ТРЕТА ГЛАВА АРХИТЕКТУРА НА ЦЪРКВАТА
(оригинален интернетен вариант, следващ печатното издание, в което бележките под линия са изнесени в края на главата, стр. 146-199. - В. К.)
Архитектурните и художествените паметници в югозападните български земи от края на IX до началото на XI век досега не са проучвани в тяхната цялост, като едно общо явление в българското изкуство. Освен откъслечни и най-често манипулирани изследвания върху някои отделни паметници, правени от чужди историци на изкуството и архитектурата, липсва дори стремежът към обобщавания и към изводи за взаимна зависимост между произведенията на отделни художествени творци, на групи майстори-строители. В същото време пресилено се изтъкват по-малко значителни аналогии с паметници от други художествени течения и школи, чужди както на местната традиция, така и на новите явления в българското изобразително изкуство и архитектура. Непрекъснато се подчертава някаква повече или по-малко фиктивна връзка със центъра на византийската култура - Цариград. При наличието на известни аналогии с художествени и архитектурни паметници от съседните южни области не се приема дори а priori възможността пътят за проникване на влиянията да бъде от север на юг, а не само от юг на север, както се счита за установено.
В действителност едва ли не всички връзки в строителната и художествената техника, в иконографията и в архитектурните форми съпровождат или отразяват българската политическа и културна експанзия, постепенно засилващи се в течение на целия X век и намаляващи едва от второто десетилетие на XI век. Не случайно най-значителните примери за гръцкото монументално изкуство от X век в Епир и Тесалия са възникнали върху територия, влизаща по това време в границите на българската държава или непосредствено граничещи с нея и са чужди на художествената традиция на Цариград. Че местната строителна и художествена традиция в югозападните български земи дори в мирно време оказва силно влияние далече на юг, чак до Беотия, показват църковните постройки в Скрипу [1], Сувала [2], Гавролимни [3] и манастира
117
„Свети Лука" във Фотида (Богородичната църква [4]), чиито характерни особености ги отличават коренно от творбите на византийското столично изкуство.
Но и малкото стигнали до нас архитектурни паметници от тази епоха върху територията на Албания носят същите характерни особености, както и другите паметници в границите на българската държава. Останали по едни или други причини настрани от интересите на археолозите от съседните страни, а и от западно(и източно-!) европейското изкуствознание, тъкмо те ни дават някои от липсващите звена на разкъсаната верига и ни показват какъв комплекс е представлявала църковната архитектура на Първото българско царство. И това се отнася както за епископската църква в Дринопол (Пешкепи) [5], затваряща съвсем не тъй малкия кръг на сходните на „Свети Герман" постройки, но и за грамадната развалина на базиликата в Бутринт [6], Албания, която пък подчертава единството в групата на засводените базилики, за четири от които техният патрон, „Света София” или Божествената Мъдрост [7], ни е познат: „Света София" в София [8], „Света София“ в Охрид [9], Старата митрополия в Несебър (също „Света София“) [10], „Света София“ в Двиград в Истрия, Хърватско [11], но и Богородичната църква в Балша [12], Албания.
Липсата на детайлни проучвания и разкопки по значителна част от обширната територия на Българската патриаршия в Южна Албания, Северозападна Гърция и бившата югославска република Македония почти ни лишава от възможност за обзор върху разрушените или впоследствие преустроените паметници на монументалното изкуство. Но и положението върху територията, намираща се днес в пределите на България, не е много по-добро. Редица запазени досега архитектурни паметници се разглеждат от изследователите не всред тяхната естествена културна среда, а изолирано, което води до груби грешки при тяхното класифициране и датиране. Много добър пример за това ни дават църквите в Земенския манастир [13], Колуша [14] (Кюстендил), Паталеница [15], Сапарева баня [16], „Свети Тодор“ при Бобошево [17] и дори едва ли не най-обстойно проученият паметник на българското средновековно изкуство - Боянската църква [18]. Освен няколко изолирани случая, като църквите при с. Кулата [19], Петричко, Крупник [20],
118
„Свети Никола“ при Мелник [21], както и в района на Земенския манастир (но не и в самата църква!) - при които разкопките са правени често твърде неквалифицирано - не са правени никакви археологически проучвания на разрушените паметници. Особено неблагоприятно се отразява това за познанията ни върху източния дял на тази област, засегнат най-тежко при насилственото помохамеданчване през XVI век и останал до днес като бяло петно на картата на българското средновековие.
Същевременно ние разполагаме за много малко части от територията на средновековната българска държава с тъй богати данни за нейното църковно-административно разчленение. Сигилиите на Василий II [22] ни дават един твърде пълен списък на епархиите в Югозападна България. При това не трябва да се забравя, че по времето, когато са издадени тези сигилии, всяка епархия е притежавала най-малко по една църква. Примерът с Костурската и Охридската епархии ни показва, че тази цифра е била многократно по-висока - турското нашествие заварва само в тези два града над сто църкви, значителна част от които са били изградени още през първото хилядолетие. Сравнително малка част от църквите, намиращи се в крепостите, са разрушени по стратегически причини заедно със самите крепости непосредствено след 1018 година. Голямата вълна на разрушаването на църквите в пределите на Българската патриаршия е през втората трета на XI век, като резултат от противобългарската политика на Цариградската патриаршия, проведена от нейния експонент в българските земи, първия гръцки архиепископ на Охрид, Лъв Пафлагонски, наследил последния български патриарх, впоследствие деградиран в архиепископ, Йоан Дебърски († 1037). С обявяването за недействителни и незаконни всички действия и постановления на Българската патриаршия от нейното основаване през 919 до деградирането ѝ през 1018 година, и то с обратна сила, постановлението се прилага и върху църквите, при които заедно с купола им се разрушава тяхната източна част с олтара, като по такъв начин те фактически и формално, според правилата на църквата, се превръщат в неизползваеми за църковната служба. Това насилствено разрушаване наблюдаваме при извънредно голям брой постройки
119
по цялата територия на Българската патриаршия - дори и в малкото църковни постройки, избегнали по едни или по други причини това разрушаване, техните стенописи биват изпукани заедно с мазилката или покрити с нова живопис; църквите в Костур, Охрид, Земен и Горни Козяк [23] са най-яркият, макар и съвсем не единичен пример за това. Но тези мерки засягат и византийските гранични области, включени от Симеон и Самуил само за кратко време в пределите на българската държава [24].
Църквата „Свети Герман“ се намира в югоизточния край на селото, сред обширния църковен двор, чиято южна ограда, както вече се спомена по-горе, служи за държавна граница между Гърция и бившата югославска Република Македония. Западната стена на църквата е включена в построената непосредствено зад нея едноименна църква от типа на големите български възрожденски базилики с два реда колони, западни емпории, три вдълбани в източната стена апсиди, вътрешен и външен нартекс [25].
Старата църква от своя страна е от типа на кръстокуполните църкви с вписан кръст и четири свободни стълбовидни опори, без предапсидно пространство. Най-ранните български паметници от този тип са малката кръстокуполна църква северно от Старата митрополия [26] и „Свети Иван Кръстител“ [27] в Несебър, първата (западната) църква от комплекса църкви при Водоча [28], и църквата „Свети Йоан Богослов“ в Земенския манастир в нейната първоначална форма. За разлика от болшинството постройки от този тип, „Свети Герман“ е с малък езонартекс; раменете на кръста (трансептът на църквата) не излизат извън очертанията на надлъжните стени, а се включват незабележимо в зидовете, като само с фронтонния си завършек издават вътрешния кръстообразен план. Трите апсиди на източната страна са - както в повечето случаи извън сферата на цариградските влияния - полуцилиндрични и силно издадени навън. Цилиндричен е и тамбурът на високия купол, при който преди преустройството на църквата горната част е била леко вдадена навътре и украсена с пластичен и живописен орнамент, образуван от мозаичното подреждане на тухлите и дяланите камъни. При укрепването и измазването на църквата, извършени непосредствено след изграждането
120
на новата църква през 1882 година, горната част на купола е била президана и сега завършва с прост тристепенен корниз. За анализа на зидарията при външните стени и купола ние имаме възможност да използваме една стара фотографска снимка, направена преди измазването на църквата и ползвана вече многократно от по-голямата част от изследователите [29]. Колкото и трудно да е да се забележат там някои детайли, по-внимателното наблюдение ни позволява дори да видим къде стените са в техния първоначален вид и къде те са вторични. С тази възможност ние не разполагаме нито при останалите български паметници, където куполите, освен при „Свети Иван Кръстител“ в Несебър, са вторични, нито при гръцките паметници от същата епоха, повечето от които са измазани. Както се вижда от тази снимка, а също и от разкрития сондаж на южната стена, зидарията е извънредно грижлива. Тя се състои от внимателно дялан камък - мушелкалк по ръбовете на стените и по стълбовете, както и шисти по останалата част от зидовете, - но и прави редове тухли с дебелина от 3 до 4,5 см, които в известна последователност обхващат от четирите страни дяланите камъни. Този вид градеж, наречен клетъчна зидария [30], е най-прецизно изпълнен при купола на църквата. Той се прекъсва на източната стена малко преди средата на централната апсида, на височината на прозореца, и преминава в груба каменна зидария с тухлен пълнеж. Причината за това обаче не се крие в непоследователност при изграждането, както смятат Мавродинов [31] и Муцопулос [32], а във вторичния градеж, поправящ разрушения в църквата. Вероятно и при „Свети Герман“ - както при болшинството църкви от Първото българско царство - и в тази част на църквата е било започнато насилственото ѝ разрушаване, прекъснато обаче по всяка вероятност веднага, като повредите са били възстановени набързо с подръчни средства и с не особено голяма прецизност, но по всяка вероятност още непосредствено след разрушаването. Първичен обаче е целият купол с живописната орнаментална украса на тамбура му и обрамчванията на прозорците, добре забележими при старата снимка. Първоначалният оловен покрив изглежда е бил отнет от църквата още в началото на турското владичество. Във всеки случай от него нищо не се е запазило до
121
миналия век. Старата снимка ни представя църквата със седловиден покрив, настлан със цепени шиферни плочи, при нартекса с наклон на запад, а над източните ъглови помещения - на изток. По време на възстановителните работи в църквата покривът е бил изцяло изменен, като му е даден нов наклон, а плочите са заменени с турски керемиди, което впоследствие е причинило натичане в подкуполното пространство, довело до значителни повреди на стенописите.
Главният вход на църквата е бил първоначално от запад, но след построяването на новата църква е бил зазидан, като външната му рамка е отчасти разширена, за да отвори място на сегашната главна апсида на новата църква. Входът е водил във вътрешния нартекс, чийто полуцилиндричен напречен свод се пресича от надлъжен свод, насочен по главната ос на църквата, леко и постепенно извисяващ се към изток. Една много характерна особеност за нартекса представляват четирите засводени слепи ниши на източната и западната му вътрешни стени - особеност, която от гръцките изследователи на паметника единствено Пеликанидис [33] отбелязва, без обаче да ѝ обърне нужното внимание, макар че такива ниши представляват голяма рядкост и не се срещат при нито един от публикуваните гръцки паметници от X и XI век. Само Вера Мавродинова [34] с право им отдава дължимото внимание, като не само посочва наличието на български паралели, но ги и свързва функционално с гробищните църкви и параклиси. Особено близки са паралелите със Църква № 4 от Селище при Преслав [35] и Църква № 16 от Трапезица [36], където срещаме почти същите плоски слепи засводени ниши, макар и само на западната стена на нартекса, но също и в църквите във Виница [37] и Патлейна [38], където вече нишите са по-дълбоки и имат вид на конхи. За произхода и функциите на тези ниши са изказвани досега разни предположения [39]. Във всеки случай една чисто декоративна функция за тях трябва да бъде изключена. Последователното им приложение на определен тип български църкви изключва също така възможността те да са приети само механично от западни прототипове по време на четиригодишното подчиняване на Българската църква под Рим. Най-допустимо е, че при случая имаме на лице цял комплекс от ритуално-литургични и формално-конструктивни
122
съображения, които обуславят задължителното им включване в плана на определени църковни постройки. В западната част на църквите тези съображения са по всяка вероятност свързани с погребалния обряд и както се вижда от преславските примери - с разполагането на гробове под тях. В този смисъл близки са аналогиите с нишите-аркосолии у западноевропейските църкви, а в България и с аркосолиите на втората църква от 1259 година в Бояна, Калояновата.
От нартекса се влиза през запазения без промени тесен, но висок вход в наоса, чиито пропорции са близки до квадрат, като ширината му е малко по-голяма от дължината - вътрешни размери 5,61 х 5,10 м. Куполът, изграден върху висок цилиндричен тамбур, има отвътре формата на квадрат със заоблени краища; опира се на пандантиви и на челата на четирите високи свода от раменете на кръста, носени от стълбове с близко до квадратно сечение с размери 0,70 х 0,70 х 0,73 x 0,73 м.
Характерна особеност за купола е неговата външна форма, при която горната му част се вдава малко навътре и е разграничена от долната посредством корниз от „вълчи зъби“, а четирите тесни прозорци-цепнатини са обградени от двойни архиволти, живописно украсени от редуването на червени тухли с широки плоскости хоросан между тях. Най-близък паралел на този купол - не само във външната му форма и украса, но и във вътрешната, близка до квадрат със заоблени краища - срещаме при църквата „Богородица Кубелидиса“ [40] в Костур, където обаче живописната орнаментална керамична украса е още по-богата, свидетелствуваща за една малко покъсна фаза от развитието на формата и на зидарийната структура, достигнали през първите две десетилетия на XI век своята кулминационна точка.
На южната стена на църквата първоначално се е намирал още един вход, изместен малко по на запад от централната вертикална ос, така че източната му рамка е лежала на тази ос. Облекчаващата ниша над него на външната стена с фресковото изображение на патрона на църквата, свети Герман, от второто ѝ изписване през втората половина на XI до началото на XII век е запазена и сега, след зазиждането на входа, станало още преди изписването на църквата през 1743
123
година. Този вход се е виждал ясно преди измазването на църквата през 80-те години на XIX век, отчасти закрит от навеса на паянтовия екзонартекс, допълнително построен и при последвалия строежа на новата църква ремонт разрушен. По всяка вероятност, когато след построяването на новата църква главният вход от запад е бил затворен, по същото време е бил пробит сегашният вход на църквата на южната ѝ страна, непосредствено до разделящата наоса от нартекса стена. Съображенията на Муцопулос [41] по този повод, че по това време вероятно съществуването на стария зазидан южен вход е било вече забравено, са явно погрешни, тъй като от направената преди измазването на църквата фотографска снимка ясно се вижда, че този вход е личал тогава много добре. Причината, че след затварянето на западния вход не е бил възстановен първоначалният южен вход, е навярно друга. Южният вход е специфичен тъкмо за българските църкви от IX до XI век и е свързан с литургията на свети Яков, съобразно с която той се е използвал само при определени тържествени случаи. В цариградското и повлияното от него богослужение след средата на IX век той не се използва, затова няма да го срещнем на никой от столичните византийски паметници. Напротив, в югозападната част на Балканския полуостров ще го срещнем едва ли не при всички църкви от тази епоха, и то не само при българските паметници. При всички тези случаи, във и извън границите на Първото българско царство, южният вход впоследствие - навярно още през XI век - бива зазидан изцяло или само в долната му част, като се превръща в прозорец - бифорий или трифорий - както при църквите в „Свети Пантелеймон“ в Нерези [42] и „Свети Георги“ в Горни Козяк [43], но и при „Богородица Панаксиотиса“ в Гавролимни и дори Богородичната църква в манастира „Свети Лука“ във Фокида. По неизвестни съображения понякога, много рядко, той е запазен, както при „Свети Врачи“ в Костур [44] и епископската църква в Главиница [45]. Според възприетия от 20-те години на XI век по целия Балкански полуостров източноправославен канон влизането на богомолците в църквата трябва да става съобразно с църковната служба от нартекса в наоса, а не обратно. След затварянето на западния вход на църквата „Свети Герман“ е било необходимо
124
да се отвори външна врата в нартекса, която да го замени. Това обаче не е било възможно не само по конструктивни причини - застрашаване статиката на свода - но и поради свързаното с това унищожаване изображението на тъй важната в декоративната система на църквата сцена „Чудото на свети Димитър“; с отварянето на нова врата е бил направен известен компромис, доближавайки я непосредствено до нартекса, при съхраняване на изображението.
Над южния вход, точно по централната вертикална ос на църквата, се намира тесен прозорец, на който кореспондира също такъв на северната стена. Заедно със също тъй тесните четири прозорци на тамбура и прозореца на олтарната апсида, те представляват единствения източник на светлина в пространството на църквата, в което дори яркото пладнено слънце през летните месеци не може да надвие на полумрака и само свещите и кандилата с тяхната трептяща, мъждукаща светлина, очертават контурите на фреските и иконите.
Сводовете на надлъжния кораб и на трансепта са полуцилиндрични, като височината им от зенита до петите е 5,61 м, т. е. равна на вътрешната ширина на наоса. Четирите ъглови помещения в наоса, намиращи се между раменете на кръста, образуван от надлъжния и напречния кораб, са покрити също с полуцилиндрични сводове, чиито оси са паралелни с главната надлъжна ос на църквата, образуван от надлъжния и напречния кораб, са покрити също с полуцилиндрични сводове, чиито оси са паралелни с главната надлъжна ос на църквата. Тяхната височина достига близо три четвърти от височината на надлъжниа и напречния кораби, като по този начин отговарят на общата тенденция в развитието на вътрешното пространство на кръстокуполните църкви в югозападната част на Балканския полуостров през втората половина на IX и началото на X век (Скрипу, „Богородица Панаксиотиса“ в Гавролимни) с ниски и затворени ъглови помещения и силно изпъкващ в силуета кръст. В сравнение с по-ранните църкви, ъгловите помещения в „Свети Герман“ се свързват с наоса посредством също така по-високи и по-широки отвори (2,72 х 0,68 м), които още повече допринасят за интегрирането на вътрешното пространство на църквата. То е добило вече тук, в църквата „Свети Герман“, своето особено положение:
125
тежките масивни стени, каквито срещаме при Богородичната църква в Скрипу, при Епископската църква в Дрино поле [46] и при охридската „Света София“ [47], са напълно изчезнали, а стълбовете твърде малко напомнят за междинната стена, която стълбовете с правоъгълно сечение и силно издадените напред пиластри при „Свети Иван Кръстител“ в Несебър ни дават осезателно да забележим. Но чувствителна разлика има вече и с вътрешното пространство на „Богородица Панаксиотиса“ в Гавролимни, където отворите към ъгловите помещения са още значително по-ниски, а кръстовидната форма на наоса е много по-подчертана. Изравняването във вътрешните размери на ъгловите помещения е също така един белег на развитието на този архитектурен тип през втората половина на X век. Тук тенденцията води към квадратна основа, почти напълно достигната при „Свети Герман“ и даваща възможността за покриването им със значително по-лекия и стабилен кръстат свод или слеп купол, което решение срещаме най-често след XI-XII век, но се появява още през X век („Свети Пантелеймон“ в Нерези, втората, източната, църква във Водоча [48] и вероятно Църквите № 1 и № 2 в Аврадака [49], Преслав).
В северозападния ъгъл на църквата „Свети Герман“ се намира едно съоръжение, заемащо цялото ъглово помещение и издигащо се на височина около един метър, покрито с платно, за което местното предание сега твърди, че е гробът на цариградския патриарх Герман (~ † 1740 г.), но по всяка вероятност е мястото, където са се съхранявали, или още се съхраняват останките на българския патриарх Герман - според свидетелството на Васил Кънчов [50], през 80-те години на миналия век това предание е било още живо в съзнанието на българското население. Досега никой от изследователите не споменава за извършени разкопки във вътрешността на църквата и по-специално при гроба. По време на една своя публична лекция в София през ноември 1980 година Муцопулос заяви, че жителите на селото не са му позволили да прави каквито и да било изследвания или разкопки на това място. Дали гробът е ограбен още непосредствено след завладяването на Преспа от византийците през 1018 година, или след потушаването на въстанието от 1070/71 година, когато целият
126
район на Преспа е бил ограбен и опожарен от нормански наемници [51], а патриаршеската църква „Свети Ахил“ е била разрушена [52], или пък и тогава местните жители са могли да спасят своята реликва? Тези въпроси остават засега без отговор, макар че тъкмо тяхното изясняване би могло да разреши най-важните спорове около църквата.
На източната стена, в олтара на църквата, централно място заема дълбоката апсидна конха, в която един тесен прозорец на апсидата, отвън украсен подобно на прозорците на купола с двойна архиволта, хвърля оскъдна светлина. Върху жертвеника е вградена правоъгълна плоча от светлосив варовик с изображение на латински кръст върху постамент, с разширяващи се към краищата рамене, произхождаща от първоначалната олтарна преграда, жлебовете на която личат на североизточния стълб. Нишата на протезиса е дълбока - леко издължена в проекция, докато нишата на диаконикона е била по-късно, по всяка вероятност през втората трета на XI век, зазидана. Пелеканидис [53] неоснователно оспорва нейното съществувание, докато Муцопулос [54] с право посочва следите в зидарията, които говорят за наличността ѝ, както и че тя е имала същите размери, както протезисната ниша. Трите ниши са предадени погрешно в плана на Злокович [55], който не е отчел достатъчно точно изтъняването на зида, и преминават от там в повечето по-късни публикации, без да бъдат коригирани. [56]
И трите апсиди са изявени отвън на източната стена на църквата също като полукръгли и достигат до височината на корниза, едно обстоятелство, на което Муцопулос [57] с право обръща сериозно внимание, подчертавайки, че това не е характерно за съвременните гръцки църкви, където апсидите са значително по-ниски. Всред българските паметници обаче това наблюдаваме почти като закономерно явление, наред с полукръглата им форма, отличаваща ги от многостенната, характерна за византийските столични паметници. Най-ярки примери за това са „Свети Иван Кръстител“ в Несебър, а така също църквите в Костур, Земен, Сапарева баня и „Свети Тодор“ в Бобошево.
Архитектурният тип на църквата „Свети Герман“ се определя още от Габриел Мийе [58] като „провинциален вариант на
127
кръстовидната църква със свободен кръст и купол, носен от стълбове и пандантиви“. Тази класификация има за цел да различи „провинциалния“ от така наречения „цариградски“ тип, който според Мийе се характеризира от удълженото предолтарно пространство, образувано от прибавянето на още един свод (или купол) и още една двойка подпори между централния подкуполен квадрат и олтарното пространство (светилищато), заключено между източните колони, респективно стълбове, и пиластрите на източната стена. Към тази класификация на два основни типа Орландос [59] добавя още четири подтипа. Тя е получила всеобщо признание и най-широко разпространение в научната литература, служи като основа при обучението на студентите във всички университети и предлага схемата за анализа на архитектурните форми и класирането при всеки паметник, въпреки че почива на едно дълбоко погрешно разбиране на функционалността в източноправославната църковна архитектура. Защото наличието на предолтарно пространство не е формален белег на някаква строителна локално детерминирана школа, а се обуславя от литургично-ритуалните потребности при съборните епископски и манастирски църкви. Това е причината да срещаме „цариградски“ тип на църковни постройки в най-дълбоката провинция на Византийската империя и чак в югозападната част на Балканския полуостров, у които и строителната техника няма нищо общо със столичната на Византия (църквата в Колуша, седалище на епископ), както и обратно - да намираме „провинциалния“ тип при църкви, които са несъмнено изградени от столични майстори (Вронтохион [60] в Мистра). По такъв начин излиза, че така нареченият „провинциален“ тип всъщност не е нищо друго освен енорийска църква, респективно параклис, при селище, крепост, замък или гробище, при която не могат да се изпълняват определените изключително за съборните (катедралните) църкви функции, за които при последните се отделя допълнително място пред олтара [61]. Тези съображения отговарят напълно и на предназначението на църквата „Свети Герман“ като гробнична църква на българския патриарх. Дори да можехме да допуснем парадоксалното твърдение в надписа от 1743 година [62] за връзка на църквата с цариградския патриарх Герман, това
128
твърдение не може да бъде обосновано и от функционални съображениа, защото църквата не е била предназначена за патриаршеска служба, което би било всъщност смисъла на нейното основаване. Същото съображение ни заставя да отхвърлим и предположението, че църквата е била построена като патриаршеска църква или дворцов параклис на българския патриарх Герман.
В своята обширна студия върху кръстокуполните църкви [63], следвайки Орландос [64], и допълвайки по-раншните си изследвания [65], Мария Сотириу нарежда определено църквата „Свети Герман“ в групата на „провинциалния преходен тип“, като я сравнява предимно със църкви от Гърция, без да е в състояние да посочи непосредствен праобраз на този архитектурен тип. В типологическия си анализ Муцопулос [66] също определя църквата „Свети Герман“ като представител на групата еладски кръстокуполни църкви с по четири свободни подпористълбове, без да смята обаче въпроса за генеалогията на този тип за окончателно решен - според него не е ясно дали тя представлява комбинация, респективно по-нататъшно развитие на преди това установен архитектурен тип, или пък е самостоятелно явление. Макар че с това той се доближава повече до истината от Мария Сотириу, основна грешка и на двамата изследователи е, че те са предубедени в каузалността на изключително византийския произход на архитектурния тип на кръстовидната църква и изключват всяка възможност този архитектурен тип и неговите форми да са получили вън от териториалните граници на Гърция своето по-нататъшно развитие, чийто резултат е църквата „Свети Герман“. Затова те избягват изобщо да засягат паралелно с морфологичния анализ и проблемите на строителната техника, както и резултатите от помощните науки, без които въпросът за генезиса на църквата „Свети Герман“ и на нейния архитектурен тип наистина не могат да бъдат решени.
Морфологичният анализ на архитектурните форми на средновековните паметници заема в последно време централно място в изкуствоведческите изследвания в западните страни. Прилаган без достатъчно координация с историческия подход, с данните на помощните науки и преди всичко с анализа на градивната структура, морфологичният анализ обаче престава
129
да бъде сериозна опора при съпоставянето на отделните паметници със цел да се установи с голяма точност хронологията на възникването им. От една страна липсата на достатъчно стабилна база за сравнение - незначителният брой точно датирани паметници - и от друга страна твърде голямата инертност в общото развитие, не допускат неговото повсеместно и безрезервно прилагане, особено в рамките на по-тесни хронологически граници и върху твърде обширна територия, какъвто е случаят със цяла поредица от публикации на гръцки изследователи от 60-те и 70-те години. Колкото несъмнени и да са главните тенденции в развитието на кръстокуполната църква, а именно издължаване и извисяване на пропорциите, както и облекчаване на вътрешното пространство - заменянето на тежките и масивни стени, разделящи корабите, със стълбове отначало с правоъгълно и после с квадратно сечение, а накрая с колони - този процес не протича по цялата територия на Християнския изток с една и съща последователност и по едно и също време. Нещо повече, последните изследвания показват, че тази теоритически напълно логична последователност в развитието на кръстокуполната църква със свободни подпори в действителност е само фиктивна: както се вижда от Епископската църква в Главиница, [67] чиято датировка по никакъв начин не може да бъде по-късна от края на 60-те до началото на 70-те години на IX век, църквата с подпиращи купола колони се появява на Балканския полуостров почти едновременно с църквите със свободни стълбове и развитието на архитектурния тип на кръстокуполната църква със свободни подпори представлява всъщност борба между двата типа, притежаващи своята стара традиция, до постепенното налагане на типа със свободни колони, свързано с облекчаване, изтъняване и извисяване на пропорциите.
Същевременно особено характерно за развитието на архитектурния тип на кръстокуполната църква е, че дори представителите на една и съща художествена и строителна школа преминават през отделните етапи на това развитие не винаги с едно и също темпо, така че ние не можем само върху базата на сравнението в пропорциите на две църкви да определим последователността на възникването им с абсолютна
130
точност, особено когато това става в рамките само на няколко десетилетия, какъвто е случаят с повечето от архитектурните паметници в югозападната част на Балканския полуостров, построени предимно в течение на X век. Въпреки това ние не можем и да пренебрегнем резултатите от съпоставянето на пропорциите на църквата „Свети Герман“ с други съвременни кръстокуполни църкви от този тип. Един бегъл преглед ни показва, че между църквите в Източна България, Македония, Елада, Епир и Тесалия от IX до XI век, в зависимост от съотношението между ширината и дължината на наоса (без апсидите, нартекса и пристройките), се обособяват на първо място две групи паметници: първа група с пропорции на наоса близки до квадрат (съотношение между дължината и ширината от 0,91 до 1,04). Явно не е без значение, че в това отношение най-близки паралели на църквата „Свети Герман“ (съотношение на дължината и ширината 0,91) са малката кръстокуполна църква до Старата митрополия в Несебър [68] (0,97), първоначалната църква във Водоча [69] (0,95) и „Свети Пантелеймон“ в Нерези [70] (1,02), но също така и църквата „Успение Богородично“ в Горно Лябово, Албания [71] (0,98), както и „Богородица Панаксиотиса“ в Гавролимни [72] (0,94). Като се има предвид, че освен несебърската църква и „Богородица Панаксиотиса“ в Гавролимни всички други църкви са от области, подчинени от началото на X век на Главинишката епископия, и че са възникнали всред района, чиито граници се очертават от един кръг с радиус около 100 км, връзката между тях става напълно ясна, макар и опитите да се уточни последователността на възникването им единствено чрез развитието на пропорциите им - издължаване и извисяване - биха имали само спекулативен характер.
Че хронологията на кръстокуполните църкви не може да бъде определена единствено въз основа на еволюцията на пропорциите им, и то по-специално на издължаването на тези пропорции, доказва сравнението на църквата „Свети Герман“ със „Свети Иван Кръстител“ в Несебър (съотношение между дължината и ширината на наоса 1,15), при която наблюдаваме известно издължаване, което наистина в известна степен е компенсирано от извисяването на пропорциите при „Свети Герман“, т. е. съотношението между височината и ширината,
131
значително по-голямо при последната. Строителната техника, липсата на скулптурна украса, както и не на последно място историческата среда при „Свети Иван Кръстител“ в Несебър говорят решително против една датировка след първите десетилетия на X век, а по-скоро в рамките на последната трета на IX век. Въпреки това, редица общи особености между двете църкви не могат да не бъдат забелязани. Преди всичко, характерно е обстоятелството, че и при плана, и при строителната техника на двете църкви нововъведенията на българската придворна строителна школа и на Цариград, произлезли в началото на X век, остават без всяко отражение. Чужди на Цариград са и характерните за постройките в централната и западната част на Балканския полуостров овални форми при апсидите и тамбура - в противовес на многоъгълниците от цариградската архитектура. Керамичната и пластичната семпла украса на „Свети Иван Кръстител“ в Несебър показва все още един съвсем ранен стадии на развитие, далеч от богатата украса на църквите в Югозападна България от времето на разцвета в началото на XI век. Тук все още съвсем плахо се използва декоративният похват за разнообразяване на иначе съвсем строгото и конвенционално конструктивно изпълнение на каменната зидария - прости орнаментални фигури в люнетите и арките, както и изображения на кръстове, образувани от тухли и керемиди, поставени напречно и надлъжно по зидовете.
Също така строгият и аскетичен характер на „Свети Герман“ се нарушава обаче от новото декоративно решение при завършека на тамбура и от декоративната зидария. Декоративната клетъчна зидария у „Свети Герман“ е представена вече в нейния почти напълно завършен и установен вид, макар и без да срещнем тук зрялата ѝ фаза, позната ни от църквите в Костур и Горно Лябово.
Извънредно интересно е сравнението на плана на „Свети Герман“ с плана на „Богородица Панаксиотиса“ в Гавролимни [73], недалече от северния бряг на Патраския залив - онази странна църква, стояща със своите форми и градеж, подобно на църквата в Скрипу, съвсем изолирана всред околните паметници. За времето на възникването ѝ не притежаваме никакви надежни сведения в историческите извори, като нейният
132
строеж се датира от изследователите през втората половина на X век въз основа само на сравнения с други паметници. Голямото сходство в плана и пропорциите на двете църкви, независимо от значителната разлика в размерите им (външни размери на „Богородица Панаксиотиса“ 13,70 х 10,90, а на „Свети Герман“ - 10,50 х 6,50 м), бива подсилено от други аналогии: засводяването на нартекса с надлъжен и напречен, по-висок, свод, а така също изграждането на сводовете в наоса и формата на източните ниши. Същевременно у „Богородица Панаксиотиса“ забелязваме и редица особености, които отговарят поотделно и като комплекс на една по-ранна форма от развитието на този тип кръстокуполни църкви: сравнението на пропорциите при „Богородица Панаксиотиса“ и „Свети Герман“ ни показва известно издължаване и извисяване у втората църква, а вътрешното пространство при първата е още значително по-слабо интегрирано - източните и запазните пиластри излизат доста по-напред, стълбовете са с правоъгълно сечение и не са добили още напълно своите статични функции, а дават по-скоро вид на стени, в които са издълбани отвори, свързващи отделните части на наоса; връзката между надлъжния кораб и трансепта със значително по-ниските ъглови помещения е твърде слаба и се осъществява единствено посредством тесни и ниски отвори, като с това се създава впечатление по-скоро на ориенталска базилика, подсилено от паралелните помежду им оси на трите кораба - същото впечатление, което добиваме от вътрешното пространство на „Света София“ в Охрид.
Междинното положение при развитието на кръстокуполния тип у „Богородица Панаксиотиса“ ни става още по-ясно, ако я сравним с три други църкви: първоначалната църква във Водоча [74], отразяваща един още по-ранен стадий на развитие, и църквите в Земен [75] и Нерези [76] - първата, намираща се също на по-ранен стадий от развитието, но изпълнена с каменна зидария, а втората, на един малко по-късен стадий и с клетъчна зидария. Без съмнение най-архаичен план и архитектурни форми има църквата във Водоча, която следва във вътрешното си пространство един недостигнал до нас прототип [77]. Този прототип, или по-скоро строителен идеал, произлиза от местната традиция на Централния и Западния
133
Балкански полуостров и е изявен на една цяла група църковни постройки, особено тясно свързани с античните архитектурни форми и поради това смятани и досега от мнозина изследователи за късноантични - това са големите засводени или дори куполни базилики с масивни стени, разделящи корабите и носещи полуцилиндричните сводове на страничните кораби и купола, чиито главни представители са „Света София“ в София [78], „Света София“ в Охрид [79], „Старата митрополия“ в Несебър [80] и голямата базилика в Бутринт [81], но така също и прабългарските дворци в Плиска [82], за връзката на които със църковните постройки от този тип още Краутхаймер [83] обърна внимание. Особеностите на този архитектурен тип, както и строителната техника на каменната зидария при изпълнените с този вид зидария постройки от същия тип, се изявява и върху първия ранносредновековен паметник в Беотия, Богородичната църква в Скрипу [84] от 873/874 година, изградена - подобно на Старата митрополия в Несебър [85] - извън границите на българската държава. При следващия етап също ни липсват недостигналите до нас основни паметници, между които вероятно централно място е заемала епископската църква в Девол [86], която Теофилакт Охридски [87] нарича най-прекрасната църква, оплаквайки разрушаването ѝ в писмото си до протосеваст Йоан Комнин [88]. При този етап от една страна протича процесът на еманципация и интегриране на вътрешното пространство, а от друга - създаването на една нова строителна техника. Ние можем да проследим протичането на тоя процес по някои паметници, рефлектиращи с голяма точност на тези промени - между тях на първо място по важност, съхранност и значение са охридската „Света София“, първоначалната църква във Водоча, „Богородица Панаксиотиса“ и съвсем не на последно място „Свети Ахил“ на едноименния остров [89]. При всички тези постройки виждаме в зачатък клетъчния градеж, който в „Свети Герман“ и „Свети Пантелеймон“ в Нерези [90] вече е добил установен вид.
Техниката на смесения градеж - така наречения opus mixtum, - при който с известна закономерност последователно се редуват хоризонтални слоеве от камъни и тухли, възниква на чисто конструктивна основа: изравняването на каменните редове посредством тухли за по-голяма стабилност на строежа.
134
В такъв смисъл Византия приема от античността тази техника, приложена в най-широк мащаб в Цариград още на Теодисиевата стена [91]. Ако и строгата последователност и закономерност при редуването на каменни и тухлени слоеве впоследствие да не се запазва в същата степен, както я срещаме в античността, в сила остава основният принцип за иззиждане на хоризонтални тухлени редове по цялата дълбочина на стените. Появяването на вертикално разположени тухли, обхващащи от двете страни правилно дяланите каменни квадри с определена закономерност в един, два и три слоя, така както ги срещаме на външните зидове на Охридската „Света София“, представлява вече едно решително и многозначимо изменение в техниката на смесения градеж. Тъй като вертикалното разполагане на тухлените слоеве може да бъде приложено без застрашаване на конструктивния принцип само във външния повърхностен облицоващ слой, то този нов вид зидария, наречена „клетъчна“ [92], може да има само декоративно, но не и конструктивно значение, явявайки се като последна фаза в развитието на смесената строителна техника, когато технологическият принцип се съчетава с декоративния и даже отстъпва пред него.
Този нов декоративен принцип не се явява обаче нито изолирано, нито неподготвен в архитектурата на българската държава. Още при Голямата базилика в Плиска [93], първата църковна постройка в българската столица, изградена непосредствено след приемането на християнството в 865 година, наблюдаваме една необичайна не само за Югоизточна Европа строителна техника, за каквато не познаваме примери нито преди нея, нито след това. Защото античната римска смесена техника, която използва дялани камъни с междинни тухлени редове, служещи за изравняване на неправилните каменни блокове - често това са най-обикновени ломени камъни - тук има вече съвсем ново, декоративно предназначение, тъй като прецизно издяланите грамадни каменни квадри, каквито срещаме при всички по-раншни монументални строежи в българските престолни градове и по-важни крепости, съвсем не се нуждаят от изравняващи слоеве тухли и позволяват дори изпълнението на зидарията без спойка - така както са построени някои от забележителните каменни сгради в отдавна
135
отминалите епохи. По такъв начин при тази първа християнска църковна постройка на българската държава, Голямата базилика, за първи път се прокарва и един принцип, чужд на интровертираната източно-православна църковна архитектура - принципът на екстровертираната архитектура [94]. И тоя принцип ние ще видим прокаран във всички възможни негови превъплъщения: от тази именно зидария на Голямата базилика в Плиска с нейното равномерно редуване на хоризонтално разположени и изпълнени с много голяма прецизност по-тесни и по-широки бяло-розови пластове-ивици квадри и тухли, до чудната пъстрота на клетъчната зидария при костурските църкви, но и не по-малко красивите църквици от Западна България, построени със скрити междинни тухлени редове, изтъкващи на преден план пъстротата на равните по ширина бели и червени ивици по фасадите им. А още преди тези вече последни степени от търсенето на разнообразие във външната изява, ще срещнем множество други форми, между които най-впечатляващи са формите, получени посредством свободното, но изпълнено с великолепен вкус и сигурно чувство за мярка редуване на вертикални и хоризонтални тухлени редове в охридските и преспанските църкви, но и на тухлени редове с необикновено дебел слой хоросан, какъвто днес можем да наблюдаваме само в интериора на Софийската „Света София“ и на долната част от външните стени на първоначалната постройка на Боянската черква, запазена на малко повече от един метър височина при разрушаването ѝ, а при възстановяването и преизграждането през XIII век вече ненаподобена и заменена с най-обикновена зидария, както при почти всички други български църковни постройки, възстановени и престроени в XIII и XIV век.
Моментът на появяването на новата строителна техника, при която каменните блокове биват обрамчени от всички страни с тухли, така наречената „клетъчна зидария“, представлява един от най-оспорваните въпроси в историята на изкуството, свързан със също тъй най-ожесточените спорове относно датирането на охридската „Света София“, И тъкмо в този тъй спорен въпрос църквата „Свети Герман“ играе ключова роля, защото заедно с разкопаната едва през 60-те години на XX век църква „Свети Ахил“, тя е единственият
136
сравнително точно датиран паметник, и то не само въз основа на съобщаващия за първото ѝ изписване през 1006 година надпис, последвало след няколко години завършването на строежа, но и въз основа на данните на историческите извори - също както и църквата „Свети Ахил“, построена в края на 80-те и началото на 90-те години на X век, но във всеки случай преди 996/97 година. А и морфологичният анализ на архитектурата на този паметник може да ни потвърди една датировка в по-широките рамки на втората половина на X век, но във всеки случай много преди твърде значителните обществено-политически и църковно-административни промени, произтекли през втората трета на XI век.
Ако и богатата фигурална и орнаментална украса в зидарията на църквите в Костур и Горно Лябово да представлява една следваща, по-висока степен в развитието на декоративната зидария, достигнала там своето най-голямо съвършенство, ние имаме всички основания да приемем, че развитието на тази нова техника протича в извънредно кратък период от едно-две десетилетия, за което време от първите опити в „Свети Ахил“, „Света София“ в Охрид (долната част от източната фасада до прозорците, 996/97) и „Свети Герман“ се достига пищното разнообразие на форми у „Свети Стефан“, „Свети Врачи“, „Свети Архангели“ и „Богородица Кубелидиса“ в Костур, „Свети Никола“ [95] във Винени на брега на Малкото Преспанско езеро и „Успение Богородично“ в Горно Лябово, Албания. Но това е напълно естествено. След като новата строителна техника веднаж е открита, след като е премината бариерата на строгата конструктивност, издигната дотогава в еднаква степен както от еднородния каменен или тухлен строеж, така и от смесения - opus mixtum, - разгръщането на пълното многообразие и комбинации на формите вече не изисква един тъй дълъг период от време за подготовка и опити. След като новите изразни средства са вече открити и е поставена нова художествена цел - изграждането на нови, по-различни и вече естетични норми - за творците остава само още да дадат свобода на своята фантазия и да покажат в неспирна надпревара своите необятни възможности.
Изявата на този нов декоративен стил продължава обаче извънредно кратко време. Нито един от гръцките изследователи,
137
опитващи се да наложат в науката своята представа за възникването на декоративния стил през средата на XI век, не е в състояние да обясни произхода и причините за появяването му, а още по-малко за безвременното му и напълно безследно изчезване. Защото след блясъка на този внезапен разцвет, придружаващ необикновения политически и културен подем на българската държава в края на X и началото на XI век, оставил до наши дни следи само върху няколко паметника, избегнали като по чудо общата съдба да бъдат разрушени, декоративният стил в архитектурата на Югозападна България - също както и декоративната преславска керамика - бива напълно забравен и отречен. Когато палеологовската архитектура след близо четвърт хилядолетие отново се еманципира по отношение на външната изразност, в търсенето на нови художествени средства тя започва от самото начало, без да си послужи нито с едно от откритията на декоративния стил от края на X век, включващ освен фигуралния клетъчен градеж също и градежа със скрити междинни тухлени редове. Също така и архитектурата на Второто българско царство възприема по нов и съвсем различен начин украсата с глазирани керамични плочки върху фасадите на своите паметници, без да изхожда непосредствено от вече разрушените и забравени паметници на Велики Преслав и далечна Македония. Принципът и основната цел обаче остават същите и произхождат от една и съща духовна и естетическа потребност, залегнала дълбоко в съзнанието на народния творец и излизаща на повърхността винаги, когато външните условия предоставят дори и най-малката възможност за нейното проявление.
138
МОДУЛ И МЕТРИЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ
Въпросът за прилаганата в средновековната архитектура единица мярка и свързаните с нея принципи за установване на пропорциите в постройките представлява една от най-често разискваните теми в последно време. Въпреки значителния брой изследвания в тази област обаче, голяма част от проблемите - особено що се отнася до сферата на влияние на Византия, или по-точно сферата на източноправославното християнско църковно строителство - досега не са получили задоволително решение, което да позволи извличането на общовалидни изводи и заключения. Причината за това трябва да се търси не само в широкото териториално разгръщане на Византия през XI век, обхващаща по време на най-голямата си политическа и културна експанзия значителна част от тогавашния културен свят, но и в предубеждението, владеещо все още всред болшинството изследователи, че през цялото средновековие в този огромен ареал цари единство, упорито поддържано от дълбоко вкоренен консерватизъм, което е нарушавано само в периферните „провинциални" области - и то по-скоро от неразбиране на основните принципи на средновековната култура, а не и по силата на някакви други закономерности. Едва напоследък започват да придобиват гражданственост и някои мнения, опитващи се да диференцират и локализират тези проблеми, като ограничават обсега на изследванията в по-тесни географски и хронологични рамки.
Един от първите опити да бъдат проверени закономерностите в метриката [96] и пропорциите на архитектурните паметници в по-ограничен район и в по-тесни хронологични рамки, със цел да се извлекат заключения, показващи по-скоро спецификата на частния случай, отколкото една географски и хронологически по-широка валидност, предприема още преди повече от 70 години Бътлер [97]. Неговото изследване на сирийските църкви, въпреки че носи всички слабости на тогавашната наука - на първо място липсата на прецизност в архитектурните заснимания и измервания, както и на строго определен научен метод - успява за първи път да покаже, че в района на неговите изследвания на места се прилага вавилонската стъпка със стойност равна на 0,555 м, независимо и паралелно с всеобщо приетите антични гръцки и римски
139
мерки за дължина - лакет, стъпка, длан и пръст - чиито числени стойности дотогава изглеждаха почти неизменни и се базираха на установената от Воге [98] и преведена в метричната система стойност на стъпката (фута) равна на 0,308 м [99]. Макар и поради често неточни измервания и значителни закръглявания на числените стойности резултатите на Бътлер да срещат и до сега известен скептицизъм у изследователите [100], те успяват да съборят бариерата на неизменността и приоритета на византийската единица мярка.
Значително по-късно Ундервуд [101] се опитва да уточни метричната стойност на прилаганата в строителството по време на Юстиниан стъпка на 0,315 м, паралелно на която изчислените от Льомерл [102] въз основа на изследванията му във Филипи и от отец Абел [103], извлечени от издяланата върху един каменен надпис в Йерусалим мярка, стойности от 0,32, респективно 0,3089 м биват счетени за остарели провинциализми. Ундервуд отминава обстоятелството, че заедно със стойността 0,315 се среща и стойността 0,3084 м, без да му отдаде нужното внимание - например във Филипи, Базилика В, като 1/100 от ширината на нартекса. Едва много по-късно, чак в 1971 година, Невенка Спремо-Петрович [104], изхождайки от засниманията на огромно число раннохристиянски църкви от западната част на Балканския полуостров до Крит, успява да установи, че макар и 42 % от постройките да са проектирани на базата 1 стъпка равна на 0,315 м, стойността на стъпката от 0,308 м се среща в не по-малко от 34 % от тези църкви. Че пълно единство в метричната система не е имало дори в Цариград, показват още и изследванията на Свифт [105], Емерсон / ван Найс [106] и Афанасиев [107], посочващи едновременното съществувание на двете стойности даже при купола на Цариградската „Света София“, дължащо се на обстоятелството, че сегашният купол, на който се отчита стойност на стъпката равна на 0,3087, е построен от арменския архитект Трдат през 994 година на мястото на срутения предишен купол, построен от Антимий и Изидор от Милет, чийто диаметър е бил изчислен на базата 1 стъпка равна на 0,319 м.
Сериозно затруднение за откриване на модулната система при средновековните архитектурни паметници в сферата на влияние на източноправославната църква представлява
140
обстоятелството, че за разлика от раннохристиянските паметници, при тях вече не съществува строго определено място, от където може да се извлече модулът. Ако строителите на голяма част от раннохристиянските постройки изхождат най-често от „стофутовата“ мярка при пропорционирането на външните размери на базиликите и използват за модул дебелината на стените, като величина производна на стъпката (3, 4, 5 и т. н. стъпки), за следантичната епоха такива правила няма. Наистина, Бътлер [108], следвайки Шоази [109], се опитва без особено голям успех да приеме дебелината на външните стени като обусловена от единицата-мярка. Същото становище застъпва и Н. Спремо-Петрович [110]. Тази закономерност срещаме обаче далече не навсякъде, и то почти изключително при тухлени постройки, като дебелината на стените се определя от ширината на тухлата, поставена там най-често в един ред и изпълнена по формата на калъпа, чиято дължина е обикновено равна на една стъпка ± диференцията, получена от свиването при изпичането. За чисто каменните постройки или пък за постройките със смесен градеж, това обикновено е неприложимо, и то гравно поради обстоятелството, че стъпката е много голяма мярка за каменоделците, които са привикнали да работят по сравнително по-малки мерки [111]. Както показва практиката, дебелината при голямата част от стените на средновековните постройки се изчислява на базата на пръста като единица-мярка. Наистина, единственният стигнал до нас писмен източник, даващ конкретно метричната стойност на една стъпка - писмото на Григорий Нисийски до Амфилохий във връзка със строежа на Октогона в Ниса [112], където се определя дебелината на стената, равна на три стъпки - говори за стъпки, но същевременно определя всички останали размери в лакети, като по такъв начин индиректно отрича взаимозависимостта на отделните мерки.
Същевременно при каменните строежи или строежите със смесена зидария и с пълнеж тъкмо дебелината на стените е изложена на големи отклонения, получаващи се и при сравнително прецизната квадрова зидария, а още повече при зидария с полуобработени камъни, която преобладава всред паметниците от следантичната епоха, и при която, както забелязват изследователите [113], може да се получи често отклонение
141
от 20 %, без да се смята при това и дебелината на мазилката.
Едновременно с постепенното намаляване размерите на църковните постройки, характерно за зрялото средновековие при източноправославните страни, става все по-трудно установяването на единицата-мярка: от една страна едновременното прилагане на няколко различни мерки, макар и съставни (пръст, длан, стъпка и лакет), като и на дробни части от тях (1/2, 1/4 и т. н.), а от друга - растящият коефициент на неточност, идващ още от несъответствието между идеалните размери на проекта, котирането и изпълнението на строежа, се превръщат с течение на времето в най-съществена пречка за изследванията.
За своите обширни метрични изследвания на кападокийските църкви, Марсел Рестле [114] привлича едно необикновено голямо число от мерки, взети не само от средната дебелина на стените, но и от всички отвори, вътрешни и външни размери, височина на отделните части и т. н., като се опитва посредством сложни таблици, включващи отклонения на стъпката от 0,294 до 0,3245 м, да определи съответната им стойност в стъпки и пръсти и стига в крайна сметка до заключението, че с изключение на три от най-късните паметници, отнасящи се вече до поствизантийската епоха, при всички други постройки стойността на стъпката не излиза извън рамките между 0,304 и 0,310 метра.
С метрично изследване на средновековните църкви в сегашните граници на България се занимава Любен Динолов [115]. В изследването му обаче има три основни грешки, които значително понижават научната стойност на метода му и неговите резултати. Авторът приема стойността на византийската стъпка и византийския пръст като неизменни и взима числената им стойност от „Голямата гръцка енциклопедия“, дадени там като 0,3048 м за стъпката и 0,01905 м за пръста. При това положение е напълно естествено да се явят значителни диференции между теоритичните размери и измерените величини, които щедро се закръгляват от автора за сметка на неточностите в строежа, макар и да достигат понякога над 8 %. От големите закръглявания често се получава желаната стойност за модула, която обаче не винаги е действителна. Както
142
показва практиката, по принцип не е приложимо, а и не е прилагано използването на модул със стойност от 50, 100, 200 и т.н. пръста; тези мерки обикновено се дават в стъпки и лакети, от което се получават други съотношения. Също така дебелината на стените не винаги е равна на модула и идентифицирането ѝ с него може да стане по принцип само чрез насилване ректификацията извън границите на допустимото. Много ценен материал се съдържа обаче в измерванията, показващи още при бегъл преглед варирането на метричната стойност при стъпката и пръста в паметниците от Средна и Източна България в широките граници от 0,29 и 0,32 м, без обаче да достигнат до 0,34 метра. Във всеки случай, за едно по-точно изследване е необходимо всички данни да бъдат наново изчислени.
* * *
Средновековните архитектурни паметници от югозападните райони на Първото българско царство до сега не са били обект на отделно метрично изследване. Наистина, в най-новите трудове на Муцопулос [116] и Вокотопулос [117] някои от тях се привличат често като сравнителен материал при изследване пропорциите на отделни паметници, но изследвания на метричната система не се правят. Дали това е случайно изоставане назад в общите тенденции на теоритичните изследвания, като по такъв начин се пренебрегват ценни данни, спомагащи за по-точно класифициране и датиране на паметниците, както и за определяне на връзки между отделните строителни школи, или пък в случая имаме напълно съзнателно прикриване на сведения, които могат да противоречат на предварително поставена теза? Последното предположение изглежда в случая по-вероятно, защото данните, които могат да се извлекат от метричния анализ и от определената метрична стойност на модула, са действително в противоречие с тезите, поставени от гръцките изследователи и преследващи за цел да покажат единното развитие на средновековните архитектурни паметници, намиращи се на територията на днешна Гърция, както и тяхната хомогенност. И наистина, както специфичното развитие на архитектурните типове и на
143
строителната техника на паметниците, построени от края на IX до началото на XI век върху територията на югозападната част на българската държава, така също и метричната им система, се различават значително от използваните във Византийската империя типове и тяхната метрична система. Така докато не само за сферата на непосредственото влияние на Цариград, но и за болшинството византийски провинции (теми), метричната стойност на стъпката остава за цялото средновековие неизменна и варира само в рамките от 0,304 до около 0,312 м (в Кападокия дори само до 0,31 м [118]), за тази епоха българските паметници в югозападната част на Балканския полуостров показват в тяхната метрична система като правило още от първия български църковен паметник в този район, епископската църква в Главиница [119], построена малко след 865 година, чак до последните костурски църкви от началото на XI век, неизменно дължина на стъпката равна на 0,34 метра, респективно на пръста 2,125 сантиметра [120].
Тези метрични единици откриваме при всички измервания в църквата „Свети Герман“. Така вътрешната ширина на нартекса и наоса е 16 Уг стъпки = 5,61 м, вътрешната дължина на наоса е 15 стъпки = 5,10 м, височината на купола от зенита до петата е 22 Уг стъпки = 7,65 м, височината на свода (равна и на ширината на наоса) е 16 Уг стъпки = 5,61 м, ширината на входа между нартекса и църквата - 4 стъпки = 1,36 м, ширината на отворите между ъгловите помещения към трансепта и надлъжния кораб - 2 стъпки = 0,68 м, а височината им - 8 стъпки = 2,72 м; дебелината на стените се движи между 0,43 и 0,45 м = 20 пръста по 2,125 см = 0,425 м + мазилката в единия случай, увеличена с един пръст при другия случай.
С тези вече опростени мерки достигаме и до главните пропорции в сградата. Тъй като всички главни мерки, а именно:
ширина на наоса = 16 1/2 стъпки
дължина на наоса = 15 стъпки
височина на купола = 22 1/2 стъпки
височина на свода = 16 1/2 стъпки
са кратни на 1 1/2, следователно числената стойност на модула е една и половина стъпки по 0,34 м.
144
И тъй:
вътрешна ширина = 11 Mo
вътрешна дължина = 10 Mo
височина на купола = 15 Mo
височина на свода = 11 Mo
Ако с b означим вътрешната ширина, с l - вътрешната дължина, с h височината от зенита до петата на свода и с Н - височината от зенита до петата на купола, за главните пропорции получаваме следните стойности:
b : l = 11 : 10
b : Н = 11 : 15
l : Н =10 : 15 = 2 : 3
b : h =1 : 1
Във връзка с архитектурните измервания на паметника не може да не се обърне внимание на необикновената точност, с която идеалният проект е изпълнен на място. Дори при дебелината на външната стена, която обикновено при следантичните каменни паметници най-силно варира, при „Свети Герман“ не срещаме отклонения над 1,5 % (след като се абстрахираме от дебелината на мазилката). Още по-малки са отклоненията в дължината на отделните части, в ширината на отворите и във височината. За сравнение е достатъчво да приведем други близки по дата на строежа паметници от югозападните райони на Първото българско царство, като първоначалната църква в Нерези и „Свети Врачи“ в Костур, у които при изпълнението са се получили големи отклонения в дължината на стените и преди всичко в ситуацията - отклонението от правия ъгъл при взаимното разположение на външните стени у „Свети Пантелеймон“ в Нерези надвишава 20°!
145
БЕЛЕЖКИ към трета глава
1. За манастирската църква „Света Богородица“ в Скрипу (днес квартал в Орхоменос, Беотия), вж.:
· J. Strzygowski, Inedita der Architektur und Plastik aus der Zeit Basileios’ I. 867-886 (Byzantinische Zeitschrift III/1894, c.4-11);
· G. Millet, L’École greque dans l’architecture byzantine, Paris 1916, c. 84, 303 (=Bibliothèque de l'École des Hautes Études, Sciences religieuses 26);
· O. Wulff, Altchristliche und byzantinische Kunst. II Die byzantinische Kunst von der ersten Blüte bis zum ihren Ausgang (Handbuch der Kunstwissenschaft), Wildpark-Potsdam 21924, c. 453;
· Μ. Г. Σωτηρίου, Ὁ ναός τῆς Σκριποῦς τῆς Βοιωτίας (Ἀρχαιολογική Ἐφημερίς 1931, с. 119-157);
· Η. Мавродинов, Византийската архитектура, София 1955, с. 124;
· R. Krautheimer, Early Christian and Byzantine architecture (=The Pelican History of Art, Edited by N. Pevsner Z 24),
· Harmondsworth 1965, c. 223 и сл.;
· Н. Брунов, Архитектура Византии (Всеобщая история архитектуры III, Ленинград-Москва 1966, с. 125-128);
· А. H. S. Megaw, The Skripou Screen (The Annual of the British School of Athens LXI/1966, c. 1-32);
· В. M. Полевой, Искусство Греции. Средние века, Москва 1973, с. 106-109;
· С. Mango, Byzantinische Architektur, Stuttgart 1974, с. 208;
· E. Stikas, L’église byzantine de Scripou (Orchoménos) en Béotie (XXII Corso di cultura sull’ arte ravennate e bizantina, Ravenna 1975, c. 385-400);
· Δ. Πάλλας, Ἡ Πανάγια τῆς Σκριποῦς (Ἐπετηρὶς Ἑταιρείας Στερεοελλαδικών Μελετῶν 6, Ἀθῆναι 1976-77, c. 1-80).
Според каменния надпис на фасадата, църквата е построена през 873/74 година.
2. За църквата в Сувала, Беотия, вж.: Χαρικλεία Μπάρλα, Ὁ βυζαντινὸς ναὸς τῆς Σουβάλλας (Χαριστήριον εἰς Ἀναστάσιον Ὀρλάνδον, III, Ἀθῆναι 1968, с. 303-328, табл. 90-101). Опитът на авторката да датира въз основа на декоративната пластика църквата в началото на VII век е неприемлив и се отхвърля от изследователите, тъй като тази църква стои както в стилово, така и в географско отношение в непосредствена връзка с Богородичната църква в Скрипу и не може да се разглежда и хронологично изолирана от последната.
За датировката на църквата в Сувала вж.:
· X. Μπούρας,Ἡ Παλαιοπαναγιὰ στὴ Μανωλάδα (Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρὶς τῆς Πολυτεχνικῆς Σχολῆς τοῦ Πανεπιστημίου Θεσσαλονίκης 4/1969, с. 260);
· същ., Βυζαντινὲς ,,Ἀναυεννήσεις“ καὶ ἡ ἀρχιτεκτονικὴ τοῦ 11ου καὶ 12ου αἰῶνος (Δελτίον τῆς Χριστιανικῆς Ἀρχεολογικῆς Ἑταιρείας, περ. Δʹ, 5/1969, с. 270;
· Π. Βοκοτόπουλος, Ἡ ἐκκλησιαστικὴ ἀρχιτεκτονικὴ εἰς τήν Διτικὴν Στερεὰν Ἑλλάδα καὶ τὴν Ἤπειρον, ἀπὸ τοῦ τέλους τοῦ 7ου μέχρι τοῦ τέλους τοῦ 10ου αἰῶνος, Θεσσαλονίκη 1975, с. 204 (=Κέντρον βυζαντινῶν ἐρευνῶν, Βυζαντινὰ μνημεία 2);
· Δ. Πάλλας, пос. съч. (Ἡ Πανάγια τῆς Σκριποῦς), с. 32 и сл.
За антикизиращите тенденции в скулптурата от края на IX и X век вж. моята студия Überlieferung und Innovation in der mittelalterlichen Kunst Bulgariens (Arte Medievale II Serie, 11/1988, № 2, c. 65-99).
146
3. За „Богородица Панаксиотиса“ в Гавролимни вж.:
· А. Ὀρλάνδος, Ἡ Παναξιώτισσα τῆς Γαυρολίμνης (Ἀρχεῖον τῶν Βυζαντινῶν Μνημείων τῆς Ἑλλάδος 1/1935, с. 121-124);
· същ., Βυζαντινά Μνημεῖα τῆς Αἰτωλοακαρνανίας (Ἀρχεῖον τῶν Βυζαντινών Μνημείων τῆς Ἑλλάδος 9/1961 с. 9-10, 14-15, 17, 19);
· Π. Βοκοτόπουλος, пос. съч. (вж. бел. 2), с. 80-86.
4. За Богородичната църква в манастира „Свети Лука“ във Фокида вж.:
· R. W. Schultz / S. Н. Bamsley, The Monastery of St. Luke of Stiris, in Phokis, in Boeotia, London 1901;
· H. Брунов, пос. съч. (вж. бел. 1),
· S. Bettini, Mosaici е pitture di Hossios Lukas (XIX corso di cultura sull’arte ravennate e bizantina, Ravenna 1972, c. 39-51);
· E. Stikas, Nouvelles observations sur la date de construction du monastère de Saint Luc en Phocide (пак там, с. 311-330);
· същ., Ὁ κτίτωρ τοῦ καθολικοῦ τῆς μονῆς Ὁσίου Λουκᾶ, Ἀθῆναι 1974;
· Β. Μ. Полевой, пос. съч., с. 149;
· Р. Lazarides, Das Kloster Hosios Lukas, Athen (1979);
· Thano Chatzidakis-Bacharas, Questions sur la chronologie des peintures murales de Hosios-Loukas (les chapelles occidentales) (Actes du XVe Congrès international d’études byzantines, Athènes 1976, II A, Art et archéologie, Communications, Atènes 1981, c. 143-162).
5. Въпреки своята изолираност и необикновено трудна достъпност - църквата е на по-малко от 1,5 км от гръцката граница и всякакви посещения на чужденци в граничната зона са строго забранени - тя е привличала много пъти вниманието на изследователите, макар и повечето от тях да не са имали възможност да я изследват на място, а са използвали непълните и погрешни данни на гръцкия любител-археолог Версакис, който последен (през 1914 година!) е имал възможност да я изследва - след него, чак до моето посещение с архитектурно и фотозаснимане на паметника на 20.11.1986 година, го е посетила и изследвала само една група албански археолози начело с А. Мекси през 70-те години. Доколкото тази църква е от голяма важност като един от най-близките паралели на „Свети Герман“, а литературата и моите проучвания за нея са почти напълно недостъпни за българския читател и изследовател, считам за нужно да дам в приложение към тази монография моята документация за нея - вж. с. 293-311.
6. За Голямата базилика в Бутринт вж:
· Meksi, Bazilika е Madhe dhe Baptisteri I Butrintit (Monumentet 25/1983, c. 47-69 - с библ.);
· R. Sorties, Frühchristliche Denkmäler in Albanien, с. 13 сл.);
· G. Koch, Frühchristliche und byzantinische Zeit (Albanien. Schätze aus dem Land der Skipetaren, Mainz 1988, c. 124-129, фиг. 77, 78, 80);
· същ., Albanien. Kunst und Kultur im Land der Skipetaren, Köln 1989, c. 276-277, фиг. 36, както и
· моята статия Butrinto в Enciclopedia dell’arte medievale IV, Roma 1993, c. 21.
За базиликата в Акропола на Бутринт вж: А. Meksi, Arkitektura mesjetare në Shqipëri (shek. VII-XV), Tiranë 1983, c. 17, табл. VI (план); G. Koch, Albanien, c. 279; Бележките ми за тях са резултат от моите лични наблюдения по време на посещението ми през ноември 1986 година.
7. Поради непознаване на историческите извори, огромното болшинство изследователи свързват патронажа на св. София при всички тези църкви с патронажа на Цариградската „Света София“ и от там непосредствено с основните догми на православието и следователно с Цариградската
147
патриаршия, въплътяваща тези принципи в следантичната епоха. В действителност този патронаж няма нищо общо не само с епохата на Юстиниан, но дори и с идеите и символиката на православието, защото Юстиниановата сграда е построена на мястото на една едноименна църковна постройка, изградена малко след средата на IV век в разгара на арианския спор след утвърждаването на арианците в Константинопол, като главен тяхен храм.
Строежът на тази първа предшественица на Юстиниановата сграда влиза по всяка вероятност още в замислите на Константин Велики (324-337) като една от трите черкви, изразяващи в духа на гностицизма и езотеричното християнство идеята за Божественото триединство: Мъдрост, Сила и Мир (Ἅγια Σοφία, Ἅγια Δύναμης и Ἅγια Εἰρήνη), но е осъществен от неговия син и приемник Констанций II (337-361), изповядващ идеите на арианството, във вид на много голяма по размери базилика, известна под името Μεγάλη Ἐκκλησία, осветена от арианския константинополски епископ Евдокий Антиохийски (360-370). Засегната тежко от земетресение в 361 и от пожар в 381 г., тя става през последните десетилетия на IV век център на разногласията между арианците и „православните“ и е главен прицел за яростта на „православните“ зилоти; през 404 г. за кратко време е завзета от войнстващите монаси, застъпници на „правата“ вяра, и заедно със съседния ѝ патриаршески дворец става жертва на унищожителния пожар, предизвикан от монасите.
Следващата едноименна постройка на това място е също така голяма по размери петкорабна базилика с атриум, изградена от Теодосий II (408-450), също привърженик на арианците, и разрушена по време на въстанието Ника в 532 година от привържениците на православието. Строежът на Юстиниановата църква, при който се използват части от Теодосиевата базилика, също няма нищо общо с православната традиция, макар и тази църква по-късно да става символ на православието. А и нейните архитекти, Антемий от Тралес и Изидор от Милет, като последни представители на античната наука, в действителност са по-скоро завършители на една епоха, за чийто край обикновено се приема закриването на Атинската школа от Юстиниан в 529 година, с което също гностиката и езотеричното християнство, както и арианството, се поставят извън закона и продължават съществуванието си вече в нелегалност и под различни форми, подведени от официалната църковна власт под общия знаменател на ереси.
Преглед на историческите извори за Цариградската „Света София“ и нейните предшественици вж. при:
· R. Janin, La géographie ecclésiastique de l’empire byzance, i le siège de Constantinople et le Patriarcat Oecuménique, t. III Les églises et les monastères, Paris 21969, c. 455 и сл.;
· W. Müller-Wiener, Bildlexikon zur Topographie Istanbuls, Tübingen 1977, с. 84-96.
Впоследствие и православната църква, колкото и да е чужда на идеите на гностицизма, си присвоява символиката на гностиците по отношение на Божествената Мъдрост, като дори претендира тази символика да е неотменна част от нейната идейна същност. В този смисъл са насочени и опитите на някои съвременни православни богослови да изведат и принципа на познанието от катехизиса на православната църква. По този въпрос вж. преди всичко:
· S. N. Bulgakov, The Wisdom of God. А Brief Summary of Sophiology, New York 1937;
· S. Cioran, Vladimir Solov’ev and the Knighthood of the Divine Sophia, Waterloo/Ontario 1977, c. 48 и сл.;
148
· В. Newman, Sergius Bulgakov and the theology of the Divine Wisdom (St. Vladimir’s Theological Quartery 22/1978, № 1, c. 39-73);
· R. A. Horsely, Spiritual marriage with Sopia (Vigiliae Christiannae 33/1979, № 1, c. 30-54),
· Walker, Sophiology (Diakonia 16/1981, № 1, c. 40-54);
· J. E. Goehring, A classical influence on the gnostic Sophia mith (Vigiliae Christiannae 35/ 1981, № 1, c. 16-23);
· W. Crum, Sergius N. Bulgakov: From Marx то Sophiology (St. Vladimir’s Theological Quartery 27/1983, № 1, c. 3-25).
Тъкмо тези обстоятелства ще ни насочат и към действителния произход на патронажа и връзката му с ранното християнство и с гностицизма. А в това отношение ние не можем да не вземем под внимание още две църковни постройки в централната и западната част на Балканския полуостров, също посветени на св. София. Първата от тях, която по всяка вероятност е играла ключова роля и то не само във връзка със своя патронаж, а и с архитектурните си форми, е била първоначалната солунска „Света София“, изградена през втората трета на VI век на същото място, където днес се намира построената през VIII век сграда, запазила с малки изменения вида си и до сега.
За предшественицата на солунската „Света София“ няма данни от историческите извори - вж. R. Janin, Les Églises et les Monastères des grandes centrees byzantins (Bithynie, Hellespont, Iatros, Galèsios, Trébizonde, Athènes, Thessalonique) (=La géographie ecclésiastique de l’Empire byzantine, 2, Paris 1975), c. 407, c литература по въпроса. Пръв Μ. Kaligas, Die Hagia Sophia von Saloniki, Würzburg 1935, съобщава въз основа на няколко сондажа, направени от него в началото на 30-те години върху терена на сегашната сграда, за наличието на една нейна предшественица; в края на 70-те и началото на 80-те години на XX век гръцките археолози извършиха разкопки в голям мащаб по цялото пространство, заемано в миналото от тази черква, без да публикуват техните резултати.
По моите наблюдения, които можах да направя по време на разкопките през 1979, 1980 и 1981 г., при тази църковна постройка се касае за една огромна петкорабна базилика с план и размери твърде близки до тези при т. нар. „Стар Св. Петър“ в Рим, т. е. първоначалната постройка на катедралата във Ватикана. Материалите от разкопките, посредством които тази постройка би могла да бъде по-точно датирана, бяха укрити и останките от основите - отново зарити. Като най-значителна по своите размери църковна постройка не само в западната част на Балканския полуостров, а и в цялата европейска част на Византия, включително Константинопол, тя несъмнено трябва да е оказвала влияние при строежа на едноименните ѝ сгради на Балканския полуостров. Ако и днес да сме затруднени да определим точно ролята на архитектурните форми на солунската „Света София“, за това би могла да ни помогне втората ключова по отношение на ролята си църковна постройка, макар и значително по-късна от първоначалните сгради в Константинопол и Солун, но по-ранна от другите големи църковни постройки, посветени на св. София в западната и централната част на Балканския полуостров. Това е една много по-малко известна постройка, достигнала до началото на XX век като внушителна развалина: църквата „Света София“ в напуснатото още през XVIII век градище Двиград (Due Castelli)
149
в долината на река Драгоня, Истрия, днес в Хърватско, построена в края на VIII или началото на IX век в едно от последните средища на арианството. За „Света София“ в Двиград вж. по-долу, бел. 11.
8. От обширната литература за „Света София“ в София вж. преди всичко:
· В. Добруски, Материали по археологията на България (Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина ХIII/1896, с. 434 и сл.);
· А. Торньовъ, Древнехристіанскій храмъ Св. Софія (Списание на Българското инженеро-архитектурно дружество VI/1901, № 7, с. 128-131);
· Jos. Strzygowski, Die christliche Kunst in einigen Balkanmuseen (Österreichische Rundschau III, Heft 30, Wien 1905, c. 164);
· B. Filow, Archäologische Funde im Jahr 1910, Bulgarien (Jahrbuch des Kaiserlichen Deutschen Archäologischen Instituts Berlin XXVI/1911, 2-3, Archäologischer Anzeiger, c. 358-362);
· същ., Софийската църква „Св. София“, София 1913 (=Материали за историята на София IV).
· А. Протичъ, Архитектоническата форма на софийската църква „Св. София“, София 1912;
· О. Wulff, Die byzantinische Kunst von der ersten Blüte bis zu ihrem Ausgang (вж. бел. 1), с. 396;
· Jos. Strzygowski, Die Baukunst der Armenier und Europa, Wien 1918, c. 835-837;
· П. Треневъ, Кратка история на църквата „Света София“ въ градъ София, София 1927;
· А. Рашеновъ, Заздравяване и реставрация на църквата „Света София“ въ София (Годишникъ на Народния музей V/1926-1931, с. 307-316);
· Н. Мавродинов, Византийската архитектура (вж. бел. 1), с. 66 и сл.;
· W. Ѕаѕ-Zaloziecky, Die byzantinische Baukunst in den Balkanländern und ihre Differenzierung unter abendländischen und islamischen Einwirkungen, München 1955, c. 15-16, фиг. III5 (=Südosteuropäische Arbeiten 46);
· Ст. Бояджиев, Софийската църква „Света София“ (Изследвания в чест на академик Димитър Дечев по случай 80-годишнината му, София 1958, с. 611-629);
· М. Бичев, Архитектура Болгарии, София 1961, с. 14-15, фиг. 5;
· R. Krautheimer, пос. съч. (вж. бел. 1), с. 183 и сл.;
· Д. П. Димитров, Архитектурата в българските земи от най-старо време до създаването на българската държава в VII в. (Кратка история на българската архитектура, София 1965, с. 53 и сл.);
· Кр. Миятев, Архитектурата на Средновековна България, София 1965, с. 19 и сл., ил. 11, пл. 12 - също и в изданието на немски език:
· Die mittelalterliche Baukunst in Bulgarien, Sofia 1974, c. 18 и сл., ил. 11, пл. 12, както и в раздела за българското средновековно изкуство:
· Архитектура Болгарии (Всеобщая история архитектуры III, Ленинград-Москва 1966, с. 383-385);
· Ст. Бояджиев, Софийската църква „Света София“, София 1967;
· Н. Чанева, Старохристиянски и ранновизантийски базилики от IV-VI век в България (Археология Х/1968, № 2, с. 13-26, фиг. 7б, 8);
· Архитектурное наследство Болгарии, отв. ред. Ст. Стамов, София 1972, с. 74 и сл.;
· R. F. Hoddinott, Bulgaria in Antiquity, London/ Tonbridge 1975, c. 271-277;
· Д. П. Димитров, Изкуството в Тракия през епохата на римското владичество (История на българското изобразително изкуство I, София 1976, с. 47 и сл.);
· А. Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien, Berlin/München 1978, c. 306 и сл.;
· B. Kousoupov, L’Église «Sainte Sophie» à Sofia (Actes du Xe Congres international d’archéologie chrétienne, Thessalonique 1980, II, Città del Vaticano/Thessalonique 1984, c. 267-271);
· P. Berbenliev, Kunstdenkmäler in Bulgarien. Ein Bildhandbuch, Leipzig 1983, с. 390;
150
· същ., Архитектурното наследство по българските земи, София 1987 / The Architectural Heritage on the Lands of Bulgaria, c. 43 и сл.;
· Ст. Бояджиев, Раннохристиянската църква „Света София“ в София (Раннохристиянски храм Света София, София 1996);
· Н. Чанева-Дечевска, Раннохристиянската архитектура в България, София 1999, с. 290-293.
Още с първите публикации за софийската „Света София“ се поставя най-много оспорвания въпрос - за нейния произход и датиране. От самото начало се оформят две главни становища: първото, свързващо я със западноевропейски романски първообрази и влияния, датирайки я съответно от края на X до XII век, представяно от Андрей Протич, към когото по-късно се присъединява Оскар Вулф, и второто, поддържащо късноантичното ѝ възникване (V до VI век) и нейния автохтонен произход, представяно от Филов, зад когото впоследствие застават болшинството от изследователите. Докато в подкрепа на първото становище, изхождащо изключително от особеностите в плана на църквата, се явява голямо число западноевропейски паралели, второто се базира само върху повече от скромните археологически находки („... сребърна кутия [...] три медни монети, толкова изядени от ръжда, щото само по образитЪ може да се предположи, че принадлежътъ на синоветѣ на Константинъ Велики, и частички изтлѣла материя съ прахъ...“ - Добруски, с. 434 и сл.), както и на някаква-си въображаемо-антична строителна техника, данните за която се взимат само от сондажи със съмнителна стойност, а и на интерпретацията на относителната хронология. Тази относителна хронология, очертана върху четири църкви, предшестващи по време сегашната засводена куполна базилика (Ст. Бояджиев смята, че вижда дори пет), трябва според изследователите да оправдае по някакъв начин възникването на последната сграда около първата половина или средата на V век. С други думи, ако се приеме, че първата църква е построена в средата или дори в началото на IV век („след въвеждането на Миланския едикт в 313 г.“, според Бояджиев), би трябвало за около сто години до средата на V век да се изградят и разрушат още четири църкви със среден живот около 20 години - при това не трябва да се забравя, че поне една трета от това време преминава във войни, а църквата се намира извън крепостните стени на града. Туй е твърде малко вероятно, дори ако се допусне, че първата църква предшества по време указа на Теодосий за обявяване християнството за единствена религия в 380 година. Филов обосновава разсъжденията си за абсолютната хронология на църквата с намерените в насипа между подовете на първата и третата църкви (по неговата класификация) 21 медни монети, 18 от които биват точно идентифицирани - те всички са от IV век, като най-старата е от император Лициний (308-324), а най-късната - от Аркадий (395-408). Според логиката на Филов, най-старите монети, т. е. монетите на Лициний, трябва да са по-късни от пода на най-долната църква и следователно от първата постройка, а най-късните, монетите на Аркадий, трябва при всяко положение да са по-стари от пода на третата постройка. За да стигне до това си заключение, Филов унищожава напълно близо 315 м2 подови мозайки - най-големите по площ, открити до сега в България. Но и придобитите на такава висока цена сведения, се оказват без всякаква стойност, защото пръстта от насипа, в която Филов открива този тъй значителен брой
151
монети (макар и всички те без изключение са най-дребни и малоценни), произхожда от стария некропол около църквата и са съставяли част от задължителния инвентар при погребенията - монетите, които по един най-стар обичай се поставят в ковчега на умрелия. Но ако тези монети (както е известно на всеки студент по археология) не могат да послужат за определянето на абсолютната хронология на различните постройки-предшественици на сегашната църква или на различните фази от техния строеж, има други критерии, които днес ни позволяват определянето на тези фази със сравнително голяма точност. Това са подовите мозайки от сградите, чиито остатъци са намерени или още се намират под пода на сегашната сграда. Всички тези мозайки или мозаични фрагменти притежават голям брой свои стилови паралели измежду огромното число подови мозайки, открити от гръцки, албански и югославски археолози предимно в южната и западната части на Балканския полуостров през последните десетилетия. Те са творби на добре известни ателиета и дори на едни и същи майстори, работили от втората трета на VI до началото на VII век, а декоративната система на фигуралните изображения и иконографията на тези изображения възниква не преди последните години на V век, за да се изявят в софийската „Света София“ дори в една своя относително късна фаза на упадък - по този въпрос вж. моята студия Zur Datierung der Sophienkirche in Sofia und ihrer Vorgängerbauten sowie deren Bodenmosaiken b Arte D’occidente. Temi e Metodi. Studi in onore di Angiola Maria Romanini, Roma 1999, c. 61-70, в съкратена форма изнесена като доклад пред международния колоквиум „Die Kunst in den östlichen Gebieten des byzantinischen Reiches in der zeit zwischen Justinian und dem Arabeneinfall“ в Държавните музеи на Източен Берлин още на 19 февруари 1988 година.
След изясняването на хронологията при различните подови мозайки от сградите, предшествали сегашната църква „Света София“ в София, може вече да се изясни и датировката на самите църковни постройки, а също така техния първоначален вид и функцииите им. Така първоначалната сграда, намираща се близо до мястото, където е олтарът на сегашната църква, в действителност не е била нито гробищна църква, както предполага Филов, нито мартириум, както твърди Бояджиев, а е била югозападна пристройка на базилика, намираща се североизточно от сегашната църква и построена или украсена с мозайки в началото на VI век - функциите на това малко помещение с апсида на изток се определят точно от декоративната система на подовата му мозайка, която отговаря на изискванията за катехумениума и е възникнала на границата на V-VІ век. Навярно след пожар или разрушаване на базиликата още в началото на втората трета на VI век, това помещение бива използвано временно като църква и за тази цел то бива разширено към запад. Не много по-късно, във всеки случай в границите на VI или в самото начало на VII век, на мястото на тази временна постройка бива изградена трикорабна църква с плоско покритие - незначителната дебелина на стените не допуска изграждането на монументален свод, а още по-малко купол. В това си положение тази църква се използва през целия седми и осми век и вероятно е тежко засегната по време на обсадата на града в 808 година, когато Сердика бива присъединена към българската
152
държава и става един от главните нейни административни и църковни центрове, така че изграждането на новата църква става по всяка вероятност още непосредствено след покръстването. В тази нова сграда нито тухлената ѝ зидария с извънредно дебели слоеве хоросан е традиционна (до това време тук преобладава смесената зидария, а тухлени строежи са голяма рядкост), нито планът, при който трансептът, разпределението на олтарното пространство (подобно на олтарното пространство при Старата митрополия в Несебър, но и при първата строителна фаза на Голямата базилика в Плиска и на охридската „Света София“ без странични помещения), както и съоръженията в западната им част, каквито не срещаме във византийските паметници, напомнящи на т. нар. вестверк в дороманската и романската архитектура, но и в „Кръглата църква“ в Преслав, са характерни за византийската архитектура.
9. Между огромната литература върху историята и архитектурата на „Света София“ в Охрид вж. преди всичко:
· П. Н. Милюковъ, Христіанскія древности Западной Македоніи. По матеріаламъ Русскимъ Археологическимъ Институтомъ втеченіе лѣтней экскурсіи 1898 года (Извъстія Русскаго Археологическаго Института въ Константинополъ ІV/1899, с. 86-90);
· Η. П. Кондаковъ, Македонія. Археологическое путешествіе, С.-Петербургъ 1909, с. 228-234;
· G. Millet, пос. съч. (вж. бел. 1), с. 40-43, фиг. 19-20;
· Schmidt-Annaberg, Die Basilika Aja Sofia in Ochrida (Deutsche Bauzeitung LV/1921, Nr. 44, c. 193-196, Nr. 47, c. 205-208, Nr. 48, c. 209-212);
· M. Злоковић, Cтape цркве у областима Преспе и Охрида (Старинар III серија, 3/1924-1925, с. 123-132);
· В. Иванова, Стари църкви и манастири в Българскитѣ земи IV-XII в. (Годишникъ на Народния музей V/1922-1925, София 1926, с. 523 и сл.);
· Б. Филов, Старобългарската църковна архитектура (Списание на БАН XLIII, Клонъ историко-филологиченъ и философско-общественъ 21, София 1930, с. 27-31);
· Ђ. Мано-Зиси, Света Софија у Охриду (Старинар III сер., 6/1931, с. 123-132);
· Фр. Месеснел, Охрид, Скопје 1934, с. 33 и сл.;
· същ., Византијски споменици (Споменица двадесетгодишњице ослобођења Јужне Србије, Скопје 1937, с. 352 и сл.);
· Д. Коцо, Црквата св. Софија во Охрид (Филозофски факултет на универзитетот Скопје, Историскофилолошки оддел, Годишен зборник 2, Скопје 1949, с. 343-356);
· Вл. Петковић, Преглед црквених споменика кроз повесницу српског народа, Београд 1950, с. 232 и сл. (=Српска Академија наука, посебна издања CLVII, Одељење друштвених наука, Нова серија 4);
· D. Косо, Nouvelles considérations sur l’eglise de Sainte-Sophie d’Ochrid (Archaeologia Jugoslavica, II/1950);
· P. Љубинковић, Света Софија у Охриду (Конзерваторски испитувања и радови на цркви Св. Софије у Охриду (Зборник заштите споменика културе 2,1/1951, с. 201-204);
· F. Forlati / С. Brandi / Y. Freudevaux, Saint Sophia of Ochrida. Préservation and Restoration of the Building and its Frescoes. Report of the UNESCO Mission of 1951 (Musées et Monuments 4, Paris 1953);
· Б. Чипан, Заштита споменика културе у HP Македонија (Зборник заштите споменика културе 4-5/ 1953-54 Београд 1954 с. 313-318);
· същ., Конзерваторски радови на цркви Св. Софије у Охриду (Савезни институт за заштиту споменике културе уз сарадњу са Централним заводом за заштиту споменика културе HP Македоније, Београд 1955, с. 19-27);
153
· Р. Љубинковић, Света Софија у Охриду (пак там, с. 9-18);
· W. Sas-Zaloziecky, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 4-5, 10-11, фиг. III;
· М. Медић, Радови на консервацији архитектуре и живописа цркве Св. Софије у Охриду у лето 1954 године (Зборник заштите споменика културе, 6-7/1955-56 Београд 1956 с. 251-252);
· V. Madjaric, L’exposition des travaux de conservation de l’église Sainte Sophie d’Ohrida (Museum 9/1956, c. 53-55).
· Ђ. Бошковић, Архитектура средњег века, Београд 1957, с. 129;
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство. Изкуството на Първото Българско царство, София 1959, с. 264-267;
· Ђ. Бошковић / К. Томовски, Средновековната архитектура во Охрид (Народен музеј во Охрид, Зборник на трудови, Охрид 1961, с. 71-100).
· Đ. Stricevic, La rénovation du type basilical dans l’architecture ecclésiastique des pays centrales des Balkans au IXe-XIe siècles (Actes du XIIe Congrès international d’études byzantines, Ochride 1961, I, Beograd 1963, c. 189);
· R. Ljubinkovic, Les influences de la vie politique contemporaine sur la decoration des églises d’Ohrid (Actes du XIIe Congrès international d’études byzantines, Ochride 1961, III, Beograd 1963, c. 221-225);
· V. Korać, Sur les basiliques médiévales de Macedoine et de Serbie (пак там, c. 173-185);
· B. J. Ђурић, Црква Св. Софија у Охриду, Београд 1963;
· R. F. Hoddinott, Early Byzantine Churches in Macedonia and Southern Serbia. A Study of the Origins and the Initial Development of East Christian Art, London 1963, c. 228 и сл.;
· А. Дероко, Споменици архитектуре ІХ-ХVІІІ века у Југославији, Београд 1964, с. 10, 12-14;
· А. Grabar, Deux témoignages archéologiques sur l’autocéphalie d’une église. Prespa et Ochrid (Зборник радова Византолошког института VIII, 2/1964, Mélanges G. Ostrogorsky II, Београд 1964, c. 163-65);
· R. Krautheimer, пос. съч. (вж. бел. 1), c. 223-225 - вж. също рецензията на H. Hallensleben в Byzantinische Zeitschrift 66/1973, c. 125;
· Кр. Миятев, Архитектурата на българското средновековие (Кратка история на българската архитектура, София 1965), с. 83 и сл., фиг. 77; (този текст се предава без изменение и в другите съчинения на автора, отбелязани в бел. 8);
· Е. Reusche, Polychromes Sichtmauerwerk byzantinischer und von Byzanz beeinflusster Bauten Südosteuropas, phil. Diss., Köln 1971;
· В. Мавродинова, Културата и изкуството през време на Първата българска държава (История на българското изобразително изкуство I, София 1976, с. 74 и сл.);
· А. Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien, (вж. бел. 8), с. 36-38, 326 и сл.;
· L. Trifunović, Kunstdenkmäler in Jugoslawien I, Leipzig 1981, c. 395 и сл., ил. 317-321;
· Н. Чанева-Дечевска, Църковната архитектура на Първата българска държава, София 1984, с. 34-36;
· В.-М. Schellewald, Die Architektur der Sophienkirche in Ohrid, phil. Diss., Bonn 1986;
· K. Petrov, L’architettura in Macedonia dal IX al XIV secolo (XXXIII Corso di cultura sull’arteravennateebizantina, Ravenna 1986, Seminario internazionale di Stiudi su «La Macedonia Iugoslava», c. 349-356);
· П. Бербенлиев, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 74 и сл., пл. 37г ;
· П. Миљковиќ-Пепек, Христијанската архитектура кај Македонските Словени от пред средината на IX в. до 1018 г. (Кирило-Методиевски зборник, Скопје 1988);
· Цв. Грозданов, Света Софија - Охрид, Загреб 1991;
· Б. Чипан, Света Софија. Катедрален храм на Охридската архиепископија. Хронологија на архитектурата, Скопје 1996.
154
За стенописите в църквата вж. също:
· N. Okunev, Fragments de peintures de l’église Sainte-Sophie d’Ochrida (Mélanges Charles Diehl, vol. II, Art, Paris 1930, c. 93-131 - вж. също рецензията на J. Mysliveček в Byzantinoslavica 10/1949, c. 210 и сл.);
· Grabar, La peinture byzantine, Genève 1953, c. 139-141;
· G. Millet / A. Frolow, La peinture du Moyen Âge en Yougoslavie III, Paris 1954, c. VIII табл. I-XI;
· П. Миљковиќ-Пепек, Една значајна новооткриена фреска во Св. Софија во Охрид (Весник на музејско-конзерваторското друштво на HP Македонија, год. III, бр. 2, Скопје 1955, 48-51);
· S. Radojcić / D. Talbot-Rice, Yougoslavie. Fresques médiévales, Paris 1955, c. 16, табл. I-VIII;
· П. Миљковиќ-Пепек, Материјали за македонската средновековна уметност. Фреските во светилиштето на црквата св. Софија во Охрид (Зборник на Археолошкиот музеј во Скопје 1/1955-1956, Скопје 1956, с. 37-67);
· П. Миљковиќ-Пепек, Порекло једног стилског елемента на фрескама св. Софије у Охриду (Српска Академија наука. Зборник радова LIX, Византолошки институт V, Београд 1958, 125-128);
· Р. Miljković-Pepek, La fresque de la Vierge avec le Christ du pilier situé au nord de l’iconostase de Ste. Sophie à Ohrid (Akten des XI. internationalen Byzantinistenkongresses 1958, München 1960, c. 388-391);
· Steward, Serbian Legacy, London 1959, c. 56 и сл.;
· O. Bihalji-Merin, Fresken und Ikonen. Mittelalterliche Kunst in Serbien und Makedonien, München 1960, c. 7, табл. 1, 3-12;
· P. Љубинковић / M. Ћоровић-Љубинковић, Средновековното сликарство во Охрид (Народен музеј во Охрид, Зборник на трудови, Охрид 1961, с. 101-148);
· R. Ljubinković, La peinture murale en Serbie et Macedoine aux XIIe siècles (Corsi di cultura sull'arte ravennate e bizantina IX/1962, c. 405-441 =P. Љубинковић, Студије из средњовековне уметности и културне историје, Београд 1982, с. 62-83);
· V. J. Djurić, L’église de Sainte-Sophie à Ohrid, Belgrad 1963;
· същ., Црква Св. Софија у Охриду, Београд 1963;
· R. Ljubinković, Sur un exemplaire de vitraux du monastère de Studenica (Archaeologia Iugoslavica III, 1959);
· H. Лазарев, Живопись XI-XII веков в Македонии (Rapports du XIIe Congrès Iniernaiional d’Études Byzantines, Ochride 1961, V, Belgrade-Ochride 1961, c 114-121);
· R. Hamann-MacLean / H. Hallensleben, Die Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien vom 11. bis zum frühen 14. Jahrhundert, 1 Bildband, Gießen 1963, c. 15-17, пл. I-V, табл. 1 -28 (=Osteuropastudien der hochschulen des landes Hessen, Reihe II, Marburger Abhandlungen zur Geschichte und Kultur Osteuropas, hrsg. v. H.-B. Harder und P. Scheibert 3);
· Св. Радојчић, Прилози за историју најстаријег охридског сликарства (Зборник радова византолошког института VIII, 2/1964, Mélanges Georges Ostrogorsky II, Београд 1964, c. 355-381);
· Grabar, Les peintures murales dans le choeur de Sainte-Sophie d’Ochrid (Cahiers archéologique XV/1965, 257-265);
· П. Миљковиќ-Пепек, Материјали за историјата на средновековното сликарство во Македонија. II Циклусот страданија апостолски од Св. Софија во Охрид (Културно наследство 3,1/1966, с. 1-28);
· P. Miljković-Pepek, Contribution aux recherches sur l’évolution de la peinture en Macedoine aux XIIIe siècle (L’art byzantin du XIIIe siècle. Symposium de Sopoćani,), Beograd 1967, c. 189-196;
· Цв. Грозданов, Прилози проучавању Св. Софије Охридске y XIV веку (Зборник за ликовне уметности 5/1969, с. 35-56);
155
· П. Миљковиќ-Пепек, Материјали за историја на средновековното сликарство во Македонија. III фреските во наосот и нартексот на црквата св. Софија во Охрид (Културно-историско наследство во СР Македонија IX. Културно наследство ІII/1971, № 1, с. 1-25);
· същ., Фреските и иконите од X и XI век во Македонија (Културно наследство VI, 1975, с. 37-48);
· R. Hamann-MacLean, Die Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien vom 11. bis zum frühen 14. Jahrhundert, II Grundlegung zu einer Geschichte der mittelalterlichen Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien, Gießen 1976, c. 215-248 (=Osteuropastudien der Hochschulen des Landes Hessen, Reihe II, Marburger Abhandlungen zur Geschichte und Kultur Osteuropas, hrsg. von H.-B. Harder und P. Scheibert 4);
· V. J. Djurić, Byzantinische Fresken in Jugoslawien, München 1976, c. 10-12, 233 и сл., табл. I-III;
· Ann Wharton Epstein, The political content of the paintings of Saint Sophia at Ohrid (Jahrbuch der Österreichischen Byzantinistik, 29/1980, c. 315-329);
· Цв. Грозданов, Слика Јављања премудрости св. Јовану Златоустом у Св. Софији Охридској (Зборник радова Византолошког института XIX/ 1980, с. 147-154);
· Цв. Грозданов, Охридско зидно сликарство от XIV век, Охрид 1980.
· същ., Портрети на светителите од Македонија од ІХ-ХVІІІ век, Скопје 1983, с. 24-27;
· същ., Ritratti di sei papi nella cattedrale di Santa Sofia а Ocrida (Balcanica II, 1 (marzo), Roma 1983, c. 3-16);
· същ., Студии за охридскиот живопис, Скопје 1983;
· А. М. Лидов, Образ »Христа-архиерея« в иконографической програме Софии охридской (Зограф 17/1986, с. 5-19);
· P. Miljković-Pepek, La peinture murale chez les slaves Macedoniens depuits le XIe jusqu’a la fin du XVe siècle, (XXXIII Corso di cultura sull’ arte ravennate e bizantina, Ravenna 1986, Seminario internazionale di Stiudi su «La Macedonia iugoslava», c. 279-310);
· B. H. Лазарев, История византийской живописи, Москва 21988, с. 80 и сл., 100, 109, 218, ил. 177-181.
За декоративната пластика вж.:
· К. Балабанов, Иконостасот во Св. Софија (Современост 3, Скопје 1954);
· Ив. Николајевић-Стојковић, Прилог Проучавању византијске скулптуре од 10 до 12 века из Македоније и Србије (Зборник радова САН XLIX, Византолошки институт 4, Београд 1956, с. 170 и сл.);
· К. Петров, Декоративна пластика во Македонија во XI и XII век (Филозофски факултет на универзитетот Скопје, Историскофилолошки оддел, Годишен зборник 14, Скопје 1962, с. 126-160);
· Grabar, Sculptures byzantines de Constantinople II (XIe-XIVe siècle), Paris 1976, c. 71 и сл., № 69.
В цялата история на средновековното изкуство на Югоизточна Европа няма друг художествен паметник, за който да е писано толкова много и да са се водили и продължават да се водят толкова спорове. Въпреки необикновено големия брой научни публикации за него, излезли най-вече през време на реставрационните работи по църквата или непосредствено след тях, основните въпроси относно времето и повода на възникването на паметника остават за болшинството автори неизяснени. Впечатлението, което се получава при четенето на съобщенията за работите по реставрацията, е, че всички те са преследвали целта не да разкрият истината, а още повече да я замъглят. Официалното становище е, че не са направени достатъчно сондажи по липса на време, тъй като се е бързало да се приключи
156
реставрацията до започването на Международния конгрес на византолозите в Охрид през септември 1961 година. Сведенията, които ми даде главният консерватор на стенописите, Спасе Спировски, по време на моя разговор с него през октомври 1979 година обаче съвсем не се покриват с това официално становище. По думите на Спировски, Димче Коцо и Радивой Любинкович не са му позволили да прави на определени места сондажи и даже отворени сондажи, при които е бил разкрит долен слой от стенописи в светилището, са били незабавно затворени, без да бъдат протоколирани. В случая става въпрос за проверки дали зидарията под стенописите в тази част на сградата е първична или вторична, т. е. съвременна на стенописите, а също и за установяването на възможни фуги в стените и при основите, каквито биха задължително възникнали, ако зидарията в тези части е вторична, което би отговаряло на предварително поставената теза на югославските изследователи за построяване на църквата изцяло през XI век. Ясно е, че скриването на данните от сондажите е извършено съзнателно, макар и всички белези да не са били унищожени, така че днес мнозина изследователи поставят датировката на строежа в XI век под въпрос, като се ограничават с едни по-широки хронологически граници, без да са в състояние да вземат становище по въпроса.
Че всички укрити по време на реставрацията данни не са могли да бъдат унищожени, показа излязлата неотдавна, обнародвана повече от 40 години след реставрацията на паметника, монография от ръководителя на архитектурните работи арх. Борис Чипан. Макар и през време на реставрацията по неговите сведения да са направени само четири сондажи, резултатите от които той сега публикува, тези сондажи са извънредно важни за установяване относителната хронология на строежа, чиито над седем метра дълбоки основи представляват части от субструкцията и стените на по-стари постройки. Върху данните на тези сондажи Чипан предлага една своя абсолютна хронология на паметника, според която върху основите на римска профанна базилика бива изградена при Юстиниан куполна базилика, твърде сходна на софийската „Света София“ (за датирането на която той приема VI век), обновена през първата половина на IX век, чието преустройство - според него всъщност изцяло нов строеж от основите нагоре - е започнато от Самуил, но не е било завършено; този строеж според Чипан обхваща светилището на храма до височина около 2 метра, до която височина е запазена облицоващата зидария от този строителен период, но също така и наоса, включително купола, тухли от който, принадлежащи на същия строителен период, той намира под сегашния покрив. За следваща строителна фаза арх. Чипан приема втората трета на XI век, когато сградата бива завършена от архиепископ Лъв Пафлагонски.
Ако и обнародваните с такова голямо закъснение резултати от сондажите да ни дават извънредно важни данни за относителната хронология на охридската „Света София“, предложената от арх. Чипан абсолютна хронология е съвсем неприемлива. Нито куполната базилика, предшестваща покъсната сграда, може да е била Юстинианова, нито пък е имало кой да я обнови през първата половина на IX век, т. е. преди покръстването в 865 г., както твърдят заедно с Чипан редица сръбски автори. Ако върху основите
157
на римска гражданска (а не е изключено и сакрална) базилика е имало храм, той е можел да бъде само от ІV-V век. Именно тогава Лихнид е бил митрополитско седалище и постройката не може да е била по-късна, защото през второто или третото десетилетие на VI век, т. е. именно преди или в самото начало на Юстиниановото управление, градът е разрушен от земетръс и напуснат - от тогава до средата на IX век в града няма следи нито от ново строителство, нито изобщо от каквато и да било цивилизация; по време на археологическите разкопки при никой обект в града не са намерени монети от този период, а в писмените извори изобщо не се говори за него - вж. Ф. Папазоглу, Охридско во праисторијата и во античкиот период в сборника Охрид и Охридско низ историјата I, Скопје 1985, с. 118:
„Последното известие за Лихнид е известието за неговото разрушаване. Между тежките катастрофи, които, както съобщава Прокопий, споходили Римската империя поради дяволската природа на Юстиниян през време на неговото управление - войни, наводнения, чума и земетръси - отбелязани са земетръсите, унищожили в миг Антиохия и Селевкия в Сирия, Аназарб, Ибора, Амасейя, Полиботос и филомеда в Мала Азия, Лихнид в Епир (Λυχνίδον τήν εν Ἐπειρώτας) и Коринт, стари и гъстонаселени места [Proc, anecd., 18, 42]. Земетресението, което унищожило Лихнид, не трябва да се идентифицира с онова, което през 518 г. засегнало Дардания и разрушило Скупи. Според Stein [Geschichte des Spätrömischen Reiches, Wien 1928, c. 241] - земетресенията, които нанесли големи щети на Коринт, Аназарб и Дирахион, са станали по време на управлението на Юстин I, а Антиохия е изравнена със земята на 29 и 30 май 526 г., когато загинали над 50000 жители на града. Няма възможност да се уточни годината на разрушаването на Лихнид. Почти цялото население на Лихнид трябва да е загинало, а към туй бедствие се прибавила и чумата, която изтребила половината от преживелите земетресението. Дали Лихнид е бил обновен при Юстиниян? - Това може един ден да повърдят археолозите. От историческите извори обаче Лихнид изчезва завинаги.“
(Превод мой - бел. авт.)
Хипотезата, с която арх. Б. Чипан иска да свърже строежа на охридската „Света София“ с Юстиниан и с една следваща строителна фаза през първата трета на IX век, не може да бъде обоснована нито от данните на историческите извори, нито от изследванията върху строителната субстанция на днешната сграда. Спекулациите на автора за свързване на църквата с Юстиниан почиват от една страна на „местните легенди“, създадени през XII век с политически цели и от XIX век разпространявани със същите цели от сръбските националисти. От друга страна това са несъмнените аналогии със софийската „Света София“, за които той дава допълнително потвърждение от своите изследвания. Последните проучвания на тази църква (вж. по-горе, бел. 8) обаче дават вече сигурни основания за датировка на сегашната сграда в началото на последната трета на IX век. Но и историческите и археологическите данни не позволяват нито един от строителните периоди на „Света София“ в Охрид да бъдат свързани с епохата от началото на VI до последната трета на IX век.
Въпреки широко разгънати разкопки на различни места по терена на Охрид, досега не са открити и едва ли има изгледи и в бъдеще да се открият каквито и да е потвърждения за възстановяване на Лихнид през VІ-VІІІ век. Всички хипотези на някои от скопските автори за някакво продължение на строителната, църковната и културната традиция в Лихнид/Охрид от
158
второто десетилетие на VI до последната трета на IX век, се поддържат също само с политическа цел. Тъкмо резултатите от четирите сондажа при основите на Света София, които с пълно основание са били „изгубени“ и скрити в продължение на четири десетилетия от просръбските ръководители на реставрационните работи, най-ясно противоречат на тази хипотеза: постройката от второто ниво (хоризонт II, според Б. Чипан), т. е. късноантичната християнска базилика, не е могла да бъде възстановена поради значителното вече по това време (IX век) повишение на терена от затрупаните със свличаща се земя развалини и единственото разумно решение при възобновяването на постройката през последната трета на IX век (засвидетелствуваният от исторически извори строеж на княз Борис I) е било да се използва солидната субструкция (дълбоките над 7 м основи и стени на римската и християнската базилики), като надземната част се изгражда в точния смисъл на думата „от основи“. Типът и формите на тази вече куполна базилика, както Чипан с пълно основание забелязва, имат известно сходство с тези на „Света София“ в София, която обаче не може да бъде по-стара от IX век. Но постройката от тази и следващата строителна фаза не може да се обозначи като куполна базилика с трансепт, за каквато я представят още Д. Коцо и редица други автори. Ние можем само да допуснем с известна вероятност, че напречните стени, носещи купола, са от тази строителна фаза, тъй като не са правени сондажи нито в дълбочина близо до основите, нито в надземните стени. При всяко положение обаче тези напречни стени не излизат вън от очертанията на северната и южната външни стени, както това е при софийската „Света София“, така че напречният кораб се състои от северното и южното рамо на кръста на кръстокуполна постройка от широко разпространения през IX и X век в границите на българската архиепископия/патриаршия, но и в близките на нея съседни области, архитектурен тип, при който куполът не почива върху колони, а върху стълбове, образувани от вътрешните надлъжни и напречни стени с изрязани в тях арки, каквито са „Свети Иван Кръстител“ в Несебър, „Свети Герман“ при Преспанското езеро, „Свети Лаврентий“ при Водоча, Епископията на Евритания, епископската църква в Дрино поле (Епископи/Пешкепи, Албания), „Богородица Панаксиотиса“ в Гавролимни и още много други. Макар и доколкото ми е известно да не са правени сондажи навътре в стените (или, което е по-вероятно, резултатите им се премълчават), по всичко изглежда, че при първата подфаза от строежа на сегашната постройка (според терминологията на Чипан) - т. е. около 996-997 г., е използвана също значителна част от добре запазените по това време външни стени, без тяхната външна облицоваща зидария - единствено на южната външна стена са запазени в най-долния ред, заедно с вторично използвани каменни блокове от предшестващите постройки, също части от тухли от втората постройка (IX век); тези тухли са значително по-тъмни по цвят и с размери различни от другите по-късни тухли (аз можах да открия само една изцяло запазена; нейната дължина не е приблизително една стъпка, т. е. ~32 см., а половин лакет, т. е. 34 см., също както при болшинството български строежи от втората половина на IX и целия X век). Използваният хоросан е също така с друг състав със значително количество счукани тухли и се поставя в
159
много дебели слоеве, равни на тухлените редове, също както при „Света София“ в София (при наскоро завършената реставрация на черквата облицоващата мазилка на интериора беше свалена и този градеж се вижда днес в цялото вътрешно пространство). Такъв градеж срещаме и при първата постройка на Боянската черква от IX/X век, а и в черквата на Раковишкия манастир и днес вече не съществуващата църква при с. Яна, Софийско - вж. по-долу, бел. 18. А всички тези постройки са от втората половина на X век. При преизграждането на храма през т. нар. първа подфаза външната зидария се подменя с декоративна, по всяка вероятност включително при сводовете и купола, а отвътре постройката бива измазана, като светилището се украсява с нови стенописи, при което се запазва единствено живописта в главната апсида (Богородица Никопея), а наосът остава без стенописи или цялата му живопис впоследствие се изчуква заедно с мазилката, за да бъде повторно изписан през втората трета на XI век. Наблюденията на Чипан за принадлежността на купола към т. нар. първа подфаза на строежа поставя под съмнение твърдението на редица изследователи на черквата, които, без да имат каквито и да било доказателства, приписват изграждането на купола на „Света София“ на строителната дейност на архиепископ Лъв.
От тези тъй важни за установяването на действителната история на строежа наблюдения, както и въз основа на откритите материали от строежа на купола, вече може със сигурност да се твърди, че при т. нар. втора полуфаза, т. е. възобновяването на храма след извършеното или през 1014 г. (което е по-малко вероятно), или по-вероятно непосредствено след 1037 г., разрушаване на купола и отчасти на сводовете, купол вече не е бил изграден, а постройката се превръща в засводена трикорабна базилика, която архитектурна форма се запазва и при превръщането на храма в джамия, извършено при съхранение на неговата форма и структура, заварени при идването на турците. Единствено това обстоятелство обяснява обаче и изграждането през втората трета на XI век на параклисите над страничните източни помещения, протезиса и дяконикона, достъпни посредством галериите над северния и южния кораб на вече преустроената в безкуполна базилика сграда, които от своя страна са били достъпни от към запад и чието съществувание е невъзможно при наличието на купол - държа особено да подчертая, че странични помещения липсват както в софийската „Света София“, така и в Голямата базилика в Плиска по време на нейната първа строителна фаза; за разлика от византийското богослужение, българското богослужение не е изисквало такива помещения и тях по вероятност ги е нямало в сградата от предишната строителна фаза, което обяснява и известни различия в структурата и градежа на стените на средната апсида и апсидите на страничните помещения. Но и тук липсата на сондажи навътре в напречните стени оставя някои въпроси без отговор, за което Б. Чипан не носи никаква вина - вината носят единствено онези „истраживачи“, чиято цел съвсем не е била изясняването историята на постройката, а нейното замъгляване. Също не съществуват никакви основания да се допусне, че по време на т. нар. първа подфаза (по терминологията на арх. Чипан) строежът не е бил завършен. Посочените от него съображения, които били попречили за завършването на строежа, не могат да убедят никого. Това се
160
отнася както до обективните данни от наблюденията върху стигналите до нас останки от първоначалната сграда, така и до разсъжденията на автора относно някои възможни външни причини, възпрепятствали завършването на строежа. Що се отнася до съображенията му, извлечени от неговите наблюдения върху съхранената до днес строителна субстанция на храма, те противоречат не само на строителната практика, запазена по традиция вече над хиляда години, но и на всяка логика. Защото е невъзможно да се построи купол на една църква, преди да е изградено светилището, чиито стени, ако се съди единствено по запазената външна декоративна зидария от същата подфаза, са били издигнати само на около 2 м. височина - а че такъв купол е имало при т. нар. първа подфаза на строежа, Чипан дава безспорни доказателства. Но обстоятелството, че външната декоративна зидария от тази първа полуфаза е запазена само до височина около 2 м., съвсем не е доказателство, че по време на нея декоративната зидария не е била изпълнена на цялата височина на храма. Нещо повече: по-голямата част от стенописите в светилището са изпълнени именно през тази строителна фаза, което означава, че и носещите ги стени (без външната декоративна зидария) са от същия строителен период.
Не по-малко неприемливи са разсъжденията на Чипан относно външни, обективни пречки за завършването на постройката, като липса на средства и войните с Византия. Извършеното от Самуил в значителен обем възобновяване на охридската „Света София“ и нейната украса са във връзка с преместването на столицата и седалището на патриаршията в Охрид, както и с коронясването му за български цар, което той предприема след смъртта на законния български цар Роман-Симеон подир пленяването му от византийците в 996 година - за хронологията на тези събития вж. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I Първо българско царство, 2 От славянизацията на държавата до падането на Първото царство, София 21971 с. 652-668, където Златарски обстойно разглежда въпроса за достоверността на различните датировки на събитията предшестващи коронацията на Самуил в историческите извори. В десетилетието след битката при Ихтиман в 987 г. българската държава достига върха на своята мощ и това обстоятелство трябва да намери отражение в най-представителната постройка в новата столица. През туй десетилетие и чак до първите години на новото хилядолетие войните на Самуил се водят извън границите на българската държава, а от военните походи в царската хазна се стичат несметни богатства. Йоан Скилица (Synopsis historiarum, rec. I. Thurn, Corpus fontium historiae byzantinae, V, Berolini 1973 c. 35917 =Кедрин, ГИБИ VI/1966, c. 291) съобщава за сто кентинария, т. е. десет хиляди литра злато, взети от византийците при завладяването на царския дворец в Охрид през 1018 г. Това сведение, колкото и да е преувеличено, все-пак не може да не се вземе предвид - такава сума би била достатъчна за изграждането на десетки сгради от размера и вида на патриаршеската катедрала, така че да се твърди, че поради липса на средства тя не е била завършена, е пълна безсмислица. Обстоятелството, че времето между решението за преместването на столицата и извършването на самата коронация във възобновения и богато украсен патриаршеския храм е било
161
вероятно твърде кратко, може да обясни не само оставянето на наоса на храма без стенописи, но същевременно говори, че основната строителна субстанция на сградата е била запазена, като строителните работи са засегнали преди всичко външния ѝ вид и нейната украса.
И именно украсата на църквата с декоративна пластика (фрагментите от олтарната преграда) и стенописи ни дава някои от най-важните доказателства за датирането ѝ. Паралели от скулптурната украса намираме в цяла поредица български църкви от X век в югозападните райони на Първата българска държава, но и в останалите части на страната - това са на първо място релефите от Преслав, от „Свети Стефан“ в Несебър, от църквата при Земен (вж. по-долу, бел. 13), от църквата при с. Дреново (пак там), Нерези (вж. бел. 42) и „Свети Ахил“ (вж. бел. 89). В публикациите за тези църкви тяхната скулптурна украса никога не е разглеждана от изследователите като единно цяло, а съвсем изолирано, като за нея се дават фантастични датировки в рамките на осем столетия, въпреки несъмненото ѝ единство в стилово, иконографско и технологическо отношениие.
Ако и след изказването на най-изтъкнатите капацитети в областта на византийското изкуство в полза на версията за украсяването на църквата със стенописи по време на архиепископ Лъв, т. е. между 1037 и 1057 година, тази теза да се приема днес почти повсеместно без колебание и уговорки, тъкмо техните особености ѝ противоречат съвсем определено.
Първостепенна роля за датирането на стенописите в охридската „Света София“ играе декоративната ѝ система, и то преди всичко при изображенията на църковните учители в светилището. Защото е невъзможно и невероятно Лъв Пафлагонски, един от идеолозите на схизмата и от най-изтъкнатите врагове на римската църква, да поръча на художниците да изобразят между църковните учители (всред които са и славянските равноапостоли Кирил и Методи!) такова дотогава, а и след това недостигнато число от папи само няколко години преди окончателното скъсване на отношенията между двете църкви. При това имената на някои от изобразените папи, канонизирани само от западната църква, се повтарят с имената на няколко от папите, заемащи апостолския престол през първата половина на XI век. Това е възможно и логично единствено за българската независима и автокефална патриаршия, която по този начин изтъква своите връзки с другите християнски автокефални църкви - туй доказателство съм посочил във всички мои публикации, засягащи тази църква, между другото в монографията си за християнското изкуство в България (вж. бел. 8), но и в съответните статии на Lexikon der Kunst III, Leipzig 1973, V, Leipzig 21993 (München 31996), и Enciclopedia dell’arte medievale VIII, Roma 1998.
При преустройството на църквата през втората трета на XI век е била наново изписана в светилището на църквата само средната апсида (това е конвенционалното изображение на Богородица Никопея от горния живописен слой, свалено през 1954 г. и поставено понастоящем в южния кораб на наоса - за свалянето на живописта в апсидата вж. М. Медић, Радови на Консервацији архитектуре и живописа цркве св. Софије у Охриду у лето 1954 године (Зборник заштите споменика културе 6-7/1955-56 Београд 1956 с. 251-252). Тази нова живопис е от същите художници, които са изписани
162
по време на същия строителен период (около средата на XI век) и стените на наоса. Изображенията на светителите от долния регистър на стенописите в светилището, включително на римските папи, са били само замазани, но не и унищожени. Тези стенописи имат редица паралели, произхождащи не само от същого време, но и от същото ателие. Това са стенописните фрагменти от „Свети Лаврентий“ във Водоча, „Свети Георги“ в София, от Десятинната църква в Киев и даже една икона от Новгород, днес в Третяковската галерия, което стесняват по време дейността на това ателие в рамките на последните две и половина десетилетия от X век. По този въпрос вж. моите публикации Überlieferung und Innovation in der mittelalterlichen Kunst Bulgariens (вж. бел. 2), с. 65-99) и Die Christianisierung Russlands und Bulgarien (Tausend Jahre Taufe Russlands. Russland in Europa. Beiträge zum Interdisziplinären und Ökumenischen Symposium in Halle/Saale, 13.-16. April 1988, hrsg. von H. Golz, Leipzig 1993, c. 423-468).
10. За историята и архитектурата на Старата митрополия („Света София“) в Несебър вж.:
· Братя Шкорпил, Черноморското крайбрежие и съседните подбалкански страни в Южна България (Сборник на БАН III/1890, с. 28);
· Ва1ş / N. Ghika-Budeşti, Ruinele bizantine din Mesmbria (Buletinul comisiunii monumentelor istorice V/ 1912, c. 1-22);
· M. Zimmermann, Beiträge zur Kenntnis christlicher Baudenkmäler in Bulgarien, Berlin 1913 (=Dissert. Dresden von 12. 07, 1911), c. 1/5 и сл., същ.,
· Alte Bauten in Bulgarien, hrsg. von C. Gurlitt, Berlin (1916);
· G. Millet, пос. съч. (вж. бел. 1), с. 18, fig. 3-4;
· А. Рашеновъ, Месемврийски църкви, София 1932, с. 2-12 - срв. също рецензиите на
o G. Sotiriou в Byzantinisch-neugriechische Jahrbücher IX/1932, c. 394-398,
o Ћ. Бошковић в Старинар VІІІ-ІХ/ 1933-34, с. 330-331,
o Е. Härtel в Jahrbücher für Kultur und Geschichte der Slaven VIII/1932,
o P. Mutafciev в Byzantinische Zeitschrift, XXXIX/1933, c. 216-217,
o V. Grumel в Echos d’Orient XXXVI/1933, c. 354-355,
o J. Myslivec в Byzantinoslavica, V/1933-34, c. 493-495 и
o А. Grabar в Βυζάντιον IX/1934, с. 21-23;
· Г. Σωτηρίου, Ἡ τέχνη τῶν βυζαντνῶν μνημείων τῆς Μεσημβίρας, Ἀθῆναι 1964;
· С. Покровски, Археологически проучвания на църковните старини в Несебър (Разкопки и проучвания, 4/1949, с. 245-255);
· W. Sas-Zaloziecky, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 1-11;
· Мавродинов, Византийската архитектура (вж. бел. 1), с. 49-52;
· St. Bojadziev, L'Ancienne Église Métropole de Nesebar (Byzantinobulgarica 1/1962, 321-346);
· R. Krautheimer, пос. съч. (вж. бел. 1), c. 191;
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 13-16;
· същ., Архитектура Болгарии (вж. бел. 8), с. 381 и сл.;
· Н. Чанева, Старохристиянски и ранновизантийски базилики от IV-VI век в България (вж. бел. 8), с. 16, 20, 22-24;
· V. Velkov, Mesambria-Mesembria-Nessèbre. Situation, recherches, notes historiques (БАН Археогически институт, Несебър I, София 1969, с. 9-28, по-спец. с. 24);
· R. Hoddinot, Bulgaria in Antiquity, London 1975, c. 321-333;
· Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalter in Bulgarien (вж. бел. 8), c. 15-16, 30, 313;
· Ж. Чимбулева, Памятники средневековья в Несебре (Byzantinobulgarica VІІ/1981, с. 124 и сл.);
· V. Velkov, Die Bedeutung von Nesebär in der Übergangsperiode von der Antike zum Mittelalter (пак там, c. 137-140);
· Н. Чанева-Дечевска, Раннохристиянската архитектура в България (вж. бел. 8), с. 228-231.
163
В българската наука се е наложило схващането, че Старата митрополия в Несебър е била първоначално обикновена базилика с плоско покритие, а след частични разрушения, за времето на които се изказват от изследователите различни предположения в границите от VI до IX век, по време на втори строителен период е престроена във вид на базилика със засводени странични кораби. Това схващане е изложено детайлирано от Ст. Бояджиев, който свързва дори първоначалната постройка с църквата на Студийския манастир - аз също го възприех при по-рашните си публикации. При позадълбочено проучване на строителната субстанция и на нейния план то обаче не може да бъде повече поддържано. Внимателното изследване на зидарията показва единство при целия строеж, като местата, при които се забелязва разлика в строителните материали и техника, се отнасят към покъсни поправки на частични разрушения.
Вторият и решителен аргумент за по-късен от V-VI век единен градеж на църквата е дебелината на стените, съответстваща на дебелината на основите - както бе многократно установено и доказано от Н. Спремо-Петровић, Пропорцијски односи у базиликама Илирске префектуре, Београд 1971 (=Археолошки институт, Посебна издања 7) въз основа на огромен фактически материал, взет от църкви в целия Балкански полуостров, стени с дебелина над 1,00 м, се изграждат само за постройки, които ще бъдат засводени или ще носят купол, което изключва основите на тази църква да са били предназначени първоначално за сграда с плоско покритие; досега няма известен случай, при който за стилобат, поддържащ плосък покрив, да бъдат изградени такива масивни и дълбоки основи. Третият аргумент, определящ датирането на целия паметник през последната трета на IX век като първоначална постройка, а не като втори етап от строежа на междувременно разрушена църква, е нейният план - и то главно по отношение на светилището, при което липсват страничните помещения, необходими за извършването на богослужението според изискванията на Цариградската патриаршия - тези помещения отсъстват и в другите български църковни постройки от същия период в тяхната първа строителна фаза, като „Света София“ в София, „Света София“ в Охрид, Голямата базилика в Плиска, епископската църква в Главиница (вж. бел. 45), двете базилики в Бутринт (голямата базилика под крепостта и малката базилика в крепостта - вж. бел. 6), но и при „Света София“ в Двиград (вж. бел. 11), при която също източната част бива престроена през ХГХИ век. Нерешен остава засега въпросът със западната част от „Старата митрополия“, чиито основи повече говорят за масивна сграда, както при първата строителна фаза на „Света София“ в Охрид и в софийската „Света София“, а не за атриум.
Крайната дата за започването на строежа (ако не за завършването му) ни дават историческите извори, според които след сключването на 30-годишния мирен договор между България и Византия от 864/865 година Несебър преминава към Византия - това се приема от българската наука въз основа на един фрагментарно запазен надпис от Несебър от 874 година - за надписа вж. В. Бешевлиев, Три приноса към средновековната българска история, 2 За източната граница на България в края на IX в. (Изследвания в чест на М. Дринов, София 1960, с. 291-294).
164
11. За „Света София“ в Двиград (Due Castelli) в долината на река Драгоня, Истрия, сега в Хърватско, вж.: W. Gerber, Altchristliche Kultbauten Istriens und Dalmatiens, Dresden 1912, c. 76-79; A. Gnirs, Die Ruinen von Duecastelli bei Canfanaro, Istrien (Mitteilungen der k.k. zentralkommission für Denkmalpflege, Bd. XIII, Nr. 4, III. Folge, Wien, April 1914, c. 86-89).
Както останалите църкви в групата, „Света София“ в Двиград е трикорабна базилика с големи размери (16.4x29 м), чиито странични кораби са разделени от масивни стени с „изрязани“ в тях арки; източната ѝ част е престроена с добавяне на страничните помещения вероятно в XI/XII век. За връзките ѝ с останалите църкви от групата аз споменавам за първи път в моя доклад за софийската „Света София“от 1988 г. (вж. бел. 3), а след това и по време на дискусията след доклада на г-жа проф. фон Лилиенфелд пред големия международен симпозиум по случай хилядолетния юбилей на покръстването на Русия в Хале - F. von Lilienfeld, Das Patrocinium der „Heiligen Sophia“ in Europa und besonders in Russland (Tausend Jahre Taufe Russlands. Russland in Europa -вж. бел. 9; за дискусията вж. пак там на с. 469).
12. За изследванията върху базиликата от Балша има само предварителни съобщения:
· S. Anamali, Rezultatet Е gërmimeve arkeologjiketë vitit 1975 në Ballsh (Iliria VI/1976, c. 359-361);
· същ., Bazilika e Ballshit (пак там VII-VIII/1977-1978, c. 301-306);
· същ., Rreth skulpturës dekorative arkitektoniketë Bazilikës së Ballshit (пак там XI/1981, № 2 c. 237-242).
От особена важност за българското изкуствознание е и богатата ѝ пластична украса, в голямата си част още непубликувана и съхранявана в музеите в Тирана (Национален исторически музей и сбирка на Центъра за археологически изследвания) и Корча. Бележките ми за нея са резултат от моите лични наблюдения при посещението ми в Албания през 1986 година.
13. За архитектурата на църквата „Свети Иван Богослов“ при Земен вж.:
· Йор. Ивановъ, Старински църкви в Югозападна България (Извѣстия на Българското историческо дружество III, 1, 1912, с. 58-72);
· G. Millet, L'ancient art serbe. Les églises, Paris 1919, c. 122;
· Грабаръ, Материалы по средневековому искусству в Болгарии (Годишникъ на Народния музей 1920, с. 152);
· А. Protich, L’architecture religieuse bulgare, Sofia 1924, c. 38-39;
· Б. Филов, Старобългарската църковна архитектура (вж. бел. 9), с. 53);
· Кр. Миятевъ, Земенскиятъ манастиръ (Въкове 1/1931, № 1, с. 6-8);
· Н. Мавродиновъ, Еднокорабната и кръстовидната църква по българскитъ земи до края на XIV в., София 1931, с. 80-82;
· Ив. Попов, Пропорции в българската архитектура, София 1955, с. 100-104;
· Вл. Петковић, пос. съч. (вж. бел. 9), с. 134-135;
· Г. Стойков, Култови и обществени сгради из Трънско, Брезнишко и Кюстендилско (БАН Отделение за изобразителни изкуства, музика и архитектура. Комплексни научни експедиции в Западна България. Трънско-Брезнишко-Кюстендилско през 1957 и 1958 година. Доклади и материали, София 1961, с. 83-87, фиг. 6-9);
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 166-168 (същият текст е и в другите публикации на този автор, отбелязани в бел. 8 и 9);
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство. ХІ-ХІІІ век, София 1966, с. 15-18;
· Г. Кожухаров, Сводът в античността и средните векове, София 1974, с. 34, № 14, 92-94;
165
· Д. Панайотова, Архитектурата на Втората българска държава (История на българското изобразително изкуство, София 1976, с. 184, фиг. 186);
· А. Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalter in Bulgarien (вж. бел. 8), c. 31, 36 и сл., 321 и сл.;
· Л. Мавродинова, Земенската църква. История, архитектура, живопис, София 1980, с. 9-14.
Болшинството изследователи, следващи Йор. Иванов и основавайки се на стенописите от второто изписване, датират църквата „Свети Иван Богослов“ в XIV век и я считат за манастирска. Външната ѝ прилика с руските църкви от ХП-XIII век, имащи също така формата на куб с общ корниз, изтъкват още Мийе, А. Протич и след тях Н. Мавродинов, който в първата си публикация въз основа на това подобие връща датировката към края на XI - началото на XII век, която датировка поддържа и при покъсния си, издаден посмъртно, труд, където повтаря убеждението си, че стените, както и куполът, са в цялата им височина първични. Към тази датировка се присъединяват също М. Бичев и по-късно Л. Мавродинова, докато Кр. Миятев поддържа докрай датировката в XIV век „според стенописите ѝ“. Тази датировка остава при всички общи трудове, освен в издадената от БАН История на българското изобразително изкуство, където авторката на съответния раздел, Д. Панайотова, изобщо не дава друга датировка, освен общата, съдържаща се в рамките на този раздел, посветен на паметниците от Второто българско царство.
Реставрационните работи по църквата от 1965 до 1972 г., макар и да не биват съпроводени с никакви сондажи в зидарията и под покрива, донасят нови данни, които променят основно критериите за датировката ѝ. В наоса и олтарната част на църквата, върху западните люнети на дяконикона и протезиса, са открити стенописи от долния слой, предшестващ значително по време стенописите от втория слой, които дотогава се датират от всички изследователи в ХІІІ-ХІV век, с фронтални фигури на светци, изображения на св. св. Константин и Елена, а също и на св. Ана и св. Йоаким от сцената „Отхвърляне даровете на Йоаким и Ана“, както и следи от насилствено разрушаване на църквата и нейните първоначални стенописи, които, въпреки силната връзка на техния грунд със стените, почти навсякъде са изчукани и унищожени - за тези стенописи вж.:
· Б. Илиева, Някои данни от реставрацията на стенописите в земенския манастир (Музеи и паметници нА културата XIII/1973, № 3, с. 66-67), както и В. Марди-Бабикова, Новооткрити стенописи в църквата при Земенския манастир (пак там, с. 16-25);
· същ., Земенската църква «Св. Йоан Богослов» в светлината на нови данни);
· същ. с Б. Илиева, Новооткритите стенописи в църквата при Земенския манастир (Изкуство XXII/ 1972, № 10, с. 12-14)
с погрешни изводи за датировката на стенописите в ХІ-ХІІ век, която датировка възприема и Л. Мавродинова в публикациите си за Земенската църква (вж. погоре, с. 15-22) и за българските стенописи - Стенната живопис в България до края на XIV век, София 1995, с. 31 и сл.:
„Най-вероятната дата за създаването на ранните земенски фрески е късният XI в., време, твърде размирно, но от което имаме най-много успоредици сред стенописите, като тези в Карабаш клисе и триконха в Тагар (Кападокия), Епископията на Евритания (втори слой), някои образи от стенописите на «Св. Лука» във фокида и др.“
Независимо от обстоятелството, че
166
именно в туй „твърде размирно“ време нито има кой да изгражда такава монументална сграда, и то с почти съвършена квадрова зидария, нито пък има кой след това със същата прецизност да разбива споените като с цимент стени и сводове на олтара и купола. Стиловите и формалните паралели за плана на църквата, за нейния градеж, скулптурна украса (вградени в южния вход фрагменти от олтарната преграда) и стенописите ѝ с тяхната палеография, са тъкмо паметниците от късния IX и ранния X век.
Идентифицирането на тази църква със седалището на епископа на [Горна] Сътяска (Сѫтѣска), в първия от сигилиите на Василий II деградиран и подчинен на епископа на Велбъжд/Кюстендил, също така ни позволява да свържем строежа още с първата поредица от църковни постройки в западните райони на България, изградени наскоро след покръстването, към които принадлежи и сходната в плана, но и в тъй прецизния си градеж църква в седалището на „първия български епископ“ Климент Охридски при Дебрища, Кавадарско, вследствие на едно недоразумение известна в науката под името „църквата при Дреново“ - вж. бел. 27 към втора глава.
След XI в. за Горна Сътяска липсват всякакви сведения. По всяка вероятност епископската църква е разрушена още през втората трета на XI в. и възобновена едва през XIII в., когато бива отново изписана; след завладяването на областта от турците в края на XIV век църквата запустява и е възстановена през XVIII в. с основаването на Земенския манастир. Въз основа на тези данни, първоначалната постройка на църквата „Свети Иван Богослов“, заедно с първите ѝ стенописи, аз датирам във всички мои публикации в IX/X в.:
· Semen-Kloster (Lexikon der Kunst 4, Leipzig 1977, c. 452 и сл.);
· Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien - вж. по-горе;
· Christliche Kunst in Bulgarien, Berlin 1978, c. 31, 36 и сл.;
· Bulgarien (Lexikon der Kunst 2I, Leipzig 1987/München 31996, c. 709-716;);
· Überlieferung und Innovation in der mittelalterlichen Kunst Bulgariens (вж. бел. 2), с. 74-76);
· Bulgaria (Enciclopedia dell’arte medievale III, Roma 1992, c. 816-825);
Zemen-Kloster (Lexikon der Kunst 7, Leipzig 21994, München 31996, c. 899);
Моята датировка се възприема от
· П. Бербенлиев (Kunstdenkmäler in Bulgarien, c. 388, Архитектурното наследство по българските земи / The Architectural Heritage on the Lands of Bulgaria, c. 82),
докато в останалите обобщаващи трудове по българската архитектура датировката в XIV век продължава да се дава също през 80-те и 90-те години, независимо от новите данни за църквата - вж. напр.:
· Българската архитектура през вековете от авторски колектив, София 1982, с. 68 и сл.;
· Н. Тулешков, Архитектура на българските манастири, София 1988, с. 47 и 49.
Особено куриозна в това отношение е статията на Ст. Бояджиев, Наново за Земен (в. Култура XXXVI/1992, № 11/1725 от 13 март 1992, с. 2), в която той се опитва да докаже, независимо от всички резултати от изследванията на стенописите, архитектурата и историческите извори, както и от данните на строителната субстанция на църквата, че тя е построена в началото на XVIII век.
14. За архитектурата на църквата „Свети Георги“ в Колуша/Кюстендил вж.:
· Йор. Ивановъ, Северна Македония, София 1906, с. 261 и сл.;
· А. Грабаръ, Нѣколко средновѣковни паметници изъ западна България (Годишникъ на Народния музей 1921, с. 293 и сл.);
167
· А. Протичъ, Същностъ и развитие на българската църковна архитектура (вж. бел. 13), с. 186-205);
· същ., Guide à travere la Bulgarie, Sofia 1923, c. 12;
· същ., L’architecture religieuse bulgare (вж. бел. 13), с. 32;
· Б. Филов, Старобългарската църковна архитектура (вж. бел. 9), с. 52;
· Н. Мавродиновъ, Еднокорабната и кръстовидната църква по българскитѣ земи (вж. бел. 13), с. 106, фиг. 123-125;
· Ив. Попов, пос. съч. (вж. бел. 13), с. 100-104, табл. 103-104б;
· Г. Стойков, Култови и обществени сгради из Трънско, Брезнишко и Кюстендилско (вж. бел. 13), с. 81-83;
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 165 и сл.;
· същ., Архитектура Болгарии (вж. бел. 8), с. 402 и сл.;
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство. ХІ-ХІІІ век, с. 20-21;
· Г. Кожухаров, пос. съч. (вж. бел. 13), с. 34, № 16, 97-98;
· Д. Панайотова, Архитектурата на Втората българска държава, с. 183, пл. 57;
· Tschilingirov, пос. съч. (вж. бел. 3), с. 46 и сл.;
· Българската архитектура през вековете (вж. бел. 9), с. 68;
· П. Бербенлиев, Архитектурното наследство по българските земи / The Architectural Heritage on the Lands of Bulgaria (вж. бел. 8), гр. ил. 42ж.
За църквата „Св. Георги“ в Колуша/Кюстендил е възприета в българската научна литература датировката в XIV век - А. Протич, Б. Филов, Кр. Миятев („първата четвърт на XIV в., преди 1330 г., когато в нея бил погребан загиналият при Велбъжд цар Михаил Шишман“); А. Грабар датира църквата в XII-XIII век, а Н. Мавродинов - отначало в XII век, а в последния си труд се оточнява „поради приликата ѝ със църквата в Земенския манастир от втората половина на XII век“, като посочва силни византийски влияния при многостенния тамбур на купола, считайки го за първичен.
В по-раншния си труд, изхождайки от същите съображения, приемам и аз силните византийски влияния, макар и да посочвам датировка в средата на XI век. При по-нататъшните си проучвания обаче стигнах до убеждението, че куполът с многостенния тамбур са вторични, вероятно от края на XI или началото на XII век и са резултат от възстановителните работи по църквата след нейното частично разрушаване, докато самата сграда е значително по-стара. Същото се отнася и до наскоро разчистените стенописни фрагменти в нея. Повечето от тези фрагменти са изпълнени след възстановяването на църквата и не са от времето на нейното изграждане, така че те не могат да служат за датиране на строежа - за стенописните фрагменти от второто изписване на църквата вж.:
· Л. Мавродинова, Новооткрити средновековни стенописи в църквата „Св. Георги“ в Колуша, Кюстендил (Старобългарска литература 25-26/ 1991, с. 194-210);
· същ., Les anciennes peintures de l’Eglise de St. Georges à Koloucha-Kustendil Notes préliminaires (Εὐφροσὴνον. Ἀφιέρωμα στόν Μανόλη Χατζηδάκη I, Ἀθῆναι 1991, с. 345-352, табл. 170-174);
· същ., Стенната живопис в България (вж. по-горе, бел. 13), с. 32 и сл.
Въпросът с точната ѝ датировка оставям засега открит, във всеки случай църквата „Свети Георги“ - катедрала на Велбъждската (Кюстендилската) епископия - стои в тясна връзка с цяла поредица църкви от нейната епархия, различавайки се с някои от тях (църквите в Земен и в с. Рила) само по предолтарното пространство, което обаче е обусловено не от „влияния на Цариградската школа“, както твърдят след Г. Мийе повечето автори, а от функциите ѝ на епископска църква, докато размерите и плановете им са почти идентични; с
168
други църкви („Свети Никола“ в Сапарева баня/ Германия, „Свети Тодор“ в Бобошево/Долна Сътяска) я свързва декоративната строителна техника със скрити редове тухли.
Тъй като всички тези църкви могат да бъдат идентифицирани със църквите на енориите от Велбъждската епископия, включени в пърния сигилий на Василий II от 1018 година, а близки паралели както по отношение на плана, така и по отношение на декоративната зидария, срещаме на много места, където по други съображения - въз основа на стенописите („Свети Димитър“ в Паталеница), или на исторически данни („Свети Никола“ във Винени, „Свети Димитър“ на остров Ахил, „Свети Атанас“ при Кулата, Петричко) - датировката се движи в границите от последната трета на IX до около края на втората трета на X век, същите широки граници можем да приемем и за нейната хронология. Единственото съображение, което досега възспираше приемането на една тъй ранна датировка е все още не напълно изясненият въпрос за произхода на декоративната зидария със скрити вдлъбнати редове тухли, за която се допускаше доскоро, че води началото си от Цариград. Там, както и в източните области на Гърция, тази зидария се явява обаче съвсем спорадично през втората трета на XI век и след това престава да се употребява - за гръцките църкви с такава зидария вж.: P. Vocotopoulos, The concealed course technique: further examples and a few remarks (Jahrbuch der österreichischen Zyzantinistik 28/1979, с. 247-260.
Декоративната зидария със скрити вдлъбнати редове от тухли е документирана още при строежа на т. нар. Десятинна църква в Киев (осветена през 996/997 година), построена според плана на патриаршеската катедрала в Преслав (т. нар. „Църква при чупката“, най-голямата между църковните постройки в българската столица и единствена между тях със задължителния за катедрални църкви синтрон), а и украсена със стенописи от същите български майстори, които изпълняват стенописите в „Свети Георги“ в София през 971/972 г., в епископската катедрала в Струмица/Водоча през 80-те години на X век и в светилището на охридската „Света София“ през 996/997 година
- за стенописите в Десятинната църква вж.:
· Η. П. Сычевъ, Древнейшій фрагментъ русско-византийской живописи (Seminarium Kondakovianum H/1928, с. 91-104, табл. XIII);
за дейността на българското художествено ателие вж. моята студия:
· Überlieferung und Innovation in der mittelalterlichen Kunst Bulgariens (вж. по-горе, бел. 2), с. 82 и сл.
Но тази зидария явно е съществувала и преди това в България, където я срещаме при основите на постройката под изградената около 1083 година надвратна църква „Свети Архангели“ в Бачковския манастир, а така също и при църквите „Свети Димитър“ в Паталеница, „Свети Никола“ в Сапарева баня/ Германия, „Свети Тодор“ в Бобошево/Долна Сътяска, при църквите в с. Рила, с. Винени, както и при редица други църкви, днес в границите на Сърбия и Гърция.
Що се отнася до цариградските постройки, изпълнени с този вид зидария, те са изброени при Н. Schäfer, Architekturhistorische Beziehungen zwischen Byzanz und der Kiever Rus im 10. und 11. Jh. (Deutsches Archäologisches Institut, Istanbuler Mitteilungen 23-24/ 1973-1974, c. 197-224 - списък на паметниците на с. 198 и сл.; в списъка е пропусната черквата „Св. Теодосия“ (Гюл Джами), построена преди 1070 година - за
169
нейната датировка и идентификация вж.: Н. Schäfer, Die Gül Сами in Istanbul, Tübingen 1973; Berge Aran, The Church of Saint Theodosia and the Monastery of Christ Euergetes (Jahrbuch der österreichischen Byzantinistik 28/1979, c. 211-228.
Интересно е да се отбележи, че всички архитектурни паметници в Цариград, където можем да наблюдаваме тази зидария, са свързани чрез техните дарители непосредствено с българската царска династия, които през 1019 г. се заселват във византийската столица, и то съвсем не като пленници, както твърди Скилица (Ioannis Scylitziae Synopsis historiarum, rec. I. Thurn, Corpus fontium historiae byzantinae, V, Berolini 1973, c. 36590-91) - по силата на сключения в 1018 година при Струмица договор между Василий II и българската царица Мария, вдовица на Иван Владислав, тя получава заедно със своите деца известни привилегии, в числото на които, както показват последвалите събития, е била и брачната връзка с византийските наследници на престола, осигуряваща един вид династичен съюз, който узаконява по такъв начин и правата на византийските императири да владеят България. От тези брачни връзки водяят началото си и двете византийски династии, управляващи империята чак до падането ѝ под турско владичество, династиите на Комнините и Палеолозите: Исак I Комнин се оженва за дъщерята на Иван Владислав, Ирина, а Георги Палеолог - за неговата внучка Мария; император Роман IV Диоген е също женен за внучка на Иван Владислав, без да има обаче от нея деца.
От появяването на тази тъй характерна за българските паметници зидария в Цариград, макар и за кратко време, можем да си извадим заключението, че заедно с членовете на българския царски двор след 1019 година са се преселили там и майсторите от придворните ателиета в Охрид, където художествената дейност след установяването на византийска власт напълно замира, за да се възроди отново едва след три века. Един екскурс върху връзките на дарителите и строителите на тези постройки с българската царска династия би имал обема на обширна студия.
За пример ето тук само данните за черквата „Св. Теодосия“ в манастира на Христос Евергет
· [R. Janin, La géographie ecclésiastique de l’empire byzantin. III Les églises et les monastères, Paris 21969, c. 143-145;
· J. Pargoire, L’église Sainte Théodosie (Échos D’Orient IX/1906, c. 163-165);
· N. Brunov, Die Gül-Djami von Konstantinopel (Byzantinische Zeitschrift 30/1930, с. 554-569);
· Н. Schäfer, Die Gül Camii in Istanbul (вж. по-горе);
· Th. Mathews, The Byzantine Churches of Istanbul, Univ. Park 1976, c. 128-129;
· W. Müller-Wiener, Bildlexikon zur Topographie Istanbuls, Tübingen 1977, c. 140-143 (библ.);
· Berge Aran, The Church of Saint Theodosia, (вж. по-горе)],
най-ранното сведение за която срещаме в Cod. Par. gr. 1617 от 1071 г.
· [H. Delehaye, Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae e Codice Sirmondiano, Brussels 1902, 82855-56, 8301-3]:
В две епиграми от Cod. Marc. gr. 24 [Σπ. Λάμπρος, Νέος Ελληνομνημον 8/1911, c. 19-21] се дават данни за втория строител на манастира, протосеваст и велик дук Йоан Комнин, син на севастократор Исак Комнин, който е по-стар брат на император Алексий Комнин I (1081 -1118), женен за Ирина, внучката на последния български цар от Първото българско царство Иван Владислав и жена му Мария; тя, Ирина, е дъщеря на сина им Траян и Мария Дука, дъщеря на Андроник Дука, който е брат на император
170
Константин X Дука (1059-1067). Същият този Йоан Комнин, строителят на манастира Христос Евергет, е бил между 1090 и 1106 г. дук на Драч и ни е известен от книгата на неговата първа братовчедка, Ана Комнина, правнучка на цар Иван Владислав [В. Leib, Anne Comnène Alexiade, II, Paris 1944, с. 147, III, Paris 1945, с. 65; ГИБИ VІІІ/1972, с. 72, 94-100, 115, 120], а така също и от кореспонденцията му с архиепископ Теофилакт Охридски [Theophylactus - Migne PG CXXVI, 513, 533; ГИБИ IX, 2/1994]. За него вж. също:
· В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, II България под византийско владичество (1018-1187), София 1934 (Репринт: София 1972), с. 221 и
· P. Gautier, Le Synode des Blachernes (fin 1094). Étude prosopographique (Revue des Études Byzantines 29/1971, c. 221).
За връзките между българската архитектура и паметниците на руската архитектура в Киев и по-специално Десятинната черква вж. също моето изследване Die Christianisierung Russlands und Bulgarien (вж. бел. 9).
15. За църквата в с. Паталеница, Пазарджишко, вж.:
· Ст. Захариевъ, Географско-статистическо описание на Татаръ-Пазарджишката кааза, Виена 1870, с. 58-59;
· Н. Чанева, Старинната църква „Св. Димитър“ в село Паталеница, Пазарджишко (Известия на Секцията по теория и история на градоустройството ХVІІІ/1965, с. 175-194);
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 168-170);
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство. ХІ-ХІІІ век, с. 32 и сл.;
· Д. Панайотова, Архитектурата на Втората българска държава, с. 184, пл. 59;
· А. Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalter in Bulgarien (вж. бел. 8), с. 31, 50;
· Н. Чанева-Дечевска, Църковната архитектура в България ХІ-ХІV век, София 1988, с. 92-94, фиг. 59;
· българската архитектура през вековете (вж. бел. 9), с. 68 и сл.;
· Р. Berbenliev, Kunstdenkmäler in Bulgarien, с. 373;
· същ., Архитектурното наследство по българските земи (вж. бел. 8), с. 83, ил. 42з.
Всички публикации на църквата „Св. Димитър“ в Паталеница разглеждат архитектурата на сградата независимо от стенописите, които бяха разкрити чак в началото на 70-те години. Поради възбраната за достъп до стенописите, наложена от един български изкуствовед, заемащ по това време висок пост в Комитета за култура и изкуство и желаещ да издаде за тях публикация, те бяха затворени в продължение на много години за всички изследователи, като възбраната не беше вдигната дори и след освобождаването на въпросния изкуствовед от поста му. За мене тези стенописи бяха също недостъпни до пролетта на 1981 г., когато за първи път можах да ги проуча и заснимам, поради което в моята монография за българското средновековно изкуство от 1979 г. аз ги споменавам съвсем общо, при което по необходимост там възприемам обявените дотогава данни за тях. Макар и изследователите навсякъде да отбелязват архаичния характер на плана (особеностите на външната декоративна зидария със скрити междинни тухлени редове не се споменават от никого, при все че тя се вижда добре на местата, където мазилката, положена на външните стени на църквата през миналия век, е паднала), датировката при повечето от тях се движи в рамките на ХІІ-ХІV век, като те се основават на надписа за възобновяването на църквата, който не е едновременен със стенописите, както и на гръцките им надписи.
Единствено в моята посочена по-горе
171
публикация църквата бива свързана с групата кръстокуполни църкви от IX-X век, макар и за стенописите ѝ да приемам там датировката от началото на XII в., нямайки възможност да се запозная непосредствено с тях и изхождайки само от фотографските снимки в първите им публикации - A. Boschkov, La peinture bulgare dès origines au XIX siècle, Recklinghausen табл. 31 b до 31 j, без никакво описание на изображенията; същ., Нова страница от историята на българското средновековие (Изкуство, XXV/ № 1, стр. 19-25).
Поставената от автора във втората му публикация от 1975 г. датировка на стенописите в XII век, свързваща ги повече или помалко с някои византийски паметници, се запазва при следващите негови публикации
· (Търновската средновековна художествена школа, София 1985, с. 62-66;
· същ., Българско изобразително изкуство, София 1988, с. 135-151)
и се възприема от другите автори, като
· П. Попов, За техниката на стенописите в черквата «Свети Димитър» в село Паталеница (Древнерусское искусство, Балканы, Русь, С.-Петербургъ 1995, с. 163-181) и
· Л. Мавродинова, Стенната живопис в България до края на XIV век (вж. бел. 13), с. 52 и сл.
Непосредственото проучване стила, иконографията и технологията на стенописите дава обаче несъмнени указания за датировка не по-късно от X век; фрагментите от първоначалната живопис, отчасти изчукани заедно с мазилката, отчасти плътно замазани (вж. също А. Божков, Българско изобразително изкуство, с. 137), са изпълнени с много добра фрескова техника, характерна за всички стенописи от тази епоха, и са запазени добре, въпреки че църквата е била продължително време в развалини и без купол, изложена на всички влияния на външните условия.
Тези особености на стенописите аз отбелязвам в студията си от 1988 г. в Arte medievale (Überlieferung und innovation in der mittelalterlichen kunst Bulgariens, вж. бел. 2) и в доклада си пред Симпозиума „Хиляда години от покръстването на Русия - Русия в Европа“ в Хале (вж. бел. 9), където давам и техните паралели от стенописите в киевската „Света София“, изпълнени не по-късно от началото на втората трета на XI век, и то по всяка вероятност от същото художествено ателие.
Разрушаването на църквата и частичното унищожаване на стенописите може също така да бъде свързано по време с разрушаването на останалите български църкви през втората трета на XI век - конструкцията и статиката на първичния купол изключва всяка възможност събарянето му да е случайно или в резултат от природно бедствие, а заменянето на покритието с дървено не е характерно за строежите от ІХ-ХІ век. Но стенописите на църквата, както и твърде архаичният ѝ план, поставят още веднаж въпроса за времето на възникване на декоративната зидария със скрити междинни тухлени редове, който трябва да се разглежда комплексно с привличането на данни от всички помощни науки, а не само на базата на архитектурните паралели, и то като се изхожда единствено от сферата на влияние на Цариград.
16. За църквата „Свети Никола“ в Сапарева баня вж.:
· Н. Мавродиновъ, Еднокорабната и кръстовидната църква по българскитѣ земи (вж. бел. 13), с. 62 и сл.;
· същ., Външната украса на старобългарските църкви (Известия на Българския археологически институтъ VІІІ/1934, с. 277, 314 и сл.);
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 189 и сл.;
172
· същ., Архитектурата на българското средновековие (вж. бел. 9), с. 113;
· същ., Архитектура Болгарии (вж. бел. 8), с. 405;
· Архитектурное наследство Болгарии (вж. бел. 8), с. 130 и сл.;
· Г. Стойков, Култови и обществени сгради из Дупнишко и долината на р. Места (Известия на Секцията по теория и история на градоустройството и архитектурата ХІХ/1966, с. 157-184);
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство. ХІ-ХІІІ век, с. 21;
· Г. Кожухаров, Сводът в античността и средните векове (вж. бел. 13), с. 34;
· Д. Панайотова, Архитектурата на Втората българска държава (вж. бел. 13), с. 185, фиг. 189;
· Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalter in Bulgarien (вж. бел. 8), с. 46;
· P. Berbenliev, Kunstdenkmäler in Bulgarien (вж. бел. 8), ил. 246, с. 385;
· същ., Архитектурното наследство по българските земи (вж. бел. 8), с. 86, гр. ил. 39е;
· Българската архитектура през вековете (вж. бел. 8), с. 74.
За датировката на църквата „Свети Никола“ в Сапарева баня изследователите дават, подобно на другите тук разглеждани църкви, твърде широки граници, без самите те да са сигурни в критериите си за хронологията. Така Кр. Миятев в двете свои публикации, отпечатани през една и съща година, дава две различни датировки: ХІ-ХІІ век „по нейното местонахождение в отдавна разрушения зрад и по ширината на барабана“ (Архитектурата на българското средновековие) и „по всяка вероятност в ХІІ-ХІІІ век“ (Архитектурата в средновековна България). Н. Мавродинов я датира във втората половина на XIII век заради подобието ѝ със църквата „Свети Климент“ („Богородица Перивлептос“) в Охрид, имаща сходни архиволти. В последната си издадена посмъртно публикация той не успява да се занимае подробно с нея и само споменава, че е „гробнична църква“ (?!).
Датировка в ХІ-ХІІ век допускам и аз в по-ранната си публикация (Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien), макар и да свързвам църквата с останалите поранни сходни паметници, докато болшинството изследователи, подобно на Кр. Миятев, обръщат повече внимание на отличителните черти на тези паметници, отколкото на сходството помежду им, като за подсилване на разликите последният дава даже погрешни и непълни архитектурни заснимания (Архитектурата в средновековна Българиц).
Ако и да не се знае с точност времето на разрушаването и запустяването на античния град Германия при днешна Сапарева баня, известно е, че енорията на същия град в началото на XI век е суфраган на Велбъждската епископия, за което споменава първият сигилий на Василий II от 1018 г. До извършването на реставрацията на църквата през 30-те години (арх. А. Рашенов), тя е била много дълго време в развалини, с разрушено олтарно пространство, но куполът ѝ не е бил изцяло срутен - дали това е първоначалният купол на църквата, или той е вторичен, изграден при нейното възстановяване през ХІГХІІІ век, подобно на купола при църквата в Колуша, за което предположение говори многостенната форма на неговия барабан, след реставрацията на Рашенов вече не може да се каже без едно детайлно изследване на цялата му строителна субстанция.
И да е имало в църквата стенописи, те са били унищожени заедно с мазилката, без да остане нито следа от тях. Не съществуват никакви указания тя да е била гробнична църква - напротив, всички данни говорят, че тъкмо тя е била енорийската църква на Германия, заместила
173
разрушената през VI/VII век раннохристиянска базилика в града, по това време епископски център. Прилики в плана или в нейната декоративна строителна техника със скрити междинни тухлени редове с другите архитектурни паметници от последната трета на IX до края на втората трета на I век и най-вече със църквата „Свети Тодор“ в Бобошево (вж. по-долу, бел. 17), налагат разглеждането ѝ във връзка със цялата тази група паметници, независимо от някои особености в архитектурните форми, като 12-стенния тамбур на купола и сложите архиволти (за които обаче съществуват паралели от Преслав, по никакъв начин не по-късни от 971 година), или широкият тамбур (за който също срещаме множество паралели всред поредицата от църкви в югозападните райони на Първото българско царство и в граничните му области, като епископските църкви в Горно Лябово и Дрино поле, построени по време на царуването на Симеон I), изключвайки по такъв начин възможността за възникването ѝ след 70-те години на X век.
Въз основа на тия съображения, в моите по-късни публикации аз давам вече за тази църква датировка в X век, като я свързвам с останалите църкви от същия вид, причислени в сигилиите на Василий II - вж. по-долу, бел. 22
17. За църквата „Свети Тодор“ при Бобошево вж.:
· В. Миковъ, Църквата Свети Тодор (Известия на Българския археологически институт V/1928-1929, с. 333);
· Н. Мавродиновъ, Еднокорабната и кръстовидната църква по българскитъ земи (вж. бел. 13), с. 61 и сл., същ.,
· Външната украса на старобългарскитъ църкви, с. 302;
· Ив. Кеповъ, Минало и сегашно на Бобошево, София 1935;
· Ив. Попов, пос. съч. (вж. бел. 13), с. 221;
· Д. Панайотова, Църквата „Св. Тодор“ при Бобошево (Известия на Института за изобразителни изкуства VІІ/1964, с. 101-138),
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 190 и сл., ил. 218, пл. 216; същ.,
· Архитектурата на българското средновековие (вж. бел. 9), с. 113, фиг. 110;
· същ., Архитектура Болгарии (вж. бел. 8), с. 405;
· Г. Кожухаров, Сводът в античността и средните векове (вж. бел. 13), с. 34, № 13;
· Д. Панайотова, Архитектурата на Втората българска държава (вж. бел. 13), с. 185;
· А. Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalter in Bulgarien (вж. бел. 8), с. 47;
· П. Бербенлиев, Архитектурното наследство по българските земи (вж. бел. 8), гр. ил. 39г.
Голямата част от проблемите по датирането и по установяването мястото на църквата „Свети Тодор“ в историята на българската архитектура са същите, както и при „Свети Никола“ в Сапарева баня, макар и първата църква да е с по-опростен план и външно оформление, което е възможно, но не и задължително, да се дължи на по-ранен етап от развитието на архитектурния тип. Заедно с църквата в Колуша, тези две църкви се отнасят към една и съща строителна школа, макар и тази школа да създава разни варианти на архитектурните типове на църкви със свободен и вписан кръст. В този смисъл много по-съществена е строителната техника, която при трите паметника е идентична и не допуска големи отклонения в хронологията на изграждането им, надвишаващи едно-две десетилетия. Съображенията на Д. Панайотова за разликата в изграждането на купола като белег за датиране на отделните паметници са неприемливи, още повече, че при болшинството посочени от нея паралели куполите са вторични, а при
174
Нерези - дори третичен. Опитът да се датира паметникът според стенописите му, които, както предполагат всички изследователи поради гръцките им надписи, били гръцки и от XII век (първият слой), също така не издържа на сериозна критика. Както показва практиката, тази основна предпоставка във връзка с датирането на всички ранни стенописи в България, е напълно погрешна. Че гръцките надписи по стенописите не са белег, по който живописта може да се датира вън от хронологическите и политическите граници на българската епоха, показват примерите и от Преслав, където също така - подобно на всички други области на Първото българско царство - не се срещат български надписи по иконографските паметници преди XIII век. Но това важи и за стенописите във Водоча, Костур, Паталеница, о-в Ахил, Горни Козяк, Земен и Охрид, чак до стенописите от първото и второто изписване на ротондата „Свети Георги“ в София. Така че заради гръцките надписи по стенописите ние нямаме никакви основания да ги датираме - а от там и архитектурата на паметниците - след XI век, какъвто е случаят с болшинството паметници от Първото българско царство, включително първата живопис на Боянската църква - вж. по-долу, бел. 18.
18. За архитектурата на Боянската църква вж.:
· Г. Козаровъ, Древната църква Свети Пантелеймонъ въ с. Бояна край София (Списание на БИАД IV/ 1899, № 8-9, с. 178-182);
· В. Добруски, Нъколко историко-археологически бълежки (СбНУК III/1890, с. 41 и сл.);
· А. Грабаръ, Болгарские церкви-гробницы (Известия на Българския археологически институт 1/1922-24, с. 103-135);
· същ., Боянската църква, София 1924, 21978;
· Protich, L’architecture religieuse bulgare, с. 37 и сл., фиг. 30-31);
· В. Иванова, Стари църкви и монастири в Българските земи (вж. бел. 9), с. 441-443;
· Н. И. Брунов, к вопросу о болгарских двухэтажных церквах-гробницах (Известия на Българския археологически институтъ ІV/1927, с. 135-144);
· Б. Филов, Старобългарската църковна архитектура (вж. бел. 9), с. 50;
· Н. Мавродиновъ, Еднокорабната и кръстовидната църква по българскитъ земи (вж. бел. 13), с. 40 и сл.;
· J. Myslivec, Církevní architektura druhého bulharského carství (1186-1393), Praha 1931, c. 33-35;
· Filow, Geschichte oer altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulgarischen Reiches durch die Türken, Berlin/Leipzig 1932, c. 68 и сл., табл. 33a;
· Н. Мавродинов, Външната украса на старобългарскитъ църкви (вж. бел. 16), с. 282, 303;
· същ., Боянската църква и нейнитъ стенописи, София 1943, 21972;
· W. Sas-Zaloziecky, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 47;
· Г. Стойков, Боянската църква, София 1954 (вж. също рецензиите от W. Sas-Zaloziecky в Südost-Forschungen XLI/1957, № 2, с. 511 и сл. и от Кр. Миятев в Известия на Археологическия институт ХХ/1955, с. 615 и сл.);
· Ив. Попов, Пропорции в българската архитектура (вж. бел. 13), с. 114-116, фиг. 90;
· М. Бичев, Църквата в Бояна (Изкуство IX/1959, № 7-8, с. 29-47);
· същ., Архитектура Болгарии (вж. бел. 8), с. 44 и сл., табл. 38;
· същ., българската архитектура през XIII-XIV век (Изкуство ХН/1962, № 4-5, с. 57-58);
· Г. Кожухаров, Бележки към строителната история на Боянската църква (Археология V/1963, № 2, с. 28-34);
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 183, ил. 206, пл. 205;
· същ., Архитектурата на българското средновековие (вж. бел. 9), с. 113, фиг. 108;
· същ., Архитектура Болгарии (вж. бел. 8), с. 405 и сл.;
175
· Г. Стойков, Проблеми на Боянската църква, София 1965;
· Кр. Миятев, Някои нови данни и мисли за историята на Боянската църква (Археология V/1963, № 2, с. 28-34);
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство. XÏ-XIII век, с. 101-106;
· М. Bicev / Sv. Bossilkov, Bulgaria (W. F. Volbach / J. Lafontaine-Dosogne, Byzanz und der Christliche Osten =Propyläen Kunszgeschichte III, Berlin 1968, c. 253 и сл., фиг. 18);
· Конференция по проблемите на консервацията и реставрацията на Боянската църква (Музеи и паметници на културата ХІ/1971, № 3, с. 39-55);
· Г. Кожухаров, Сводът в античността и средните векове (вж. бел. 13), с. 32, № 10, фиг. 39-41;
· Д. Панайотова, Архитектурата на Втората българска държава, с. 185, пл. 60, фиг. 187;
· А. Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalter in Bulgarien (вж. бел. 8), с. 339 и сл.;
· Р. Berbenliev, Kunstdenkmäler in Bulgarien ил. 275 и сл., с. 391;
· същ, Архитектурното наследство по българските земи, с. 119, гр. ил. 39в.
За датировката на първоначалната (източната) църква се възприема от болшинството изследователи въз основа на „стила на стенописите“ (А. Грабар) XI век. Н. Мавродинов поставя църквата отначало в XII век, а в последното си изследване (1943) дори предлага XIII век въз основа на декоративни елементи (керамични плочи), които в действителност не произхождат от източната църква, а от втората, (Калояновата) църква. В. Иванова слага за построяването на църквата по-широките рамки „Х-ХІ век, ако не и по-рано“; единствен Г. Стойков, Архитектурни проблеми на Боянската църква (вж. по-горе), с. 21 и сл., се опитва да докаже по-ранното построяване на църквата и да разбие предубежденията, като смята, че такава важна крепост като Боянската не би могла да просъществува толкова дълго време до средата на XI век без църква, допускайки, че изписването ѝ е могло да стане и по-късно - за научната дискусия по този въпрос вж. също: Кр. Миятев, Някои нови данни и мисли за историята на Боянската църква. Въпросът дали крепостта е била разрушена през 1018 г. или в началото на 40-те години на XI век, когато в нея по време на въстанието на Петър Делян е бил оказан значителен отпор на византийските войски, остава засега открит.
И тук, при Боянската църква, се явява същият проблем, както при църквата „Свети Тодор“ в Бобошево и „Свети Димитър“ в Паталеница, а също и при останалите ранни църкви със стенописи, които заради гръцките им надписи никой от изследователите не се осмелява да датира в българската епоха - вж. по този въпрос също по-горе, бел. 17. Решаването на този проблем може да стане само въз основа на изясняване хронологията на стенната живопис от IX-XI век като комплекс, въз основа на стиловите, иконографските и технологическите ѝ особености, при съобразяване с историческата среда, където тя възниква.
Особеностите на зидарията при първоначалната църква (редуване на тухлени редове с много широки слоеве хоросан), които срещаме още и при църквата в Раковишкия манастир и днес вече не съществуващата църква при с. Яна, Софийско, но и при софийската „Света София“, за чието изграждане през IX век вече няма съмнение (вж. по-горе, бел. 8), са останали досега незабёляЗани от изследователите, или пък са невярно изтълкувани от тях (Г. Стойков). В случая обаче имаме на лице един не само
176
технологически принцип, целящ по-здрава спойка на тухлените редове, а по моето твърдо убеждение един ранен стадий на декоративната зидария със скрити редове, така както тя се явява в групата църкви около епископската църква на Велбъжд/Колуша. По-трудно би могло да се допусне, че това представлява един друг - по-късен - вариант, изхождащ от образеца на тази група, но запазващ приоритета на технологическия принцип пред декоративния.
19. За църквата „Свети Атанас“ при с. Кулата, Петричко вж.:
· А. Милчев, Археологически разкопки и проучвания в долината на Средна Струма (Годишник на Софийския университет, Философско-исторически факултет 53,2, София 1960, с. 402-449);
· същ., Neuentdeckte mittelalterliche dreikonchale Kirche in der Umgebung vom dorf Kulata im Tale von Mittlerem Struma (Actes du XIIe Congrès international d’études byzantines, Ochride 1961, III, Beograd 1964, c. 289-306);
· Kp. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 196, пл. 225);
· В. Мавродинова, Културата и изкуството по време на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 83 и сл., пл. 47);
· Н. Чанева-Дечевска, Църковната архитектура на Първата българска държава, София 1984, с. 153, фиг. 103.
Църквата се отнася към една група манастирски църкви от края на IX-X век от типа на т. нар. триконхални църкви със стегнат кръст; най-близки паралели за нея намираме в с. Винени (днес Пили) до малкото Преспанско езеро и с. Злести, които при това също и в географско отношение са най-близки - при църквата в Злести конхите не са полукръгли, а тристенни. Пошироко разпространен е в България вариантът със свободен, а не вграден кръст, който срещаме почти във всички области на Първото българско царство (Плиска/Преслав, Охрид, Костур, Крупник, Велинград, Кърджали, Айтоско, с. Баница, Врачанско и т. н.). Нишите на северната и южната външна стена се срещат също на много църкви в Армения (Аван, Сисиан, Вагаршапад, Варагаванк, Шогуагаванк, Санаин) и изхождат по всяка вероятност от общи прототипове. Преглед на развитието на този архитектурен тип, заедно с посочването на главните негови представители в България вж. при:
· Н. Чанева-Дечевска, Триконхалните църкви от IX-XIV век по българските земи (Археология Х/1970, № 4, с. 8-21);
· същ., Църковната архитектура на Първата българска държава, София 1984, с. 151-162.
За гръцките паралели на тази църква вж.: X. Μπούρας, Συμπληρωματικὰ στοιχεῖα γιὰ ἔνα κατεστραμμένο ναὸ τῆς Βοιωτίας (Δελτίον τῆς Χριστιανικῆς Ἀρχεολογικῆς Ἐταιρείας, περ. Δʹ 4/1964-65, с. 239-240, 243); вж. също посочените от Муцопулос паралели във връзка със църквата „Свети Никола“ във Винени (Пили): Ν. К. Moutsopoulos, Byzantinische und nachbyzantinische Denkmäler aus Klein-Prespa und aus Hl. German (Byzantinisch-neugriechische Jahrbücher, XX/1970, c. 20-30, фиг. 20-29).
Този тип църкви, при които най-важната им отличителна черта са страничните конхи (певници), а не обстоятелството дали са от варианта с вграден или със свободен кръст и дали имат предапсидно пространство или не, възниква въз основа на изискванията на манастирското богослужение и те всички са предназначени за манастирски. Нарушението на този принцип става едва през късното средновековие, когато редица енорийски или епископски църкви се превръщат в
177
манастирски (напр. църквата в Земенския манастир и епископската църква в Главиница, вж. бел. 25 към втора глава), като за целта към тях обикновено се пристроява необходимия за манастирската църковна служба нартекс - не са редки случаите, при които пък манастирски църкви се превръщат в епископски или енорийски, както църквата при Крупник (вж. по-долу, бел. 20). Миятев датира тази църква в Х-ХII век (вероятно за да я свърже с другите сходни църкви, които преди това е датирал в XII до XIV в.), без да се съобрази, че X и XII век са всъщност две коренно различни епохи, разделени от ясно очертана граница - църквите, които той представя като по-късни, са най-често престроени през XIII-XIV век църкви от Първото българско царство.
20. За църквата в с. Крупник вж.:
· Ст. Станчев, Триконхална църква в село Крупник, Благоевградско (Археология, 11/1960, № 3, с. 43-49);
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 192, пл. 219;
· В. Мавродинова, Културата и изкуството по време на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 84, пл. 47;
· Н. Чанева-Дечевска, Църковната архитектура на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 155, фиг. 105;
· П. Бербенлиев, пос. съч. (вж. бел. 8), гр. ил. 64d на с. 121.
Църквата се отнася към триконхалните манастирски църкви със свободен кръст от IX-X век (вж. по-горе, бел. 16). За този тип и неговите паралели в Македония вж. също Д. Коцо, Триконхални цркви во Клименовото време (Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридки, Охрид 1966, с. 91-95).
21. Разкопките са извършени през 1974-1975 година от Пернишкия музея, но отчет на резултатите не е публикуван.
22. Вж. бел. 93 към втора глава.
23. За проучванията върху архитектурата и стенописите на църквата „Свети Георги“ в Горни Козяк при Щип по време на реставрационните работи, както и за разкриването на долния слой стенописи вж.:
· К. Томовски, Конзервација на црквата Св. Ѓорѓи во Горни Козјак (Весник на музејско-конзерваторското друштво на HP Македонија 3-4/1955, с. 82-84);
· К. Балабанов, Конзерваторски работи на црквата Св. Торги во месноста Горни Козјак - Штипско (Зборник на Штипскиот народен музеј 1/19581959, с. 121 и сл.);
· З. Расолкоска-Николовска, Црквата Св. Торги во месноста Горни Козјак во светлината на новите испитувања (Симпозиум 1100-годишнина од смрттА на Кирил Солунски II, Скопје 1970, с. 219-226, ил. 1-14);
· същ., Исус Христос Антифонитис од црквата Св. Ѓорѓи во Горни Козјак (Археолошки музеј на Македонија, Зборник 1967-1974, Зборник посветен на Димче Коцо, Скопје 1975, стр. 217-229);
· същ., Археолошките истражувања на црквата Св. Ѓорѓи во Горни Козјак (Зборник на Штипскиот народен музеј, IV-V/1964-1974, Штип 1975, с. 125-39);
· същ., Црквата Св. Ѓорѓи во Горен Козјак во светлината на новите испитувања (Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски II, Скопје 1970, с. 219-226).
За архитектурата на църквата срв. също:
· Ст. Михайлов, Козяк и Брегалнишката епископия (Известия на Археологическия институт ХV/1946, с. 5-14);
· Р. Грујић, Археолошко-историски објекти у Горњем Козјаку код Карбинаца на Брегалници (Старинар IIIІV/1952-1953, Београд 1955, с. 212-215);
178
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, (вж. бел. 9), с. 178 и сл.;
· Д. Бошкович, Архитектура Сербии и Македонии (Всеобщая история архитектуры III, Ленинград-Москва 1966, с. 432);
· В. Кораћ, О природи обнове и правцама развитка архитектуре (Зборник радова Византолошког института VIII, 2/1964, Mélanges Georges Ostrogorsky II, Београд 1964, с. 215);
· Б. Алексова, Баргала-Брегалница во светлината на новите археолошки истражувања (Ггласник на институтот за национална историја 3/1967, с. 41);
· B. Aleksova / С. Mango, Bargala. А Preliminary Report (Dumbarton Oaks Papers 25/1971, с. 265-281);
· В. Мавродинова, Културата и изкуството през време на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 83 и 147;
· Н. Чанева-Дечевска, Църковната архитектура на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 106.
По време на моето посещение на църквата през септември 1979 г. успях да направя изследвания върху някои места от стенописите на първоначалната живопис, освободени от по-късните втори и трети слой. Най-характерни, макар и твърде зле запазени, са стенописите в северната и южната ниша от източната стена на наоса, показващи по своята техника и колорит много общи черти с първата живопис от първоначалната (западната) кръстокуполна църква във Водоча. Вторият слой може също така да се свърже по стилови и технологически особености с втората половина на XI до началото на XII век, което представлява и terminus ante quem за преустройството на църквата. Използвам случая да изкажа тук своята голяма благодарност към колегите от музея в Щип, които ми дадоха възможност да направя своите изследвания, а така също и да отбележа моето възхищение пред тяхната висококвалифицирана работа по реставрацията на архитектурата и стенописите в църквата.
24. Това обстоятелство води неминуемо до заключението, че причините за частично разрушаване на църквите, т. е. превръщането им в непригодни за богослужение, не са били само политически, а са били свързани и с особения вид богослужение в тях, според възгледите на т. нар. православно богословие „еретическо“.
Че на християнската църква в западната част на Балканския полуостров, запазила в течение на много векове своята независимост от Цариград и подчинена формално на папата, се е гледало от страна на Цариградската патриаршия като на еретическа, има много данни в историческите извори. Трите най-големи митрополии на Източен Илирик, Сардикийската, Нишката и Никополската (в Епир), запазват своя независим статут дори и след подчиняването на Солунската епископия под юрисдикцията на Цариград през V век. В следващите векове техни представители не взимат участие на вселенските събори, което е указание, че те не признават Никейския символ на вярата, както не признават и официалната линия на патриаршията по време на иконоборческите разногласия, а продължават иконопочитателските традиции. Българската патриаршия, обявила се в 919 за независима от Цариград, обхваща територията тъкмо на тези три митрополии, в които и след нашествието на славяните църковната организация не се е разпаднала, макар и да не поддържа връзки със Цариград.
През VI и особено през IX век Цариградската патриаршия предприема редица
179
несполучливи опити да ликвидира окончателно „еретическите“ движения, и то не само на Балканите (вж. напр. омилиите на патриарх Фотий против арианците), а и в Мала Азия, където пък монофизитите биват считани за главни врагове на православието. В самото навечерие на Великата схизма - продължаващото и до сега разделение на Източната и Западната църкви - тя открива вече на най-широк фронт борба с „еретиците“. След разправата с арменските монофизити Цариградската патриаршия изпраща в Охрид един от най-яростните защитници на православието и идеолози на схизмата, хартофилакса на „Света София“ в Цариград, Лъв Пафлагонски, който успява в течение на двете десетилетия на своето светителствуване в Охрид да се справи блестящо със задачата си. По този въпрос вж. също бел. 47 и 95 към втора глава.
25. За новата църква в селото вж.
· N. Μουτσόπουλος, Ἐκκλησίες τοῦ Νομοῦ Φλωρίνης, Θεσσαλονίκη 1964, с. 10-12, фиг. 33 (=Ἑταιρεία Μακεδονικῶν Σπουδῶν. Ἰδρύμα μελετῶν Χερσονήσου τοῦ Αἵμου 69) [съкратено издание на англ, език: The Churches of the Prefecture of Florina, Θεσσαλονίκη 1966];
· същ., Byzantinische und nachbyzantinische Baudenkmäler aus Klein-Prespa und aus Hl. German (вж. бел. 19), с. 31, фиг. 30.
Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, София 1931 (репр. София 1970, 1978), с. 23, споменавайки тази нова църква, предава невярно годината на построяването ѝ като 1888, което навежда на мисълта, че той не е имал възможност да влезе в нея, защото в противен случай щеше да забележи надписа над вратата ѝ с вярната дата на построяването, 1882 година.
26.
· Т. Петров, Прототипна кръстокуполна църква в Несебър (Проучвания и консервация на паметниците на културата в България, Сборник за работата на Националния институт за паветниците на културата, София 1974, с. 47-52);
· Tschilingirov, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 31;
· П. Бербенлиев, Архитектурното наследство по българските земи / The Architectural Heritage on the Lands ofBulgaria (вж. бел. 8), гр. ил. 42и.
27. За църквата „Свети Иван Кръстител“ в Несебър вж.:
· М. Zimmermann, Beiträge zur Kenntnis christlicher Baudenkmäler in Bulgarien (вж. бел. 10), с. 13-16;
· същ., Alte Bauten in Bulgarien (вж. бел. 10), с. 4, табл. ХІ-ХІІ;
· Millet, L’École greque dans l’architecture byzantine (вж. бел. 1), с. 89;
· Б. Филовъ, Старобългарската църковна архитектура (вж. бел. 9), с. 34 и сл.;
· Мавродиновъ, Еднокорабната и кръстовидната църква по българските земи до края на XIV век (вж. бел. 13), с. 74 и сл.;
· А. Рашеновъ, Месемврийски църкви (вж. бел. 10), с. 89-98;
· Е. Maillard, Etude géométrique de l’église Saint-Jean à Messembrie (Известия на Българския археологически институтъ XI/1937, с. 243-247);
· W. Sas-Zaloziecky, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 45 и сл.;
· Г. Σωτηρίου, Ἡ τέχνη τῶν βυζαντινῶν μνημείων τῆς Μεσημβρίας (Ἡ Μεσημβρία τοῦ Εὐξείνου, Ἀθῆναι 1964, с. 166);
· Ив. Попов, Пропорции в българската архитектура (вж. бел. 13), с. 126 и сл.;
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство (вж. бел. 9), с. 109-113;
· А. Ὀρλάνδος, Βυζαντινὰ Μνημεῖα τῆς Αἰτωλοακαρνανίας (вж. бел. 3), с. 19;
· Л. Динолов, Принос към метричното изследване на средновековната култова архитектура в България. Опит за установяване на модул, София 1963, с. 128-136, фиг. 118;
180
· R. Krautheimer, пос. съч. (вж. бел. 1), с. 223, 306, 345, табл. 129b;
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 106-108;
· същ., Архитектурата на българското средновековие (вж. бел. 9), с. 107;
· същ., Архитектура Болгарии (вж. бел. 8), с. 403;
· Г. Кожухаров, пос. съч. (вж. бел. 13), с. 34, № 1550;
· А. Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalter in Bulgarien (вж. бел. 8), с. 31, 318;
· D. Săsălov, La coupole de l’église „St. Jean-Baptiste“ de Nessebre (Несебър II, София 1980, с. 191-200, фиг. 1-3);
· Р. Berbenliev, Kunstdenkmäler in Bulgarien (вж. бел. 8), с. 370;
· същ., Архитектурното наследство по българските земи (вж. бел. 8), с. 77, ил. 56, гр. ил. 426;
· Н. Чанева-Дечевска, Църковната архитектура на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 108-110.
За разлика от болшинството стари изследвания (вкл. Миятев), където църквата се датира най-често в ХІІІ-ХІV век, в съвременната наука е възприето почти повсеместно датирането ѝ в Х-ХІ век. При моите изследвания аз застъпвам навсякъде една още по-ранна датировка - последната трета на IX до началото на X век, - като изхождам от развитието в плана и пропорциите, но и в строителната техника.
28. За архитектурата на църквата „Свети Лаврентий“ във Водоча (епископска катедрала на Струмица) вж.:
· Л. Милетичъ, Струмишкитѣ манастирски черкви при с. Водоча и с. Велюса (Македонски прегледъ II, 1926, № 2, с. 35-44);
· Кр. Миятевъ, Църквата при с. Водоча (пак там, с. 45-57 - вж. също рецензиите от Ж. Татић в Гласник Скопског Научног Друштва III/1927, с. 317-319 и Вл. Петковић в Прилози за књижевност, јазик, историју и фолклор VІ/1926, № 2, с. 324);
· В. Иванова, Стари църкви и манастири в Българскитѣ земи (вж. бел. 9), с. 537-540;
· Ж. Татић, Два остатка византиске архитектуре у Струмичком крају (Гласник скопског научног друштва III/ 1927, с. 83-88);
· N. Mavrodinov, L'apparation et l’évolution de l’église cruciforme dans l'architecture byzantine (am del V Congresso internazionale die Studi bizantini, Roma 1936, II, Roma 1940, c. 249 и сл.;
· Ф. Месеснел, Византиски споменици (Споменица 25 годишњице ослобођења Јужне Србије, Скопље 1937, с. 352 и сл.);
· Вл. Петковић, Преглед црквених споменика кроз повесницу српског народа, Београд 1950, с. 59;
· А. Дероко, Монументална и декоративна архитектура у средњевековној Србији, Београд 1953 (21962), с. 153;
· W. Sas-Zaloziecky, пос. съч., с. 41;
· Ђ. Бошковић, Архитектура средњег века, Београд 1957, 21962, с. 131 и сл.;
· M. Јовановиќ, О Водочи и Вељуси после конзерваторских радова (Зборник на Штипскиот Народен музей 1/1958-1959, с. 125-129);
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство (вж. бел. 9), с. 107-109;
· М. Г. Σωτηρίου, Τὸ καθολικὸν τῆς Μονῆς Πετράκη Αθηνῶν (Δελτίον τῆς Χριστιανικῆς Ἀρχεολογικῆς Ἑταιρείας, περ. Δʹ, 2/1960-1961, с. 116);
· Α.Ὀρλάνδος, Βυζαντινὰ Μνημεῖα τῆς Αἰτωλοακαρνανίας (вж. бел. 3), с. 11, 16, 19;
· А. Николовски / Д. Ќорнаков / К. Балабанов, Споменици на културата во HP Македонија, Скопје 1961, с. 108 и сл. [21971, с. 75-78];
· П. Βοκοτόπουλος, пос. съч. (вж. бел. 2), с. 122;
· П. Миљковиќ-Пепек, За неки нови податоци од проучавањата на црквата Св. Ббогородица во с. Вељуса (Културно наследство III, 7, 1969);
· Ν. Μουτσόπουλος, Ἀνασκαφὴ τῆς βασιλικῆς τοῦ Ἁγίου Ἀχιλλείου III, τέταρτη περίοδος ἐργασιῶν (1969) (Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρὶς τῆς Πολυτεχνικῆς Σχολῆς τοῦ Ἀριστοτελείου Πανεπιστημίου Θεσσαλονίκης 5/1971-1972, Θεσσαλονίκη 1972, с. 326);
181
· Π. Миљковиќ-Пепек, Новооткриени архитектурни и сликарски споменици од XI до XIV век (Културно наследство V, 2, 1973);
· Г. Бошковиќ / К. Томовски, Водоча. Истраживачки работи и конзервација (Културно наследство V, 1974);
· П. Миљковиќ-Пепек, Комплексот цркви во Водоча. Дел од проектот за конзервација и реставрација на водочкиот комплекс (Културно-историско наследство во CP Македонија XIII/1975);
· В. Мавродинова, Културата и изкуството по време на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 77, 145;
· А. Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalter in Bulgarien (вж. бел. 8), с. 30, 316 и сл.;
· L. Trifunović, Kunstdenkmäler in Jugoslawien 2 (вж. бел. 9), с. 390;
· Н. Чанева-Дечевска, Църковната архитектура на Първата българска държава, София 1984, с. 107;
· P. Miljkovic-Pepek, L’architecture chrétienne chez les slaves macédoniens à partir d’avant la moitié du IXe siècle jusqu’ à la fin du XIIe siècle (The 17th international Byzantine congress, Dumbarton Oaks / Georgetownt University Washington, D.C., August 3-8 1986, Major Papers, New York s.d., c. 431, табл. III1).
За стенописите в църквата вж. също:
· Кр. Миятевъ, Фрагментъ от фреската Св. Четиридесетъ мъченици в църквата при с. Водоча до Струмица (Македонски прегледъ V/1929, №4, с. 49-57 -
· същото на френски: Les „Quarante martyrs“ fragment de fresque à Vodoca/ Macédoine в L’art byzantin chez les slaves. Les Balkans I, Recueil Théodore Uspenskij, Paris 1930, c. 102-109);
· N. Okunev, Fragments des peintures de l’église Sainte-Sophie d'Ohride (Mélanges Charles Diehl II, Paris 1930, c. 126-129);
· H. Мавродинов, Старобългарската живопис, София 1946, с. 49-53;
· В. Н. Лазарев, История византийской живописи, Москва 1947, с. 173, бел. 73 на с. 345;
· G. Millet / A. Frolow, La peinture du Moyen bge en Yougoslavie I, Paris 1954, c. VIII, табл. XIV;
· З. Блажиќ, Техника и конзервација наше фреске, Скопје 1958;
· П. Миљковиќ-Пепек, Олтарна преграда манастира Богородице Милостиве у с. Вељуси (Зборник радова САН, књ. LXV, Византолошки институт, књ. 6, Београд 1960, с. 137-144);
· същ., La fresque de la Vierge avec le Christ du pilier situé au nord de l’iconostase de Ste. Sophie à Ohrid (Akten des XI. Internationalen Byzantinistenkongresses 1958, München 1960, c. 388-391 - бел. 11 c. 391);
· V. J. Purić, Fresques du monastére de Veljusa (пак там, c. 113-121);
· B. H. Лазарев, Живопись XI-XII веков в Македонии (вж. бел. 9), с. 127 и сл.;
· R. Ljubinković, La peinture murale en Serbie et Macedoine aux XIIe siècles (вж. бел. 9), c. 422-425;
· R. Hamann-MacLean, Grundlegung zu einer Geschichte der mittelalterlichen Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien (вж. бел. 9), c. 248-255;
· П. Миљковиќ-Пепек, Фреските и иконите од X и XI век во Македонија (вж. бел. 10);
· същ., Иконографскиот тип на Богородица Милостива (ΕΛΕΟΥΣΑ) на фреските во Водоча и неговите рани примери во средновековното сликарство на територијата на Македонија (Зборник на Штипскиот народен музеј, IV-V/1964-1974, Штип 1975, стр. 115-123);
· V. Ј. Durić, Byzantinische Fresken in Jugoslawien, München 1976, c. 12 и сл., 234-235, табл. 1641-3;
· В. Н. Лазарев, История византийской живописи, Москва 21988, с. 100, 133, 228, 241 ил. 343.
Вж. също моите бележки за тези стенописи в Überlieferung und Innovation in der mittelalterlichen Kunst (вж. бел. 9), и Die Christianisierung Russlands und Bulgarien (вж. бел. 9).
182
Заедно с охридската „Света София“, църквата във Водоча представлява най-много оспорваният по отношение на хронологията (абсолютна и относителна) паметник на монументалното изкуство в югозападните райони на Първата българска държава. Сръбският изследовател архитект Жарко Татич първи се опита да манипулира хронологията на строежа и неговите отделни части, преследвайки определени цели, свързани с великосръбската политика по отношение на Македония, стремейки се да отрече всички възможни връзки на съществуващите паметници с българската епоха, като ги причисли към византийската епоха, т. е. преди установяването на българската власт в тези райони, както и по време на византийското владичество 1019-1186 година. Татич твърди (с. 85), че нартексът, т. е. западната църква, е синхронен с наоса, т. е. източната църква („оба je припрата једновремена са црквом“) и че е бил покрит с кръстат свод - в българската научна литература (Н. Мавродинов, В. Иванова-Мавродинова) погрешно се твърди, че според Татич източната част по време предшествала западната.
Едно задълбочено изследване на паметника в отделните фази на строежа му, заедно с установяване на една вероятна относителна и абсолютна хронология предлага за първи път Н. Мавродинов (1959 г.). Характеризирайки постройките като две кръстовидни куполни църкви - впоследствие В. Мавродинова предлага за тях нов термин: „куполни църкви с базиликален план“ - и проследявайки внимателно тяхната строителна субстанция, Мавродинов установява, че отначало е построена западната сграда, а малко по-късно е прибавена от изток една нова църква, на която западната се явява като нартекс. Поради големия притвор („всички църкви в Атон имат голям притвор“), той смята църквата за манастирска. Същевременно обръща внимание и на клетъчния градеж, отбелязвайки, че същият е правилен само в долната част на стените - това важно наблюдение Мавродинов прави и при редица други църкви, като тези в с. Герман и Нерези, без обаче да извлича някакви общи заключения от туй обстоятелство.
Като се опират на резултатите от своите разкопки, невярно и изопачено интерпретирани, новите македонски изследователи под ръководството на Петър Милкович-Пепек се опитват да наложат една нова относителна и абсолютна хронология на паметника. Според Милкович-Пепек първоначална е източната църква, построена отчасти върху останки на много по-стар строеж и след частично разрушаване отново възстановена; след повторното ѝ - този път по-значително - разрушаване бива построена на запад от нея нова, по-малка църква; още по-късно върху основите на източната църква се построява според същия автор една нова сграда, която включва и западната църква, на която обаче олтарната част бива съборена и отчасти включена в новите стени. Абсолютната хронология, която Милкович-Пепек предлага е: за първоначалната куполна базилика - VII до IX век, възстановена при Самуил в края на X век; на западната църква, построена след разрушаването на източната - от 1018 до 1037; куполната църква, обединяваща източната и западната той датира в края на XI до началото на XII век.
Всички тези датировки, предложени от П. Милкович-Пепек, не могат да се приемат нито по съображения във връзка с архитектурните особености на отделните постройки, нито във връзка с историческите събития, а най-малко
183
въз основа на стиловия анализ на стенописните фрагменти в тях, документиращи всяка отделна фаза на строежа, респективно преустройствата на църквата. Морфологичният анализ на архитектурните форми връща абсолютната хронология, предложена от Милкович-Пепек, при запазване в общи черти на относителната, значително по-назад.
Най-важен аргумент за установяване на абсолютната хронология обаче е стиловият анализ на стенописите и сравнението им с техните паралели: фрагментите от източната църква се отнасят несъмнено към IX век, на която епоха отговаря също и строителната техника при постройката; западната църква е била изписана не по-късно от края на 70-те и началото на 80-те години на X век (стенописните фрагменти с изображения на дяконите), а разширяването, т. е. обединяването на източната и западната част в една църква, трябва да е станало не по-късно от 80-те до 90-те години на X век, във връзка вероятно с издигането на Струмица за епископско седалище; вторичните разрушавания, следващото възставяване на църквата, както и изграждането на южните пристройки, са по всяка вероятност от втората трета на XI до началото на XII век.
29. Между другото в публикациите на Н. Мавродинов и Кр. Миятев.
30. За клетъчната зидария вж. по-горе, бел. 14.
31. Старобългарското изкуство, с. 269.
32. Byzantinische und nachbyzantinische Baudenkmäler aus Klein Prespa und aus Hl. German, c. 38, бел. 85.
33. Пос. съч., с. 14.
34. Културата и изкуството по време на Първата българска държава, с. 82.
35. За църква № 4 в местността Селище при Преслав вж.:
· К. Шкорпилъ, Паметници от столица Преславъ (България 1000 години. 927-1927 I, София 1930, с. 198);
· Н. Мавродиновъ, Еднокорабната и кръстовидната църква по българските земи до края на XIV век (вж. бел. 13), с. 70;
· Старобългарското изкуство (вж. бел. 9), с. 199;
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 116;
· В. Мавродинова, Културата и изкуството през време на първата българска държава (вж. бел. 9), с. 81 и сл., пл. 40;
· Ст. Бояджиев, Църква № 4 в местността Селище при Преслав (Музеи и паметници на културата III/1963, № 1, 10-15);
· Н. ЧаневаДечевска, Църкви и манастири от Велики Преслав (вж. бел. 49), с. 22 и сл;
· същ., Църковната архитектура на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 93 и сл.
В плана, който Ст. Бояджиев дава и Н. Чанева-Дечевска препечатва в двете си монографии, се предлага една невярна реконструкция на надлъжен свод в нартекса със ширина на надлъжния свод в наоса, като негово продължение. За такова решение не съществуват никакви данни - напротив, тук, както и при болшинството преславски църкви, където, както е известно, не е запазена при нито един случай височина на стените до основата на сводовете, би трябвало да приемем по аналогия с останалите запазени църкви от югозападната част на Балканския полуостров, че
184
напречният свод на нартекса се е пресичал от надлъжен свод по главната ос на църквата, чиято ширина се определя по правило от отворите на входовете под тях.
36. За църква № 16 от Трапезица вж.:
· В. Димовъ, Разкопкитѣ на Трапезица в Търново (Извѣстия на Българското археологическо дружество V/1915, с. 160);
· Еднокорабната и кръстовидната църква по българските земи до края на XIV век (вж. бел. 13), с. 7 сл.
Църквата се отнася от Н. Мавродинов към времето на Първото българско царство, като една от най-старите постройки в Търново. След Мавродинов никой не се е занимавал с нея по-обстойно.
37. За църквата във Виница вж.:
· Ст. Станчев, Църквата до село Виница (Известия на Археологическия институт XVIII/1952, с. 305-330, фиг. 291-301);
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство (вж. бел. 9), с. 185 и сл., фиг. 196-200;
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 120;
· същ., Архитектура Болгарии (вж. бел. 8), с. 395 и сл.;
· St. Bojadziev, L’église du village Vinica à la lumière de nouvelles donées (Byzantinobulgarica 11/1966, c. 241-265);
· T. Тотев, Археологически проучвания около църквата до с. Виница (БАН-СТИГА, Архитектурата на Първата българска държава, София 1975, с. 201-209);
· В. Мавродинова, Културата и изкуството през време на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 80, пл. 31;
· Ст. Ваклинов, Формиране на старобългарската култура, София 1977, с. 204, 206, 241-242, бел. 90;
· А. Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalter in Bulgarien (вж. бел. 8), с. 41;
· Н. Чанева-Дечевска, Църкви и манастири от Велики Преслав (вж. бел. 49), с. 63;
· същ., Църковната архитектура на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 117-122;
· Ст. Бояджиев, Отново по въпроса за църквата край с. Виница (Преслав, 3 Сборник, Варна 1983, с. 91-103).
38. За църквата в Патлейна вж.:
· Йор. Господиновъ, Разкопкитѣ въ Патлейна (до Преславъ) и значението имъ за българската история (Извѣстия на Варненското археологическо дружество III/1910, с. 93-100; ІV/1914; VI/ 1916-18);
· същ., Разкопки в Патлейна и Преславъ (Извѣстия на Българското археологическо дружество ІV/1914, с. 11-128);
· П. Карасимеоновъ, Начало на славянобългарската история и архитектура, София 1943, фиг. 10;
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство (вж. бел. 9), с. 35 и сл.;
· Ст. Бояджиев, Църквата в Патлейна в светлината на новите данни (Археология 11/1960, № 4, 23-33).
39. Вж. напр. Т. Смядовски, За произхода на преславските ниши (Археология ХVІІІ/1976, № 4, с. 33-47).
40. За „Богородица Кубелидиса“ (Παναγία Κουμπελίδικη) в Костур вж.:
· G. Millet, пос. съч. (вж. бел. 1), с. 92-94, ил. 47-48;
· А. Ὀρλάνδος, Τὰ βυζαντινὰ μνημεῖα τῆς Καστοριᾶς (Ἀρχεῖον τῶν Βυζαντινῶν Μνημείων τῆς Ἑλλάδος, ІV/1938, с. 125-136);
· Η. Мавродинов, Старобългарското изкуство (вж. бел. 9), с. 279, фиг. 325;
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 191;
· В. Мавродинова, Културата и изкуството по време на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 84, пл. 49;
· S. Pelekanides, Kastoria (Reallexikon zur byzantinischen Kunst III/l 978, кол. 1196-1211);
185
· Н. Чанева-Дечевска, Църковната архитектура на Първата българска държава (вж. бел. 9), София 1984, с. 157-160, фиг. 108;
· П. Бербенлиев, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 69, 81.
Сегашният купол е вторичен, заместил разрушения по време на една самолетна бомбардировка през Втората световна война, реконструиран въз основа на фотоснимки от Ст. Пеликанидис и Хрисанти Цуми.
41. Byzantinische und nachbyzantinische Baudenkmäler aus Klein Prespa und aus Hl. German (вж. бел. 19), с. 33 и сл.
42. За църквата в Нерези, нейната архитектура и стенописи преди всичко вж.:
· Π. Н. Милюковъ, пос. съч. (вж. бел. 9), с. 137-139;
· Η. П. Кондаковъ, пос. съч., (вж. бел. 9), с. 174 и сл.;
· G. Millet, пос. съч. (вж. бел. 1), с. 58;
· В. Иванова, Стари църкви и манастири в Българските земи (вж. бел. 9), с. 512 и сл.;
· Н. Окунев, Манастир у селу Нерези (Јужни преглед, Скопје II/1927, № 2, с. 50-52);
· същ., La découverte des anciennes fresques du monastère de Nerezi (Slavia VI/1927, № 2-3, c. 603-609);
· същ., Алтарная преграда XII века въ Нерези (Seminarium Kondakovianum III/1929, с. 5-23);
· Д. В. Айналовъ, Новый иконографическій образъ Христа (пак там 11/1929, с. 19-23);
· Ф. Месеснел, Како да се сачува и обнови црква св. Пантелејмона из 12. века код села Нерези? (Гласник Скопског Научног Друштва V/1929, 299-304);
· същ., Најстарији слој фресака у Нерезима. Стилска студија (пак там VІІ-VІІІ/1929-1930, с. 119-133);
· Ђ. Бошковић, Извештај и кратке белешке са путавања (Старинар II cep., VІ/1931, с. 182 и сл.);
· същ., La restauration récente de l’iconostase à l’église de Nerezi (Seminarium Kondakovianum VI/ 1933, c. 157-159);
· H. Мавродиновъ, Еднокорабната и кръстовидната църква по българскитѣ земи до края /на XIV в. (вж. бел. 13), с. 65-68, фиг. 77-78;
· Ф. Месеснел, Најстарији слој фресака у Нерезима (Гласник Скопског Научног Друштва VІІ-VІІІ/ 1930 с. 119-132);
· N. Okuneff, Les peintures de l'église de Nérézi et leur date (Actes du IIIe Congrès international d'études byzantines, Athènes 1932, 247-248);
· M. Fauchon, Les peintures du monastère St. Panteleèmon de Nerez (L’art sacré, Paris 1938, c. 213-217);
· H. Мавродинов, Старобългарската живопис (вж. бел. 9), с. 68-78;
· Вл. Петковић, Преглед црквених споменика кроз повесницу српског народа (вж. бел. 9), с. 210 и сл.;
· Ив. Акрабова, За „окачените портрети“ в живописта на една църква от XII век (Разкопки и проучвания IV/1950, с. 5-16);
· G. Millet / A. Frolow, La peinture du Moyen âge en Yougoslavie (вж. бел. 9), c. VIII, табл. XVXXI, 88;
· S. Radojcic / D. Talbot-Rice, пос. съч. (вж. бел. 9), табл. IX-XI;
· М. Рајковић, из ликовне проблематике нереског живописа (Зборник радова САН XLIV, Византолошки институт 3, Београд 1955, с. 195-206);
· Xyngopoulos, Thessalonique et la peinture macédonienne, Athènes 1955 (=Ἑταιρεία Μακεδονικῶν Σπουδῶν. Ἰδρύμα μελετῶν Χερσονήσου τοῦ Αἵμου 7);
· G. Gsodam, Die Fresken von Nerezi. Ein Beitrag zum Problem ihrer Datierung (Festschrift W. Sas-Zaloziecky zum 60. Geburtstag, Graz 1956, 86-89);
· Ђ. Бошковић, Архитектура средњег века, Београд 1957, 21962, с. 133, фиг. 177;
· О. Demus, Die Entstehung des Paläologenstils in der Malerei, (Berichte zum XI. Internationalen Byzantinistenkongress in München, 1958, IV,2, c. 21 и сл.);
· Г. А. Σωτηρίου, Ἡ ζωγραφικὴ τῆν σχολῆς τῆν Κωνσταντινουπόλεως (Δελτίον τῆς Χριστιανικῆς Ἀρχεολογικῆς Ἑταιρείας περ. Δʹ, 1/1959, Ἀθῆναι 1959, с. 21);
186
· Ниќоловски / Д. Корнаков / К. Балабанов, пос. съч. (вж. бел. 28), с. 15-20;
· Н. Лазарев, Живопись ХІ-ХІІ веков в Македонии (вж. бел. 9), с. 127 и сл.;
· R. Ljubinković, La peinture murale en Serbie et Macedoine aux XIIe siècles (вж. бел. 9), с. 434-437 = P. Љубинковић, Студије из средњовековне уметности и културне историје, Београд 1982, с. 62-83);
· R. Hamann-MacLean / Н. Hallensleben, Die Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien vom 11. bis zum frühen 14. Jahrhundert, I Bildband (вж. бел. 9), схема 17-18, табл. 29-45;
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство. Х-ХIII век, (вж. бел. 9), с. 12-15;
· П. Миљковиќ-Пепек, Нерези, Београд 1966;
· Д. Бошкович, Архитектура Сербии и Македонии (вж. бел. 23), с. 432;
· V. J. Djurić, Byzantinische Fresken in Jugoslawien (вж. бел. 9), с. 15-17, 236 и сл., табл. V-VІІІ;
· S. Radojcić, Jugoslawien (Propyläen Kunstgeschichte III, Berlin 1968, c. 266 и сл.);
· П. Миљковиќ-Пепек, Прилози проучувању манастирске цркве Нереза (Зборник Ликовне Уметности X/1974);
· К. Балабанов, Св. Пантелејмон Нерези, Скопје 1975, 21978;
· П. Миљковиќ-Пепек, Црквата Св. Пантелејмон во селото Нерези (Споменици за средновековната и поновА историја на Македонија I, Скопје 1975);
· R. Hamann-MacLean, Die Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien vom 11. bis zum frühen 14. Jahrhundert, II Grundlegung (вж. бел. 9), с. 261-276;
· Tschilingirov, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 330;
· L. Trifunović, Kunstdenkmäler in Jugoslavien I (вж. бел. 9), с. 391, табл. 293;
· В. Н. Лазарев, История византийской живописи, Москва 21988, с. 95 и сл., 226.
В сравнение с огромната литература за стенописите в църквата „Свети Пантелеймон“ при Нерези, изненадващо малко внимание досега е посветено от изследователите на архитектурата, при все, че с нея са свързани много проблеми. Почти всички изследователи (освен Н. Мавродинов, Бошкович, който датира църквата в XI век, и мен) приемат на доверие неверния превод от Н. П. Кондаков на гръцкия надпис над входа на църквата, тълкувайки думата ἐκαλιεργήθη „съгради се“, а не „украси се“, както е действителното ѝ значение. В подкрепа на това тълкувание Рихард Хаман, пос. съч., с. 201, дори цитира Гзодам, която пък се позовава на Герстингер, според когото тази дума означавала „съгради се“, което е твърде произволно тълкувание на точно обозначеното гръцко понятие - текста на надписа вж. при Кондаков, пос. съч, с. 174 и Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, (вж. бел. 25), с. 116 и сл., с верен български превод.
Мавродинов сам не вади никакви изводи от това, че надписът не е синхронен със строежа, заключавайки, че църквата е построена не много преди това, като изхожда от предпоставката, че трите симетрични арки се изявявали в архитектурата на църковните постройки твърде късно. Той също пръв забелязва, че нартексът е по-късен от останалия строеж, но предшества стенописите. Никой от изследователите, дори и Н. Мавродинов, не забелязва обаче, че днешните прозорци на северната и южната стена на наоса представляват всъщност врати, зазидани преди да се изпише църквата - това личи много ясно при внимателно наблюдение на място, но и при фотоснимките на стенописите, също както и различната зидария в горната част на зидовете. Че църквата е била преди
187
изписването ѝ дълго време в развалини, личи също от вторичните зидове при горната част от стените на църквата и при куполите - да не се смесва обаче тази зидария с третичната зидария от XVI век, когато срутеният при земетресение купол отново бива построен. Неотдавна излезе изследването на
· К. Петров, Црквата Св. Пантелејмон во Нерези по ревизшијата во најновите истражувања (Цивилизации на почвата на Македонија = Македонска академија на науките и уметностите, Макропроект „Историја на културата на Македонија“ II, Скопје 1995, с. 183-188),
в което авторът много години след мене се занимава с въпроса за етимологията на думата ἐκαλιεργήθη, като стига също до заключението, че надписът не говори за построяване на църквата, а за нейната украса, като предлага за датирането на строежа епохата на Самуил, без да спомене нищо за български паралели за архитектурата ѝ и без да забележи, че тя е била разрушена до основата на куполите и до сводовете над светилището, преди да бъде възстановена и изписана.
Архитектурният тип с пет куполи, представен от църквата при Нерези, се явява много преди XII век - за този архитектурен тип вж. Мийе, пос. съч., с. 71 и сл., както и А. Ὀρλάνδος, Ἡ Παντάνασσα τῆς Μονεμβασίας (Ἀρχεῖον τῶν Βυζαντινῶν Μνημείων τῆς Ἑλλάδος, 1/1935, с. 139-151). Също така неконструктивните арки и лизени по фасадите на църковните постройки се появяват в българските паметници още през ІХ-Х век, като съставят една от най-характерните особености на тяхната екстровертирана архитектура и преминават от там в руската църковна архитектура на Х-ХІ век. Затварянето на северния и южния входове на първоначалната църква при Нерези, разпределението на олтарното пространство в нея, както и още твърде ранната фаза от развитието на клетъчната зидария, каквато срещаме в долната част на стените ѝ, я поставят без съмнение малко след средата на X век - в горната част на стените зидарията е вторична, изпълнена след частичното разрушаване на църквата, и не е вече тъй прецизна като първичната.
Явно е също така, че и тя е изпитала съдбата на стотиците български църкви, съборени през втората трета на XI век, и е възстановена едва в 1164 година със средствата на византийския принц Алексей Комнин - за дарителя на строежа вж.:
· Г. А. Острогорскій, Возвышение рода Ангеловъ (Юбилейный сборникъ Русскаго археологическаго общества в Королъвствѣ Югославіи, Белград 1936, с. 111-129);
· същ., АнЬели (Енциклопедија Југославији 1/1955, с. 112-113).
43. Вж. по-горе, бел. 23.
44. За църквата „Свети Врачи“ в Костур вж.:
· G. Millet, пос. съч. (вж. бел. 1), с. 22-30;
· А. Ὀρλάνδος, Τὰ βυζαντινὰ μνημεῖα τῆς Καστοριᾶς (вж. бел. 40), с. 10-60);
· Η. Мавродинов, Старобългарското изкуство (вж. бел. 9), с. 278 и сл.;
· R. F. Hoddinott, Early Byzantine Churches in Macedonia and Southern Serbia (вж. бел. 9), с. 66 и сл.;
· А. H. S. Megaw, Byzantine reticulate revements (Χαριστήριον εἰς A. Ὀρλάνδον, III =Βιβλιοθηκή τῆς ἐν Ἀθῆναις Ἀρχαιολογοκῆς Ἑταιρείας 54, Ἀθῆναι 1966, с. 10-22, табл. 1-6);
· R. Krautheimer, Early Christian and byzantine architecture (вж. бел. 1), с. 270, 452 (бел. 32);
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 145;
· В. Мавродинова, Културата и изкуството по време на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 75 и сл., пл. 19);
188
· S. Pelekanides, Kastoria (Reallexikon zur byzantinischen Kunst III, кол. 1190-1224);
· Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien (вж. бел. 9), с. 32, 36-38;
· Н. Чанева-Дечевска, Църковната архитектура на Първата българска държава (вж. бел. 9), София 1984, с. 52-55, фиг. 25a-d;
· П. Бербенлиев, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 69-71.
За стенописите на църквата вж. също и
· St. Pelekanidis, Kastoria and its Byzantine Monuments (Byzantine Art in Greece. Mosaics - Wall Paintings, Edit. M. Chatzidakis, Athens (1985), c. 5;
· същ., Hagioi Anargyroi (пак там, с. 22-28);
· M. Chatzidakis, Supplementary Note (пак там, с. 38-49).
Всред групата ранни църкви от Костур „Свети Врачи“ (Ἅγιοι Ἀνάργυροι) заема междинно място - след „Свети Стефан“, чийто функционален фронтон над апсидата наподобява само формално, но без никакви технологически или култови съображения, и малко преди „Богородица Кубелидиса“, където строителната техника с декоративна зидария е вече в една понапреднала фаза. За оточняване на датировката преди края на X век от много голямо значение са остатъците от първоначалните стенописи, разкрити на местата, където мазилката от втория слой е паднала: в южната част от свода на нартекса и на северната стена, също в нартекса. Снимки от тези стенописи публикува за първи път Мийе, с. 23, фиг. 5, а след това Орландос, Τὰ βυζαντινὰ μνημεῖα τῆς Καστοριᾶς, фиг. 19 и сл., и Пелеканидис в обемистия си албум с фотоснимки на стенописи от църквите в Костур (Καστοριά. Βυζαντιναί τοιχογραφίαι, Θεσσαλονίκη 1953 =Ἑταιρεία Μακεδονικῶν Σπουδῶν, Μακεδονικῆ βιβλιοθηκῆ 17, табл. 38α, 41αβ). Η. Мавродинов разглежда тези стенописи обстойно в книгата си Старобългарското изкуство (вж. бел. 9), с. 282-283 с фиг. 342. Пелеканидис дава някои данни за тях в лекцията си в Равена, отпечатана малко по-късно: I piu antichi affreschi di Kastoria (Corsi di cultura sull’arte Ravennate e Bizantina, Ravenna 1964, c. 351 и сл.), както и в недовършения си и издаден посмъртно труд за византийската живопис в Гърция, Byzantine Art in Greece. Mosaics - Wall Paintings, но навсякъде представя стенописите като по-късни, без да може да обясни защо намиращите се в много добро състояние и притежаващи най-високи художествени качества стенописи от първото изписване на църквата са покрити не много дълго след създаването им с нова живопис със значително по-ниска художествена стойност.
От голямо значение за датирането на църквата е също така скулптурната ѝ украса, запазена на западния и южния портал, както и на портала при входа от нартекса в църквата и в няколко фрагмента от архитрава на олтарната ѝ преграда, която украса не излиза в никакъв случай от рамките на X век и се свързва с редица български паметници. Архитектурата на църквата и нейните стенописи са реставрирани, освен в нартекса, където не са правени никакви опити нито за стабилизирането или свалянето на по-късните стенописи, нито за почистването на разкритите фрагменти от първоначалната живопис. Реставрационните работи по архитектурата, извършени в края на 50-те и началото на 60-те години под ръководството на Пелеканидис, включват също изграждането на контрафорси на северната стена и почти изцяло презиждане на южната стена, като същевременно теренът е изравнен и освободен от късни пристройки, а над западния портал е построен навес за
189
предпазване на стенописите върху западната външна стена от непосредствени атмосферни влияния.
45. Построената от княз Борис I епископска църква в Главиница (Главъница), като първа и най-важна в новоприсъединените след покръстването югозападни земи, се идентифицира с църквата на Богородичния манастир в Пояни, Албания, всред развалините на античния град Аполония. Църквата е изградена от много добре издялани квадри с богата скулптурна украса и е от типа на вписан кръст с купол върху пандантиви, поддържан от колони, с вътрешен и външен (по-късен, вероятно от XI век) нартекс, три портала с колони, синтрон и синхронна на първоначалния строеж пристройка в североизточната ѝ част - по всяка вероятност разширен протезис. Днешният купол е вторичен, построен след частично разрушаване на църквата и съответства по време на преустройствата на църквата в манастирска към края на XI или началото на XII век.
Обстойна публикация на църквата правят Heide und Helmuth Buschhausen, Die Marienkirche in Apollonia in Albanien. Byzantiner, Normannen und Serben im Kampf um die Via Egnatia, Wien 1976 (=Byzantina Vindobonensia, hrsg. von der Kommission für frühchristliche und ostkirchliche Kunst der Österreichischen Akademie der Wissenschaften und vom Institut für Byzantinistik der Universität Wien VIII). Авторите не могат да си обяснят участието на италиански майстори при строежа преди норманското нашествие през последната трета на XI век, когато според тях бенедиктински монаси построяват църквата, но също по необясними за тях причини с външен вид на византийска кръстокуполна църква, макар и с по-особени от византийските литургични функции, а и не според правилата на Бенедиктинския орден.
Също така те оставят без коментар наличието на синтрон, присъщ единствено на епископските църкви, при все че епископското седалище Аполония се премества още през VI век в Драч. За погрешното архитектурно заснимане на паметника от авторите на монографията, без съобразяване със значителния ъгъл на отклонение на главните оси, отчетен вярно при заснимането ѝ от А. Meksi в статията му Arkitektura dhe datami i kishës së manastirit të Apollonisë (Monumentet 1971, 1, c. 103-117), излязла преди монографията, вж. рецензията на последния в Monumentet 23/1982, с. 141-168.
Единственото обяснение на тези въпроси, останали за авторите на монографията открити, се крие в идентифицирането ѝ с построената от княз Борис I епископска църква, за чието съществувание се знае от историческите извори - местоположението на църквата отговаря на приблизителното място, където трябва да се търси основаният от българския владетел, но по всяка вероятност непостроен град, който е бил проектиран върху много голяма площ, включваща както пристанището на Авлонския залив, епископското седалище в околността на древната Аполония и манастирите в източните му покрайнини, при днешна Балша.
Литургично-ритуалните особености в плана на църквата - северен и южен вход, синтрон и голям протезис за приготовляване и освещаване масло за цялата огромна епархия, включваща всички новоприсъединени земи в югозападната част на полуострова - обяснява редица особености на архитектурния тип. Зидарията е извънредно близка на тази при строежи в Плиска и Преслав, а така също редица архитектурни детайли - портали, колони с капители, декоративна
190
пластика - свързват тази църква с Голямата базилика в Плиска и с Кръглата църква в Преслав (от първия ѝ строителен етап). За плана на църквата, включително за камбанарията ѝ, както и за нейната зидария, има редица паралели в църквата при Санта Комба де Банде в Галиция, Испания, построена от аквилейски строители малко след 872 год. (размерите на тази църква са по-малки и вместо купол има плоско покритие) - за нея вж.: Р. Veronese, Werdendes Abendland, Baden-Baden 1967, 21979, c. 244, ил. на с. 242 и 243. За Епископската църква в Главиница вж. също моята статия Apollonia (Enciclopedia dell’arte medievale II, Roma 1991, c. 175-177, c библиография), а за локализирането на Главиница вж. бел. 25 към втора глава.
46. Вж. бел. 5.
47. За охридската „Света София“ вж. бел. 9.
48. Вж. по-горе, бел. 28.
49. За църквите № 1 и № 2 в местността Аврадака при Преслав вж.:
· В. Иванова, Разкопки на Аврадака в Преслав (Разкопки и проучвания III/1948, с. 13-61);
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство (вж. бел. 9), с. 186-197;
· Кр. Миятев, Архитектурата на Средновековна България (вж. бел. 8), с. 111-113;
· St. Bojadziev, Nouvelles concidérations sur une église à Preslav (Actes du Ie Congres international des Études Balkaniques et Sud-Est-Européenes Sofia 1969 I, Sofia 1969, c. 599-624);
· В. Мавродинова, Културата и изкуството през време на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 60 и сл.;
· Ст. Ваклинов, Формиране на старобългарската култура (вж. бел. 37), с. 205 и сл.;
· Tschilingirov, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 34 и сл., 41, 324 и сл.;
· Н. Чанева-Дечевска, Църкви и манастири от Велики Преслав, София 1980, с. 19-21, фиг. 13-14;
· същ., Църковната архитектура на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 70-86.
50. Вж. глава първа, с. 2.
51. За събитията вж. B. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове II (вж. бел. 14), с. 138-149. Вж. също ГИБИ VI/1960, с. 337.
52. Пак там.
53. Пос. съч., с. 13.
54. Byzantinische und nachbyzantinische Baudenkmäler aus Klein Prespa und aus Hl. German, c. 34 и сл.
55. М. Злоковић, пос. съч. (вж. бел. 9), с. 133.
56. При копирането на този план от Миятев в раздела за българската средновековна архитектура в Кратка история на българската архитектура (вж. по-горе, бел. 8), фиг. 89 на с. 90, както и без изменение в монографията му Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), пл. 108, грешката се увеличава, като неправилно представената за еднаква и силно увеличена дебелина на зида променя не само размерите, но и формата на нишите; при изданието на тази монография на немски език (вж. бел. 8) е пропуснато означаване на свода в нартекса, а в раздела за българската средновековна архитектура в руското многотомно издание (вж. бел. 8) планът е даден с обозначение „четиристьлбова [църква] от Преслав", докато планът на църква
191
№ 1 в Аврадака (също неточен) се обозначава като план на църквата „Свети Герман“, за която в текста не се споменава нито дума.
57. Byzantinische und nachbyzantinische Baudenkmäler aus Klein Prespa und aus Hl. German, c. 36 и сл.
58. Мийе, пос. съч. (вж. бел. 1), с. 69-72.
59. А. Ὀρλάνδος, Ἡ Ἅγία Τριὰς τοῦ Κριεξώτη (Ἀρχεῖον τῶν Βυζαντινῶν Μνημείων τῆς Ἑλλάδος V/1939-1940, с. 5-9).
60. За църквите в манастира Вронтохион в Мистра вж.:
· G. Millet, Monuments byzantin de Mistra, Paris 1910, c. 88 и сл., табл. 21 и сл.;
· А. Ὀρλάνδος, Ἡ ὀρθομαρμάρωσις τοῦ ἐν Μυστρᾷ ναοῦ τῆς Ὁδηγητρίας (Αφενδτικο) (Ἀρχεῖον τῶν Βυζαντινῶν Μνημείων τῆς Ἑλλάδος I/1935, с. 152-160);
· Μ. Chatzidakis, Mistra, Athen 21956, с. 55 и сл.;
· Ch. Delvoye, Mistra (IX Corso di cultura sull’arte Ravennate e Bizantina, Ravenna 1962, c. 115-131);
· M. Chatzidakis, Griechenland. Architektur (Propyläen Kunstgeschichte III, Berlin 1968, c. 229, табл. 162-163);
· N. V. Georgiadis, Mistra, Athen 21978, c. 36-50.
Църквите „Свети Теодори“ и „Богородица Одигитрия“ („Афендико“) са най-старите църковни постройки в Мистра и са изградени със средствата на висшия цариградски чиновник Протосингел Пахомий от придворни майстори-строители малко след 1330 година. Реставрирани са твърде свободно през 1934 г. от А. Орландос.
61. Вж. бел. 58.
62. Пълния текст на надписа заедно с български превод вж. по-долу, глава четвърта, с. 215 и сл.
63. Μ. Г. Σωτηρίου, Τὸ καθωλικὸν τῆς Μονῆς Πετράκη Αθηνῶν (вж. бел. 28), с. 114 и сл.
64. А. Ὀρλάνδος, Ἡ Ἅγία Τριὰς τοῦ Κριεξώτη (вж. бел. 59).
65. Μ. Γ. Σωτηρίου, Οἱ μετὰ τρούλλου ναοὶ τῆσ μεταβατικῆς ἐποχῆς (Πρακτικὰ τῆς Χριστιανικῆς Ἀρχαιολογικῆς Ἑταιρείας 1932 = Byzantinisch-Neugriechische Jahrbücher X, 1933-34, с. 97 и сл.).
66. Byzantinische und nachbyzantinische Baudenkmäler aus Klein Prespa und aus Hl. German, c.40.
67. Вж. по-горе, бел. 45.
68. Вж. по-горе, бел. 26.
69. Вж. по-горе, бел. 28.
70. Вж. по-горе, бел. 42.
71. За църквата „Успение Богородично“ в Горно Лябово (Labovës së Kryqit) при Гирокастро, Южна Албания, вж.:
· Ν. Μυστακίδης, Ἱστορικὴ περιγραφὴ τοῦ Ἄνω Λαμπόβου καὶ τοῦ ἐν αὐτῶ βασιλικοῦ ναοῦ (Ἠπειρωτικὸς Ἀστήρ, 1904, с. 286-290);
· Δ. Εὐαγγελίδης, Αἰ ἀρχαιότητες καὶ τὰ βυζαντιακὰ μνημεῖα τῆς βοριοδυτικῆς Ἠπείρου (Νέος Ἑλληνομνήμων, Ιʹ, 1913, c. 459-460);
· същ., Ἡ Βόρειος Ἤπειρος, Ἀθῆναι 1919, c. 46;
· Φρ. Βερσάκης, Βυζαντινικοὶ ναοὶ τῆς βορείου Ἠπείρου (Ἀρχαιολογικὴ Ἐφημερίς 1916, c. 108-117);
· Π. Πολίτσα, Ἐπιγραφαὶ καὶ ἐνθυμήσεις καὶ τῆς βορείου Ἠπείρου (Ἐπετηρὶς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν 5/1928, с. 54);
192
· М. Г. Σωτηρίου, Οἱ μετὰ τρούλλου ναοὶ τῆσ μεταβατικῆς ἐποχῆς (вж. бел. 65), с. 118;
· Г. Σωτηρίου, Χριστιανικῆ καὶ βυζαντινὴ ἀρχεολογία I, Ἀθῆναι 1942, с. 381;
· Η. S. Megaw, Byzantine reticulate revements (вж. бел. 44);
· D. Pallas, Epirus (Reallexikon zur byzantinischen Kunst II/1971, кол. 249-252);
· N. Μουτσόπουλος, Ἀνασκαφὴ τῆς βασιλικῆς τοῦ Ἁγίου Ἀχιλλείου III, (вж. бел. 28), с. 299-301);
· Monumente të Arkitekturës në Shqipëri, Tiranë 1973, с. XV, табл. 72-74;
· Π. Βοκοτόπουλος, пос. съч. (вж. бел. 2), с. 86-92;
· Meksi, Dy kisha bizantine në rreth të Gjirokastrës (Monumentet 9/1975, c. 82-92, табл. V-X);
· същ., Arkitektura mesjetare në shqipëri (shek. VII-ХV) (вж. бел. 6), с. 179-183, ил. 56-57, табл. XXIV;
· G. Koch, Albanien. Kunst und Kultur im Land der Skipetaren (вж. бел. 6), с. 259 и сл.
Докато по-старата гръцка научна литература датира църквата независимо от голямото сходство в украсата ѝ с костурските църкви в ХII-ХIII век (Г. Сотириу, Μ. Г. Сотириу; за последен път при Палас: „третата четвърт от XIII век“), която датировка приемат и албанските автори (Мекси: „след втората трета на XIII век“), т. е. при възстановяването на Епирското деспотство, Мега, последван малко по-късно от Муцопулос и Вокотопулос, предлага за първи път напълно обосновано датировка в X век, т. е. по време на българската власт в Южен Епир, който още след първия поход на цар Симеон към 896 година и чак до 1018 година е български - в 897 година византийската митрополия се премества на юг в Навпакт, ограничавайки своя диоцез само върху южните епископии, докато северните епископии, включително епископията на Дрино поле, чиято съборна църква е църквата „Успение Богородично“, биват подчинени на епископията, впоследствие митрополия на Главиница (Главница), а малко по-късно, вероятно къв средата на X век - на Девол.
И тази църква първоначално е имала съответно на приетия от Българската патриаршия църковен ритуал северна и южна врата, впоследствие зазидани. Вокотопулос предлага за църквата въз основа на керамичната ѝ украса датировка „през втората половина на X век“, при все че архитектурният тип следва образци от края на IX - началото на X век.
72. Вж. по-горе, бел. 3.
73. Вж. по-горе, бел. 3.
74. Вж. по-горе, бел. 28.
75. Вж. по-горе, бел. 13.
76. Вж. по-горе, бел. 42.
77. За този прототип вж. моята студия Zur Datierung der Sophienkirche in Sofia und ihrer Vorgängerbauten sowie deren Bodenmosaiken в Arte D’occidente (вж. бел. 8)
78. Вж. по-горе, бел. 8.
79. Вж. по-горе, бел. 9.
80. Вж. по-горе, бел. 10.
81. Вж. по-горе, бел. 6.
82. За строителната техника при българските дворци в Плиска и Преслав вж.:
· Абоба-Плиска (Извъстія Русскаго Археологическаго Института в Константинополѣ Х/1905);
193
· В. Filov, Der Ursprung der altbulgarischen Kunst (Byzantinische Zeitschrift 30/1929-1930, c. 523-528);
· същ., Les palais viesbulgares et les palais sassanides (L’art byzantine chez les slaves. Recueil Th. Uspenskij, I, Paris 1930, c. 80-86);
· същ., Geschichte der altbulgarischen Kunst (вж. бел. 18);
· същ., Архитектурниятъ типъ на голѣмия дворецъ въ Абоба (Списание на БАН 55, Историко-филологически отделъ 27/1937, с. 118);
· Д. Василевъ, Строителната традиция въ прабългарските дворци отъ Плиска, София 1937;
· Кр. Миятевъ, Крумовиятъ дворецъ и други новооткрити постройки в Плиска (Известия на Археологическия институтъ 14/1940-1942, с. 73-135);
· Р. Karasimeonov, Neue Ausgrabungen in der Residenz von Pliska (пак там, с. 136-168);
· същ., Начало на славянобългарската архитектура и история, София 1943;
· Ст. Михайлов, Разкопки в Плиска през 1945-1947 г. (Разкопки и проучвания 3/1948, с. 171-222);
· същ., Археологически материали от Плиска 1948-1951 (Известия на Археологическия институт XX, 1955, с. 49-81);
· същ., Разкопки в Плиска през 1959-1961 г. (пак там, ХХVІ/1963, стр. 5-45);
· същ., Строителните периоди в Плиска и произходът на българската монументална архитектура (Археология VІ/1964, № 2, с. 13-23);
· W. Sas-Zaloziecky, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 4-12; 18-19);
· Н. Мавродинов, Разкопки и проучвания в Плиска (Разкопки и проучвания 3/1948, с. 159-168);
· същ., Старобългарското изкуство (вж. бел. 9), с. 37-54;
· Ст. Станчев, Материали от дворцовия център в Плиска (Известия на Археологическия институт ХXIII/1960, с. 23-65);
· същ., Pliska - theories et fait (Byzantinobulgarica 1/1960, c. 349-365);
· същ., Периодизацията на дворцовия център в Плиска (Изследвания в памет на К. Шкорпил, София 1961, с. 101-109);
· същ., Pliska und Preslav. Ihre archäologischen Denkmäler und deren Erforschung (Antike und Mittelalter in Bulgarien =Berliner byzantinistische Arbeiten 21, Berlin 1961, c. 226-235);
· M. Бичев, Архитектура Болгарии (вж. бел. 8), с. 19 и сл.;
· В. Антонова, Археологически проучвания в центъра на Плиска през 1963-1964 (Известия на Археологическия институт ХХХ/1967, с. 27-39);
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 48 и сл.;
· същ., Архитектурата на българското средновековие (вж. бел. 9), с. 68-71;
· същ., Архитектура Болгарии (вж. бел. 8), с. 387-391);
· В. Мавродинова, Културата и изкуството през време на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 65-67;
· Ст. Ваклинов, Формиране на старобългарската култура (вж. бел. 37), с. 79-114;
· същ., Плиска, Преслав, Мадара. Разкопки и проучвания (Плиска-Преслав. Проучвания и материали I/1979, с. 7-16);
· същ., Дворцовите центрове в Плиска и Преслав (Плиска-Преслав. Прабългарската култура. Материали от българосъветската среща, Шумен 1976, ІІ/1981, с. 133-137).
83. Пос. съч. (вж. бел. 1), с. 222-225.
84. Вж. по-горе, бел. 1.
85. Вж. по-горе, бел. 10.
86. Сведенията ни за епископската църква в Девол са извънредно ограничени. Даже не знаем кога обширната епископия на Кутмичевица с център Главиница (Главница) се разделя на два диоцеза, като под Девол попадат
194
източните епархии. По всяка вероятност това става много рано, може би още с изпращането на Климент в Кутмичевица, 888 година, свързано и с промени в управлението на областта. Сведенията за основаването на църквата от Борис в писмото на Теофилакт, който я нарежда между седемте построени от него катедрални църкви, са недвусмислени и изключват всяка спекулация, независимо от опитите на множество изследователи да интерпретират този текст по различен начин и да отнесат тези сведения към други църкви.
Църквата трябва да е превъзхождала по своята големина и украса всички останали епископски църкви в Кутмичевица, тъй като епископията на Девол заемала най-висок ранг между епископиите в югозападната част на българската държава след седалището на патриарха, което се вижда индиректно и от първия сигилий на Василий II, прехвърлящ правата на първопрестолна епископия (προτοθρὸνος) върху Костур - редът на епископиите с троновете на съответните епископи, обозначени в светилището на патриаршеската църква „Свети Ахил“ е вероятно съобразно с основаването им (вж. списъка при Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, с. 56 и сл.). За нейния архитектурен тип и форми трябва да съдим от останалите епископски църкви в този район, построени по всяка вероятност в началото на царуването на Симеон, като църквите в Дрино поле (вж. бел. 5), Дрембица/Дрембища (вж. бел. 13) и Богородичната църква в Куршумлия (Ђ. Стричевић, Рановизантиска црква код Куршумлије, в Зборник радова САН XXXVI, Византолошки институт 2, Београд 1953, с. 179-196). Всички тези църкви са с голям купол, носен обикновено от колони (в Дрино поле това са все още стълбове), често с богата скулптурна украса от мрамор и много грижлива, предимно квадрова, но също така често и смесена зидария.
87. ГИБИ IX, 2/1994, с. 102 и сл.
88. За протосеваст и велик дук Йоан Комнин вж. бел. 14 и бел. 45 към втора глава.
89. За църквата „Свети Ахил“ на о-в Ахил в Малка Преспа вж.:
· Π. Н. Милюковъ, пос. съч. (вж. бел. 9), с. 47-53;
· Йор. Иванов, Самуиловата столица в Прѣспа“ (Извѣстия на Българското археологическо дружество 1/1910, с. 64-72);
· същ., Български старини изъ Македония, с. 56 и сл.;
· А. Протичъ, Същност и развитие на българската църковна архитектура (вж. бел. 13);
· същ., L’architecture religieuse bulgare, с. 14, фиг. 9;
· М. Злоковић, пос. съч. (вж. бел. 9), с. 116-120);
· В. Иванова, Стари църкви и манастири в Българскитъ земи (вж. бел. 9), с. 551-554);
· Б. Филов, Старобългарската църковна архитектура (вж. бел. 9), с. 24 и сл.;
· В. Filow, Geschichte der altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulgarischen Reiches durch die Türken (вж. бел. 18), с. 36 и сл.;
· Г. Σωτηρίου, Ὀ βυζαντινός ναός τοῦ Ἅγιου Ἀχίλλειου τῆς Πρέσπας (Πρακτικὰ τῆς Ακαδεμίας Ἀθηνῶν 20/1945, с. 8-11);
· Η. Мавродинов, Старобългарското изкуство (вж. бел. 9), с. 99-102, фиг. 90-92;
· Στ. Πελεκανίδης, Βυζαντινὰ καὶ μεταβυζαντινὰ μνιμεῖα τῆς Πρέσπας, Θεσσαλονίκη 1960, с. 64 и сл. (=Ἑτερεία Μακεδονικῶν Σπουδῶν. Ἰδρύμα μελετῶν Χεροσονήσου τοῦ Αἵμου 35);
· Μ. Бичев, Архитектура Болгарии, с. 31-32;
· D. Stricević, La rénovation du type basilical dans l’architecture ecclésiastique des pays centrales des balkans au IXe-XIe siecles (вж. бел. 9), с. 189;
195
· V. Korać, Sur les basiliques médiévales de Macedoine et de Serbie (вж. бел. 9), с. 173-185;
· Grabar, Deux témoignages archéologiques sur l’autocéphalie d’une église (вж. бел. 9), с. 163-165;
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 94 и сл., пл. 90;
· същ., Архитектурата на българското средновековие (вж. бел. 9), с. 83 и сл., фиг. 78;
· същ., Архитектура Болгарии (вж. бел. 8), с. 394;
· N. К. Μουτσόπουλος, Ἐκκλησίες τοῦ Νομοῦ Φλωρίνης, Θεσσαλονίκη 1964, с. 9 и сл., фиг. 1-7 (=Ἑτερεία Μακεδονικῶν Σπουδῶν. Ἰδρύμα μελετῶν Χερσονήσου τοῦ Αἵμου 69) -
вж. също изданието на английски език:
· N. K. Moutsopoulos, The Churches of the Prefecture of Florina, Thessaloniki 1966,
a така също прередактирано издание на немски език:
· Byzantinische und nachbyzantinische Denkmäler aus Klein-Prespa und aus Hl. German (Byzantinisch-neugriechische Jahrbücher XX/1970, c. 20-30, фиг. 20-29);
· същ., Ἡ βασιλικὴ τοῦ Ἁγίου Ἀχιλλείου στὴ Μικρὴ Πρέσπα (Δελτίον τῆς Χριστιανικῆς Αρχεολογικῆς Ἑτερείας, περίοδος Δʹ, 4/1964, Τιμητικὸς τόμος Γ. Σωτηρίου, с. 163-203, фиг. 38-42);
· същ., Ἅγιος Αχίλλειος (Μακεδονικὸν Ἡμερολόγιον 1966, с. 177-183);
както и публикациите на археологическите изследвания:
· същ., Ἔρεβνες στὴν Καστοριὰ καὶ τὸν Ἁγίου Ἀχιλλείου (Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρὶς τῆς Πολυτεχνικῆς Σχολῆς τοῦ Πανεπιστημίου Θεσσαλονίκης ΙΙ/1965-1966, с. 93-224);
· същ., Ἀνασκαφὴ τῆς βασιλικῆς τοῦ Ἁγίου Ἀχιλλείου Μίκρας Πρέσπας I (Πρακτικὰ τῆς ἐν Ἀθήναις Ἀρχαιολογικῆς Ἑταιρείας 1967, ’Αθῆναι 1969, с. 55-69, фиг. 35-47),
· същ., Ἀνασκαφὴ τῆς βασιλικῆς τοῦ Ἁγίου Ἀχιλλείου II, δευτέρα (1966) καὶ τρὶτη (1967) περίοδος ἐργασιῶν (Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρὶς τῆς Πολυτεχνικῆς Σχολῆς τοῦ Πανεπιστημίου Θεσσαλονίκης 4/1969-1970, Θεσσαλονίκη 1970, с. 63-192);
· същ., Ἅγιος Ἀχίλλειος (Το Ἔργον τῆς Ἀρχαιολογικῆς Ἑταιρείας 1969, Ἀθῆναι 1970, с. 29-38, фиг. 26-36);
· същ., Ἀνασκαφὴ τῆς βασιλικῆς τοῦ Ἁγίου Ἀχιλλείου III, τέταρτη περίοδος ἐργασιῶν (1969) (Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρὶς τῆς Πολυτεχνικῆς Σχολῆς τοῦ Πανεπιστημίου Θεσσαλονίκης 5/1971-72, Θεσσαλονίκη 1972, с. 149-407, фиг. 21-126, пл. 1-11);
· J. Ферлуга, Време подизања цркве Св. Ахилеја на Преспи (Зборник за ликовне уметности, 2/1966, Нови Сад 1966 с. 3-8);
· М. Ќоровиќ-Љубинковиќ, Значењето на археолошките податоци од двете преспански цркви од времето на Самоила (1000 години од востанието на комитопулите и создавањето на Самоиловата држава. Зборник на материјали од научната средба одржана во Преспа од 10 до 15 октомври 1969 година, Скопје 1971, с. 233-239);
· В. Мавродинова, Културата и изкуството през време на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 73-74; фиг. 79-80;
· Tschilingirov, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 30;
· Н. Чанева-Дечевска, Църковната архитектура на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 36-37;
· К. Petrov, L’architettura in Macedonia dal IX al XIV secolo (XXXIII Corso di cultura sull’arte ravennate e bizantina, Ravenna 1986, Seminario internazionale di Stiudi su «La Macedonia iugoslava», c. 349-356);
· П. Бербенлиев, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 75, пл. 37в;
· P. Miljković-Pepek, L’architecture chrétienne chez les Slaves macédoniens (вж. бел. 28), c. 488 и сл., табл. І4;
· същ., Христијанската архитектура кај Македонските Словени от пред средината на IX в. до 1018 г. (Кирило-Методиевски зборник, Скопје 1988).
196
90. Вж. бел. 42.
91. За крепостната стена на Цариград вж.: Die Landmauer von Konstantinopel, hrsg. V. Archäologischen Institut des Deutschen Reiches (=Denkmäler antiker Architektur 6-8, Berlin 1938-1943).
92. Ha немски език се използва думата Kästelmauerwerk, а на френски - cloisonne.
93. За Голямата базилика в Плиска вж.:
· К. Шкорпилъ, Постройки въ Абобскомъ укрепленіи (Извѣстія русскаго археологическаго института в Константинополѣ Х/1905, с. 104-143);
· А. Рашеновъ, Църквата въ Абоба-Плиска (Списание на БИАД 24/1924, с. 190-194);
· V. Ivanova, La Grande basilique de Pliska (Известия на Археологическия институтъ XII, 1938);
· H. Мавродиновъ, Базиликата в Плиска и българскиятъ дворцовъ церемониалъ (пак там., XIII/1939, с. 246-252);
· Кр. Миятев, Крумовиятъ дворецъ и други новооткрити постройки въ Плиска (пак там 14, 1940-42);
· W. Sas-Zaloziecky, пос. съч. (вж. бел. 8), с. 7-10;
· Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство (вж. бел. 9), с. 92-98;
· Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България (вж. бел. 8), с. 80-83, ил. 71-72, пл. 70;
· същ., Архитектурата на българското средновековие (вж. бел. 9), с. 68-71);
· същ., Архитектура Болгарии (вж. бел. 8), с. 391 и сл.;
· St. Michailov, La Grande basilique de Pliska et la tradition paléobyzantine de bâtir dans la péninsule balkanique (Ates du Ie congrès International des Études balkaniques et sud-est européenes II, Sofia 1969, c. 583-598);
· St. Michailov, Nouvelles fouilles à la Grande basilique de Pliska (Actes du XIVe Congrès International des Études byzantines III, Bucarest 1976, c. 367-371);
· В. Мавродинова, Културата и изкуството през време на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 69 и сл.;
· А. Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalter in Bulgarien (вж. бел. 8), c. 29 и сл., 315 и сл., табл. 333;
· П. Бербенлиев, Архитектурното наследство по българските земи (вж. бел. 8), ил. 47, гр. ил. 37б;
· Н. Чанева-Дечевска, Църковната архитектура на Първата българска държава (вж. бел. 9), с. 18-25.
94. За последователното провеждане на екстровертивния принцип при българската църковна архитектура вж. също моята студия
· Überlieferung und Innovation in der mittelalterlichen Kunst Bulgariens (вж. бел. 9)
и докладите ми
· на Втория конгрес по Българистика, Българската средновековна архитектурна школа (II международен конгрес по българистика, София 1986, Доклади, 16 Изобразително изкуство и архитектура, София 1988, с. 129-136) и
· на международната конференция в Рим през 1985 г.: I rapporti culturali fra Roma e Bulgaria durante il Medioevo e la tradizione classica nell’arte bulgara (Roma — centro ideale della cultura dell’Antico nei secoli XV e XVI. Da Martino V al Sacco di Roma (1417-1527), a cura di S. Danesi Squarzina, Milano 1989, c. 59-68).
95. За църквата „Свети Никола“ в с. Винени вж.
· М. Злоковић, пос. съч. (вж. бел. 9), с. 140 и сл.;
· Σ. Πελεκανίδης, пос. съч. (вж. бел. 92), с. 55-62;
· Ν. Μουτσόπουλος, Ἐκκλησίες τοῦ Νομοῦ Φλωρίνης (вж. бел. 25), c. 6 и сл. (в изданието на английски език с. 11, фиг. 21-22) и
· същ., Byzantinische und nachbyzantinische Denkmäler aus Klein-Prespa und aus Hl. German (вж. бел. 19), с. 20-30, фиг. 20-29.
197
Класификацията и датировката от XII до края на XIII век при всички тези публикации не са убедителни.
96. За византийската метрика вж.:
· Erich Schilbach, Byzantinische metrologische Quellen, Düsseldorf 1970;
· същ., Byzantinische Metrologie, München 1970 (=Byzantinisches Handbuch im Rahmen des Handbuchs der Altertumswissenschaft IV), c библиография на старата литература.
97. H. C. Butler, Early Churches in Syria. Forth to Seventh Centuries, I, Princeton 1929 (Reprint Amsterdam 1969), c. 182 и сл.
98. M. de Vogué, La Syrie centrale, Paris 1867, c. 25.
99. За метричната стойност на византийската стъпка вж. Е. Schilbach, Byzantinische Metrologie, c. 14-16.
100. Вж. напр. обобщителните бележки на Marcell Restle, Studien zur frühbyzantinischen Architektur Kappadokiens, 1 Textband, Wien 1979, c. 90 (=Österreichische Akademie der Wissenschaften, Philosophisch-Historische Klasse. Denkschrifte 138. Veröffentlichungen der Kommission für dieTabula Imperii Byzantini, Band 3).
101. P. A. Underwood, Some Principies of Mesure in the Architecture of the Period of Justinian (Cahiers Archéologiques III/1948, c. 74).
102. P. Lemerle, Philippes et la Macédoine orientale à l’epoqe chrétienne et byzantine, Paris 1945.
103. M. Abel, Chronique, I Inscription greque de l’Aqueduc de Jerusalem avec le figure du pied byzantin (Revue biblique 35/1926, c. 284-288).
104. Пропорцијски односи у базиликама илирске префектуре (вж. бел. 10).
105. E. Swift, Hagia Sophia, New York 1940, c. 20 (A 18), 148 (A 121).
106. W. Emerson / L. van Mil, Hagia Sophia (Journal of Archaeology 47/1943, c. 403-406).
107. K. Афанасьев, Геометрический анализ храма Св. Софии в Константинополе (Византийский временник V/1952, с. 208).
108. Пос. съч., с. 183.
109. A. Choisy, L’art de bâtir chez les Byzantins II, Paris 1883, c. 33.
110. Пос. съч., c. 126.
111. M. Restle, пос. съч., c. 91.
112. Gregorii Nysseni Epistolae, ed. G. Pasquali, Leiden 21959 (Gregorii Nysseni Opera, auxilio aliorum virorum doctorum edenda curavit W. Jaeger VIII, 2, ep. 25 § 4).
113. Също c. 91.
114. Също c. 89-135.
115. Л. Динолов, Принос към метричното изследване на средновековната култова архитектура в България (вж. бел. 27).
198
116. Вж. преди всичко: N. К. Mutsopulos, Harmonische Bauschnitte in den Kirchen vom Typ kreuzförmigen Innenbaus im griechischen Kernland (Byzantinische Zeitschrift LV/1961, c. 274-291), а също и монографиите му.
117. Пос. съч. (вж. бел. 2).
118. М. Restle, Studien zur frühbyzantinischen Architektur Kappadokiens (вж. бел. 100).
119. Вж. бел. 45.
120. Едва ли може да се обясни като случайност обстоятелството, че тази българска стъпка отговаря с точност до 0,4 % на половината от стойността на най-популярната мярка за дължина през цялото средновековие в района на Венеция и Аквилея - braccia da lano (лакет). За тази мярка и нейното съотношение към другите мерки за дължина вж.:
· Bartolomeo di Pasi da Venezia, Tariffa de pesi e mesure correspondenti dal Levante al Ponente, da una terra a l’altra, е tutte le parte del mondo, conda noticia delle robe che se trazeno da uno paese per altro, Venezia 1521;
· Tarifa zoè noticia dy pexi e mexure di luogi e terre che s’adovra marcadantis per el mondo. Pubblicata dal regio istituto superiore di science economiche e commerciali di Venezia celebrandosi l’XI centenario dell’università di Pavia, Venezia 1925.