Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец 1860–1912
Славе Гоцев
 
I. Социално-икономически и политически предпоставки за национално-революционните борби в Малешевско-Пиянечкия край през 60-те и 70-те години на XIX век

   2. Прояви на национално-революционно движение през 60-те години на XIX век
 

През вековете на робството Малешевските планини никога не са били без харамии и четници-закрилници на робите. [93] Още през 1611 г. турският пътешественик Евлия Челеби описва този край като неблагонадежден и пълен с хайдути. [94]

Хайдутството в българските земи столетия наред плющи като бич върху несправедливия обществен ред. От XVI в. нататък хайдутството от най-ярка изява, на антифеодална въоръжена съпротива се издига до нивото на освободителна борба срещу турските поробители. То съдействува за укрепване на народното самочувствие и дързост, които създават атмосфера за ор-
 

93. Белдедов, Ефрем. Цит. съч., с. 70.

94. Пак там.

29

ганизиране на освободителни движения. Тази страна на хайдутството долавя с дълбоката си прозорливост още Георги Раковски и определя това движение като „знак политического живота” на народа през робството. [95]

Тежката икономическа разруха, гладът и безчинствата на турските разбойнически банди и преди всичко порасналото национално съзнание и самочувствие на местното българско население довеждат до бързо изостряне на революционните борби в Малешевско-Пиянечкия край в средата на миналия век. Наред с подема на църковно-националното и просветното движение, бързо се активизират и въоръжените действия на българите от този край против своеволията на поробителите. Както навсякъде по българската земя и тук в онези тежки години народът намира сили за противодействие вътре в самия себе си. Стига се до масово разрастване на хайдушкото движение в този край, което се превръща във въоръжена сила и постепенно прераства от акт на лично отмъщение в организирано народно антифеодално движение, насочено срещу османската потисническа система. [96]

В началото на 50-те години започва и хайдушката дейност на Ильо Марков Малешевски, който се движи в един широк район от Малешевските планини до Рила и Пирин. Неговата 12-годишна хайдушка дейност може да се приеме в известен смисъл като народно възмездие и допринася за ограничаване на произволите на местните притеснители — феодали-чиновници, за унищожаване на отделни разбойници и банди, за подкрепа на съпротивата срещу социалното потисничество на някои бейове и чифликчии над селското население. Но преди всичко дейността на дядо Ильо оставя ярки следи в съзнанието на населението, разпалва неговия борчески дух, допринася за народностната пробуда и издигане. [97] Без да преувеличаваме общественото и политическото значение на хайдутството въобще, трябва да отбележим, че в Малешевско-Пиянечкия край, както и в други райони на Югозападна България в средата
 

95. Цветкова, Бистра. Хайдутството в българските земи през XVIII в. — Истор. преглед, 1968, кн. I, с. 31—59.

96. Пак там.

97. Документи за българската история. Архив Н. Геров. Т. I, ч. I, с. 236—238.

30

на миналото столетие то е имало за цел предпазване на селското, а дори и на градското население (какъвто е случаят с предотвратяване от четата на Ильо Малешевски на клането на българското население в Дупница по време на Кримската война) от произволите и насилията на неограничаваните от властта бейове в този край. [98]

През 60-те години на XIX в. в много райони на Югозападна България хайдушкото движение масово се разраства и по това време по средното течение на р. Струма, в Малешевско, Кюстендилско освен четата на Ильо Малешевски действували и четите на прочутата Румяна войвода, на войводите Стоимен, Траян, Цеко, Чакир, Кирчо Саралията, Христо Македонски и Манол Наков, а в по-късно време (в края на 60-те години) — на Хаджи Никола от Тиквеш, бивш четник от четата на Филип Тотю, който действувал в Кресненско, Костадин от Щип — в Джумайско и около Царево село (Пиянечко), Ангел Гюрджиков от Сер — по Пирин и Струма, Спиро от Струмица — от Доспат до Шар и др. [99]

В очите на турците тези хайдушки дружини минавали за разбойнически. Във връзка с това Христо Ботев в статия, озаглавена „Разбойничеството в Македония е стигнало своя апогей”, пише: „... Ние не знаем кои са причините да се появят тези чети: грабежът или отмъщението. Както и да е, ние не ги осъждаме тези юнаци, защото да бъдеш разбойник в държавата на разбойниците е едно от най-логичните и справедливи заключения. Напротив, ние им пожелаваме дори и добри успехи, защото хайдутството е приятел на революцията.” [100]

Легендарният войвода Ильо Малешевски, [101] се е подвизавал дълги години като планински цар в Малешев-
 

98. Пак там.

99. Македонски, Христо. Записки. С., 1896, с. 12; „Дунавска зора”, 29 юни 1869.

100. Ботев, Хр. Съчинения. Т. III. Под ред. на М. Димитров. С., 1950, с. 447.

101. Досега у нас са излезли над 60 публикации за живота и дейността на Ильо Марков Малешевски, като се почне от биографичните и исторически очерци, та се стигне до изследвания за образа на дядо Ильо в художествената литература, скулптурата, изобразителното изкуство и народната песен. За неговите подвизи са запазени и много разкази и свидетелства на негови съвременници. Между изворите голям интерес представлява документалната книга на Икономов, Димитър (Рибнишкият поп) — написана от неговия внук Сърбов Хр. Серафим. „Будителят”. С., 1937.

В българската историческа литература личността и делото на дядо Ильо са разгледани по-обстойио от Кепов, Ив. „Ильо войвода” — „Илюстрация — Илинден”, V, 1934, № 4, по материали от Архива на Н. Геров, Т. I, с. 1047 и т. II, с. 1022; Документи за българската истории. Т. I, с. 592 и т. II, с. 317; Димитров, Г. Княжество България. Т. II, Пловдив, 1896, с. 217; Страшимиров, Д. История на Априлското въстание. Т. I, с. 41 и 56; Кирил, патриарх Български. Съпротивата срещу Берлинския договор — Кресненското въстание. С., БАН, 1955, с. 76; Из Архива на Н. Геров, I, док. № 215, с. 727; „Илюстрация — Илинден”, 1942, № 4, с. 7; Дойнов, Д. Ильо войвода. — В: „Български хайдути”. С., 1958, с. 80—84; Йовев, Ст. Ильо Марков войвода. — ВИСб, 1964, № 22, с. 66 74; Караманов, Вл. Ильо войвода — биографичен очерк. С., 1968; Пандев, К. Ильо войвода. — Славяни, 1973, № 4, с. 33—44 и др.

31

ско и Пиянечко и съседните околии и всявал страх и трепет между потисниците и радост и надежда сред българите. Прелом в неговата хайдушка деятелност, целяща създаване на свободна българска държава, става по-късно подир 1861 година, когато се прехвърля с част от дружината си в Сърбия и попада под влияние на големия български родолюбец и революционер Г. С. Раковски, който подготвял народа в България за политическото му освобождение. [102]

В спомени, статии и книги на съвременници и изследователи навсякъде се говори за българския хайдутин Ильо Марков Малешевски (дядо Ильо). За съжаление дядо Ильо е една от личностите в българската история, станали обект на прекръщаване от някои историографи в Скопие. Така например в книгата на Ристо Поплазаров — „Айдушкиот войвода Ильо Марков Малешевски”, издадена в Скопие преч 1978 г., като си позволява дързостта да фалшифицира изворните документи за дядо Ильо Марков, той прави с нищо необосновани опити, да прекръсти този забележителен българин, като му отнема произхода, националното му име и дело. Изпускайки тенденциозно от използуваните източници всичко, което е свързано с българската нацио-
 

102. Изключителна заслуга за създаване на единно българско иационално-революционно движение се пада на Г. С. Раковски. Със своята обществена, публицистична, писателска и революционна дейност той си бе създал име на изтъкнат български ръководител, на изразител на националните тежнения, на защитник на интересите на народните маси. Раковски упражнявал голямо влияние върху интелигенцията и народите маси и в югозападните български земи, по-специално в Македония.

32

нална принадлежност на дядо Ильо и неговата родолюбива българска дейност, Поплазаров стига в своите преднамерени изводи дори до такъв исторически абсурд, че Ильо Малешевски уж бил „воювал” за създаване на „отделна македонска държава”. Тези и подобни твърдения на Поплазаров нямат никаква документална и научна обоснованост. [103]

Ильо войвода е класически образ на борец за освобождението на българския народ от османско иго. Няма хайдушко сборище, харамийско кладенче, хайдушка поляна или друга подобна местност в Малешевските планини, Огражден или Пирин и Рила планина, които да не са свързани с името и делото на хайдушкия войвода. [104] Тази биографична повест звучи като легенда, изпълнена с революционна романтика, като песен, в която легендарното и действителното се сливат в образ, символ на мъжество и родолюбие.

Ето началото на една от многобройните народни песни, прославящи делото му:

Прочу се Ильо войвода,
по тая Пирин планина,
по тая гора зелена,
по тая вода студена.
Ильо е юнак, над юнаци!
Не дава хайта да мине,
Не дава зулум да биде!


Роден в с. Берово, Малешевско в началото на XIX в. (1805 г.), той е прекарал младите си години, като мирен земеделец в родния си край и като пандурин в Рилския манастир. Повод да стане хайдутин дало убийството на брат му Станко през 1858 г. В едно писмо, писано от Кюстендил през 1859 г. Ильовата съпруга Цона съобщава, че те с Ильо се задомили към 1848 г. и добили 3 деца, момиче и две момчета. Занимавали се със земеделие и скотовъдство. В писмото си Ильовица не съобщава кога, но навярно през 1852 г. мъжът й дал
 

103. Във връзка с това вж. статията в приложението в настоящия труд — „Легендарният български войвода дядо Ильо Марков и неговите биографи” от Скопие”. Същата е публикувана в сп. „Славяни”, 1982, № 2, с. 24—25.

104. Иванов, Й. Северна Македония. С., 1906, с. 300.

33

на заем три оки масло на някого си Мехмед байрактар. Но, когато отпосле Ильо си поискал парите, този не само отказал да му ги даде, ами се разгневил твърде много и се заканил да го убие. Когато един ден той и брат му Станко били на нивата, при тях се явил Мехмед и стрелял по Ильо, но вместо него улучва и убива брат му. Забравил се от гняв и мъка, Ильо се хвърля върху убиеца и го заколва. След това „Ильо побегнува на гурбет”, пише баба Цона, без да казва къде. Но навярно в Рилския манастир, където „станал булюкбашия на манастирските пандури.” [105]

През време на Кримската война Ильо хайдутствувал със 70 души дружина из планиски възел между Мизия, Тракия и Македония, като закрилник на българското население против турския гнет. Тук „той пази края от разбойници, придружава търговци и кервани през опасните пътища и при случай наказва насилниците — турци. Затова капитан Илия в очите на турците минава за разбойник и местните власти постоянно го дирят и искат да го уловят. Но населението го обича и крие от потерите. [106]

След пет години хайдутствуване Ильо се връща два пъти в Берово и искал да се отдаде на мирна работа. Но местните турци не били забравили убийството на Мехмед байрактар и за хайдушките му подвизи и се опитвали да го убият. Втория път той избягал чак в Св. Гора. Потърсили го и тук, та бил принуден да бяга и да се укрива в Солун. [107]

През 1859 г. турските власти направили за последен път опит да уловят дядо Ильо, прилагайки за целта хитър план. Скопският паша предоставил на радовишкия мюдюрин да се срещне с Ильо войвода. Срещата станала в Радовиш, в една къща край града, до реката. След встъпителен разговор мюдюринът му задава въпрос — защо избива турци и създава неприятности на царската власт? Спокойно и откровено Ильо му отговаря, че той не е против царските власти и султана, а е въстанал да брани беззащитната българска рая от зулумите на лошите турци, които властта нито желаела, нито можела да обуздае. На раздяла той до-
 

105. „Илюстрация „Илинден”, 1934, № 4, с. 11.

106. Пак там.

107. Пак там, с. 12.

34

бавил твърдо, че додето не престанат зулумите, няма да захвърли пушката и ще избива всички зулумджии — турци. Последните му думи направили силно впечатление на мюдюрина и той дал обещание, че не само Ильо и дружината му няма да бъдат арестувани, но че царската власт щяла да вземе всички мерки, за да прекрати злосторството от когото и да било. [108]

След като и този път турците не успяли да обезвредят Ильо войвода, нишкият валия наредил на властите да се изловят всички съучастници на Ильо, но били хванати само байрактарът Цеко и други 11 души от неговата дружина. Безсилни да уловят дядо Ильо, турските власти изливали своя гняв върху беззащитната му жена и неговите деца. От Кюстендил, където те били интернирани, били закарани в Скопие, където търпели страшна неволя и голяма немотия — без помощ и защита отникъде. [109] Тогава по българската земя се разнася песента:

Прочул са й Ильо войвода,
прочул са й, разчул са й
по тази Рила планина,
по този Доспат балкан,
по тези баири високи,
по тез долове дълбоки:
не дава птичка да фръкне,
камо ли челяк да мине.
Пашата вика низами,
та че им тихо говори:
— Ой ми ва вази, низами,
в Малешевски села идете,
Ильо войвода хванете,
тук го въз меня донесете,
да видя джанам да видя
какъв е Ильо гяурин,
какъв е Ильо хайдутин,


108. Пак там. Слуховете за тежкото положение на неговото семейство стигнали до руския консул в Битоля (М. Хитрово), който с писмо до Н. Геров в Пловдив между другото пише: „Тия дни казаха, че семейството на капитан Илия в Скопие било подложено на страшни преследвания. Не знаете ли дали е истина това? След посещението, което направил през юли на връщане от Битоля, Геров вече не знаел нищо за дядо Ильо.

109. „Илюстрация „Илинден”, 1934, № 4, 12.

35

 

че е разплакал агите
и е наплашил дервиши.
Низами плачат и думат:
— Паша льо, царска заптио,
прати на паша, на Стамбол
с царя да се биеме,
ала ни нази не пращай
Ильо войвода да гоним:
че ми е на краля Марко детето.


Прелом в неговата хайдушка деятелност става подир 1861 г., когато се прехвърля с част от дружината си в Княжество Сърбия, в чийто предели са били намерили убежище и други български хайдути. Тук попада под влияние на големия български родолюбец: Георги С. Раковски, който по това време подготвя народа в българските земи за политическото му освобождение. [110]

Към края на 1861 г. Раковски съставил „План за освобождението на България”. Този план предвиждал на сръбска територия да се организира един доброволчески полк от 1000 човека, избрани и закалени бойци. В духа на изработения план Раковски започнал организирането на полка, който трябвало да играе важна роля във въстанието. Така се образувала Първата българска легия в Белград. [111]

В легията участвува и Ильо Марков — дядо Ильо, който става помощник на Раковски, макар че тук били още много известни войводи и изтъкнати борци, като Иван Кулин, Филип Тотю, Хаджи Димитър и др. С това било отдадено съответното признание на стария български войвода от Раковски и от всички доброволци. [112]

Популярността на дядо Ильо прехвърля далеч границите на Рила и Пирин. Не случайно органите на руската дипломация в Цариград, Одрин, Пловдив и Битоля живо се интересували за Ильо войвода и са следили всяка негова стъпка. Защото както се вижда от плана на пловдивския руски подконсул Найден Геров, тя го имала в предвид за началник на една партизан-
 

110. „Илюстрация „Илинден”, 1934, № 6, с. 7.

111. История на България. Т. I, С., БАН, 1954, с. 406.

112. Страшимиров, Т. Д. Васил Левски. Живот и дело. Извора. С., 1925, с. 620.

36

ска (четнишка) война с Турция. Поради това не случайно в проекта за едно общобългарско политическо движение през 1862 г., което отговаряло на руската политика за натиск върху Портата, Найден Геров изтъкна, че едно въстание може да доведе до много кръвопролития и че е по-добре движението да се изрази в хайдушка борба, като начело то постави известния войвода Ильо Марков и движението започне от Рила и Пирин. Геров подчертава, че Ильо може да събере достатъчно голяма дружина и да поиска от правителството да изпълни Хатихумаюна и премахне злоупотребите. Дружината ще се установи в планините и при неуопех може да се раздели на три отряда, които ще действуват съответно в Тракия, Мизия и Македония. В случай на успех този опит според Геров ще насърчи християните и ще доведе турците до униние. Тогава ще се разрасне масово народоосвободително движение по цяла Турция. [113]

Този проект на Найден Геров, изложен в доклад № 50 от 28 юли 1862 г. до Министерството на външните работи в Петербург, в който се доказват предимствата на една хайдушка борба пред едно повсеместно въстание в България и се иска морална и материална подкрепа от страна на Русия, не бил приет от официалните руски власти. В същия доклад Н. Геров съобщава: „Българите от цяло Малешево, откъдето е роден известният на министерството хайдутин Ильо, са търпели и търпят неимоверни изтезания от турската власт, която смята, че с това ще го принуди да го издадат.” [114]

В Първата българска легия от 1862 г. се събират и получават революционна закалка българи от всички краища на България. [115]

Освен четниците на дядо Ильо в легията се озовават и част от хайдутите, укриващи се в Рилския манастир, начело с Христо Македонски и Манол Марков. Тук по различни пътища достигат и други българи от Македония — Величко Семерджийски от Крива паланка, Христо Велешански от Велес, Димитър Гилянски от
 

113. „Илюстрация „Илинден”, 1934, № 5 и 6, с. 24, 28.

114. Сп. Славяни, 1984. № 2, с. 24.

115. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 63.

37

Крива паланка, Цанко Николов от Куманово, Илия Христов Македонски от Сер и др. [116]

От спомените на Йордан Жечев Планински, разбираме, че освен тях тук са били още и Цеко войвода, Карастоян, Йосиф, Димитър Косовец (Общи) — всички от Македония. [117]

На 3 юни 1862 г. един инцидент в Белград предизвикал голямо сбиване между турци и сърби. Турските войски от крепостта бомбадирали града. Сърбите обкръжили крепостта. И българската легия взела дейно участие в обсаждането й, като мнозина легионери били ранени. Други се отличили със своето храбро държание. [118]

Васил Левски, Ст. Караджа, Христо Македонски и цялата Ильова дружина връхлитали неспирно върху турските позиции. Българските легионери напоявали с кръвта си сръбската земя с вяра, че тя ще послужи и на България. [119]

Когато на 23 август 1862 г. Сърбия подписала споразумение с Турция за мирно уреждане на спора за гарнизоните и Сръбското правителство, тя разтуря българската легия, а плановете на Г. С. Раковски за създаване на народна войска за освобождение на България рухват. В този тежък момент сред българските войводи се появяват различия в търсенето на изход. Силно огорчен от поведението на сръбската дипломация Г. С. Раковски предлага да навлезат с две чети в България. Предложението му обаче се отхвърля, тъй като народът по това време все още не е бил подготвен за общо въстание. В края на 1863 г. Раковски заминава за Румъния, очаквайки, че тука ще намери по-благоприятни условия за осъществяване на своите планове. [120]

Във връзка с това на 5 февруари 1863 г. Найден Геров пише шифровано писмо на руския консул в Белград Н. П. Шишкин (бивш такъв в Одрин): „Тук се но-
 

116. Раковски, С. Г. Възгледи, дейност и живот. Т. 2. С., 1968, с. 476. Спомени за Раковски от Йордан Жечев Планински.

117. Църнушанов, К. Цит. съч., с. 32.

118. История на България. Т. I, С., БАН, 1954., с. 407.

119.  Църнушанов, К. Цит. съч., с. 35.

120. История на България. Т. I, С., БАН, 1954, с. 409.

38

сят слухове, че уж сърбите, се готвели за война с Турция, и че поради това напролет Раковски и капитан Илия щели да минат в България с многобройни доброволчески дружини, състоящи се само от българи. Всички вярват на тия неопределени слухове, а някои мечтаят и за въстание...” [121]

По сведения на кавалериста на легията, дядо Ильо казал следното на Раковски: „Няма що. Ще се помирим и ще прекараме известно време тук, в Сърбия.” На което войводата Димитър Икономов му отговорил: „Ние ще останем тук да си гледаме спокойствието, а ще оставим нашите братя да бъдат унищожавани от турци и гърци. Тоза не може да бъде...” [122]

Дейността на Г. С. Раковски по организирането на легията в Белград дала голямо отражение всред населението във вътрешността на страната. Революционният подем се почувствувал особено в югозападните български земи. За това свидетелствува Найден Геров, когато през 1862 година той пътувал от Пловдив за Битоля и обратно, имал възможност да се запознае с настроението на тамошното българско население. В доклада си той пише: „Белградските събития събудиха нови надежди и нови замисли.” [123]

Общността на нацноналноосвободителните стремежи на българите по всички краища на страната се проявили още по-определено в последвалите значителни революционни събития — четническите действия през 1867—68 година. По това време след кратко и относително спадане на революционния подем на целия Балкански полуостров настъпили отново благоприятни вътрешни и външнополитически обстоятелства за активизиране на националноосвободптелната революционна борба на потиснатите народи. Благоприятните външнополитически обстоятелства били използувани за по-широка агитация на проекта за освобождение на България и в опити за създаване на организирани революционни групи в страната. Съществуващите по това време или новосъздадените политически групировки в българското националноосвободително движение акти-
 

121. Славяни, 1982, № 2, с. 25.

122. Сърбов, Хр. С. „Будителят”. С., 1937., с. 227.

123. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 64.

39

визирали дейността си. Югозападните български земи включително и Малешевско-Пиянечкият край не останали настрана от тези нови националноосвободителни замисли. [124]

След като дядо Ильо Малешевски останал в Сърбия и след разтурянето на Първа българска легия и неговия двегодишен престой в Крагуевац, той е настанен от сръбското правителство в Белград. Тук Ильо е удостоен от княз Милан Обренович, със званието капитан и месечна пенсия от 150 динари за участието му в Белградската буна. [125]

През 1876 г. Ильо Марков начело на една чета от около 300 доброволци, повечето българи, взел участие в Сръбско-турската война. През юли същата година група сръбски офицери правят опит да ликвидират войводата в момента, когато води ожесточен бой с турците при с. Делиград, и той е тежко ранен в гръб от сръбски куршуми. След тежка операция осакатява дясната ръка на войводата. [126]

Вестта за обявяването на Руско-турската война за освобождението на България вдига дядо Ильо от легло и той още с неизлекувани кървящи рани събира четници и доброволци и заминава за Свищов. При окончателното формиране на четата през септември 1877 година в гр. Ловеч тя наброява към 500 човека. Пламенният родолюбец върви неотстъпно с руските войници до град Радомир. Когато разбира, че Кюстендил, а с него и родното му Малешево ще останат под турска власт, дядо Ильо тревожен и мрачен се явява пред руския подполковник Задерновски с молба да се придвижи с четата си и да превземе Кюстендил. Усилията му се увенчават с успех. Четите на дядо Ильо, Георги Пулевски, Д. Трифонов, Г. Огнянов заедно с един ескадрон руска конница влизат в Кюстендил на 24 януари 1878 година. [127]

След това заминава за Пиянечко и Малешевско, отдето след двумесечно „царуване” се завръща в Кюстендил. През Сръбско-българската война от 1885 година Ильо Марков за последен път събира сили и об-
 

124. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 66.

125. Славяни, 1982, № 2., с. 24—25.

126. Пак там.

127. Пак там.

40

разува голяма чета, с която води боеве със сърбите при Краишките и Вранските села. Тогава сръбското правителство отнема пенсията на войводата. [128]

По време на престоя на дядо Ильо с неговата доброволческа чета в Пиянечкия край той влиза и във връзка с четата на Димитър Попгеоргиев, която по това време се намирала в село Разловци. Обединената чета обикаляла из Пиянечко, за да окуражава населението. [129]

Както обаче в останалата част на страната, така и в Малешевско-Пиянечкия край тези чети не предизвикали по-сериозно движение сред българското население. Но все пак те спомогнали за издигане на народното съзнание и утвърждавали национално-революционните традиции сред населението и особено сред младежта и интелигенцията. Макар мъчително и бавно, убежденията, че единственият изход от тежкото социално и национално робство е въоръжената борба, си пробивало път и сред населението в Малешево и Пиянец. [130]

В дневника на К. Иречек — в два огромни тома — се намират много сведения за Ильо войвода, които навремето си е бил отбелязал известният чешки историограф. Наистина те са съвсем къси и сякаш случайно нахвърлени, но при все това представляват важен материал за животоописанието на бележития наш хайдутин. На 29 юли 1880 година К. Иречек пише в дневника си, че се е срещнал с дядо Ильо в Рилския манастир, където в дружески разговор той му разказал за юначните си подвизи в Малешево, Пиянец, в Кресна и Пирин. Разказал му също за застрелването на сина му в Осоговската планина, когато бягал от кюстендилския затвор, в който бил задържан по подозрение.

Дядо Ильо разказал за 12-годишната си хайдушка дейност в Югозападна България.

Разказал му също така и за своето участие при минаването с руските войски на Балкана при Орхание и Троян, и че е служил за водач на войските в Софийско, Кюстендилско и Джумайско. Раняван бил ня-
 

128. „Илюстрация „Илинден”, 1942, № 6, с. 11.

129. Попстоянов, К. Цит. съч., с. 43—53.

130. Дойнов, Д. Цит. съч., с. 68.

41

колко пъти. При Белград бил ранен през 1876 година и както казал той: „от сърби, разбира се, умишлено.” [131]

Строг и суров, справедлив и откровен, дядо Ильо ругае и новия ред на нещата след 1878 година, новите хора на алчността. Новото общество търси друго, а дядо Ильо знае старото. [132] До смъртта си той остава един от най-светлите примери на морална чистота.

Да види България свободна, хората господари на живота си, ето за това дядо Ильо бил винаги готов да пролее кръвта си до последна капка. Затова, когато през 1885 година започва Сръбско-българската война, макар и на 80-годишна възраст, яхнал на бял кон, той повежда доброволците, тръгнали да спасяват отечеството от набезите на сръбския крал Милан. Кюстендилци до един излизат да го изпроводят извън града и възторжено го приветствуват. Примерът на стария войвода вдъхновява борците. [133]

По случай кончината на дядо Ильо Марков на 11 април 1898 година в Кюстендил неговият земляк — малешевеца Атанас И. Раздолов, родом от Пехчево, Малешевско, съчинява два надгробни надписа и му посвещава едно стихотворение. В текста на надгробните надписи се казва:

I. Спи, почивай, о, юначе!
В хладния черен гроб.
Ти, що нивга не изрече:
„И драго ми е да съм роб”

II. Ти глава си не поклони,
Пред никоя светска власт;
Цели петдесет години
защитник бе ти на нас.

131. Илюстрация „Илинден”, 1942, № 5 и 6, с. 28—31.

132. Иванов, И. Цит. съч., с. 3. 3.

133. Венедиков, И. История на доброволците от Сръбско-българската война през 1885 година. С., Оф., 1985, с. 37—93.


[Previous] [Next]
[Back to Index]