След 5—6 дена ето, че довтаса Д. Общи с другарят си, с друга форма на себе [си] и с други коне. Познах ги аз и ги посрещнах. Поздравихме се с целуване в устата, здраво и живо [в]се хубаво. Сега разговорът ни беше не вече както с първото виждане, съвсем друго направление [в]зем`а; [в]секи може да се сети, че когато двама или трима говорят за известно нещо, то си има мястото. Проводих да повикат попа и додекато да до[й]де при нас, разказах на Д. Общи, че имам още 1 другар — поп Стоян. Той ми е приятел и вярвам, че ще да пази тайната. Със смях и весело лице каза Д. Общи: „Радвам се, радвам се, бай Тоне, сега те заварих с един верен другар, до пътя още с 10 души бог да даде, тъй трябва, та и господ да ни помага в работата и пр.”. Доде това говорехме и попът довтаса и запъхтял се от бързане, препоручих го на Д. Общи и той скочи му на нозе, посегна та //
с. 23
му целува ръка и здравуваха се в устата, също и с другаря му. Като
направиха здраво и живо, веднага Д. Общи каза: „Ах, дядо попе, ето таквия
юнаци искам да имам още няколко души като тебе, тогава ще накарам турците
да минат през морето”. Дядо поп от радост не мож`е да им се нагледа и продума;
най-после разположихме се, захванахме да ядем и пием, но ния, както искахме,
Д. Общи не прие и отказа да пие повече, отворихме разговор надълго и широко
за комитетските работи и приехме от книгите им и поръча ни Д. Общи да казваме
на още наши верни хора в селото да знаят и които са по- в състояние, та
да могат да дадат и по някоя пара за комитет[а], че с тия пари ще се купува
оружието, с което ще изгоним турците из България. „После и в другите ваши
тук околни села [32] ще обадите на някои ваши приятели
да знаят и да помагат в комитета, че тая работа с малко хора и пари мъчно
може да стане, тъй трябва да работите юнашки и да не се боите вече от турците”.
С таквия разговори прекарахме тази нощ и за-
31
ранта изпратихме с радост драгите ни госте. //
с. 24
Останахме си ния двама с попа, замахнахме нашите си частни работи и
почнахме да работим за святото дело, като се още питахме на кои приятели
ще трябва да явиме. Съгласихме се на кои и в 5—6 дена вътре станахме около
20 души комитет, 10 души от селото ни и 10 от другите села, именно: Недялко
Г. Витков, Стоичко Стоянов и Атанас [Цингов?] от с. Бухово, Гато Стоянов
и попът им [33] от с. Раковица, Цветко и Иван Илчови
от с. Чурек, поп Цене [34] от Чеканчево, дядо Христо
[35] от Столник (който доведе най-напред комитетските
хора у дома ми, понеже когато Д. Общи и другарят му Васил Бошаранов тръгнали
от София за Желява да до[й]дат при мене, по пътят на едно място пристигнали
дядо Христо и го попитали: „А бе дядо, кой път отива за Желява?” и той
им показал, като прибавил и ги попитал: „Защо питате за Желява?”. „Искаме
да отидеме до Тоне Крайчов”. [36] „А бе защо ви е, той
ми е зет”. „Ех, дядо, нали е тъй, ще отидеш заедно с нас, [х]ем ще да видиш
зетя си и да ни отведеш, че не знаем пътя”. „Хайде”, рекъл и отвел ги).
//
с. 25
И Стоил Величков от село Елешница. Когато явихме на последният, влязохме
в кръчмата му долу в мазата при бъчвите, възложихме се въз тях и обадихме
му за [в]сичко, което веч знаехме ний за комитета, и че той (Стоил Величков)
е длъжен вече да работи с нас заедно по тая работа като верен приятел.
Като ни изслуша думите, той се стресна малко и захвана да ни отговаря:
„Бе, братя, като сте знаели таквия работи, защо си не мълчахте, а обадихте
и мене. Вия сте вече изгубени и пропаднали, но накарахте и мен да ми останат
децата сирачета”. Отговорихме му: „Както и да е, вия сте вече наш другар,
какво даде господ с нас, тъй ще бъде и с тебе. Напред ще вървим, стига
ни толкова мъки и теглила от турците”. Той въздъхна и се [37]
поуспокои, като каза: „На хаир да бъде!” И почерпи по чаша вино. Тъй явявахме
и на още много други нашн приятели, но [в]се опипом [38]
//,
с. 26
за да не би някой да ни издаде, както ни беше поръчал Д. Общи.
32
Почнахме да работим за свято дело и тъй пойд`е на напред, щото кому и да кажехме и поканехме, всеки с радост ни приемаше и прегръщаше, като казваше: „Бог да ни даде по-скоро това, което ни явихте, ще помагаме за [в]сичко, което ни кажете”. С тия насърчителни [39] за нас приемания работехме още повече усърдно и сдобихме [40] още повече кураж (свобода) по работата.