с. 142
17. Имената на всичките заточени българи, които се намират в Диарбекир:
 

От В[елико]търновско окружие — Лясковски манастир — двама братя калугери: хаджи поп Теодоси и хаджи поп Йоасаф Иоаник[и]еви, заточени вечно в 1862 год. [138] — 24 юний.

От В. Търново — Дончо Иванов, от Габрово — Никола Киселов, заточени в 1862 год. за по 15 години.

От Видин[с]ко[то] приключение [139] (Паша Петково): дядо Стоян Ивков и дядо Иван Марков от с. Гръцко (Видин[ско] окруж[ие]), заточени в 1860 [sic] година, 8 юний — вечно. //

с. 143
От Свищовското приключение в 1867 год., [140] майя 25-ий: Йордан Гергицов и хаджи Никола Григоров — заточени вечно, Милуш Васильов — за 15 години, хаджи Стоян Радев и Михал Влайов — за по 10 години.

Тия пет души имали още няколко другари, и те заточени заедно с тях в Диарбекир, но тях не заварих, понеже си отишли в отечество[то], опростени в 1872 година, 15 октомврий. Като опростени, заедно всичките горните 5 души, като мислили, че няма да се върнат във България, оженили се в Диарбекир и затова останали от другарите си. Докато бяхме ний там, от тях си отиде заедно с жена си само Йордан Гергицов в 1873 год., юний 15-ий.

От Сръбско [заточени]:
Иван Милосавлев, заточен вечно; той се оженил в Диарбекир, //

с. 144
с която жена сдобил две деца, но като намислил да остави Диарбекир, в един ден отишъл заедно с фамилията си на разходка де едно село и там без да й обажда намерението си избягал; това, беше в 1874 год., юний 20-ий.

От Софи[й]ското приключение (в 1872 год.,

88
 

октомврий 15-ий) [141]

От Орханието:
Марин Николов — за 10 год., Гаврил Генчов (Брънчов) [142] вечно, Мито Петков, родом от Враца — за 3 год., Стоян Стаменов — за три год., Христо Цветков, родом от [с.] Койнаре — за три години и Васил Петров [143] — вечно.

От [с] Видраре:
Поп Георги Даков Тутмаников — за 10 год., Фильо и Йосиф Петрови — за по 6 години, //

с. 145
Иван Ветов — за 6 год., Вутьо Ветов — за 7 години, Вутьо Пелов — за 6 години, Илия Костов, учител, родом от Сопот — за 10 год.

От [с.] Извор (Орхани[й]ско):
Дико Тодоров — за 4 год., Дико Беров — за 4 год., Димитър Пеев — за 4 години, Васил Бошаранов, учител — за 10 години.

От Тетевен:
Хаджи Станьо х. Станчов — вечно, Петко Мильов — вечно, Марко Йончов — за 3 години, дядо Лало Пейов — за 5 год., дядо Петър Цаков — за 3 год., Дочо М. Мръвков — за 8 год., Станчо х. Иванов — за 4 год., Станьо х. Иванов — за 3 год., Иван Петков (Храбро) — за 3 год., Иван Стоянов (доктор (Ибришима) //

с. 146
— за 8 год., Иван Лилов, учител, родом от Сопот — за 10 год., Васил Цветков Пупешков, учител — за 6 години.

От София:
Христо П. Ковачов, учител, родом от Сопот — за 5 год.

От Ловеч:
Марин Поплуканов — вечно, Димитър Попниколов [Пъшков] вечно.

От Плевен:
Анастас Попхристов — вечно.

От [с.] Лопян:
Станчо Попниколов — за 3 години.

От [с.] Осиковица:
Недко Даков — за 4 години.

От [с.] Желява, Софи[й]ско окружие:
Поп Стоян Поппенков — за 3 години,
Стоян Младенов (Мечката) — “— 3 —”—
Тоне Иванов Крайчов —” — 3 —”— //

89
 

с. 147
Събрахме се 50 души стари и млади заточеници и една жена българка на име Парашкева от Вел[ико] Търново, която дошла с някой си паша с харема му в Диарбекир, и която се оженила за един беден кюркчия от православните бели араби. Дойде и Петровден. [144] Горещината се усили още повече, дето не можехме да я търпим, а по цял ден стояхме на реката Тиг[ъ]р да се къпем. В един ден, като седях край реката на сянка под дърветата, разболях се изведнъж и [х]ванах да повръщам, лежах на това място до заход слънце, сетне мога-не мога, трябва да си отида. [В]земах една тояжка и лека-полека подпиращец [се] с нея отидох си на мястото. Там заварих и дядо Стоян Мечката, че и той се разболял, легнахме двама болни. До 10—12 дена аз се страшно разболях и мислите ми изображаваха, че може и да умра в тази далечна от милото отечество земя, невидян и неоплакан от майка, братя, сестри, от съпруга и мили дечица, от роднини и приятели. Охканията, [145] въздишките, нито една минута //

с. 148
не отбягваха от мене. Но най-после, като знаех, че бог всичко може да направи, който дава животът и смъртта на человеците, и като имах надежда и здрава вяра в него, и като му се молех с горещи сълзи на очите, не ме остави да почина в тая незнайна чужбина млад и зелен, натоварен с тежки мисли, а останах жив и след няколко дни станах съвършено здрав.

До това време почти на [в]сичките заточеници пристигаха с пощата писма из отечество[то], на назе трима[та] — нито едничко досега, което ни правеше голяма мисъл и безпокойствие, като не знаем за домашните ни в какво състояние и живот се намират, а пък ния сме редовно проваждали (писма). Както и да е, но да видим сега, че парите, които си бяхме понели от отечеството свършихме, и туй е лошото; трябува да се храним, разноските, които правех давах аз и за другарят ми поп //

с. 149
Стоян, понеже той си нямаше пари още от тръгванието из отечество[то]; затова дядо Стоян Мечката не искаше да сме наедно, а си правеше насаме разноски, колкото са нужни само за

90
 

него. Сега като свърших моите си пари, а поп Стоян никак нямаше, това ни накара да мислим какво средство трябва да употребим, [за] да не останем гладни. Измислихме да наемем и отворим едно дюкянче, което се намираше там близо, дето живеехме във вътрешното кале, да продаваме каквото се може, давно изкарваме за дневната си храна. Сполучихме намерението си, като наехме дюкянчето по 20 гроша на месец, но сега пък капитал с що да турим стоката в него. Благодарение на един от другарите ни, който ни даде 50 гроша, та с тях [в]земахме хляб, грозде, сирене, тютюн, цигари и пр. И подкачихме търговията си на 6 август 1873 год., от която търговия се благодарихме, като сполучихме да изкарваме колкото за хлябът, що ядеме. Канихме и дядо Стоян Мечката да бъдем //

с. 150
съдружници в дюкянчето, но той не прие, както и по-преди не приемаше да се меша с нас в нищо. Сега на тоя ред сме добре, само едно ни липсваше [146], че писмо не получаваме от домашните ни, но и това се изпълни; на 26-ий август [18]73 год., пръв път получихме и ние писмо, придружено с още две други, които досега [са били] задържавани, види се, в Цариград. Каква радост и разтуха ни постигна, като се известихме за доброто здраве на своите ни, радост със сълзи на очите ни, като прочитахме писмата им; това е така, който не знае.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

138. Заточеници от Търновското въстание от 1862 г.; за него вж. бел. 50.

139. Става дума за въстанието в Северозападна България от 1850 г., наричано още „Пашапеткова буна”; по своя характер въстанието е масово освободително и антифеодално — с цел из-

162

воюване на автономно управление и премахване на едрото феодално земевладеене. Център на подготовката на въстанието е Раковският манастир, а негови водачи са: Цоло Тодоров, Иван Кулин, Петко Маринов (Паша Петко). Въстанието избухва на 29 май, в него участвуват около 16 хиляди души от Ломско, Видинско, Белоградчпшко. Разчитайки на помощ от Сърбия (каквато не получили), при липса на военен опит, оскъдно въоръжение, въстаналите били разбити. Една част от тях преминала в Сърбия, част от водачите били арестувани, а някои — пратени по-късно на заточение.

140. През пролетта на 1867 г. било подготвено в Букурещ преминаването на две чети под предводителството на П. Хитов и Ф. Тотю. Четата на Ф. Тотю преминала Дунава близо до гр. Свищов. В Свищов е била организирана група от около 50 души, кояго трябвало да се присъедини към четата. Поради предателство акцията е провалена и голяма част от заговорниците — арестувани и съдени в Русе, някои от които били изпратени на заточение.

141. Отнася се за заточените по обира на турската поща през септември 1872 г. на Арабаконашкия проход, подготвен от Д. Общи и членове на частните комитети в Орханийско. Обирът бил причина за провал във Вътрешната революционна организация, задържането на редица революционни дейци и на самия В. Левски. Осъдени са на заточение 72 души.

142. В ориг. „Бърнчов” — Гавраил Генчов Брънчов (Брънчев).

143. Васил Петров—Бояджията (Тетевенчето).

144. 22 юли 1873.

145. Следва зачертана дума „непрестано”.

146. В ориг. „липцваше”.