VIII.
Като съсрѣдоточава въ себе си умственний и политический животъ на цѣла Сьрбия, Бѣлградъ съсрѣдоточава въ сѫщото време и всичкитѣ нравственни достоинства и недостатъци на сьрбското общество. За това моитѣ думи за нравственната страна на Бѣлградското общество ще иматъ приложение, ако и въ по-малка мѣрка, и къмъ цѣлото сьрбско общество.
Въ Бѣлградъ, по улицитѣ, не се срѣщатъ дрипаво облѣчени жени. Облѣченитѣ по-просто сѫ или слугини изъ
59
отсрѣщната страна, или търговки на разни провизии пакъ изъ насрѣщѫ. Мѣстнитѣ жени всички облѣчени по мода, така както у насъ се облачатъ най-доволнитѣ фамилии. Нъ ако испитате за състоянието и положението на този моденъ свѣтъ, вий съ удивление ще чуете, че тъй добрѣ облѣченитѣ жени не сѫ нито всички господарки, нито всички състоятелни. Малко сѫ измежду тѣхъ онѣзи, които се облачатъ добрѣ, защото иматъ добри средства. Повечето се облачатъ по мода нарочито за това, защото нѣматъ достатъчни средства.
Да се обясня.
Едни отъ тѣзи суетни господжи искатъ да се покажѫтъ нѣщо повече, отъ каквото си сѫ въ дѣйствителность; други — да угодятъ и да спечелятъ приятелства. Слугинитѣ по кѫщята и по гостинницитѣ и цѣлъ класъ отъ млади жени и дѣвойки, които не могѫтъ и не знаятъ нищо полезно да вьршѫтъ въ кѫщи, на които не се ще нищо да учѫтъ, а между тѣмъ на които се ревне добрѣ да се облачатъ, да не липсуватъ отъ театрото и да се рисуватъ по улицитѣ, всичкий този легкомисленъ свѣтъ се облача така, както и самитѣ аристократки, и на человѣка е прѣтрудно да различи простата уличарка отъ почетната господжа.
Какъ се добиватъ срѣдствата за такъвъ животъ отъ този легкомисленъ свѣтъ, това е печално да се издирва и да се говори. Това е черната и опаката страна на голѣмитѣ градища, това е жалостната история и на Бѣлградъ.
Доста е да се каже, че много майки живѣятъ отъ срама на дьщеритѣ си и че на 1000 рождени дѣца поне 60 сѫ незаконнорождени.
Както въ столицата на Сьрбия, тъй и въ селата, множеството гледа на живота твьрдѣ своеобразно, твьрдѣ легкомисленно. Туй множество гледа на живота почти като на карнавалъ, гдѣто всѣки трѣба да се весели и да прави глупости, колкото може по-много. Поведението се сѫди твьрдѣ снисходително, грѣшкитѣ и невѣрноститѣ лесно се прощаватъ
60
и забравятъ, защото се сматрятъ като шалости въ маскированъ балъ.
Въ този вихъръ на удоволствията, въ туй надваряние, кой да се облѣче по-добрѣ и да прѣмине по-весело, въ туй стремление да се дьржи всѣкой въ по-весела компания, много пѫти се забравя всѣка друга грижа, всѣки други поривъ, всѣка друга по-възвишена, нъ по-трудна цѣль. Грижѫтъ се и мислятъ за таквизи нѣща само по-прѣднитѣ хора — нѣкои дьржавници и ученитѣ; осѫжда се отъ послѣднитѣ и се отхвьрля течението, което е повлѣкло по-голѣмата часть отъ Бѣлградското общество, а слѣдъ него и населението на голѣма часть отъ Сьрбия: нъ безсиленъ е гласа на тѣзи отдѣлни личности, слаби сѫ словата имъ да измѣнятъ сѫществующето у болшинството настроение. Подражанието на уличната европейска цивилизация и желанието да не се покаже въ нищо по-долньо отъ съсѣдитѣ си маджаритѣ сѫ тъй силни у болшинството на гражданетѣ, щото проповѣдитѣ и прѣдупрѣжденията на ясновидящитѣ хора оставатъ безъ всѣкакво дѣйствие надъ умоветѣ. Тия съвѣти впрочемъ се заслоняватъ твьрдѣ много и отъ виковетѣ на партиитѣ и политическитѣ борби. За младитѣ сили на Сьрбия и за множество общественни дѣятели е по-важно, какъвъ ще бѫде депутатина на тая или оная община, нежели състоянието на общественнитѣ нрави. Въ распаленностьта на политическитѣ борби тѣзи сили не щѫтъ и да знаятъ, че само при добра нравственность на обществото сѫ възможни добритѣ и трайнитѣ политически наредби и че при легкомисленно общество и най-добритѣ политически опитвания сѫ осѫдени на несполука и на нетрайность.
Коренитѣ на таквази нравственна распустеность у голѣма часть отъ сьрбското общество, азъ намирамъ въ неправилното въспитание на младитѣ поколения и до нѣкѫдѣ въ лъжливитѣ прѣдставления у сьрбскитѣ учени и дьржавни мѫжи за прѣминѫлото, настоящето и бѫдѫщето на Сьрбия и на сьрбский гражданинъ. Не ще се побоя отъ сериозно възражение, ако кажѫ, че домашного въспитание на дѣцата
61
въ Сьрбия е съвсѣмъ прѣнебрѣгнѫто и че школата не само недопълня тая празднина, нъ еще я увеличава като при другото прилага голѣмо самооболщение у бѫдѫщитѣ граждане и ги отклонява отъ почвата на скромната, нъ полезната дѣятелность. Безъ правиленъ погледъ на живота неможе да се мисли за правилно разбирание и испълнение на собственнитѣ длъжности, а именно за таково гледание на живота малко се помишлява между болшинството на сьрбскитѣ граждане. Родителитѣ прѣдоставятъ въспитанието на малкитѣ дѣца на случая. Тѣ се лъжѫтъ съ надеждата, че училищета всичко ще направи и оставятъ дѣцата да се въспитаватъ само отъ примѣритѣ, които ги окрѫжаватъ и които не сѫ всѣкога отъ най-достоподражателитѣ. Отъ своя страна школата като не е нагласена да въспитава, а само да научава на разни прѣдмѣти, и като се запира само на формалната страна на прѣподаваемитѣ уроци безъ да дава внимание на нравственнитѣ и практическитѣ нужди на обществото, младота поколѣние излазя отъ школата съ всичкитѣ недостатъци на прѣнебрѣгнѫтото въспитание и въ добавъкъ съ прѣубѣждението, че Сьрбия е прѣдназначена за голѣми сѫдбини, че да бѫдешъ гражданинъ на Сьрбия е голѣмо нѣщо, че за такъвъ гражданинъ малкитѣ, обикновеннитѣ граждански добродѣтели могѫтъ да останѫтъ и съвсѣмъ игнорирани.
Отъ прѣнебрѣжението на нравственното въспитание до забравянието на всѣко нравственно правило като има само една стѫпка, то никой не трѣба да се чуди на това, което по-горѣ казахъ за нравитѣ на една часть отъ сьрбското общество, което ще кажѫ по долу и което си има приложението и къмъ множество отъ жителитѣ на нѣкои български градища. Отъ прѣнебрѣжението къмъ нравственното въспитание излазя, гдѣто цѣла масса отъ бѣлградското население остава безъ постоянно занятие, и безъ производителна работа и проживѣва на гърба на останѫлитѣ жители, като принася на обществото разни услуги отъ най-съмнително свойство и като спомага за съвьршенното истребление на нравственното
62
чувство у цѣлото общество. Безъ това прѣнебрѣжение тая масса не можаше да живѣе тъй лесно, да се облача тъй хубаво и съ своя примѣръ да влияе така силно вьрху общитѣ нрави. Безъ него поведението на тая масса не щѣше да бѫде толкози съблазнително за слабитѣ и не щѣше да изхабява толкози семейства. Безъ него домашното щастие и бѫдѫщето на дѣцата не щѣше да се жьртвова на уличний безгрижень животъ ....
Да бѫде человѣкъ сѫдия на единъ народъ и да се произнася вьрху неговитѣ душевни и нравственни качества по таквози кратковременно изучвание, каквото е било е моето, е твьрдѣ самонадѣянна работа; читателя обаче ще ми прости тая смѣлость, като вземе прѣдъ очи обстоятелствата, че моитѣ писма не сѫ научни изслѣдвания, а лични впечатлѣния, и че человѣкъ трѣба да бѫде искренъ и къмъ себе си и къмъ онѣзи, за които пише. Азъ не могѫ да скрия отъ читателитѣ си онова, което най-силно е подѣйствовало на мене и което ми е причинило болки и скърби, както не скривамъ и всичко, що е подѣйствовало на душата ми отрадно. Като народъ, сьрбитѣ не могѫтъ да не прѣдставятъ изъ себе си нѣкои мрачни страни. У насъ българетѣ, тѣзи страни повече и сьрбский пѫтешественникъ въ България би направилъ голѣмо упущение, ако би ги прѣмълчалъ въ своитѣ писма за България.
Сьрбитѣ въ кралевството сѫ въобще тихъ и миренъ народъ. По-прѣди азъ сьмъ си ги прѣдставлавалъ за повече воинственни, нъ по-близкото знакомство съ тѣхъ ми доказа че прѣдставленията ми били прѣувеличени. Подъ влиянието на дългогодишний миренъ животъ ли, или оо политическо благоразумие, сьрбитѣ днесь се въодушевляватъ съ явно миролюбиви чувства и наклонности. У тѣхъ днесь нѣма въ това отношение други желания, освѣнъ желанията да ги оставятъ да си живѣятъ мирно. Говоря не за сьрбското правителство и за нѣкои главатари на партиитѣ, а за сьрбский народъ въобще. Освѣнъ думитѣ на множеството, самитѣ фактове
63
подтвьрждаватъ това мирно настроение на сьрбитѣ въобще. Неохотата, съ която народната сьрбска войска отиваше на бой въ 1876 и напущанието на редоветѣ отъ тая войска при пьрвата възможность; несполуката да се произведе въ Сьрбия какво да е движение било въ полза на Карагеоргиевича, било въ полза на нѣкакъвъ другъ прѣвратъ, колкото силно и да се работи за това между сьрбский народъ — всичко това високо говори за мирнитѣ наклонности на массата въ Сьрбия и за неохотата на тая масса да си пролива кръвьта за рисковани цѣли и въ расковани движения. Всичко, що си допуска въ таквози направление сьрбский народь, то е пассивного съпротивление на неугоднитѣ правителственни распореждания. Тъй, напр. правителсгвото напраздно заповѣдва, настоява и заплашва да се изберѫтъ нови лица за прѣдставители въ скупщината, намѣсто изгоненитѣ изъ нея радикали и либерали. Народа си останѫ при своето и при повтаренитѣ нѣколко пѫти избори, вишегласието се паднѫ пакъ на сѫщитѣ лица — испѫденитѣ. Наистинѫ, правителството не почете народната воля и въ скупщината повика угоднитѣ нему лица, при всичко това съпротивлението на избирателитѣ си остава такъвъ фактъ, който ако неговори за воинственность у сьрбитѣ, говори много добрѣ за достатъчна политическа зрѣлость, която е по-добра гарантия за сполука, отъ колкото честитѣ, необмисленнитѣ и всичко рискующитѣ въорѫжни немирства.
Незадоволството на сьрбский народъ отъ политиката и поведението на днешното негово правителство е твьрдѣ голѣмо. Сьюза съ Австрия, нещастнитѣ конвенции съ Бонту за заемъ и за построявание на желѣзницитѣ, разбужданието на черковний въирось, който раздѣля сьрбската черкова и сьрбский народъ на два враждебни лагера, безцеремонного обращание съ нѣкои отъ правата на народа и раболѣпното услужвание на Австрия сѫ толкози причини за голѣмо незадоволство и за насилственно оборвание на правителството. Е, добрѣ, народа не слуша възбудителитѣ и нѣкои отъ извьршнитѣ вече сьбития приема, както си сѫ (конвенциитѣ съ
64
Бонту), а противъ другитѣ се готви и се мѫчи да се бори парламентарно. Борба на слова става силна. Въ тая борба партиитѣ сѫ беспощадни една къмъ друга; тий се нападатъ до несправедливость и не прѣпущатъ да направятъ въззвание къмъ народа, като го възбуждатъ къмъ месть и насилия; — народа продължава да мирува и да се отказва отъ всѣкакви непарламентарни средства и движения.
Сьрбина е общителенъ, говорливъ, веселъ и вьрлъ любитель на увеселенията. У него нѣма оная мълчалива и мрачна недовѣрчивость, която прави българина дивъ въ обществото, тежькъ събеседникъ и невеселъ другарь. Сьрбина се сприятелява лесно и въ приятелството си не прави припазвания, като българина. Той говори и дѣйствова прѣдъ приятелитѣ си безъ стѣснение и често съвсѣмъ бесцеремонно, нъ всѣкога откровенно. У него нѣма и онова ловяние на словата, което кара българина да тьрси задня мисълъ и черна страна даже въ най-приятелскитѣ словесни излиания. Онова което дотегва у сьрбина, то е многословието, и понѣкога голѣмата беззастѣнчивость, съ която се залавя, знае не знае, да говори за всѣко нѣщо. Тая страстъ къмъ многословие по нѣкога дохожда до нелѣпость. Азъ не ще забравя, колко много и колко бесполезно се говори на двѣ приятелски трапези, гдѣто бѣхме честити да бѫдемъ поканени. Здравицитѣ нѣмахѫ край и витийствованията вьрху една тема, която за нась се исчерпваше съ двѣ думи, се продължихѫ цѣли часове. Тъй наприм. единъ отъ ораторитѣ прѣзъ цѣлъ часъ се мѫчи да ни увѣрава, че нуждата за приятелство съ България се усѣща и повтаря не само между образованитѣ сьрби, нъ и въ колибата на послѣдний сьрбски кюмюрджий!
Сѫщата наклонность къмъ многоглаголание се забѣлѣжва и въ засѣданията на скупщината. При послѣднето чтение на телеграфо-пощенската конвенция между Сьрбия и България освѣнъ докладчика на надлежната коммисия, говорихѫ еще петима оратори, говорихѫ вьрху сѫщностьга на конвенцията и вьрху братственнитѣ врьзки между Сьрбия и България. Съ
65
малки исключения ораторитѣ говорихѫ безъ голѣма нужда почти сѫщото. Разбира се, че ний българетѣ бѣхме и сме много благодарни за крайне съчувственнитѣ къмъ нашето отечество думи на тѣзи оратори, нъ нашата благодарность едва ли щѣше да бѫде въ нѣщо щьрба, ако словата бѣхѫ само двѣ, намѣсто 5—6.
Сьрбина люби веселбитѣ, пѣснитѣ, хората и всѣкакъвъ родъ забавления. Той мѫчно прѣпуща случаитѣ да се повесели и да се прѣдаде на забавлението всецѣло, безъ грижа за утрѣ. Той тича на сбороветѣ, на театрото и на увеселенията съ голѣма охота и съ единственното желание да прѣкара времето си весело. Много пѫти той отива въ театрото безъ да знае, каква ще бѫде прѣдставляемата пиеса и безъ да интересува колко-годѣ за това. Всичкий интересъ за него се съсрѣдоточава въ случая да прѣкара часътъ си по-весело и въ компания.
Туй желание да убива времето си въ забави, въ весели компании и въ приятни разговори привнася въ характера на сърбина и на сьрбкинята, а особенно на послѣднята, таквизи нови наклонности, които по никой начинъ не гармониратъ съ кореннитѣ свойства на тоя добъръ въ други отношения характеръ. Сьрбина става повече фантазистъ, мечтатель и поетъ отъ колкото положителенъ человѣкъ, а отъ туй дохожда, гдѣто той лесно пропуща безъ внимание нѣкои дневни въпроси отъ положително свойство, за да се спира на онѣзи, които хранятъ фантазията и льстятъ боленичевий патриотизмъ. Тия нови наклонности бутатъ мѫжествого къмъ единъ животъ, който не може да служи за основа на правилно развитие на семейнитѣ и общественнитѣ отношения на гражданетѣ; тий пакъ каратъ многома да не съзиратъ до нѣкѫдѣ истинното положение на работитѣ, да си прѣдставляватъ прѣминѫлото и настоящето въ неправиленъ видъ и да мечтаятъ за работи, за достижението на които се изискватъ и по-голѣма сила, и по-голѣми средства, и по-голѣмо право. Въ това отношение сьрбитѣ смахнуватъ на гьрцитѣ, които
66
величието и правата на своята дьржава и на своята националность основаватъ не на дѣйствителнитѣ собственни достоинства, заслуги и права, а на прѣминалото и на прѣцьвтѣлата слава на тѣхнитѣ праотци. Нѣма сьрбинъ, който да не гледа съ прѣувеличение на прѣминалото и бѫдѫщето на Сьрбия. Най-развититѣ сьрби сѫ положени на тая слабость и въ съчиненията си по историята на Сьрбия и въ разсѫжденията си по дневнитѣ въпроси не могѫтъ да се избавятъ отъ фантазиранието. Не само хора отъ пасмината на извѣстния Милоша Милоевича, нъ и хора съ много по-голѣми способности, съ по-обширно образование и съ положение, което трѣбаше да ги направи по-положителни, по-практични и по-усмотрителни, продължаватъ да твьрдятъ, че Македония и голѣма часть отъ България сѫ сьрбски области и че Сьрбия трѣба да ги добие по който начинъ и да е. Профессора на Великата Сьрбска Школа и бивший министъръ на просвѣщението въ Сьрбия Стоянъ Бошковичь ето какво говори за Македония въ книгата си: за просвѣту и слободу:
„Въ етнографическо отношение най напрѣдъ се обрьща внимание на язика, прѣданията и обичаитѣ на по-многото отъ жителитѣ. На това основание ний поддьржаме, до колкото ни е познато, че формитѣ на народний говоръ не само въ Пиротско, нъ и въ Софийско, сѫ много по-близки на сьрбското, нежели на българското нарѣчие, и че отъ истинско български форми тука нѣма нито най-незначителни чьрти. Туй може да се каже особенно за массата на селското население. Само въ градищата могло би да се допусти, че има сѫщи българе. Ами какво да кажемъ за онѣзи чисто сьрбски мѣста, каквито сѫ Трьнъ, Враня и Скопия ? Горката Скопия, на дьржавний съборъ въ която Душанъ е прогласилъ своя прочутъ законникъ! . . . . . Колкото до етнографическото значение на границитѣ, които по С.-Стефанский Договоръ ще се дадѫтъ на България откъмъ западъ, сир. откъмъ Стара Сьрбия и Македония, ний ще забѣлѣжимъ, че таквози разширение на границитѣ прѣзъ Охридско и Велесско (славний Велесъ
67
на краль Милутина) е съвсѣмъ неправилно и неправедно. Самси азъ познавамъ лично нѣкои хора отъ тѣзи старо-сьрбски мѣста, селяне и граждане, които сѫ говорили по сьрбски много добрѣ и безъ да смѣсятъ българска дума. Сега тѣхнитѣ дѣца, подъ влиянието на българскитѣ училища отъ новото време, особенно откакто се е повдигнала българската екзархия, поченѫли се да се отдалечаватъ отъ язика на своитѣ отци и дѣдове и да се приближаватъ къмъ българский."
Пита се, не е ли фантазия и фантазия боленичьва да се казва, че македонското славянско население въ 10—15 години се е обьрнѫло отъ сьрбско на Българско ? За други хора таквази нелѣпостъ била би тъй очевидна, щото никой не би могълъ да я чуе безъ да се зачьрви и засрами. Между гьрцитѣ и сьрбитѣ таквизи нелѣпости, нелѣпоститѣ за българогласни гьрци и сьрби, сѫ обикновенни приказки, съ които се залъгватъ распаленитѣ фантазии. За да поддьржѫтъ на нищо неоснованитѣ си претенции вьрху Македония, грьцитѣ и сьрбитѣ сѫ готови да отрѣкѫтъ българщината на цѣло Македонско население !
И това искривение на дѣиствителностьта не остава само въ сферата на книжевнитѣ теории, а се прѣкарва прѣзъ цѣлий животъ на народа, поставя се и въ основитѣ на въспитанието. Кратката география за Сьрбия и приложената при нея карта, по които се изучава географията въ основнитѣ сьрбски училища, прѣдставляватъ за сьрбска земя не само цѣла Македония, подъ името: Турска Сьрбия, нъ и западна България отъ една точка на истокъ отъ Самоковъ до градъ Рахово на Дунавъ.
Освѣнъ това въ сьрбскитѣ вѣстници Охридско не се сматря освѣнъ за чисто сьрбски край. . . . . .
Така мислятъ и говорятъ много сьрбски учени, така вѣрва подиръ тѣхъ и сьрбский народъ. Само на основание на едновременно случайно завоевание, бѣзъ внимание къмъ националностъта на днешното население въ Македония и къмъ
68
сѫщитѣ права на българитѣ и турцитѣ, сѫщо тъй завоеватели, сьрбитѣ искатъ да направятъ Македония тѣхна страна. Нека искатъ! голѣмитѣ идеали сѫ свойственни на поетическитѣ народи. Ако на поетическото настроение на сьрбский народъ таквази храна е приятна, нека оставимъ този народъ да се храни съ нея, колкото ще. Да му се сьрдимъ за това, ний нѣмаме право; да го измѣнимъ, не е въ вашитѣ сили. Онова което е въ нашитѣ рѫцѣ, въ рѫцѣтѣ на Българетѣ, то е да живѣемъ съ съсѣдитѣ си въ миръ, съгласие и любовъ, като се пазимъ отъ увлечения, които насъ могѫтъ да отвлекѫтъ отъ почвата на дѣйствителностьта, а съсѣдитѣ ни да оскьрбятъ. Ний трѣба да не забравяме, че не историческитѣ права правятъ днесь дьржавитѣ и народитѣ обеспечени и велики, а голѣмий умственъ капиталъ и суммата на наличнитѣ способности, на опита и на умѣнието да се наредятъ както трѣба и да се поставатъ въ възможно по-голѣма независимостъ отъ другитѣ народи. Догдѣто сьрбитѣ се хранятъ съ фантазии и въ всичко сѫ подчинени на други народи и дьржави, а ний не можемъ да се уредимъ политически и да си обяснимъ гдѣ се намираме, що сме и що можемъ да бѫдемъ ; догдѣто въ финансово, търговско и промишленно отношение зависимъ, сьрби и българе, отъ другитѣ народи, до тогава и съ Македония и безъ Македония Сьрбия ще си остане Сьрбия и България — България, бѣдни, слаби, играчки на другитѣ. . . . Ако нашитѣ съсѣди не щѫтъ да погледнѫтъ на дѣйствителностьта, както си се тя прѣдставлява; ако тий продължаватъ да считатъ Македония за часть отъ Сьрбия, а пъкъ Македония си е българско по язикъ и по чувства, толкози по-злѣ за тѣхъ, защото толкова по-тежко и по-поразително ще бѫде разочарованието имъ въ часа, когато настѫпи рѣшителната минута и се раскрие истината.
IX.
Повращаме са къмъ чьртитѣ на сьрбский характеръ.
69
Прѣувеличенното прѣдставление на сьрбитѣ за прѣминѫлото и бѫдѫщето на тѣхното отечество ги прави не само привязани къмъ прѣданията и обичаитѣ на отечеството и къмъ тѣхний язикъ, нъ и доста самоувѣренни.
Сьрбина лесно свьрзва сношения съ хора отъ всѣкакво състояние и отъ всѣкакъвъ стѫпъ. Той счита себе си за нѣщо, за человѣкъ, годенъ за какво да е, и показва повече довѣрие и къмъ силитѣ и намѣренията у другитѣ хора. Той е далечь отъ онова мрачно недовѣрие на българина и къмъ себе си и къмъ другитѣ. Сьрбина се дьржи прѣдъ чужденеца съ достоинство и не се счита прѣдъ него по-доленъ, както това се съгледва у русси и българе. Той не съглежда въ думитѣ и дѣйствията на всѣки свой сънародникъ само мрачни, черни страни, той вѣрва въ себе си повече, та повече вѣрва и въ другитѣ. Онъ не е наклоненъ, като българина, за една неугодна нему дума или мисъль да отрѣче всѣко достоинство, сѣка справедливость въ казаното и писаното отъ други българинъ. Сьрбина обича Сьрбия отъ всичката си душа, защото гледа на нея прѣзъ своитѣ идеали и защото фантазията му я украшава съ всѣкакви величия. Той съзира отечеството си не толкози въ настоящето, колкото въ прѣминѫлото и бѫдѫщето. Даже въ партизанскитѣ си борби сърбитѣ иматъ прѣдъ очи повечето прѣминѫлото и бѫдѫщето, нежели настоящето. Ето еще гдѣ се крие причината на това, гдѣто сьрбина лесно се помирява съ съвьршившитѣ се фактове и се прѣкланя прѣдъ таквизи вредни за дьржавата явления, какви то са конвенциитѣ за заемъ и за построявание на желѣзницитѣ.
Сьрбина обича своето огнище не зарадъ самото него, а за това, че то се намира въ милото му отечество, всрѣдъ обичната нему обстановка. Семейството и кѫщата си той напуща безъ голѣмо съжалѣние и лесно ги забравя. Отечеството си, язика му, обичаитѣ му и начина да гледа на живота той никога не забравя. Кѫдѣто и да го прѣмѣстите, посрѣдъ каквато обстановка и да го поставите, той си спазва сьрбскитѣ черти, сьрбский язикъ и отечественнитѣ обичаи.
70
Въ това отношение между българина и сьрбина има твьрдѣ голѣма разлика. Българина обича огнището си повече отъ отечеството си, защото отъ прѣминѫлото на послѣднето не е спазилъ освѣнъ въспоминания за страдания, настоящето не го весели, а бѫдѫщето му е неизвѣстно, когато огнището му, напротивъ, му е било всѣкога утѣхата и радостьта. То е неговото царство, онзи миренъ ѫгълъ, гдѣто рѣдко сѫ го стигали външнитѣ горчевини, външнитѣ страдания. Тука, посрѣдъ семейството си той е намиралъ утѣшение за прѣтьрпѣното зло, услаждение въ настоящето и черпалъ е сила за бѫдѫщето. Тука, и само тука, той е намиралъ своитѣ радости. Отъ това всрѣдъ семейството си той често е забравялъ и забравя отечеството си, язика му, прѣданията и обичаитѣ му. Само съ това се обясняватъ онѣзи многочисленни погърчвания и повлашания на българетѣ. Рѣдкость е, да се отдѣли българката отъ семейството и да иде на чужбина самичка. Повече, тя мѫчно отива слугиня и въ собственното си отечество. Въ чисто българскитѣ мѣста тя се рѣшава да напусти бащиното огнище само при условие, че ще стане членъ на новото семейство, въ което влазя. Тя отива да стане не слугиня, а храняница, и като се пази строго да не се покаже чужда за новото семейство, скоро приема обичаите и даже язика на туй семейство. Ако неволята я принуди да стане проста слугиня, тогава та рѣдко остава дълго време таквази. Тя бьрза да се вьрни при семейството си или да се омѫжи и да състави нова челядь. Сьрбкината охотно отива като слугиня или като другиня въ чуждо семейство и лесно забравя своето. Ако ней е отъ малко-малко добрѣ, та прѣзъ цѣлъ животъ не помисля за бащиното си огнище и за съставяние ново, нейно семейство. Грижитѣ за домакинство и за материнство не толкозъ привлекателни за нея, и вѣроятно за това разводитѣ въ Сьрбия сѫ твьрдѣ обикновенно нѣщо не само между простолюдието, нъ и между по-образованнитѣ классове на обществото. Тука мѫжь и жена, родители на нѣколко дѣца, се раздѣлятъ
71
тъй лесно, както се отдѣля человѣкъ отъ единъ слуга. Господствующата въ Сьрбия распустеность на нравитѣ у множеството прѣдставлява и нужнитѣ поводи, и изискванитѣ за това основания. Невѣрностьта е главната побудителна причина на разводитѣ. Много пѫти и двѣтѣ страни се опиратъ на тая причина и получаватъ раздѣлителни писма за еднакво удоволствие на мѫжа и жената. Освѣнъ лошото влияние вьрху общитѣ нрави, такъвъ порядъкъ силно и вредно влияе и на въспитанието на младитѣ поколѣния. При другото той докарва и това — да не се чувствова и вижда безобразието на таквози поведение.
Вѣроятно по причина на близостьта до Австроунгария, до страна съ несравненно по-голѣми средства, сьрбското общество, а особенно Бѣлградското, си е създало таквизи и толкози нови нужди, щото собственнитѣ му средства далеко не достигатъ за удовлетворението имъ. Една голѣма часть отъ туй общество тьрси допълнителни средства отъ всѣкѫдѣ и по всѣкакъвъ начинъ. Многома тичатъ подиръ парата и еще по-многома се силятъ да я добиятъ по който и да е начинъ. И въ тѣзи борби и усилия жената не остава по-долу отъ мѫжа . . . . . .
Трѣба да забѣлѣжѫ обаче, че въ това бѣгание подиръ парата, не за трупание богатство, а за удовлетворение на излишни и неоправдателни нужди, за кражби и за взяточничество между дьржавни чиновници никаква дума не става. Види се, че тѣзи явления не сѫ обикновенни въ Сьрбия. Сьрбина, особенно селянина е малко пистеливъ и расчетливъ. Той има колкото да живѣе и не се мѫчи съ икономия и съ удвоенъ трудъ да си увеличи срѣдствата. Освѣнъ занятията отъ дѣда и баба, той мѫчно се предава на други и прѣдоставя тѣзи другитѣ на хора не изъ срѣдата си, на хора извънъ. Крьчмаритѣ по селата цинцари, а съдьржателитѣ на отелитѣ и бирариитѣ въ градищата повечето сьрби изъ Австрия или и нѣмци. Хлѣбаритѣ въ Бѣлградъ сѫ нѣмци, маджари или Българе. Дори халваджиитѣ и бозаджиитѣ
72
като и въ нашата нескопосна България, арнаути.
Пакъ изъ Маджарско вѣроятно сѫ прѣминѫли страшнитѣ и многочисленнитѣ псувни, които пълнятъ новосьрбский язикъ. Таквози богатство отъ псувни славянский язикъ не представлява.
Къмъ похвалнитѣ чьрти на сьрбското общество трѣба да причислимъ и тая, че въ Сьрбия нѣма сѫществующитѣ у насъ раздѣление и съперничество между гражданскитѣ власти и гражданетѣ отъ една страна и съсловието на военнитѣ отъ друга. Напротивъ тамъ военнитѣ власти почитатъ гражданскитѣ, гледатъ си своитѣ чисто военни работи и не искатъ да бѫдѫтъ всичко и надъ всичко, както у насъ. Види се, че не е имало, кой да учи сълдатитѣ да казватъ на братията и бащитѣ си мужици, на съгражданетѣ си сапожници, а за гражданскитѣ власти да нѣматъ нито сѣнка отъ почитание.
Каквото и българина, сьрбина е твьрдѣ малко набоженъ. До колкото азъ можахь да видя, той не обича да посѣщава цьрквитѣ, когато богослужението не е свьрзано съ нѣкое друго праздненство, съ нѣкой парадъ. Освѣнъ нѣколко ученици и нѣколко старци, въ недѣлнитѣ и праздничнитѣ дни азъ невидѣхъ на богослужението други богомолци. Само парадитѣ привличатъ населението къмъ цьрквитѣ. На погребението на професора Джура Даничича бѣхѫ стекли всички бѣлоградчани и множество сьрби извьнъ столицата не само изъ почитъ къмъ памятьта на покойния, а и отъ желание да видятъ невидний до тогава въ Бѣлградъ парадъ по погребението на единъ сьрбски гражданинъ.
Сьрбина охотно тича по мънастиритѣ и по селата въ днитѣ на черковнитѣ храмове, не да се помоли на празднуемий святецъ, а да се повесели въ кѫщата и въ дружеството на своитѣ познайници и приятели. Ядение и пиянието, пѣнието или слушанието на селский гусларъ, службата на когото днесь испълняватъ повечето циганитѣ, и най-послѣ хорàта за по-младитѣ — това сѫ главнитѣ и неминуемитѣ дѣйствия, съ които се посрѣщатъ и испращатъ сбороветѣ. Въ
73
таквизи случаи сьрбина бива твьрдѣ гостолюбивъ. Той забравя всѣки расчетъ и всѣка грижа за утрѣшний день и не гледа освѣнъ какъ по-добрѣ да угости своитѣ приятели и гости.
(Слава)
Другъ обичай за весело празднувание въ Сьрбия сѫ днитѣ на славитѣ. Слава наричатъ у Сьрбия тържественното празднувание деня на святеца, когото си избира всѣко семейство за домашенъ покровитель. Този обичай е тъй общъ, щото на него се подчиняватъ и министри, и владици, и всички граждане. Сьрбский митрополитъ прави своята слава на Св. Никола, 6 Декемврия. Всѣки домовладика избира святия който му се аресва. Въ нѣкои семейства, струва ми се у по-многото, святия е останѫлъ, тъй да рѣкѫ, отъ дѣда и баба.
Въ градищата славотвореца се посѣщава и поздравлява прѣзъ цѣлъ день отъ всички приятели и познайници. Вечерьта обикновенно има въ кѫщата му угощение, на което се поканватъ роднини и приятели. Освѣнъ многочисленнитѣ наздравици и благопожеланията, които често биватъ многословни и многочисленни, на трапезата се пѣятъ тропара и други стихири на праздника, разни други черковни пѣсни, които всички се завьршвагь съ многолѣтия. Пѣе се напримѣръ стихъ: Веселите сѫ людие, пойте небеса Божию славу и тосъ часъ слѣдъ стиха многолѣтие. Праздника се заключва съ пѣсни и хорà.
Въ селата празднуванието се започева съ молитви, продължава се съ ядение-пияние и се свьршва съ пѣсни и хора. Трапезитѣ се нареждатъ и не се раздигатъ до зараньта на на другий день. Свободни сѫ въ днитѣ на славата да сѣднѫтъ на трапезата и лица съвсѣмъ непознати на домовладиката. Нъ трапезата украсяватъ разбира се роднинитѣ и приятелитѣ на славотвореца. Въ този день сьрбската натура тъй се растваря и распуща, щото е готова всичкото си състояние да сложи на трапезата и да го прѣдаде на истребление на приятели и роднини. Много пѫти това и наистинѫ се случава. Славотвореца тъй усьрдно и благодушно угощава тѣзи, които сѫ го почели съ присътствието си, щото подирь
74
праздника съ учудвание се съгледва, че всичкото скромно състояние на гостолюбивий славотворецъ прѣминѫло въ рѫцѣтѣ на селский дюгенджия или механеджия.
Прочелъ сьмъ нѣкѫдѣ, не помня кѫдѣ, че въ Черна Гора славитѣ сѫ се празднували еще по-тържествено, нъ и несравненно по-разорително за славотворцитѣ. Тамъ праздненствата траяли до тогава, доклѣ всичко у славотвореца се поядало и испивало. Много пѫти у творивший слава не е оставало ни посипъ брашно, ни пара въ кесията, което и накарало най-сетнѣ черногорскитѣ пьрвенци да молятъ своя вождъ и владика (това било прѣди нѣколко десятини години) да издаде клѣтва срѣщу онѣзи, които за напрѣдъ би поискали да правятъ слава. Съ този начинъ се е турило край на обичая да се правятъ слави въ Черна Гора.
За любопитство на читателитѣ азъ заемамъ у Г. Миличевича описанието на обрядитѣ, които се извьршватъ по селата прѣдъ сѣданието на трапезата въ днитѣ на слава.
«Домовладичицата слага на чело на трапезата единъ кравай, вьрху който стои восъчена свѣщь, нѣколко зьрна тимианъ и цвѣте, всичко покрито съ чисть бѣлъ пешкирь. Като открие кравая, тя цьлува рѫка на домовладиката и на всички присѫтствушщи, които и отговарятъ:
— Да си жива, да ти е честитъ кравай!
Подирь това донасятъ на домовладиката кадилница. Домовладиката се навожда, взема свѣщьта отъ кравая, цьлува я и, като се обрьща къмъ гоститѣ, казва:
— Простете и благословете да запалимъ Богу и святому (името на святеца) свѣщь!
— Богъ и Христосъ! отговарятъ всички, ставатъ на крака и си снематъ калпацитѣ.
Домовладиката покадава гоститѣ наредъ, поврьща се на мѣстото си, покадява кравая и свѣщьта и казва:
— Нека се помолимъ на Господа Бога и на днешний святий. Боже и днешний хубавъ деньо, святий . . . . . . ., моя слава, помогни и зарадвай ни, молимъ ти се!
75
И пакъ прикадява цѣлата трапеза. Като се повьрне на мѣстото си и трети пѫть почене да кади кравая и свѣщьта той казва:
— Нека се помолимъ на Господа Бога и на свята троица, на свята Петка и на свята Недѣля. Тий прѣзъ годината често дохождатъ, насъ грѣшнитѣ често спохождатъ, дано ни избавятъ отъ всѣкаква мѫка и да ни укриятъ отъ душманска рѫка.
Подирь третекратното прикадявание на цѣлата трапеза, домовладиката се врьща на мѣстото си, взема чашата въ рѫка и казва:
— Заповѣдайте всички наредъ!
— На добъръ часъ! отговарятъ всички.
— Нека пийме по чашка винце за славата и за закона! продължава домовладиката. Гдѣто се слави и се почита славата, тамъ и да помага! нека наслави споръ и берекетъ, животъ и здравие, любовь и правда!
Сега почеватъ всички да куснуватъ отъ виното въ чашата; а догдѣто се продължава това пияние за славата и за закона, гоститѣ двама по двама пѣятъ:
Кой за слава вино пие
Помага му Богъ,
Помага му Богъ!
Да м' помогне слава божя
И самъ Господь Богъ,
И самъ Господь Богъ;
Като млѫкнѫтъ мѫжитѣ, откликватъ се отъ женската трапеза женитѣ и повтарятъ:
Да м' помогне слава Божя
И самъ Господь Богъ,
И самъ Господъ Богъ!
Това свьршено, домовладиката напълнюва чашата съ вино и я слага прѣдъ оногози, който еще отнапрѣдъ е отреденъ да разрѣже кравая и който въ този случай се нарича колачаръ. Колачара зема ножъ и кравая, обрьща се къмъ гоститѣ и казва:
76
— Простете и благословете да разрѣжемъ кравая на Бога и на святий . . . .
— Богъ и Христосъ ! Отговарятъ гоститѣ.
Колачара се прѣкрьстюва и почева да рѣже кравая, като казва:
— Въ слава и честь на святий ....
Като стигне ножа до срѣдата на кравая, колачара изведнажь се запира и казва на домовладиката:
— Обѣщавай, щото ще обѣщаешь, плуга закачи о единъ пьнь и не ще да иде по-нататъкъ.
— Ведро вино и печено прасе, или печенъ шаранъ! отговаря домовладиката.
Кравая се разрѣзва тогазъ на крьстъ, а колачара зема вино, капнува на четире мѣста на кравая и казва:
— Во имя отца, аминъ; и сина, аминъ; и святаго духа, аминъ!
Виното отъ кравая пакъ се поврьща въ чашата, до колкото това е възможно, а домовладиката, колачара и гоститѣ олавятъ кравая съ по една рѫка и, като го клатятъ, както се клати рѣшето, когато се сѣе жито, пѣятъ;
— Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!
Послѣ изведнажь издигатъ кравая нагорѣ и казватъ:
— Величай, Боже, дома и домакина! Величай, Боже, дома и домакина! Величай, Боже, дома и домакина!
Гоститѣ слагатъ кравая, а домовладиката и колачара го расчупватъ по брѣзнитѣ отъ ножа на четире кѫса и се цалуватъ три пѫти по страната като казватъ:
— Христосъ посредь насъ!
Слѣдъ това и двамата се залавятъ да начупватъ кравая надребно, като си дьржѫтъ рѫцѣтѣ накръстъ. Изъ лѣвата рѫка тий спущатъ на трапезата, а съ дѣсната си рѫка колачара хвьрга на лавицитѣ (полицитѣ). Въ това време домовладичицата се явява съ сито, а домовладиката спуща въ ситото едната чѣтверть отъ кравая да е сита годината и нѣколко пари за добра сполука.
77
И това свьршено, домовладиката взема чашата съ виното и, като поканя гоститѣ съ нея, казва:
— Заповѣдайте!
— Подирь Бога иде домовладиката! отговарятъ гоститѣ.
Тогава домовладиката се прѣкрьстя, покланя се на гоститѣ и казва:
— Хвала и поклонъ на всички народъ! Пихме за славата и за закона, сега нека пиемъ за крьста и за крьстното име. Гдѣто се помянува крьстното име, тамъ нека Богъ помага!
Въ това време гоститѣ пѣятъ двьма по двама;
Който вино пие за крьстното име,
Да му Богъ помага и крьстното име!
Когато всичкитѣ гости и домашнитѣ срьбнѫтъ отъ виното за крьстно име, домовладиката казва:
— Нека се прѣклонимъ прѣдъ Господа Бога и прѣдъднешний святий . . . . .
Гоститѣ се крьстятъ и правятъ по нѣколко поклона. Послѣ си тургатъ калпацитѣ на главата, сѣдатъ около трапезата и казватъ:
— Нека е на здравие! Нека даде Богъ да бѫде на добъръ часъ !
И всички почеватъ да ядѫтъ и да пиятъ."
Свадебнитѣ обичаи и обичитѣ за помянувание на мьртвитѣ сѫ и въ Сьрбия многоразлични, както и въ България. Пакъ за люботитство на читателитѣ азъ привождамъ свадебнитѣ обичаи въ Княжевачкий окрѫгъ, а обичаитѣ за поминки на Рудничкий окрѫгъ, като говоря съ думитѣ на сѫщий Г. Миличевича.
Годежъ.
Като приготви печено прасе или агне, буре съ вино и другм съ ракия и напьлни цѣлъ платникъ съ хлѣбове, момковий баща натоварва всичко това на кола и заедно съ нѣкои отъ своитѣ роднини и приятели, тръгнува къмъ дома
78
на момата. Съ тѣхъ вьрви гайдата, а прѣдъ тѣхъ колаузина, който извѣстява за пристигание на сватоветѣ.
Прѣдъ сватоветѣ вьрватъ и двѣ дѣвойки; които пѣятъ съотвѣтствующци на случая пѣсни.
Отъ своя страна майката на момъка турга на колата една пълна бъклица и пита, вьрху която стои кравай. На кравая се постава китка, окачена съ жьлтици. Това е мѣната на невѣстата.
Като стигнѫтъ до кѫщата на момата, колаузина влазя напрѣдъ да извѣсти за пристиганието на сватоветѣ, и подиръ малко поканватъ се и сватоветѣ. Обикновенно и тука се намиратъ събрани роднини и приятели съ женитѣ си. Безъ помайвание всички сѣдатъ около приготвената трапеза и почеватъ да ядѫтъ и пиятъ. Въ това време става между сватоветѣ спогодба не само за времето на свадбата, нъ и за нѣщата, които трѣба да се купятъ и дарятъ отъ двѣтѣ страни на свадбата. Сключи ли се съгласието, калаузина снема отъ колата кравая и бъклицата и ги поставя на трапезата. Подъ кравая само питата, а на него китката и една ябълка. Кравая, китката и ябълката момковий баща подава на момината майка, а човаля съ хлѣба и бурето съ виното донася въ кѫщи и казва:
„Благословете!" на което всички му отговарятъ: „Богъ да благослови!"
Слѣдъ това се залавятъ пакъ за ядение пияние, което се продължава до другий день. На другий день годеницата сама впрѣга воловетѣ и сватоветѣ си отиватъ у дома си. Момъка не присѫтствува на годежа.
Свадба.
Свадбата се почева еще отъ петъкъ вечеръ. На мрькнувание въ петъкъ момцитѣ донасятъ селскитѣ байраци въ кѫщата на младоженеца и се оттеглятъ. Въ сѫбота четире отъ събранитѣ моми тургатъ въ сито момковата риза и много
79
цвѣтя и възлазятъ вьрху купа на дьрвата да виятъ вѣнецъ и да пѣятъ. Като се увие вѣнеца, момитѣ слазятъ отъ купа и съ захлупено на главата на нѣкое отъ момичетата сито влазятъ въ кѫщи. Въ сѫбота вечеръ всички свадбаре се събиратъ въ кѫщата на младоженеца и, щомъ се смрькне, трьгруватъ къмъ кѫщата на невѣстата. Тамъ тий сѣдятъ, догдѣто съвне. Като се разсъвне добрѣ, невѣстата се извожда отъ нейний братъ и се прѣдава на девера. Девера подлага на невѣстата нови обуща, въ които спуска и нѣкаква монета, и всички потеглюватъ къмъ цьрквата.
Слѣдъ вѣнчалний обрядъ всички се вращатъ пакъ у невѣстата, дѣкато ядѫтъ и пиятъ до подирь пладнѣ. Въ това време невѣстата дарява свадбаритѣ. По-сетнѣ дароветѣ се натъпкуватъ въ двѣ торби и се натоварватъ на коня, който трѣба да се възсѣдне отъ свекъра. Невѣстата сѫщо тъй се качи на конь слѣдъ като стѫпи на единъ столъ, който подирь това се съсича на късове. Свадбаретѣ трьгватъ и булчиний конь се води до половината пѫть отъ брата на булката. На половината пѫть брата се запира, а младоженеца и девера му, които биватъ такожде на кони, припнуватъ къмъ дома на свекъра, грабнуватъ гърне съ ракия и посрѣщатъ свадбаретѣ. Свадбаритѣ продължаѣатъ своя пѫть. Прѣдъ портитѣ ги чака свекървата, сѣднѫла на столъ. Тука свадбаритѣ почеватъ да пѣятъ :
Соколъ лети, соколица носи.
Кой ли соколъ, коя л' соколица?
Излѣзла е младоженку майка :
«Мой е соколъ, моя й соколица.»
Тоя, който е взелъ на себе си ролята на шутъ (сойтария) и който се нарича лъжлю хваща булчиний конь за юларя и три пѫти го обвожда около свекървата. Тогава на булката подаватъ иконичка, която булката цьлува, издига нагорѣ и подава назадъ. Това свьршено, подаватъ и́ сито, въ което има жито и вълна. Като просѣе житото и расчепка вълната, булката слазя отъ коня, цьлува рѫка на свекъра
80
и, водима отъ него за пояса, влазя въ кѫщи. Младоженеца стои до прага на стаята и поднася намазаний си съ медъ прьстъ на невѣстата да го облизне. Въ кѫщи свекървата обикаля съ булката три пѫти огнището и всички сѣдатъ да вечератъ . . . . ."
Тѣзи свадебни обичаи сѫ сѫщитѣ, които господствоватъ и въ много мѣста на България. Както се види тий сѫ прѣнесени въ Сьрбия отъ българетѣ, които въ разни времена сѫ се прѣселвали въ Сьрбия и съ които е пълна въсточната часть на сьрбското кралевство. Въ другитѣ части на Сьрбия тѣзи обичаи съвсѣмъ се отличаватъ. Нъ не сѫ само свадебнитѣ обичаи въ които се съгледва влиянието на бьлгарский елементъ въ въсточната часть на Сьрбия: тука туй влияние се съглежда и въ облѣклото (бѣлитѣ дрѣхи), и въ язика, и въ пѣснитѣ, и въ много други обичаи. Въ тая часть на Сьрбия не само се говори тукъ-тамѣ българский язикъ, нъ и въ говорний сьрбски язикъ сѫ се опазили множество български думи и глаголни форми. Тъй напр. тамъ не се казва: да одимо, да учимо и пр. и пр., а да ходиме, да научиме и пр.
Тамъ названията на ястиетата сѫ не таквизи, както въ остала Сьрбия, а чисто български. Тамъ вий ще чуете и ще видите: каша, пихтия, бѣлъ мажъ и др. под.
Особенно добрѣ сѫ се спазили тамъ българскитѣ обичаи въ живота на овчаретѣ. Въ Кнежевачки окрѫгъ сдружаванието на овчеретѣ у общи бачии (кѫшли), водянието на смѣткитѣ у тѣзи бачии, плащанието на овчеретѣ съ шилета в въобще водянието на общото ступанство сѫ сѫщитѣ онѣзи, които сѫществуватъ не между сьрбскитѣ скотоводи, а между българскитѣ въ цѣла България.
(Български коледници (Кнежевина Србија на г. Миличевича))
Около Зайчаръ и до сега се пѣятъ множество български пѣсни и се употрѣбяватъ български коледници (коледни наздравици). Нѣкои отъ тѣзи пѣсни може да види всѣкой, който е любопитенъ, въ Кнежевина Србија на г. Миличевича. Тука азъ ще приведѫ само
81
една коледна наздравица, както е записана у истий сьрбски писатель.
«Добра стана ставувахме, добра пѫта пѫтувахме, кални друми прѣходихме, тьмни нощи прѣкарахме, сѫдѣ ходихме, сѫдѣ бѣ добро; тука дойдохме, най-добро найдохме. Дойдохме тука у нашего господина . . . . . ., намѣрихме го на божа царска трапеза, на ястие и на питие. Той се надѣяше за добри гости коледници и ние му тѣзи добри часове дофтасахме, че му малко попѣхме, че го малко повеселихме, и той станѫ самси веселъ.
Че си скочи отъ трапези, че засука бѣли рѫкави, че запретнѫ златни скути, че ни даде добра дарба, добра дарба ведро вино, на виното прѣпранъ месаль, на месаля прѣвитъ кравай, на кравая желта бѣла прѣпелачка, обрядена, обрѣчена, намъ нарѣчена.
Той намъ това давалъ, нему Господъ дважъ помагалъ. И еще му Господъ даде добри честни синове, добри честни дьщери, че го старосватяхѫ че го старокумяхѫ на девето село, на десято село, на врани кони, на сини сѣдла, на позлатени стремни.
Той се носи и подноси като мрѣна риба по дълбина, като соколъ по висина, като славей съ ясенъ гласецъ по зелена гора.
Еще му Господь даде криво ралце и босилкова копралка, че разора, че раскопа дълга-дълга нивица; на дългата нивица купи се прѣвалятъ, на малката нивица крьстци се прѣклаждатъ; на малката нивица на края крушка, на крушката люлка, въ люлката момче, като златенъ божи крьстецъ: на рамо му кованъ кривакъ, на плѣщи му енджици, написани съ иглици.
Тейко му го гони по високи гори, по дълбоки долища, овцѣ да пасе, кози да брѣсти, а той си бѣга по топлитѣ зимници, по черноокитѣ моми, както правилъ баща му на младитѣ години.
Това дукато ако бѫде рѣзано, рѣзани му кошари, ако
82
бѫде червено, чьрвени му кобили, ако бѫде бѣло, бѣли му овчици, ако бѫде срѣбьрно — срѣбро му се ляло, ляло и ковало прѣзъ прага, като ледъ на Ивановъ день. Здравичка на васъ, да си пийнѫ и азъ!»
Поминки.
Ето сега какъ правятъ поминки подиръ умрѣлитѣ въ Рудничкий окрѫгъ.
«Трапезата се поставя на двора прѣдъ кѫщата и всѣкога привечеръ. Като се наредятъ около нея всички, единъ отъ познайницитѣ на домовладицитѣ се исправя и, като показва едно по едно кой какво отъ присѣдащитѣ е донесълъ, казва:
«Наший съсѣдъ или приятель (еди кой) донесълъ е домакину тая пита или тая бъклица съ вино като знакъ на голѣма жалость. Дано даде Богъ да му се вьрне на радость!»
Всички отговаратъ: «Дай Боже!»
Като наближи да се свьрши тая работа, до человѣка се исправя най-ближнята родственница на покойний въ дрипави дрѣхи, съ расплетена коса, съ глава искривена на една страна и съ рѫцѣ подпрѣни отъ двѣтѣ страни на пояса. Задъ нея стоятъ всички сестри, снахи и други родственници. Щомъ се свьрши показванието на приноситѣ, жената трьгнува около трапезата съ крачки медленни и съ високъ гласъ почева да уплаква умрѣлий. Нарежданията често биватъ тъй хубави и жаловни, щото всички на трапезата почеватъ да плачѫтъ или поне да си триятъ очитѣ. За ядение въ това време никой не мисли. Като я оставятъ да забиколи така трапезата два три пѫти, нѣкой отъ по-пьрвитѣ хора на трапезата, или нѣкоя баба, доближава до плачущата жена, олавя я за рѫката и и казва: «стига сестро, стига Пено (както и́ е имего). Таквази е била волята Божия. И ний ще идемъ подиръ покойния. Недѣй гнѣви Бога: нека сѫ живи останлитѣ!»
83
Тъй се прѣкратява печалната сцена. Женитѣ се оттеглятъ и на трапезата пакъ почева да се чува разговоръ и млъщение.»
Пѣснитѣ, що се пѣятъ и слушатъ при сбороветѣ и по разнитѣ веселби въ Сьрбия, сѫ повечето отъ епическо съдьржание. Лирическитѣ пѣсни, особенно по селата, сѫ по-малко употрѣбителни. По свойственната наклонностъ на сьрбский народъ да си прѣдставлява прѣминѫлото на своето отечество въ повече привлекателенъ видъ той прѣдпочита пѣснитѣ, които разсказватъ за това прѣминѫло.
Народното творчество въ Сьрбия стои много по-горѣ отъ творческата способность на Българетѣ. Въ Сьрбия не само има по-много народни пѣсни, нъ и сложението на тѣзи пѣсни е по-хубаво и по-съвьршенно отъ сложението на българскитѣ народни пѣсни. Формата е по-поетична, а съдьржанието по-богато и по-увлекателно.
Нѣма важно събитие въ сьрбската история и въ сьрбский животъ; нѣма колко годѣ виденъ народенъ юнакъ било отъ епохата на турското нашествие въ Балканский полуостровъ, било отъ послѣдующитѣ епохи, — които народното творчество не е въспѣло съ стихове отъ неотрицаема хубавина. Искуството въ сложението и пълнотата въ съдьржанието въздигатъ тѣзи пѣсни на степень на епически поеми, които въсхищаватъ не само сьрбина. Тий каратъ всѣко сьрбско сьрце да се гордѣе съ прѣминѫлото на своето отечество, а сьрбската жива фантазия — да се унася въ поетическитѣ сфери на минувшето и да забрави твьрдѣ често настоящето.
(Поема за поражението на краль Лазара)
Мень е много жално, гдѣто не могѫ да приведѫ тука нѣколко отъ тѣзи хубави пѣсни. На сьрбски тѣхъ малцина бихѫ впълно разбрали, а да ги преведѫ на български не е моя работа. За любопитство обаче на читателитѣ, азъ ще си позвола да приведѫ откъсляци отъ поемата за поражението на сьрбский краль Лазара въ 1389 година на Косово поле. Пѣсеньта разсказва за приготовленията на Султанъ Мурада
84
да удари на Сьрбия и говори, че щомъ Мурадъ пристигнѫлъ на Косово поле; написалъ е царю Лазару писмо, въ която казва:
Лазаре, од Србие главо!
Нит' је било, нити може бити:
Једна земльа, а два господара;
Една раја два харача даје;
Царовати оба не можемо.
Веч ми пошли кльучи и хараче,
Златне кльучи од свију градова,
И хараче отъ седамъ година.
Ако ли ни то послати нечеш
А ти хајде у поле Косово,
Да сабльами земльу поделимо!
Лазаръ отговаря на туй писмо съ призивъ всичкитѣ сьрби на бой у Косово:
Да коме послушати било,
Како льуто кнеже проклиньаше:
„Ко не доге на бой на Косово,
Од руке му нища не родило,
Ни у польу бјелица шеница,
Ни у брду винова лозица!
Не имао од срца порода
Ни мушкога, ни девоачкога;
Ргьомъ кап'о док му је колена!"
Войската е вече въ столицата и се готви да тръгне за полето на битката, а
Цар Лазар сједе за вечеру,
По край ньега царица Милица
Вели ньему царица Милица:
«Царе Лазо, српска круно златна !
Ти полазишь сутра у Косово,
Собомъ водишь слуге и војводе,
А код двора никог не оставльаш,
Царе Лазо, од мушкијех глава,
85
Да ти може книгу отнијети
У Косово, и натраг, вратити,
Одводиш ми девет миле браке,
Девет браке, девет Југовича;
Остави ми брата бар једнога
Једног брата сестри од заклетве.»
Ньој говори српски кнез Лазаре:
«Госпо моја, царице Милице,
Кога би ти брата најволела,
Да т' оставимъ у белу двору?»
Остави ми Бошка Југовича!
Тада рече српски кнез Лазаре:
«Госпо моја, царице Милице!
Када сутра бјел дан осване,
Дан осване и огране сунце
И врата се отвори на граду,
Ти ишетај граду на капиіу,
Туд' ке проги војска на алаје;
Све коньици под бојнимъ копльима,
Пред нима е Бошко Југовичу
И он носи крсташа барјака;
Кажи ньему од мене благослов:
Нек' да барјакъ коме ньему драго
Па нек' с тобомъ код двора остане.»
Кад у јутру јутра освануло
И градска се отворише врата,
Тад ишета Царица Милица,
Она стаде граду код капије
Ал' ето ти војске на алаје:
Све коньици под бојнимъ копльима,
Пред нима е Бошко Југовичу
На алату, вас у чисту злату.
Креташ га је барјакъ поклонио,
Побратиме, до коньа алата.
На барјаку од злата јабука,
86
Из јабуке од злата крстова,
Од крьстова златне ките виси,
Те куцају Бошка по плечина.
Приначе се царица Милица
Па ухвати за узду алата,
Руке склони брату око врата,
Па му поче тихо говорити:
«О, мој брате, Брате, Бошко Југувичу !
Цар је тебе мени поклонио
Да не идеш на бој на Косово,
И теби іе благослов казао,
Да даш барјак коне теби драго,
Да останеш са мном у Крушевцу
Да инаден брата од заклетве.»
Ал' говори Бошко Југовичу:
«Иди, сестро, на бијелу кулу;
А ја ти се не бих повратио
Ни из руке крсташ барјак дао,
Да ми царе поклони Крушевац;
Да ми рече дружина остала;
Гле страшльивца Бошка Іуговича,
Он не смеде поги у Косово
За крст часни крвцу проливати
И за своју вјеру умријети.»
Па протера коньа кроз капију.
Ал' ето ти старог Југ Богдана
И за ньине седам Југовића.
Све је седам оставльала редом
Ал ни једанъ ни гледати не че.
Мало врене за тия постаіало
Ал' ето ти Југович војина
И он води цареве једеке,
Покривене све сувијем златом.
Она си обвива рѫцѣтѣ и около неговата шия, нъ и той я отпраща назадъ въ кулата и продължава:
87
«Іа ти се ни бих повратио
Ни цареве једеке пустио
Да бих знао, да бих погинуо;
Идем, сејо, у Косово равно
за крст часни крвцу проливати
И за вјеру с бракьом умријети.»
Пак протера коньа кроз капију.
Кад то виде царица Милица,
Она паде на камен студени,
Она паде, па се обнезнани,
Ал' ето ти славнога Лазара.
Када виде Госпожу Милицу,
Удрише му сузе низ образе;
Он с' обазре с десна налијево
Те дозивлье слугу Голубана:
«Голубане, моја взерна слуго,
Ти одіаши од коньа Лабуда
Узми Госпу на біеле руке,
Пак іе носи на танану кулу;
Од мене ти Богом просто било,
Немоі ити на боі на Косово,
Веч остани у биіелу двору!»
Слугата послушалъ и занесьлъ царицата на кулата,
Ал' свом срцу одольет' не може,
Да не иде на бой на Косово;
Веч се врати до коньа Лабуда,
Посьеде га, оде у Косово.
Всички отишли на бой и всички намѣрили тамъ своята смьрть. Когато стареца Югъ Богданъ съ своитѣ синове отишьлъ на Косово, неговата баба паднѫла на молитва и горѣщо се Богу молила да и́ даде очи соколови и крила лебедови, да си фрькне на бойното поле и си види старца Югъ Богдана и негови юнашки синове. Богъ и послушалъ молитвата и́
Она лети на Косово равно:
88
Мртвих наге девег Југовича
И десетогъ стар, Юга Богдана
И више ньих деветь бойних копльа,
На копльима девет соколова,
Око копльа деветъ добрих коньа,
А поред ньих девет льутих лава
. . . . . . . . . .
И ту майка тврда срца била
Да од срца сузе не пустила.
Пакъ се врати двору биеломе
Далеко іе снахе угледале
Мало ближе пред ньу ишетале:
Закукало девег удовица
Заплакало девет сиротица.
. . . . . . . . . .
И ту майка тврда срца била
Да од срце сузе не пустила.
Кад іе било ноч у по ночи,
Ал' заврища Дамньановъ зеленко ;
Пита майка Дамньанове льубе:
«Снахо моіа, льубо Дамньанова!
Што нам врищи Дамньанов зеленко?
Ал' іе гладан шенице біелице
Ал' іе жедан воде са Звечана?»
Проговара льуба Дамньанова:
«Нит' іе гладан, нит водице жедан,
Веч іе ньега Дамньан научио,
Да по ночи ситну зоб зобати,
От по ночи на друм путовати
Пакъ он жали свога господарьа,
Што га ниіе на себи донео.»
И ту майка тврда срца била
Да од срца сузе не пустила.
Кад у іутру данак освануо,
Али лете два врана гаврана,
89
Крвава им крила до рамена
На кльунове біела пена тргла :
Они носи руку од іунака
И на руци бурма позлатена,
Бацаіу іе у крноци майци.
Узе руку Юговича майка,
Окретала, превртала ньоме;
Па дозивлье льубу Дамньанову:
«Снахо моіа, льубо Дамньанова,
Би л' познала чиіа й ова рука?»
. . . . . . . . . .
«Свекрвице, Дамньанова майко,
Ово й рука нашега Дамньана!
Іера бурму іа познаіем, майко!
Бурма іе са мном на венчаньу била.»
Узе майка руку Дамньанову!
Окретала, превртала ньоме,
Пак іе руци вако говорила:
«Моіа руко, зелена іабуко,
Где си расла, где л' си устргнута ?
А расла си на криоцу моме,
Устргнута на Косову равномъ!
Надула се Іуговича майка
Надула се, па се и распаде
За своіиех девет Іуговича
И десетим стар Іугом Богданом.»
Между това въ царь Лазаревий дворецъ е владѣала гробна тишина. Ето летятъ двѣ черни злокобни птици и кацнуватъ на царската кула. Една отъ тѣхъ почева да грака, а другата проговорва:
«Да л', іе кула славног кнез Лазара?
Да л' у кули нигде никог нема?»
То из кули нико не чуіаше
Веч то чула царица Милица,
Па излази прѣд биіелу кулу,
90
Ова пита два врана гаврана:
«Ой бога вам два врана гаврана,
Откуда сте іутрос полетели ?
Ниіесте ли од польа Косово?
Видесте ли двиіе силне войске ?
Іесу ли се войске удариле?
Чиіа ли іе войска задобила?»
Ал' говоре два врана гаврана :
«Ой бога намъ царице Милице,
Ми смо іутрос од Косова равна,
Видели смо двиіе силне войске,
Войске су е іуче удариле,
Оба два су цара погинула,
Од турака нешто и остало,
А од срба и што іе остало
Све раньено и искрвавльено.»
Истом они тако бесегьаху
Ал' ето ти слуге Милутина
Носи десну у лиіевоі руку;
На ньему іе рана седамнасет,
Вас му коньиц у крв огрезнуо.
Вели ньему Госпожа Милица:
«Што іе болан, слуго Милутине?
Зар издаде цара на Косову?»
Аль говори слуга Милутине:
«Скин' ме, Госпо, са коньа витеза,
Умий мене студеном водицом
И залий ме црвениіем вином —
Тежке су ме ране освоіиле.»
Царицата го снема отъ коня и като го остава да си почине, запитва го за ратницитѣ. Слугата отговаря:
«Сви осташе, Госпо, у Косову!
Где погибе славни кнез Лазаре,
Ту су многа копльа изломлена
Изломльена и турска и српска,
91
Ал' више српска него турска,
Бранеч' Госпо, свога господара,
Господара славног кнез Лазара.
А Іуг ти е, Госпо, погинуо
У почетку, у боіу првоме,
Погибе ти осам Іуговича
Где брат брата издати не хтеде
Докле годе іедан тециіаше:
Іош остаде Бошко Іуговичу,
Крьсташ му се по Косову виіе;
Іош разгони турке на бульуке,
Као соко тице голубове;
Где огрезву крвца до кольена,
Ту погибе Банович Страхиньа.
Милош ти е, Госпо, погинуо,
Кодъ Ситници, код воде студене
Где 'но многи турци изгинули.
Милош сгуби турског цар Мурата
И турака дванаест хильада.
Бог да прости ко га іе родио!
Он остави спомен роду Српскомъ,
Да се прича и проповиіеда
Док іе льуди и док іе Косова.
А што питаш за проклетог Вука?
Проклет био и ко га родио,
Проклето му племе и колено!
Он издаде цара на Косову
И отведе дванаест хильяда,
Госпо моіа, льутог оклопника.
По гласа си сьрбскитѣ пѣсни смахнуватъ на македонско-арнаутскитѣ, защото въ началото или въ краи на куплетитѣ се почувва арнаутското ахтение.
(Хорà. Праздникъ на праотцитѣ)
Хорàта въ Сьрбия сѫ многочисленни и разнообразни. Тий се играятъ повечето подъ звуковетѣ на циганскитѣ цигулки и пѣсни, на свирката и на гайдата. Споредъ изброяванието
92
на Г. Миличевича, употрѣбителнитѣ въ разнитѣ части на Сьрбия хора сѫ слѣдующитѣ:
Четворка, Острольанка, Нишевльанка, Поломка, Шареноколо, Ситниш, Дуда, Палежанка, Джурджевка, Зара, Србчанка, Бугарија, Препишора, Ропота, Кисильевка, Чемерика, Велико-оро, Циганчица, Влахиньа, Іагодинка, Крагујевчанка, Неда-гривне, Моравац, Мачванка, Орловка, Мара-тилиндара, Грозница, Крива, Коконица, Лесковчанка, Кнежево оро, Пуцерка, Сремско-оро, Лена-маца, Зајам, Цариградско-оро и др. нѣкои.
Празднуватъ се и именнитѣ дни, нъ не на всѣкѫдѣ и не тъй тържественно. Въ Бѣлградъ се въвожда сега обичай да се празднуватъ и днитѣ на рожденията, нъ този обичай не може да земе корени и да се обобщи.
За домашнитѣ е доста веселъ праздникъ вечера срѣщу недѣлята на праотцитѣ прѣдъ рождество христово. Младитѣ въ семейството, дѣцата и нежененитѣ, се събиратъ около дѣда и баба или около баща и майка и имъ свьрзватъ рѫцѣтѣ и краката. Свьрзанитѣ сѫ принудени тогава да раздаватъ разни подаръци и да се откупуватъ. По нѣкога вьрзанието на дѣло не става, нъ само се показватъ нужнитѣ за това прѣдмѣти. Искупуванието обаче трѣба да се испълни.
Какъвъ е смисъла на този обичай, азъ не можахъ да се научѫ. Самъ Г. Миличевичь, този добъръ знатокъ на сьрбский язикъ и на сьрбскитѣ обичаи, не можа да ми го истълкува удовлетворително. Азъ мисля, че смисъла на този обичай има относка къмъ станѫлото освобождение на человѣчеството отъ старий порядъкь чрѣзъ рождеството на Иисуса Христа и че вьрзанието на старитѣ отъ младитѣ нагледно изображава прѣставанието на старий законъ и тържеството на новий.
Сѣдѣнки и ранини ставатъ и у Сьрбия, както и у насъ въ България.
Пристанкитѣ и тука сѫ тъй чести по селата, както и въ България.
Въ нѣкои мѣста на Сьрбия тѣзи пристанки сѫ тъй
93
чести и тъй обикновенни, щото народното творчество не е прѣпустило да ги осмѣе. Ето напр. що се казва въ една народна пѣсень за голѣмото село Рипань, въ Бѣлградский окрѫгъ:
Рипань село, та то ти іе варош!
У нему су пашали девойке:
Сами суде, сами пресућуіу,
Свако вече по іедна утече!