6. Чл.-кор. Иван Дуриданов. Значението на Любомир Милетич за развитието на славистиката в България
 

Професор Любомир Милетич принадлежи към първото поколение български учени след Освобождението, основоположници на славянската и българската филология в новооснования Софийски университет “Свети Климент Охридски” наред с проф. Александър Теодоров-Балан, проф. Беньо Цонев, проф. Иван Шишманов и др.

97

Името на проф. Милетич е свързано с моите ранни спомени. Още като гимназист и по-късно студент имах възможност да се запозная с деветте книги на поредицата “Материали по историята на македонскою освободително движение” (издадени между 1925 и 1928 г.), които намирах в скромната библиотека на баща ми. [1] Както е известно, тези книги съдържат записи на спомените на цяла фаланга войводи и революционери от Македония. Записите са направени от младия Любомир Милетич в годините след Илинденското въстание. Така той е извършил едно патриотично дело, като е съхранил за нашата история незаменими документи за героичните борби на българите в Македония.

Когато есента 1938 г. се записах студент по славянска филология, проф. Милетич не бе вече между живите - бе изминала една година и няколко месеца от неговата смърт. Но въпреки че студентите от моето поколение нямаха щастието да слушат лекциите на нашия бележит славист, духовната ни връзка с него не бе прекъсната и продължи през целия курс на следването ни. Като ценно помагало за изучаването на старобългарския език, основна дисциплина на славянската филология по онова време, ни служеше неговата „Старобългарска граматика с кратък сравнителен оглед към новобългарския език” (аз разполагах с деветото й издание от 1923 г.), съставена по образеца на “Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache” (Heidelberg, 1922, VI издание) от немския славист Август Лескин, но допълнена със сравнителен материал от новобългарски език и неговите диалекти. Тая граматика, макар и предназначена за „средните учебни заведения”, доста подробно представя фонетиката и морфологията на старобългарски език и дава кратък очерк на синтактичните му особености. Чрез лекциите на проф. Стоян Романски, приемник на проф. Милетич, навлязохме още no-задълбочено в науката за старобългарския език, но тъй като неговите лекции далеч не можеха да обхванат целия материал, като основно учебно помагало използвахме и записките (т. нар. „коли”) от лекциите на проф. Милетич по обща фонетика („Звукофизиология”, уводен курс), Старобългарска фонетика, Старобългарска морфология и Теория на основите (литографни издания от 1938 и 1939 г.). Езиковите явления в тези “Записки” бяха осветлявани на сравнителна основа чрез привеждане на индоевропейски реконструкции. Ще отбележа, че научните възгледи на Милетич в областта на езикознанието са се формирали под благотворното влияние на авторитетната Младограматическа школа, която има значителни постижения в сравнителното и историческото езикознание през последната четвърт на XIX и първата половина на XX век. Тези възгледи са застъпени в лекциите и научните трудове на проф. Милетич. И до днес пазя пожълтелите записки на неговите лекции като безценни реликви, като скъп спомен за моето студентство, за моите стремежи да вникна в тайните на науката, на която копнеех да се посветя.

Но освен от лекциите, съхранени за щастие в литографираните записки, които ревностно изучавахме, познания черпехме и от редица основни трудове на проф. Милетич (отчасти по препоръка на наши преподаватели, отчасти по собствен почин), които ни показваха цялата сложност на проблемите на българския език, на българската диалектология и на славистиката като наука. С удоволствие си спомням, че още в първата година на следването четяхме с жив интерес подробната, написана на ясен и точен език студия на проф. Милетич под наслов „Д-р Франц Миклошич и славянската филология” (излязла в V том на Сборник за народни умотворения, наука и книжнина през 1891 г. в обем 144 страници голям формат). В тая студия авторът ни запознава вещо не само с научното дело на бележития виенски славист, но в обширния увод проследява предхождащото развитие на славянската филология, така че по преценка на проф. Стоян Романски „тая работа се явява като единствено дотогава по-цялостно, ако и кратко историческо изложение на славянската филология изобщо”. Тая студия всъщност допълва в някои моменти класическия труд на Ватрослав Ягич [2] “История славянской филологии”, който труд принадлежеше към
 

1. Баща ми, родом от гр. Щип и заселил се след Първата световна война като учител в с Крива бара, Ломско, получаваше почти всички издания на Македонския научен институт.

2. Ст. Романски, Любомир Милетич – човек, учен, учител и общественик. - Летопис на Бълг. академия на науките, кн. XX. София, с. 99.

98

задължителната литераура за подготовка по тая учебнас дисциплина. Струва ми се, че няма да бъде нескромно да посоча тук още цяла редица трудове на проф. Милетич, към които посягахме кат студенти и които остават и днес изключителни постижения в областта на историята на българския език и българската диалектология: „Членът в българския език” (1887, труд, който е защитен по-късно като докторска дисертация и публикуван на хърватски в Загреб в 1889 г. под заглавие “О clanu u bugarskom jeziku”, „Дакоромъните и тяхната славянска писменост” (1893, 180 стр.), “Нови влахо-български грамоти от Брашов” (1896, 150 стр.), „Към историята на българското аналитично склонение” (1935, 17 стр.), „Седмоградските българи и техният език” (1926), „Източнобългарското наречие (Das Ostbulgarische), издаден от Виенската академия на науките в 1903 г., „Родопските говори на българския език” (Die Rhodopemundarten der bulgarlschen Sprache ), 1912, издание също на Виенската академия на науките. „Единството на българския език в неговите наречия” (1929), много статии в редактираното от Милетич научно списание „Македонски преглед”, което бе високо ценено от специалистите. С научните си трудове, основани винаги на фактите, проф. Милетич ни вдъхваше любов към научната истина и тъкмо от неговото научно дело черпехме солидни познания за защита на единството на нашия език и нашия народ в неговите исторически граници от Охрид до Черно море и от Дунав до Бяло (Егейско) море. Може да се каже, че чрез своите научни трудове и записките на четените до 1934 г. лекции, когато напуща университета поради напреднала възраст, проф. Милетич ни съпровождаше духом до края на нашето следване. Ще добавя, че дори по една такава мъчна дисциплина като Сравнителна граматика на славянските езици ние разчитахме пак на записките на неговите лекции (по изданието от 1939 г.). Бих казал, че неспокойният дух на проф. Милетич като учен и патриот витаеше сред студентите слависти от Софийския университет години наред след неговата смърт.

На тая научна сесия, посветена на проф. Милетич, не е възможно поради ограниченото време да разгледам цялостно неговия принос за развоя на славистиката в България. До голяма степен това вече е направил проф. Стоян Романски в труда си „Любомир Милетич - човек, учител и общественик” (1940). В един доклад, изнесен през 1983 г. на научната сесия по случай 120 години от рождението на Милетич в Института за български език, проследих накратко неговия жизнен път и изложих в сбита форма научните му постижения [3]. Говорейки за научното му дело, смятам за необходимо да се спра на един въпрос, незасегнат досега. Това е въпросът за отражението, което то е намерило в научната дейност на следващите поколения слависти у нас. Тоя въпрос е свързан тясно и с работата на проф. Милетич като университетски преподавател. Трябва да се изтъкне, че той създава цяла школа от иэследвачи в полето на българската славистика. С цел да подтикне студентите към самостоятелна научна работа Милетич основава семинар по славянска филология, който ръководи от 1896 докъм 1934 г. Това е първият семинар в тогавашното висше училище, организиран по образец на съществуващия във Виенския университет и ръководен навремето от Ватрослав Ягич Славянски семинар. От 1905 г. нататък Милетич започва да издава „Известия на семинара по славянска филология”, в които се печатат по-добрите студентски работи, разглеждани на семинара. В излезлите под редакцията на Милетич седем книги на тези „Известия”, някои от които са доста обемисти (напр. кн. III - 740 стр., кн. IV - 642, кн. VII - 640), са публикувани значителен брой изследвания по проблеми на историята на българския език, диалектоложки описания, статии по български фолклор, етнография и пр. Някои автори на тези изследвания са добивали подтик за разработка на една или друга тема от научното творчество на самия ръководител, който по всяка вероятност им е давал указания и в лични общувания. Така авторът на студията „За новобългарското изказване на дателен
 

3. Докладът е отпечатан в сп. Български език, 1984, кн. 1, с. 3-8.

99

падеж” (Известия, кн. III, 1911, 301-326) Паскал М. Михов отбелязва в началото следното:

“Да направя настоящото изследване ме подбудиха трудовете на г. проф. Милетич в Мсб (Сборник за нар. умотворения), II, Мсб. IX, и Мсб, XIII, гдето въз основа на материали из сегашния български език и среднобългарската “влахо-българска” писменост се правят известни досетки и предположения относно развитието на синтактичната конструкция “на с общия падеж”, която днес заместя стария дателен, а отчаст и стария родителен падеж.” [4]

От трудове на проф. Милетич черпят идеи и други млади езиковеди при изучаването на сложни проблеми на историята на българския език. Един от тези проблеми е изучаването на инфинитива, което е една характерна черта на българския език в сравнение с останалите славянски езици. С тоя проблем Милетич се занимава в няколко ранни статии и трудове и в една по-кратка от по-късно време: „Един важен недостатък в нашия книжовен език” (1893), “Дакоромъните и тяхната славянска писменост” (1893, 1896), „Коприщенски дамаскин” (1908), „Към историята на инфинитива в българския език” (1934). Един от участниците в семинара на Милетич, Йонко Илиев, се заема да разгледа същия въпрос, очевидно под влияние на посочените работи на проф. Милетич: “Изчезване на инфинитив и остатъци от него в българския език” (Известия на семинара по славянска филология, кн. IV, 1921, 126 - 147). Като цитира споменатите по-горе изследвания на проф. Милетич, Илиев отбелязва:

„Той (Милетич) набелязва причините за изчезването на инфинитив и дава в едри черти общия ход на процеса. Остава сега по-подробно да се изучи той. Да посоча как постепенно инфинитив отстъпял в полза на второстепенните изречения със съюз „да”, като обясня същевременно и защо инфинитив е запазен и днес в някои наши говори и кои именно, това е целта на работата ми.” [5]

По-късно доцент Кирил Мирчев, който също е участвувал в семинара на проф. Милетич, посвещава на същия проблем студия: „Към историята на инфинитивната форма в българския език “ (1937), в която, следвайки схващането на Милетич по въпроса за причините за изчезването на инфинитива в български, отхвърля предположенията за влияние от страна на други балкански езици (гръцки според Сандфелд-Йенсен, румънски според Густав Вайганд). [6]

Изобщо с възгледа си за самобитното развитие на българския език, който претърпява редица специфични промени в своята морфо-синтактична структура, Милетич е оказвал влияние върху наши изтъкнати слависти-езиковеди до най-ново време. В подкрепа на това ще се позова на два забележителни случая: Една от най-характерните особености на българския език е задпоставеният определителен член. С проблема за неговата поява и развой проф. Милетич се занимава неколкократно, още от първите години на научната си дейност, като му посвещава и специално изследване: „Членът в българския език” (1887; вж. по-горе). Тук авторът си поставя за задача да проследи „историческия развой на българския член, какъвто е днес във всички диалекти на българския език. Той отхвърля мнението за трако-илирско влияние върху български в тоя случай и застава на становището, че българският член се е развил самостойно, и то вследствие на тенденции, наследени от праславянско време. Тая теза, с нови аргументи и малко по-различна интерпретация, подхвана и разви моят бивш състудент, покойният проф. Иван Гълъбов, който допуска и известно, второстепенно влияние от съседните балкански езици. [7] По негово мнение в българския език започналият в праславянската епоха развой продължава и бива доведен до своя логичен завършек, като членната форма получава богата
 

4. Паскал М. Михов. За новобългарското изказване на дателен падеж. - Известия на Семинара по слав филология, кн. III (за 1908-1910 год), София, 1911, с. 301.

5. Йонко Илиев, Изчезване на инфинитив и остатъци от него в българския език. - Известия на Семинара по слав, филология, кн. IV, София, 1921, с. 126 и сл.

6. К. Мирчев, Към историята на инфинитивната форма в българския език. - Год. Соф. унив., Ист -филол. фак., XXXIII, 1937, отд. отп., с. 3 и сл.

7. Ив. Гълъбов, За члена в българския език - Известия на Народния музей в Бургас. I. 1951; същия, Проблемът за члена в български и румънски език, София, 1962.

100

и широка употреба. За този ход на нещата благоприятно влияние са оказали съседните езици - гръцки, румънски и албански - в смисъл, че наличието на член в тях не е създавало възможности за обратен развой... Българският език още от най-ранните свои писмени паметници познава употребата на члена - троен с последователна енклитична употреба - и това не може да бъде изненада, тъй като той всъщност наследява една късна праславянска диалектна особеност”. [8]

Сходството на тези мисли с тезата на Милетич за потеклото на определителния член в български е очевидно.

Проф. Милетич има заслуги и за проучването на друг основен проблем на историята на българския език, при което е важно да се изтъкне, че изследванията на нашия бележит учен са оказвали несъмнено влияние върху езиковедите от следващите поколения. Касае се до проблема за разпадането на падежната система, което е довело до аналитична структура на съвременния български език. С тоя проблем Милетич започва да се занимава доста отрано, като не престава да му отделя внимание почти до края на живота си. [9] На преден план тук изпъква въпросът за причините, които са породили разлагането на старата именна флексия в българския език. По тоя въпрос Милетич се обявява решително против трако-илирската хипотеза (на Франц Миклошич), която е неправдоподобна, защото „все до половината на XIV столетие у нас езикът е запазвал всички ония форми, които еднакво го съединяват както със старобългарския, така и с другите славянски езици. От друга страна, се знае, че трако-илирийският елемент в среднобългарската епоха нигде не е съществувал на Балканския полуостров размесен с българското население, че е могъл да повлияе върху развитието на езика му”. [10]

В една ранна статия Милетич е формулирал в сбита форма своята теза за разпадането на българското склонение, която може да бъде определена като фонетико-синтактична или интернална (т. е. държаща сметка за вътрешните процеси на езика) по следния начин:

„Първият подтик е даден от механичните фонетични промени, а по-нататъшното развитие на новата флексия се дължи на психично-синтактични влияния. Достатъчно е било да се изравнят или синтактично да се смесят няколко падежа в единствено число и само в едно склонение, за да настъпи същото и в множествено число, а сетне да засегне и другото близко склонение”. [11]

Едва ли е необходимо тук да излагам подробностите на тезата на Милетич. [12] Съществено е да се изтъкне, че в миналото тя намираше пълна подкрепа сред българските слависти. Така например доцент Кирил Мирчев, по-късно професор и автор на една „Историческа граматика на българския език”, възприе схващането на проф. Милетич за самобитния характер на развитието на българския език както по отношение на определителния член, така и на разпадането на склонението. В студията си за инфинитивната форма (вж. по-горе) той пише:

„Заслуга на българското езикознание в лицето на неговите най-видни представители е, че смогна да премахне много от въображаемите противоречия, които съществуваха между най-важните граматични свойщини на старобългарския език и техните застъпници в новобългарски, като подчерта именно, че онова състояние, което наблюдаваме в днешния език, е последица от развой, чийто зародиш се корени с положителност още в езика на Кирила и Методия. Така развитието на задпоставения член доста логично се извежда от силно подчертания стремеж не само в старобългарски, но и в останалите славянски ,-.
 

8. Вж. Ив. Гълъбов, Проблемът за члена.... с 107.

9. Вж. Л Милетич, Старото склонение в днешните български наречия, СбНУ, II, 1190; Дакоромъните и тяхната славянска писменост, СбНУ IX, 1893; Нови влахо-български грамоти от Брашов, СбНУ XIII, 1896; L. Miletic, Zur Geschichte der bulgarischen Nominalflexion, Archiv fur slavische Philologie, XXXIX, 1925.

10. Л. Милетич, Дакоромъните и тяхната славянска писменост, с. 286.

11. Л. Милетич, Старото склонение в днешните български наречия, с. 228.

12. Те се дадени в книгата ми: Към проблемата за развоя на българския език от синтетизъм към аналитизъм, Год. Соф. унив., Филол. фак., т. LI, 1956, с. 8-11.

101

езици да се отрежда място на показателните местоимения след съществителните имена, а разпадането на склонитбените категории с право се отдава на особеното развитие на старобългарските гласни, което е довело до тяхното фонетично изравнение, а вследствие на това до пълно смесване на падежните завършъци, краен резултат от което е и появата на общия падеж при имената” [13].

Пишещият тия редове също дължи извънредно много на трудовете на проф. Милетич за своето научно развитие. С благодарност дължа да изтъкна тук, че като асистент от 1951 г. при Катедрата по общо и сравнително езикознание при Софийския университет се заех най-ревностно да проуча сложния проблем за разпадането на българското склонение тъкмо под влияние на съответните студии и статии на проф. Милетич. Натъквайки се на факта, че докъм 50-те години липсваше едно системно изследване на процесите, които са довели до отмирането на отделните падежи в български, поставих си за задача да запълня тази празнина в публикуваната през 1956 г. монография “Към проблемата за развоя на българския език от синтетизъм към аналитизъм” (190 стр.). В тая монография се постарах да събера и анализирам значителен материал, почерпен главно от среднобългарските писмени паметници, въз основа на което се достига до една сравнително ясна картина на отмирането на отделните падежи и на изчезването на склонението в цялост. По отношение на причините, довели до това състояние на именната система, съм се опитал да обоснова схващането за ролята на вътрешноструктурните противоречия в развитието на езика, като се вземат под внимание и условията на балканската среда, при които е протичало това развитие.

Макар тезата на проф. Милетич за самобитния характер на аналитичните процеси в българския език днес да не е приета като цялостна концепция, с помощта на която да се реши тоя проблем, все пак в нея има правдоподобни моменти, които намират подкрепа в някои сигурни езикови факти. Касае се до синтактичния фактор, който в някои случаи се оказва решаващ за морфологични изменения. Неговото действие за разпадането на склонитбената система в български е представено от Милетич по следния начин:

„Изчезването на косвените падежни форми става синтактически: изчезват типичните изречения, в които старите косвени падежи са били употребявани, и вместо тях надвиват типовете на ония изречения, от които е никнал генералният падеж. Докато още борбата между изреченията с генерален падеж и изреченията със старите косвени падежни форми трае, живеят и подирните в езика. Но най-сетне със своите изречения тези изчезват, като се запазват от тях само някои остатъци в адвербиална служба.” [14]

„Напротив, приписвайки на звуковите условия само ролята на първия тласък за образуването на casus generalis, аз взех под внимание в по-пълна мяра втория фактор, синтактичните размествания (“die syntaktischen Verschiebungen”), предизвикани най-често чрез синтактични контаминации. Моето схващане за флексийните изменения на отделни падежи представя свидетелство от голяма важност, която аз отдавам изобщо на синтактичните процеси в езиковия развой”. [15]

В тези ценни мисли за ролята на синтактичните модели в езиковия развой открих ключа за обяснението на една именна форма в българския език,
 

13. К. Мирчев. Към историята на инфинитивната форма в българския език. с 3-4. По-късно проф. Мирчев отчасти променя своето схващане в “Историческа граматика на българския език” (София, 1958, с. 267), но изтъква все пак на първо място ролята на фонетичните промени: „В прехода от синтетизъм към аналитизъм в именната система на българския език трябва да виждаме сложен процес, в който вътрешните закони за развой на езика се преплитат с влияния, които идат от специфичната балканска среда... Още при идването си на Балканския полуостров българските славяни заварват тук романизувано и елинизувано население, което е познавало в своята граматична система малък брой падежни форми. В българския език обаче тенденцията към аналитизъм се заражда по-късно, когато вследствие на самостойния развой на звуковата система на езика се създават необходимите условия за по-решително

14. Л. Милетич, Нови влахо-български грамоти от Брашов, с 107: Zur Geschichte der bulgarischen Nominalflexion im Bulganschen, с. 270.

15. L. Miletic, Zur Geschichte... с. 270.

102

която на пръв поглед изглежда загадъчна: това е формата за мн. числи орехи, която служи и за подлог, а всъщност е реликт на стария винителен падеж (стбълг. орхы), който се е утвърдил при това съществително като обща форма по синтактичен път, именно от изречения, в които той е служел като пряко допълнение, напр. новобълг. берем орехи, брулим орехи и под. Други примери със стара винителна падежна форма за мн. число се откриват само в диалектите: роги (с. Крива бара, Ломско) (стбълг. рогы) вм. книжовното [16]рога, рогове; раки [17] (стбълг. ракы), което се среща в мемоарите на поп Минчо Кънчев (от с. Арабаджии, Старозагорско), писани между 1876 и 1903 г. вм. раци. Както показах в моята работа, спомената по-горе, процесът на утвърждаване на винителни форми в качеството им на casus genesis [18] в български е стар, въпреки че в по-голямата част от диалектите надделява именителният падеж; срв. следните сигурни примери с винителен падеж мн. ч. на мястото на родителен при съществителни, завършващи на веларни съгласни:
   ОТ NЕДГЫ (вм. ОТЪ NЕДГЪ), ПОСРД ВЛЬКЫ (вм. ВЛЬКЪ) (Кюстендилско евангелие от XIII в.). [19]

Заслугите на проф. Любомир Милетич за развоя на славистиката в България не се изчерпват с гореизложеното. С целокупната си дейност на неуморим изследвач на историята на българския език и българската диалектология и като учител на редица поколения слависти в продължение на близо половин век той си завоюва видно място в пантеона на българската наука. [20]
 
 

16. Очакваното ореси – стбълг. орси (срв. сиромаси от сиромах) се среща като обща форма в някои наши говори.

17. Върху тоя пример ми обърна внимание г-жа Мария Рачева.

18. Поп Минчо Кънчев. Видрица. Спомени, записки, кореспонденция. София, 1983, с. 314 и др.

19. Ив. Дуриданов, Към проблемата за развоя на българския език от синтетизъм към аналитизъм, с 155.

20. По-важни трудове на проф. Л Милетич, които имат значение за славистиката:

„Особеностите на езика на Марийнския паметник. Езикословна критическа студия.” Период. сп., ХIХ-ХХ, 1886, 219-252:
„Членът в българския език”. Период. сп., XXI-XXII, 1887, 305-331 (издадена и на хърватски в Загреб, вж по-долу);
„Старото склонение в днешните български наречия”, СбНУ II, 1890, 226-269;
„Д-р Франц Миклошич и славянската филология”, СбНУ V, 1891, 355-499;
“Дако-ромъните и тяхната славянска писменост”, СбНУ IX, 1893, 211-390;
„Нови влахо-български грамоти от Брашов”, СбНУ XIII, 1896, 3-152;
„Седмиградските българи”, СбНУ XIII, 1896, 153-256;
“Книжнината и езикът на банатските българи”, СбНУ XVI-XVII, 1900, 339-482;
“Арнаутите” в Силистренско и следи от носовки в техния език”. Период. сп. LXI., кн. 9, 1900, 623-666;
„Членът в българския и руския език”, СбНУ XVIII, 1901, 3-65;
“Източните български говори”, СбНУ XXI, 1905, 1-102;
„Коприщенски дамаскин. Новобългарски паметник от XVII век”. Бълг. старини, кн. II, София, 1908;
„Свищовски дамаскин. Новобългарски паметник от XVIII век”, Бълг. старини, кн. VII, София, 1923;
„Македония и македонските българи. Културно-исторически поглед. III издание. Македонска библиотека № 1, София, 1925;
„Седмоградските българи и техният език”. Списание на Бълг. акад. на науките XXIII, 1926, 1-181;
„Единството на българския език в неговите наречия”, Бълг. преглед (урежда Ст. Романски), г. I. кн. 1, 1929, 1-21;
„Към историята на тройния член в старобългарския език”, Бълг. преглед (урежда Ст. Романски), г. II, кн. 1, 1933, 1-16;
„Към историята на инфинитив в българския език”, Мак. преглед IX, кн. 2, 1934, 1-8;
„Към историята на българското аналитично склонение”, Мак. преглед IX, кн. 3 и 4, 1935, 59-76;
“Една българска Александрия от 1810 год.”, Бълг. старини, кн. XII, София, 1936;
О clanu u bugarskom jeziku. Zagreb, 1669;
“Bemerkungen zu Oblak's Macedonischen Studien”, Archiv fur Slavische Philologie XX, 1898, 576-604;
Das Ostbulgarische. Mit einer Karte”, Kaiserliche Akad. der Wissenscharten. Schriften der Balkankommission. Linguistische Abteilung I. Sudslavische Dialektstudien II. Wien 1903;
“Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache Mit einer Karte, Kaiserliche Akademie der Wissenschaften. Schriften der Balkankommission. Linguistische Abteilung I. Sudslavische Dialektstudien VI Wien, 1912;
Zur Geschichte der bulgarischen Nominalflexion - рецензия на Karl N. Meyer “Der Untergang der Deklination im Bulgarischen”, Heidelberg, 1920, Archiv lur Slavische Philologie XXXIX, 1925, 267-276.

[Previous] [Next]
[Back]