2. ГОТИ И ГЕРМАНЦИ. ЗА ГЕРМАНЦИ ИЛИ ЗА ТРАКИ Е ПРЕВЕЛ УЛФИЛА БИБЛИЯТА? [*]
Ганчо Ценов
Изхождайки от Йордан (Jordanis, De origine actibusque Getarum [1]), според когото готите първоначално живеели в Скандинавия, историците ги считат за германци. И понеже били германци, имената на техните крале, като Видимир, Валамир и Теодорих се считат за германски имена, а готският епископ Улфила бил превел за готите-германци Библията.
Понеже ме упрекват, че съм направил от германците траки или българи, трябва да се изкажа по този въпрос.
Аз съм изучавал историята на гетите и не познавам нито един германист, който счита гетите за германци. Наистина, Якоб Грим [2] и Вилхелм Крафт [3] са застъпвали тезата, че гетите били германци, но тази теза не е намерила никакви привърженици сред останалите изследователи. Германистите считат гетите за траки и биха се изсмели на всеки, който ги счита за германско племе. Ако това е така, не разбирам какви противоречия могат да възникнат между мене и германистите, като казвам, че гетите или старите траки не са германци. Както вече беше доказано, легендата за преселването на готите от Скандинавия е само една легенда, която се отнася до произхода на гетите, а не до германските скандинавци.
Гетите се били изселили от Скандинавия, пише Йордан, който е озаглавил своята история при това «За произхода и делата на гетите». Според тази история се посочва Филимер, петият готски крал след изселването от Скандинавия, като гетски крал [4].
*. Gantscho Tzenoff, Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven. Eine historisch-philologische Unteruchung über die Geschichte der alten Thrakoillyrier, Skythen, Goten, Hunnen, Kelten u. A. [Произходът на българите и прародината на славяните. Историко-филологическо изследване върху историята на древните тракоилири, скити, готи, хуни, келти и др.], Berlin und Leipzig: Walter de Gruyter & Co, 1930, Kapitel 2, c. 123-132.
108
Хуните нападнали гетите и ги заставили да напуснат земята си [5]. Император Валенс ги приел в Мизия (около 376 г. сл. Хр.) [6]. Амалите съставлявали благородническия род на гетите [7]. А според Изидор даките пък били от готски произход [8].
За да обяснят тези обстоятелства, някои историци казват, че готите и гетите били два различни народа - изселниците от Скандинавия били германски готи, които след заселването им на Дунава били наречени гети. Това обяснение обаче губи всяка убедителност, след като беше доказано, че не е имало никакво преселване от Скандинавия. Освен това също и твърдението, че готите впоследствие били наречени гети, не отговаря на истината - вярно е тъкмо обратното: гетите впоследствие били наречени готи. Така Павел Орозий пише през IV век: „...онези гети, които сега се наричат готи“, [9] а Филосторг пише: „...скитите отвъд Дунава, които старите автори наричаха гети, а сегашните - готи.“ [10] Също и Иероним (347-419) пише: „...Et certe Gothos omnes retro eruditi magis Getas quam Gog et Magog appettare consueverun [11]. A Амброзий отбелязва: „...Gog iste Gothus est“ [12]. Клавдий Клавдиан, който е бил съвременник на Аларих, съобщава, че Аларих начело на гетите нападнал Италия [13]. Според Касиодор гетският крал Витиг(ес) наричал готския народ «geticus populus» [14]. Такива доказателства могат да се добавят още много и от всички тях става ясно, че гетите по-късно били наречени готи, а не обратно. Ние имаме тук проява на една лексическа закономерност в българския език, при която звукът «е» след време се превръща в «o». Така се получава например при думата ῥέω / река, от която става рой/по-рой. Или при meus/мой, veho/возя и други подобни. Напълно естествено е за траките да казват «готи» там, където гърците казват «гети». Друг би бил случаят, ако застъпниците на прогерманската теза биха могли да докажат, че имало някаква разлика между готите и гетите - ако биха могли да ни покажат къде са живеели готите и къде гетите. Тогава би имало някакво оправдание за тяхната теза. В действителност обаче е невъзможно да се отделят готите от гетите: готите не са живеели едновременно с гетите, а едното име е заместило другото - там, където преди се е говорило за гети, впоследствие се говори за готи и за гети повече не се чува нищо.
109
Но не само от името на гетите, а и от съдържанието, което Йордан влага в него в своята История на гетите, се подразбира, че той има предвид именно гетите, дори когато пише за «готи». Троянския герой Телефус той нарича «гот» [15]. Гетската кралица Томирис за него също е и готска кралица [16]. Споменатият от Херодот [17] и Страбон [18] тракийски философ и божество Залмоксис се подвизавал според Йордан при готите [19]. Гетският философ Дикен (Dicenius) [20] бил също гот, а и египетският крал Весозис (Vesosis) воювал срещу готите [21]. Йордан явно описва старите гети, които нарича готи, при което обаче винаги изтъква разликата между готите и германците [22]. Но Йордан съвсем не е единственият, който под готи разбира гети, тъй като още Евсевий (Eusebius, † 340) пише в своята хроника, че „готите наричали Залмоксис свое божество“. Значи античните писатели разбирали под готи старите тракийски гети.
Понеже населяващите долното течение на Дунав гети били скитски народ, Прокопий Кесарийски пише в своята История на готите, че готските племена по-рано били наричани скити, а в своята История на вандалите казва:
„Когато Хонорий беше император на Запада, в империята нахлуха варвари; какви бяха те и какво направиха, ще разкажа сега. Преди, както и сега, това бяха главно готски племена - най-големите и най-прочутите сред тях бяха готите, вандалите, визиготите и гепидите. А преди ги наричаха сармати и меланхлени; някои пък наричаха тези народи също и гети [...] От древни времена те живееха отвъд Дунав“. [23]
Значи старите крайдунавски жители били наричани преди сармати, меланхлени и гети, а сега, т.е. в VI век - готи. Споменатите тук от Прокопий визиготи се наричат от Требелий Полио (Trebellius Pollio) просто «визи»: „... Scytharum diversi populli, Peuci, Grutungi, Austrogoti, Teruingi, Visi, Gepides, Celtae etiam et Eruli“ [24]. Сидон Аполинар (Sidonius Apollinarius) също дава за тях името вези (vesi), без добавката -готи [25] - названието «везеготи» (Vese-Gothae) употребява само Йорданес, докато Птолемей (Ptolemäus) отнася народа на «визите» или «везите» към сарматските народи, но пише тяхното име «биеси» (βίεσσοι), като
110
съобщава, че те живеели при Карпатите [26]. От тази писмена форма, в зависимост от това на кой звук се поставя ударението - на «и» или на «е» - произлизат транскрибираните с латиница форми visi/визи и vesi/беси. Като стар крайдунавски народ птолемеевите βίεσσοι са били гети, а понеже Йордан и Прокопий наричат гетите «готи», единият употребява за тях названието везеготи, респ. визиготи, а другият - веси.
Следователно, старото крайдунавско население преди е било наричано «сармати», «меланхлени» и «гети», а подир това се нарича «готи», които не са нищо друго, освен Овидиевите «беси» и «гети», които също като Прокопиевите «визиготи», били сарматски племена: „Наоколо е дивият сарматски народ, и беси, и гети“ [27].
От тук се вижда, че Прокопиевите «визиготи» и Йордановите «везеготи» не са нищо друго, освен Овидиевите беси/гети. Както се вижда от посоченото по-горе място, Прокопий отделя визиготите от готите, понеже като изброява дакийските племена, той пише: „готи, [...] визиготи“ и т.н. Овидий пък ги нарича «гети» и «беси».
Овидий и някои други автори пишат името «беси» с двойно «s» - «bessi», а Прокопий - с едно «s»: Βέσον γένος [28]. По такъв начин Прокопий пише името на селището Бесапара «Vesouparon» (Βεσουπάρον [29]). Значи вместо «беси», Прокопий казва «веси». От тук става вече още по-ясно, че Прокопиевите «визи» или «вези» не са нищо друго, освен старите «беси».
Понеже обаче лабиалните «v» и «m» се заместват помежду си (напр. Valamir и Malamir), за Йероним «mesia» е еднозначно с «besia», т.е. страната на бесите. Под Mesia Йероним разбира Мизия, страната населена с бесите, така че тя става страна на бесите и от гледна точка на географията.
И ако се казва, че Улфила бил превел Библията за «везеготите», това означава, че я е превел за «бесите», или с други думи, за мизийските гети.
Остроготите принадлежат също към крайдунавското население, понеже амилзуриите, на които според Приск [30] хунът Руа обявява война, не могат да бъдат нищо друго, освен остроготските
111
амали. А що се отнася до твърдението, че остроготите били «остготи», т.е. «източни готи», а «везиготите» или «визиготите» - «вестготи», т.е. «западни готи», трябва тук да отбележа, че това обяснение е добавено късно и противоречи на Йордан. Според Йордан [31] остроготите живеели на запад от визиготите, в съседство с населяващите бреговете на р. Тиса гепиди и с хуните в Панония. Панонските хуни подчинили под властта си само остроготите, а не и везиготите, които заемали земите на изток, чак до Понтус (Черно море). Тъй като остроготите били първите, които се сблъскали с хуните, и понеже се счита, че нападението на хуните дошло от изток, възприето е убеждението, че остроготите били източните готи, което не е вярно нито от етимологична, нито от географска гледна точка, защото хуните нападнали от запад и покорили живущите на запад, в Панония, остроготи.
Освен това е факт, че хуните разпрострели властта си само върху живущите в Панония остроготи, гепиди, руги, суави (населението по бреговете на р. Сава), алани и херули [32]. Везиготите, които населявали Мизия и Тракия чак до Черно море, не са били никога под тяхна власт. И като определя местоположението на готите, Йордан отбелязва:
„Когато гореспоменатите племена, за които сега говорим, живеха по местата на тяхното първо разселване, в Скития до Меотида [Азовско море], имаха за крал, доколкото ни е известно, Филимер. [33] При второто им местожителство в Дакия [римската провинция Крайбрежна Дакия със столица Сердика или София], Тракия и Мизия - [крал им беше] Залмоксис, за когото свидетелствуват много летописци, че притежавал забележителни познания по философия [34]. Но още преди това те имаха Зевт, един мъдър мъж, а след него Дикен (Diceneus); третият е Залмоксис, когото вече споменахме. Те имаха също и доста учители в мъдростта. По такъв начин готите бяха винаги по-образовани от почти всички останали варвари и с това приличаха на гърците. [...] В тяхното трето местожителство край Понтийското (Черно) море, където станаха по-човечни и - както вече се спомена - по-образовани, те се разделяха на два рода: везеготи, които се подчиняваха на рода на балтите, и остроготи, подчинени на прочутите амали.“ [35]
112
Под «готи» Йорданес тук явно подразбира старите траки - траките на Зевт, Дикен и Залмоксис. От описанието му се узнава, че тези траки са си сменяли местожителството, като и при трите места, които се посочват от него, се касае за тракийски области. Ако обаче Йордан тук има предвид някакво странстване на готите, то трябва да е протекло както следва: отначало те живеели в Меотида, т.е. при Таврийския Босфор, след това отишли в Тракия, Дакия (южно от Дунав) и Мизия и накрая при Понтус (Черно море), в Малка Скития (Добруджа). Това е едно старо предание, според което Томирис сразила персите при Хебър (Марица), след което потеглила с войската си на север и основала града Томи, днес Констанца/Кюстенджа на Черно море.
За тези тракийски готи или траки Улфила превел Библията. И когато се говори, че готите преминали от отвъд Дунав в Мизия и Тракия, това не трябва да се разбира като инвазия на някакви варварски народи, понеже същите готи, населявали областите северно от Дунав, отишли при своите братя южно от Дунав.
Йордан пише:
„По такъв начин везеготите [...] подплашени от [нападението срещу] техните съплеменици [остроготите] [...] се колебаели как да постъпят, дълго размишлявали и накрая, по общо съгласие отправили пратеници в Римската империя, при император Валент (Валенс), брата на император Валентин, по-стария, като обещавали да се подчинят на неговите закони и да живеят под негова власт, ако той им отстъпи земя за заселване в Тракия или Мизия. За да направят молбата си по-убедителна, те обещали да станат християни, ако им бъдат дадени наставници, които да ги обучават на техния език. Като получил това известие, Валент се зарадвал, понеже и сам той искал да им предложи същото. Той приел гетите в Мизия и по такъв начин издигнал стена край държавата си, закриляща я от останалите народи“ [36].
И Йордан продържава:
„Те преминали Дунав и се заселили с позволението на императора в Крайбрежна Дакия, Мизия и в тракийските провинции“ [37].
Въз основа на това съобщение се получава впечатлението, че готите - или гетите, защото те преминават от другата страна на Дунав в Мизия - за първи път се заселват в Крайбрежна Дакия,
113
Мизия и тракийските провинции, докато според предишните сведения на Йордан те още отпреди живеели в тези провинции. Отношенията между тези готи и Валент изглежда обаче не са били тъй приятелски, както ни се казва в последното съобщение, понеже малко след това готите се надигат срещу Валент, и при това първо в Тракия. Валент загива непосредствено след битката при Адрианопол и готите стават господари на положението. За тези събития Йордан разказва по следния начин:
„Едва след тази си победа везеготите започнаха да се заселват в двете Тракии и в Крайбрежна Дакия, които те считаха за своя родна земя“ [38].
Следователно везеготите считали двете Тракии (Тракия и Мизия), както и Крайбрежна Дакия, за тяхна родна земя. И сега, след като победили римските управници в тези земи, те вярвали, че ще могат да живеят свободно или по-свободно в своята родина.
Тук трябва още веднаж да подчертаем, че везеготите винаги са били споменавани в Тракия, Мизия и Крайбрежна Дакия, макар и под името «беси» или «мизи» - респ. «мизийци», т.е. че населението на Тракия, Мизия и Крайбрежна Дакия се е състояло винаги от този народ. Това е едно важно обстоятелство, понеже и сегашното население на тези области принадлежи към същата езикова група.
Херодот описва обичаите на това население, което той пък нарича «масагети», както следва:
„...те не сеят [т.е. не обработват земята], а се изхранват от своите стада и от рибите, каквито в Араксес [тук очевидно става дума за р. Хебър/Марица] има в изобилие и пият мляко“ [39].
Това са Омировите мизийци, които също се хранят с мляко:
„Зевс [...] извърна искрящите си очи назад, насочвайки ги в далечината към земята на коневъдците траки, на сражаващите се отблизо мизийци и на прочутите хипемолги, които се хранят с мляко, както и на абиите, най-справедливите от хората...“ [40].
А и Йордан, който принадлежи към същия народ на гетите и пише своята История на гетите около 550 г. сл. Хр., съобщава, че Улфила превел Библията именно за този «хранещ се с мляко» народ на миролюбивите и бедни мизийци:
„Имаше обаче и други готи, така наречените «мали готи» (Gothi minores), макар и
114
всъщност да са многочислен народ (populus immensus); те имаха за свой епископ и примас Улфила, който, както разказват, изнамерил за тях азбука. До ден днешен те живеят в Мизия, населявайки местността около Никопол [Nikopolis ad Istrum при Велико Търново] в подножието на Хемуса [Стара планина]. Те са многочислен, но беден и невойнствен народ, който не притежава нищо, освен различни стада, пасбища и гори. Земята им не е плодородна на пшеница, но дава изобилно всякакви други растения и плодове. Някои хора там изобщо не познават лозата и не знаят, че тя съществува, а вино си купуват от съседните области. Повечето от тях се хранят с мляко“ [41].
Нима тези хранещи се с мляко мизийци са били германци? Може ли да се каже за дошлите уж от Скандинавия германци, тръгнали да завладяват земи, че са били миролюбив народ? «Готите», за които Улфила превел Библията, живеели между Егейско море и долното течение на Дунав. В Хебър/Марица те ловели риба. Край Хебър е Адрианопол, където тези готи за първи път се вдигнали срещу император Валент. Адрианопол бил главният град на провинцията Хемимонт, населена от така наречените «везеготи», начело на които стоял Аспар и след него Теодорих Кривогледият. В доклада си за Седмия вселенски събор в Никея през 787 г. Анастасий Библиотекарят (Anastasius Bibliothecarius) споменава Адрианополския епископ, който имал и званието «Епископ на Готия». Той пише:
„Niceta sanctissimus episcopus Adrianopoleos [...] Nicephorus indignus episcopus Dyrrachianensum provinciae Illyricanensum regionis“.
Тези епископи били представлявани от монаси:
[...] Ioanus monachus et locum obtinente Nicephori episcopi Dyrrachii“ и „Cyrillus monachus et locum retinente Nicetae Episcopi Gothiae“ [42].
Значи тук Никита се обозначава не като епископ на Адрианопол, респ. на провинция Хемимонт, а като епископ на Готия. Живеели ли са през 787 година в Тракия германци? А Валафрид Страбо (Walahfrid Strabo, † 849) пише:
„Готите или гетите преведоха на своя език свещените книги, от които и до днес още са запазени у много народи документи. И както научаваме от известията на надеждни братя, до ден днешен божествената служба при някои скитски народи, особено при жителите на Томи, се извършва на същия език“ [43].
115
Жителите на Томи или гетите на Томирис значи четат Улфиловия превод на Библията.
Че жителите на Томи, както и останалите мизийци и траки биват наричани през IX век българи, не е нужно тук да изтъквам. Като българи ги споменава и Йордан, когато пише, че
„земите, населени с българи се простират над Понтийско море“ [44].
Под името българи се споменават от Комес Марцелин (Marcellinus Comes) [45] също и Улфиловите никополци, както и живеещите край Янтра. Това се отнася и за везеготите в Септимания, където също по-късно се говори за българи - между писаните около 610 г. везеготски писма има и подписани от «Bulgar comes Septimaniae» [46]. И от други исторически извори, на които тук няма да се спирам, се разбира, че Улфила е основател на българската църква. Казаното до тук е достатъчно, за да покаже, че Улфила е превел Библията именно за старите траки. Без изобщо да се заинтересуват за тракийските «готи», понеже считаха тези «готи» за преселени от Скандинавия германци, историците обявиха, че Улфила бил превел Библията на германски език. Издателят на считания за препис от тази Библия Codex argenteus (Сребърния кодекс), Йохан Кристиян Цан, пише по този въпрос:
„Дали езикът на Codex argenteus е готски или не? Преди да станат известни готските писмени документи от Неапол и Арецо, нямаше нищо чудно в това, че по този въпрос се спори. В Codex argenteus няма нито една дума за туй какъв е той и откъде идва, и за всичко това можем само да гадаем. Отначало всичко си вървеше добре, докато шведските учени не объркаха работата. Те намериха Библия на някакво германско наречие, което не може да се сравни с нито едно от досега известните германски наречия, и тъй като от историята е известно, че Улфила е превел Библията на готски език, те решиха, че Codex argenteus е именно този превод, а езикът му е готски или Улфилов“ [47]
Значи нарекли един германски ръкопис «Улфилов», понеже не знаели как другояче да го нарекат, a след това го дават за доказателство, че Улфила бил превел за германците Библията! Тогава трябва обаче да докажат и че старите траки или българите, чията църква е основал Улфила, били германци [48].
116
Готите трябвало да бъдат германци и затова, че техните крале носели германски имена. За нас е непонятно как може да се считат за германски такива типични славянски имена, като Видимир и Белимир. Ако Валамир, когото Приск нарича Βαλάμερος [49] е германско име, тогава трябва за приемем за германски и имената на хунския главатар Баламир, на българския владетел Маламир, на сръбския крал Велимир и на руския княз Владимир. Ако сравнителното езикознание остави настрана историческите предразсъдъци и разгледа този проблем от чисто езикова гледна точка, то ще се съгласи, че и според езикознанието готите-гети, хуните и българите са издънки на тракийския народ.
Името на хунският крал се пише освен Баламир (Balamir) също и Баламбер (Balamber) [50]. Balamer (Белимир, Бялимир) означава «бял свят» или «светъл ден». Старобългарската дума «мир» е в тясна етимологична връзка с гръцката «ἡμέρο» - «дневна светлина». Гласните «а» и «е» са взаимозаместими в зависимост от това дали изговорът им следва илирийските или тракийските наречия. В Тракия казват «бяло», първоначалната дума е била «бало» и оттам Баламир или Валамир. В Илирия казват «бело» и оттам Беламир, по-късно Белимир или Велимир, както се е наричал и сръбският крал. В този смисъл можем да сравним българското «седя» и «сядам» с руското «садиться», а също така българското «лежа» и «лягам». Гласната «а», както показват примерите «сад-» и «лаг-» впоследствие приема като приставка «и», т.е. от «а» е станало «я». Вследствие на това името Валамир или Баламир днес звучи Бялимир, респ. Белимир в западните области на Балканския полуостров. Така че името на готския крал Filimer [51] не е нищо друго, освен славянското Белимир.
Имената Атила и Улфила били германски, понеже завършват на «-ил». Атила означава «отче», «бащица». Щом това е така, значи и трако-фригийците са били германци, след като те наричали баща си «ате» (Ἄττης) [52]. А що се отнася до окончанието «-ил», тогава и българските имена Стоил, Божил, Страхил, както и името на панонския княз Коцил (Κοτζίλος) [53], както и много други, трябва да са германски имена. Според т. нар.
117
«Именник на българските князе» владетелите Кормисош, Винех и Умор били от рода Вок-ил. Значи и този род би трябвало да е германски.
Като пръв готски крал Йордан назовава Бериг [54]. Приск споменава един хунски военоначалник на име Берих (Βέριχος) [55]. Да сравним това име със старобългарските Бери-слав и Бери-сад (име на един одриски крал) [56]. Въз основа на всичко това сме убедени, че който изучи българския и тракийския език, никога няма да счита готските имена за германски думи. Готите са гети, следователно траки.
118
БЕЛЕЖКИ
1. Jordanis Romana et Getica, recen. Theodoras Mommsen (= Monumenta Geimaniae historica, B1, 5,1, Berlin: Weidmann, 1882) - по-нататък в текста: Getica. [Всички посочвания в текста са по това издание, многократно преиздавано в репринт, за последен път в 1982. Най-ново критично издание на латинския текст: Iordanis, De origine actibusque Getarum, a cura di Fr. Guinta / A. Grillone, Roma: Istituto Storico Italiano per il Medio Evo, 1991 (= Fonti per la storia d’Italia 117); български превод на извадки от текста в редакцията на Момзен от Вес. Бешевлиев и Г. Цанкова-Петкова в: ЛАТИНСКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ I, София, 1958, с. 326-367; руски превод с критични бележки от Е. Ч. Скржинска: Иордан, О происхождении и деяниях гетов. Москва, 1960 - в интернетно издание: www.vostlit.narod.ru/texts/rus/Iordan/text1.htm (без бележки и коментарии) - бел. ред.]
2. Jakob Grimm, Über Jornandes. Philologische und Historische Abhandlungen der Königlichen Akademie der Wissenschaften zu Berlin, Berlin, 1848; Über Jornandes und die Geten в: Kleinere Schriften 3, c. 171-235, Berlin, 1866; Geschichte der deutschen Sprache, Leipzig 1868.
3. Wilhelm Kraft, Die Kirchengeschichte der germanischen Völker, Bd. I, 1. Abt., Die Anfänge der christlichen Kirche bei den germanischen Völkern, Berlin, 1854.
4. Getica, § 121.
5. Пак там, § 129: „Quod genus expeditssimum multarumque nationum grassatorem, Getae ut viderunt, pavescunt, suoque cum rege deliberant...“
6. Също, § 131: „...susceptosque in partibus Moesiae Getas quasi murum regni sui contra ceteras statuit gentes.“
7. Също, § 315: „Haec hucusque Getarum origo ac Amalorum nobilitas et virorum fortium facta“.
8. Isidorus Hispalensis Originum sive etymolarum libris XX, Migne PL 82. 9c. 2, 90.
9. Paulus Orosius, Historiarum adversus paganos libri VII, edit. C. Zangemeister, Lipsiae 1889 (= Corpus scriptorum ecclesiasticorum latinorum V/1889), II, 5: „Modo autem Getae illi, qui et nunc Gothi.“
10. Philostorgius, Historia ecclesiastica в: Migne, PL 65 [Ново издание, hrsg v. Jos. Bidez/Fr. Winkelmann - Die griechischen chritlichen Schriftsteller der ersten Jahrhunderte 5, Berlin 21972]: „... ἐκ τῶν πέραν Ἴστρου Σκυθῶν (οὕς οἱ μέν πάλαι Γέτας, οἱ δέ νυν Γότθους καλοῦσι)“ - срв. ГИБИ I, София, 1954, с. 30.
11. Migne, PL 23, 2, кол. 999.
12. Ambrosius, De fide II, 16.
13. Claudius Claudianus, Works. With an English translation by M. Platnauer, I, cap. 3, 21; II, cap. 29, 15, 3: „Nom tua cum Geticas stravisset dextra catervas“.
14. Cassiodorus, Variae lib. 12, Edit. Th. Mommsen (= Monumenta Germaniae historica, autores antiquissimi XII, Berlin, 1894), IX, 31.
119
15. Getica, § 58-61.
16. Пак там, § 61-63.
17. Пак там, § 94-96.
18. Пак там, § 3, 5.
19. Пак там, § 39.
20. Пак там, § 39, 67, 69, 71, 73.
21. Пак там, § 44.
22. Пак там, § 24, 31, 58, 67.
23. „Γοτθικὰ ἒθνη πολλὰ μέν καὶ ἄλλα πρότερόν τε ἦν καὶ τανϋν ἔστί, τὰ δέ δὴ πάντων μέγιστά τε καὶ ἀξιολογώτατα Γότθοι τέ εἰσι καὶ Βανδίλοι καὶ Οὐσίγοτθοι καὶ Γήπαιδες. πάλαι μέντοι Σαυρομάται καὶ Μελάγχλαινοι ὠνομάξοντο .... οὖτος ὁ λεὼς ὑπέρ ποταμὸν Ἴστρον ἐκ παλαιοῦ ᾤκουν“ - Procopii de bello Vandalico = Procopii Caesariensis opera omnia rec. Jacobvs Havry, Editio stereotypa correctior addenda et corrigenda adiect Gerhard Wirth, Lipsiae 1958), III (V), 2, 2 и 6. Срв. ГИБИ II, София, 1958, с. 112 сл.
24. Claudius, c. 6.
25. Carmen, V, 475 ff.
26. Βίεσσοι παρά τὸν Καρπάτην τὸ ὄρος - III, 5, 8.
27. „Sauromatae citugunt, tera gens, Bessique Getaeque“ - Tristia, III, 10, 5. Publii Ovidii Nazonis Opera - Corpus Poetarum latinorum, London, 1894.
28. Procopii de bello gothico = Procopii Caesariensis opera omnia rec. Jacobvs Havry, Editio stereotypa correctior addenda et corrigenda adiect Gerhard Wirth, Lipsiae 1958), II (VI) 26, 3 (c. 265). Срв. ГИБИ II, София, 1958, с. 119 .
29. Procopii de aedificiis = Procopii Caesariensis opera omnia rec. Jacobvs Havry, Editio stereotypa correctior addenda et corrigenda adiect Gerhard Wirth, Lipsiae, 1958), IV, IV, 11, c. 146. Срв. ГИБИ II, София, 1958, с. 176 - Бел. ред.
30. Excerpta e Prisco - Excerpta de legationibus, ed. C. de Boor, Berolini, 1903, I, 1, c. 121 сл. [Срв. (Гръцки) Извори за българската история I, София, 1954, с. 87 сл. Бел. ред.]
31. Getica, § 97-99.
32. Пак там, § 261, 268 сл.
33. Също, § 39. Филимер е славянското име Белимир.
34. „Ut, ergo ad nostmm propositum redeamus, in prima sede Scythiae iuxta Meotidem commanentes praefati, unde loquimur, Filimer regem habuisse noscuntur, in secunda, id est Daciae, Thraciaeque et Mysiae solo Zalmoxen, quem mirae philosophiae eruditionis fuisse testantur plerique scriptores annalium“ - Getica, § 39.
35. „...tertia vero sede super mare Ponticum iam humaniores et, ut superius dixirtius, prudentiores effecii, divisi per familias populi, Vesegothae familiae Balthorum, Ostrogothae praeclaris Amalis serviebant“ - пак там, § 42.
36. „...susceptosque in partibus Moesiae Getas quasi murum regni sui contra citeras statuit gentes“.
120
37. „...ipse quoque, ut dictum est, Danubio transmeantes Daciam ripensem, Moesiam Thraciasque permisso principis insederunt“,също, § 131-133.
38. „Quo tempore Vesegothae Thracias Daciaque ripense post tanti gloria tropaei iamquam solum genitalem potiti coeperunt incolere“ - § 138.
39. „...σπείρουσι δὲ ουδέν, ἀλλ' ἀπό κτηνέων ξώουσι καὶ ἰχθύων· οί δε ἄφθονοί σφι ἐκ τοῦ Ἁράχεω πόταμοῦ παραγίνονται, γαλακτοπόται δε εἰσι“ - I, 216.
40. „...Μυσῶν τ' ἀγχεμάχων καὶ ἀγαυῶν Ἱππημολγῶν γαλακτοφάγον, Ἀβίων τε, δικαιοτάτων ἀνθρώπων...“ - Илиада XIII, 1 [Срв. Извори за историята на Тракия и траките I, София, 1981, с. 31]
41. Getica, § 267.
42. Migne, PL 129, 3, кол. 243, 246, 247.
43. „Gothi et Getue, qui divinos libros in suae locutionis proprietatem transtulerunt, quorum adhuc monumentu, apud nonnuttos habentur. Et fidelium fratrum relatione didicimus, apud quasdam Scytharum gentes, maxime Tomitanos, eadem locutione, divina hactenus celebrari officia“.
44. „supra mare Ponticum Bulgarum sedes distendunt“ - Getica, § 36.
45. Marcellini Comitis Chronico, edit. Th. Mommsen - Monumenta Germaniae Historiae, AA, XI, I, Berolini 1893, c. 104, 107, 108 - Срв. ЛИБИ I, София 1958, с. 318.
46. Monumenta Germaniae historica, Bd. 3, c. 677.
47. Johann Christian Zahn, Ulfilas gothische Bibelübersetzung, Weissenfels 1805, с. 25-28.
48. Вж. по този въпрос студията на Сергей Лесной На какъв език е била написана «Готската Библия» на Улфила в този сборник, с. 169-184 и моята студия Готи и гети, също, с. 54 и бел. 56 - бел. ред.
49. Excerpta e Prisco - вж. бел. 30, I, 1, с. 152 [Срв. (Гръцки) Извори за българската история I, София 1954, с. 123 сл. Вж. също при Малх (Μάλχος), Byzantiaca, пак там, с. 135 сл. Бел. ред.]
50. Getica, § 130, 248 сл.
51. Getica, § 26.
52. Eustathius zu Hom. ad Iliadem 565.
53. Constantinus Porphyrogenitus, De administando imperio, Bonnae c. 30.
54. „...iam pene quinto rege regnante post Berig Filimer“ - Getica, § 26.
55. Priskus (c. 203, 15; 209, 14).
56. Strabo, 331, fr. 48.