3. КОИ СА ГЕТИТЕ [*]
Сергей Лесной
Ще започнем нашето изследване с анализ на едно много важно място у Йордан, което ще цитираме изцяло:
„In qua Scythia prima ab occidente gens residet Gepidarum, qui magnis opinatisque ambitur fluminibus, nam Tisia per aquilionem eius chorumque discurrit; ab africo vero magnus ipse Danubius, ab eoo Flutausis [**] secat, qui rapidus ac verticosus in Istri fluenta furens divolvitur, introsus illis Dacia est, ad corona speciem ardius Alpibus emunita, iuxta quorum sinistrum latus, qui in aquilione vergit, ab ortu Vistulae fluminis per imensa spatia Venetharum natio populosa consedit, quorum nomina licet nunc per varias familias et loca mutentur, principaliter tamen Sclaveni et Antes nominatur“ (Jordanes, Getica, §33-34).
В превод това означава:
„Първият от запад народ в Скития са гепидите, чиято земя се оросява от големи и значителни реки; а именно Тиса я пресича от север към юг, от запад тече сам великият Дунав (така някои превеждат текста, а в действителност „ab africo“ означава от юго-запад, С. Л.), от изток тече Flutausis (неизяснено, по всяка вероятност това е другото име на Тинзсиз С. Л.), който, обогатен със стремителни и бурни притоци, се влива във водите на Истър (Дунав); по-навътре лежи Дакия, защитена като с венец от стръмни планини“ - на това място прекъсваме превода.
Тук обаче възниква въпросът: как гепидите са могли да бъдат най-западният народ на Скития, ако Скития е граничела непосредствено с Германия? („Scythia si quidem Germaniae terre confines“ - Getica, §30). Та границите на Германия никога не са се простирали до средния Дунав! Това се обяснява много просто: границата между Германия и Скития е била обща само в нейната северна част, докато в района на средния Дунав до Скития се
*. Пересмотр основ истории славян I, Мелбурн, 1956, с. 44-55.
**. В изданието на Giunta/Grillone (вж. с. 92, бел. 1): Alutus, съвр. Олтул - бел. ред.
122
допирала вече не Германия, а друга страна - очевидно това е римската провинция Валерия.
Ще отбележим тук много важен факт: племето на гепидите, считано от всички за германско, по думите на Йордан живеело в Скития като най-западно от скитските племена. Ако гепидите са били най-източното от източните германски племена, границата между Германия и Скития би преминавала на изток от земята на гепидите, а се оказва, че границата е минавала на запад от тях - следователно гепидите не са били германи.
Наистина може да се допусне, че в Скития са живеели и германи, и славяни, и келти, и иранци и т.н., но доколкото името на страната произлиза от народа, може да се допусне, че в Скития живеели преди всичко разни «скитски» племена. Указанието за гепидите ни заставя да се усъмним, че те били германи - поскоро те били «скити». По-нататък ще видим, че има и други данни, говорещи против германския произход на гепидите.
Тук сме принудени да направим голямо отстъпление. В нашите източници ние постоянно срещаме името «даки» и названието «Дакия». Какво знаем за тази страна, която в древността несъмнено била най-тясно свързана със славяните?
Още Херодот (около 444 г. пр. Хр.) съобщава, че в областта северозападно от Дунав и Тиса, достигаща на север до Карпатите, живеят скити. Едно от тези племена се наричало сигини и било господстващо. Днешният град Сегедин, древният Sigidunum, напомня за сигините.
Дакия, страната на даките в древността, е заемала обширна територия в Централна Европа, граничеща на север с Карпатите, на юг с Дунав, на запад с реката Pathissus (Тиса) и на изток с Днестър (Tyras). На запад тя се простирала първоначално до Дунав в тази му част, където той тече от север на юг. Птолемей поставя нейната източна граница не по Днестър, а по Серет (Hierasus). Границите на страната, както ще видим по-долу, с течение на времето значително са се колебаели и това обстоятелство не трябва да изпускаме от погледа си.
Даките се считат за племе от «тракийски» корен, но кои са «тракийците», никой не е в състояние да обясни. Първоначално
123
даките се наричали «даои», като след IV век пр. Хр. това име отстъпило място на името «даки». От другите тракийски племена най-близки до тях по език и обичаи са били гетите. Даките обикновено били наричани от гърците «γέτοι», а римляните пък ги наричали «daci».
В атическата комедия, а също у Плавт и Теренций, «Даос» и «Гета» (Davus, Geta) са често срещани имена на роби.
Когато даките за първи път станали известни на римляните, те вече били достигнали висока степен на цивилизация. Главното им занятие било земледелие и скотовъдство, коне отглеждали главно за превоз на тежести. Те разработвали златните и сребърните находища в Трансилвания, водели оживена търговия със съседните народи - което се вижда от значителното количество чуждестранни монети, намерени в тази страна. Живеели в дървени къщи, оградени с плет, но в по-късно време с помощта на римски архитекти строили и обкръжени със стени укрепления и конусовидни каменни кули.
Те вярвали в безсмъртието на душата и гледали на смъртта само като на промяна на нейното местопребиваване. Техният главен жрец заемал особено важно положение като представител на божеството на земята. Той бил главен съветник на вожда и неговите решения се приемали като окончателни.
Даките се делели на две класи: аристокрация и пролетариат. Само първите имали право да покриват обръснатата си глава и носели плъстени шапки. Втората класа съставяли обикновените войници, селяните и занаятчиите; те носели дълги коси.
И тъй, от Херодот чак до времето на Цезар (45 г. пр. Хр.), даките вече били земледелци. Между 326 и 293 г. пр. Хр. в Дакия дошло от Молдавия племето на гетите и завладяло земята им, като се образувала дакийско-гетска държава.
Римския географ Страбон казва, че гетите възприели езика на даките, а явно и тяхната култура. Тази дакийско-гетска държава представлявала твърде значителна сила: тя се е простирала от Алпите до Днестър и Черно море, разполагала с двестахилядна армия, търгувала по Дунав и Днестър, добивала злато в Средна Дакия и Седмоградско. Начело на държавата стоял вожд, а му
124
помагал, както вече се каза, висшият свещеник - като такъв в историческите извори се споменава Замолксис, който бил научил много от египтяните.
В началото на II век пр. Хр. даките имали вожд на име Орол, Oroles - вероятно славянското «орел/орёл», и това дава известен намек за същинската националност на тези даки, alias гети.
Стълкновенията на даките с бастарните и римляните (112-109 и 74 г. пр. Хр.), против които те получили помощ от скордиските и дарданите, значително отслабили тяхната мощ.
Под властта на Бурбиста или Буревиста (забележете отново славянския характер на името!), съвременник на Цезар, границите на държавата значително се разширили, армията им била напълно преустроена, а моралното състояние на народа се повдигнало. Бастарните и боите били победени и дори гръцките градове Олвия и Аполония на брега на Черно море попаднали в техни ръце.
Даките вече представлявали такава опасност за римската империя, че Юлий Цезар подготвял специална експедиция против тях, но смъртта му попречила да я осъществи. Около това време и Буревиста бил убит, а държавата му се разпаднала на четири или даже пет части, които се управлявали от различни вождове. Тук трябва да се споменат вождовете на даките Скорил (45-30 г. пр. Хр.) и Котис (забележете отново славянския характер на имената!). Значението на Котис ясно проличава от факта, че император Август възнамерявал да се ожени за дъщеря му, а от друга страна същият император сгодил своята петгодишна дъщеря Юлия с Котис (според други сведения последният бил дори женен за дъщеря на император Август). Котис е добре известен от стиха на Хораций: „occidit Daci Cotisonis agmen“ в одата, написана на 1 март 29 година пр. Хр. Тя вероятно се отнася до похода на Марк Крас (30-28 г. пр. Хр.), а не на Корнелий Лентул, който станал консул едва в 18 година сл. Хр.
Даките се споменават много често по времето на император Август, когато те признали върховната власт на Рим, но в никакъв случай не били усмирени, и в по-късно време се възползвали от всяка възможност да преминават замръзналия Дунав и да грабят римската провинция Мизия.
125
От 85 до 89 г. даките водили две войни с Рим под ръководството на Дурас (Duras) или Диурпанеус (Diurpaneus). След две сериозни поражения най-после римляните постигнали успех под ръководството на Тетиус Юлиан, но били принудени да сключат мир поради победата на маркоманите над Домициан.
Децебал, вожд на даките (80/87-107 г.), върнал на римляните взетото в плячка оръжие и част от пленниците и получил корона от ръцете на Домициан, признавйки суверенитета на Рим.
В действителност обаче даките останали независими, което се потвърждава и от факта, че за да се избави от нападенията на даките, Домициан се задължил да им плаща ежегодно данък.
За да сложи край на това позорно положение император Траян решил да нанесе веднаж завинаги удар на даките. Първият му поход (101-102 г.) завършил със завземане столицата на даките Sarmizegethus (понастоящем Върхели) и заобикалящата я област. Вторият поход (105-107 г.) приключил със самоубийството на Децебал - като видели поражението на даките, той и жена му изпили отрова. Държавата му била завладяна от Рим и Дакия била превърната в римска провинция.
Поражението на дако-гетската държава отчасти се обяснява и с туй, че даките не били доволни от управлението на гетите, виждайки в тях свои угнетители. В резултат на това даките преминали на страната на римляните, предпочитайки тяхната власт.
Тук трябва да се отбележи, че едно от племената на даките, които преминали на страната на римляните, а именно язигите, се счита от мнозина изследователи за славянско. В самото име на този народ те виждат отразена славянската дума «язик», означаваща също и «племе». Едва ли такова доказателство заслужава сериозно внимание, но самата мисъл, че язигите (и изобщо даките) били славяни, не може лесно да бъде отхвърлена.
След победата на Рим гетите напуснали Дакия, като отвели със себе си голям брой от подчинените на тях даки и страната значително опустяла. Скрити зад Седмоградските планини обаче, те продължили и занапред да безпокоят с нападенията си римляните.
126
Последните образували от Дакия римска провинция със столица Улпия Траяна и започнали усилено да заселват Дакия със свои колониста.
Историята на тази война е написана от Дион Касий (Dio Cassius), но най-добър коментар за нея е Траяновата колона, покрита почти изцяло с изображения на сцени от тази война.
Според Marquardt тази провинция е имала посочените по-горе граници, но Brandis (в Pauly-Wissowa «Realencyclopädie») счита, че Дакия на изток е достигала само до река Alutus (съвр. Олтул), като територията на изток е принадлежала на Долна Мизия, а на запад се е ограничавала само с Трансилвания и Мала Влахия, без да достига до Тиса. Напълно естествено е, че в течение на времето границите на Дакия са се изменяли и не е възможно да се установят някакви «истински» граници.
Провинцията Дакия била под властта на управител с ранг преторий и там е бил разположен XIII легион с многобройни помощни отряди. За да се възстановят разрушенията от войната в провинцията били докарани римски колониста, главно мъже, а и старите жители започнали също постепенно да се завръщат.
За защита от нападенията на «варварите» били построени укрепления, прокарани три военни пътя, съединяващи главните градове, а четвъртият, «Траяновият», пресичал Карпатите, като влизал в Трансилвания през Ротетурнския проход. Главни градове били Sarmizegetusa, наречен по-късно Ulpia Trajana, и Apulum, понастоящем Karlsburg [*].
Заедно с религията даките възприели и езика на победителите, и мнозина виждат в тези събития начало на образуването на
Румъния, което до известна степен е вярно, ако не се забравя каква важна роля е изиграло в тази област славянството [**].
В 129 г. при император Адриан Дакия бива разделена на Горна и Долна; първата включвала Трансилвания, а втората - Мала Влахия. Maрк Аврелий разделил Дакия на три части: (1) Porolissensis по името на главния град Porolissum (при сегашния Mojrad),
*. Рум. Алба Юлиа, унг. Gyulafehérvar, също Белград или Weißenburg - бел. ред.
**. През по-голямата част от средновековието южните и източните райони на страната са под български протекторат, а църквата е подчинена на Българската (Охридската) и по-късно на Търновската патриаршия - бел. ред.
127
(2) Apulensis по името на град Apulum и (3) Maluensis (местоположението му не е известно). Тези три Дакии имали обща столица Sarmizegethus и съвет, решаващ делата на провинцията, нещо като парламент.
Римляните държали Дакия, но не особено сигурно. Според историческите извори, при Gallienus (256 г.) готите преминали Карпатите и изтласкали римляните от цялата провинция освен от няколко укрепления между реките Темеш и Дунав. В историята детайлите се премълчават. Твърдението на Rufinus Festus, че „при император Gallienus Дакия била загубена за империята“, намира потвърждение в неочакваната липса в Дакия на римски надписи и монети след 256 година.
Император Аурелиан (270-275) оттеглил цялата римска войска от територията отвъд Дунав, като заселил римски колониста на юг от реката, в Мизия, където образувал провинцията Dacia Aureliani. Последната била разделена по-късно на Dacia Ripensis на Дунав със столица Ratiaria (съвр. Арчар) и Dacia Mediterranea със столица Sardica (съвр. София); последната провинция впоследствие била на свой ред разделена на Dardania u Dacia Mediterranea.
По такъв начин виждаме, че с течение на времето понятието Дакия претърпяло значителни изменения по отношение на пространството, а да не говорим за населението, свързано със същото понятие. Поради това при оценката на историческите данни трябва да се съобразяваме и с времето, и със значението, което се е придавало на понятията «Дакия» и «даки».
И така, ние виждаме, че още 300 години преди нашата ера гетите образували съвместно с даките значителна държава, но, разбира се, са съществували под същите имена значително поотрано, защото още Херодот ги споменава. А самата Дакия, като страна, граничеща на север с Карпатите, е била безусловно винаги най-тясно свързана със славяните.
Ние все още не знаем кои са били даките и кои са били гетите, но е безспорно, че съдбата им била тясно свързана със славяните. Поради това е необходимо преди всичко да разгледаме кои са били в действителност тези народи и какви взаимоотношения имали със славяните.
128
В този очерк ние само бегло ще нахвърлим нашата програма, а с детайли и критика ще се заемем по-нататък.
И тъй, в самото начало на II век от нашата ера държавата на гетите се разпада, даките се освобождават от властта на гетите и се подчиняват на Рим. Остатъци от гетите се оттеглят на изток и оттам започват да беспокоят римляните с нападенията си. До това време не се споменава за никакви готи.
Ако погледнем какво пишат историците-съвременници на събитията за народите, населявали днешния руски юг, т.е. северното черноморско крайбрежие, ще видим следната схема: от 1000 до 700 пр. Хр. тук политически доминират кимерийците, след това - скитите (700 до 200), сарматите (200 пр. Хр. до 200 сл. Хр.), готите (200 до 370), хуните (370 до 454) и пр.
Както вече отбелязахме, в 107 г. сл. Хр. държавата на гетите в Дакия прекратява своето съществувание, а разбитите гети отстъпват на изток, но продължават да беспокоят римляните. А от 200 г. сл. Хр. ние виждаме вече държава на готите в северното Черноморие, т.е. там, където са отстъпили гетите.
Значи за този промеждутък от време се е извършило загадъчното и маловероятно преселване на готите от крайбрежието на Балтийско море до черноморското крайбрежие, където те би трябвало да се сблъскат с гетите.
При съвременното състояние на нашите знания можем обаче да признаем само следното: ние нямаме никакви следи от преселване на германи-готи от Северна Европа. Свидетелството на Йордан е само една легенда, подобна на легендата на Прокопий Кесарийски за херулите, които се изселили в Исландия (Туле). Легендата на Йордан трябва да се отхвърли и ако ние сторим това, отведнаж ще изчезнат всички нелогичности, несъгласувания, недоумения и безсмислици.
Картината на събитията е била очевидно различна: след разгрома на дако-гетската държава от Траян гетите отстъпват в Северното черноморско крайбрежие, като се измъкват от влиянието на римската империя, оставайки в същото време до източната граница на своята бивша държава, откъдето започват да безпокоят римляните.
129
След по-малко от 100 години същите тези гети отново се появяват в сферата на западната политика, при което обаче тях вече ги наричат не само гети, но и готи. И тъй, гетите се появяват като феникс от пепелта, само лекичко променяйки своите пера.
Историкът Йордан, сам гот по рождение, разказва в своята история обаче не толкова за готите, колкото за гетите („de Getibus“ etc.). Следователно и в средата на VI век гетите продължават да съществуват и името им е било в употреба.
Ще добавим, че след изпълнено с перипетии странстване през цяла Европа, в края на краищата готите изчезват безследно в Африка, Испания, Сицилия и т.н., а гетите все пак остават.
Очевидно загадката на гетите се изяснява напълно удовлетворително: към 200-та година историците са бъркали гетите и готите не защото това са били два различни народа с твърде сходни имена, а понеже един и същ народ малко е променил своето име, леко се е изменило произношението му. Изобщо ние можем да подозираме, че названието готи е латинизираният вариант, а гети - елинизираният. Или най-вероятно след звука «г» е имало дифтонг [*].
Подобни промени във фонетиката при имената на народите има много: лехите се превръщат в ляхи, словените - в славяни, а хазарите са били и хозари, и козари, и казари и казаки и т.н.
Явно, че не е имало никакви прекъсвания в историята на древния народ гети, имало е само време, когато са ги наричали и готи, по-късно предимно готи, а всичко свършило с това, че накрая пак започнали да ги наричат гети.
Никакво странстване на цяла група германски племена начело с готи не е имало, не е имало и завладяване на Северното черноморско крайбрежие - имало е възраждане на старата държава на гетите и богата със събития история на същия народ през следващите векове.
По такъв начин се отстранява и археологическата загадка: защо готите, ако са дошли от Прибалтика, не са донесли макар и най-слаби следи от своята култура? Та нали това е народът, който е разклатил римската империя и я разгромил?
*. Т.е. «ое» или «ьо». Срв. и последната студия в този сборник - бел. ред.
130
От наша гледна точка всичко това се обяснява много просто: културата на Причерноморието се развивала от I до IV век на нашата ера напълно спокойно и закономерно, без каквито и да било външни влияния. Разпадането на дако-гетската държава не представлявало катастрофа за Причерноморието и по-специално за културата на гетите.
Появявата на гетите край Дунав под името готи, привлякла вниманието на западните историци, е станала по принуда - те са се оттегляли тогава от врагове, които ги застрашавали вече не от запад, а от изток.
Но каква е била етническата принадлежност на тези гети или готи? Във всеки случай те не са били германи. Доказателство за това е преди всичко разпространението на германските племена. Ние категорично отказваме да приемем възможността за съществуване на големи народи, които да не са оставили след себе си никакви материални следи и не са повлияли на своите съседи. Това е пълна безсмислица.
Ако се обърнем към историята, ще намерим германи само в областта между Рейн и Елба. В хода на историята те постепенно са разширявали своите земи на запад и на юг за сметка на келтите и на романските племена, а на изток - за сметка на славяните и лето-литовските и финските племена Това е бил дълъг процес, продължил столетия.
Поява на германи (много племена!) и при това във вид на силна, компактна маса, прилича на вероятността за пренасянето им с летящо килимче.
А преди всичко славянските, угро-финските, романските и другите племена в Централна, Източна и Югоизточна Европа би трябвало да отразят в своите езици силно германско влияние, след като мнимото германско господство над тях е продължило не ден, не два, а столетия - но такова влияние няма.
Също така би трябвало да открием германски следи в топонимията, в обичаите и вярванията на народите-съседи, и при това подчинени. Нищо подобно няма.
Ние знаем освен това, че германите били общо взето уседнал народ - горски или приморски. Не познаваме нито едно скитническо,
131
номадско германско племе. Можем да повярваме в чергарските талиги на германите със същия успех, както в морските кораби на татарите.
Има също така и преки указания от старата история: никой от историците-класици не поставя германите на изток от Висла, никой не ги нарича «скити». Напротив, германите са народ, добре известен на римляните, употребяващи думата «скити» именно по отношение на негерманите. Ако пък се поровим в първоизточниците и се натъкнем на така наречените готи от северното крайбрежие на Черно море и от Крим (в действителност туй са гети!), ще видим навсякъде, че старите автори - както римските, така и гръцките - ги наричат винаги «скити». Значи «готите» в Причерноморието не са били германи - в противен случай те биха били съответно наричани.
Не е без значение и обстоятелството, че като говори за Скития и нейните западни граници, Йордан посочва Дунав и река Тиса като нейна западна граница. „Тук - казва той - са живели гепидите“.
Ние не знаем точно кои са били гепидите, но в историята тяхната съдба е най-тясно свързана не с германите, а с херулите, славяните и готите. Най-често те са действали съвместно, като нещо цяло, което говори в полза на техния близък произход.
Йордан изброява осем племена в Скития: гепиди, венети, склавини, анти, видивари, ести, акацири и българи. Споменавайки венетите, той пише:
„... тези, както посочихме в началото или в списъка на народите, произлизат от един корен и притежават сега три имена: венети, анти и склавини“.
Тази фраза на Йордан се тълкува така, че той бил считал само венетите, склавините и антите за произлезли от един корен. Тя обаче може да се разбира и по друг начин: че Йордан счита всички тези осем изброени племена за произлизащи от един корен.
Йордан пише: „nam hi, ut in initio expositionis vel catalogo gentium dicere coepimus, ab una stirpe exorti, tria nunc nomina ediderunt, id est Venethi, Antes, Sclaveni“ (Getica, §119).
Ако това е така, то и гепидите, и българите, и т. н. са славяни. По такъв начин по отношение на гепидите ние отбелязваме:
132
1) че те живеели не в Германия, а в Скития,
2) те са пречислени сред осемте племена, които очевидно всички са от един корен, именно славянския. За венетите Йордан счита за нужно да добави, че сега те се били разпаднали на три групи, но всички от един и същ корен [*].
Интересно е да се отбележи, че Шафарик в своите «Славянски древности» [**] счита напълно погрешно «скитите» за монголци, а заедно с това отбелязва, че имената на реките в Дакия: Тиса, Черна, Берзова, Пелсо и т.н. са славянски. От това той стига до извода, че старите жители на Далмация, Панония и Дакия са били славяни, но тези славяни били по-късно изтласкани от келтите в посока към Карпатите [***].
Примерът с Шафарик показва как човек може да се доближи до истината и все пак да не я разбере. Шафарик признава древността на пребиваването на славяните на Балканите, но като изобретява «изтласкването» на славяните от келтите, той напълно се отдалечава от истината.
Преди всичко лесно се «изтласкват» само номадските племена, а да се «изхвърлят» уседналите е много трудно. Тях или напълно ги унищожават (което става извънредно рядко), или ги подчиняват, но това подчиняване още не означава изчезването им - понякога са нужни много столетия, за да бъде асимилиран един цял чужд народ. А най-често при смяна на властта покореният народ си остава какъвто е, и щом само се изменят обстоятелствата в ущърб на народа-победител, той се изправя отново възроден.
*. Венетите (Venethi), наричани също Венди, Винди и Вандали, представляват по всяка вероятност първоначалното население на значителна част от централна Европа, която граничи на юг с Адриатическо море, на запад включва източните Алпи и достига до р. Елба, а на север техни съседи са западните и северните славянски народи, които отчасти биват изтласкани от германските племена на изток, а отчасти се смесват с тях. Техни наследници са словените. По този въпрос вж. предговора, бел. 20 на с. 22 - бел. ред.
**. Paul Joseph Schafarik, Slawische Altertümer I, Leipzig 1843, с. 267-288 - бел. ред.
***. Пак там, с. 245-250 - бел. ред.
133
Като привеждаме този пример, започвайки отдалече с гепидите и Дакия, искаме да покажем как ние се натъкваме на мнението, че в Дакия живеели славяни и че славяните живеели още от древността също и в Далмация, т.е. на юг от Дунав. [*]
*. Съгласно установената от германските историци схема, славяните са могли да започнат своето «придвижване» от Задкарпатието на юг, запад и югозапад чак до Южна Гърция (Пелопонес) едва от средата на VI век нататък, след оттеглянето в югозападна посока на населяващите Централна Европа «германски» племена (под които те разбират освен лангобардите, също готите и вандалите). Както историческите извори, така и археологическите изследвания, а също и данните от езикознанието и етнографията, обаче недвусмислено говорят, че първоначалното население на Югоизточна Европа не е имало нищо общо с никакви германски или келтски племена, а е било с единен произход и е говорило език, отличаващ се както от езика на германските, така и на гръцките и келтските племена, но твърде близък с езика, считан за «славянски» - бел. ред.