Колонизацията
 
 
В 1900 г. според данни на "Карнегиева анкета" в Македония е имало всичко 700 души сърби. С дел да си осигурят владението на Македония сърбите полагали колосални усилия за колонизиране на страната, да я денационализират и асимилират и да разбият етническата й цялост. Примамени от големите привилегии - раздаване на земи и високи заплати, в един период от 20 години се преселели голям брой сърби от Шумадия и Черна гора.

Комендантът на Вардарска област полковник Любо Байрактаревич в една заповед до коменданта на 3-а армейска област предложил: "Цялата власт в Македония да се предаде на коменданта на 3-а армия, като във всяко село се заселят по няколко сигурни семейства от старите краища." В същото писмо предлага да се изселят (!) жителите на Щип и Велес, тъй като в техните градове се намират най-сигурните убежища на комитите. В едно писмо скопският бан и шеф на полицията Жика Лазич (6 юли 1923 г.) нарежда да се дават от 5 до 15 000 динара на всяко ново заселило се колонизаторско семейство, като същите се задължават да извършват контрачетническа дейност. На колонистите се отреждат големи парцели плодородни земи, специалио за тях се строят къщи, набавят се земеделски сечива за обработка на земята, семена, впрегатен добитък и парични кредити.

Като се тръгва от разбирането да се създаде зона, която да раздели Македония от България, колонистите били насочвани повече към околиите, съседни на българската граница.

До 1940 г. в Гевгелийско са настанени 425 колонистки семейства, идващи от Сърбия, Черна гора, Далмация, Босна. В Овче поле и Щипско са създадени 22 колонии с 608 семейства. В Струмишко и Радовишко са заселени 480 семейства, като само в Радовишко са 270. В Кочанско, Царевоселско, Злетовско и Малешевско са заселени 131 семейства, като само в Пехчево са 74. Общо само в Югозападна Македония са настанени 50% от всички колонисти. До 1940 г. във Вардарска Македония са създадени 280 колонии с 4167 семейства, разпределени в 23 околии. Тези заселници са опора на властта - очи и уши на репресивните органи.

Според изказвания на техен конгрес "колонистите служат на местните и полицейските власти и са авангард срещу антинационалните елементи. Те са пазачи на обществената безопасност."

Местното население саботирало колонистите. "Ако колонист посади лозе или овощни дръвчета, през нощта местното население ги изсича, ако направи ограда, събарят му я..."

Населението прибягва до саморазправа. На 16 януари 1923 г. четата на Иван Бърльо, както бе казано по-горе, напада колонията Кадрифаково (Щипско) и запалва селото. Колонистите се разбягали и след наказателната акция на Добрица Маткович и разстрел на 29 души селяни от с. Гарван от 59 сръбски семейства се връщат само 19.
След в април 1941 г. 90% от тези колонии се разпадат напълно и сръбските новосъздадени села като Карагиорговац, Разкръсница, Душановац, Селемли, Църнишно, Сретеново напълно опустели.

А ето някои данни, признати от агентите на сърбомакедонизма.

На първия конгрес на македонската компартия гаулайтерът Лазар Колишевски в доклада си признава: "До 1926 г. са убити 1600 македонци. През затворите минават 30 000 души. През 1927 г. въпреки амнистията има все още 7500 македонци в затворите в Югославия."

Кирил Мильовски, познат венцеславец на сърбизма, признава: "След убийството на генерал Михайло Ковачевич на 6.Х.1927 г. в Щип и Щипско са затворени 1000 души. Изгорени са много села и са избити 200 лица."

Тук се налага едно ужасяващо сравнение. Цифрите, посочени от Колишевски, а именно 1600 убити и 30 000 затворници, несъмнено са точни. Да сравним тези цифри с жертвите на Илинденското въстание в Битолския революционен окръг, който е центьр на въстанието и най-дейният в борбата. Според Мемоара на ВМРО от 1940 г. убитите във въстанието възлизат на 1779 души, т.е. само със 179 повече от убитите от сръбските тирани мирни жители. И то само до 1926 г!
 

Ето два документа, в които самите сърби признават това.

1. Доклад на вардарския бан до премиера на Югославия Милан Стоядинович

24.VII.1935 г.

Господин Председател,
Имам чест да Ви съобщя следващите проверени сведения за пребиваването на "соколите" от моята област в София по случай славянския сьбор, организиран от спортния съюз "Юнак". Още при пристигането на гара София, македонофилите, които бяха попълнили цялото окръжаващо пространство, проявиха голямо въодушевление по повод пристигането на "соколите" от Вардарската област. Веднага след като нашите спортисти слязоха от вагоните започнаха целувания, прегръдки, ридания. Много, даже съвсем млади, се познавали един с друг, при все че не са се били виждали 10-15 години. Когато колоната тръгна към града, някои с насмешка извикаха: "Това са сърбомани", а други, които се смесиха с нашите, викаха: "Вие не сте сърби, вие сте българи! Викайте "Ура! Ура! Това е българскиит поздрав, а не "Здраво!".

При пристигането в училището, където трябваше да се настаним, мнозина се разотидоха и голямата част от деня и нощта прекараха в общество на македонофилите. Някои въобще не се върнаха до заминаването на влака обратно в Югославия.

Така се държаха "соколите" от Куманово и Прилеп. При връщането на гарата нашите "соколи" бяха много разстроени, а когато влакът тръгна, нашите, забравяйки за югославския поздрав "Здраво!", викаха "Ура! Ура!" И това въпреки препрежденията на нашите ръководители. Тъй като на прощаването нашите "соколи" забравиха за всякакво приличие, ръководители на групата инженер Пайнич произнесе реч пред тях и сериозно ги предупреди да не забравят за своя патриотически и спортен дълг...

Силата и непримиримостта на македонофилите в България и неустойчивостта на нашите местни елементи в Южна Сърбия по мое мнение изискват внимателност в нашата политика в отношенията с България; не трябва да се допускат грешки в нея, тъй като това би облекчило и би усилило влиянието на България върху нашите все още неасимилирани граждани!

(Държавен архив в Белград, ф. Милан Стоядинович, знак 6/9, без сигнатура, л. 12.)

2. Извадки от писмото на югославския посланик в София В. Миланович до министър-председателя Милан Стоядинович

8.VIII.1940 г.

Всички трябва да знаят, че понастоящем Македония не само не е загубена за българския народ, но, напротив, в нея сега съществува много по-силен български дух откогато и да било.

(Архив СФРЮ, ф. Милан Стоядинович а.с.99)

Признанието на враговете на Македония е пълно. Македония посрещна деня на сгромолясването на тиранична и поробителска Югославия на в април 1941 г. с неописуема радост и с вяра в бъдещето.

В мрачното кърваво сръбско робство тя показа силата на българския дух и волята си за свобода! Македония не можа да се нарадва на свободата си. Наложен й бе един нов, колкото кървав, толкова и коварен перфиден режим. Жертвите от този сърбомано-болшевишки режим, установен в Народна република Македония, се изравниха с тези от шовинистичния южносръбски режим във Вардарска Бановина. И двата режима имаха една и съща крайна цел: унищожаване на българщината в Македония. Накрая припомням безсмъртните слова на поета:

"Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!"

[Previous]
[Back to Index]