, които го довеждат до твърде интересни заключения. Особено ценни за българския читател са неговите

 

 

14

 

статии по въпросите на историята на гетите и готите, с които той ще има възможност да се запознае в настоящия сборник.

 

Както в поместените в този сборник студии на Сергей Лесной alias Парамонов, така и в останалите му изследвания, където доминираща тема са проблемите на етногенезиса на народите, населяващи днес Източна и Югоизточна Европа [29], той използва резултатите от изследванията на Г. Ценов, когото многократно цитира, но същевременно и допълва доводите му с още много неспоменати от него сведения от антични и средновековни автори, подкрепящи неговите тези [30]. По такъв начин старата и средновековната история на Европейския изток придобива вече нови контури, очертаващи по-точно и по-ясно събитията от ранното средновековие и произлезлите от тях и вследствие на тях промени - при това промени, засягащи не само този регион, а определящи по-нататьшния ход на историята на цяла Европа. За изясняването на тези проблеми С. Лесной използва често в непоместените тук негови студии резултати от задълбочени изследвания в областта на етимологията, и то предимно на топонимите и етнонимите, които допълват аргументацията му за произхода и етническия състав на сегашното население на Европа [31], в това число и на мнимите «кримски германци» и техния език. А в прегледа си на историческите извори за туй население, за неговите етнически особености и за неговия език, той показва колко изостанала е нашата историография по тези тъй съществени въпроси.

 

Във връзка с езика, но и с религията на народите в Югоизточна Европа през ранното средновековие, е третата поместена тук студия на С. Лесной, На какъв език е била написана «Готската Библия» на Улфила? За разлика от първите две негови студии, при които за близо половин век след написването им те не са загубили своята актуалност, а доводите, с които той подкрепя тезите си, са валидни и сега, резултатите от изследванията му по въпроса за т. нар. «Готска Библия на Улфила» са вече до голяма степен остарели и правят в известно отношение тази студия дори излишна. Независимо от това тя заслужава да се публикува на български език, понеже отразява важен етап от изследванията

 

 

15

 

по този въпрос, още повече, че за повечето от изследователите тя е неизвестна и по-нататъшният ход на изследванията, както и техните резултати, без нея трудно могат да бъдат разбрани и оценени.

 

Въпросът за т. нар. «Готска Библия на Улфила» е най-тясно свързан с въпроса за ранното християнство на населението по нашите земи, но и със сложния комплекс от въпроси във връзка с неговия език и писменост. Също тъй тясно свързана с този комплекс от въпроси е и студията Aethicus Philosophus Cosmographus от д-р Божидар Пейчев [32], публикувана и у нас, ако и да е останала неизвестна не само за широкия кръг читатели, но и за повечето наши специалисти. Данните, които тя съдържа, определят голямата и актуалност и сега, четвърт век след нейното отпечатване, като оправдават препечатването тук с малки съкращения и с актуализирани от автора бележки [33]. А по-нататъшното развитие на науката през последвалите нейното публикуване десетилетия ни дава вече възможност да си изясним някои от въпросите, за които досега нямаше отговор.

 

Българският читател сигурно ще посрещне с интерес и студията на известния сръбски историк д-р Фердо Шишич, която тук се помества със съкращения и представлява част от неговата публикация [34] на Летописа на Дуклянския презвитер [35]. Отразяваща ясно антибългарските тенденции в сръбската националистическа историография, тя показва още един аспект в интерпретацията на названието «готи» - тъй както това название се прилага не само от римо-католическата агиография и от сръбската историография в късното средновековие, но и от болшинството съвременни «српски историчари». В този дух се интерпретират и манипулират сведенията за България и българите в множество подобни съчинения от сръбски автори след XIV век, но и в XX век - пример за това са цитатите от Теофан Изповедник и от неговия продължител в тази студия, съответно «украсени» и «оцветени» в техния превод от автора.

 

Западноевропейската и българската историографии се отнасят резервирано към автентичността на съобщенията в Дуклянския летопис. Записан на славянски език и преведен на латински не

 

 

16

 

преди средата на XIV век, той е бил многократно преписван и съответно манипулиран, като от него няма запазени по-стари ръкописи от началото на XVII век, когато излиза италианският му превод от Мавро Орбини [36]. Макар и в неговата основа да са залегнали и някои стари очевидно автентични текстове и устни предания, те са до крайна степен преиначени, като са посочени много измислени лица и събития. Зад тези манипулирани текстове прозират обаче също и някои важни сведения от българската история, част от която е историята на населението на Далмация, съставяща от втората половина на IX до първите десетилетия на XI век част от българската държава, но и преди това най-тясно свързана в културно-политическо и духовно отношение с останалото население на българските земи [37].

 

Проблематиката, свързана с автентичността и датировката на въпросния „най-ранен домашен писмен източник за сръбската история“, както той се представя от множество по-стари сръбски историографи, е достатъчно много дискутирана от неговите изследователи [38] и не влиза в предмета на настоящия сборник. На българския читател ще бъде обаче сигурно забавно да научи как понятието «готи» се интерпретира в по-старата и по-новата сръбска книжнина, а туй ще му помогне и да си изясни по какъв начин то се появява и тълкува през средновековието - при това не само от сръбските, но и от византийските и западноевропейските писмени източници.

 

В предлаганите тук откъси от коментариите на Шишич към изданието на Летописа на Дуклянския презвитер авторът следва възприетата от болшинството съвременни историци теза, че «готите» се били появили внезапно през III в. сл. Хр. по северното крайбрежие на Черно море и на Балканския полуостров, като заместили предишното население по тези места, за да бъдат и те изместени по същия начин от „заселилите се през VII век на тяхно място славяни“. Но тук той оставя читателя в неизвестност какви са били по народност и на какъв език са говорили тези християни, които „дошлите от север диви и необуздани готи“ заварили в Далмация - а че те не са били гърци, знаем с положителност и то не само от негръцките имена на техните

 

 

17

 

мъченици. По този въпрос мълчи и издаденият от Шишич текст на летописа - за разлика от многословния и пълен с небивалици и измислени «славянски князе» разказ за началната история на «Regnum Slaworum», ненамиращ подкрепа в никакви исторически извори и паметници. Така Летописът на Дуклянския презвитер и неговият усърден, но не особено почтен, сериозен и достоен за доверие издател, ни натикват в ръцете главния ключ за разбиране на тъй сложната и объркана терминология who is who: «готите» са при всички случаи злите насилници и безверници, които преследват, потискат и избиват «добрите славяни» - респективно «християните». И което е особено интересно: това преследване не приключва с пропадането на готската държава и „изчезването“ на готите в VI век, а продължава със същата неумолимост и интензивност още много столетия - и в VII, и в IX, и в X и в XIII, и дори в XIV век, когато името «готи» се дава с друг еквивалент: „дошлите от Волга бугари“ В зависимост от времето и обстоятелствата тези «готи» са или езичници („пагани“) или еретици, но при всички случаи врагове на „правата вяра“, представяна и застъпвана, както е добре известно, единствено от „светата и католическа римска църква“ - чието активно участие в съставянето на текущата последна текстова версия на «летописа» от XVI/XVII век е повече от очевидно за безпристрастния читател.

 

Тук нямаме възможност да поместим поради големия им обем някои публикации на другия наш бележит историк и филолог, уличен от авторите на издадения от Балканската медийна академия сборник за готите в непознаване и незачитане на германското влияние върху българския език, проф. д-р Димитър Дечев, действителен член на БАН, с които той най-убедително доказва, че по нашите земи никога не е имало и не може изобщо да е имало някакви германски влияния върху езика ни, както и найнезначителни следи от германски език - трудовете на този известен български учен са лесно достъпни на нашия читател и може да се ползват във всяка българска научна библиотека. [39] Вместо тях читателят ще има възможност да се запознае тук със студията на друг бележит български учен, за съжаление твърде малко известен в своята родина, България, но оглавявал в продължение

 

 

18

 

на десетилетия катедра по сравнително езикознание в един от първите канадски университети, проф. Георги Сотиров.

 

По-голямата част от публикациите на този автор [40] са посветени на теми от сравнителното езикознание - те се свързват с тематичния кръг на следващия сборник от статии по проблеми на българския език, чиято подготовка е приключила и чието издаване е предстоящо. Между тях най-важна е студията му, с която той проследява развитието на критско-микенската писменост, известна под названието «Linear B», в глаголицата, при запазване графиката на нейните графеми и преминаването им в букви за всички звуци, включително несъдържащите се в гръцкия език, но и за гласните, каквито липсват в по-ранните азбуки. Заедно с други негови студии тя ще бъде публикувана в този следващ сборник. Една негова студия обаче е най-тясно свързана и с тематичния кръг на настоящия сборник, като по този начин затваря този кръг и установява връзката със следващия. Тя е посветена на въпроса за собствените имена в така наречения «готски» език и за тяхната морфология и е озаглавена: Ономастични и лексикални особености е ранния готски език.

 

За връзките на собствените имена при така наречените «готи» с българския език обръщат внимание още Г. Ценов и С. Лесной и тъкмо техните публикации служат като изходна точка за изследванията на този автор. Той обаче не се задоволява само да посочи някои отделни прилики в ономастиката на българския народ и на считаните от преобладаващото число изследователи за германци «готи», а подлага на изчерпателен анализ голям брой собствени имена, споменати в историческите извори като отнасящи се към този народ, [41] и доказва с методите и средствата на сравнителното езикознание несъстоятелността на теорията за «германските основи» на «готския» език.

 

Поради големия обем на други също тъй сериозни изследвания върху тази тема, разглеждащи въпроси по-малко свързани с нашата история, като въпроса за мнимото преселване на «готите» от Скандинавия в нашите земи, тук нямаме възможност да се спрем по-подробно. Интересуващият се от тези въпроси читател може да намери техния изчерпателен отговор в обемистите

 

 

19

 

студии на редица скандинавски учени, на първо място д-р Йозеф Свенунг (Joseph Svennung) [42], както и в голямата монография на германския археолог д-р Ролф Хахман (Rolf Hachmann) [43], където целият материал от невероятните сведения на «готския историк» Йордан и техните извори се подлага на критичен анализ, като се доказват мистификациите, извършени с тях от няколко поколения изследователи.

 

* * *

 

Изясняването на «готския въпрос» е свързано с много важни въпроси от историята на нашия народ, с които се е спекулирало от векове - но продължава да се спекулира и до сега, а поредното доказателство за това е посочената тук книга за готите. В продължение на векове по всички тези въпроси са се създали и вкоренили редица предубеждения, без те да имат каквито и да било основания. Изказани някога като предположения, те са възприети като факти и са предавани от поколение на поколение учени, макар да не съдържат и най-малката частица от истина. Те обременяват нашата наука, но и нашето съзнание, като тежка ипотека, оставена на нас от миналите векове, с която сега ние навлизаме в новото хилядолетие. С тази ипотека ние не можем да продължим нашия път в бъдещето.

 

Ако и проблемите, свързани с обичаите, езика и писмеността, но и с вярванията и религията да са също както проблемът за произхода на нашия народ много тясно свързани с «готския въпрос», те ще бъдат разгледани тук само най-общо и в контекст с него. Те изискват по-задълбочено проучване на историческите извори и на данните от археологическите изследвания, на които тук, в рамките на този сборник, не може да се отдели достатъчно място. [44] Въпреки това, дори и този повърхностен преглед може поне да събуди интереса на читателя към размисъл и преосмисляне на неговите убеждения и предубеждения, с които той е обременен още от ученическата скамейка, без да е имал някога възможност да провери тяхната достоверност.

 

Последните десетилетия разшириха неимоверно хоризонта на историческата наука. Развитието на помощните науки в резултат на големите достижения в областта на биологията, химията и

 

 

20

 

физиката, но и на кодикологията и информатиката, създава вече предпоставките за разработката на нови научни методи при изследванията във всяка от тези отделни области. А това налага да се проверят на тази база всички хипотези, с които науката до сега си служеше като с аксиоми. И това не засяга единствено «готския въпрос», но той ни дава някои от ключовете за изясняването на сложния комплекс от проблеми, свързани с миналото на нашия народ и неговата култура. Тези проблеми не могат да бъдат разрешени отведнаж, а постепенно и един подир друг. Но при всеки от тях, като се връщаме назад в миналото, стигаме до определен момент, в който понякога несъзнателно, но най-често напълно съзнателно са внасяни определени заблуждения по отношение на тях. И една от главните задачи на науката на XXI век ще бъде да се ориентира сред тези заблуждения.

 

Асен Чилингиров

 

 

 

21

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. София: Балканмедиа, 2003, 120 стр. + 8 табл. илюстрации.

 

2. Така е титулуван на няколко места в текста съставителят на изданието Росен Милев. Доколкото ми е известно, Българската академия на науките няма за член такова лице.

 

3. Росен Милев, Старогерманското културно-историческо наследство по бългapcките земи. Готите, бългaрският етногенезис и европейската идентичност в: Готите и старогерманското културно-историческо наследство по бългapcките земи, цит. съч., с. 5.

 

4. Пак там, с. 4

 

5. Също, с. 6.

 

6. Също, с. 4.

 

7. Също, с. 4.

 

8. Росен Милев, Иновативни параметри на Готския проект, пак там, с. 107.

 

9. Светлозар Елдъров, Готите и Вулфила в бългapcката хуманистика, с. 34-37.

 

10. Росен Милев, Старогерманското културно-историческо наследство... с. 3.

 

11. Вж. посочената статия, с. 34

 

12. Пак там, с. 34-35.

 

13. Пак там, с. 35.

 

14. Вж. по-горе, бел. 7.

 

15. Вж. по-горе, бел. 5.

 

16. За резултатите от разкопките вж.:

Ив. Велков, Разкопките при Садовец. Готски поселения по долината на р. Вит, в: Училищен преглед, Х/1937, № 4, с. 481-495.

Срв. и публикациите на същия автор в германската популярна преса:

Eine Gotenfestung bei Sadowetz, Nordbulgarien, в: Germania, XIX/1935, c. 149-158 и

Eine Gotenfestung bei Sadowetz, в: Das Bild, 1937, H. 3, c. 65-69.

 

17. Да се говори за „огромен брой находки, които пряко се свързват с източногермани“, както прави А. Станев в статията си в този сборник със заглавие Източногермански паметници от епохата на остготското присъствие на Балканите, с. 77, е пълен nonsens. Както самият автор на статията признава малко по-горе, произведенията на металопластиката от ранносредновековната епоха, към които принадлежат фибулите, токите за колани и апликациите, са твърде унифицирани, така че опитите за тяхното точно селектиране и датиране въз основа на външните им белези не могат да доведат до никакви приемливи резултати - което никак не пречи, в зависимост от конюнктурата тези предмети да бъдат обявявани за «прабългарски», «готски», «аварски», «унгарски» и дори за «славянски».

 

18. Първите критични бележки по този въпрос в руската научна литература вж. в поредицата статии на

 

 

22

 

Д. Иловайски, излезли в Рускій вестникъ, ноябрь/декабрь 1871 и събрани в книгата му Разысканія о началѣ Руси, Москва, 1876, преиздадена в 1880 и 2003 г. (последното издание под заглавието Начало Руси, Москва: Астрель, 2003).

Преглед на литературата по този въпрос вж. при В. П. Буданова, Готы в эпоху великого переселения народов, Москва: Наука, 1990 и Санкт-Петербург: Алетейя, 2 1999, с. 12-13/16-17 и 121-135/151-170.

 

19. Вж. по-долу, бел. 27 и 28. Това не пречи обаче на публикацията на редица фантастични твърдения за «готите-германци» и за «кримско-немски» език, които продължават да се срещат в научната и научно-популярната литература, а дори в енциклопедии и други справочници до най-ново време.

 

20. Вж. преди всичко публикациите на д-р Йожко Шавли (Jožko/Jozef Šavli): Unsere Vorfahren die Veneter, Wien: Ed. Veneti, 1988; Slovenska država Karantanija, Založba Lipa: Koper, 1990; Slovenija. Podoba evropskega naroda, Humar: Bilje, 1995 - с обширна библиография по въпроса.

 

Вж. също: http//www.niagara.com/~iesovnik/forum_veneti_part_i.htm .

 

21. The Myth of Nations. The Mediaeval Origins of Europe, Princeton: Princeton University Press, 2001, 22002.

 

22. По-важните от тях са: Geschichte der deutschen Stämme bis zum Ausgang der Völkerwanderung, Die germanischen Reiche der Völkerwanderung, Geschichte der germanischen Frühzeit, Allgemeine Geschichte der germanischen Völker bis zur Mitte des sechsten Jahrhunderts, Zur Geschichte der Krimgoten, Die Ostgermanen, Die Westgermanen, Das germanische Volkstum in den Reichen der Völkerwanderung, Geschichte der Wandalen и Die letzten Ostgoten.

 

Повечето изследователи са особено впечатлени от големия брой изворни материали, които Шмит прилага към своите трудове и не забелязват, че неговите изводи съвсем не се покриват с данните на изворите. Така например той е един от първите автори, които въвеждат понятията «остготи» и «вестготи» като превод на «остроготи» и «везеготи», макар че те не се съдържат в никой исторически извор. Също така интересно е, че мнозина от поддьржниците на хипотезата за далекоизточния произход на хуните, като потомци на известните от китайските хроники «хюнг-ну», цитират и него в поддръжка на тази хипотеза, докато той сам твърде резервирано се отнася по същия въпрос - вж.: L. Schmidt, Die Westgermanen, München, 2 1938 (репр. München: C. H. Beck, 1970), с. 249 сл.

 

23. Вж.: Der Nürnberger Prozeß. Das Protokoll des Prozesses gegen die Hauptkriegsverbrecher vor dem Internationalen Militärgerichtshof 14. November 1945 - 1. Oktober 1946. Mit einer Einführung von Christian Zentner, Berlin: Directmedia, 2000 [= Digitale Bibliothek Band 20: Der Nürnberger Prozeß, с. 7415 (Bd. 7, с. 166)] - 24. Tag. Freitag, 8. Februar 1946 Vormittagssitzung. Rede des Generalleutnants R. A. Rudenko: „...Der Angeklagte Rosenberg ersann fieberhaft neue Namen für Sowjetstädte, wie zum Beispiel »Gotenburg« für Simferopol und »Theodorichshafen« für Sewastopol.“ Вж. също: Natonalsozialistische Großraumordnung. Die Konstuktion einer »deutschen Monroe-Doktrin« в: Der Vierteljahrshefte für Zeitgeschichte Nummer 4. Im Auftrag des Instituts für Zeitgeschichte,

 

 

23

 

hrsg. von H. Rothfels und Th. Eschenburg, Redaktion: Martin Broszat, Stuttgart: Deutsche Verlags-Anstalt, 1962, c. 101.

 

24. Ha първо място това са неговите монографии:

·       Произходътъ на българитѣ и начало на българската държава и българската цръква, София, 1910 (репринт Варна, 2002);

·       Goten oder Bulgaren. Quellenkritische Untersuchung über die Geschichte der alten Skythen, Thrakier und Makedonier, Leipzig: Verlag der Dykschen Buchhandlung, 1915;

·       Geschichte der Bulgaren, Berlin: Steiwetz, 1917;

·       Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven, Berlin/Leipzig: Walter de Gruyter & Co, 1930;

·       Geschichte der Bulgaren und der anderen Südslaven von der römischen Eroberung der Balkanhalbinsel an bis zum Ende des 9. Jahrhunderts, Berlin/Leipzig: Walter de Gruyter & Co, 1935;

·       Кроватова България и покръстването на българитѣ, София, 1937; Пловдив: „Златен лъв“, 21998.

 

Дисквалифицираният в статията на Св. Елдъров (вж. по-горе) като „известен любител историк с крайно объркани представи и понятия, но с големи претенции и завидна продуктивност“ Ганчо Ценов в действителност е първият и до 1970-те години единствен българин, защитил докторска научна степен във Философския факултет на Берлинския университет, заемащ по това време водещо място сред германските университети. А за мястото, което трудовете му получават в европейската историография от първата половина на XX век, може наистина да завижда всеки български историк.

 

25. Критиката е във връзка с „вредната теза“ на акад. H. С. Державин за произхода на българите, за излагането на която видният руски историк следва трудовете на Г. Ценов, разкритикувана и отхвърлена от авторите на съответната глава в издадената от АН СССР История на България, отпечатана в български превод и в сп. Исторически преглед, бр. 1, год. IX / 1953, с. 50-77:

С. А. Никитин, Образуване на българския народ и възникване на българската държава - вж. с. 67 сл. Пълният текст на руски език е публикуван в: Вестник Московското университета, Серия Общественных наук, № 1, 1952, с. 131-153.

 

26. Париж 1953-1960.

 

27. Пересмотр основ истории славян, Мелбурн, 1956 и Из далекого прошлого славян, Мелбурн, 1967.

 

28. Слово о полку Игореве, Париж, 1950; Влессова книга, (Виннипег), 1966 и Русъ, откуда ты, Виннипег: Trident Press, 1964. От всички негови публикации в Русия е издадена само последната книга със значителни съкращения (Ростов на Дону: Квадрат, 1995), същата в Интернет: www.clarino2.narod.ru/religion.htm

 

29. Напр. неговите студии, поместени в сборника Из далекого прошлого славян, Мелбурн, 1967: О происхождении славян на основании лингвистики; Загадка македонцев и Народы Приадриатики в прошлом.

 

30. Особено ценни в това отношение са и непоместените тук негови студии от същия сборник: Загадка болгар; Как создалась Болгария 679 года? О восточных болгарах; Загадка списка древних болгарских князей; Златарский и протоболгарское летоисчисление; О титуле «хан» у болгар.

 

 

24

 

31. О прародине славян на основании изучения названий растений; Фонетика древних «руссов» на основании изучения венгерского языка; О славянских географических названиях в Греции - пак там.

 

32. Философска мисъл, 1979, № 2, с. 72-85; № 4, с. 54-65.

 

33. Считам се задължен да изкажа моята благодарност към д-р Пейчев за готовността му да актуализира бележките към статията си и за неговото съгласие тя да се публикува в този сборник.

 

34. Фердо Шишић, Летопис Попа Дукљанина (= Српска Кралевска Академија, Посебна издања, књига LXVII, Философски и филолошки списи, књига 18), Београд-Загреб, 1928, с. 106-121.

 

35. За Дуклянския летопис (Летопис на Дуклянския презвитер) вж. ЛИБИ III, София, 1965, с. 170-179 (увод, превод на откъси и бележки от Стр. Лишев, по изданието на Шишич); по-нови издания: V. Mošin, Ljetopis popa Dukljanina, Zagreb, 1950, Летопис попа Дукљанина, предговор, пропратни текстови и превод Славко Мијушковић, Титоград, 1967, Београд, 21988 (= Стара српска књижевност 1) и Historia Królestwa Slowian czyli Latopis Popa Duklianina, przetlumaczyl, wstęp, komentarze i tablice genealogiczne opracowal Jan Lеšny, Warszawa, 1988 - и трите издания с подробен преглед на старата и новата библиография.

 

36. Mauro Orbini, Il Regno degli Slavi, Pesaro, 1601 - репринт München, 1985. Руският превод на тази книга от 1722 г. е сред най-много ползваните извори за Славянобългарската история на Паисий Хилендарски, но и за другите български историци от XVIII век. По този въпрос вж.: Боян Пенев, История на новата българска литература II, София, 1932, с. 267 сл. и Arturo Cronia, Il Regno degli Slavi di Mauro Orbini (1601) e la „Istoria Slavenobolgarskaja " del monaco Paisi (1762), Bulgaria в: Rivista di cultura I, Roma, 1939. За българския читател няма да е безинтересно и становището на Паисий за същността на «готите»:

 

„Тук е явно, че българите по това време именували готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав в Тракия, а по онова време именували ги готи...“

- Паисий Хилендарски, Славянобългарска история, под редакцията на Петър Динеков, София: Български писател, 1972, с. 57.

 

37. В последно време българската историография насочва отново вниманието си към някои известия в този летопис, свързани със събитията около установяването статута на българската църква през IX в. и нейните връзки с римо-католическата църква. На тях са посветени публикациите на проф. Н. Драгова:

·       Старобългарската летописна традиция и Летописът на Дуклянския презвитер в: Международен симпозиум „Йоан Екзарх Български", Шумен 1979;

·       Мавро Орбини и българските историци през XVII век в: Мавро Орбини, Царството на славяните 1601. Откъси, София 1983, с. 9-40;

·       Нов прочит на епископската титулатура на св. Климент Охридски в: Българи в Италия и италианци в България. Приноси, София: Демакс, 1997, с. 52-98.

 

 

25

 

38. Последното становище на науката по тези въпроси е достатъчно компетентно и убедително изложено в изследването на Сл. Миюшкович - вж. по-горе, бел. 35. Вж. по този въпрос също статиите на Н. Драгова, посочени в предишната бележка.

 

39. Бележки за живота и делото на заслужилия български учен, оказало повече от половин век своето въздействие върху българската наука вж. при: Б. Геров, Академик Димитър Дечев, в: Изследвания в чест на акад. Дим. Дечев по случай 80-годишнината му, София: Издателство на БАН, 1958, с. V-VHI и Т. Сарафов, Библиография на трудовете на акад. Д. Дечев, пак там, с. IX-XXIV.

 

Една от главните заслуги на акад. Дечев, който от 1928 до 1945 г. оглавява катедрата по латинска филология при Софийския университет, е в събирането и проучването на остатъците от тракийския език в писмените паметници, намерила отражение в неговия капитален труд, Die thrakischen Sprachreste, Wien, 1957 (= Österreichische Akademie der Wissenschaften, Philosophisch-historische Klasse. Schriften der Balkankommission, Linguistische Abteilung XIV), Wien, 21976 - заключителната ѝ част е издадена на български и немски език под заглавието Характеристика на тракийския език (Charakteristik der thrakischen Sprache), София: Издателство на БАН, 1952.

 

40. Напр. :

·       G. Sotiroff, Glagolitic Script and Linear B (Canadian Slavonic Papers, Vol. XII, No. 3, Fall 1970, c 303-331);

·       Y a-t-il eu une écriture autochtone en terre slave avant le temps de Cyrille et Méthode? (Revue canadienne d’études slaves, Vol. I, fasc. 1, printemps 1967, c. 79-94);

·       The Assassination of Justinian’s Personality (Regina, 1974);

·       The Language of Constantine the Great (Elementa nova pro historia Macedono-Bulgarica, Regina, Saskatchewan/Canada: Lynn Publishing Co., 1986).

 

41. Като първо изследване в тази област студията на Г. Сотиров не може да претендира за пълнота; агиографските извори предлагат още собствени имена, които той не е обхванал в нея - вж.: R. Loewe, Gothische Namen in hagiographischen Texten, в Beiträge zur Geschichte der deutschen Sprache und Literatur 47/1923, Halle, 1923, c. 407-433.

 

42.

Scandinavia und Scandia, Uppsala, 1963;

·       De nordisca folknamnen hos Jordanes, Fornvännen, 1964;

·       Jordanes und Scandia. Kritisch-exegetische Studien (= Skrifter untgivna av K. Humanistiska Vetenskapssamfundet i Uppsala / Acta Societatis Litterarum Humaniorum Regiae Uppsalensis 44: 2A, Stockholm, 1967);

·       Zur Geschichte des Goticismus, пак там 44: 2В, Uppsala, 1967;

·       Zu Cassiodor und Jordanes в: Eranos, LXVII/1969. Acta Philologica Suecana, a Vilelmo Lundström condita, c. 71-80;

·       Jordanes und die gotische Stammsage (= Studia Gotica, Stockholm, 1972) и

·       Skandinavien bei Plinius und Ptolemaios. Kritisch-exegetische Forschungen zu den ältesten nordischen Sprachdenkmälern, Uppsala, 1974.

 

43. Die Goten und Skandinavien, Berlin: Walter de Gruyter & Co, 1970.

 

44. На тези проблеми е посветен вторият сборник Готи и гети, София, 2008, излизащ паралелно с настоящото второ издание на първия.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]