Не се мина много време, откакто се намирахме в това положение. На 14-ий януарий 1875 год. току се научаваме, че се //
с. 188
изгубил и Таньо Стоянов (уйгунсуз) от Сливен. Четвъртият ден след изгубванието
му (на 18-ий януарий) събраха пак всички ни в затвора 65 души и едни от
другари-
110
те ни захванаха да роптаят против постъпката на Стоян Заимов и Таньо Стоянов, че те са причина, та ни тикнаха в затвора да нямаме никаква свободица, като ни вече не пущаха никой от нас да излиза в градът. А поръчителят на Таньо Стоянов затвориха, когото след 20 дена освободиха. Като престояхме 4—5 дена в един кауш всички и като видоха, че е невъзможно толкова души да живеят в едно място, раздвоиха ни в три по-малки кауша, на които стените бяха влажни и студени. Сега вече се уверихме, че надеждата за свободата ни в градът се изгуби.
При всичко това, с това затваряне голяма пагуба ни се нанесе. Като беше есен, [в]секи един от нас беше си приготвил потребните неща за зимовище, дето //
с. 189
живееше, други държеха хан или дюкян, кафене, пълни с нужната стока,
трети бяха си намерили прехраната у някой господар с месечна заплата. [В]сичко
това се разпиля и разнесе, като не може никой поне половината да си прибере.
И така останахме постоянно в затвора, дето [в]зеха да се чуват от дълбочината
на българско сърце стенания тежки, въздишки и плачове. Но кой да те види
и помогне, като няма вече никой да попита за нашето тежко страдание, дето
сме хвърлени и забравени в тия влажни тъмници. Само ни остаяше едничката
надеждица в бога, който никого не оставя да погине неправедно като нас
хора. Така прекарвахме дните си в диарбекирските затвори, но нали иска
и душа да се храни, пари свършихме; който си имаше па[к] можеше да живее,
а който нямаше, душата му знае как прекарва дните си. Това ни накара да
даваме //
с. 190
просби, да искаме да ни се дава някаква помощ или таин за прехраната
ни. Подадохме едно прошение до диарбекирския вали паша, но не се прие,
а остана без последствие. Попросихме телеграфически в Цариград до Великия
везир и оттам не получихме никаква милост, а останахме в същото си положение.
Захвана да вали по малко сняг, промешан с дъжд. Протекоха, каушите, а капчуците захвана да падат отгоре ни, а ние горките какво ще пра-
111
вим, свиваме се от кюше в кюше, но нийде сухо не намираме, а само търпение — друго нищо. Правителствените хора като видоха, че ако ни поддърж`ат още няколко дена в тия затвори, ще ни изморят. Един ден дойде юзбашията и каза ни да се преместим в първия кауш. Ние, като изслушахме това, с //
с. 191
драго сърце пренесохме си дрешките в другият кауш, седнахме и поуспокоихме
се от капчуците, но за малко време. Минаха се нещо около 15 дена, преместиха
ни в друг кауш, още по-лош от втория с капчуците, кога вечерта, още отгоре
турнаха и катинар на вратата, ния изгубихме вече всяка надежда за по-добро.
В този кауш всичките си нужди извършвахме, разболяхме се няколко души от нас, едни откараха в болницата, а други останаха в кауша. От тях Дико Беров на 5 март 1875 год. на 30-год. възраст предаде богу дух, който е оставил стар баща, майка, братя, съпруга с едно малолетно детенце. Изнесоха го от кауша 5—6 души от нашите другари, които го отнесоха до гробищата, а повече от нас не пуснаха да го придружим до гроба му. Бог да го прости и вечная му памет!
Не се мина много дена, ето че и Станчо х. Иванов (от Тетевене), на възраст //
с. 192
30-годишен, предаде богу дух, който оставил майка, съпруга, ма-ловъзрастни
дечица и един по-малък брат, [175] който остана неутешим
в Диарбекир. Погребението му стана както и на Дико Берова. „Бог да го прости”
— казахме и „вечна му памет”.
Като видяхме, че немилостивата смърт подкачи да ни граби един по един, приготовлявахме се всинца за тоя път, но пак ни се щеше да поживеем на тоя бели свят, макар че бяхме в мъки и неволи, та решихме още един път да телеграфираме до Цариград, давно ни дадат поне що-годе облекчение и прошения още 7—8 подадохме, но отнийде милост за нас нема. Най-после, след дълго време чакане, едвам на 19-ий февруарий 1875 год. от Цариград дойде заповед да ни се дава месечно по 60 гроша за прехрана. Това като стана, за нас беше едно малко облекче-
112
ние, че вече получавахме по толкова гроша всеки месец. //
с. 193
Настъпи и пролет, всичко от природата весело и засмяно, птички и те
весело пеят, а ние горките пак мъки, теглила и въздишания, но кой да ни
види и помогне, никой няма освен търпение, пък друго нищо. Благодарение,
че се намери един благороден и добродушен арменец, на име Оханес, който
си беше запустил своята частна работа само и само да услужи на нас българите-заточеници,
като ни доставяше из градът всичко, що ни беше потребно всеки ден, понеже
другите православни се убояха и отказаха да ни защищават, както правеха
от по-преди.
Като стояхме три месеца в тоя смраден кауш, най-после успяхме с между пръсти [176] да излезем от него и отидохме в най-първият. Малка нещо се поуспокоихме, като взехме и да излизаме и сами в града, със заптие да си набавяме потребните неща за ядене и др. Кога това спокойствие не би //
с. 194
за много време. Наместо, дето се надеяхме, че ще ни освободят да ходим
свободно в града, както и по-преди, то напротив. Като ни държаха 15 дни
в тоя кауш, на 22 юний преместиха ни в друг (четвъртий).
Настана голямата горещина и болестта ни повтори, тук речи един от нас здрав не остана. Ако в това време беше дошъл да погледне в тоя кауш и най-жестокият и немилостив человек, и той щеше да се умилостиви за нас, като още слушаше стенанията и охканията на толкова болни и няма кой капка водица да им подаде. О, боже! Страшно зрелище, казваше всеки, но човешка душа много могла да търпи, но надеждата пак в бога не сме изгубили.
През тия дни, в това положение като се намирахме, един ден — на 27 юлий (1875 г. до[й]доха в каушът при нас двама чиновници (ефендии), проводени от правителството да ни известят и дадат журналите [177] по присъдата ни //
с. 195
(наказанието ни) да си знае всеки кой за колко години е наказан. Такива
книги дадоха на нас, които бяхме наказани с определени години, а на други-
113
те, що не дадоха казаха им, че они ще бъдат вечно жители на Диарбекир.
Подир това минаха се още осем дена, преместиха ни пак в най-първия кауш и там останахме до краят на освобождението ни. През това време, като узнахме и се уверихме кой за по колко години е наказан и заточен, хванахме да правим сметка кой още колко време има да се наслаждава на добрините на Диарбекир. На мене оставаха още 3 месеца и 8 дена и на 7 души още от нашите другари заточеници. Радост голяма на нас, но тия месеци и дни доде да се изминаха, сториха ни се на години, като ни беше умът и денем и нощем, кога ще се изминат по-скоро, та да си тръгнем //
с. 196
за милото ни отечество България.
С помощта на всевишния бог можахме да изтърпим и тия месеци и дни, макар че ни се сториха много големи и дочакахме щастливия за нас ден на освобождението ни.