СПОМЕНИ НА ДИМИТЪРЪ ТАШЕВЪ
ВЕЛИЧКИ ПОДВОЙВОДА
Д. Ташевъ и Димо Георгиевъ
Първитѣ четници въ Бунаръ-Хисарско.
Кратки биографски данни. Мухаджиритѣ. Първото му патриотическо настроение. Борба съ иванкьойци. Срещитѣ му съ лозенградски учители и К. Благоевъ; посветяването му отъ последния и отиването имъ въ с. Яна. Първиятъ комитетъ въ с. Колибитѣ и дейностьта му. Среща съ Хр. Настевъ. Районна стреща и запознаване съ Т. Шишмановъ. Амеда болъ-гьотлу и срещата на тримата другари. Ст. Петровъ въ затвора. Керемидчиоглувата афера.
Созополъ, 12 юлий, 1926 год.
Роденъ съмъ на 13 мартъ 1874 год. въ с. Колибитѣ, Бунаръ-Хисарска околия. Родителитѣ ми се казватъ Ташо Стояновъ и Станка Георгиева, по народность българи. Свършихъ първоначално училище въ родното ми село, а първия класъ — въ гр. Бунаръ-Хисаръ.
Селото ни бѣ чисто българско. Следъ руско-турската война (1877/78 год.), около него се заселиха мухаджири, които заеха и отъ нашето село две землища — „Геленъ и Мандрица". Държавата не даде обезщетение на съселянитѣ ми, както и на баща ми, отъ когото заграбиха кашлата му за овце, съ 15 декара мѣсто.
Цѣли 12 години селото ни води дѣло за заграбенитѣ му земи, ала нищо не спечели. Баща ми отъ своя страна води дѣло за кашлата, но и то свърши безъ успѣхъ.
По нашитѣ хубави пасища слизаха зимно време овце дори отъ Срѣдна гора; помня, напримѣръ, панагюрскитѣ овцевъдци Хаджи Диянови и Манови. Пенчо х. Дияновъ, по онова време младъ, 18 годишенъ левентъ, разказваше ми често за Априлското възстание, за Бенковски,
9
за баташкото клане. Азъ жадно поглъщахъ всичко ново за мене.
Това бѣха първитѣ ми уроци по българска история. За нея нищо не учихъ въ училището, твърде много ограничено отъ законитѣ на империята.
Уроцитѣ на младия овчаръ отъ свободна България пробудиха въ мене патриотическото чувство и ме настроиха борчески спрямо турцитѣ. За последното собствено не се искаше много. Материяли имаше набрани достатъчно. Трѣбваще само искра, за да се възпламенятъ. И това стана. Стана съ младенчески жаръ, който често ме въвличаше въ свади съ мухаджиритѣ-турци.
Въ селото ни идваха турци и отъ околнитѣ три села : Иванкьой, Мандрица и Караагачъ. Тѣ се напиваха и предизвикваха скандали. Единъ день синоветѣ на Хасанъ Бюрюлджеоглу сѣчеха въ курията ни дърва. Съ двама още другари набихме ги хубаво и ги изпратихме въ Иван-кьой.
Въ 1895 год. се оженихъ за дъщерята на Димитъръ Кадиновъ отъ с. Каваклия — Калина. Понеже заживѣхъ въ това село, срещахъ се често съ лозенградскитѣ учители, и то най-първо съ Павелъ Генадиевъ, който бѣше учитель въ Лозенградъ презъ 1895/96 год. Учителитѣ ми даваха да чета вестницитѣ „Странджа" и „Независима Македония", но за революционна организация и дума не ми отваряха.
Презъ 1897/98 год. въ Каваклия бѣ учитель Костадинъ Благоевъ отъ с. Ракита, Леринско, изпратенъ въ нашия край за революционното дѣло. Благоевъ ми говорѣше за лошото положение на българитѣ въ Македония и че за това тамъ имало тайна революционна организация. Отговорихъ му, че и тукъ тѣ не сѫ по-добре, поради което трѣбва да се направи нѣщо. Учительтъ добави, че за туй ми разправя за Македония, следъ което ми откри сѫществуването на революционна организация и въ нашия край, на която ме направи членъ, като ме закле.
10
Това бѣ презъ зимата на 1897 год. Въ Каваклия имаше и други посветени, ала не ги знаехъ, както и тѣ не знаеха мене. Организацията бѣ още въ зародиша си. Членски вноски нѣмаше. Каквото имаше да кажа или да узная, казвахъ го и го узнавахъ лично отъ Благоевъ. Той бѣше съединително звено на неизвестнитѣ помежду си посветени въ Каваклия. Дейностьта му, обаче, се простираше и вънъ отъ това село. Той ходѣше ноще до Ени-махле, Докузюкъ и наранина се връщаше.
Следъ Великдень, въ петъкъ, 1898 год. съ него отидохме на панаира „Балаклия" въ с. Яна, Бунаръ-Хисарско. Тамъ имаше български учители, ала черквата бѣше обща съ гърцитѣ. Благоевъ и азъ подтикнахме българитѣ да си издигнатъ своя черква. Всички се въодушевиха. Още сѫщия день образуваха отдѣленъ панаиръ отъ гърцитѣ. Съ възхищение Атанасъ Касъровъ подари 10 декара мѣсто за построяване манастиръ за български „Балаклия".
Презъ май, сѫщата година, се помина баща ми. Трѣбваше да се върна въ Колибитѣ. Благоевъ на изпращане ми откри, че по дѣлото мога да говоря съ Ив. Граматиковъ Котковъ, пръвъ български учитель въ родното ми село (Котковъ бѣ родомъ отъ с. Каваклия, но жененъ за моя съселянка).
Въ есеньта на 1898 год., по свой починъ, въ Колибитѣ образувахме комитетъ. Председатель бѣ Котковъ, касиеръ — азъ, а членове — 7—8 мои съселяни.
Първата изпълнена задача на комитета ни бѣ отиването ми съ Котковъ въ с. Сатѫ-кьой, дето предумахме българитѣ да се откажатъ отъ Патриаршията. Следъ това турихме новъ редъ въ квартируването на турскитѣ чиновници, които идѣха въ селото ни по работа. Единъ день, като се върнахъ отъ Б.-Хисаръ, заварихъ въ обора ни коня на единъ офицеръ; отвързахъ коня му и изпратихъ госта да спи въ хана. Така се тури
11
началото на новия редъ: турскитѣ чиновници да спятъ по дукянитѣ, вмѣсто въ кѫщитѣ ни.
Отъ день на день борческия духъ въ комитета ни растѣше. Всички горѣхме отъ желание да се видимъ въорѫжени. Съ брата ми Стоянъ дадохме на Благоевъ по два наполеона; съ тѣхъ той ни достави отъ България по единъ револверъ система „Тюфекчиевъ".
Презъ 1899 год. ходихъ единъ-два пѫти въ Лозенградъ на среща съ Лазаръ Маджаровъ. Той ми каза „да гледаме повече хора да се запишатъ". И наистина, нашиятъ комитетъ усили агитацията си, посвети още сигурни хора и почна да събира месечно членски вносъ отъ 10, 12, 15 и 20 гроша (меджидие). Съ това разширение то стана главно дружество въ Б.-Хисарско до Керемидчиоглувата афера.
Първитѣ му членове, освенъ Котковъ и мене, бѣха: братъ ми Стоянъ, Кирязи Димовъ, Димитъръ Стояновъ касапина, Стоянъ Димитровъ Касабовъ и братъ му Ташо, Янко Стамовъ и свещеникъ Андрея Ж. Домусчиевъ (отъ Б.-Хисаръ).
Комитетътъ ни прострѣ дейностьта си и вънъ отъ нашето село. Азъ, напримѣръ, посветихъ и заклехъ нѣколко души отъ Б.-Хисаръ. Председательтъ ни пъкъ посвети повече хора, защото не бѣ вече учитель, а комисионеръ на житари-търговци отъ Люле-Бургасъ, което обстоятелство му даваше възможность да обикаля селата повечко и покрай частната си работа да кръщава незабелязано.
Все по това време искаха отъ дружеството ни сведения за броя на селата по народности чакъ до гара Муратлий. И тия сведения събра Котковъ, като комисионеръ, незабелязано отъ властьта.
На Кръстовдень ставаше сборъ въ лозята на Б.-Хисаръ. Въ 1899 г. ходихъ и азъ. Тамъ за пръвъ пѫть се срещнахъ съ главния учитель Христо Настевъ. Той ми откри, че е изпратенъ за рѫководитель на Б.-Хисарския
12
революционенъ районъ, поради коего предстоеше му да си създаде връзки съ околията и между селскитѣ организации; каза ми сѫщо, че въ бѫдеще трѣбва да внасяме членскитѣ вноски въ касата на Б.-Хисарското дружество.
Въ 1900 год. комитетътъ ни получи писмо отъ Настевъ, въ което съобщаваше, че на Великдень въ селото ни ще дойдатъ Гоце Дѣлчевъ, Маджаровъ и Стоянъ Лазовъ. Не знамъ защо не дойдоха. Въ всѣки случай, азъ бѣхъ приготвилъ всичко за посрещането имъ. Понеже щѣха да гостуватъ у насъ, открихъ тайната на майка ми, жена ми и братовата ми жена, които и заклехъ по тоя случай.
На Св. Георги — 23 априлъ 1900 год. — въ Б.-Хисаръ имаше сборъ. Отъ Лозенградъ дойдоха на екскурзия всички ученици на чело съ учителитѣ си Димитъръ Груевъ, Читаковъ, Илия Тошевъ, Ив. Каиковъ и други.
Началото на екскурзиитѣ въ нашия край постави Павелъ Генадиевъ, като учитель въ Лозенградъ. Тѣ имаха първоначална цель да будятъ заспалия духъ на роба и неговото национално съзнание. Екскурзията въ 1900 г. обаче бѣше устроена съ цель да се даде представление въ Б.-Хисаръ въ полза на комитетската каса и да се запознаятъ рѫководителитѣ на организацияга въ двата района. Ето защо, следъ представлението, има обща среща. Тамъ азъ се запознахъ съ Тодоръ Шишмановъ, изпратенъ отгоре да обиколи селата, като търговецъ ужъ, и да основе навсѣкѫде комитети. Груевъ и Читаковъ посъветваха събранитѣ да увеличатъ броя на организиранитѣ и да ходятъ по другитѣ села, въ които още нѣма организация, за да се създаде такава.
Понеже на тая районна среща имаше хора отъ повечето села, наскоро се основаха въ тѣхъ дружества. Околийскиятъ имъ центъръ бѣ Б.-Хисаръ, а организиранитѣ села — Яна, Чонгара, Колибитѣ, Урумъ-Беглия, Курудере,
13
Пенека и Сергенъ. Въ всѣко отъ тѣхъ имаше до 20 души най-много организирани. Въ града организиранитѣ бѣха повече.
На 2 май, 1900 год., следъ отпускъ църква, видѣхъ турчина Амеда болъ-гьотлу (отъ с. Мандрица), който се славѣше като пехливанинъ, че оре нивата на съселянина ми Никола Андреевъ. Веднага извикахъ Котковъ и Кирязи Димовъ, за да изпъдимъ турчина отъ нивата. На предложението ни да си иде, той отговори съ брадва въ рѫце: „Или ще ме убиете, или азъ ще убия нѣкого отъ васъ". Борбата започна. Повалихме го на земята, набихме го и го оставихме въ безсъзнание. Котковъ и азъ избѣгахме съ окървавени глави, ала не разбрахме, дали турчинътъ ни нарани или ние едни на други се окървавихме въ борбата.
На 3 май въ селото ни дойде стража отъ Б.-Хисаръ и ни арестува. Амеда пъкъ, когото негови съселяни бѣха дигнали отъ нивата на кола, отведоха на лѣчение въ Лозенградската болница.
Щомъ стигнахме въ Бунаръ-Хисарския затворъ, Настевъ изпрати въ Лозенградъ Христо Казаковъ, за да пита гръцкия лѣкарь Костаки Керемидчиоглу, дали ще оздравѣе Амеда или не, та съобразно отговора да устрои или не нашето бѣгство, като ни каратъ отъ Б.-Хисаръ за Лозенградъ.
Още преди да се върне Казаковъ, поведоха ни за окрѫжния градъ. По пѫтя, до турското село Манастиръ-дере, срещнахме куриера. Той ни съобщи, че болниятъ нѣма да умре; следователно, нѣмаше защо да бѣгаме отъ рѫцетѣ на властьта.
Въ Лозенградъ учителитѣ Груевъ и Читаковъ настояха предъ мютесарифъ-муавини Даскаловъ да се застѫпи за освобождението ни. Тѣ се явиха при него собствено заедно съ насъ, арестуванитѣ. Казаха му, че сме добри българи и членове на организацията, поради
14
което той трѣбва да настои за освобождението ни, за да не би отъ побой да издадемъ самата организация. Муавининътъ се изплаши отъ тия думи и каза : „Такива думи тукъ не може да се говорятъ, оставете". Даскаловъ не ни освободи. Затова ние сами отидохме при Керемидчиоглу да се осведомимъ лично за болния. Лѣкарьтъ ни каза, че до 10 дни болниятъ е въ опасность, та трѣбва да сме задържани. Сѫщевременно обаче той ни успокои, че, като председатель на лѣкаритѣ за консултъ, ще даде за насъ благоприятенъ рапортъ дори и да умре Амеда, какъвто би далъ и до сега, ако знаеше, че ние сме побойницитѣ. Лѣкарьтъ ни говори това, като на познати само, а не като на членове на революционната организация, чието сѫществувание той още не знаеше.
На 6 май бѣхме вече на времененъ затворъ. Още първия день, щомъ пуснаха затворницитѣ въ двора на затвора, срѣщнахме се съ Стоянъ Петровъ и другаритѣ му Тодоръ и Найденъ. Като българи, скоро се сближихме и разкрихме за какво сме затворени.
Ст. Петровъ се ползуваше съ обичьта и почитьта на всички затворници. Той ги учеше на четмо и писмо, за което го наричаха „даскала". И властьта дори го уважаваше. Петровъ използуваше това положение и устройваше срещи между българитѣ отъ разнитѣ кууши. На 11 май, напримѣръ, св. Кирилъ и Методий, се събрахме всички.
Ст. Петровъ и въ затвора агитираше за дѣлото. Затова, който българинъ попаднѣше при него, излизаше комита.
Докато бѣхме задържани, стигна присѫдата на Петровъ и двамата му другари. Осѫдени бѣха по на 5 години, отъ които бѣха излежали вече три. Съгласно тогавашната практика, следъ прочитане присѫдата имъ, окачиха я на вратоветѣ имъ и ги разведоха на показъ изъ града.
15
На 20 май, поради оздравяването на Амеда, тримата затворници бѣхме освободени отъ затвора.
Стоянъ Петровъ
Велички войвода
Заб. Ст. Петровъ се фотографиралъ въ Бургасъ презъ есеньта на 1902 год., като се върналъ отъ затвора въ Одринъ. Затова изглежда подпухналъ.
И. П. О.
Къмъ 10 юний 1900 год, единъ куриеръ отъ Б.-Хисаръ дойде въ селото ни и съобщи да приготвимъ
16
храна и куриеръ за 6 души нелегални, които отиватъ за Родосто. Обаче, тѣ не минаха презъ Колибитѣ, а отишли направо за Родосто съ куриера Ставре Яневъ отъ Б.-Хисаръ. На връщане тѣ престояха два дни въ бащината ми кѫща. По това време отъ Каваклия бѣ дошълъ по своя работа Илия Митошевъ. Той отведе въ родното си село нелегалнитѣ, заедно съ Бунаръхисарскитѣ учители Димитъръ Спировъ и Станко Шоповъ. Отъ Каваклия, следъ като лежали една нощь и единъ день у Димитъръ Шоповъ, нелегалнитѣ отишли въ околностьта на с. Раклица, дето заловиха лѣкаря Керемидчиоглу; съ това си деяние тѣ създадоха аферата, която откри нишкитѣ на цѣлата организация и прогони преждевременно много легални членове отъ Одринско.
За да не попадна въ рѫцетѣ на властьта, особно следъ арестуването на Бунаръ-хисарскитѣ учители и първенци и на лозенградския куриеръ Ламбо Димитровъ, избѣгахъ въ България заедно съ Котковъ, братъ ми Стоянъ, Кирязи Димовъ, Димитъръ Дерменджиоглу, Яни Стамовъ, Стоянъ Касабовъ и брата му Ташо; избѣга сѫщо и учительтъ ни Андрея Стояновъ Домусчиевъ (отъ Бунаръ-Хисаръ).
Лутания изъ България. Първитѣ четнишки замисли и осуетени обири. Пловдивскиятъ конгресъ. Първата чета въ Б.-Хисарско. Втората чета и разстройването ѝ следъ Кавалийскии обиръ. Шишмановъ и Ташевъ сами. Срещата имъ съ Герджиковъ. Тримата войводи въ Б.-Хисарско. Широката агитационна дейность на Шишмановъ и Ташевъ. У Васильото въ Б.-Хисаръ. Скарването между Шишмановъ и Ташевъ въ Урумъ Беглия. Организирането на района имъ ; псевдонимитѣ на селищата му и шифъра.
Братя Георги и Тодоръ Минкови (отъ Лозенградъ) държеха въ Бургасъ хана на Петко Чорбаджиевъ, на
17
улица Фердинандова. Тамъ бѣше свърталището на всички хъшове, понеже братята бѣха предани членове на външната организация. И ние, бѣглецитѣ отъ Колибитѣ, заседнахме въ тѣхния ханъ, дето се готвѣше на казанъ за всички попаднали тукъ революционери.
Въ тоя ханъ се срѣщнахме съ Маджаровъ и Шишмановъ. Тѣ ни казаха да си намѣримъ временно работа, а следъ това ще видятъ, какво ще правимъ. Поради това, повечето отъ насъ се пръснаха, а само Котковъ и азъ останахме въ услуга на дѣлото. Тръгнахъ съ Шишмановъ да събираме помощи за организацията. За сѫщата цель Котковъ пъкъ тръгна съ Маджаровъ. Първитѣ двама обиколихме селата на изтокъ отъ Карабунарското шосе всички до морето, а вторитѣ — западно отъ шосето, т. е. полскитѣ села на Бургаска околия. Хората даваха по желание жито, царевица, пари и др. Това вършихме презъ цѣлия месецъ септемврий 1900 год.
Нека отбележа, че случайно се срещнахъ съ Иванъ Искюплията отъ четата на Георги Теневъ, която залови Керемидчиоглу. Каза ми, че на всѣки четникъ дали по 50 лири отъ взетата сума, а останалитѣ 500 лири ги взелъ върховниятъ комитетъ, чрезъ Павелъ Генадиевъ.
Следъ като събрахме помощи, не ни се създаде друга организационна работа. Азъ заминахъ за Пловдивъ съ братъ ми Стоянъ и Кирязи Димовъ, понеже научихъ, че тамъ е Настевъ. Докато стигнемъ, обаче, последниятъ заминалъ учитель въ Македония. Поради това, върнахме се обратно въ Бургасъ. Оттукъ отидохме въ с. Татаръ-кьой (Константиново), Къзълагашко, дето прекарахме месецитѣ ноемврий и декемврий отъ 1900 год. Презъ туй време се запознахме съ пунктовия началникъ на с. Сууджакъ — Стоянъ Димитровъ. Въ това село имаше католически манастиръ за монахини. Последнитѣ отиваха и до Одринъ. Тѣ пренасяха писмата, които имъ даваше Димитровъ за окрѫжния революционенъ комитетъ и донасяха отговоритѣ му.
18
Понеже бѣхъ останалъ безъ пари, трѣбваше да намѣря каквато и да е работа. По настояването на учителя Стойко Тютюнджиевъ (отъ Лозенградъ), станахъ слуга въ класното училище на гр. Кавакли, дето бѣхъ до края на учебната 1900/901 год.
Въ края на май 1901 год. Ст. Димитровъ ми съобщи, че приготовляватъ орѫжие за една чета, която ще замине къмъ Одринъ. И наистина, такава чета замина. Тя бѣ разбита на 5 юний, когато загина и Котковъ.
Следъ привършване изпититѣ въ класното училище на Кавакли, заминахъ за Бургасъ съ цель да науча участьта на Котковъ въ четата на Мерджановъ и Соколовъ. Въ тоя градъ се срещнахъ съ Яни Поповъ (отъ с. Кара-Хадъръ, Лозенградско). Съ него заедно решихме да организираме чета и да заминемъ на работа въ Турция. Съ това решение отидохме въ Къзъклисе. Тукъ заварихме Маджаровъ и Шишмановъ. Тѣ отиваха въ Турция по нѣкои села, вземаха пари и се връщаха пакъ изъ пограничнитѣ пунктове. Ние ги сварихме вече скарани. Предложихме имъ да работятъ общо, защото, казахме имъ, въ противенъ случай ще намѣримъ хора за работа и безъ тѣхъ. И двамата се съгласиха съ предложението ни. Станахме вече четирима.
За да се снабдимъ съ по-хубаво орѫжие, ние решихме да оберемъ единъ богатъ турчинъ отъ с. Чешмекьой, Лозенградско, до с. Караамза. Обирътъ, обаче, се осуети, понеже на заминаване куриерътъ Домусчиевъ отъ с. Караамза, който живѣеше въ с. Кайбиларе, отказа да ни води. Поради това, отмѣнихме решението ни и се спрѣхме за обиръ на единъ гръкъ отъ с. Инджекьой, Визенско. Приготвихме се да заминемъ 16 души. За Великдень 1902 год., обаче, Маджаровъ и Шишмановъ, заедно съ Кондоловъ, отидоха на конгресъ въ Пловдивъ. Четницитѣ останахме въ с. Аланъ-Кайрякъ и с. Паничарево да чакаме завръщането на войводитѣ ни. Така се осуети и втория замисленъ обиръ.
19
Добре стана, че така завършиха замисленитѣ отъ насъ обири. Сигурно, тѣ щѣха да хвърлятъ въ затворитѣ нови жертви отъ мирното българско население и щѣха да нанесатъ нови удари на слабата още организация въ Одринско.
Пловдивскиятъ конгресъ на одринци раздѣли Лозенградския санджакъ на три района: Лозенградски, Малко Търновски и Б.-Хисарски, които фактически сѫществуваха още преди конгреса. Това разграничение се санкционира, обаче, и се опредѣлиха за районни войводи Маджаровъ, Кондоловъ и Шишмановъ.
По това време, колкото орѫжие имаше изъ пограничнитѣ пунктове, бѣ взето отъ генералъ Цончевъ, водитель на върховиститѣ въ България. Понеже пловдивскиятъ конгресъ осѫди върховизма, ние превзехме пограничнитѣ складове, въорѫжихме се и заминахме въ Турция.
Нашата чета замина на 24 май 1902 год. вечерьта. Бѣше и Кондоловъ съ втората си чета вече. На тръгване дветѣ чети заедно дадохме клетва въ Аланъ-Кайрякъ, и то въ кѫщата на бай Хульо. Закле ни попътъ на Паничарево — Димо Николовъ.
И дветѣ чети носѣха револвери и брошури съ революционно съдържание. Тѣ стигнаха заедно до с. Паспалово. Отъ с. Велика се отдѣли Шишмановъ съ мене и Димо Георгиевъ (отъ Колибитѣ) и ни поведе за района си. Това бѣ първата чета отъ трима души въ Б.-Хисарско.
Най-първо посетихме родното село на войводата ни — Пенека. Следъ това по редъ обиколихме колибитѣ Апартесъ, Урумъ-Беглия, кашлата на дѣдо Никола Марията (въ околностьта на Б.-Хисаръ) и Куру-дере. Въ края на августъ се върнахме въ България съ цель да се въорѫжимъ по-добре и да вземемъ още четници.
При тая първа обиколка четата почна отъ азбуката, тъй като Керемидчиоглувата афера всичко разстрои. Войводата ни свикваше довѣрени хора, говорѣше
20
имъ за цельта и нуждата да се организиратъ, заклеваше ги и ги подканяше да се въорѫжатъ за готвещото се единъ день възстание.
Селянитѣ се обайваха и възхищаваха отъ външностьта ни. Ние бѣхме облѣчени въ бозеви дрехи (куртка и панталонъ), бѣли калпаци съ зелени дъка и жълтъ ширитъ на кръстъ отгоре; тѣ бѣха съ черни подбрадници, а отпредъ, вмѣсто гербъ, емблемата на смъртьта — черепъ съ кости и надъ тѣхъ надписъ: смърть или човѣшки правдини.
Ззклеването се извършваше по единично или групово. Следъ произнасяне клетвата, посветенитѣ цѣлуваха револверъ и кама на кръстъ.
Въ Апартесъ и Урумъ-Беглия ни отведе Фотаки свинара отъ Пенека, единъ смѣлъ, енергиченъ и веселъ мѫжъ. Той окуражаваше дори и нелегалнитѣ, които водѣше.
Въ Пенека на учителя Георги Найденовъ и въ Урумъ-Беглия на Георги Калояновъ, у когото четата спа 2—3 дни въ училището, оставихме по единъ револверъ. Въ всички посетени мѣста дадохме устави отъ комитета, а въ кашлата на състоятелния овчарь Марията (отъ Бунаръ-Хисаръ) оставихме за града революционни брошури. Въ тая кашла ни донесе хлѣбъ овчарьтъ Димитъръ Пѣевъ, зетъ на Никола Велко Кехайовъ, заточеникъ отъ Керемидчиоглувата афера.
Щомъ се върнахме въ България, азъ и Димо Георгиевъ останахме въ Урумъ-кьой при учителя Димо Аяновъ (отъ с. Дерекьово, Лозенградско), а войводата ни отиде въ Бургасъ за орѫжие. За такова писахме и въ София, но отговоръ не получихме. Върховниятъ комитетъ се състоеше само отъ македонци, а тѣ гледаха на одринци като на „доведени деца", незаслужаващи особно внимание, още повече, че организацията ни не представляваше за тѣхъ никаква сила. Поради това, колкото орѫжие имахме, дължехме го на пожертвувателностьта на нѣкои хора и на военнитѣ въ този юго-източенъ край.
21
Шишмановъ се завърна въ Урумъ-кьой съ още 4 души и най-разнообразно орѫжие: кримки, мартини и други. На 13 септемврий 1902 год. навлѣзохме въ Турция отново. Новитѣ четници бѣха: Андрея Стояновъ Домусчиевъ, братята Тоньо и Ставре Яневи, все отъ Бунаръ-Хисаръ, и Михалъ Стоювъ отъ Куру-дере.
Каналътъ ни сега бѣ строго опредѣленъ: с. Заберново, Дражевитѣ колиби и Маглаикьово. И тритѣ пункта бѣха въ района на Кондоловъ. Той собствено наложи това ограничение, понеже се скара съ Шишмановъ, като се връщаше въ България презъ края на августъ. Това скарване се предизвика отъ посещението на Димо Янковъ, който безъ всѣкакъвъ умисълъ дойде при насъ съ храна. Понеже той бѣше рѫководитель на Малко-Търновския районъ, Кондоловъ схвана посещението му като вмѣшателство отъ страна на Шишмановъ и наложи означения по-горе каналъ въ пѫтя на четата му.
Споредъ мене, сѫщинската причина за скарването бѣ, че Шишмановъ, поради по-раншната си дейность въ Малко-Търновско, се ползуваше съ обичьта на организиранитѣ българи. Това обстоятелство се знаеше, а то пораждаше зависть и амбиции у заинтересованитѣ да му пречатъ.
Както и да е, но отъ есеньта на 1902 год., било на отиване за района ни, било на връщане въ България, четата на Шишмановъ трѣбвашеда спира за храна и почивка само въ изброенитѣ три пункта.
По тоя каналъ първото село отъ района ни бѣ Куру-дере. Отъ него седмочленната чета се отправи направо за Бунаръ-Хисаръ. Отидохме въ кѫщата на четника Тоньо Яневъ. Срѣщнахме се само съ главния учитель Анастасъ Спасовъ Разбойниковъ, когото доведе дъщерята на дѣдо Стоянъ (Наньо) Каика — Деспина, женена за Костадинъ Г. Боруджиевъ, заточеникъ. На тоя вторъ легаленъ рѫководитель на района ни оставихме
22
устави за предаване въ полскитѣ села, уговорихме предстоящата дейность и заминахме по обиколка изъ балканскитѣ села.
Съгласно едно решение на пловдивския конгресъ, предъ който били представени като противници и спънка на организацията нѣколко души отъ района ни, трѣбваше да убиемъ четирима осѫдени. Азъ се противопоставихъ на изпълнението на това решение, понеже нѣмаше улики нито за Кирякъ Калудовъ отъ Бунаръ-Хисаръ, нито за Димитъръ Георгиевъ чорбаджиоглу отъ Колибитѣ, нито за Илия пѣвеца (Петковъ Ковачевъ) отъ Чонгара, нито пъкъ за Тома Стояновъ налбантина отъ Сатѫ-кьой. Поради това, тѣзи познати на цѣлата чета лица, ги изолирахме и поставихме подъ наблюдение само.
Като излѣзохме отъ Бунаръ-Хисаръ, посетихме най-първо Урумъ-Беглия, дето Михалъ Стоювъ доброволно напустна четата и се върна въ България, понеже не му позволихме да си отмъсти на единъ свои съселянинъ; отъ Урумъ-Беглия отидохме въ Пенека и Ятросъ. Комитетитѣ на последнитѣ две села дадоха на войводата ни удостовѣрения, че му разрешаватъ да обере съ четата си свещеника на гръцкото село Ювалия, Визенско. Ние го нападнахме, наистина, ала взехме само 13 златни монети (напалеони и турски и английски лири) и едва се спасихме отъ жертви.
За обира се раздѣлихме на две : 5 души останахме отъ вънъ да пазимъ, а въ кѫщата влѣзоха войводата и Тоньо Яневъ. Тѣ гръмнаха веднажъ, за да изплашатъ вкѫщнитѣ и да изтръгнатъ повече пари. Бѣше нощь, съ ясна месечина. Гърмежътъ дигна селото на тревога. Селяни обградиха кѫщата на попа. Завърза се формено сражение. Благодарение на петимата, Шишмановъ и Тоньо се измъкнаха отъ обръча здрави и читави.
Обирътъ разстрои четата. Азъ бѣхъ противъ него още въ самото начало, ала Шишмановъ настояваше,
23
съ цель да вземемъ малко пари за комитетската каса, понеже по това време селянитѣ не даваха още никакви вноски. Останалитѣ четници нищо не казаха. Следъ обира, обаче, като се върнахме въ Пенека, тѣ проявиха недоволство спрямо войводата. Азъ останахъ съ подозрение, че последниятъ имъ бѣ обещалъ предварително пай.
Недоволството на четницитѣ произлѣзе отъ подѣлбата на взетата сума : тѣмъ се паднаха по 2 лири, а на Шишмановъ — 3; освенъ това, тѣ го обвиниха, че взелъ повече пари отъ попа, но ги укрилъ. Работата стигна до скарване. Отъ Велика четиримата четници заминаха за България. Останахме двамата съ Шишмановъ. Той сега даде една монета и на мене.
На Димитровдень 1902 год. бѣхме въ Паспалово. Тукъ дойде учительтъ Димитъръ Бомбашировъ отъ Лозенградъ и ни отведе въ с. Едига, дето той учителствуваше. Въ това село чета още не бѣ стѫпвала. За пръвъ пѫть ние съ Шишмановъ основахме въ него група, комитетъ.
Въ Едига получихме писмо отъ Михаилъ Герджиковъ. Той ни викаше на среща въ колибитѣ „Темниятъ лѫкъ". Тамъ го намѣрихме съ Димитъръ Общински (отъ Пловдивъ), Пано Ангеловъ и Александъръ Чаракчиевъ (отъ Сливенъ). Герджиковъ ни се представи за членъ на Централнин комитетъ на вѫтрешната македоно-одринска революционна организация, изпратенъ въ Одринско като ревизоръ.
Въ „Темниятъ лѫкъ" прекарахме само една нощь и отидохме въ Маглаикьово. Въ това село почивахме нѣколко дни, понеже падна голѣмъ снѣгъ. Войводитѣ разглеждаха нѣкакъвъ уставъ, който държеше Герджиковъ, Шишмановъ се обаждаше отъ време на време, очевидно, критикуваше. Герджиковъ му каза тихо много да не приказва, да не си изяде главата.
Азъ имахъ една хубава презраменна овчарска чанта отъ сърнена кожа, съ пюскюли. Бѣхъ я взелъ отъ единъ
24
овчарь въ Аланъ-Кайрякъ срещу една моя хубава кама. Герджиковъ много хареса чантата ми и азъ му я дадохъ срещу неговата раница. Следъ това той самъ замина за Велика, дето го чакаше Кондоловъ. Въ Маглаикьово останахме 5 души нелегални.
Отъ Велика Герджиковъ и Кондоловъ писали на Калояновъ въ Урумъ Беглия да приготви посрещането имъ. Той имъ отговорилъ, че не ги познава и че, за да ги приеме, трѣбва да има писмо отъ Шишмановъ или Ташевъ. Тоя отговоръ наложи извикването ни отъ Маглаикьово въ Велика. Заминахме заедно съ Общински и Чаракчиевъ, а Пано Ангеловъ, съ нѣколко малко-търновци, между които бѣха и убийцитѣ на Анегности Дяковъ, се отправи за с. Сармашикъ.
Въ Велика се постави на обсѫждане въпроса за убиването на Димо Янковъ и нѣкои други, задето осѫждали убийството на Дяковъ. Азъ се обявихъ противъ. Заявихъ, че ще напустна организацията, ако се върви по тоя пѫть — да се посѣга на живота на членове, само защото сѫ казали нѣкоя дума за известенъ деецъ по поводъ нѣкое негово деяние.
Събранитѣ въ Велика се раздѣлихме на две: едни останаха въ Малко-Търновския районъ, а другитѣ — Герджиковъ, Кондоловъ, Шишмановъ, Стоянъ Камилски и азъ — заминахме за Бунаръ-Хисарския. Посетихме най-първо Урумъ Беглия. Въ черквата му устроихме събрание. То бѣ първото публично, така да се каже, агитационно събрание въ района ни. Говориха Герджиковъ, Кондоловъ и Шишмановъ.
Отъ Урумъ Беглия първиятъ замина за Бунаръ-Хисаръ, а останалитѣ четирима — за Пенека. Тукъ всичкитѣ селяни не живѣеха въ миръ: дѣлѣха се на екзархисти и патриаршисти. Ние решихме да ги помиримъ, за да не се пренесатъ ежбитѣ имъ въ революционната организация. Посрѣдъ нощь камбаната заби. Въ черквата, обща и за дветѣ религиозни страни, се събраха
25
около 70 души. Между тѣхь имаше и четири свещеници. Съ Камилски бѣхме задъ входната врата на постъ. Който влѣзеше въ черквата, не го пущахме да излѣзе. Двамата войводи стоеха предъ олтара. Следъ като говориха на събранитѣ, Кондоловъ ги закле съ гола шашка въ рѫка. Отъ тогава раздоритѣ помежду имъ престанаха.
Кондоловъ и Камилски заминаха къмъ с. Ени-кьой, Чаталджанско, за да подготвятъ ятацитѣ за атентатъ по цариградската желѣзопѫтна линия. Шишмановъ и азъ отидохме пакъ въ Урумъ-Беглия. Още първата нощь получихме отъ Герджиковъ писмо. Канѣше ни веднага да идемъ въ Колибитѣ. Моитѣ съселяни, като непознатъ за тѣхъ, не го посрещнали довѣрчиво, въпрѣки че той дошълъ направо отъ Бунаръ-Хисаръ. Съ Шишмановъ отведохме го въ Каваклия. Следъ като направи малко събрание отъ първенци въ кѫщата на Атанасъ Спировъ, отправи се за Одринъ презъ Ениджия, а ние съ войводата ми се върнахме пакъ въ Колибитѣ. При раздѣлата каза ни да гледаме да увеличимъ броя на членоветѣ.
Герджиковъ замина за Одринъ съ цель да прати делегатъ на конгреса въ Солунъ. Такъвъ отиде председательтъ на окрѫжния комитетъ, Василъ Думевъ, гимназиаленъ учитель.
Съ Герджиковъ се раздѣлихме въ Каваклия на 2 декемврий 1902 год. Съветътъ му изпълнихме повече отколкото можеше да се надѣва. Въ всички селски комитети се образуваха каси за събиране членски вноски. Последнитѣ изцѣло се внасяха отъ селата въ околийската каса.
Въ родното ми сепо устроихме събрание. Сѫщото направихме и въ Сатѫ-кьой. Тамъ ни отведоха първо у свещеникъ Андрея Ж. Домусчиевъ, който живѣеше въ черковния дворъ. Въ други кѫщи, обаче, устроихме събрание, избрахме рѫководитель, касиеръ и двама съветници; опредѣлихме и двама тайни, съ задача да следятъ поведението на организиранитѣ свои съселяни.
26
Тайнитѣ ги назначаваше четата, безъ знанието на селянитѣ, като свои органи, очи и уши, така да се каже, въ легалната организация на всѣко селище. Четата се бъркаше, обаче, и въ избора на селскитѣ комитети, за което предварително учителитѣ и посочваха най-подходящитѣ лица. Учителитѣ знаеха, кои сѫ тайнитѣ доносчици на четата въ селото имъ. Забележително е, че въ родното ми село единъ отъ тайнитѣ бѣ гръкъ — Танасаки Кулаксъзина, родомъ отъ с. Евренджикъ, Визенско, 60 годишенъ, който въ селото ни държеше подъ наемъ воденицата на Хаджи бей отъ Люле-Бургасъ. Танасаки бѣ много преданъ и ревностенъ членъ на организацията.
Отъ Сатѫ-кьой отидохме въ Чонгара у свещеникъ Стоянъ Бояджиевъ. И въ това село устроихме събрание и избрахме комитетъ, следъ което заминахме за Бунаръ-Хисаръ, дето въ кѫщата на Васильото, жена на заточеника Панайотъ Георгиевъ, направихме за пръвъ пѫть общо събрание въ околийския ни центъръ.
Васильото бѣ смѣла жена. Тя викаше подъ разни предлози минаващитѣ покрай кѫщата и българи и ни ги представяше. Помня, че ни доведе и Михалъ Димовъ Каиковъ. Щомъ ни видѣ, той се изплаши, обърна ни гръбъ и тръгна назадъ по стѫлбитѣ. Васильото успѣ да го хване за салтамарката и го задържа викайки : „Кѫде, кѫде бѣгашъ?" — На Михалъ му стана лошо, та го свѣстявахме. Васильото предлагаше ни да ѝ дадемъ револверъ, за да убие сама Кирякъ Калудовъ, когото населението считаше предатель.
Отъ Бунаръ-Хисаръ отидохме въ Яна, а после пакъ въ Урумъ Беглия. Тукъ се скарахъ съ Шишмановъ. Той състави писмо до Джорето Арнаутина въ Индже-кьой, съ което му искаше пари, които да употрѣбимъ за въорѫжаване района ни. Димитъръ Гоговъ бѣ натоваренъ да го отнесе на вуйчо си Джоре. Следъ известно колебание, Димитъръ прие да отнесе писмото, но съ условие да каже отъ кого е. Три пѫти Гоговъ повтори
27
условието си, три пѫти Шишмановъ му отказа. Гоговъ не прие да иде куриеръ. Отказаха сѫщо и председательтъ на селския комитетъ Стаматъ Жековъ и учительтъ Георги Калояновъ. Азъ взехъ тѣхната страна. Войводата се ядоса. Той ме обиди жестоко съ думитѣ, че съмъ тръгналъ само да се храня у хората безплатно. Възразихъ му, че задачата ни е да организираме българитѣ, а не да събираме пари. Кой ти е далъ това право, му казахъ азъ, да облагашъ хората? Ако обложениятъ откаже да даде, ще го убиешъ ли? Убихме Дяковъ, да убиемъ сега вторъ, третъ и организацията ни ще тръгне. (Джорето бѣ роднина на малко-търновскитѣ Дяковци. Шишмановъ искаше отъ него отговоръ, ще даде ли пари или не).
— Куриерътъ иска да ме изложи, каза Шишмановъ, съ условието си да каже отъ кого е писмото.
— А ти не ще ли изложишъ него, като отхвърляшъ условието му?!
Войводата сърдито ми каза, че още утре ще ме изпрати въ България съ куриеръ.
— Ще видимъ, кой кого ще изпрати, му възразихъ азъ. Още тая нощь отивамъ въ Лозенградъ.
И порѫчахъ на селския комитетъ да ми опредѣли куриеръ.
Карахме се съ високъ гласъ. Членоветѣ на комитета ни молѣха да спремъ и най-сетне излѣзоха отъ стаята. Последвахъ ги и азъ въ другата стая. Шишмановъ остана самъ. По едно време извика Калояновъ и го помоли да ме разубеди отъ решението ми да ида въ Лозенградъ. Съгласихъ се при условие войводата да си признае грѣшката. Съ просълзени очи призна. Прегърнахме се двамата и всичко лошо забравихме. Ние останахме помежду си искрени приятели до край.
Отъ Урумъ-Беглия отидохме въ Сергенъ, Куру-дере и Едига. И въ тритѣ села устроихме събрания и избрахме комитети, когато по-рано се срѣщахме само съ по нѣколко
28
души и ги оставяхме по-нататъкъ да рѫководятъ всичко тѣ.
Създаденитѣ отъ насъ комитети влѣзоха въ връзка помежду си и съ околийския центъръ. Тѣ си служеха съ следнитѣ псевдоними на българскитѣ селища въ района ни : Бунаръ-Хисаръ — Венеция, Яна — Дебелтъ, Колибитѣ — Ловечъ, Пенека — Липово, Ятросъ — Докторътъ, Сергенъ — Снѣжево, Урумъ-Беглия — Златица, Куру-рере — Каменица, Едига — Инджово, (по предание Инджето ходилъ нѣкога тамъ), Чонгара — Преславъ и Сатѫ-кьой — Крайево, като най-отдалечено село къмъ югъ. — Шишмановъ и азъ измислихме тѣзи псевдоними.
Одринскиятъ окрѫженъ революционенъ комитетъ изпрати следния шифъръ за Бунаръ-Хисарско;
— Съ него кореспондираха гореизброенитѣ селища помежду си.
Съ обиколкитѣ ни презъ декемврий и януарий 1903 год. смѣтамъ, че подготовката на възстанието въ района ни се постави на здрави основи. Замѣстницитѣ на Шишмановъ намѣриха нивата добре наторена идейно. Трѣбваше само да се въорѫжи и обучи населението, но не и да му се проповѣдва тепърва идеята за възстание.
Заминаването на Шишмановъ въ България по болесть. Ташевъ въ Урумъ-Беглия за убийството на Перила. Обиколката му. Въ четата на Герджиковъ за атентатъ при Черкезъкьой. Синекли. Калканджиевата чета въ Бунаръ-Хисарско. За орѫжие. На Петрова нива. Бунаръ-Хисарско на два участъка : Велички и Пенешки. Четата на Ст. Петровъ.
13 юлий 1926 г.
Въ Едига бѣхме на 28 януарий 1903 год. Тоя день Шишмановъ се поболѣ отъ пневмония. Нѣколко дни
29
лежа въ селото. Съ комитета решихме да го изпратимъ на лѣчение въ България. Всичко бѣше вече готово за изпращането му. Ето че пристигнаха трима куриери отъ Урумъ-Беглия. Тѣ донесоха писмено съобщение, че гъркътъ Йоргаки Перила предалъ организацията на властьта. Канѣха ни веднага да идемъ въ селото имъ.
Болестьта не позволяваше на войводата ми да се отзове на поканата. Изпратихме го на лѣчение, като му взехъ манлихерката срещу моята гра. Следъ това веднага се отправихъ за Урумъ-Беглия. Заварихъ Йоргаки убитъ.
Той не бѣше родомъ отъ това село, обаче, установилъ се бѣ въ него като бакалинъ и се бѣ оженилъ за българка. Селскиятъ комитетъ нѣколко пѫти го предупредилъ и най-сетне нареди погубването му: трима младежи го нападнали въ кръчмата му и го намушкали съ ножоветѣ си на 70 мѣста, както установи следствието на властьта.
Азъ пристигнахъ на разсъмване. Въ кѫщата на рѫководителя Стаматъ чолака (Жековъ) бѣ събранъ комитетътъ въ цѣлия си съставъ. Тамъ бѣ и неговиятъ истински вдъхновитель и фактически рѫководитель — Калояновъ. Взеха се мѣрки да се забули истината по убийството, като се представи за дѣло на лично отмъщение. Предупредиха се членоветѣ отъ семейството на убития, че, ако нѣкой отъ тѣхъ спомене организацията, като замѣсена, ще бѫде очистенъ веднага. Забрани се на всички селяни да бѣгатъ отъ селото. Убийцитѣ само бѣха изпратени въ Малко-Търновския районъ. На властьта ги представиха бѣглеци въ България. Положението бѣ спасено, организацията запазена. Никого не арестуваха.
Отъ Урумъ-Беглия тръгнахъ по обиколка самъ. Посетихъ най-първо Б.-Хисаръ, отдето дойде овчарьтъ Димитъръ Пѣевъ да ме вземе. Той ме отведе въ кѫщата на дѣдо си Никола Велковъ Кехайовъ. Отъ нея се
30
премѣстихъ у баба Руса въ стаята на легалния рѫководитель и главенъ учитель Спасовъ. Отъ тукъ писахъ до пункта въ Аланъ-Кайрякъ на Шишмановъ да се върне, ако е оздравѣлъ, и да изпрати четници. Отговоръ не получихъ. Отидохъ въ Колибитѣ, а после въ Яна, дето устроихъ събрание въ кѫщата на Никола Гандиевъ. То се отнасяше за укриване на разбойници отъ членове на мѣстната организация. На 13 февруарии вечерьта бѣхъ пакъ при Калояновъ въ Урумъ-Беглия. Единъ часъ следъ мене пристигна отъ Велика и Герджиковъ съ 20 четници. Веднага отидохъ при него. Съобщи ми цельта на четата му и че Шишмановъ е на почивка. Излѣзе, обаче, отъ после друго. Четата срѣщнала войводата ми въ Аланъ-Кайрякъ, Герджиковъ заповѣдалъ да го обезорѫжатъ подъ предлогъ, че е напустналъ района си безъ разрешение и му забранилъ да влиза въ Турция като революционеръ. По-късно бѣ издадено окрѫжно, да се убие, ако се яви при чета.
Герджиковъ скри истината за Шишмановъ, понеже знаеше, че той се ползува съ обичьта на хората въ Б.-Хисарско, поради което се страхуваше отъ разцепление. Димо Георгиевъ, който бѣ въ четата за Черкезъкьой, разкри отпосле самата истина на мене и Калояновъ.
И азъ поискахъ да тръгна съ четата. Герджиковъ се опита да ме отклони подъ предлогъ, че рискътъ е голѣмъ, а пъкъ съмъ жененъ, ала настояхъ и тръгнахъ съ нея.
Герджиковъ водѣше следнитѣ нелегални: Кръстьо Българията, Ив. Варналията, Димитъръ Общински, Костадинъ Калканджиевъ, Стоянъ Петровъ, Йорданъ Божковъ, Христо Арнаудовъ, Петъръ Ангеловъ, Цено Куртевъ, Пеньо Шиваровъ, Димитъръ Халачевъ, Димитъръ Христакиевъ Дичевъ (фелдшеръ на четата), Атанасъ Вълкановъ, Стоянъ Камилски, Димо Георгиевъ, Христо Силяновъ, Стоянъ Томовъ, Петко Димитровъ Зидаровъ (хашлака) отъ Цикнихоръ, Михаилъ Даевъ отъ Балчикъ и Сава отъ Варна.
31
Цѣлата чета бѣ раздѣлена на 4 групи, съ свои началници, Герджиковъ бѣ войводата на всичкитѣ. Разквартируването ставаше по групи. Пѫтувахме общо. Въ Пенека почивахме три дни. Готови за походъ, войводата предупреди, че ако нѣкой е уморенъ, боленъ или го е страхъ, да остане до като сме още въ района ни. Никой не иска да покаже слабость. Тръгнахме за пенешкитѣ колиби Апартесъ на чело съ трима куриери, отъ които помня Фотаки свинаря. Въ тия колиби прекарахме единъ день. Вечерта тръгнахме. Герджиковъ за втори пѫть предупреди. Никой не се обади пакъ. Осъмнахме въ мерията на с. Странджа. Тукъ Герджиковъ направи последно предупреждение и продължихме всички. Отъ вечерьта още ситенъ дъждъ завалѣ. Вървѣхме съ усиленъ ходъ. Следъ два часа пѫть Божковъ падна. Още на пѫть отъ Урумъ Беглия за Пенека, нѣкои четници забелязали, че той не може да върви. Реши се да се върне обратно. Натовариха мене и единъ куриеръ да го придружаваме. Съ насъ се върна и фелдшерътъ Христакиевъ, като слаботѣлесенъ. Четата намалѣ съ трима души. Предадохме ѝ само динамита си.
На сбогуване Герджиковъ ни каза, че ако Божковъ не може да върви и има опасность да ни откриятъ, да го убиемъ и идемъ направо въ Велика; ако пъкъ видимъ, че властьта разкрива организацияга въ връзка съ атентата, да обявимъ възтание.
Оставихме болнин въ Пенека, а съ Христакиевъ отидохме въ Велика. Тукъ докараха на конь и Божкова. Следъ него пристигна и цѣлата чета отъ Черкезъ-кьой.
Герджиковъ ми правѣше силно впечатление. Младъ, енергиченъ, съ даръ слово, отдето минѣше повдигаше духа за борба, увличаше дори и мъртвитѣ. Една грѣшка направи, обаче, въ нашия край: даде голѣма свобода на известни хора съ малка морална стойность, поради което остана посраменъ въ Варна презъ
32
1904 год. въ конгреса на одринци, като се изтъкваха злодеянията имъ.
Въ Велика Герджиковъ назначи временно районни участъкови войводи. За Б.-Хисарско опредѣли войвода Калканджиевъ, а Стоянъ Петровъ — помощникъ. Освенъ мене, за четници имъ се дадоха: Димо Георгиевъ, Никола Георговъ Дупчовъ отъ Урумъ Беглия, единъ отъ убийцитѣ на Перилата, и Яни Тодоровъ отъ сѫщото село.
Въ края на февруарий 1903 год. четата навлѣзе въ района си. Задачата ѝ бѣ да готви хората за възтание и да ги въорѫжи. Трѣбваха пари. Тя нареди да се събиратъ и държатъ въ каситѣ на селскитѣ комитети.
Презъ обиколката ни, получи се окрѫжно отъ Одринския комитетъ, съ което се предоставяше на четата сама да се грижи за въорѫжаването на района си. Околийскиятъ комитетъ реши да изпрати въ България мене и Ст. Петровъ за закупване орѫжие, и то само манлихерки. Войводата се опита да се противопостави на това решение, ала нѣма успѣхъ. Комитетътъ ни даде пълномощно. Въ края на априлъ 1903 год. въ Колибитѣ, дето устроихме събрание въ черквата, оставихме четата и презъ Каваклия и Ениджия, Лозенградско, заминахме за България. Съ себе си отведохме и Стоянъ Проневъ отъ Лозенградъ. По това време въ Лозенградския районъ аферитѣ бѣха въ разгара си. Всичко бѣ разкрито отъ властьта. Маса хора бѣха паднали въ затворитѣ.
Въ наше отсѫтствие Калканджиевъ взелъ 80 лири турски отъ комитетитѣ на Пенека, Чонгара и Сарѫ-кьой и си дошълъ въ България. Намѣрихме го съ Ст. Петровъ въ Бургасъ, сгоденъ за една малко-търновчанка. Тамъ се видѣхме и съ Герджиковъ. Разправихме му, каква е задачата ни. Каза ни, че едва ли ще е нуждно да се внася орѫжие въ нашия районъ, понеже приготовлявали голѣма чета. Въ с. Герге-Бунаръ присъединихме се и ние къмъ нея.
33
За тая голѣма чета изпратиха ме да събера съ каруца каквото орѫжие има изъ пограничнитѣ пунктове. Обиколихъ всичкитѣ отъ с. Вакъвъ, Каваклийско, до Къзъклисе. Тукъ срѣщнахъ войводата Маджаровъ. Съобщи ми, че моя дѣдо — Димитъръ Кадиновъ — предалъ на властьта орѫжието на Каваклия, поради което организацията искала да го убие. Установи се после, че нѣколко първенци въ селото решили да дадатъ 20 пушки, за да спасятъ съселянитѣ си отъ затворъ. Решение за убиването на дѣдо ми не се взе.
Събраното орѫжие отнесохъ на две каруци въ Герге-Бунаръ. И отъ Ямболъ натоварихъ 100 карабини, които ми дадоха отъ военния складъ.
Голѣмата чета се отправи за Петрова нива на 13 юний 1903 год. Три дни тя почива на Чаглаикското кале, дето дойдоха и четитѣ отъ Малко-Търновско и Лозенградско. Тамъ ни се съобщи на 20 юний, че ще има конгресъ на Петрова нива. За тая мѣстность потеглихме отъ Чаглаикъ.
Делегатитѣ на конгреса бѣха само 47 души. Всички други бѣха гости, а четитѣ — охрана. Одринскиятъ окрѫженъ комитетъ се представляваше отъ Василъ Думевъ и Георги Василевъ [1]. Задграничната организация въ София се представляваше отъ Василъ Пасковъ, а Бургаската — отъ Павелъ Ковачевъ.
Конгресътъ раздѣли Одринско на 15 революционни участъци: Пенешки, съ войвода Калканджиевъ; Велички, (Бунаръ-Хисарски), съ войвода Ст. Петровъ и азъ под-
1. Василевъ билъ тогава секретарь на комитета въ Одринъ. Той стоялъ такъвъ презъ председателствуването на Лазаръ Димитровъ, Панайотъ Мановъ, Мартиновъ и Думевъ. Съ комитетитѣ на окрѫга само той кореспондиралъ съ псевдонимъ Селвий, (отъ името на италиянския революционеръ Селвий Пелико), поради което погрѣшно е взетъ за псевдонимъ на председателя, както го изнесохъ въ кн. I „Георги Кондоловъ.,.", стр. 47, 1927 г.
И. П.
34
войвода; Камилски, съ войвода Стоянъ Камилски (Вълчевъ, Махеровъ); Кладарски, съ войвода Димитъръ Халачевъ; Ениадски, съ войвода Цено Куртевъ; Пиргопловски, съ войвода Петъръ Ангеловъ; Граматиковски, съ войвода Пеньо Шиваровъ; Стоиловски, съ войвода Дико Джелебовъ; Гъокъ-Тепенски, съ войвода Киро Димитровъ Узуновъ; Тасъ-Тепенски, съ войвода Янко Стояновъ и подвойвода Коста Тенишевъ; Дерекъойски, съ войвода Лазо Лазовъ; Паспаловски, съ войвода Георги Кондоловъ; Лозенградски, съ войводи Маджаровъ и Яни Поповъ, които си го подѣлиха ; Чокенски, съ войвода Кръстьо Българията и Мустафа-пашански, съ войводи Георги Теневъ и Христо Арнаудовъ.
Освенъ войводата и мене, четата на Величкия участъкъ се състоеше отъ Анастасъ Сп. Разбойниковъ, секретарь на четата, и четници: Ташо Димитровъ, Димитъръ Желѣзковъ, Димо Георгиевъ и Стаматъ Николовъ отъ Колибитѣ; Христо Продановъ Казака, Георги Ив. Боруджиевъ, Костадинъ Димитровъ Кехайовъ, Ив. Марийовъ, Янко и Йоргаки хаджи Панайотови и Никола Панайотовъ отъ Бунаръ-Хисаръ; Димитъръ Гоговъ, Георги Калояновъ и Найденъ Димовъ отъ Урумъ-Беглия; Никола Атанасовъ Касъровъ, Стоянъ Ат. Касъровъ, Димитъръ Делидинковъ, Тольо Стояновъ Гавазовъ, Тома Георгиевъ Арабаджиевъ и Димитъръ Яневъ отъ Яна; дѣдо Вълчанъ, куриеръ на четата, отъ Куру-дере, Василъ Поповъ отъ Велика, Михалъ Вълковъ отъ Чирпанъ. Атанасъ Казака, тржбачъ на четата, отъ с. Янѫзъ-дере, Бургаско, Христо старшията.
Въ тоя съставъ четата тръгна отъ Петрова нива за участъка си. Съ малки измѣнения тя дочака обявяването на възстанието.
35
Ташевъ за орѫжие въ България. Въорѫжаването на Бунаръ-Хисарския районъ. Нападението на Индже-кьой; отстѫплението и престрелка между наши. Републиката. Самоковъ и с. Труля.
По нареждане на боевото тѣло заминахъ отъ Петрова нива още за орѫжие въ Българян. Пѫтувахъ до Аланъ-Кайрякъ съ гоститѣ и делегатитѣ на конгреса. Задачата ми бѣ да събера и всички бѣглеци отъ Бунаръ-Хисарско, за да пренеса съ тѣхъ орѫжието въ Турция.
Въ Аланъ-Кайрякъ заварихъ пунктовъ началникъ Георги п. Анновъ отъ Дерекьово. Въ склада имаше само нѣколко мартини, а всичко друго — кримки, предназначени за смъртнитѣ дружини, каквито имаше вече почти въ всички балкански села.
Въ Аланъ-Кайрякъ се събраха около 90 души отъ района ни. Съ тѣхъ потеглихъ за Турция на 13 юлий 1903 год. Освенъ кримки, носѣхме и бомби по единъ килограмъ тежки. Тѣ бѣха за четницитѣ, всѣки отъ които носѣше по две бомби.
Отъ участъка 15 души отъ доведената голѣма група изпратихме въ Пенека съ орѫжие за смъртната дружина. Толкова отдѣлихме и за Куру-дере. Около 30 пушки пратихме въ Урумъ-Беглия. Останалото пръснахме между смъртнитѣ дружини на Маглаикьово, Велика, Темниятъ лѫкъ и други нѣкои колиби въ участъка ни.
Къмъ 26 юлий войводата получи отъ боевото тѣло писмо. Увѣдомяваха го, че четата му ще нападне при обявяване на възстанието аскера въ Индже-кьой, Визенско. Трѣбваше да се разузнае броя и разположението на турцитѣ. Отидохме къмъ Урумъ-Беглия съ такава цель и после се върнахме въ Велика, дето заварихме единия отъ членоветѣ на боевото тѣло — капитанъ Стаматъ Икономовъ отъ Малко-Търново, заедно съ
36
Стаматъ Икономовъ
37
Димо Янковъ и единъ четникъ на име дѣдо Никола Танковъ, сѫщо отъ Малко-Търново. И тримата се зачислиха въ четата ни и взеха участие въ нападението на Индже-кьои.
Ст. Петровъ и азъ смѣтахме да увеличимъ четата съ смъртнитѣ дружини и да нападнемъ аскера въ Куру-дере и Индже-кьой. Икономовъ не се съгласи съ насъ, понеже боевото тѣло решило да се нападне само Индже-кьой.
Още въ Велика събрахме смъртната дружина на това село, както и на Маглаикъ, Куру-дере, Урумъ-Беглия и Колибитѣ въ участъка ни. Единъ-два дни правихме обучение и на 3 августъ потеглихме за върха Махяда. Южно отъ него е разположено Индже-кьой.
Въ Махяда прекарахме 4 и 5 августъ. Мъгливото време не ни позволи повечко да се любуваме на хубавата природа и на изгледа на Черно море отъ тоя най-високъ върхъ на Странджа планина.
Презъ двата дни обучавахме смъртнитѣ дружини. На втория день следъ обѣдъ войводата съобщи, че вечерьта възстанието ще се обяви и че ще нападнемъ Индже-кьой. Радость обхвана всички ни. Само Никола Панайотовъ (Саракчиевъ), като никога, бѣ тѫжно настроенъ, сякашъ предчувствуваше смъртьта си.
Азъ предложихъ доброволци да нападнатъ казармата въ селото. Икономовъ не се съгласи. Нападението стана по неговъ планъ: четири бомбаджии ще нападнатъ казармата и следъ това другитѣ ще стрелятъ, ако войската открие огънь.
Възстаницитѣ бѣхме до 100 души, раздѣлени на два звода: единиятъ ще се сражава, а другиятъ ще му служи за резерва. Бомбаджиитѣ бѣха доброволци: войводата ни Ст. Петровъ, Димо Георгиевъ, Найденъ Димовъ и Георги Ив. Боруджиевъ.
Единъ часъ преди да мръкне, отъ Махяда забелязахме голѣми огньове къмъ Каваклия, изобщо въ Лозенградското поле. Тѣ означаваха, че възстанието започна.
38
Въ 11 часа презъ нощьта ние напуснахме върха и тръгнахме надоле по неговитѣ склонове къмъ Индже-кьой. Прожекторитѣ на руската флота при Еняда ни освѣтляваха пѫтя. Въ 12 часа точно, съгласно наредбата на боевото тѣло, нападнахме казармата.
Индже-кьой имаше видъ на градецъ, съ чисто гръцко население. Аскерътъ живѣеше на площада въ едно кафене, приспособено за казарма. Хората бѣха още будни, а нѣкои седѣха въ кръчмитѣ. На една отъ тѣхъ се отвори прозорецъ, зърнаха ни, веднага затвориха и угасиха ламбата. Ние безмълвно вървѣхме къмъ площада.
На 50—60 метра южно отъ казармата имаше чешма. До нея застанаха бомбаджиитѣ Димо и Найденъ и виждаха, какъ часовоятъ се разхожда подъ свѣтлината на фенера. Върху него Димо хвърли една „одринка", а Ст. Петровъ и Найденъ хвърлиха по една въ казармата. Часовоятъ падна убитъ, фенерътъ угасна, а офицерътъ отвѫтре запали ламбата и изкомандува на войницитѣ да стрелятъ.
Първиятъ зводъ лежеше на едно мѣсто, което едва можеше да побере 10 души, а ние бѣхме до 50 души. Отъ тамъ видѣхме офицера съ ламба на рѫка и чухме командата му.
Бомбитѣ и турскитѣ гърмежи създадоха тревога срѣдъ мирното население. Ние имахме заповѣдь да не го закачаме и да не палимъ кѫщитѣ му. Неговата тревога, обаче, както и гърмежитѣ, увлѣкоха първия зводъ. Измежду него нѣкои почнаха да стрелятъ въ казармата, безъ да се даде заповѣдь. Отъ тая стрелба видѣхме, какъ падна офицерътъ, съ ламбата въ рѫка.
Вториятъ зводъ сѫщо се увлѣче и дойде при първия на своя глава, безъ команда. Това не засили стрелбата ни, а я разбърка. При нашия честъ огънь турцитѣ спрѣха. Нѣколко души отъ насъ настѫпиха, за да влѣзатъ въ казармата, ала скоро се върнаха, понеже
39
се изложиха на куршумитѣ на наши, които продължаваха да стрелятъ отзадъ безразборно. При тая бъркотия Икономовъ изкомандува да спремъ стрелбата и да се оттеглимъ всички. Аскерътъ усѣти, че отстѫпваме и пакъ почна да стреля. Сега падна убитъ терзийчето отъ Б.-Хисаръ Никола П. Саракчиевъ, който бѣше годеникъ, а дѣдо Никола Танковъ бѣ раненъ.
Сражението продължи около единъ часъ. Оттеглихме се безъ успѣхъ. Сутриньта населението разправяло, че между насъ имало и елини, та за това не го закачихме.
Отстѫпихме къмъ Велика. По пѫтя влѣзохме по недоразумѣние въ престрелка съ Калояновъ, който съ 11 души имаше назначение да изсѣче телеграфнитѣ стълбове, което бѣ извършилъ и се връщаше сѫщо къмъ Велика. Скоро се разбрахме и всички заедно стигнахме още сутриньта въ родното село на Кондоловъ. Тамъ научихме за него, че е убитъ.
Мислѣхме, че отъ Велика всички чети заедно ще нападнатъ М.-Търново, който единственъ остана непревзетъ въ недрата на Странджа планина на 6 августъ сутриньта. По недоразумѣнин въ боевото тѣло, очакването ни не се сбѫдна.
Въ Велика почивахме нѣколко дни. Следъ това четата ни се раздѣли на две: едната часть, на чело съ войводата обиколи Куру-дере и Урумъ-Беглия, а другата на чело съ мене, — балканскитѣ села.
Азъ получихъ писмена покана отъ самоковскитѣ гърци да ги посетя. Герджиковъ разреши, но при условие да не взимамъ никакви пари отъ тѣхъ, а да видя само, защо ни канятъ.
Едновременно съ поканата до насъ, самоковци увѣдомили и войската, сгрупирана въ Сергенъ.
Ст. Петровъ се върна, та заедно отидохме, съ цѣлата чета. Въ града не влѣзохме, а извикахме първенцитѣ 2—3 километра вънъ отъ М.-Самоковъ, при единъ
40
манастиръ. Войводата ни имъ каза, че може и Герджиковъ да дойде. Тѣ пожелаха въ такъвъ случай да влѣземъ въ града, понеже населението горѣло отъ желание да ни види.
Втори пѫть четата щѣше да иде въ деня, въ който Ст. Камилски, на чело на една сборна чета, си пати отъ предателството на гърцитѣ въ с. Труля, които сѫщо така любезно канѣха четитѣ на гости. Въ М.-Самоковъ никой отъ насъ не отиде.
Настѫплението на турцитѣ. Ст. Петровата чета отстѫпи последна. Бѣжанци и чети къмъ България. Какъ стана убийството на Паскалъ Ивановъ. Въ Аланъ-Кайрякъ. Нападението на поста Кара-Топракъ и българската власть. Чети презъ есеньта.
До 24 августъ четитѣ прекараха въ бездействие изъ републиката. И аскерътъ нищо не предприемаше. Селянитѣ се радваха на леко спечелената свобода. Тѣ казваха, че не турчинъ, а дяволъ биле нѣмало да дойде по тия мѣста.
На 24 августъ въ М.-Самоковъ пристигна войска. Тя ни нападна на другия день по обѣдъ и ни обстрелва съ орѫдия при Велика.
Отъ по-рано още боевото тѣло бѣ разпоредило селянитѣ да си дигнатъ покѫщнината въ гората, а добитака да се откара къмъ границата. При настѫплението на турцитѣ маса селяни се дигнаха, а съ тѣхъ заедно и четитѣ се оттеглиха, безъ да влѣзатъ въ сражение съ аскера.
На 25 августъ аскерътъ влѣзе въ Велика, ограби го и вечерьта пакъ се върна въ М.-Самоковъ, следъ като запали нѣколко кѫщи. На другия день сутриньта излѣзе войска и отъ М.-Търново. Сѫщата сутринь нашата чета забеляза военни палатки до една чука въ Маглаикьово. Отъ Василико сѫщо настѫпи войска, за да заеме границата.
41
Странджанската република бѣ нападната отъ три мѣста: отъ къмъ морето — презъ Василико, отъ къмъ Сергенъ — презъ Самоковъ и отъ къмъ Лозенградъ — презъ М.-Търново.
Нашата чета събра всички селяни отъ участъка си въ гората при с. Мегалово, въ която имаше складирана храна. Тамъ ги пази, докато получи отъ боевото тѣло заповѣдь за отстѫпление. На това мѣсто дойдоха и жители отъ Пенека, Маглаикьово, Цикнихоръ и Паспалово. Ние слушахме, че нейде орѫдия гърмятъ. Гледахме села да горятъ. Огдето минѣше войската, палѣше.
На 29 августъ получихме отъ Икономовъ писмо. Съобщаваше ни, че четитѣ се оттеглили въ България; заминалъ и Герджиковъ.
Икономовъ ни се обаждаше отъ учатъка на Ст. Камилски, който, изоставенъ отъ момчетата си, заминавалъ самъ, както прочее заминавалъ и той—Икономовъ. Пишеше ни още да гледаме да спасимъ населението.
Ст. Петровъ прочете писмото предъ цѣлата си чета. Всички останахме като гръмнати. Решихме да съобщимъ на селянитѣ за отстѫплението, че желающитѣ могатъ да заминатъ съ насъ въ България. Съобщихме това и на Куру-дере. Калояновъ пъкъ отиде съ нѣколко души въ Урумъ-Беглия да забере желающитѣ да се изселятъ.
Въ Велика решиха да останатъ около двадесеть семейства стари хора само, а всички други да се изселятъ. Маглаикьойци решиха да заминатъ всички съ насъ заедно. Отъ Куру-деренци останаха само старитѣ.
На 30 августъ четата ни потегли съ селяни за Мегалово. Тамъ имаше събрани хора, главно жени и деца. На 31 августъ сгрупирахме около 2000 мѫже, жени и деца. Цѣлата група се отправи за границата подъ наша охрана. Вечерьта се събрахме съ часть отъ Кондоловата чета, която сѫщо водѣше население. Бѣше и Паскалъ Ивановъ. Всички заедно пѫтувахме презъ нощьта и осъмнахме на единъ-два часа далеко отъ границата.
42
Цѣлиятъ день 1 септемврии почивехме въ Турция. Границата бѣше заета вече отъ аскера. Презъ нощьта минахме я безъ съпротива.
На българска територия излѣзохме при поста Мусакьой. Отъ тамъ се отправихме за Аланъ-Кайрякъ. Нощувахме въ Зеленковската рѣка. Тамъ се уби на 2 септемврий сутриньта Паскалъ Ивановъ, съ последния патронъ отъ револвера на Кондоловъ.
Съ Паскалъ се запознахъ на 1 септемврий вечерьта. Говорихме надълго. Направи ми впечатление на много развитъ и идеаленъ момъкъ. Сутриньта отиде да се измие на рѣката. Тамъ се миеха много четници и нѣколко моми. Наблизо разговаряхъ съ Анастасъ Сп. Разбойниковъ. Изведнажъ чухме гърмежъ и викъ „Оле-ле-е-е". Скочихъ веднага и видѣхъ на широкъ и равенъ камъкъ Паскалъ спростренъ, съ сапунени рѫце и лице. Усъмнихъ се въ убийство и започнахъ следствие, като замѣстникъ на войводата ни, който въ това време бѣше при Герджиковъ нейде край сѫщата рѣка. Подозрѣхъ особено Димитъръ Желѣзковъ (македончето). Миещитѣ се наоколо не забелязали нищо. Револверътъ на Паскалъ бѣше въ калъфа си, но на петела му имаше следи отъ ударъ върху камъкъ. Значи падналъ е и го гръмналъ въ сърдцето. Но какъ влѣзе пакъ въ калъфа си ? Тая загадка буди съмнение въ случайното самоубийство на идеалния младежь.
Въ Аланъ-Кайрякъ се събраха всички чети. Дойдоха и лозенградскитѣ. Реши се нѣколко чети отъ по стотина души да навлѣзатъ отново въ Турция, за да покажемъ така, че възстанието още продължава. Имаше и противници на това решение.
По това време дойде при насъ Стоянъ Шанговъ отъ Ениджия, Лозенградско, съ 50—60 дълги нови бердани.
Въ Аланъ-Кайрякъ Герджиковъ и Маджаровъ се скараха. Помолиха ги да се помирятъ, ала всичко бѣ
43
вече загубено. Разочарование ни обхвана. Липсваше ни енергия за работа.
Решихме да нападнемъ поста Кара-Топракъ срещу Муса-Кьой, за да предизвикаме стълкновение между българи и турци. На 28 септемврий по обѣдъ избихме поста, наистина, и се върнахме обратно. Българското правителство обяви тридесеть километра отъ границата навѫтре въ военно положение. Насъ интернираха отъ границата, като часть отъ орѫжието ни взеха, а друга — успѣхме да укриемъ.
Презъ есеньта нѣколко чети навлѣзоха въ Турция. Дико Джелебовъ, напримѣръ, около Димитровдень нападна турското село Сазара, съ 30—40 четници; Ив. Варналията пъкъ, съ 40 души, нападна гръцкото село Галазио (дн. Каланджа), Василиковско, въ началото на декемврий 1903 год.