Космическият елен в обредния фолклор на българите
Стоян Райчевски
Ранният митопоетически светоглед третира човека като елемент от космологическа система, където той се намира в такова отношение към окръжаващия го свят, както микро- към макрокосмоса. За първобитното съзнание, ориентирано повече към знаковия порядък, отколкото към материалните ценности, всяко събитие в космоса повтаря това, което в общи линии е манифестирано в акта на Творението. В неговата циклична схема всеки нов изгрев на слънцето възпроизвежда Първия му възход, както е било в първия ден, т. е. слива се с Първоначалното събитие. Ежедневната „победа на слънцето над мрака и хаоса” е възможна само в опозицията Изгрев — Залез. Това противопоставяне е еквивалентно на бинарните опозиции: Светлина — Тъмнина, Изток — Запад, Раждане — Умиране, и затова много често изгряването на слънцето се възприема като раждане, и обратно, залезът — като приближаване към смъртта.
Сменящата се продължителност на деня и нощта, които са в опозиция от един типологически порядък с противопоставянията Светлина — Тъмнина, Топлина — Студ, Благоприятно — Неблагоприятно, изпълвала с безпокойство и смут душата на древния човек, зависещ напълно от капризите на времето и сезонните изменения. Чрез непосредствени наблюдения той установил закономерност между продължителността на деня, хода на слънцето по небесния свод и смяната на сезоните. Забелязал също така, че в края на декември (25-и), след като слънцето е описало най-ниската дъга по небосвода, денят спирал да намалява и започвал едва забележимо отново да нараства; раждало се новото слънце, което идвало, за да дари земята със светлина и топлина и природата с нов живот. Раждането на тази благоприятна за човека и за окръжаващия го свят сила, с което всъщност започва новата календарна година, се отбелязвало като най-голям празник: устройвали се тържества, извършвали се жертвоприношения. На територията на Римската империя, където впоследствие се формирало християнството, е бил широко разпространен митраизмът, чиито привърженици празнували 25 декември, деня на зимното слънцестоене,
136
като ден на раждането на бога на слънцето Митра. Същият този ден се считал за рожден ден на финикийския бог Адонис и на почитания в Шумер, Вавилон и Асирия бог на плодородието Талмуз, както на сияещия Митра, който в модела на света на древните индийци е съизмерим с Изтока, Светлината, Огъня и Космоса.
Ранната християнска църква се противопоставяла на езическата традиция да се празнува на 25 декември. Първоначално тя признавала само един празник — Възкресение. Едва през III век сектата на гностиците приела допълнителен — Кръщение, и настояла за още един — Рождество. Василидис, един от водачите на гностиците, поставил този празник на 6 януари, ден, който в елинистичния свят е бил почитан като рожден ден на Дионисий. Епископ Либериус определил в 354 г. стария езически празник на 25 декември за рожден ден на Христос — „Новото слънце”. Така християнската църква поставила на езическа основа един от основните си празници — Рождество.
Този празник е популярен всред българите с името Коледа. Неговият ритуал е съчетан с цикъл от обредни песни, срещу които духовенството се съпротивлявало продължително време, наричайки ги „бесовски”. Те се изпълняват на Бъдни вечер, вечерта на 24 срещу 25 декември. Коледарите обикалят цялото село, посещавайки всеки дом, за да благословят труда на селските стопани през новата година и да им пожелаят здраве и радост. Пречупени през християнския мироглед, тези обредни песни изобилствуват с епизоди от мотива за раждането на Младенеца и из живота на светците, но внимателната реконструкция на семантиката на текстовете им позволява да се разкриват древни космогонични модели.
Раждането на Младенеца коледарските песни представят като раждане на Млада или Бяла бога от Божа майка. То продължава от Иг-нажден (20 декември) до Коледа (25 декември) — тъкмо времето, след което денят започва отново да нараства. Много често новороденият млад бог се уподобява на огън:
Она Страна огън горит,
ветер веит, не го силит,
роса росит, не го гасит... [1]
Майката предлага последователно на срещналите я по пътя светци да
кръстят Млада (Бяла) бога, но те отказват, защото не смеят да се приближат
до огъня. Пръв отказва св. Васил: „Бога тежи като камен, още пари като
огън” [2]. Така се оправдава същият светец и в друга
песен: „Не мога го в очи гледа, камо ли в ръце държа” [3].
Не се съгласява и св. Никола, защото „господ тежи къту мрямур, ощи пари
къту йогън” [4]. Твърде метафоричен е отговорът на св.
Иван: „Йаз съм слама, той е огън” [5]. Божа майка се
принуждава да моли, в друг вариант
137
на песента, обикновен овчар, но и той отказва под същия предлог: „Господ тежи къту камък, пари къту йогън” [6].
Аналогията между огъня и слънцето е една от най-древните парадигми на митологическото мислене, за което всяко явление в космоса е емоционално и ценностно наситено. Тя може да се проследи до античната наука, напр. в трактовката на метеорологичните явления от Аристотел. Откриваме я и в обредния фолклор на българите до началото на XX век. Сполучливи примери за сливането на новия бог с огненото слънце в народното изкуство ни предлага каменната пластика от XIX. и първите десетилетия на XX век. От дясната страна на християнския кръст върху каменна украса в църквата „Св. Архангел Михаил” в с. Студена, Пернишко, е релефно изобразено слънце с антропоморфни белези: уста, нос и очи, а от лявата страна на кръста — крилато зооморфно същество, вероятно ламя [7].
В някои от коледарските песни новороденият бог слънце се оприличава на златорог елен:
Не е било Млада бога,
най е било сур елена:
косицата му руса, руса,
ругенцата му позлатени... [8]
Вариант на песента от Белоградчишко допълва иконографията на златорогия
елен:
Не си роди Млада бога,
но си роди сур елена:
рогите му позлатени,
краката му посребрени... [9]
Поразително е сходството с песен от руския Север, записана от П.
И. Мелников:
У оленя-то копита серебряные,
у оленя-то рога
красно золото.... [10]
където аналогията е не само в златните рога, но и в сребърните копита
на животното. Този образ се среща и във фолклора на лопарите, коренните
жители на Сибир.
Елени със соларни знаци откриваме по култови предмети, по скални и пещерни рисунки из цяла Евразия, от Франция до Монголия. Еленът, а по-късно и конят като символи на слънцето и като животни, посветени на слънчевото божество, присъствуват в соларните култове на народите от Европа и Азия още в първото хилядолетие пр. н. е. Твърде е вероятно култът към елена като слънчево божество да води
138
началото си тук от древната малоазийска (хатска) традиция, тъй като при разкопки в Анадола са открити култови предмети с изображения на елени от III—II хилядолетие пр. н. е. Ще споменем ритуалната бронзова фигурка на космически елен (2500—2000 г. пр. н. е.) от Аладжа Хююк с подчертано големи рога, всяко от което с по седем разклонения [11].
Древните ловци от сибирската тайга и европейския Север си представяли слънцето като гигантски елен със сияещи златни рога, пробягващ всеки ден по небето, за да потъне вечерта в подземното царство на нощта и да се покаже на другата сутрин отново. На скалните рисунки край брега на река Том е изобразен космически елен, летящ във въздушното пространство, олицетворяващ сияещото слънце. Той е предаден в контури, като на главата си вместо рога има полукръг от слънчеви лъчи [12].
Елени със слънчеви символи се срещат още в т. нар. Боярски, Маядашински, Тепсейски, Оглахтински, Петрошиловски и др. скални рисунки. В пещерата Ласко във Франция космическият елен е представен с големи рога, завършващи на върха с по пет разклонения, които създават впечатление за разтворена човешка длан — соларен знак, познат от неолита. Интерес представляват и изображенията по т. нар. „еленови камъни”. По тях виждаме групи стилизирани елени, които са устремени към слънцето, показано като диск пред главите им.
Епохата на бронза също ни е оставила значителен брой паметници на митичния Елен-слънце, който заемал важно място в обреда и мирозрението на почти всички степни народи. Отливки на бронзови фигури на елени са разпространени от бреговете на Дунав до степите на Монголия. Рогата им са така изтеглени и извити назад, че образуват слънчев полукръг. Подобни изображения срещаме в бронзови произведения в „зверинен стил” на скити, сармати, масагети, саки и други народи. Измежду най-популярните тракийски паметници е бронзовото еленче от Севлиево, датирано твърде условно към VII век пр. н. е., чиито рога са елегантно извити в слънчев полукръг. По стойката, силуета и стила на геометризация то се приближава до подобни изображения в Мала Азия от един значително по-ранен период [13].
Прави впечатление, че в неолита соларните знаци не се сливат напълно с елена. Те са обикновено цел, към която той е устремен; еленът лети към източника на светлина. В епохата на бронза слънцето се персонифицира като че ли напълно с образа на елена: дъговидно извити рога, слънчев диск или кръст (като соларен знак) между тях. Появява се образът на златорогия Елен-слънце, такъв какъвто го виждаме в новогодишния обреден фолклор на българите. Материализирана реализация на златорогия елен, олицетворяващ всепобеждаващото слънце, е една бронзова фигура на елен от Сибир (средата на I хилядо-
139
летие пр. н. е.), намерена в т. нар. Тусулски некропол като наследство от носителите на тагарската култура [14]. Тук липсват подробности от частите на тялото. То е представено съвсем схематично, което го приближава до космическите елени от скалните рисунки. Затова пък по-голямо внимание е обърнато на рогата му. Те са големи, описващи дъга и са обвити със златна пластинка.
В коледарските песни златорогият елен се появява не само в цикъла за раждането на Млада (Бяла) бога, но и в песните, които коледарите изпяват във всеки дом, където има малко момче или ерген. Те пресъздават ловна сцена, в която главни действуващи персонажи са Злато-рог елен и Добър юнак с Добра коня:
Не ми било бяла зора,
най ми било рабър юнак,
рабър юнак с враня коня,
да си гони сур елена,
сур елена златорога [15].
Юнакът тръгва обикновено да лови „дребна лова”, но намира „едра
лова — сур елена”. Това е отново златорогият елен, белязан с характерните
космически знаци: „на чело му ясно слънце, на гърди му месечина, на плешките
му ситни звезди” [16]. Подчертава се и неговата календарна
обвързаност. Той слиза на земята само на 25 декември — „кат година по Коледа”
[17].
Преследването на златорогия елен от юнака конник по своята външна форма наподобява състезание. „Току бягай, да те гоня!” — казва юнакът на появилия се „сур елен” в коледарска песен от Софийско [18]. Това преследване (надбягване) подлага на ценностно изпитание двете царски животни — слънчеви атрибути: елена и коня. Златорогият елен предупреждава своя преследвач да не мори напразно кончето си, че той е „от кошута първоженка, първескиня, три години мляко сукал” [19]. Народната медицина счита млякото на кошутата за много лековито. Има поверие, че момък, бозал от кошута, ставал необикновено силен. Ранен змей можел да се излекува и да възстанови силите си, за да влезе в нов двубой само след като пие достатъчно топло, току-що издоено мляко... С мляко от кошута бил излекуван сам свети Илия [20].
Съобщавайки за млякото, което е сукал три години, еленът всъщност демонстрира пред преследващия го конник своя соларен произход. Семиотическата еквивалентност между топлото мляко и небесното слънце е ясно показана още в текстовете на „Ригведа”. Но и конят, с който юнакът преследва елена, притежава необикновена бързина, мотивирана също със силата на слънцето, защото и той е „цицал (мляко) от кобилки девет майки” [21].
Бягащият златорог елен е сакрално чист — той е „пасал по плани-
140
на ситна трева детелина, пил е вода от езерце неначеното” [22]. На тази негова чистота, която се запазва до края на гонитбата, е противопоставено хтоничното начало на другото слънчево животно — преследващия го кон, „поен три години с руйно вино” и „зобен със сухо грозде” [23]. В коледарска песен на малоазийските българи еленът се противопоставя на преследвачите (коня и конника) по същия признак, като им заявява: „Не сте вие сур-елена, зелена трева да пасете” [24].
Най-често целта на преследването е да бъдат отнети златните рога на елена:
Направете тънка мрежа,
да хванеме сури елен,
роговете да му вземеме... [25]
Целта знае и самият елен, затова в друга песен той отвръща предизвикателно
на гонещия го конник:
— Върни се, върни се, Дан войвода,
ти не можеш мене стигна,
да ми зъмниш златните рога... [26]
Гонитбата на златорогия елен завършва при крайселската река, където
„млади булки” и „малки моми” платна белят. Реката в народния светоглед
е граница, чието преодоляване позволява да се премине от една субстанция
в друга, от един свят в друг, в случая — от космоса в хаоса. Именно тук,
в хаоса, който е в типологическа връзка с тъмнината, нощта и женското начало,
се създава предпоставката за раждането на новото слънце.
Залавянето на елена става с помощта на младите булки и момите. За да преградят пътя му, те изплитат с платната си край реката „вита стърга” и „платнен сарай”. Всяка от тях получава след това дял от златните рога на елена, в които е концентрирана идеята за сияйното слънце и неговата възпроизводителна сила.
Отнемането на златните рога от слънчевия елен долу при реката и разпределянето им помежду моми и невести е акт на десакрализация, която позволява брачен съюз между бащата небе и майката земя тъкмо в кризисния за живота на слънцето момент — зимното слънцестоене. То е и снижаване преди ново възвисяване, идващо, за да възстанови особения модел на мирозданието, подчинен на антитезата: снижаване — възвисяване, отричане — утвърждаване, умиране — раждане.
В някои варианти жените и девойките разпределят помежду си не златните рога, а самия елен [27]. За една от девойките не остава дял от елена, но на нея се пада юнакът с бързия кон.
В друга група коледарски песни златорогият елен бива убит в края на преследването. В странджанска песен (с. Българи и с. Изгрев) това
141
прави сам свети Георги [28]. Във всички случаи, когато гонитбата завършва с убиване на златорогия елен независимо от това, дали конникът му отсича главата, или го пробожда с копието си в сърцето, следва отприщване на рога на изобилието:
Подгони го, настигна го,
удари го в сърцето.
Потекли са дор три реки:
първа река — бяло мляко,
втора река — руйно вино,
трета река — жълто жито.
Хайде, мляко, по овчари!
Руйно вино, по бакали!
Жълто жито, по чифчии! [29]
Златорогият елен-слънце загива, за да възстанови земята отново своето
плодородие.
Отъждествяването на златорогия елен в обредния фолклор на българите със сияйното слънце, което се „ражда” винаги в края на годината, се подчертава и от атрибута „сур” — „сур елена златорога”. Възприемането на „сур” като лексема със значение на „сив”, „пепелив”, понякога и „светъл”, е само реминисценция на първоначалното й съдържание. С малки изключения, които могат да се обяснят с по-късно пренасяне във всекидневния говор на една реликтова дума, съхранявана продължително време в обредния фолклор, тя присъствува като постоянен епитет само в устойчиви словосъчетания, обозначаващи митични същества: „сур елен”, „сура ламя”. При втория пример проличава още по-добре абсурдността да се поставя равенство между „сур” и „сив”, тъй като определението за ламята винаги е било свързано с огъня (слънцето): „огнена”, „огнедишаща”.
С много по-голямо основание можем да потърсим етимологията на „сур” от „сур елена златорога” в санскритското sura, което е термин на слънцето. В древноведическата литература surya се явява и като име на слънчевото божество. Сурья (н. инд. Сурай) се ражда на изток, възлиза на небето, за да обходи земята, изливайки върху нея светлина и сияние, с които прогонва тъмнината, болестите, враговете и възобновява живота. Затова в българските народни баенки се казва: „Слънцето изгрява, радост донася — Слънцето залязва, страх донася”, а бездетната Домна царица моли слънцето да й донесе „билка за рожба” [30].
Считаме също така, че санскритското sura, surya (слънце), а не прилагателното „суров”, както се твърди в литературата ни, лежи в основата на редица термини за обредни действия — персонажи, реквизит и др., като: Сурва, Сурваки, сурвачка, сурвакар, сурвакам, свърза-
142
ни все с новогодишните празници, когато се „ражда” новото слънце за
ново обновяване на света.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
Литература
1. СбНУ, том VIII, с. 123; Периодическо списание, XI, VIII, с. 985.
2. Сб. Българско народно творчество, том V, София, 1962, с. 132.
3. Васил Стоин. Народни песни от Тимок до Вит, София, 1928, с. 6.
5. Васил Стоин. Пос. съч., с. 5.
7. Асен Василиев и колектив, Каменната пластика, София, 1973, с. 97, алб. № 225.
8. Васил Стоин. Пос. съч., с. 5.
10. П. И. Мельников-Печерский. В лесах, том II. Москва, 1955, с. 375.
11. В. Г. Ардзинба. Риттуалы и мифы древней Анатолии, Москва, 1982, с. 16, 17.
12. А. П. Окладников, А. Т. Мартинов. Сокровища Томских писаниц, Москва, 1972, с. 221.
13. Александър Фол. Interpretatio Thracica. В: Помощни исторически дисциплини, София, 1980, с. 70.
14. А. П. Окладников, А. Т. Мартынов. Пос. съч. с. 122
15. Васил Стоин. Пос. съч., с. 9, № 40.
19. Димитър Маринов. Избрани произведения, том I, София, 1982, с. 134.
24. Информатор: Атанас Стоянов Чоплаков, 80 г., род. в с. Чаталтепе, Мала Азия, след 1913 г. — в с. Люляково, Бургаско.
27. Сб. Българско народно творчество, том V, с. 225.
28. Информатор: Константин Иванов Константинов, 72 г., род. в с. Българи, жив. в с. Изгрев, Бургаско.
29. Информатор: Петър Желев Петров, 60 г., с. Инзово, Ямболско.