15. СТАЙКО ВОЙВОДА
Калина Т. Георгиева
"Замръкнал Стайко, премръкнал
ав Солунските чеире
на ден ми, на Кръстовден."
Народна песен
Когато заизкачваш Родопския склон - спри, заслушай се. Буките извиват клони и от шумоленето им изплуват разкази за герои. Всичко наоколо е история. Всяка педя земя пази дъха на човешка кръв.
В дясно от пътя, бяла мраморна плоча напомня за Стайко Киряков Каракирков. Цифрите сочат кратък жизнен път - едва двадесет и една години.
Как се умира на 21 години! Как се живее на тази земя като обречеш чедата си на курбан! Матювата майка... Петковата майка... Стайковата майка... Все тя ... И само тя ли? Майката на Тракия, която преди да се порадва на синовете си, ги загубва. Горчива орис на мирни хора, обитаващи райска земя...
За него - Стайко - деветото последно дете на Груда и Кирко Каракиркови, е публикувано малко. Роден е през 1856 г. или през 1858 г. /преки потомци посочват едната или другата година/. Стайко е галеника на голямото и задружно семейство Каракиркови. И не само на неговото. Радват му се и Мандровите, и Дрянковите, и Деликиревите - все съседи на Каракиркови в с. Доганхисар. Той израства найкрасив, найпредставителен, най-личен. "Левент Стайко" го наричат съселяните му. "Хубав като мома и момче" - така го описват сестрите Груда и Добра Каракиркови. Здравата снага и напетият му вид предопределят избора му за байряктар на дружината на капитан Петко войвода. Младото му, незагрубяло лице става причина хайдушката чета да го предреши като булка
248
и изпрати в гр. Мароня, за да осъществи целите си.
Поради това, че съпътствува изключителния си брат - капитан Петко войвода, Стайко сякаш остава в неговата сянка. Наистина младежът заимства много от него. Наричат го Стайко Киряков - по гръцки маниер-също както и брат му. По юначество малкият брат се мери с големия. Стреля прав, като него, с насочен винчестер, за да прикрие изтеглянето на хората си. Нараняванията, които получава не прекършват духа му. Не се застоява дълго, за да зараснат раните му - възстановяването става между две сражения, както е и при капитана.
Стайко си има своя бойна автобиография - забележителна за младата му възраст. Още отрано той се оформя като доверено лице на капитан Петко войвода. Последният, в своята дейност, се опира широко на своите съселяни, потомците им или на роднини. Доганхисарски заселници има почти навсякъде в Западна Тракия и в южните дялове на Източна Тракия. Именно Доганхисарски заселници са образували селата Булгаркьой, Кешанско, Мерхамли - между Софлу и Фере, Денизлер, Гюмюрджинско, Хасърли, Еноско, Урумджик, Лъджакьой, Окуф и др. Родниниските връзки са се поддържали. Преки роднини на Каракиркови е имало в Денизлер, Мерхамли, Хасарли. От малък Стайко изпълнява ролята на разузнавач. Той захранва капитан Петко войвода с информация, която черпи от сестрите си, роднините, съселяните си. По-късно, когато става част от четата на брат си, се установява режим на редуване на време за сън между дамата братя.
За някои по-интересни сражения близките му пазят спомен от самия Стайко. Първото му бойно кръщение е засадата на Димотишкия каймакамин - върл подтисник, жесток палач за българите. Заради тази акция турската власт вдига 800 души войска и потери, за да заловят хайдутите.
249
Капитан Петко войвода води сраженията с 60 свои другари. И двамата братя са ранени при престрелките. Капитан Петко дава нареждане четата да се оттегли в Родопите, в турската кааза Кърджали.
По време на нападението на железопътната станция в Дедеагачко, Стайко получава специална задача. Той осигурява наблюдението и безпрепятственото проникване на войводата в канцеларията на железницата. Началникът на строителството по линията, немецът Хумберт се отнасял лошо с работниците българи. Карал ги да работят непрекъснато, без отдих, и в делник, и в празник, биел ги, ругаел ги без повод. Петко войвода му наложил глоба от 450 турски лири. Хумберт протестирал пред турската власт, която праща Тахир бей - един от каймакамите - с 300 души, със задача да избие населението на Доганхисар и да унищожи селото. Тази новина донася Стайко на войводата. Капитан Петко замисля различни хайдушки хитрости, за да отклони вниманието на насилниците от родното си село. В резултат на това е опожарена гората Шайнар Курусу, а селото - спасено.
През май 1876 г. потерята на Одринския кър-агалар Джафер напада Петко и дружината му при с. Кадъкьой, Родоско. Стайко, редом с останалите четници показват чудеса от храброст. Потерята от 70 души е победена. Трима са убитите турци, двама - ранените, а останалите - пленени.
По време на руско-турската война, капитан Петко и Стайко действат в тила на турската боева сила - Маронийската битка е най-голямата, в която и Стайко взема участие. Редовна турска войска, башибозук и черкези са хвърлени срещу защитниците на онеправданото население. Нападението е внимателно подготвено от турска страна. Значителна част аскер е изпратена към Чобандаг, за да откъснат Петковата дружина от българските села Чобанкьой, Калайджидере, Кърка, Казългач и Съчанли. Петко също изпраща част от четата към
250
Чобандаг и околните села. Той, с по-голямата част от хората си, остава в Мароня. Дежурният по караул Комню Стоянов и Стайко събуждат войводата, за да му съобщят, че са обсадени. Петко веднага изготвя план на действие, според който четири групи от другарите му завардват четирите входни пътя на градеца. Самият той, с двадесет и пет човека, между които е и Стайко, се сражава около два часа на пътя за Гюмюрджина. В това сражение пада убит Комню Стоянов, когото населението възпява в песен.
Възмъжал, кален в битките и суровия планински живот, през 1878 г. Стайко оглавява бойни групи, за да защити Родопското християнско население от посегателствата на Сенклеровите бунтовници. По това време, според Коста Jlacков, Стайко е издигнат до член на щаба на войводата, един от тримата му адютанти, наред с Кара Никола от Дедеагачко и чепеларецът Хараламби Мерахлин.
По празниците в Ахърчелеби Стайко носи формено воеводско облекло и лъскава презрамна шашка. Според Н. Капитанов, когато Петко войвода напуща Рупчос, за да отиде в Хасково, той оставя брат си Стайко да ръководи организираната съпротива.
През 1879 г. Стайко пада убит от башибозушки куршум около с. Марково. "Венча се за гората и там си остана", нарежда баба Калина, когато разказва за кончината му.
Признателното население нарича местността Стайкова ливада. Установил се във Варна, капитан Петко се кани да се върне с другари в Родопите, за да посочи точното лобно място на героя, но коварната болест попречва да осъществи намеренията си. Затова пък тракийските потомци от ранна пролет до късна есен навестяват малката мемориална плоча, обкичват я с цветя и пеят песни за саможертвата и юначеството на храбрия младеж.