След един час тръгнахме. Времето беше хубаво, но надвечер, когато вече [в]зехме да наближаваме къмто Цариград, хвана силна фъртуна, от която парахода [в]зема да се люшка нагоре-надолу и от запенените вълни на морето пръскаше се вода в парахода при назе; и тук побрахме малко страхове, за да не би потъна парахода, но бог ни запази и тоя ред. Още по-нататък като до[й]дохме в едно тясно място от морето, показаха ни
116
Дарданелите и Чанак кале, //
с. 202
дето видяхме и топовете. След малко още пристигнахме в пристанището
Серкеджи скеле в Цариград. Преди да сляза от парахода, страх ме беше да
ми не [в]земат настоящите записки (бележки), та ги уж скрих в себе си на
голо под дрехите ми. Като ни изкара каика до сушата, слязохме и някои от
чиновниците попретърсиха ни на две — на три, но бележките ми останаха непокътнати,
тогава поблагодарих [на] бога в себе си, че живо и здраво стъпих на суша
и ни запази от всякакво зло. Хамалите, като ни разграбиха партушините,
които си носехме от Диарбекир, питаха ни на кой хан ще отидем и ния им
казахме, че искаме да отидем на Чорапчи хан, дето ни беше казано от хора
по-преди. И така пристигнахме благополучно в Чорапчи хан, разположихме
се добре //
с. 203
и веднага до[й]доха при нас наши българи, които от тях едни живееха
в същия хан. Казаха ни „добре дошли”, и запознахме се. Разбраха откъде
идеме, тогава още повече почит ни направиха. Преспахме тая нощ много добре.
Заранта, като се научиха още наши българи за нашето пристигане от Диарбекир
в Цариград, до[й]доха при нас, от които и имаше и лично мен познати. Те
бяха: Гато Стоянов от Голяма Раковици, който беше и член от нашия комитет,
Петър Якимов, арнаутин, търговец сиренар. Здравувахме се с тях и сетне
се поизприказвахме, че сме имали щастие от бога да се видим пак. Тоя ден
ни направиха почит и ни нахраниха с богати ястиета и питиета и сетне поискахме
да отидем трима от нас при г-н Марко Балабанов и Христо Стоянов (софиянец).
[180] В това време те редактираха и издаваха вестник
„Век”, който ни изпращаха даром в Диарбекир. //
с. 204
Като отидохме при тях, посрещнаха ни с голяма радост. Веднага г-н Хр.
Стоянов поиска от нас да му кажем имената на нашите другари и колко души
сме освободени от заточението. Казахме му име по име, и той ги написа,
като даде веднага да ги вместят във вестника и напечатат. [181]
Като ни позапитваха за всичко как сме прекарвали времето на заточението
117
си, разправяхме им както си е било. Най-после г-н Балабанов ни каза: „Не грижете се, момчета, давно се изпълни нашето и вашето желание, бог още давно помогне да отида в София и да седна на мястото на Мазхар паша („Дан, боже!” — казахме) и после да умра.” И действително бог му изпълни думите, като на същото място в София стъпиха и двамата с г-н Стоянов и бяха по чин по-гелеми от Мазхар паша. В тая си радост те ни препоръчаха на два[ма]та българи, които бяха с нас //
с. 205
да ни възпомагат във [в]сичко, догде преседим в Цариград и още тая
вечер да ни отведат на пре[д]ставлението, дето щяло да стане.
От трима ни, що ходихме при вестникарите беше един и поп Стоян, моят стар приятел. За него аз трябваше по-напред да разправя за дохожданието му в Цариград, но сега правя това. Извест[н]о е на читателя, че ния с него сме смразени още в Диарбекир, но това да оставим настрана. Той (попът) с нас не си приде оттам, а случайно тръгнал от Диарбекир господаря му турчин, на когото беше файтонджия, та с него заедно пристигна в Цариград и поп Стоян същия ден с нази. Но тука като се събрахме, оставихме настрана дертовете, които имахме помежду си, понеже се избавихме и си отиваме за родното ни място, та сме добре тоя ред, и затова и отидохме заедно с него при г-дата Балабанов и Стоянов. Като се завърнахме от тях, отидохме на ханът, дето бяхме. //
с. 206
Казаха ни, че подир два часа да сме готови синца да отидем на представлението
и ния се събрахме освободените от заточение и подир малко време до[й]доха,
та ни [в]земаха и отведоха на представлението. Влезнахме в зданието и те
ни показаха място да седнем. Още малко подир това захванаха се действията
на представлението „Иванко, убийцата Асенов”. [182]
Пръв път през живота си аз виждам таково нещо (представление). Подир пет
минути току дойде един человек при нас с поп Стоян и ни поиска гугличките,
които носехме на главите, че трябвали за представлението и ния, макар и
да не ни
118
се даваха, но като ни убедиха, че с тези гугли щяло представлението по-добро да стане, защото в старо време така са носили хората, и ния ги дадохме. //
с. 207
Какво впечатление и каква радост ми направи това представление, догдето
се изигра, не намирам думи, с които тук мога да изкажа. Много хубаво нещо.
Най-сетне се свърши и станахме да си вървим. Потърсихме си гуглите, тук
— гугли, по-там — гугли — няма ги, туку видяхме, че донесоха вместо гуглите
мене един фес, а на попа — калимявка, като ни казаха, че утре давно ги
намерят и ни ги донесат. Но и до днес не се намериха и ния си отидохме
до София — аз — с фес, а попът с калимявката.
През тази нощ като преспахме малко, на заранта ни [в]земаха от тамошните българи и ни преведоха из градът по разни стари паметници, от които помня, че ходихме при живите риби, оттам отидохме при еничарите, които ни въведоха в зданието. Погледнах — живи хора (тур- //
с. 208
ци), кой от тях забол турски пищов и ятаган на пояса си, кой сабля
обесил на кръста си, друг пушка нарамил, други таламбасе (барабанчик) като
кюнци и многу други разни старовре[ме]нни носии и оръжия. Като се вгледах
добре и по-отблизо видях, че не са живи хора, а статуи направени, които
показват какво са носили и упражнявали турците в старо време. Оттамо като
излязохме, минахме покрай един паметник от камък, който ми се видя много
висок — като минаре. Походихме още и на други места и сетне се завърнахме
на ханът, дето обядвахме. [В]сичко добре сега, но само едно нещо ми липсва,
без което не мога да си отида дома. Помислих малко какво да правя, хеле
измислих и намерих средството, благодарение на познатите мен приятели —
Петър Арнаутина и Гато Стоянов, които имаха доверие, та ми дадоха в заем
петдесет бели меджидиета. След това веднага //
с. 209
излязох в градът, та си понакупих каквото беше по-нужно, но и някои
подаръци за децата, [в]земах още и разни книжки за прочит от една книжарница.
119
Един от нашите другари на име Мито Петков, родом от Враца, а живее в Орхание, като ме усочи, че имам пари, поиска ми да му дам, че без тях не ще може да си отиде и аз като знаех, че действително няма нито пет пари, дадох му в заем десет бели меджидиета, че ако му не бях дал, трябваше да стои два-три месеца в Цариград да изкара някоя пара и тогава чак ще може да си тръгне за дома.
Аз, когато си отидох в отечество[то], разплатих се честно и почтено на моите приятели (заемодавци), като им още и поблагодарих за добрината, която ми направиха в Цариград, а мой Мито и до днес ми връща десетте бели меджидиета (просто нека му са), макар и да му съм ги искал няколко пъти. //
с. 210
Като престояхме и тоя ден в Цариград, на заранта се справихме и тръгнахме
с железницата, като предварително си заплатихме таксата до Пловдив. Живо
и здраво пристигнахме и в Пловдив, прележахме една нощ, на заранта си хванахме
брички за до София, качихме се и тръгнахме весели и засмени. От радост,
че си отиваме на бащино огнище, не съм запомнил да забележа сега тук, къде
сме кондисвали по пътят до София, освен в село Ветрен, дето обядвахме и
попийнахме с приятели и пак си тръгнахме още по-весели, понеже наближавахме
вече желаемото ни място.