СТРОИТЕЛЯТ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ

(1)
Въведение

След завръщането си от емиграционния път Осман Ефенди без да се бави, се включва веднага в устройството на нова България.

Бившият врачански съдия, пещерски имам, адвокат и директор на частно средно духовно училише, с огромен авторитет от Пловдив до Неврокоп, става държавен служител, който ще достигне до най-високите върхове на йерархията. Ще общува и сътрудничи с най-известните люде на политическа България, ще участва живо в нейната политическа съдба. Ще стане гений и на тази епоха.

Днес притежаваме първите очерци за строителите на нова България [269], съставени с веща оценка от писателя и дипломата Симеон Радев. Видният писател, който живо се е интересувал от помашката съдба на българите [270], е бил заблуден от името на Осман Ефенди и "турската" му характеристика. Предполагам, че само тези причини са попречили на именития изследовател да го включи в пантеона на първите български държавни дейци.
 

Осман Ефенди при Временното руско управление

Бежанският керван на Осман Ефенди е настигнат от пещерци и от руските войски при Хасково, следователно далеч преди деня на Санстефанския мир – 3.III.1878 г. Това означава, че Осман Ефенди е отново в краището от първите дни на Временното руско управление, което започва официално да упражнява властта си от същата дата, а неофициално – от 6 януари 1878 г.

Ние не знаем какви точно са били отношенията на Осман Ефенди с представителите на Временното руско управление в града. Знаем обаче резултатите от това управление:

1. Разчистване на башибозушките отряди, останали в околността от разбитата армия на Сюлейман.

2. Разгонване на санклеристите, чиито отряди достигат до с. Фотиново.

3. Устройване на пещерско градско управление, в което по руска преценка задължително влизал и представител на местните мюсюлмани.

4. Устройване на съдопроизводството, което се продължавало по старите османски закони.

5. Създаване на условия за нормален живот на съсипаните през 1876 г. селища Батак, Радилово, Аликочево (Капитан Димитриево).

6. Задържане на отмъстителните страсти на батачани и брациговци към бившите властници и обсадители на техните въстанически крепости.

Във всичко това най-дейно участие ще да е вземал Осман Ефенди, защото той единствен в града (твърди се, че Пещера става град именно по време на това управление [271]):

а) е можел да влияе, да въздейства на околното мюсюлманско население да не поддържа санклеристите и башибозуците, прииждащи отвъд Въча;

б) е имал заслуженото през 1876-78 г. право ба бъде представител на мюсюлманите в градската управа;

в) е можел да тълкува законите на османците, които по необходимост продължили да регулират семейните, имотните и финансовите отношения на жителите на краището.

Че всичко това е било така, засега притежаваме само едно свидетелство (И то какво свидетелство!) – руския орден "Св. Александър", V-та степен. На гърба на ордена е изписана датата (едва ли на неговото учредяване?!) 19.I.1878 г., която по нов стил прави 10 март 1878.

Гравираната дата, ако не е свързана с учредяването на ордена, ще да бележи събитието, при което именитият пещерец е бил награден за заслугите си именно към временното управление в краището.

Този орден се пази и до днес в дома на неговия потомък Фейми Мюфтиев – Филип Кафеджиев, в гр. Пещера, където при едно мое посещение направих неуспешен опит да го заснема на дневна светлина. Снимка на ордена публикува Карахюсеин Керимоя още през 1957 г. [272]

Първите сведения за ордена са получени от дъщерята на Осман Ефенди – Хатидже, която твърдяла, че му е даден от руския цар за неговото геройство през 1876 г. [273] Днес всички пещерци знаят, че ордена Осман Ефенди е получил от руския цар за спасяванего на града.

Аз мисля, че орденът "Св. Александър", V-та етепен, е даден за съвсем конкретните услуги, които Осман Ефенди е оказал на съдопроизводството по време на Временното руско управление. Това мое становище се опира на следния факт:

От проучванията, които направих в архивите, се установи, че с орден "Св. Александър", V степен, са били награждавани преди всичко дейци на съдопроизводството, между които са и известните личности Васил Мишайков, Антон Каблешков, Иван Шишманов и др. [274]

Този орден е първото признание за съществената градивна дейност на Осман Ефенди в устройството на нова България.
 

Румелиотът Осман Ефенди

Българският държавник Константин Иречек не харесва популярното име румелийци и го заменя с името румелиоти в конкретно значение 'жители на държавата Иаточна Румелия'. То е много книжно, но напълно подхожда към източнорумелийската биография от обществения живот на Осман Ефенди.

Васалната на Османската империя Източна Румелия (1879-1885) се отцепва съгласно клаузите на Берлинския договор като отделна държавна единица от българската езикова територия. В нея усилено започва държавното устройство на нова България по един демократичен ред, който в много отношения има предимства пред реда в Княжество България – другата тогавашна държава на българите. Същевременно именно в Изт. Румелия под ръководството на бившия апостол 3. Стоянов се започва силно движение за съединение. Раздухват се партийни страсти, които поддържат актуалността на темата "Недоволна България", както е наречена на Берлинския конгрес Източна Румелия от руския дипломат П. Шувалов, за разлика от "Доволна България (Княжеството) [275].

"Недоволна България" има шест адmинистративни окръга: Пловдив, Татар Пазарджик, Хасково, Стара Загора и Бургас, с 28 околии.

Пещера става околийски център в окръга Т. Пазарджик. По силата на клаузата на Берлинския конгрес, предложена от италианския комисар Вернони, в град Пещера, както и в останалите смесени селища на държавицата, се постановява равенството на три езика: български, гръцки и турски [276]. Говорещите тези езици румелиоти обаче били смятани според клаузите на Берлинския конгрес (чл.23) за османски поданици [277].

Водачите на Либералната партия д-р Странски, Д. Тончев и А. Каблешков, и по-конкретно – на съединистите около 3. Стоянов, обаче ликвидират напълно силата на чл. 23 и всички румелиоти неофициално започват да се считат за поданици на Целокупна България.

Увлечен от това течение, румелиотът Осман Ефенди извършва поредния си грях спрямо Падишаха. Като строител на Целокупна или Съединена България, на нейното образователно дело, съдопроизводството, духовните инстанции, войската и пр. той е всъщност първият мюсюлманин българин, който демонстративно заема страната на българите и в новата държава. Дори нещо повече! Той пръв от тях през 1884 г. (а Източна Румелия съществува до 1885 г.) прекрачи границите на И. Румелия, първи се отърва от ненужното и изкуствено име румелиот, за да го замени в Княжеството с името гражданин българин и строител на нова България.

Признание за това е Вторият орден, който получава този български държавен деец. Според пещереца Д. Калинов орденът е бил даден на Осман Ефенди от Фердинанд [278]. Тази постановка не отговаря на истината. Фердинанд е български държавник във време, когато Осман Ефенди, вече на преклонна възраст, се отгегля от държавна дейност, с което едва ли е представлявал интерес за новия български монарх. Затова естествено е твърдението на пещерския историк Ст. Попчев, че орденът е бил даден на Осман Ефенди за заслуги към българската държава от княз Александър Батемберг. В този случай обаче Попчев допуска малка грешка, като заявява, че "за заслугите му в дните на Априлското въстание княз Батемберг го удостоява с най-високия орден" [279]. Безспорно, заслугите на Осман Ефенди към населението от краището през 1876 г. имат своето голямо значение, но правителственият орден е даден не на поборник, защото той още не е приет за такъв (удостоен е от Народното събрание едва през 1893 г., непосредствено след пенсионирането му), а за неговото живо участие в устройството на единна Съединена България.

Този орден се е загубил! Съхранявал се е у внука на Осман Ефенди Фейми Мюфтиев – Филип Кафеджиев. Другият внук на Осман Ефенди – офицерът Асан Дулски, обаче го взел от архива и го изгубил.
 

В храма на Темида

След Освобождението, още при Временното руско управление, Осман Ефенди, афузът и адвокатът от времето на османската държавна власт в Пещера, се включва активно в съдопроизводството. Причината. за това е вещото познаване на шериатското право, което продължило да се прилага и при окупационните власти.

Явно още през март 1878 г. Осман Ефенди става подвластен и съдебен чиновник на утвърдения от Пловдив Съдебен съвет. На 9.IV.1878 г. със съобщение на Н. Геров на поста председател на този съвет е назначен видният български учен и книжовник Йоаким Груев [280], който е и първият съдебен началник на Осман Ефенди.

Свидетелство за това, че Осман Ефенди участва в съдопроизводството на Пещера и на нова България от първите дни на Освобождението, са сведенията и документите, които той приложил към молбата си за поборническа пенсия, където е указано, че в правосъдието има прослужени 10 години, а мюфтилък – 4 години [281]. Молбата за поборническа пенсия Осман Ефенди представя в Нарoдното свбрание през 1893 г. Това означааа, че той е прекратил държавната си служба през 1891-1892 г. Следователно, всичкото му време от Освобождението (1878 г.) до края на кариерата му е било заето в държавна работа.

Непосредствено sлед устройването на Източна фмелия Осман Ефенди преминава на служба към нейното съдебно ведомство. То е организирано на окръжни и околийски административни начала. Запазила се е обаче и институцията от времето на Османската държава духовно съдилище с тая разлика, че делата по имотните отношения вече били подвластни на гражданските съдилища [282].

Временни правила за устройството на съдебната власт са утвърдени оше при Временното руско управление на 24.VIII.1878 г. [283]. Тези правила въвеждат пълно равноправие на всички жители на страната при заемане на съдебни ддъжности. Това обяснява и лесното устройване на Осман Ефенди в един от най-важните ресори на новата Българска държава, където между впрочем работи като следовател и 3. Стоянов.

Временните правила, разработени с дейното участие на руския юрист П. А. Матеев, оставят на кадиите всички дела на мюсюлманите за семейни и имуществени отношения. Следователно, освен член на Градското съдилише, през всичкото това време, а и след това като главен мюфтия, Осман Ефенди е бил и кадия на духовните съдилища в Пазарджик, Пещера, София, а може би и в Пловдив. Като съдебен заседател на гражданския съд е привеждал в действие законите на османското право чрез тяхното тълкуване. Като такъв е отговарял изцяло на изискванията на Временните правила, а именно, че "целият състав (на съдебното управление – бел. Т.Б.) се състои от лица, които, макар всички да не бяха родени в България, но произхождаха от родители българи и знаеха български език" [284]. Познатите честност и образованост на мюсюлманина Осман Ефенди също са били между условията за кандидатстване в това ведомство [285].

Първи директор на правосъдието в Източна Румелия, респ. първи върховен началник на Осман Ефенди, е Т. Кесяков. Бил е без юридическо образование, но като бивш османски чиновник е притежавал значителен опит. Този държавник поканва от Австро-Унгария чешкия юрист княз Турн-Таксис и неговите съратници д-р.Ф. Хитил, д-р. К. Сбобода (вероятно словак), И. Мрачек и Х. Майер [286].

Интересна е съдбата на един от тези чехи, бил впоследствие началник на Осман Ефенди. Княз Адолф фон Турн-Таксис заел длъжността главен адвокат в Източна Румелия на 47-годишна възраст. Имал над 25-годишна съдебна и научна правна практика. В ранната си младост – 15-годишен – участвал в Чешката революция (1848 г.). Бил доктор по право на университетите в Хайделберг и Прага. В Чехия основал юридическото списание "Правник". До края на живота си бил противник на смъртното наказание, с което, не ще и съмнение, много допаднал на Осман Ефенди. През 1863 г. бил съден от австрийските власти за свободолюбието си. Бракът му с чешка актриса го лишил от наследство. Бедността го довела в Източна Румелия, където останал до Съединението [287]. Умрял през1904 г., т.е. няколко години преди Осман Ефенди.

След Кесяков директори на правосъдието, т.е. върховни началници на Осман Ефенди, били Ив. Салабашев (1882-1884) и С. С. Бобчев (1884-1885). По времето на Саламбашев Осман Ефенди напуска Източна Румелия, за да стане главен мюфпзия на Княжеството, а после и на Целокупна България.

От Пещера Осман Ефенди е приведен, по свидетелството на местния историк Ив. Попов [288], на работа в Окръжния съд на Пазарджик. Тази информация е в съгласие със съобщението на Народното събрание за 10-те години, прослужени от Осман Ефенди в правосъдието. За съжаление, в архивите на Пазарджик и София не открих документи от дейността на Осман Ефенди в Пазарджишкия съд по причина, че документация за онзи период не съществува. Сред множеството владала (нотариални актове) от Пазарджик, района на Осман Ефенди, обаче с помощта на османист неведнъж разчетох неговия подпис (няколко такива владала с подписа на Осман Ефенди са запазени и в моето семейство в с. Сарая, Пазарджишко), което Председателят на действително удостоверява присъствието на Осман Ефенди в състава на Пазарджишкия окръжен съд, председателстван от Яков Д. Матакиев.

Пазарджишкият окръжен съд е бил общ съд за граждански и за углавни дела. Състоял се е от един председател, трима постоянни членове и 12 изборни членове, които са заседавали по нареждане. Постоянните членове представяли и защитавали писаните закони, а изборните съветници представяли обичайното право и народната съвест, по думите на М. Маджаров [289]. Според историческата справка на Окръжния съд в Пазарджик след 25 май 1880 г. постоянните членове били избирани на сесии на съвета в Пловдив [290]. Председател, както се посочи, бил Яков Матакиев, високообразован пазарджичанин, завършил образованието си в Чехия. Член християнин според Д. Юруков (без да указва годината) бил Раде Каменски [291]. Според подписа на владалото, притежавано от мене, другият член е бил някой си Г. Кирков (?!), а секретар – К Спасов, за когото открих едно сведение в софийските архиви, според което през 1890 г. той заболял психически и починал [292]. За Кирков открих само това, че бил родом от Сопот (ЦДИА, ф.242, оп.2, а.с 44, л.42).

Предвид продължаващото двуезичие на българските мюсюлмани и християни, присъствието на Осман Ефенди по заслуги, авторитет и правна култура било от изключително значение, защото в съда продължавало да се пледира на три езика (български, гръцки и турски).

Като член на Окръжния съд той бил наипин, т.е. запознат с шериатското и османското право, остатъци от които все още създавали прецеденти в съдопроизводството на младата държава.

Според историка Ив. Попов: "Председателят на Софийския окръжен съд Попов (баща на актъора Ив. Попов) често се съветвал с Осман ефенди по наследствени дела и по приложението на турските закони, някои от които били все още в сила" [293]. Това било във времето на главното мюфтийство, когато Осман Ефенди е живял в столицата (1884-1888 г.). Без съмнение, всеки председател на окръжен съд при наличието на такъв познавач на османското и шериатското право като Осман Ефенди ще се съветва с него. Ив. Попов обаче е допуснал значителна грешка при посочване на името Попов като име на председател на Софийския окръжен съд и респ. при свъраването на това име с фамилията на големия български актъор Ив. Попов.

Възможно е пещерският историк да е сбъркал при определянето на връзките на съдията Попов с артиста Попов, защото по онова време тази фамилия се носи от известните артисти Стоян Попов, Никола Ив. Попов, Антон Попов и др., подробно описани от историка на българския театър Иван Попов [294].

Съдията Попов няма нищо общо с бащата на артиста Ив. Попов, който се е казвал Петър и е бил убит от башибозуците през 1876 г., когато нападнали Карлово [295].

С цел издирване на сведения за съдията Попов, близък на Осман Ефенди, прерових и архивите на Софийския окръжен съд. Този съд е бил създаден през 1878 г. съгласно посочените Временни правила за устройство на съдебната част в България, утвърдени от княз Дондуков на 24.VIII.1878 г. До 1880 г. се е наричал и Областен губернски съд. В историята му през интересуващия ме период открих само един висш сановник с име Петър Попов [296]. Бил е подпредседател на Окръжния съд през 1890 г. Това име случайно съвпада с името на бащата на артиста Иван Петров Попов. Следователно, остава съмнението, че пещерският историк е смесил в едно някаква стара информация, вероятно за съществувало приятелство на Осман Ефенди със съдника Петър Попов (за когото не открих повече данни), комуто бил съветник, и с артиста Иван Попов, с когото вероятно са се познавали още от 1883 г., когато неговата "Румелийска трупа" посещава Пещера [297].

При търсенето на документи за съдебната дейност на Осман Ефенди в архивите на страната попаднах и на сведения за негови пещерски съграждани, работили по същото време в съдопроизводството. През 1890 г., когато Осман приключва своята държавна дейност, член на Окръжния съд в Пазарджик е и някой си Димитър Ангелов от Пещера. В Пещерското мирово съдилище обаче през същата година съдия е бил Ст. Кръстев от Панагюрище, а секретар – Сотир Докторов от Пещера [298]. В списъка на лицата, служещи в Министерството на правосъдието през същата година, след името на министъра Димитър Тончев от Калофер е посочен д-р Атанас Петров от Пещера – главен секретар [299].

За тези лица не успях да събера никакви допълнителни данни. Това ще свършат, надявам се, бъдещите историци на Пещера. За мен е ясно, че тези високопоставени съдници от Пещера са имали някакви отношения с видния юрист от техния град Осман Ефенди.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

270. В една от своите книги (Ранни спомени. С., 1969, с.70-71, с.292) С. Радев описва масовото муртадство (отстъпление от исляма) на помаците в с. Галичник, Ресенско. Проследил е и съдбата на един от тези муртади на име Паков, взел участие в детронирането на Батемберг, после станал и герой от балканската война.

271. Вж. бел.150.

272. Вж. бел 11.

273. Пак там.

274. ЦДИА, ф.242, по.2, а.е.56.

275. В писмо на П. Шувалов до Н. Гурс, изпратено от Рондов на 27.ХI.1878 г. Архив внешней политики России, ф. Канцелярия, д.81, л.217.

276. Ел. Стателова, Източна Румелия. 1879-1885. Иконоика, политика, култура. С., 1893, с.27.

277. Пак там, с.29.

278. Сведения от Д. Калинов. Пазят се в музея на гр. Пещера. Ръкопис.

279. Вж. бел. 15, с 111.

280. Вж. бел. 216, с.62.

281. Вж. бел. 2, с.105.

282. В. Маджаров, Източна Румелия. С., 1925, с.44.

283. Пак там, с.42.

284. Пак там, с.45.

285. Пак там, с.360.

286. Вж. повече в бел. 276, с.100.

287. Вж. бел.282, с.357-358.

288. Вж. бел. 4, с.175.

289. Вж. бел. 282, с.43.

290. ОДА – Пазарджик; ф.36-К, Историческа справка, с.1.

291. Вж. бел. 6, с.51.

292. ЦДИА, ф173, оп.1, а.е.345, л.172.

293. Вж. бел.4, с,.76, под линия.

294. Ив. Попов, Миналото на българския театър. Спомени и документи в 5 т. С., 1930-1960, т.1.

295. Пак там, т. 5, с.7.

296. ЦДИА, ф. 242, оп.1, а.е.44.

297. Вж. бел. 294, с.64.

298. ЦДИА, ф. 242, оп.2, а.е.44.

299. Пак там, л.2.