Странджа-Ссакар в годините на Руско-Турската война от 1828—1829 г.
Стефан Дойнов
 

За разлика от съдбата на повечето европейски народи българите преживели продължителна робска епоха. Пред прага на своето Възраждане в края на XIV в. те попаднали под игото на османските нашественици и в продължение на пет столетия останали далеч от свободния път на развитие.

Ала още през първите години на тежко духовно и политическо иго народът подел борба за своето национално освобождение. „Народ непреклонен” го нарекли множество европейски пътешественици, посетили Османската империя и останали поразени от дълбокото свободолюбив на поробените християни, от неутолимата им жажда за повече светлина и независимо съществуване.

Надеждата за избавление не угаснала никога и сред християнското население на Странджа-Сакар. Тук между многобройните руини на „Асенската крепост”, „Карва-Сарската”, „Близнаците”, „Стражата”, „Лиляката” и „Орловица” споменът за средновековното могъщество на българската държава поддържал борческия дух на народа. Из планинските усои поели с оръжие в ръка смели народни защитници — хайдутите. Техните родолюбиви дела събуждали най-светли подтици в душите на измъчения и изтерзан народ. Имената на Вълчан войвода, Стоян войвода, Пейчо войвода, Нико войвода и още много храбри българи гръмнали по четирите краища на Тракия. Край бързоструйните потоци на Странджа, под зелените сводове на хайдушкия Сакар дълго време бродили и прославените юнаци от началото на миналия век Кара Кольо и Индже войвода. Техните дружини имали големи заслуги за разгрома на кърджалийското движение.

Немалък дял за самочувствието на българите от „Източнотракийското Местище”, както често бива назовавана областта на Странджа-Сакар, имали и т. нар. привилегировани християни. Те охранявали значителни участъци от пътя Цариград, Виза, Ямбол, Айтос, Силистра, снабдявали с храни и други материали военните гарнизони в Малко Търново, М. Самоков, Одрин, та дори и самата османска

73

столица. В замяна на това те получили привилегии (освобождаване от някои данъци например), които, освен че подобрили материалното им състояние, повишили и самочувствието им пред османската власт. Малко били другите краища като източнотракийските, в които можело тъй често да се срещат селяни със специални задължения: маден-джии (рудари) и челтукчии (оризари), дервентджии (пазачи на проходи) и доганджии (соколари), джелепкишани (отглеждащи овце и кози), тузуджи (солничари), ягджии (маслари) и какви ли още не. Този факт насърчавал и укрепвал съпротивителните сили на поробените, карал ги да дирят нови пътища и средства за по-достойно съществуване.

От голямо значение за политическото активизиране на народните маси се оказвали и успешните войни на Русия с Турция. Стотици патриоти от Малкотърновско и Елховско, от Лозенградско и Факийско участвували като доброволци в руската армия. За своето безстрашие и героизъм в сраженията срещу султанските войски те били наградени с най-високи руски отличия. Мнозина участници във войните от края на XVIII век и началото на XIX век предпочели да подирят убежище в чужбина. Но имало и такива родолюбци, които въпреки грозящата ги опасност се връщали в родния край. Техните разкази за славните руски победи, в които взели участие, укрепвали вярата в помощта на Русия и в собствените им сили. Мнозина от тях оглавили хайдушки чети и най-различни съпротивителни акции, а признателният народ с благодарност и уважение започнал да ги назовава „капитани”. Този термин, заимствуван от гръцкото освободително движение, но утвърдил се във връзка с победоносните походи на „христолюбивото руско войнство”, отбелязва известен напредък в политическото мислене на българите. За разлика от старите хайдушки войводи капитани се наричали онези народни дейци, които участвували в руско-турските войни и имали възможност да се учат от руските военни добродетели. И не е никак случайно, че през 1821 г., когато пламва Гръцкото въстание, неколцина капитани, като Димитър Георги, ионстантин Странджалията, Киряк Българин и други народни дейци повели своите многолюдни чети на помощ на разбунтуваните гърци.

В съдбата на източнотракийските българи обаче най-дълбоки следи оставя походът на И. И. Дибич през 1828—1829 година. По това време руските войски преминават Дунав и бързо навлизат дълбоко в българските земи. Заедно с тях настъпват четите на кап. Георги Ма-марчев и Панайот Фокиани, на кап. Милко Петрович и кап. Алекси. В тях заедно с мизийските българи се сражават юнаци от Малкотърновско и Лозенградско, от Елховско, Малкосамоковско и Одринско. Немалко от тях оставят костите си из Добруджа и край Варненската крепост. Други пък, като „безстрашния В. Папазоглу от Одринско” и двамата му сина, прекосяват нашир българската земя и се сражават

74

до последния ден на войната. До онзи незабравим септември на 1829 г., когато разгромените турски войски сами се признават за победени и молят за мир.

Метежните времена за българите от Странджа и Сакар започнали дълго преди това — още преди прехвърлянето на руските войски отсам Дунав. Предизвестени от свои съселяни, намерили отдавна убежище в Буджашките и Молдовски степи, неколцина заможни факийци, ръководени от чорбаджията Вълчо Бинбелов, решават да се подготвят за приближаващите събития. След освобождението от османско владичество на власи и молдовани, на сърби и гърци те дълбоко вярвали, че приближава часът, когато Дядо Иван ще донесе и за тях отдавна жадуваната свобода. Развързали кесиите си някои от по-заможните странджалии и снабдили с ново оръжие старите хайдушки чети. Из Равна гора, Хатун нахие и Хасекия развяла байрак уголемената чета на войводата Стоян Тюрдиев. Тя подготвяла скривалища и трупала оръжие, нападала турски кервани и отмъщавала за поругана чест и достойнство. „Той, Стоян Тюрдиев, често взел да излиза по върховете на изток от Факия: Кръкчал, Коджабаир, Османбаир, Икисче (Близнаци), Караеврен, Белеврен, Сазлъкале, Карабаир, и на юг до с. Вейсал и Дервентите” — бележи по този повод в своята хроника Балчо Нейков. И в много села и планински колиби „му се врекли да му служат толкози много християни, че било трудно да ги запомни повечето измежду тях”.

А събитията следвали неудържимо своя главоломен ход. Още преди падането на Силистра в руски ръце отряд руски кораби превзел Созопол (15.II.1829) и превърнал някогашния античен център в здрава опора за бъдещите настъпателни действия. „След завладяването на град Созопол от нашето победоносно оръжие — четем в един от корабните дневници на отряда — жителите на околните места, като узнали за това, обхванати от радост, че най-после са спасени от игото на своите потисници мюсюлманите, и за да избегнат по-нататъшните бедствия... бързат да търсят убежище и покровителство във вътрешността на града.”

Станали свидетели на турското отстъпление, почувствували силата и мощта на своята вековна покровителка, както никога дотогава, хиляди тракийски българи бързали да заемат своето място в общата борба. Според сведения на руските военни щабове в Созопол била сформирана специална доброволческа команда начело със Стойко Маврудов от с. Граматиково, която между другото се заела със задачата да обедини въоръжените сили на българите от Причерноморието. Нейни пратеници стигнали до Малък Самоков, Лозенград, Бабае-скийско, Одринско и десетки други селища. Навсякъде те били уверявани от местните старейшини, че поробените християни чакат само

75

сигнал за общо въстание, че техните масови надигания ще пометат навред омразната султанска власт, стига да им се помогне с модерно руско оръжие.

Новият командир на уголемения созополски отряд адмирал А. С. Грейг обаче посъветвал своите единоверци да не бързат с повдигането на масово народно въстание. Неговото избухване в един момент, когато генерал И. И. Дибич все още подготвял прехвърлянето на войските си през Балкана, криело огромна опасност преди всичко за българското освободително движение. Оставено без руска подкрепа, то едва ли би издържало настъплението на султанските войски. А тъкмо това командуването не искало да допусне, тъй като в неговите планове по-сетнешната българска подкрепа заемала важно място. Ето защо в Созопол, там гдето се разработвали военните операции и съпротивителните акции на местното християнско население, бил извикан старейшината Вълкан от с. Чанакчи (днес Старо и Ново Паничерево). На 22 май 1829 г. на борда на флагмана „Париж” заедно с други български родолюбци той бил приет лично от адмирал Грейг, който отправил молба за повече търпение и благоразумие. Този важен разговор на прославения руски военачалник с българските водачи, записан от титулярния съветник Иван Ботянов, се оказал полезен както за руското командуване, така и за техните български приятели: „Всички българи подобно на гърците и другите християнски народи с нетърпение очакват пристигането на руските войски, за да се избавят от турското иго и тиранство — отбелязал Ив. Ботянов. — Най-главните от тях, живеещи в Малко Търново, Малък Самоков и Къркклисе (Лозенград), влезли помежду си в заговор срещу турското правителство и подбуждат своите съотечественици към въстание. Тяхното предприятие се изпълнява вече с голям успех и няколко хиляди българи са готови да вземат оръжието и да действуват заедно с нашите войски във войната с турците. Но независимо от тези първоначални успехи българските ръководители виждат, че не са в състояние да доведат сами докрай своето начинание. На тях им липсват необходимите оръжия и ето защо сами решили да съобщят на нашето началство и да помолят за бързо предоставяне на необходимите материали. Затова и избрали споменатия по-горе Вълкан, един от участниците в заговора, и му заповядали да съобщи като голяма тайна на Негово превъзходителство адмирал Н. С. Грейг и да поиска от него всичко необходимо. Старейшините уверяват, че в Малко Търново те разполагат с над 4000 души, готови по тяхна заповед да хванат оръжието, а заедно с християните от околните села при първия най-малък успех на въстанието те очакват, че ще съберат още 15 000, а даже и 20 000 души.

Хората са готови за борба, но им липсват много необходими неща — нямат барут, куршуми, оръжие. Сами са в състояние да въоръ-

76

жат не повече от 600 души с оръжие, не особено годно за употреба. Поради това те молят да им се изпратят в Малко Търново оръжие и други материали, а също така и 500 руски войници, с които заедно ще се насочат първо към Малък Самоков, гдето се намира турският леярен завод за артилерийски снаряди. След като го унищожат, те ще се отправят към Ениада и под прикритието на нашите кораби във взаимодействие с флота да унищожават неприятеля навсякъде, гдето го намерят.”

Този доклад се различава съществено от многото официални документи, отнасящи се пряко до участието на българите от Странджа и Сакар в нашето освободително движение и в Руско-турската война от 1828—1829 г. Отличното познаване на българските проблеми и искрената загриженост към съдбата на поробените само потвърждава мнението, че в щаба на смесения отряд действували не само като военни бюрократи, а и като представители на велика славянска сила, диреща съюз с един братски народ. Близката историческа съдба на руси и българи, техният език, вяра и религия обединяват общите им усилия и ги карат да се усещат като едно цяло, устремено към общата цел — разгрома на султанската империя. Разбира се, във времето, което задържа нашето внимание, българските и руските интереси в Източния въпрос не се покривали напълно. Русия не била още подготвена да се бори за унищожаване на феодалната османска власт на Балканите, ала въпреки това нейните военни победи имали огромно значение за активиране на българското освободително движение.

С приближаването на руските войски към най-югоизточните предели на отечеството борбата на поробените народни маси се разгаряла с всеки изминат ден. Четите на Стоян войвода и Гълъб войвода, на Петър войвода и Бойчо войвода кръстосвали Странджа и Сакар надлъж и шир, унищожавали турски обози с храни и дрехи, нападали башибозушки шайки и снабдявали бъдещите въстаници с така нужното им оръжие. Под техните непрестанни удари османските господари се чувствували все по-несигурни в цяла Югоизточна Тракия. От село Ичме (Стефан Караджово), Факия, Голям Боялък (Шарково), Карабунар (Грудово), Караеврен (Близнак), Гьоктепе (Звездец), Юктепе и много други села край Лозенград, Малко Търново и Ениатско стотици османски семейства дирели спасение в Одрин, Цариград и други здраво укрепени центрове. Фактически през лятото на 1829 г. поробителите били прогонени от много краища на Странджа и Сакар. Всички християни и останалите тук-там мюсюлмански жители престанали да изпълняват вековните си задължения към османската феодална власт, да плащат данъци, да се явяват в определени дни за ангария във владенията на местните управници и т. н. Българите организирали своя местна стража, стегнали въстаническите отряди и започнали да

77

се подчиняват само на своите старейшини и войводи.

Особено се активизирали политическите борби, когато след едно стремително напредване на юг русите овладели двата важни опорни пункта — Ямбол и Сливен. И в двата града българите използували поражението на османските войски, за да се снабдят с голямо количество оръжие и боеприпаси. Според сведения на генерал Ф. В. Ридигер четите на Стоян войвода и Желтък войвода взели над 250 пушки от Ямболския оръжеен склад. Много повече турско оръжие взели въстаническите отряди след падането на Сливен. Оттам с пушки и револвери успели да се снабдят хиляди българи, дори и тези, които не знаели как да си служат с тях. Много офицери и чужди наблюдатели, придружаващи войските, останали изумени от факта, че тракийските българи предлагали на руските войници огнестрелно и хладно оръжие на твърде ниски цени. Що се отнася до най-отдалечените краища, като Василико (Мичурин), Гьоктепе (Звездец), Армутлии (Сакарци), Мехмедкьой (Росен), Чукур чешме (квартал на Лозенград) и други селища, за тях от Одеса до Созопол били изпратени 2000 пушки, хиляди патрони и муниции. Раздавали ги селските и градските старейшини. Най-заслужилите и най-храбрите въстаници връщали старите оръжия, за да получат нови — по-модерни и бързострелни, — други получавали техните и така, докато била въоръжена голяма част от боеспособното мъжко население.

С яркото съзнание за своите пораснали възможности въстаниците предприемат все по-дръзки и продължителни нападения. В началото на август 1829 г. те изненадали в Малкотърновско „движеща се на югозапад турска част, водена от Халил паша, и я унищожили до крак”. Краткото руско съобщение дава малко подробности за това сражение, но съдейки по многото жертви от двете страни, то вероятно протича твърде напрегнато. На полесражението остават да лежат труповете на десетки убити въстаници и османски войници.

С не по-малък възторг местното население посреща и вестта за голямата победа на прославения Стоян войвода и четниците му над омразния Тахираа. Събрал стотици дезертьори от турската армия, крадци и други декласирани елементи, които рядко правели разлика между християни и мюсюлмани, Тахираа унищожавал и грабел де що намери. През една августовска нощ на 1829 г. обаче, когато шайката деляла богатата плячка край с. Каракютук (Пънчево), разбойниците били изненадани от българските четници. В завързалото се сражение падат убити почти всички бандити и техният главатар Тахираа — страшилището на цяла Тракия.

Ала като най-голям успех на странджанските и сакарските въстаници руските военни хроники сочат голямото сражение край Малък Самоков на 8 август 1829 година. Тази голяма акция имала за цел

78

овладяването на известната оръжейна фабрика, която доставяла за нуждите на турската армия хиляди снаряди и патрони. Заобиколена от всички страни с високи зидове, увенчани тук-там с бойни кули, от които зеели дулата на леки планински топове, Самоковската оръжейна фабрика с право се считала за непревземаема и ако все пак някой би се опитал да стори това, повече от видно било, че ще му е необходима артилерия. Но не така мислели юнаците на старейшината Хаджи Георги от Малко Търново. Заедно с малката Созополска чета те организирали „въстанически отряд от около 1000 души партизани”, четем в руското съобщение. След продължителни кроежи, в които участвували и български първенци от Малък Самоков и околните села, щабът на Хаджи Георги решил да помоли и за руска подкрепа. В района, гдето се съсредоточавали българските въстаници, пристигнали полк егери и един хусарски ескадрон.

Настъпил решителният миг. През нощта на 7 срещу 8 август, скрити във фабриката, български работници нападнали охраната при южната порта и пуснали в „крепостта” първите стотина четници. Изненадата сред неприятеля била голяма. Наченала се жестока ръкопашна схватка, към която се присъединявали все нови и нови участници. Чувало се само свистенето на ятагани, воплите на умиращите и тропотът на безредно бягащите турски защитници. След 3-часово кръвопролитно сражение оръжейната фабрика в Малък Самоков била превзета.

Въпреки немалкото жертви българи и руси ликували след постигнатия успех. В плен били взети 40 турски войници и трима офицери. Целият комплекс от пещи, леярни, работилници, помещения за охраната и т. н. били разрушени. От района на Странджа била премахната не само важна оръжейна фабрика, а и място, в което десетилетия наред бил използуван каторжният труд на стотици български работници.

За подвизите на българите от Странджа и Сакар в годините на Руско-турската война от 1828—1829 г. може да се разказва много, но едва ли ще бъде посочено най-важното, ако не споменем за голямата икономическа и медицинска помощ, давана щедро на освободителите. Откъснати далеч от своите снабдителни бази, войските на ген. И. И. Дибич получавали всичко необходимо от местното християнско население — месо, плодове, зеленчуци и други продукти — на достъпни цени или без каквото и да е заплащане. Топлият и радушен прием на „тракийските българи” направил силно впечатление и на дипломата Ф. П. Фонтон. В серия писма до своя колега и приятел той многократно се връщал на този проблем, за да обясни странния парадокс, занимавал често чуждите наблюдатели — превръщането на османски владения в надежден тил за руските войски. Където и да се появявали руските войски „из равнините и горите на Тракия”, за каквато и по-

79

мощ да протегнели ръка, винаги я получавали трикратно по-голяма и от сърце. По този начин не само че била запазена боеспособността на Дунавската армия, нещо повече — в последните месеци на войната тя се чувствувала още по-силна и още по-уверена във възможностите си. „На това помага обстоятелството — писал Фонтон на 5 август 1829 г., — че ние тук, макар и да сме в неприятелски, не сме в неприязнен край”... Напротив, „от генерала до последния войник”, на всички им се струва, че маршируват по близка, родна земя.

Гореща руска благодарност заслужили българските патриоти и през лятото на същата година, когато пламнала тежка чумна епидемия. Жертвите сред руските войски достигнали огромни размери. Оказало се, че от 120-хилядната армия 1/3 била тежко засегната от болестта. Според сведения на командуването до края на юли 1829 г. 19 446 войници и офицери починали, а други 3500 трябвало да останат на продължително лечение в българските селища. При крайно недостатъчните и зле комплектувани санитарни части командуването прехвърлило голяма част от грижите по овладяването на епидемията върху своите едноверци. Мнозина от тях подирили убежище в Странджа планина, но не били малко и тези, които с риск за живота си бдели над хилядите болни. Съвременници разказват, че много българи умирали от страшната болест, бидейки пред постелите на войниците или в момент, когато подготвяли гробовете им в братските могили. Но поели веднъж задължение към освободителите, те не престанали да се грижат за тях до момента, когато болестта изчезнала така ненадейно, както се и появила.

Въпреки суровото изпитание по време на войната и огромните жертви, понесени от народа, ръководителите на българското нацио-налноосвободително движение в Странджа-Сакар не престанали да чертаят смели планове за създаването на една бъдеща автономна българска област. Израз на това тяхно схващане е „Молбата на християните от с. Факия”, връчена на дипломата Ф. Фонтон от стопанина на къщата, в която бил настанен. Тя съдържала шестнадесет точки, разкриващи по-важните искания на българите от този край. „Да будем сами волни. Да мы сами себя да судимо. Да мы черкви правим, когда и где захотим. Субаши да няма нигде. Да мы оружие носимо...” — четем в молбата. По същество тези искания очертавали най-важните свободи, от които българите в бъдещата автономна област трябвало да се ползуват. Едновременно с това те настоявали и за установяване на нови форми на производство и размяна, които по своя замисъл били буржоазни — за премахване на спахилъка, ангарията и другите феодални тегоби, задържащи икономическите им развитие. А всичко това е сериозен показател, че в края на 20-те години от XIX в. християнското население от най-отдалечените югоизточни области на бъл-

80

гарските земи достигнали твърде високо за времето си развитие — както в областта на стопанския живот, така и в сферата на политическото мислене.

Но събитията се развили в неочаквана за българите насока. На 14.IX.1829 г. двете воюващи страни подписали в Одрин мирен договор. Следвайки инструкциите на Петербург, руските представители се задоволили с минимума от възможностите, които имали: автономия за Влахия, Молдавия и Сърбия (фактически те вече разполагали с нея), независимост за воюваща Гърция в желаните от Русия граници, откриване на черноморските Проливи за търговските кораби на всички държави, неголеми териториални придобивки за Русия, контрибуции и т. н. По страниците на договора България и българите като народ, взел най-активно участие в едва заглъхналите военни действия, въобще не били споменати. Единствено в т. 13-а от договора било отбелязано, че всички желаещи християни имат право да емигрират в Русия. За промяна в тяхното стопанско и политическо положение или за провеждането на някакви други реформи и дума не ставало.

Напразни били усилията на българите от Странджа и Сакар пред главнокомандуващия ген. Дибич Задбалкански за по-енергична руска намеса в тяхната съдба. За отпускане на допълнително оръжие и подготвяне на ново, още по-масово народно въстание. „Войводите се приготвиха и седемнадесетчленната депутация пред Дибича Задбалкански да излезе и между депутацията е бил както Митър чорбаджи Ичменский, и Вълко Бинбелов от Факия” — разказва съвременник. Надеждата им обаче се осуетила, понеже Дибич им казал: „Ако вий, българите, не мирясате, то ази ще обърна топовете на вас и хаде вон”.

На всички молби, на всички запитвания от страна на поробените руските военни власти отговаряли по един и същ начин — преселение в Русия. Никакви други задължения и обещания за промяна на робската им участ те не могли да поемат. Политиката на западните държави и тежкото стопанско и финансово положение на Руската империя принуждавали императора да се стреми към по-бързо приключване на войната и завръщане на войските в Русия. Всички български опити за ново активизиране на въоръжената борба пропаднали. „Приготвената революция от по-преди, движена от Стоян Бинбелов, Желтък войвода, Гълъб войвода, Бойчо и Петър войвода — разказва герой от хрониката на Балчо Нейков, — гдето пакости са нанесли преди идването на руснаците и след идването им, станаха известни на турците; който с тях е взел участие и като се смята почти цялата страна, се молепсали и от страх никой вече не можеше да остане под турците.”

Надигнали глава и завърналите се във владенията си османски главорези. Започнала жестока разправа с онези християни, които преди няколко месеца били заграбили имота им или извършили други „зо-

81

луми срещу властта на падишаха”. Обвързани от договорните задължения, руските власти не били в състояние да предприемат почти никаква защита над „обезоръжените” българи. На места саморазправата на османлиите ставала пред самите очи на бързащите да се изтеглят руски полкове. „На границата между Одрински и Старозагорски пашалък — четем в донесение до щаба на армията от 14.Х. 1829 г. — са започнали преди един месец и продължават и досега убийства и грабежи над християните. Досега са убити до 400 души, които произхождат от доскорошни богати фамилии.”

Не останали назад и османските феодали в Ямболско и Чирпанско, в Сливенско и Айтоско. В Сливен например „пред очите на самите руски офицери” били извършени насилия и грабежи над много мирни българи. Принудени от обстоятелствата и в невъзможност да се противопоставят сами на неизбежното турско отмъщение, много българи решили да се вслушат в руските съвети и да подирят убежище на север от Дунав. Както навред в източните области, и тук, в най-притулените южни предели на отечеството, християните се разделили на две групи — едната, въодушевявана от Митър чорбаджи за преселение в Русия, другата — представена от Вълко Бинбелов и Никола Димов — за оставане по родните места. След дълги разговори и разправии, които на места завършили дори с кръвопролитие, най-после надделели онези народни водачи, подкрепени от руските окупационни власти. Да напуснат завинаги бащините си огнища се приготвили хиляди семейства.

Вълнуващо, с много мъка и драматизъм протекли изселванията от десетки селища и балкански колиби: от Одринско и Лозенградско, от Малко самоковско и Елховско, от Малкотърновско и Ямболско. Имало случаи, когато за емигриране се приготвили цели райони. В Странджанско например към преселническите лагери, създадени от руските войски в Айтоското поле, се насочили стотици семейства от Горно и Долно Алмалии, Белеврен, Малдеш (Кирово), Тикенджа (Граничар), Коджабук (Голямо Буково), Алапон (Богданово), Кара Кютюк (Пънчево), Белила, Тагаркьой (Тагарево), Дервентдере (Проход), Бююкбунар (Бистрец), Сливово, Кубадин, Оман (Омана), Юмрук кая (Синьо камене), Реджебмахле (Гранитец), Гюнддюзлер (Денница), Таситепе (Камен връх), Ичме (Стефанкараджово), Бургуджикьой (Поляна), Еникьой (Каменец), Еврелия (Славейково), Деремахле (Малък Воден), Оджакьой (Крайново), Кайбиляре (Странджа), Яйладжик (Горска поляна), Куртбунар (Вълчи извор), Ново село, Ахлатлии (Голямо Крушево), Казаклисе (Желязково), Карабунар (Грудово) и други села.

Дълго стояли бъдещите изгнаници над гробовете на своите бащи и деди, прощавали се с дом и близки, а някъде с добрите си комшии

82

турци, които, почувствували съдбовния миг, сами увещавали българите да останат по родните си места. Плачът и виковете били неописуеми. На много места българите изгаряли къщите си, за да не станат след това притежание на омразните мъчители. Всяко семейство заедно със старците и децата имало право на една кола багаж. Останалото имущество, събирано от поколения наред, оставало често под открито небе, за да го вземе всеки, комуто било потребно.

Разделени на групи от по две хиляди души, злочестите тракийци се отправяли към Ямбол и Айтоското поле, а оттам през Баня, Бяла река, Фундуклии, Петриково, Варна, Мангалия, Кюстенджа и Исакча към Сатуново и безкрайните степи на Бесарабия. Само за няколко месеца от Източна България емигрирали около 140 хиляди души — огромна цифра за онова време. Ала най-многолюдно било преселни-чеството от югоизточните краища, от онези бунтовни места, които никога не се примирили с робската си участ. Така заедно с жертвите по време на въоръжената борба срещу вековните поробители българите от югоизточните предели изгубили хиляди свои братя, поели трудния път на изгнаничеството.

Над Странджа-Сакар, една от най-развитите български области до 30-те години на XIX в., за дълго време отново надвисвала мрачната сянка на безлюдие и още по-тъжна робска участ.
 

Литература

Архив внешней политики России, Москва, фонд Главный архив.

Центральный государственный военно-исторический архив, фонд Молдовской армии.

Центральный государственный исторический архив в Ленинград, фондовете Канцелярии Первой департамент, Совет министра внутреных дел и др.

Н. А. Лукиянович. Описание турецкой войны 1828 и 1829 годов, ч. I—IV, СПБ., 1844—1847.

Ст. Романски. Българите във Влашко и Молдова. Документи. С., 1903.

Н. Епанчин. Очерк похода 1829 г. в Европейской Турции, ч. 1—3, СПб., 1906—1907.

В. Д. Конобеев. Българското националноосвободително движение. Идеология, програма, развитие. С., 1972.

Р. Боев. Българите в Руско-турската война от 1828—1829 г. Известия на Националния военноисторически музей, т. IV, С., 1980.

Ст. Дойнов. Преселнически движения от българските земи по време на руско-турските войни през първата половина на XIX в. Българското възраждане и Русия, С., 1981.

Балчо Нейков. Сбирки от народния живот. Море — литературно-художествен алманах, Бургас, 1982.

[Previous] [Next]
[Back to Index]