ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

СТРОИТЕЛЯТ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ

(2)
Дружбата с Петко Каравелов

Загатната е от историка Ив. Попов и е потвърдена от внука Фейми – Филип (вж. ч. История на портретите). Благодарение на това познанство Осман Ефенди, а по-късно и неговият зет Садула Бистрия Дулски били преместени в София [300], с което аапочва софийският период от неговия живот.

Повече нищо не се откри за това голямо приятелство между видния държавен мъж на Нова България и спасителя на Пещера и известен пазарджишки съдия Осман Ефенди. Това наложи възстановяване на обстоятелствата, довели до срещата на двамата строители на Целокупна България.

Петко Каравелов е брат на Любен Каравелов. Завършва висшето си образование в Москва. Става действителен член на Българското книжовно дружество, по-сетнешната Българска академия на науките. В България пристига с руските освободителни войски, в чийто щаб работи. По време на Руското управление е градоначалник. Участва в Учредителното събрание на новата държава като един от водачите на Либералната партия. Сам голям финансист, се включва като министър на финансите в кабинета на Др. Цанков (1881), а после става и министър-председател. По време на т. нар. "режим на пълномощията" е принуден да напусне Княжеството и да бяга със семейството си в Източна Румелия. Така семейство Каравелови се озовават в Пловдив като "мухаджири", т.е. бежанци. За първи път Каравелов е посетил града през 1881 г. заедно със 3. Стоянов и дядо Славейков, когато, по свидетелството на Д. Юруков [301], оставя името си на "всестранно образован човек". Второто му идване, вече като бежанец, в Пловдив е през 1883 г. [302]

В Пловдив той започва като учител в гимназията. По негово ходатайство в същата гимназия е назначен и известният деятел от Македония Трайко Китанчев.

На 20.IV.1883 г. П. Каравелов е избран за кмет на Пловдив. В гимназията го замества Тр. Китанчев, който завинаги дстава негов най-близък приятел и постоянен гост в пловдивския и в софийския му дом [303].

Друг голям пловдивски приятел и чест гост в дома му е бил Иван Салавашев, математик и директор на- правосъдието в Източна Румелия [304]. А както вече беше посочено, този човек е бил румелийският върховен началник на съдията Осман Ефенди.

Досегашните изследвания дават основание да се смята, че Иван Салабашев действително е бил човекът, който е запознал П. Каравелов със спасителя на Пещера, с видния юрист по османското право от Пазарджишкия окръжен съд. Явно той е бил третият човек от една групова снимка, за която се разказва по-нататък.

Остава да възстановим картината, според която сред гостите на Каравелов в пловдивския му дом с особена почит ще да се е ползвал и "негова милост Осман ефенди".

Тук видният държавник ще да е научил и неговата българска михалковска история.

Тази дружба, сигурна в българското минало на Осман Ефенди впоследствие даде на България първия българин – главен мюфтия.
 

Главният мюфтия

Иван Попов твърди, че след службата в Пазарджишкия окръжен съд Осман Ефенди е "преместен от Петко Каравелов в София за главен мюфтия" [305]. Карахюсеин Керимов обърква това главно мюфтийство на Осман Ефенди и допуска, че той е бил мюфтия на Пещера [306]. За П. Велков (84) той е главен мюфтия до края на живота си, а народният представител Д. Дуков съобщава, че Осман Ефенди е работил държавна работа 'мюфтия' общо 4 годиниз [307].

Като знаем факта, че П. Каравелов взема със себе си след пловдивската емиграция и Осман Ефенди за главен мюфтия в София, то вече лесно можем да определим края на пазарджишкия и началото на софийския период в живота на нашия герой. По думите на Екатерина Каравелова по Петровден на 1884 г. П. Каравелов напуска Пловдив и заминава за София, където от 26 юни с.г. до 9 август 1886 г. повторно е министър-председател [308]. Вижда се, че годините на неговото министър-председателстване в общи линии съвпадат и с периода на четиригодишното мюфтийство на Осман Ефенди, което явно е приключило през 1888 г., когато П. Каравелов е за трети път министър-председател (1887-1894 г.).

За съжаление, това са единствените писмени източници за мюфтийството на Осман Ефенди. Наложи се и в този случай да се извърши огромна изследователска работа, резултатите от която да се използват за възстановяване на софийския период от живота на нашия герой. Защото като мюфтия той достига върховете на държавната йерархия, участва активно като водач на българското мюсюлманство в политическия живот на страната, в нейните неособено леки дела в дипломатическите отношения с Империята – бившата владетелка на българските земи и на българския народ.

Като мюфтия Осман Ефенди извършва и своя "непростим" грях, т.е. службата му вместо да облекчава и възвеличава.земните дни на падишаха като представител на Аллах на земята, повежда българския народ към консолидация, а неговите мюсюлмани – към българско съзнание. С Осман Ефенди за първи път в българската история мюсюлманската духовна власт беше поставена в служба на хуманизма, националното освобождение, обединение и верско помирение! С други думи, чрез Осман Ефенди мюсюлманската духовна власт в новата държава официално скъса с реакционната доктрина на панислямизма, пантюркизма и паносманизма, които по същество целяха приобщаване на българите към исляма и тюркизма, тяхното унищожение като народ.

Теренната проучвателска работа започнах в Пещера. Едни пещерци ми казваха, че Осман Ефенди бил главен мюфпзия в София, други го отвеждаха като мюфтия в Пловдив, трети, като неговия внук Филип – Фейми твърдяха, че бил мюфтия в Пазарджик. Нещата по отношение на това мюфтийство години наред стояха все така неясни и объркани до срещата ми с жителя на Пещера Михаил Фиданов, който, като най-знаещ по въпроса, ми бе препоръчан от бившия мюфтия на Пловдив Къосев и от по-сетнешния му наместник Светослав Духовников. Последната ми среща с М. Фиданов, тогава на 89 години, беше през 1987 г. Михаил Фиданов е работил като секретар на Пещерското мюфтийство от 1936 до 1959-60 г., когато то било закрито. Ето и неговите думи, които записах дословно: "Осман ефенди, пещерският, никога не е бил мюфтия на Пещера... Бил е първнят главен мюфтия в София. Аз помня още един главен мюфтия с това име около 1936 г., който беше сменен от Акиф ефенди" [309].

Осман Нури ефенди е бил в същото време главен мюфтия бунтовник. Смятан е от османците за самозванец, защото е избран и назначен от българското правителство, а не, както е бил редът във васалната ни държава – от падишаха и шейх-юл-исляма. Това обстоятелство създавало безпокойство в Турция и спокойствие и увереност в социално-политическия живот на България. Официално непризнатото от Турция българско мюфтийство било провъзгласено през 1895 г. като ведомство към Министерството на външните работи и дела. Едва през 1947 г. било отделено от държавата [310]. Според бившия главен мюфтия Миран Топчиев, първия официално признат от Турция български главен мюфтия, българите имали едва през 1928 г., защото дотогава "се съпротивлявали". Тогава била подписана някаква конвенция за мюфтийствата (?!) [311].

По логиката на тези сведения Осман Ефенди като главен мюфтия на България не се е подчинявал на шейх-юл-исляма, по термин от стария османски език, или на шерие векили – в новия турски език, със значение 'министър на шериатските дела'. Самият османски министър също е мюфтия. Оглавяваното от него баб-и-мешихат е ведомство, създадено от Мохамед II Завоевателя, просъществувало до 1 януари 1922 г., т.е. докогато е била жива и императорската власт в Турция [312]. Следователно, съобщението на Топчиев се отнася за "конвенция" не с Османската държава, а с Турската република, чието ново ведомство шерие-векюлети 'министерство на шериатските дела' също претендирало за някаква власт над българските мюсюлмани.

"Незаконността" на Осман Ефенди като мюфтия се е изразявала в това, че той не притежавал менщуре (грамота) от шейх-юл-исляма, която му давала правото да издава фетви, т.е. да прилага властта си.

Независимо от това Осман Ефенди упражнявал своята власт и издавал свои фетви, които по същество били "научно мнение, което мюсюлманският законоучител дава по религиозни въпроси. Затова именно фетвите нямат задължителна сила... Мюфтията издава само формула, по която той мисли да разреши спора. В това отношение той малко прилича на претора в древния Рим" [313].

До времето на Осман Ефенди страната ни не е имала главно мюфтвйство, а само районни мюфтийства [314]. Такова е днес положението в Гърция, където от 50 г. вече няма главно мюфтийство, но съществуват три районни мюфтийства [315].

Уреденото от Осман Ефенди главно мюфтийство получава международно признание през 1895 г. Главните му задачи били да се грижи за мюсюлманското вероизповедание в България, за развитието на благотворителността, както и за религиозното и нравстаено повдигане на паството, да упражнява надзор над медресетата и над свешенослужителите в страната и както вече се посочи, да издава фетви (указания) за точното изпълнение на шериатските закони, а също и да сътрудничи на правителството в политиката му за консолидация на нацията.

Глабният мюфтия ръководел висш духовен събет, който се състоял от трима членове. Този съвет контролирал духовните съдилища и районните мюфтийства, чийто брой се колебаел между 17 и 36. Разглеждал и делата от регионален и дисциплинарен характер. Имал канцелария и персонал [316]. Главният мюфтия бил пряко подчинен на министъра на външните работи на България, което силно дразнело дипломацията на Османската държава, а после и на Турската република.

Днес не знаем къде точно в София се е помещавало Главното мюфтийство на Осман Ефенди. Сегашното Главно мюфтийство се намира в една сграда на ул. "Бр. Миладинови" 27, точно срещу пазара "Г. Кирков" (Женския пазар) от 1924 г. Вероятно Главното мюфтийство на Осман Ефенди е било в някоя от важните софийски джамии.

По време на главното си мюфтийство Осман Ефенди ще да е извършил и друго "престъпление" спрямо неоспорваната дотогава власт на падишаха, упражнявана чрез шейх-юл-исляма. По всичко изглежда, че той е дал право на помашките вероизповедни общини да се обособяват под властта на своите духовници водачи. Така от негово време се започва борбата за самостоятелност на български говорещите помаци от властта на турски говорещите български мюсюлмани. Идеите, положени по времето на Осман Ефенди, се развиват от помашката културна организация "Родина", в резултат на което българомохамеданските мюфтийства се обособяват през 1942 г. под самостоятелното духовно управление на смолянския, впоследствие и на пловдивския мюфтия. Този разкол продължава до 1985 г., когато помашките мюфтийства отново признават Главното мюфтийство [317].

И така: историята на българското помашко мюфтийство започва с михалковския помак Осман Нури ефенди. Следват известни мюфтии помаци Мехмед хаджи Салихов от Смолян (1941 г.), сменен от Мехмед Дервишев (Светослав Духовников) – заместник-председател на възродителната организация "Родина", после – пловдивски мюфтия, Камен Боляров – председател на "Родина" и мюфтия в Ардино и в Ксанти, Асен Северинов от Омолян, родинец, мюфтия в Девин, Чавдар Илиев от Забърдо, също родинец, от Девин, мюфтия в Гоце Делчев, Мустафа Шарков, родинец, потомък, както вече се каза, на летописеца Методи Дра гинов от Корова, Пещерско, чепински мюфтия и др. [318].

С обособяването на помашка духовна власт, чието начало е положено от Осман Ефенди, организацията 'Родина" успя да осъществи своята амбициозна програма за бързото осветляване на българското у родопските помаци.

В заключение е необходимо да се каже, че титлата мюфтия, която Осман Ефенди е притежавал като служебно лице на министерството на външните работи, е с популярно в онези години значение, близо до значението на християнската титла епископ, а главен мюфтия – близо до архиепископ (владика), без обаче носителят й да е духовно лице. Етимологията на арабската дума мюфтия е 'човек, който прави вещ коментар на религиозни въпроси'.
 

Деецът на Съединението

Единственото съобщение по този въпрос е у Ив. Попов, където за софийската биография на Осман Ефенди лаконично е казано следното: "Взел е участие и в Съединението през 1885 г." [319] Лаконичността на пещерския историк не е пречка да разберем и оценим ролята на Осман Ефенди в това най-важно събитие по време на неговото мюфтийство.

След Освобождението Осман Ефенди е в постоянен контакт със съединисти, като председателя на Пазарджишкия окръжен съд Яков Матакиев, директора на правосъдието Иван Салабашев, Трайко Китанчев и Петко Каравелов. Съпругата на Петко Каравелов, която неведнъж е посрещала в пловдивския и в софийския си дом негова милост Осман Ефенди, пише: "Петко Каравелов казваше, че Съедниението не се нуждае от никаква проповед и пропаганда, защото то е близо до всяко българско сърце и желано от всеки българин." [320] Вече знаем българското сърце на Осман Ефенди, знаем и веруюто, което той изповядва, знаем и за личното му приятелство с министър-председателя Петко Каравелов, по чието време става Съединението. Тогава съвсем естествено е да се приеме, че казаното от Ив. Попов за дееца на Съединението Осман Ефенди е напълно вярно. Дори нещо повече: решението за провъзгласяване на Осман Ефенди за главен мюфтия на България е вече указание за известно негово отношение към Съединението, а това, че главният мюфтия на Княжеството е жител на Източна Румелия, само по себе си е подсказвало скорошното обединение на двете части на Родината.

На 9.IX.1885 г. князът влиза тържествено в Пловдив и приема Съединението. Придружавал го е министър-председателят П. Каравелов.

Съвсем естествено е да допуснем, че Петко Каравелов пък е бил придружен от главния мюфтия. С личното сн появяване на тази демонстрация водачът на мюсюлманите в България е показал на непризнаващата го Турция необратимостта на процесите, които са се извършвали в неговото отечество.
 

Осман Ефенди по време на Сръбско-българската война

Това важно събитие в живота на българите се извършва в момент, когато Осман Ефенди е главен мюфтия на целокупна България. За неговото отношение към войната обаче няма никакви писмени данни.

Остава възможността да ги възстановим по аналогия на събитията, които са предшествали войната и по аналогия с отношението на държавниците, с които главният мюфтия поддържал приятелски и служебни отношения. Сръбско-българската война, по думите на Димитър Благоев, "предизвика едно повдигане на националната енергия до най-висока степен" [321]. Като познаваме българската душевност на Осман Ефенди, която е откликвала на всички събития, свързани със съдбата на неговия народ, като познаваме и отношението на неговия приятел – министъра Петко Каравелов, към войната, съвсем естествено да поставим и главния мюфтия на България в контекста на оценката, изказана от Д. Благоев.

Какво точно е извършил главният мюфтия на България в помощ на българите по време на Сръбско-българската война, днес трудно можем да кажем. В документите обаче постоянно се откриват участници мохамедани в тази отбранителна за отечеството ни война; включването на тези доброволци под знамето на България ще да е ставало с благословията и пропагандата на техния главен мюфтия по време на петъчните джамийски проповеди.

Непосредствено след войната в Пловдив пристигат известните на българската история емисари на османската дипломация Габден ефенди и Лебеб ефенди. Тяхната мисия според Йоаким Груев била да подготвят населението за приемането на османския комисар Джебдет паша като заместник на губернатора в ликвидираната Източна Румелия [322].

Петко Каравелов телеграфира в Пловдив османските емисари да се приемат като частни лица [323]. Още някой е трябвало да помогне за провала на тяхната мисия сред мюсюлманите в Южна България. Предполагам, че това е сторил с огромния си авторитет в тази част на отечеството главният мюфтия Осман Нури ефенди.
 

Кадията* (думата се употребява официално и след Освобождението)

Дотук бяха проследени 10 години от живота на Осман Ефенди като строител на съвременна България, именно като съдия във Враца (?!), в Пещера и в Пазарджик (до 1884 г.), в това число и 4 години като създател на Главното мюфтийство на България (от 1884 до 1888 г.). Народният представител Д. Дуков обаче твърди, че към молбата за поборническа пенсия на Осман Ефенди е приложен и документ за прослужени от молителя 10 години в съдебното ведомство. Следователно, остават още 4 години на работа в това ведомство между 1888 и 1892 г., които трябва да изясним (ако това не са годините от недоказания врачански период).

Името на Осман Ефенди от този период обаче не открих никъде из архивите на Пазарджик, Пловдив и София. Службата по това време е документирана в Народното събрание, а големият българин сякаш изчезва.

Тази загадка щях да оставя за бъдещите историци на възродителното движение, ако не бях се натъкнал на твърдението на Карахюсеин Керим и на други пещерци, което вече беше съобщено, а именно, че техният виден съгражданин е бил и местен мюфтия ту в Пазарджик, ту в Пещера.

Заинтригуван от загадката, срещу която стоят единствените 4 години мюфтилък на Осман Ефенди, започнах да проучвам значенията на думата мюфтия в историята на българския език. Оказа се, че съдбата на Осман Ефенди след 1888 г. действително е укрита в характеристиките "пещерски" и "пазарджишки" мюфтия. "В България – пише най-големият познавач на мюсюлманското право у нас Г. Гълъбов – шериатските съдилища съвсем неправилно се наричат мюфтийски съдилища, а шериатският съдия още по-неправилно – мюфтия" [324].

Следователно, в определението мюфтия се крие и Осман Ефенди във времето след неговото главно мюфтийство. А служебната му дейност до 1892 г. е минала в шериатското съдилище на Пазарджик с филиал в Пещера, което по онова време било наричано и "мюфтийско съдилище".

Духовните (мюфтийските, шериатските) съдилища и след Освобождението са продължили да се ръководят от мюсюлманското шериатско право. Разглеждали са се дела от семейното и наследственото право за лица от мюсюлманско вероизповедание, както и вакъфското право. Мюсюлманското право у нас се нарича шериат, а в новия труски език – фъкъхъ, с арабската етимология 'разбиране, схващане'. Думата шериат идва от арабската дума шерие 'пробивам, правя път (към Бога)'. В преносно значение шериат означава 'Божа заповед, Божи закон'. Шериатът според според разпространените сред мюсюлманите схващания се възприема като сбор от закони, произхождащи направо от Бога.

Шериатският кадия или мюфтията, а в нашия случай и Осман Ефенди като такъв, е давал фетви, т.е. доктринални мнения по въпроса, който е интересувал гражданина, срв. съдържанието на една фетва, цитирана по Гълъбов.

"Питане: Бива ли да се позволи на Заид да напълни или обвие зъбите с минерални вещества като злато или сребро, ако се окаже нужда при необходимост?

Отговор. Бива (подпис на кадията)."

Днес не притежаваме като документ нито една фетва на кадията Осман Ефенди. Това обаче не означава, че не можем да възстановим неговите отговори, като имаме предвид новото време, в което работи шериатският съдия Осман Ефенди, новото отношение между мюсюлмани и християни и идеите за консолидация на двете групи, които той проповядва.

[Previous] [Next]
[Back to Index]



300. Вж. бел. 4, с.176.

301. Е. Каравелова, Като антична трагедия. С., 1984, с.74.

302. Вж. бел. 6, с.60.

303. Вж. Съчиненията на Тр. Китанчев. С., 1898, с.39-41.

304. Вж. бел. 61. с.61.

305. Вж. бел. 4, с.176, под линия.

306. Вж. бел. 11.

307. Вж. бел. 2, с.105.

308. Вж.беїл. 301, с.74.

309. М. Фиданов, гр. Пещера, ул. "Ал. Стамолийски" 2.

310. ЦДИА, ф. 471; Историческа справ ка за Главното мюфтийство.

311. Устно съобщение от 7.I.1988 г. София.

312. Вж. бел. 156, с.48-49.

313. Пак там, с.48-49.

314. Особено известно било Шуменското мюфтийство. После неговите мюфтии, Хафуз Ефенди и Сали ефенди били подчинени на Осман ефенди (ЦДИА,  ф. 166, а.е. 89, т.1, л.31).

315. Устно съобщение на Кунчо Куртев, юрисконсулт в гл. мюфтийство. 7.IV.1988.

316. По историческата справка на Главното мюфтийство, изготвена през 1960 г; ЦДИА, ф.471; вж. и Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България. С., 1919.

317. Устно от Светослав Духовников, районен имам в Пловдив, 1988.

318. Вж. бел. 317.

319. Вж. бел. 4, с.276, под линия.

320. Вж. бел. 301, с.75.

321. Д. Благоев, Съчинения, т.11, с.89.

322. Вж. бел. 216, с.79.

323. Й. Митев, Съединението, 1985, с. 421-422.

324. Вж. бел.156, с.122.