Наумявам си сега, че като излязохме от Ветрен, вечерта прележахме във Вакарел, понеже не бе възможно да //
с. 211
догоним до София. На заранта като тръгнахме от Вакарел, най-напред
съгледах Витош планина, която [в]се си тъй гордо стоеше както и по-преди;
още малко по-нататък изпречи се златното за мене и мило софийско поле,
като го гледах населено с гъсти и на мен всичките познати села, особено
отсреща на север на полите на Стара планина, под самия Мур-
120
гаш, родното ми село Желява, със сълзи заплаках.
Както и да е — с плач, с радост, благополучно вечерта пристигнахме в София на ханът при Димитър Трайкович. Щом дочуха нашите приятели за пристиганието ни, веднага мнозина до[й]доха, та се видохме, едни от тях още не смееха да до[й]дат при нас да не бъдат подозрени.
Още от вечерта се разпоредих, та спряха приятеля ми, който ми изпращаше и приемаше писмата за в Диарбекир, г-н Анести Коцов (софиянец). Помолих го и го проводих преди мене да отиде в //
с. 212
Желява и да обади па домашните ми за моето пристигане днес в София,
а утре с божията воля — при тях. Но с таково условие, като отиде в Желява,
изведнъж да им не казва, че си пристигам, но постепенно, по-полека, и най-после
да им обади. Това го направих, че съм слушал да се приказва, че в такъв
случай, изведнъж когато се покаже някому скръб или голяма радост, може
би да се повреди или съвсем неблагоприятни случаи да станат. И той, г-н
Анести, с всяко благодарение прие и изпълни желанието ми и отиде. На заранта
станахме от хана синца и 9-те души, та отидохме в конака да си представим
мазбата пред Мазхар паша. Отидохме, влязохме в конакът (дето е сега Народен
палат), подзе ни един юзбашия и отведе ни пред пашата в стаята, в която
седеше сам в едно кюше. Като влязохме, от немай-къде поклонихме се и се
наредихме всички наред срещу него, той ни поизгледа един по един и поиска
мазбатата. Подадохме я и я прочете, след това ни каза: „Хе-е, до[й]де ли
ви ум в главата? Хайде, сега [в]секи да си върви у дома! Ама //
с. 213
още един път това да не правите, че после прошка няма, а [в]се на въжето
ще виснете!” И ние се пак поклонихме и казахме: „Ти да си жив, паша ефенди,
това ния вече няма да правим, а ще казваме [в]секому, че това е било лошо”.
И той: „Ха-а така, хайде сега идете си по домовете!” И ния — напред из
вратата. Дотука му очи видохме вече. Завърнахме се в ханът и веднага си
услових-
121
ме брички да си отидеме, обядвахме и пийнахме, качихме се и тръгнахме.