За ролята на Родосто като дебуше на българските земи през втората
половина на XVI век
Йоанна Д. Списаревска
„На 11 юни 1591 година стигнахме в Родосто — пристанищен град на морския бряг, в чийто залив има складове на търговци. Тук се търгува с вълна, кожи, восък и памук. Пътят вървеше по плодородна хълмиста равнина... В Родосто има четири кервансарая, а посланичеството отседна в съградения от Рустан паша, където има красива джамия и на пътниците се дава в течение на три дена храна, та има и хубав кладенец. Родосто е открит град, разположен е на хълм, заслонен в дълга и тясна долина, която образува два излаза на юг. От тази страна, както и от югозапад корабите са слабо защитени от ветровете. Има пристанище с римски песъчлив бряг (di spiaggia romana). Градът е разположен почти в средата на цариградската теснина [Проливите], на 100 мили от малката крепост [Галиполи] и на също толкова от Цариград. Срещу него е о-в Мармара и островите, наречени Камери [дн. островна група Паша лиман], а на насрещния азиатски бряг се намира град Панормо [дн. Бандърма].” [1]
Така пестеливо, но точно анонимният пътеписец на мисията на Лоренцо Бернардо, посланика на Венеция при султанския двор, описва града на Мраморно море в периода на неговия бърз разцвет — последното десетилетие на XVI в. От вниманието на чужденеца, преминал дългия петдесетдневен път от Републиката на св. Марко през Дубровник, Албания и Македония до Солун и Цариград, не убягват плодородието на тракийските прибрежни райони, живописното амфитеатрално разположение на крайморския град, търговското оживление на пристанището. Стичащите се тук от вътрешността на полуострова внушителни количества суровини, предназначени за износ в средиземноморските, предимно италиански търговски центрове, налагали както построяването на обширни складове и магазин на самия пристан, така и издигането на просторни и удобни кервансараи и ханове, където пътниците да пренощуват и получат храна, а търговците и техните служащи да намерят сигурен подслон за по-дълго време.
Будният поглед на пътеписеца обаче, като съзира неблагоприятния
42
за корабоплаването пристан на Родосто, който не давал надеждно убежище на плавателните съдове при появата на южния и югозападния ветрове,същевременно отбелязва ключовото му положение в Проливите — между Босфора и Дарданелите, между османската столица и важния първи подстъп към нея — крепостта Галиполи. Това твърде благоприятно обстоятелство има своето водещо място сред несъмнените предимства, които спомогнали за търговския подем на тракийския приморски град.
Разбира се, Родосто не спада към градските селища, възникнали бързо след османското завоевание в резултат на колонизацията, която имала за цел разрешаването на важни задачи от военноадминистративно и икономическо естество. Издигнат на брега на античната Про-понтида, той има столетна история, чието начало може да се проследи от древността през Средновековието до нашата съвременност. За този „твърде древен град, но без стени, на брега на широк залив на Мраморно море, североизточно от планината Текирдаг” [2] ни говори още през 1547 година, или повече от четири десетилетия преди цитирания анонимен венециански пътеписец, известният френски природоизпитател и лекар Пиер Белон дю Ман. Той бил включен в посланичеството на Габриел д’Арамон, което Франсоа I изпратил до Сюлейман II с целта да провери благонадеждността на Високата порта като съюзница на Франция в нейните проекти на Леванта.
В подробното описание на пътешествията си из османските провинции на полуострова се долавят наблюдателността на учения и проницателността на дипломата при обрисуването на флората, фауната, минното дело, на религията, нравите и устройството на Османска Турция и балканските й владения, на техните природни богатства и икономически възможности, а оттам и на ориентацията в стопанската политика на Империята спрямо Западна Европа. Не могат да бъдат пренебрегнати любопитните и показателни сведения на П. Белон за оживеното корабоплаване по тракийското крайбрежие на Проливите, за развивания от пристанищата на Силиврия, Хераклея, Родосто и Галиполи, както и в устието на Струма внос и износ на стоки и суровини. Той бил важен белег за взаимната търговска заинтересованост на османските управляващи среди и на деловите кръгове на водещите италиански градове-републики (Венеция, Анкона и Генуа), на Неаполското кралство, на Рагуза, както тогава наричали далматинската република Дубровник. Налице били ясно насочени търговски интереси въпреки несигурната обстановка, създавана от постоянните — незначителни или сериозни конфликти и военни сблъсъци, които често противопоставяли държавата на османците и християнския Запад.
При пътуването си по сухоземния път, следващ бреговата линия на Тракия от Цариград до Галиполи, френският учен не подценява
43
някои характерни особености в търговската политика на Османската империя спрямо Италия и останалите европейски държави, особености, наложени от спецификата в условията на живот в завладените балкански страни и от сложната международна конюнктура през 50-те години на века. Както личи от изложението, явно П. Белон имал възможността да се запознае по-отблизо със Силиврия, която отстояла на два дена път от Цариград. И като архитектурен облик, и като търговско средище тя е описана значително по-подробно от лаконично споменатия Родосто, който видимо по онова време още не играел ролята на първостепенното дебуше на българските земи, както към края на столетието. Съобщените от автора данни за характера и обема на износа от силиврийското пристанище са твърде красноречиви. От една страна, те свидетелствуват за развитието на отделни отрасли на селското стопанство и за производителните им възможности в населените с българи удивително плодородни тракийски равнини и централни области на полуострова, които се явяват хинтерланд и на родоското крайбрежие. От друга страна, тези данни сочат за проявявания от италианските търговци жив интерес към изнасяните от тези райони на Балканите суровини. „Големите кораби често пристигат в Силиврия, за да попълнят товара си със стоки, които им се носят от Одрин, от вътрешността на Тракия и от България. [3] Като пример за това ще посоча, че като минавах оттам, видях един венециански кораб, който завършваше да товари стоки като вълна, кожи, памук, донесени му не само от гореспоменатите страни, но също и от Анадола.” [4]
Продължилата по тракийското крайбрежие обиколка на Белон разкрила пред погледа му освен Силиврия и другите три антични града, „които...вече не са обградени със стени както всички други градове в страните, където владее великият турчин” [5].
С почти неспирните военни действия на Сюлейман, насочени на запад или изток, и най-вече с подготовката през същата 1547 година на нов поход срещу Персия, изискващ намирането на нови приходоизточници, с въвеждането на общ, от имперски мащаб, или частичен — в отделните провинции — ясак [6], с бунтовното непокорство на раята пред беззаконията на местните управници и зачестилите пиратски нападения би могла да се обясни описаната от френския пътешественик процедура, която турските власти въвели за преминаващите през Проливите чужди кораби. Както доказват по-късните документални източници, тази процедура се превърнала в строго съблюдавана фискална практика, тъй като при представянето на корабните документи и проверката на товара на пристанищните власти се плащали установени от нормативни актове немалки такси и налози. Ето какво пише по
44
този повод Белон: „Турците сега имат такъв обичай, че всички морски съдове, както големи, така и малки, от която и да било страна, които искат да излязат от този район [на Проливите], са принудени да спират и говорят със стражата на Галиполи, да вземат паспорта си и го предоставят в една от двете крепости при Проливите на Босфора... Всеки голям кораб, който иска да напусне Турция през този пролив независимо от каква народност е, трябва да остане закотвен в продължение на три дни, за да имат турците достатъчно време да претърсят целия кораб. Те не пропускат да посетят нито един, бил той на венецианци, анконци, генуезци, неаполитанци и рагузанци, които обикновено плават там. И тъй като това е ключово място и един от най-важните преходи в Турция, през който робите биха могли да избягат, те го пазят добре.” [7]
Засилената бдителност на турските власти при охраната на Босфора и Дарданелите — главните подстъпи към столичния град и Черноморието, задължителният тридневен престой на всички по-големи чуждестранни плавателни съдове преди напускането на Проливите, представянето на съответни пропуски и документи на стражите и от двете крепости — на Босфора и на Дарданелите при Галиполи, внимателното претърсване на корабните товари и налаганите без съмнение високи глоби и строги наказания при намиране на избягал роб или непозволени за износ артикули в никакъв случай, разбира се, не улеснявали корабоплаването в Проливите. Напротив. Както недвусмислено показва френският пътеписец, тези мерки ги правели несигурно място с лесен достъп, но труден излаз. Въпреки всичко това обаче, подтиквани от стремежа към макар и нелеки, но големи и гарантирани печалби, които се получавали на западните тържища от продажбата на качествените суровини от околностите на Босфора, Източна и Беломорска Тракия, от северните и североизточните български покрайнини и Добруджа, от южното Черноморие и дори от отвъддунавските княжества, множество кораби се впускали смело през Проливите и навлизали в черноморски води.
И в горецитирания откъс, и в пасажа, посветен на износа на жито, вълна и мед от вътрешността на страната през устието на р. Струма, наблюдателният французин не пропуснал да спомене наличието на кораби на Рагуза (Дубровник). Дипломатичните и предприемчиви поданици на източноадриатическата република още от началото на османското настаняване на Балканите били облагодетелствувани от султанската власт с ред права и привилегии и съсредоточили в свои ръце едва ли не целия трафик в европейските владения на Османската империя. Именно дубровнишката търговия в течение на повече от три века — от последните десетилетия на XV в. нататък — по суша, с кервани, а през втората половина на XVI в. — и по море, чрез Варна
45
и впоследствие процъфтявалото Родосто, тясно свързвала българските земи с големите италиански пазарни и пристанищни центрове.
Причините за стремителното издигане на родоското пристанище през последните две-три десетилетия на XVI в. като водещо експортно средище на българските провинции, и по-специално като главно стоварище на кожи от едър рогат добитък, предназначени за експедиция в Италия, неведнъж с основание са привличали вниманието на наши и чужди учени.
Както е добре известно, през периода от средата докъм 80-те години на проучваното XVI столетие определено значение за разгръщаната от дубровничани вносно-износна търговия между българското Черноморие и редица италиански приморски градове имала Варна. [8] В течение на дълги години (някои от които доста бурни), след като преодолявали бариерата на Проливите, намиращи се във властта на враждебна към християнския свят държава, десетки дубровнишки и отделни италиански кораби хвърляли котва във варненското пристанище, където имало немалобройна общност на търговци от далматинската република. Оттук за Анкона, Венеция, Ливорно, Неапол, Месина и др. били изпращани внушителни количества кожи, вълна и восък, които пристигали от черноморското крайбрежие и прилежащите му райони, от Придунавието и Североизточна България, дори и от отвъддунавските влахомолдавски земи.
Именно с оглед на постепенния отлив, който се забелязва в търговията на Дубровник с Варна, особено значение добиват факторите, превърнали почти по същото време Родосто в оживен център с подчертана притегателна сила за дубровничани, чиито делови интереси били свързани с българските земи. Едва ли могат да бъдат приети като достатъчно обосновани приведените от нашия изтъкнат стопански историк д-р Ив. Сакъзов обяснения за замирането на варненската търговия посредством Дубровник с Италия и за предпочитането на Родосто от дубровнишкия флот, а именно: липсата на дубровнишка колония в нашето пристанище и на дубровничани в Месемврия и Созопол, които да организират износа по море, за разлика от наличието на многочислена и дейна общност в тракийския морски център, голямата конкуренция на множеството гръцки и турски търговци, поели изцяло трафика по Черноморието; липсата на кораби на републиката, които да превозват подготвените във Варна за експедиция суровини, докато в Родосто много по-често се намирали дубровнишки плавателни съдове и там бил началният и краен пункт на рейсовете им през Дубровник за Италия. [9] По-скоро изглежда, че това не са причини, а следствия от едно историческо явление, чиято сложност и многоаспектност заслужават по-специално внимание. Би било прибързано според нас да се възприеме като единствено валидна и хипотезата на
46
видния френски учен Ф. Бродел. Отбелязвайки интересния факт за почти едновременната търговия на Дубровник с Варна и Родосто, но със съзнанието за непълната аргументираност и едностранчивост на такова обяснение, той само лансира идеята за фискална обусловеност на предпочитанието на пристанището на Мраморно пред това на Черно море — т. е. евентуалното избягване на по-големите митнически разноски при преминаването на Босфора. Бродел обаче обръща основателно внимание на досега останалото необяснено, но красноречиво и показателно обстоятелство — изоставянето в края на XVI в. и на двете пристанища от флота на Дубровнишката република, замирането на трафика по море с Балканите за сметка на търговията по суша с кервани. [10]
Несъмнено в точното и изчерпателно изясняване на по-далечните предпоставки, обусловили тази рязка промяна в икономическата политика на Дубровник, ще се намери и пълният отговор на възхода на Родосто през последните три десетилетия на XVI в. При това няма да бъде пренебрегната настъпилата в края на столетието и свързана с усложняването на международната конюнктура в Средиземноморието сериозна криза в отношенията между далматинската република и Портата, която несъмнено ограничила или дори временно прекратила преминаването на западни плавателни съдове през Босфора и навлизането им в Черноморието. Ще бъде отчетено и видимото намаляване и по брой на корабите, и по тонаж на дубровнишката търговска флотилия, някога опасна съперница на венецианската. При новите по-неблагоприятни условия, съкращаването времетраенето на рейсовете с няколко дни — нещо, което увеличавало транспортните възможности на един кораб, снижаването на разходите за пристанищни мита и такси, избягването на конфликти с властите в самата османска столица също имали немаловажно значение за насочването на дубровнишките интереси към Родосто.
Освен това при грижливо организирания от дубровничани кервански превоз пристанището на Тракия имало своите безспорни предимства. Едновременно с ключовата си позиция на Проливите Родосто бил разположен на оживено кръстовище в добре разгърнатата пътна мрежа, която от римско време насам покривала полуострова. Още през XII—XIV в. обилни сведения на византийски хронисти и западни историци очертават Родосто (нар. от тях Родесто) като важен стратегически пункт и комуникационен възел на пътищата, където се развивали военните операции между България и Византия. [11] Проследявайки не толкова централните съобщително-операционни линии на Балканите, колкото керванските пътища, и то въз основа на данните, почерпани от използуващите ги често търговци, арабският учен Идриси в своята известна „География” неведнъж отбелязва Родосто под името
47
Рудусту. [12] Както напоследък стана достояние на наши историци, в датиращи от първите години на XIV в. документални източници от каталонски произход, които свидетелствуват за търговски връзки на Барселона и Каталония с Цариград, Мраморно и Черно море, пристанище Родосто се отбелязва като износен пункт на суровините от Романия (т. е. Тракия). [13]
На базата на горепосочените извори и на обширната пътеписна литература от вековете на османското господство може да се установи, че от средновековието нататък Родосто се намирал на кръстопът на пътни артерии с първостепенно военно и стопанско значение. През него минавал пътят, който следвал тракийския бряг на Мраморно и Егейско море, прибрежните райони на Йонийско море и свързвал Цариград през Солун и Македония с далматинското крайбрежие. От Родосто започвал и път, който, пресичайки Родопите, минавал към долините на Места, Струма и Вардар за Скопие и Охрид, където се вливал в известния път Via Egnatia, водещ до Адриатика и Драч. Чрез няколко отклонения от него при едно или друго населено място родо-ското пристанище се оказало включено в мрежата от пътища, образувана между Далмация и султанската столица от оживените „Обичаен Топлички път”, „Скопски или Косовски път”, „Пътят на Зента” и „Ужичкия път”. По тях се движели както посланичествата на западноевропейските владетели при Портата, така и търговските транспорти, които осъществявали трафика на българските земи през Дубровник с Италия. [14] Родосто бил и един от крайните пунктове на главната пътна артерия на Балканите — прочутия още от римско време Via militaris. Посредством няколко разклонения на този наречен още „Цариградски път”, който свързвал страните от Централна Европа през Белград, София и Пловдив със столицата на Османска Турция, можело да се стигне до пристанището на Южна Тракия. Всред тях по-често използувани били две — при Ихтиман през Крънската област и Стара Загора и при Силиврия. По сравнително удобни пътища към Родосто се придвижвали транспортите с коли, които изнасяли суровините от при дунавските области, североизточните покрайнини и Черноморието. Тези пътища се вливали или във вече посочения военен път от Белград за Цариград, или преодолявайки ред трудности при пресичането на старопланинската верига през източните й проходи, навлизали в тракийските равнини и южното Причерноморие. Оттам през Карнобат и Айтос достигали родоското пристанище и османската столица. Този маршрут бил известен още от Средновековието, а и по времето на османското владичество не загубил своето стопанско значение. Освен търговски кервани по него пътували и полските посланичества при Портата, чиито пътеписи са сред основните източници за облика на селищата, разположени в източната част на страната. [15]
48
Анализът на редица непубликувани дубровнишки източници — най-обилното и богато на доказателствен материал документално градиво за икономическата история на Балканите — позволява посредством интензивността на пристанищния трафик да се проследи издигането на Родосто като дебуше на българските провинции на империята през втората половина на XVI в.
Както вече бе посочено, от началния период на настъпилия през 60-те — 80-те години на столетието разцвет на търговската флота на Дубровник, когато тя нямала съперници на Средиземноморието, [16] зачестяват и сведенията за дубровнишкия трафик в черноморския басейн и за експорта на суровини от родоското пристанище за Италия предимно посредством плавателни съдове на далматинската република.
Всред по-ранните извори — тези от 60-те години, които свидетелствуват, че редица видни дубровничани — търговци и корабопритежатели, използували едновременно с варненския пристан и този на Родосто, за да превозят български селскостопански произведения за Италия, по-голям интерес представлява един сключен в Дубровник през 1558 г. наемен договор — naulizzatum [17] (вж. приложение I). Съгласно договорните условия Джовани Працат — член на известна фамилия мореплаватели, стопански и политически дейци, дал под наем на дългогодишния дубровнишки търговец у нас Стефано ди Гради своя кораб „Св. Катерина” за един от редовните му рейсове между българското черноморско крайбрежие през Проливите за Анкона. Както ще видим по-нататък, името на Стефано често се среща всред износителите на суровини за италианските републики, било по море, било по суша. Поетото от наемателя задължение в сравнително кратък — 15-дневен — срок да осигури натоварването на внушителното количество от 13 000 говежди кожи или във Варна, или в Родосто според избора на негов, ангажиран с експедицията търговски агент е показателен факт. Явно е, че по това време Стефано използувал във вносно-износната си дейност и двете пристанища. Оттам се налага и логичното заключение, че насочвайки своите транспорти към тракийския порт, и той, а и други негови съграждани вече разполагали там с немалоброен и активен помощен персонал. Осигуряването на дългия превоз по пътищата от вътрешността на полуострова до брега на Мраморно море, наемането, изграждането и поддържането на обширни складови помещения, включването на местни производители, посредници и пласьори в оживения внос и износ и не на последно място установяването на полезни контакти с пристанищните митнически власти изисквали дългогодишен делови опит, организаторски дарби и дипломатичност. Несъмнено тези качества членовете на многобройните дубровнишки колонии и във Варна, и в Родосто притежавали в
49
пълна мяра, тъй като при навлизането в поредната криза в политическите връзки между Дубровник и Портата през 1556—1557 година и дори през посочената 1558 г., изострила отношенията дотам, че станала известна като „една от най-тежките в историята на турско-дубровнишките отношения през XVI в.” [18], корабоплаването в Черноморието и Проливите не пострадало чувствително.
През периода 1558—1562 г. били сключени множество договори, които разкриват мащабния износ на суровини от българското Причерноморие за водещи италиански морски центрове. Особено място сред тях заема един неиздаден досега наемен договор от 1561 г. [19] (вж. приложение II). Той доказва, че в постоянно развиващата се търговия между западното крайбрежие на Mare maggiore (както тогава наричали Черно море) и Италия било включено и Ливорно. През 50-те— 70-те години на XVI в. като главен експортен център на Тоскана, пристанище на процъфтяващите Флоренция и Пиза, и като транзитно средище на рейсовете между Източното и Западното Средиземноморие и Северно море Ливорно бил често посещаван от дубровнишки кораби. [20] При това разглежданият договор е неоспоримо свидетелство, че десетилетия преди официално даденото от Портата разрешение на Флоренция за свободен достъп до Черноморието [21] плавателни съдове под командата на флорентински капитани имали възможност да навлизат в черноморски води и да изнасят суровини за тосканското пристанище. Този без съмнение доходен трафик привличал вниманието на предприемчиви хора както от флорентинските, така и от пизанските делови кръгове.
Както проличава от клаузите на договора, сравнително големият кораб [22] „Св. Мария де Скарпело” на флорентинеца Антонио Пелиери бил нает за рейс по линията Амалфи — Дубровник — Цариград (Пера) — Черноморието — Ливорно именно за сметка на прочутите банкери във Флоренция Салвиати, и по-точно за филиала на Филипо де Салвиати и Сие в Пиза от техен търговски агент —дубровничанин. Със съдействието на установилите се в Пера флорентински търговци Гуалди и Букарели корабът трябвало да изнесе от басейна на Маге maggiore и района на Проливите между 13 и 15 000 волски кожи. Точно установеното навло, отделно за кожи от Монокастро, от Варна и от Гърция, и предвижданата възможност цялото това значително количество или част от него да бъде натоварено в Родосто, сочат не само нарастващото му значение на дебуше от балкански мащаб, но и дават ценни указания за три интересни за нас варианта при организацията на експедицията. Първият е корабът да поеме товара си във Варна и в разположеното на северозападния морски бряг при устието на Днестър Монокастро [23] — за това недвусмислено говори различният размер на навлото, съобразен с тяхната отдалеченост; вторият —
50
кожите от тези важни експортни средища да бъдат изнесени от българското пристанище (неведнъж оттам били изпращани суровини от влахомолдавските земи), и третият — евентуалният им превоз от Варна по суша до пристанището на Южна Тракия.
При така обрисуваната картина на трафика по море с дубровнишки и италиански кораби и по суша — с кервани, като се има предвид, че продукти на селското стопанство се стичали и във варненския пристан, и в Родосто не само от българските крайбрежни области, но и от централните райони на полуострова и дори отвъд Дунава, несъмнено и трите възможности се оказвали осъществими. При всички случая обаче безспорен е фактът, че още в началото на 70-те години на XVI в. плавателни съдове под италиански флаг се включвали в търговията с българското Черноморие и Долна Тракия и че водещите им пристанищни центрове — Варна и Родосто — трайно привличали не само погледа на дубровнишките, но и на италианските търговски среди.
Едва изминали седем месеца след сключването на гореразгледания наемен договор, и в друг подобен документ от лятото на следващата 1562 г. [24] пристанът на Мраморно море се отбелязва като вероятен износен пункт на закупени в българските провинции и предназначени за Анкона огромни количества кожи. Между имената на шестима търговци от Дубровник, наели кораба „Св. Хиеронимо” — притежание на патрицианската фамилия Сорго, за поредния му рейс между Варна и папското владение на Западна Адриатика, фигурира вече познатият ни Стефано ди Гради заедно с други дейни негови сънародници като Биаджо Джураси, Траяно ди Черва, Биаджо ди Стефано Кладило, натрупали състоянията си с търговията на Балканите. Всички те поели задължението в едномесечен срок да доставят, подготвят за износ и натоварят във варненското пристанище 25 000 волски и биволски кожи и известно количество вълна, а при подходяща възможност и още 23 000 кожи. Обстоятелството, че капитанът Винченцо Балакович бил задължен веднага след приемането на товара във Варна да отплава за османската столица, където да престои поне 40 дни, при изричното условие през това време да не товари никакви стоки освен в самия Цариград и Родосто, е твърде показателно. То насочва към намерението на дубровничани при невъзможност допълнително да съберат и изнесат от българското пристанище евентуалното количество от 23 000 кожи да направят опит да сторят това в Цариград или Родосто. Там редица местни доставчици, а и техни съграждани от Дубровник разполагали със селскостопански произведения за продан, произхождащи не само от прилежащите на Проливите земи, но и от по-далечните, но известни с развитото си скотовъдство български области.
За разширяване на знанията ни за производителните райони, които
51
доставяли на родоското пристанище големите суровинни запаси от кожи, вълна и пр., определено значение имат десетина документа — товарителници, делови писма, поръчения, ликвидации на съдружнически отношения, отчети-сметки и др. Те отразяват износната дейност на две съдружия и на няколко еднолични търговци от Родосто за Италия през периода на стремителното издигане на тракийския пристанищен център — 80-те — 90-те години на XVI столетие.
За търговския трафик в Средиземноморието и басейните на Егейско и Черно море предходните бурни години (1565—1575) били крайно неблагоприятни. Острото влошаване на международната обстановка през втората половина на 70-те години във връзка с трескавата подготовка в империята за нов сблъсък с Австрия, смъртта на Сюлейман II и възкачването на Селим II, последвано от бърза подмяна на видни функционери в управляващите османски кръгове, и най-сетне избухналата през 1569 г. петгодишна, наречена Кипърска война, която изправила срещу Портата обединените сили на Свещената лига, не могли да не повлияят отрицателно върху навигацията не само в пряко засегнатите от военните действия райони. Значително затруднено за чуждестранните кораби се оказало и преминаването на Проливите и навлизането в Черноморието. Задържането им заедно с товарите от турските пристанищни власти, въвеждането на повсеместен ясак, зачестяването на пиратските нападения били сериозно препятствие за дубровнишката търговия с имперските владения на полуострова и по море, и по суша. Но преодоляла с такт и дипломатичност сложните и рисковани ситуации, запазила неутралитета си между воюващите страни, републиката продължавала, макар и не така интензивно като преди, своя трафик на Балканите.
Забележимото намаляване броя на документалните източници за дубровнишки експорт не само от Варна, пътят към която водел през строго охранявания Босфор, но и от Родосто, свидетелствуват за несъмнен отлив в морските контакти на Дубровник с пристанищата на османската държава през посочения период. Но това не означавало замиране на българо-италианските връзки, осъществявани посредством отделни кораби на републиката.
Един от корабите, които продължавали и по време на Кипърската война да се впускат в рисковани рейсове между българското Черноморие, Проливите и Италия, бил „Св. Джоан Батиста”, под командата на Джовани де Флорио. От лятото на 1572 г. датира съставена в Родосто товарителница [25] (вж. приложение III) между споменатия капитан и дубровничанина Марино Тампарица,. който дълги години търгувал в София и в Пловдив, където починал през 1578 година. Както личи от документа, лично Марино присъствувал при товаренето на 2100 изсушени, съответно белязани и добре подготвени за експедиция
52
волски и кравешки кожи, които били закупени за сметка на съдружието, сключено между него и останалия в родния град Дамяно ди Нико-ло. В документа като краен пункт е предвиден Дубровник, но не се изключва и възможността, съобразно нареждането на Дамяно, кожите да бъдат разтоварени на друго място — по всичко изглежда, в някои от италианските пристанищни центрове, където съдружниците разполагали с немалко търговски партньори — свои сънародници и италианци.
И действително в точка 11 на арбитражното решение от 1580 г. [26], което ликвидирало съдружието между вече починалия Дамяно и Ма-рино, се дават любопитни подробности относно споменатата пратка от Родосто. При това става известно, че капитанът, отбелязан тук като Иван ди Фиорио, нар. Иванко, трябвало (явно по желание на Дамяно) да предаде кожите в Анкона на установилия се там виден дубровнишки търговец Мартоло ди Джорджи. Според думите на капитана обаче той успял да му връчи само 1520 кожи, тъй като 580 били „отнети от армадата на Свещената лига” [27] — още едно потвърждение за опасностите, на които се подлагали търговските плавателни съдове, прекосявайки районите на бойните действия по време на Кипърската война.
Тъй като нашето проучване е насочено не само към износа от Родосто, но и към областите, откъдето се стичали изпращаните суровини, и към италианските пазари, на които те намирали добър пласмент, споменатото арбитражно решение заслужава по-задълбочен анализ. Както вече бе отбелязано, докато Дамяно останал в Дубровник, Марино бил този, който действувал в Леванта (т. е. в българските земи), при това с голям размах. След внимателното разглеждане от страна на арбитрите на сметките, внесения капитал, печалбите, вземанията и стоките з наличност се оказало, че търговската фирма притежавала редица движими и недвижими имущества в Дубровник и околностите, държала под наем къща с дюкян в София (а Марино сигурно и в Пловдив), разполагала с капитал в наличност от 1238 зл. дуката и имала да взема близо четвърт милион аспри от длъжници в българските провинции. Наличието на многоброен персонал — писар, който водел търговските книги и кореспонденцията на съдружието, неколцината администратори в София, Пловдив, Златица и др., натоварени с управляването на имуществата, организацията и реализацията на търговските сделки, и десетината агенти и слуги — значително улеснявало широкообхватната и изключително успешна дейност на Марино на Балканите. В нея като доставчици, пласьори и купувачи били включени десетки българи, турци и евреи не само от Пловдив, София и околностите им, но и от Северозападна и Северна България (Враца, Берковица, Ловеч), от подбалканските селища (Златица), от североиз-
53
точните покрайнини — Добруджа и Делиорман (Силистра, с. Червена вода, Разград), от южните и югоизточните райони на страната (Стара Загора, Ямбол, Одрин), та дори и от Влахия с Браила. Всички тези, известни с развитото си скотовъдство производителни области доставяли внушителни количества от главния износен артикул на съдружието — добре обработени кози кожи — бели и оцветени, волски и биволски кожи. Докато първите поради своята по-голяма стойност и лека преносимост се изнасяли с кервани, по-тежките, обемисти и издръжливи говежди кожи били превозвани по море и явно Родосто бил предпочитаният отправен пункт за Италия. Преобладаващата част суровини била изпращана за Анкона на богати дубровнишки търговци — на вече споменатия Мартоло ди Джорджи, на Франческо Зузори и др., които разполагали с широки връзки с деловите среди на Рим, Неапол, Венеция и пр. Немалки количества били експортирани и за Апулия — за сънародника им Хиеронимо ди Марко и търговския му агент Николо ди Натале. В дългия списък на дейните партньори на съдружниците са включени и много италианци — Николо ди Радо Барончини от Барлета, Долчони от Венеция, Пиетро ди Джакомо Скиноза от Биселия, Франческо ди Агостини и Сие от Камерино, както и ред длъжници от Амалфи, Капуа, Солофра. В замяна на българските суровини фирмата на Дамяно и Марино получавала италианска манифактура, която намирала купувачи всред по-заможните прослойки на местното население.
Следвоенните години разкрили нови перспективи за все по-активно включване на тракийското пристанище в бързо съживилата се търговия по море между полуострова и Италия.
Още през първата мирна година, и то по непълни данни, извлечени от 4 товарителници, [28] съставени в Родосто на 2 и 11 август 1574 г., от малоазийския бряг, Цариград и района му и Родосто били изпратени с дубровнишкия кораб „Св. Мария де Бизоне” за Венеция и Анкона впечатляващи количества вълна и кожи. Така от Панормо (дн. Бандърма), околностите на османската столица — богатите скотовъдни райони на Източна Тракия и южното Причерноморие — били изнесени за Републиката на св. Марко 1315 кантара или 68 967 кг вълна. Със същия кораб, но за Анкона десетина дубровнишки търговци от видните семейства Бабалио, Гоце, Джорджи и Бона, които били свързали дейността си с българските земи, изпратили от родоското пристанище 6536 говежди и 311 биволски кожи, както и 102 кантара, или близо 5350 кг фина разчесана вълна, доставени им също от населените с българи провинции на империята.
През 80-те години на XVI в. между дейните износители на вълна от Южна Тракия през пристанището на Мраморно море изпъква името на дубровничанина Франческо Мили. Установил се трайно в Плов-
54
див, той експортирал и за своя собствена, а и за сметка на ред сънародници предимно прочутата с мекотата си вълна от Пловдивско (Iana fina di Filipopoli). Два документа — поръчение от 1575 г. и писмо от 1579 г., [29] свидетелствуват за сделките с вълна между Франческо, Джоани Барби и братята Сорго.
Лека, но обемиста и поради това трудно поддаваща се на стегната опаковка, вълната се оказвала не твърде удобна за кервански превоз. Затова, макар че при нужда тя била изнасяна и по суша за Дубровник, значителни количества от този важен експортен артикул били експедирани за Италия през Варна или Родосто.
По всяка вероятност, впечатлен именно от купищата денкове и бали с тонове вълна, струпани на родоския пристан преди отплаването на поредния дубровнишки кораб, през пролетта на 1581 г. анонимният автор на пътеписа за третото пътуване на венецианския посланик при Портата Джакомо Соранцо отбелязва: „...[Родосто е] хубав град на брега на Мраморно море, [който] разгръща голяма търговия с вълна ...” [30].
Почти по същото време (1574—1579) съдружието на Биаджо Серафино ди Кабога и Джуньо Хиеронимо ди Джорджи също развивало вносно-износна търговия между българските земи и италианските градове-републики и по суша през Дубровник, и по море през тракийското пристанище и Варна. Във връзка с арбитражното решение [31], което изгладило противоречията и ликвидирало съдружническите отношения, като доказателствени документи за дейността, развивана от Джуньо у нас, в дубровнишката канцелария са вписани 7 писма и отчет-сметка [32]. Докато арбитражното решение, установявайки капитала на съдружниците — 4753 зл. дуката във вземания от длъжници в София, Анкона, Венеция и Неапол и техните дългове за платове в размер на 4720 зл. дуката, насочва към характера на трафика им — предимно с кожи и манифактурни стоки, то останалите източници дават подробности за мащаба и географския обсег на търговията на Джуньо и Биаджо — количествата внесени и изнесени артикули и имената на търговските им партньори с тяхното местопроизхождение.
От седемте писма, написани от пролетта на 1575 до лятото на следващата година и адресирани до Джуньо в София от останалия в родния град Биаджо, с оглед задачите на нашето изследване по-голям интерес представляват три. [33] Отразявайки обширната сфера на дейност на Джуньо, в която били включени като редовни доставчици и клиенти българи, и особено евреи от София и района, от Търново, отвъддунавските влашки земи с Буса (дн. Бъзъу), от Източна Тракия с османската столица и дори от Леванта, тази кореспонденция дава точни сведения за постоянните изменения в пазарната конюнктура в Италия и по такъв начин насочвала сделките на дубровнишкия търго-
55
вец у нас. Особено внимание заслужава отлично организираният износ на десетки хиляди кожи — волски, биволски и най-вече кордовани (бели, черни и червени), с които се славела Софийската област, както и вносът на топове различни видове венециански и дубровнишки тъкани.
Макар че за значителна част от суровините и манифактурата се използувал сухоземният транспорт (доказателство за това са отбелязаните тук десетки пратки, разменени между София и Дубровник посредством шест поименно отбелязани превозвачи), Джуньо не пренебрегвал и износа по море — през Варна и особено през Родосто за Анкона и другите посочени италиански пристанищни центрове. Така например на няколко пъти се споменава за складирани в родоския порт и подготвени за експедиция с дубровнишки кораби за Анкона кожи, събрани не само от българските провинции, но и от Влахия. [34] А и от сметката-отчет [35], представена от софийския търговец на арбитрите относно полагаемите му се вземания от Биаджо за сключени от името на съдружниците сделки и за разноски, направени по транспорта им по море, особено показателна е партидата от 4250 волски и кравешки и 150 биволски кожи за 213 914 аспри, включително разходите, натоварени в Родосто за Италия. Въпреки че в случая имаме на разположение един-единствен доказателствен аргумент, внушителността на партидата и по броя на изнесените кожи, и по тяхната стойност дава основания да заключим за разгръщания от Джуньо мащабен износ през издигащото се като първостепенно дебуше на полуострова тракийско пристанище.
Други, датиращи от следващата 1580 г. документи — три товарителници [36] (вж. приложения IV и V), подкрепят становището ни за водещата роля, която вече има Родосто в морския трафик на българските имперски владения. Само фрагментарните сведения за последния, извлечени от така нар. politiae oneramenti, съставени на първи и втори декември, т. е. през най-неблагоприятното за навигация време, и то за част от натоварените единствено на галеона „Св. Николо” кожи, свидетелствуват, че двама дългогодишни дубровнишки търговци в българските земи (първият от които син на познатия ни Биаджо Джураси) предпочели да изнесат през пристанището на Мраморно море за Венеция и Дубровник 4659 волски и кравешки и 168 биволски кожи.
И Франческо Мили, известният пловдивски търговец, продължавал редовно да изнася през Родосто вълна и кожи от Тракия. Полица, регистрирана в 1584 г. от дубровнишката канцелария [37], го задължава към сънародника му Джорджо Ранина, действуващ в Цариград (Пера) за сумата от 50 000 аспри в брой. Тези пари били необходими на Франческо за заплащането и експедицията на кожите и вълната, които били на склад в родоския пристан, а като залог за навременното из-
56
плащане на дълга си той предложил на своя заемодател 837 осолени волски и кравешки кожи от Гърция и 175 кантара, т. е. 9178 кг фина вълна от Пловдив в 112 чувала — също складирани там.
Вълната заемала централно място и всред изнасяните през Родосто от „съдружниците — търговци в София” Деметрио Сература и Ми-келе ди Сорго селскостопански продукти. С дълъг опит в трафика на Балканите (Деметрио започнал вносно-износната си дейност тук към 1565 г., а Микеле — десетина години по-рано), добре запознати с конюнктурата на западните тържища, те насочили вниманието си към суровина, която намирала все по-широк пласмент в италианските манифактурни центрове. Деловите връзки на съдружието не се ограничавали само с доставчици и производители в София и областта, избрана за център на търговията му. Съдружническата дейност обхващала и българското Придунавие (Никопол), Добруджа и др. райони с бързо развиващо се овцевъдство, което разкривало възможности за изпращането на крупни пратки към Дубровник и Италия през последните десетилетия на XVI век.
Една декларация-протест от 1586 г. [38], макар че дава само частична представа за този износ през Родосто, е твърде показателна — от една страна, за неговия мащаб, а от друга — за организацията му. Както личи от документа, съдружниците натоварили заминаващия за Цариград Пауло Пиериц — също виден търговец в София, да се погрижи да наеме кораб, който да изнесе от Родосто за Дубровник и Италия складираните от техен агент там крупни количества вълна. Наемният договор бил сключен през август с. г. в Пера от Джовани ди Гондола — друг техен сънародник, установил се в султанската столица. Действувайки от името на Пиериц за сметка на съдружието, той се договорил с притежателя на кораба „Бонавентура” — Габриеле Еванджелиста — да приеме в тракийското пристанище споменатия товар и да го превози до Дубровник, Анкона или Венеция съгласно решението на Деметрио и Микеле. Договорните условия били изпълнени още през следващия месец. Според съставената в Родосто през септември товарителница Николо ди Матео натоварил на „Бонавентура” цялото предвидено количество вълна — 532 чувала за сметка на своите господари и 120 — за сметка на Андреа Марино ди Рести, чиято дейност в българските земи може да бъде проследена и през следващите две десетилетия. Всъщност, като уточнява обстоятелства, предшествували експедицията, декларацията има за задача да определи крайната цел на рейса — Венеция — и лицето, което трябвало да получи огромната пратка [39] — италианеца Джозефо ди Перго, търговски служащ във фирмата Сература-Сорго, както и да задължи капитана да води кораба си по най-прекия път и без отклонения в други пристанища. В противен случай всички евентуални загуби поради не-
57
спазване на горните условия щели да бъдат на негов риск и отговорност.
Както личи от източниците, с които разполагаме, от 1579 г. нататък корабът на Еванджелиста свързвал Варна с Венецианската република и като другите плавателни съдове, които извършвали редовен трафик с Италия, познавал добре маршрута и пристанищата по него, както и техните експортни възможности. Все по-честото включване на Родосто като посещаван морски център в рейсовете през Проливите за италианските градове-републики сочи, че както в българския пристан, така и в порта на Мраморно море корабите на Дубровник можели да разчитат на пълно натоварване.
И в разгледания документ, и в редица други, използувани в проучването, привлича внимание фактът, че не само в далматинската република и Италия, но нерядко и в столицата на османската държава (главно в Пера — квартала на западните търговци) били сключвани чартърните договори между йорабопритежателите или капитаните на корабите и техните наематели за превоз по линията Варна — Цариград — Родосто — италианските пристанища. След като припомним обстоятелството, че дори в мирно време при навлизането на чужди кораби през Босфора в Черноморието и при обратния им път те били задължени за определен срок да пуснат котва в цариградски води съгласно разпорежданията на митническите власти, а при влошаване на външнополитическите отношения на Портата със Запада те били задържани от османците, става ясно значението на Цариград като необходим пункт на задължителна, и то дълготрайна корабна стоянка, с определяща роля за успешния изход на плаването. Към това най-оживено пазарно средище на европейската част на османска Турция с огромен консумативен капацитет се насочвали търговските кораби, когато били натоварени, за да предадат товара си или част от него и да продължат своя път, и когато били свободни — за да бъдат ангажирани, или пък с непълен товар, за да го попълнят. Ето защо дубровнишките търговци в нашите земи лично или чрез свои установили се там сънародници наемали в имперската столица нужните им за износа в Италия плавателни съдове.
Горното обяснение е необходимо, за да се има предвид, че неведнъж в изворите с различен характер, където намира отражение морският транспорт на Балканите към Запад, споменаването единствено на Цариград или Пера не означава, че корабните рейсове са се ограничавали само до столичния град. В немалко случаи оттам корабите продължавали към суровинните дебушета на българските провинции — варненското пристанище и това на Мраморно море.
Настъпилите през последните десетилетия на XVI век изменения в икономиката на Османската империя — от една страна, дефицитът
58
в държавната хазна, увеличаването на цените и снижаването на покупателната възможност на турската аспра, както и създаваните от местните фискални власти спънки на търговците от Дубровник, предшествуващи свързаните с подготовката на новата Австро-турска война от 1593 г. ограничения в износа, а от друга — процъфтяването на вътрешния пазар в резултат на съживяването на градското и селското стопанство в османските владения на полуострова, дали своето отражение върху външнотърговския им обмен с италианските тържища.
Трафикът на българските земи с Италия посредством Дубровниш-ката република през този сложен период от историята на османската държава е отразен пълно и с прецизна точност в търговската книга на най-крупния представител на деловите среди на далматинския град у нас Бенедето ди Рести. Обхващащ един близо 15-годишен период (1590—1605), този дневник е най-достоверният документален източник за вносно-износната дейност, разгръщана от търговската му къща с център София и филиали в Пловдив, Силистра, Разград и с клонове в Търново, Провадия и др. С активната помощ и сътрудничеството на многобройни съдружници, търговски представители и агенти — роднини и сънародници, както и на десетки стокопроизводители, доставчици и търговци — българи, турци, евреи, гърци, Рести развил широкообхватна и доходна търговия. В нея били включени крайдунавските градове и селища Видин, Никопол, Русе, близкото до него с. Червена вода, Силистра и цяла Добруджа с отвъддунавските центрове Букурещ, Браила, Брашов, цяла Тракия с пристанищата й Драма и Родосто до Одрин и Цариград, западните покрайнини с Кюстендил, Пирот и Чипровци и черноморските градове Варна, Месемврия (Несебър) и др. На стотици хиляди златни ду ката и милиони аспри възлизала стойността на изнасяните оттук за западните пазари с кервани по суша и с кораби по море огромни количества суровини, както и на внасяните от Италия, Дубровник и Англия манифактурни стоки.
Тъй като с оглед на изследването си върху българо-дубровнишките стопански връзки д-р Ив. Сакъзов неведнъж се е спирал върху откъси от тефтера на Рести, а и той заслужава цялостно проучване, тук ще насочим вниманието си към тези вписвания в дневника, които свидетелствуват за мащабността и характера на извършвания от видния дубровнишки търговец и неговите помощници износ през Родосто за Анкона, Венеция и др. А понеже тефтерът е воден хронологично — година по година и ден по ден, ще се съобразяваме с поредното вписване на партидите. Този метод е най-целесъобразен, защото дава възможност да се проследи както развитието на експорта през тракийското пристанище, включването на широк кръг лица, които го организирали, на производителни райони, доставящи изнасяните селскостопански продукти, така и на италиански пазарни селища, където те
59
намирали добър пласмент. Същевременно споменатият подход спомага за уточняването вида, количествата, покупателната цена и разноските по експедицията на произведенията на българското скотовъдство през различните години, обхванати в обемистата търговска книга.
Особен интерес представляват сделките, извършвани от самия Рести и съдружниците му Лука Брайов в Пловдив и Андреа ди Рести в Силистра — главните износители през тракийския пристанищен град, както и на неговите дългогодишни партньори Франческо ди Рести в Анкона и Йеролимо ди Рести и Николо ди Бона в Дубровник, които редовно пласирали българските суровини на италианските пазари.
Така например най-дейният съдружник на Рести Л. Брайов през периода 1594—1600 г. извършвал почти всяка година обиколки из цяла Добруджа, посещавал Силистра, Провадия и причерноморските .райони. Там той разполагал с мрежа от сътрудници и доставчици — дубровничаните Николо Музе и Леонардо ди Джорджи и редица българи и евреи, трайно включени в сферата на вносно-износния му трафик. От тях както за своя собствена, така и за сметка на установилите се тук Бенедето и Андреа ди Рести и за техния роднина в Анкона Франческо той закупувал десетки хиляди говежди и биволски кожи, които експортирал през Родосто. Неведнъж той лично се грижел за транспорта до тракийското пристанище, като придружавал керваните, а впоследствие уреждал на самото място многобройните формалности по експедицията им през Дубровник или директно за Италия. Тук ще отбележим само най-показателните сведения за изнесените от Брайов от Родосто за сметка на Бенедето и Андреа ди Рести през 1596 и 1598 г. количества кожи. Първата партида обхваща 6186 волски и кравешки и 442 биволски кожи, като част от разноските по превоза им от Провадия до пристанището на Мраморно море и експедиционните разходи възлизат на внушителната сума от 44 985 аспри. [40] Втората пратка, тази от 1598 г., съдържала 7239 кожи от Провадия и Месемврия, чийто превоз и митнически разноски наближавали 64 000. [41]
Твърде показателна за интензивния износ през Родосто е партидата за закупените от Марино ди Рести — един от помощниците на Бенедето у нас, пак за сметка на Андреа, 1202 волски и кравешки, 156 биволски и още 50 пресни кожи в свезки, изпратени само в един ден (20 май 1595) за Италия и възлизащи на 134 729 аспри. [42] В тази доставка били включени пак българи и евреи от Силистра, Провадия и Търново.
През същата 1595 г. отново по сведения, извлечени само от една партида, се вижда, че Франческо ди Рести имал да дължи на Бенедето ди Рести и С-ие за 1007 говежди кожи, които получил от Родосто, 92 907 аспри, в които били включени покупната цена и разноските. Тъй като става ясно, че същите кожи той продал за 124 724 аспри на
60
анконския пазар, излиза, че само от тази сделка били реализирани близо 34 процента печалба. [43] Още по-значителна печалба от близо 44 процента Франческо получил от продажбата на изпратените му пак от Родосто през лятото на с. г. 1200 говежди кожи, тъй като тяхната стойност възлизала на 104 139 аспри, а били пласирани за 149 820 аспри. [44] Несъмнено тези крупни доходи, които дубровнишките търговци извличали от изнасяните от българските провинции суровини на италианските тържища, включвали в трафика на Рести у нас и в Италия все нови и нови сътрудници. Като партньори на софийския търговец в Дубровник се изявили роднините му Йеролимо и Николо ди Бона. И при проучването на тяхната дейност ще се задоволим само да приведем данни от вписаните на техните имена партиди в дневника на Рести за 1598 г. През декември на посочената година с кораба „Св. Мария ди Скарпело” и двамата получили кожи от тракийското пристанище: Йеролимо — 1213 говежди и 70 биволски кожи за общата сума от 128 765 аспри [45], а Николо — 1715 волски и кравешки кожи за 162 397 аспри [46]. Тъй като от особено значение за нас е уточняването на районите, откъдето те били изнасяни, трябва да отбележим, че 1400-те кожи за Йеролимо били закупени както следва — 1258 кожи от българите Нико Челеби и Яни Манов от с. Манастирец, близо до Провадия (da casal dj manastieraz apresso prouato), други 315 кожи — пак от Нико и други негови сънародници, а някой си Тодор от с. Мърлян (casal di murglian) доставил 152 кожи. Отново българин — Мицо Тодоров — предал 78 кожи за изплащане на свой дълг. [47]
Макар и фрагментарни, приведените като доказателствен материал за бързото издигане на Родосто като първостепенно дебуше на българските провинции на Османската империя документални източници са напълно достатъчни, за да подкрепят още веднъж тезата за трайното включване на главните производителни райони на страната с развито скотовъдство в сферата на италианската търговия посредством тракийското пристанище. От използувания тук обилен изворов материал проличава, че щастливото съчетаване на няколко фактора обуславя стремителния подем на Родосто, което в течение на близо две десетилетия, в успешно съперничество с Варна, се превръща в първостепенен износен пункт на суровините не само на обширна Тракия, но и на крайдунавските области с Добруджа и на централните български райони.
Забележителният ръст на животновъдството в Източна България и Причерноморието бил сигурната основа за внушителния износ на селскостопански продукти за европейските, предимно италианските тържища с посредничеството на поданиците на Дубровнишката република, монополизирали едва ли не външнотърговския обмен на имперските владения на полуострова.
61
Осветлявайки малко познати страни от трафика между пристанището на Мраморно море и републиките на Италия, констатираме, от една страна, благоприятното разположение на крайморския град на кръстовището на важни сухоземни артерии и на Проливите, по пътя на плавателните съдове между Западното Средиземноморие към османската столица и Черно море. От друга страна, не бива да се пренебрегва и обуславящата роля на международната конюнктура, на външнополитическите отношения между Портата и християнския свят с оглед достъпността на басейна на Mare maggiore за чуждестранните кораби.
Без да абсолютизираме предопределящото значение на фискалното облекчение за тези от тях, които не продължавали рейса си през Босфора за Черноморието, отчитаме обаче този факт, като вземаме предвид съображенията за съкращаването на времетраенето на транспорта, наложително за една търговска флота като дубровнишката, видимо намаляла и по брой на корабите, и по тонаж през последните две десетилетия на XVI в.
Но и при наличието на всички благоприятни условия устремният възход
на Родосто би бил невъзможен без изобилието и високото качество на стичащите
се тук от населените с българи балкански провинции суровини — прочутите
волски кожи от Варна и Провадия, меката вълна от Добруджа и Пловдив, спечелили
си заслужена слава на пазарите в Италия.
ПРИЛОЖЕНИЯI
„Различни канцеларски (документи)
том 144
фолио 229—230
28 май 1558 г.
Джовани Паскуале Працат, предвидливият и усърден собственик на кораба или галеона, наречен „Св. Катерина”, който понастоящем се намира в Цариград и се командува от Франческо Джовани Боровинович [...], обеща доброволно и с божието име [за] добро плаване, печалба и спасение да даде под наем и преотстъпи срещу наело (ако той е свободен и невъзпрепятствуван) казания галеон, [който] не пропуска вода и е екипирай и снабден с цялото подходящо и необходимо за плаване по четирите страни на света снаряжение и с достатъчен брой моряци, на тук присъствуващия сер Стефано Франческо де Гради, който сключи [настоящия] договор и нае срещу наело галеона за долунаписаното пътуване при следните договорни условия и клаузи.
Най-напред казаният Джовани Працат се задължи, ако споменатият галеон е свободен и подготвен [за път], още сега да отплава от името и за сметка на сер Стефано за Варна или Родосто съобразно избора на търговския служащ на сер Стефано и по негова воля, като поеме товара си в едно от двете места, [при условието] обаче посоченият служащ да се задължи да заяви и нареди в десетдневен срок до кое от двете места би желал да отплава галеонът. А от своя страна сер Стефано пое задължението в течение на [първата] петнадесетдневка на идущия септември да бъде предаден на галеона неговият товар. А пък ако в казания срок това не стане, пожела да бъде записано, че се задължава да даде и плати за всеки ден от [напразната] стоянка [на кораба] по пет златни скуди на борд. Двете страни заявиха, че ако галеонът бъде натоварен във Варна и там поеме товара си, сер Стефано ще бъде задължен да даде и плати наело [в размер] от сто златни скуди за всеки хиляда обезкостени [т. е. без рогата] волски кожи, а именно: петдесет златни [венециански] дуката и петдесет в анконитански монети или тяхната точна равностойност. А натовар-
63
вайки [кораба] в Родосто, споменатият сер Стефано ще бъде длъжен да даде и плати наело [в размер] от осемдесет златни скуди [за всеки хиляда кожи] — едната половина в златни скуди, а другата — в анконитански монети, или тяхната точна равностойност. [Освен това] сер Стефано пое задължението в едно от споменатите две места да нареди да натоварят на галеона тринадесет хиляди кожи. Между тях ще има около хиляда биволски кожи, а за последните той се задължи и обеща да плати двойно наело. Собственикът пък пое задължението и обеща от името на този, който ще командува споменатия галеон, че освен този на моряците ничий друг товар няма да бъде качен на кораба. А пък това, което ще бъде натоварено извън казаните кожи, ще бъде само по нареждане на служащия на сер Стефано за плаването до Анкона и разтоварването на това място, с [уговорката], че галеонът при връщането си от Цариград трябва да отиде и се яви пред пристанището на Рагуза. Споменатите страни пожелаха и по общо съгласие заявиха, че ако галеонът е бил даден под наем на други, дори и на служащия на сер Стефано, то този договор е без значение и невалиден[...]. Но ако се разбере, че служащият на сер Стефано е изпратил и наел друг кораб, то тогава последният все пак обеща [...] да даде на собственика на галеона като субсидия в Цариград двеста златни скуди или тяхната точна равностойност. А Джовани Працат обеща, [задължавайки се] с всички свои имущества, да осигури на суша непокътнати тези двеста скуди, а после да ги приспадне от споменатото наело. [При това] собственикът [т. е. Працат] трябва да получи своето наело в десетдневен срок от [деня], когато е стоварил непокътнат своя товар на суша в Анкона. Към това двете страни добавиха, че ако споменатият галеон се окаже свободен и невъзпрепятствуван, неговият капитан се задължава [от негово име Джовани пое задължението] да приеме настоящия наемен договор и в двудневен срок да изпрати куриер, който при такава сделка се изпраща специално. За да бъдат осъществени и спазени гореспоменатите [условия], самите страни си определиха взаимна глоба [за неустойка] [в размер] от триста златни ду ката, платими от неу сто ялата на спазилата [договорните си задължения] страна [...].
На 3 юни 1558 г. сер Стефано Франческо де Гради даде и цесира на [тук] присъствуващия и приел го Биаджо Франческо Джураси правото да има възможност и законно основание да натовари на споменатия галеон около четири хиляди кожи при същите договорни условия и клаузи, съдържащи се в написания отстрани наемен договор [...]
64
II
„Различни канцеларски [документи]”
том 148
фолио 44—45
28 ноември 1561 г.
Господин Антонио Бенедето Пелиери, флорентинец, капитан на кораба, наречен „Св. Мария де Скарпело”, който понастоящем се намира в пристанището на Малфи, доброволно и с божието име даде под наем и преотстъпи срещу наело този кораб, носещ около сто и осемдесет коли, непропускащ вода, екипирай и снабден с цялото подходящо и необходимо за плаване из всички страни по света снаряжения и с достатъчен брой офицери и моряци на тук присъствуващия дубровничанин Франческо Марино Радулович, който, търгувайки на това място, сключи [настоящия] договор и нае [кораба] от името на благородните господа Филипо де Салвиати и съдружници от Пиза и за тяхна сметка [...] за пътуване до Цариград и Пера и поел оттам товара си, за плаване до Ливорно съгласно съдържащите се в наемния договор [условия], като се задължи с всички свои имущества за [запазване на] следните договорни условия и клаузи.
Най-напред казаният капитан Антонио се задължи и обеща да напусне водите на Рагуза при първото добро време, [начиная] от днес до десетия ден на идущия декември най-късно, освен при уважителни причини, и по [най-]прекия път да отплава за Цариград и Пера. А щом като пристигне там, дай боже, невредим, трябва да се представи с даденото му от Франческо писмо пред благородните господа Петро Гуалди и Франческо Букарели или техните служащи. След неговото [т. е. на капитана] представяне Франческо [Радулович] пое задължението гореспоменатите Гуалди и Букарели или техните агенти в че-тиридесетдневен срок от деня, в който казаният капитан е хвърлил там котва, да натоварят на кораба тринадесет хиляди волски кожи със сигурност и евентуално още две хиляди кожи. При това самите Гуалди и Букарели в десетдневен срок, включен в гореспоменатите [четиридесет дни], са длъжни да заявят, [...] ако желаят да натоварят посочените две хиляди кожи. А ако биха пожелали да натоварят за своя сметка по-голямо количество кожи от гореказаните, капитанът е длъжен да ги приеме и натовари, ако товарачите заявят в споменатия десетдневен срок, че искат това.
Двете страни заявиха, че ако Гуалди и Букарели пожелаят да предадат една част или целия казан товар в пристанището на Родосто, капитанът е задължен да отплава с кораба си до посоченото пристани-
65
ще и да приеме товара, но че дните, изминати в плаване от Цариград до това пристанище, не трябва да се смятат в споменатата четири-десетдневна стоянка. И ако Гуалди и Букарели изцяло натоварят кораба за своя сметка, в такъв случай капитанът не момее да товари чужди вещи и стоки освен тези, които са носени или [минават] за носени от моряците. [При това договарящите страни] заявиха, че ако Гуалди и Букарели в посочения 40-дневен срок не предадат 13-те хиляди кожи, обещани със сигурност да бъдат натоварени, то капитанът се задължава да ги изчака евентуално [до] десет дена, но при заплащане от тяхна страна по пет скуди дневно на борд. А след като бъдат натоварени споменатите стоки, капитанът се задължава при първото [удобно] време да отплава за Ливорно и там пристигнал, дай боже невредим, трябва да извести за идването си на гореказаните благородни господа Филипо Салвиати и съдружници и да им изпрати полученото от Гуалди и Букарели писмо. И трябва да бъдат предадени на тях или на тези, на които са изпратени посочените кожи съгласно заявеното в товарителницата, както и всичко [друго], натоварено да бъде разтоварено съобразно товарителницата. Благородните господа Филипо Салвиати и съдружници трябва да изплатят на споменатия капитан неговото наело в десетдневен срок, начиная веднага след предаването на товара, при долунаписаните и заявени цени, а именно: за кожи от Монкастро сто златни скуди за всеки хиляда от казаните кожи и [ли] по сто за хиляда, за кожи от Варна — деветдесет скуди за всеки хиляда кожи от [наречените] кожи от Варна и[ли] по 90 за хиляда, за кожи от Гърция — осемдесет скуди за всеки хиляда кожи [...] [Като страните добавиха] изявлението, че ако бъдат натоварени в свезки кожи, от какъвто и сорт да са те, за тях мирно и без противоречие да се платят по осемдесет и три скуди за всеки хиляда [кожи]... А ако Гуалди и Букарели или техните служащи не предадат на капитана обещания товар, то трябва да заплатят [рейса на] празния кораб, като [такъв на] натоварен. Освен това споменатият капитан доброволно призна задоволството си и заяви, че е взел и получил от Франческо Радулович като заем [и капаро] триста и петдесет златни скуди, които се задължава да възвърне непокътнати на суша и да ги осигури тук в Рагуза [... Освен това] за спазване на гореказаните [условия] капитанът се задължи да ипотекира всички свои имущества и особено споменатия кораб, [определяйки] глоба от петстотин златни скуди, които обеща да плати на [другата] страна в случай на неустойка [...]
66
III
„Различни канцеларски (документи)”
том 164
фолио 92
29 юли 1578 г.
По нареждане на господа Консулите и по настояване на Франческо ди Тома Сагри тук по-долу ще бъде регистрирана долу написаната товарителница, след като бе изчакано Джовани де Флорио да признае пред съда, че казаната товарителница е собственоръчно подписана от него. Съдържанието и е следното:
В името на бога на 15 август 1572 г. в Родосто
С името на бога [за] добро плаване и спасение Марино Тампарица натовари на плажа или пристанището на Родосто на добрия кораб, наречен „Св. Джовани Баптиста”, под командуването на месер Джовани де Флорио, две хиляди и сто изсушени волски и кравешки кожи за сметка на съдружието между месер Дамяно де Николо и гореспоменатия Марино, т. е. 2100 кожи. Всички [те са] в добро състояние и белязани с червена боя с [посочения] отпред [в полето] знак, а освен това са продупчени с желязо близо до опашката с подобен знак, за да бъдат връчени при благополучното им пристигане на споменатия месер Дамяно или на този, който ще бъде вместо него в Дубровник или на друго място, където казаният кораб ще разтовари целия си товар по избор на споменатия месер Дамяно. [Той] трябна да плати наело от 130 златни скуди за хиляда кожи [...] И като капаро и заем [капитанът] получи 110 златни скуди, които се считат за сметка на наелото и [са] на риска и добрата сполука на казания кораб. Друго няма. Бог да го направлява и пази.
Аз, Джовани де Флорио, капитан на кораба, потвърждавам горното.
[Добавка] На 28 юли 1578 г. Джовани де Флорио в съда пред господа Консулите потвърди, че товарителницата е собственоръчно подписана от него.
67
IV
„Различни канцеларски [документи]”
том 168
фолио 34 от гърба на тома
11 май 1581 г.
По нареждане на господа Консулите и по настояване на долуподписания Биаджо Джураси тук по-долу ще бъде регистрирана и заверена долу написаната товарителница, след като бе изчакано тя да бъде призната пред самите господа Консули от Николо Алегрети, който потвърди, че е бил писар на долунаписания галеон и я призна под клетва, докосвайки светото божие евангелие. [Той] каза, че подписът и потвърждението на самата товарителница е поставил собственоръчно по заповед и искане на собственика, на когото по-напред я е прочел и след това записал в деня и годината и съобразно начина и формата [на вписване] на товарителниците. Нейното съдържание е следното:
Исус Христос, В 1580 г. на първия ден на декември в Родосто
С името на бога [за] добро плаване и спасение месер Лука де Биаджо Джураси натовари в настоящето пристанище или плаж: на Родосто на галеона, наречен „Се. Николо”, под командуването на Лндреа де Пиеро Шотич от Рагуза Векиа, за сметка на синьор Биаджо Джураси, три хиляди осемстотин двадесет и две волски и кравешки кожи, т. е. 3822 кожи. И [месер Лука] каза, че волските кожи са хиляда деветстотин четиридесет и три, а волските [!] — хиляда осемстотин седемдесет и девет. Освен това [той натовари] сто петдесет и осем и половина биволски кожи в пет свезки, [като от] всички [кожи] дам-госани над опашката със знака [ ], свързани и изсушени са сто петдесет и три кожи и половина, [а] всички [общо са] 168 и 1/2 биволски кожи. Освен това [месер Лука натовари] три свински и две големи бичи кожи, [или] всичко три хиляди деветстотин осемдесет и пет и половина кожи, т. е. 3985 и 1/2 кожи. Всички [те са] сухи, в добро състояние и дамгосани над опашката с железен печат със [споменатия] преди знак, и белязани с червено със същия знак, а гореспоменатите бичи кожи са означени със звезди. Всички [кожи] са натоварени, за да бъдат връчени при благополучното им пристигане в Дубровник или във Венеция в добро състояние и напълно по гореказания начин на споменатия месер Биаджо Джураси или на този, който ще бъде [там] вместо него, като плати наело деветдесет венециански ду ката [...] за всеки хиляда кожи. Останалите два [преписа на товарителницата] ще бъдат еднакви със съставената тук, [но] няма да имат никаква [доказателствена] стойност. Бог да [ви] води през всичко благополучно.
68
От наелото [трябва] да се приспаднат дадените тук четиридесет златни скуди, [пресметнати] по седем лири и четири солди за скуда.
Подпис аз, Николо де Алегрети, писар на гореспоменатия галеон, потвърждавам горното, заявявайки, че за всяка биволска кожа се плаща наело като за две волски кожи.
V
„Различни канцеларски [документи]”
том 168
фолио 35 от гърба на тома
11 май 1581 г.
По нареждане на господа Консулите и по настояване на Хиеронимо Варница тук по-долу ще бъдат регистрирани и заверени долунаписаните две товарителници, след като бе изчакано те да бъдат признати пред самите господа Консули от Николо Алегрети, който потвърди, че е бил писар на долунаписания галеон и ги призна под клетва, докосвайки светото божие евангелие. [Той] каза, че подписите и потвържденията на самите товарителници е поставил собственоръчно по заповед и искане на собственика, на когото по-напред ги е прочел и след това записал в деня и годината и съобразно начина и формата [на вписване] на товарителниците. Тяхното съдържание и форма са следните:
[Това] тук е първата, която е под знака [ ]
В 1580 г. на първия ден на декември в Родосто
С името на бога [за] добро плаване и спасение Хиеронимо Варница [на] [ ] товари в настоящия плаж: на Родосто на галеона, наречен „Се. Николо”, под командуването на месер Андреа де Пиеро Шетич от Рагуза Векиа, шестстотин осемдесет и три волски и кравешки кожи, [от които] 301 кожи са осолени, изсушени и в добро състояние, белязани със знака СО, а в свезки са 382 кожи, свързани с канап и в добро състояние [също], за да бъдат връчени при благополучното им пристигане в Дубровник или във Венеция на споменатия Хиеронимо или на този, който ще бъде [там] вместо него, като плати наело 90 дуката [...] за всеки хиляда кожи. Бог да пази.Аз, Николо де Алегрети, писар на гореспоменатия галеон, потвърждавам горното.
В 1580 г. на втория ден на декември
С името на бога [за] добро плаване, печалба и спасение Хиеронимо Барньица натовари в настоящия пролив на Цариград и Пера на галеона, наречен „Св. Николо”, под командуването на месер Андреа де Пиеро Шетич сто петдесет и четири волски кожи в свезки, в добро състояние, свързани и запечатани с оловен печат с настоящия знак [ ], за да69
бъдат връчени при благополучно пристигане във Венеция на благородния Джоан Лугини, [след] като плати навло деветдесет венециански дуката за всеки хиляда кожи. Бог да пази и пр. [Написано] в Пера
Аз, Николо де Алегрети, писар на гореспоменатия галеон, потвърждавам горното по искане на собственика [...]
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. P. Matkovic. Putovanja po Balkanskom poluotoku u XVI. vieka. — Rad JAZU, LXXXVI, 1898, p. 51.
2. Наблюдения на множество редки и забележителни неща, видени в Гърция, Азия, Юдея, Египет, Арабия и други чужди страни от Пиер Белон дю Ман. Прев. и комент. от проф. Вс. Николаев, София БАН, 1953, с. 189,
3. Т. е. по това време несъществуващата „провинция България” между р. Велика Морава, Дунав, Стара планина и Черно море — вж. коментара на П. Коледаров във Френски пътеписи за Балканите XV—XVIII в. Съст. и ред. Б. Цветкова, София, 1975, с. 113.
4. Наблюдения на множество редки... с. 191, срв. Френски пътеписи, с. 102.
6. Т. е. забрана за износ на всички необходими за войската продукти.
7. Френски пътеписи... с. 103.
8. Ив. Сакъзов. Стопанските връзки между Дубровник и българските земи през 16 и 17 столетия, София, 1930, с. 74—83; Idem, Търговията на България с Анкона през 16 и 17 в. по нови извори. — Изв. на Ист. д-во в София, IX, 1929, с. 1—44, срв. Е. Вечева. Варна като средище на дубровнишката и анконската търговия през втората половина на XVI в. и началото на XVII в. — Изв. на Нар. музей—Варна, XII (XXVII), 1976, с. 48—66. По-подробно за износа на суровини от Изт. България за Италия през варненското пристанище вж. у Й. Списаревска.Търговски връзки между Дубровник и българските земи през XV—XVI в. според дубровнишки извори (дисертация), София, 1973, passim; Eadem. За търговските връзки на Варна с италианските градове-републики през втората половина на XVI в. — Сб. Изследвания в чест на проф. д-рХр. Гандев, София, 1983, с. 117—136 и др.
9. Ив. Сакъзов. Стопанските връзки..., с. 58, 64, 139.
10. F. Braudel. La Mediterranee et le Monde mediterraneen a l'epoque de Philippe II, Paris, 1949, pp. 81, 246.
11. Д. Ангелов.Съобщително-операционни линии и осведомителна служба във войните и военно-политическите отношения между България и Византия през XII— XIV в. — изв. на бълг. ист. д-во, XXII—XXIV, 1948, с. 215, 217, 225, 231, 243.
12. Б. Недков. България и съседните й земи през XII в. според „Географията” на Идриси, София, 1960, с. 20 сл.. 73.
70
13. П. Коледаров. Мореплавателни карти, наръчници и други свидетелства за международното значение на Втората българска държава. — Сб. България в света от древността до наши дни, София, 1979, с. 291.
14. I. D. Spisarevska. Le reseau routier entre l'Adriatique et la mer Noire dans le cadre des echanges commerciaux des territoires bulgares aux XVe -XVIe siecles. — Etudes historiques, IX, 1979, p. 151—173.
15. Ibidem, p. 160—165. Срв. и X. Кесяков. Стари пътувания през България. — ПСп на бълг. книж. д-во, Средец, XXI—XXII, 1887, с. 339—347; Idem. Пътуване през Българско в 1635 г. — Ibidem, XIX—XX, 1886, с. 63—69, както и цитираната у I. Spisarevska. Le reseau routier..., p. 170 seq. литература. Обичайния път на споменатите посланичества следвал и М. Грюневег (1582), вж. Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV—XVI в. Съст. и комент. М. Йонов, София, 1979, с. 387—418.
16. J. Тадић. Организациjа дубровачког поморства у XVI веку. — Историски часопис, I, 1948, 1—2, с. 80—82.
17. Дубровнишки държавен архив, серия Diversa Cancellariae (по-нататък DC.) 144. 229—230, per. 28.V.1558 г.
18. T. Попович. Турска и Дубровник у XVI веку, Београд, 1973, с. 227.
19. DC. 148. 44–45, per. 28.XI.1561 г.
20. F. Braudel, R. Romano. Navires et marchandises a l'entree du Port de Livourne (1547—1611), Paris, 1951, p. 36—38.
21. В проекта на капитулациите между Флоренция и Портата от 1577 г. едно от главните искания на флорентинците било осигуряването на свободна навигация в Черно море, вж. F. Braudel, Op. cit., p. 81.
22. Корабът носел 180 коли (carri), или около 120 регистър тона — един немалък тонаж за онова време, като се има предвид, че Колумбовите кораби „Пинта” и „Ниня” имали съответно 140 и 100 регистър тона — вж. F. Braudel, Op. cit., p. 249.
23. Старобългарският Белград, дн. Белгород Днестровский, УССР, където още през средновековието генуезците установили делови връзки с местното българско население — по-подробно вж. у P. Koledarov, Where Bulgarian—Genoese Contacts were affected? — Byzantinobulgarica, VIII Bulgaria Pontica mediiaevi, II (под печат).
24. DC. 148. 206—207, per. 20.VI.1562.
25. DC. 164.92 от 15.VIII.1572.
26. DC. 166. 77—81, per. 21.III.1580.
27. Ibidem, 79 “... dice [il capitano] esser statj tolti dall'armata della legha...”.
28. DC. 160. 11—13 от гърба на тома — a tergo voluminis (по-нататък a t.)
29. DC. 166. 15—16 a t. от 13.VI.1575; 165. 111—112, per. 4.VIII.1579.
30. P. Matkovic. Op. cit., — Rad JAZU, CXXIV, 1895, p. 55.
31. DC. 165. 39—41, per. 21.III.1579.
32. DC. 173. 57—58, per. 26.VIII.1585, но от 26.VI.1576; DC. 173 61—65, per. 2.IX.1585, но от 26.V.1575—9.VI.1576; DC. 165.59— 59” a t.; per. 29.V.1579
33. DC. 173. 61—65 — писма от 5.VIII.1575, 9.VI.1576 и в DC. 173. 57—58 — писмо от 26.VI. 1576.
34. DC. 165.59—59” a t.; DC 173. 61—65.
71
35. DC. 165.59—59’ a t.; обхващаща отделни сделки от 1574—1576 г.
36. DC. 168. 34 a t. и 35 a t., per. 11.V.1581.
37. DC. 171. 131—131/ per. 13.IV.1584.
38. DC. 174. 130—132, per. 2.I.1587.
39. Като се имат предвид данните от други, тук използувани източници, според които един чувал вълна варирал между 225 и 255 кг приблизително, а тук приемем като средно тегло на чувал по 240 кг, се оказва, че партидата, изнесена през Родосто за Венеция, възлизала към 156 480 кг.