Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов
 
12. ОТКАРВАНИЕТО МИ ОТ СОФИЯ ЗА ЦАРИГРАД
 

Дочакахме в затворът и новата 1873 година, януарий 1-ви. В този ден рано заранта на съмнувание съгледахме в дворът конашки пред вратите на затвора, че са изкарани и наредени 13 души българи от комитета, които участвували в обиранието на хазната. Като гледахме из тесния прозорец на затвора, наредиха ги един по един и натуряха им лалета (железа) на вратовете, завързани в един синджир един за други. Откараха ги из дворът конашки неизвестно нам за къде. Пусна се дума из затворът, че ги откарали кой от дека е родом и тамо [били] обесени. От тия думи всеки от нас се готвеше, че това ще го постигне. Аз говорех пред другарите си, попът и дядо Стоян, давно назе не откарват в селото ни пред майките ни, жените ни, децата ни и роднините //

с. 89
да гледат като ше ни бесят, но ега бъде на друго място. Няколко дена това ни беше приказката в затвора. Д. Общий, като беше в един кауш при нас от няколко дена напред, съгледахме на челото му, че се показа околчест плитък, червен мехур, колкото 1/2 бяло меджидие и стои умислен и от ден на ден тялом отпада. Една вечер Д. Общий [в]зема, та си изми с вода главата, нозете и предреши се с чисти дрехи, което не беше правил друг път. Когато на заранта рано още в тъмно, на 10-ий януарий, в сряда, [90] тропнаха вратите на затвора и като се отвориха, видох, че влезе надзирателят, който събуди Д. Общи като спеше и му каза, че го вика пашата. Като стана Д. Общи и тръгна, спряха го на вратата, дето седна, та му туриха белезници [91] на ръцете и му свалиха прангата. Дочух, че Д. Общи се оплакваше на надзирателя, тесни

63
 

били железата на ръцете му, та го убивали, а той му отговори, че като отидат до пашата, ще ги свалят. Общи замлъкна и отидоха. Ния, които бяхме будни, приказвахме, че пашата го вика да отидат по //

с. 90
някои градове или села да събират [92] хора от комитета, защото по-преди и това се говореше. Подир два часа време, когато се съмна и слънцето изгрея, надзирателят влезна в кауша, дето стоеше Д. Общий, събра му дрехите, щото имаше, и раздаде ги на турци и черкези (затворници), тогава каза на [в]сички ни, че Д. Общий ефенди обесиха. Като чухме това известие, за нас нищо друго не остана, освен готвехме се и прощавахме се един други, като очаквахме през коя нощ и в кой час ще ни повикат на бесилото. А Д. Общи вече реши въпросът край София на черните диреци. През същия ден надзирателя обади на [в]сичките тетевенци и [от] други някой комитет да пишат писма до домовете си, за [да] им донесат пари и други потребности, че ще вървят в Цариград. Тяхното откарванне стана на 16-ий януарий и то бяха 29 души. Ния, като останахме още 18 души, видохме, че в скоро време ще дигат и нас. Тогава побързах, та проводих известие у дома да ми донесат що ми е потребно //

с. 91
и да доведат трите ми дечица да ги видя за последен път. На утрешния, именния ми ден — 17 януарий [93] надвечер пристигна брат ми Андрея. Като влезе в конашкия двор, съгледах го из тесния прозорец, казах на надзирателя и той ме пусна във вътрешния двор на затвора, пуснаха и него вътре. Отка[то] бяха ме затворили, пръв път [сега] като се видохме и събрахме с брата си, прегърнахме се братски двама и поронихме едри сълзи с очите си; той не може? да ми продума и аз нему същото. Най-после с пресекнат глас му казах: „Мили ми братко! Съдбата е вече така решила, и аз отивам в неизвестно закъде, затова моите дребни дечица не са вече мои, а отсега нататък — твои, ща ви моля и ви поръч[в]ам да имате грижа за них, чувай ги, учи ги какво те е господ учил, защото моят живот не се знае до кога ще бъде”. Той ми продума и //

с. 92
отговори: „Милий байко! За децата грижа да нямаш и за

64
 

нищо друго, накъдето и да отидеш, с помощта на бога пази си здравето, ако бъдеш у живот”. Като ни не позволиха вече да приказваме, даде ми нужните пари и каза ми, че е дошла майка ни, жена ми и децата ми, и аз му казах да ги доведат да ги видя: след два часа доведоха и тях, пуснаха ги във вътрешния двор и аз излязох при тях, като си стягах сърцето сълза да не пороня, пригърнах ги и ги целунах, а най-малкото, Марийка, [в]земах на ръце от майка му като цицаше. Какво да говорим — уста имаме, език нямаме, погледнахме се много време тъй, сърцето извътре сълзи рони, но трябва нещо да се продума. Най-сетне с 1/2 глас казах на децата: „Катеринке и ти Донке, да слушате майка си, що ви учи, аз ще отида на друг пазар по работа, и когато си до[й]да ще ви донеса армаган — пръстенчета, гривни и обици”. И тия тогава седнаха до мене от двете ми страни по едно и майка им — срещу тях, с която разменихме думи, че догдето бъдем живи, няма да си забравим любовта и честността, която имаме между двама //

с. 93
ни. Като не позволиха повечко да погледам милите си рожби, прегърнах ги втори и за последен път, та ги целунах (Катеринка беше на 5 години, Донка — 3, а Марийка — на една година). Майка им, Николия, сълзи порони и се живи разделихме.

В същото време попадията на поп Стоян продала на попа кобилката за 600 гроша и донесе парите, та му ги предаде. Попът [в]зема от тях 300 гроша, а другите повърна на попадията да й се намират да гледа децата си. Като се завърнахме в затвора, поп Стоян [в]зема да се грижи, че с толкова пари какво ще направи и докъде ще иде с тях. Аз като го поглед[н] ах и знам състоянието му, че няма отде да [в]земе и понесе повече пари, от друга страна, ако помни читателя, че той ми беше най-ближен и верен приятел още от детинство, казах му: „Дядо попе, не се грижай за пари, аз като заносям повечко, ще ядем, ще пием заедно догдето не оста[не] нито една пара, па сетне ако мрем от глад, заедно ще мреме. И той, като се уповаваше на думите ми, успокои се. Прекарахме //

65
 

с. 94
и тази нощ в Софи[й]ската тъмница.

На 18-ий януарий в четвъртък, заранта рано, когато зората се показа откъм изток, че ще раздели вече нощта от денят, надзирателя отвори вратите и заповяда да излязат всичките останали българи от комитета навън. Като се усетихме, че в тоя затвор няма вече да се повърнем, прибрахме със себе си кой що имаше, излязохме в конашкият двор, наредиха ни като войници един след други с нарамени торбички. А клетата стара майка не могох да видя, досетих се, та помолих бинбашията, който стоеше близо до нас и когото познавах, да проводи до ханът, дето беше майка ми да й обади уж дреха да ми донесе, а аз дирех средство да видя и мама. Бинбашията веднага издаде заповед на едно заптие и то отърча да обади. В това време по-голямата ми сестра Мита дошла до конашките порти и като ме съгледала, че се намирам и аз между наредените, впуща се къмто мен, макар че й възбраняваха, прегръща ме и с висок //

с. 95
глас [х]вана да нарежда: „Мили брайно, и тебе ли ще турци да изядат, не стига ли им мъжът ми (мъжът на сестра ми, Вельо Танов, като лежа в Софи[й]ската тъмница три години, дигнаха го, та у Видинската — след една година лежане предаде богу дух, без да го види някой от своите му; причината на неговото затваряне е, че убил двама черкези, когато му краднали овцете). Още не издумала, грабват я запиетаГта] и я изкараха пред портите, без да й продумам аз. А тя, горката сестра, като се научила, че ще ни дигят от София от 6 часа място [94] пошла и през нощ[т]а осъмнала в София да ме види. Издаде се заповед да тръгнем, погледвам за майка, няма я, тръгнахме и пред портите стоеше брат ми и жена ми. Като заминах покрай тях, придружиха ме и [в]земаха торбичката ми да я поносят до къшлата (кязаомите), дето ни чакаха каруците да се качим. През това пътуване не могохме да си прикажем нищо, защото ни възбраняваха мъждраците [95] около нас, само си казахме „сбогом”. Изпращанието ни беше като на някоя сватба, с тичане и запъхтяно сърце [в]сякой се предваряше //

с. 96
да се доближи до когото изпращаше.

66
 

Таман влязохме в къшлата, та се тъкмяхме за в каруците, ето че клетата стара майка, именуема Кръстана, тича и в ръце носи една паница, в която турила печена кокошка да ми даде. Нейното бавене, [заради което] не могохме да се видим, причината е печената кокошка, догдето готвила. Поиска тя да влезе при мене, не й позволиха. Поисках и аз да отида при нея да й целуна ръката като на майка и на мен не позволиха, а отиде едно заптие, та взема приготвената за път кокошка от мама, та ми я донесе. Тя ме погледна отдалеч и аз нея също, и така се разделихме. Качихме се в каруците: попът, дядо Стоян, Дико Тодоров (от Извор) и аз. На излизането от къшлата, на вратата като заминавахме, казахме на всичката навалица, която ни изпращаше: „Сбогом, прощавайте!” Тия ни отговориха със сълзи на очите си и гледаха дълго време подир нас, но най-сетне изгубиха ни. Опътихме се по Цариградското шосе 18 души в пет конски коли, на всяка кола по четири души солдати с червени байраклии маждраци. За тия конски коли заплатихме предплата по 33 гроша на человек //

с. 97
за до Пловдив кирия. По пътят разговорът между нас беше, един други да се утешаваме и додекато идем да се гледаме и помагаме братски, като се предадохме на волята божия.

Времето беше студено. Вечерта пристигнахме в селото Нови хан. Спряха каруците. Още не слязохме, току видохме из един кошник, че изваждат железа като гривни и захванаха да ги турят на двама души една гривна, заклопиха и нам с попа, на неговата дясна, а на моята лява ръка едно белекченце [96]. Двама с по една ръка свалихме си от каруците, що си носехме и влязохме в ханът, дето нарочно беше приготвена за нас стая. Слънцето още не беше се скрило на запад. Седнахме и вечеряхме печената кокошка, дадена от майка ми и легнахме с гривните на ръцете ни, та заспахме. На утринта станахме, и то понавалило сняг. Погледнахме, около ханът стоят новохански читаци и черкези с пушки в ръцете си, види се, че са нас вардили през нощта да не избегне някой. Като из-

67
 

лязохме навън поради нужда наедно с попа, додето се бавихме, двама от вардачите стоят близо до нас и посочили пушките си, като че ще ни застрелят. Като бяха готови за тръгване каруците, накачихме се и //

с. 98
тръгнахме. Разговорът ни по пътя беше, че като гледахме срещу нас родното ни място (селото Желява), казвахме си да му се понагледаме, че бог знае дали щем го види втори път. Тая вечер пристигнахме в Ихтиман — право в затворът. Тука ни донесоха кисело зеле, та вечеряхме.

Заранта туриха на дядо Стоян едно дървено като менгеме белекченце на двете му ръце, че вчерашния ден нямаше за него, па тръгнахме по пътя си, и времето — още по-студено. Като пристигнахме [на] мястото зад Ихтиман, називаемо „Лещето” [97], дето имаше черкезки къщи, видохме, че приготвени стоят около 40 души черкези с пушки в ръцете си, които ни придружиха през дервен[т]ът до селото Ветрен. През този ден който от нас си правеше цигара, другият ръката си предаваше къмто него, за да може си я направи, а пък дядо Стоян никак не можеше да похване, понеже ръцете му бяха наедно сковани, та му правехме и подавахме до устата ния цигарата. Като пристигнахме във Ветрен, туриха ни в един празен хан срещу селската чешма. В това село имах няколко души приятели, иска им се нещо да ми продумат и помогнат, но напразно, че не смеят, и аз се преструвам пред другарите си турци, че не познавам никого. Един измежду приятелите, на име Иван Черния, като ми даваше знак дали ни е нещо //

с. 99
потребно за ядене, аз отговорих с висок глас: „А бе, байовци, има ли от вас някой ханджия, та да ни донесе нещо за вечеря, ще си платим?” И бай Иван се досети, та каза, че ще намерят и донесат. Разпоредил се човекът, та вечерта принесоха не за 18 души, но имаше още за толкова. Ядохме и остана, позволиха ни турците, та пи[й]нахме по малко от Бяла Рада и Червен Петко, та позабравихме ядове. На заранта рано бай Иван ми донесе две печени кокошки и в един голям сахан — пилав, когото изядохме с другарите, а кокошките

68
 

скрихме за по пътя. На тръгване съгледах двама человеци от родното ни село Желява, че стоят и гледат да ни видят като ще тръгнем. Дадох им знак да приближат до мене и тия до[й]доха; тия бяха кумът ми Спас Тодоров и Иван Стоянов. Чинихме живо — здраво и помолих кумът да нагледва и утешава нашите деца, а за нас — каквото стане с 60 души българи, тъй ще бъде и с мене. Поздравих домашните и се разделихме. Осман а[г]а, [98] юзбашията, що ни придружаваше още от София, попита ветренци дали сме им платили ястието и питието, а тия в един глас отговориха, че са си получили парите за [в]сичко. „Знам, знам (каза юзбашията), че Тоне има тука достове, та пари ли ще му [в]земат //,

с. 100
но хайде, и така нека бъде”. На бай Иван Черния известно беше, преди една година, за комитета.

Тръгнахме и казахме: „Сбогом и прощавайте” на [в]сичките приятели ветренци и други, които бяха на изпращанието ни. Отговориха с въздишка от сърцето си: „Идете с богом!”

Времето беше меко и тихо, но сняг — повечко. В 8 часът по алатурка през денят [14 ч.] пристигнахме в град Пазарджик. В затворът тук вечерта ни донесоха, та пихме много хубава и вкусна боза, и пазарджишките турци при затворът се отнесоха с нас человечески, както прилича. На утрешния ден тръгнахме и пристигнахме пак в 8 часът в град Пловдив — при крадците и убийците. Тук преседяхме един ден и що ни беше потребно, позволи се на продавачите, които ни приносяха, та си купихме. На другият ден, в сряда заранта дадохме по 3 гроша на човек, та се качихме на дпуги кола за до станцията на железницата. Дадохме и тамо такса по три бели меджидиета за до Едрене. Първи път сега се качихме на железница, която ни се видя, че тръгна много бързо. Вечерта в 12 часът пристигнахме на Едренската станция, //

с. 101
слезнахме и наредиха ни по двама едни след други. Около 40 души заптиета, които нарочно за нас бяха проводени, придружиха ни и след 1/2 час ходене в тъмнина намерихме се в Едренската терсана (затвор). [99] Подир 5 минути предадоха ни багажът и

69
 

показаха ни в кевгирени [100] 4 стаи да се поместим; влязохме, та поседнахме и вечеряхме. На утринта като станахме, показаха ни, та погледахме ребрата (костите) на някой гущер, запазени от старо време, и тия бяха колкото биволски ребра. Подир това до[й]доха пет брички, за които платихме за всяка една по 70 гроша да ни откарат до Силиврия. Като се качихме и конашкия двор беше препълнен с народ, тръгнахме и догдето да излезем из градът, изпреваряше се навалицата да ни изглед-ват като какви хора сме. Придружиха ни войскари казаци [101], между които имаше поляци и българи. Като пристигнахме около 11 часът в село Апса, затвориха ни в един кюмес гъскарник, на влизанието [в]секи един от нас коленичи и така влезна //

с. 102
по причина на ниските и тесни врата на гъскарника. Вътре ни беше постилка нечистотиите и перушините от гъските. Спаването ни беше седешком, и то главите ни пак допираха до таванът и не можеше никой от нас да се помръдне от теснотията, но както и да е, преживяхме и тази нощ. Заранта качихме се в бричките, кираджии ни бяха татари, и вечерта пристигнахме в гр. Баба-Ески [102] право в затворът. Тук се малко разболях, но заранта като тръгнахме по съшия ред, бях по-добре и вечерта се намерихме в Люле Бургас [103]. Като да влезем, край градът навалица много от народ, които се научили, че карат комити и очакваха да ни повидят, видоха ни и ни [е] заминахме право в затвора, дето ни показаха една добра стая. Като влязохме, казахме си помежду, че тази нощ в тая стая ще прекараме по-добре, а то излезе противното. Не се мина около един час, казаха ни да оставим тая стая, че ще ни дадат по-добра. Когато да влезем в другата, що да видим //

с. 103
— по-лошав затвор от Апса [104]. Тук беше една тъмница, щото и през ден[я] нямаше от нийде светлина и в препречени дървета стояхме. Люлебургаските турци като се отнесоха с нас тъй строго, бояхме се да няма и дървен господ през нощта, но слава богу, нищо подобно не стана.

Заранта, в неделя, качихме се в бричките, тръгнахме и преминахме на едно място железни-

70
 

цата, по-после пристигнахме в Чорлу [105] в затвора. Тукашните турци ни държаха още по-строго. Оттам като тръгнахме, преминахме около два часа място, спряхме при един називаем Канаклъ хан, дето обядвахме и позволи ни се, та попи[й]нахме добро винце. Подир това по пътят бяхме забравили мъките си и всички грижи, дето преминахме този ден весели и с песни. Това ни направи в ханът Червен Петко.

След два часа ходене, на едно място зачу се глас от другарите ни: „Гледайте сега море от вода”. Погледнах и аз, показа ми се //

с. 104
едно голямо синьо-бяло пространство, което лежи на земята, то било морето. Аз, като не виждал друг път, не отдвоях [?] погледите си на друго място. Додето приближихме до самият морски бряг, съгледах още вапори и гемии, които пътуваха по него.

Вечерта около 12 часът пристигнахме в Силиврия, градец край морето. Тук се отнесоха турците с нас много добре. На заранта, като да тръгнеме, заплатихме па кираджиите още по 7 гроша и 30 пари на човек до станцията в Чаталджа. Този ден през пътуванието си изпатихме безкрайно мъки, потеглиха ни с бричките през един пряк път, пре[ка]туриха се две брички и ния се намерихме на земята под бричките. По-кататък ни забатачиха в една тиня и конете спряха, слязохме от бричките, събухме се боси и тръгнахме пешком, додето преминахме от голямо разстояние тинята. Като пристигнахме в Чаталджа в конакът, постояхме около един час и тръгнахме по пътя си за железницата. Там като до[й]дохме, поизмихме се от калта, която ни последва //

с. 105
от тинята. Па се качихме в железницата на 10 часът и пристигнахме в тъмно в Цариград. Като слязохме на главната станция, наредихме се двама по двама, придружени с многобройни заптиета, вървяхме що вървяхме, намерихме се в Цариг[рад]ския затвор — в дворът му (Старото заптие). Поседяхме около един час, донесоха ни багажът, претърсиха ни и кой що имаше парици, [в]земаха ги, тогава ни свалиха белекчетата от ръцете и показаха ни да влезем в затворът. Като влязохме, видохме затвор-

71
 

ници много, между които и нашите състрадалци, що бяха изле[з]ли [106] пред нас от София, разподвоихме се в два-три кауша помежду другите затворници, кой де намери. Най-после поседнахме, та отпочинахме от дългото ни и тежко пътуване и като нямах охота за ядене, полегнах и заспах.

Заранта в сряда, на 31 януарий, като станахме от сън, излязохме във вътрешния двор //

с. 106
на затворът, поизмихме се на чешмата и като се завърнахме в каушите, пихме по един чай (който правеха от вътрешните затворници), после ходихме и влизахме във всичките кауши, дето намерихме и се запознахме с наши стари заточеници българи осем души, на които имената са следующите: 1. Доктор Г. Миркович от Сливен. 2. Георги Манчов от Плевен. 3. Васил Ганчов от Плевен. 4. Брайко Цонков от Копривщица. 5. Илия Фратов от Сопот. 6. Лазар. . .[107] от Калофер. 7. Еню Кърпачев и 8. Христо Гълъб (Сариев) о[т] Калофер, които [бяха] затворени преди нас пет години. И така се събрахме в Цариградския затвор всички българи шестдесет [108] и осем (68) души.

Денем бяхме свободни и разхождахме се [в]секи ден по широкият двор на затворът и вечер ни даваха само по два хляба. В дворът имаше две чешми и друга една особна //,

с. 107
под сушина с няколко каменни корита, дето си перяхме дрехите. Имаше още във вътрешния двор чешма, черква и джамия. В черквата служеше гръцки поп и който от нас беше наклонен да ходи в черква, отиваше всяка заран да се попрекръсти и богу помоли. А в джамията отиваха на поклонение турците. Каушите на затворът бяха големи и широки, но от многото затворници в тях, които възлизаха около 800 души от всякаква народност, държаха много нетърпима и тежка миризма [*]. Денем в определен час е позволено да прихождат роднини, приятели и познайници на затворниците, които им принасят храна и други потреби, като се срещат затворни-
 

*. Има и друг затвор, тъмница (терсаката), в която имаше тъмничари. Като погледнехме из тесните прозорци, едвам ги съглеждахме долу в дълбочината. Тези клетници не виждаха бял ден и светлина.

72
 

ци и вънкашни; между тях поставено е една преграда от диреци, изпрепречени от горе до доле. Това посещение от вънкашни лица трае по 3 часа всеки ден. През това време намери се и дойде да ме види и мой един приятел софиянец, на име Тодорчо Нешов х. Маноилов, //

с. 108
който ми подари един пакет тютюн като на затворник. Поразговорихме се здраво-живо и повече нищо. Но това посещение от моя приятел ми направи голямо задоволство. Ако ни потрябваше нещо да си доставим отвън, тези всекидневни посещачи ни добавяха нужното, за което беше възможно. По едно време аз станах малко болен, вътрешният затворник българин доктор Миркович ми помогна с лекарство, което си имаше при себе (такова беше на зрънца, ситно, разноцветно като маниста). В това време каза ми доктора да си поръчам за овчо месо да се понахраня и аз дадох на едного пари, та ми донесе половина ока овнешко месо за 4 1/2 гроша, сготвихме го и като ядох толкова ми стана вкусно това месо, щото друг път не съм ял.

В един ден се разгласи неприятното за нас известие, че поборникът за свободата и //

с. 109
главатарят наш дяконът Васил Левски обесили на 6-ий февруарий 1873 год. в София. Това известие наскърби [в]синца ни, но най-после какво да сторим, казахме: „Бог да прости!”

Като привикнахме малко да живеем в затворът при всичките ни теглила, ударихме най-сетне и джюмбюш [109] (веселба) да правиме. Имаше един българин от Тетевене — Лечо Ковачът, той си носеше и гайдата. Като я надуе и засвири в широкият двор на затворът и ния се съберем всички българи, наловим се на българско хоро и като му тропнем на колело, давахме голямо впечатление на другите затворници, които ни караха много често да играем. А то не било тая веселба за дълго време.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


90. В ориг. „стреда” и по-нататък също.

91. В ориг. „белизици”.

92. В смисъл на „арестуват”.

93. Става дума за църковния празник на 17 януари „Преп. Антоний Велики” (Антоновден).

94. В ориг. е обозначено „место” в неясен смисъл; може да означава „от село” или „определяне на разстояние”.

95. В ориг. „Муздраците” и по-нататък също; от тур. „мизрак” — копие.

96. В ориг. „биликченце” — в смисъл на белезници.

97. Вероятно днешната местност след гр. Ихтиман — „Леща хан”.

98. Авторът изписва „Османаа”. По същия начин предава и други турски имена.

99. В ориг. „търсана”, от итал. — тур. „терсане” — корабостроителница.

100. В ориг. „гевгирени” от пер. — турс. „каргир”; диал. „кевгир” — каменен, зидан.

101. Отнася се за военната формация „Казакалай” — от християни, създадена през 1853 г. от полския емигрант М. Чайковски, приел турски военен чин и име — Садък паша. През 1872 година участниците в Казакалай били принудително потурчени. Отрядът е взел участие в потушаването на Априлското въстание.

102. В ориг. „Баба иски”.

103. В ориг. „Лило Бургас”; и по-нататък — също.

104. В ориг. „Абса”.

105. В ориг. „Чорля”.

106. В ориг. „излели”.

107. Презимето на затворника не е обозначено.

161

108. В ориг. „шестдесят”.

109. В ориг. „джомбуш” — от тур. „джюмбюш” — веселба.