1. БЪЛГАРИЯ В "ЦЪРКОВНА ИСТОРИЯ” НА ЦЕЗАР БАРОНИЙ
Студията е публикувана първо на италиански:
Picchio, R. La Bulgaria nella storia ecclesiaetica del Baronie. — In: Per Valdo Zilli. (Annali del Dipartimento di Studi dell'Europa Orientale (Napoli). Sezione storico-sociale, 4-5, 1982-1983), Roma, 1986, 41-52,
и на български в:
България, Италия и Балканите. Доклади, изнесени на Четвъртата българистична българо-италианска конференция, София, 22-25 май 1984 г. С., 1988.
На повечето от славистите е известно, че Annales ecclesiastici ("Църковни анали”) на Цезар Бароний [1] представляват един от най-важните извори на исторически данни и че от тях през XVII и XVIII в, са черпили информация различни славянски летописци и компилатори. Намираме се всъщност пред един от най-значителните примери за разпространение в земите на европейския Изток на културните схеми, които са били създадени в Италия в епохата на късния хуманизъм. Независимо от това нито славистите, нито историците на Източна Европа до момента са направили опити да съзрат във внушителната архитектоника на Аналите специфичния рисунък на една "история на Източна Европа” и на съставящите я църковно-държавно-национални елементи.
Българистите познават Аналите главно като извор на "История славянобългарска" на Паисий (1762). В този план диренията на Велчо Велчев, синтезирани преди повече от четиридесет години в една ценна книга [2], остават основни. И моето изследвателско внимание бе привлечено от съчинението на Бароний в качеството му на извор за Историята на Паисий чрез посредничеството на руския превод на полския компендиум на Петър Скарга, а също така и защото е едно от най-съществените пособия, използвани в Италия (повече от век преди Паисий — от Франческо Брачолини, политически стихотворец на служба към Конгрегацията за разпространяване на вярата, автор на поемата "Покръстена България”) [3].
Несъмнено присъствието на изработените от Бароний схеми в произведенията, създадени през XVII и XVIII в. и посветени на миналото на българите, трябва да се свърже с интензивната католическа пропаганда, която Именно в онази епоха е достигнала балканските земи. Изследванията, извършвани от български и италиански специалисти, които обработват нови архивни материали, внасящи се главно до Конгрегацията за разпространяваме на вярата, продължават да се вдъхновяват от методологическите модели, които Иван Дуйчев установи преди
587
повече от четиридесет години [4]. Сред италианските слависти пръв Артуро Крония в края на тридесетте години изтъкна значимостта на католическата Контрареформация за появата на първите проучвания върху модерното славянство и негово историческо наследство [5].
Преценката на Аналите според мене не трябва да се влияе прекадено много от идеологическата им окраска, Това монументално произведение, вдъхновено от св. Филип Нери, несъмнено е било замислено от Цезар Бароний, римски кардинал, като инструмент за религиозна полемика в духа на католическата Контрареформация. Съвременниците са го изтълкували като доктринален отговор на протестанските Centuriae, съставени в Магдебург в годините след 1552 г. под ръководството на Флаций Илирик [6]. Политическата и вероизповедническата насоченост, на произведението не трябва да води до подценяване на неговата стойност, която е обективно документална, и най-вече до подценяване на многочислените нови елементи, които лесно откриваме в плана на историческото светоусещане. В историята на късната хуманистична историография значението на Аналите не може да бъде ограничено в рамките на църковната история. Намираме се в действителност пред едно произведението с политически характер, в което държавите, както и народите (макар и в по-ниска степен) на зараждащата се средновековна Европа са ситуирани в широка универсална перспектива.
Нито читателите на полския компендиум на Скарга [7], нито тези на руския Бароний [8], а още по-малко пък читателите на "История славянобългарска” са могли да си създадат точна представа за това, каква голяма част от произведението на Цезар Бароний е била посветена на историята на техните земи. Многочислени информационни данни са били сведени до минимум или направо премахнати в цитираните компендиуми. А произведението на Ц. Бароний от своя страна е продължавало да расте и да се обогатява и след смъртта на своя автор. Отпечатването на дванадесетте тома (във формат фолио) под редакцията на Ц. Бароний през годините 1588 до 1606 (историческото повествование стига до 1198 г.) бива последвано от продължение на Аналите,обнародвано от Одорико Райналди
588
в Рим в периода 1646-1677 г., което завършва с 1567 г. [9] Между 1728 и 1734 г. Джакомо Ладерки публикува своя допълнителна притурка, обхващаща периода от 1567 до 1571 г. [10]
За целите на нашите изследвания "продълженият Бароний” не представлява особен интерес; много по-съществено е прогресивното съставяне през XV и XVIII в. на коментари, изправителни анотации и добавки към оригиналния текст. От XVIII в. насам различните издания на Аналите биват предложени в научна и допълнена форма благодарение на пространните анотации на капуцинския монах Антонио Паджи, към които са били добавени по-кратките бележки на Джовани Доменико Манси от ордена на сомаските [11]. Сравнителният анализ на текста на Ц. Бароний с този на Паджи ни дава възможността да си създадем твърде точна представа за това, как именно апологетите на Контрареформацията са гледали на най-древната история на християнското славянство. Същевременно той ни разкрива и съществуването на специфични историко-филологически разисквания, които без каквито и да било колебания бих определил като протославистични. Моето мнение е, че една всеобща история на европейската славистика неминуемо трябва да включва и глава, посветена на различните дялове от Аналите, в които се говори за славянските народи.
Особено внимание заслужава предложеното от Ц. Бароний, от Паджи, а понякога и от Манси тълкуване на българската история, факт е, че в Аналите за никоя друга етно-политическа формация, обитаваща земите на изток от Илирия, не се говори тъй пространно и с такова изобилие от сведения. Само историята на маджарите, на тяхната държава и на тяхната църква, са обект на подобно внимание; по-малобройни са обаче преките позовавания по протежение на цялостното изложение. Намирам този факт за особено съществен. Той ни позволява да заключим, че през XVII в., а още повече през XVIII в. в християнската цивилизация, намираща се под прякото или косвеното влияние на Рим, историята на средновековна България съвсем не е била заличена от паметта на ерудираните люде.
Този траен спомен за средновековна България, както
589
и появата в произведението на Ц. Бароний на един истински "български въпрос”, схванат според термините на модерната политика, се противопоставят на засвидетелстваната ни от Паисий ситуация в границите на славянско-балканската общност. Оказва се, че в Италия и в Западна Европа са познавали много повече събития от миналото на България, отколкото сръбските и гръцките монаси от Света гора. Що се отнася до България, излишно е да се настоява върху пристрастния и полемичен характер на начина на виждане на Бароний или на неговите коментатори. В това специфично поле на дирения от края на XVI в. до времето на Паисий Хилендарски не са се водили сериозни дискусии между католически и протестантски историци. Изобщо не може да бъде повдигнат въпросът за сравнение със Centurie от Магдебург например по простата причина, че в тях, ако се изключи един намек за Tribeilius, christianus, съвсем малко или почти нищо не се споменава за България [12].
В историята на Ц. Бароний за българите се говори за първи път в изложението на събитията от 499 г. Те завземат Тракия, изпратени от папа Симах като инструмент на божественото отмъщение срещу отстъпничеството на император Анастасий и плачевното състояние на Източната църква: ”in deploratissimo statu collocatis rebus Onentaiis Ecclesiae.” [13] За да накаже императора на Източната Римска империя, ”Deus barbaros in eum movet" [14]. Българите са представени като люде, вселяващи страх, нахлули от север и все още без точно име; "gens ignota nomine, ex intimis Borealibus finibus palabunda progressa, timenda cunctis.” [15] Ц. Бароний е в състояние да ги идентифицира и да уточни името им благодарение на един от своите главни източници: "Fuerunt hi barbari — пише той — Bulgari nominati, de quibus Romanos superantibus ita hujus anni consulatu Marcellinus in Chronico.” [16] В унисон c документалните принципи, вдъхновили цялото му дело, Ц. Бароний привежда цялостно откъса на Марцелин, в който се говори за пълководеца Арист, който "contra bulgaros Thraciam devastantes progreasus est" [17].
Коментарът, който Антоний Паджи добавя към този пасаж, отразява неговата ерудиция, както и историческата
590
му и вече модерна чувствителност. След като е потвърдил отчасти и уточнил данните, които Ц. Бароний е извлякъл от Марцелин, Паджи отбелязва, че в Хрониката на Касиодор се казва, че Теодорих, крал на Италия, е отнел Срем (Sirmium) от българите, завзет от тях при едно нашествие в Илирия. След това, засягайки произхода на българите, Паджи цитира преди всичко Кратката история на Никифор и Хрониката на Теофан, според когото "Bulgaros primum incoluisse Regionem Maeotidi Paludi conterminas, juxta Cophinum fluvium, Tanai proxium” [18]. Онези първоначални седалища между Дон и Азовско море са образували Велика България, чието име — изяснява Паджи — произлиза от река Волга: "Adjacens Regio ad ortum Magna Bulgaria vocabatur, idque niminis inde consecuta est, quod sese Volgam fluvium porrigeret.” [19] Позовавайки се на De administrando imperio от Константин Порфирогенет, коментаторът на Ц. Бароний уведомява по-напред, че българите първоначално са населявали земите, граничещи с Patzinaciti, т.е. с територии в басейна на Днепър. Впоследствие българите са стигнали до Дунава и по време на Юстиниан са опустошавали многократно Тракия, преди да бъдат разбити от Велизарий.
Независимо от това, че нито Ц. Бароний, нито Паджи се заемат с критика на изворите в модерния смисъл на думата, и двамата извеждат твърденията си от богата и точна документация. В края на приведената бележка Паджи чувства като че ли нуждата да привлече вниманието на читателя върху историческата важност на българите, за които вече се съобщава, че са приели християнството през IX в. [20] Многобройни позовавания и препратки позволяват да видим отвъд механичните структури на летописното изложение един по-широк историографски строеж. По цялото протежение на повествованието — от Велика България, предхождаща преселението на народите, до времето на покръстването — в разказа на Ц. Бароний и в този на Паджи се долавя желанието да се подчертае възникването на една мощна и стабилна държавна организация, предопределена да изиграе важна роля в историята на средновековното християнство след стихването на варварските нашествия.
591
Спрях се върху този пасаж от Аналите, в който се говори за първи път за българите и за България, единствено за да приведа пример за това, колко прецизно са били пресети историческите извори от Ц. Бароний и от неговите коментатори, сред които рязко се откроява Антонио Паджи. Само в летописното повествование, което обхваща времето от v в, до царуването на Борис-Михаил и неговото покръстване, откриваме повече от тридесет подобни честа. Всеки, който се интересува от българско-италиански връзки, би могъл да се размисли например над откъса, извлечен от Павел Дякон — и с точност приведен от Ц. Бароний в неговото изложение за 568 г., в който е изнесено, че една група българи заедно с други хора от различни народи се е преселила в Италия, водена от Албуин и че въпросните българи са основали в Италия трайни ”in hodiernum usque diem” общности [21].
Главната тема, върху която най-силно набляга българската история, вплетена от Ц. Бароний в универсалния вътък на неговите Анали, е приемането на християнската вяра от страна на този нов народ (populus novus). Неприкритата цел на католическия автор е да докаже първоначалната вярност на българите спрямо Римската църква. На България се гледа като на защитна крепост на католицизма срещу първоначалното коварство и последвалото схизматическо отстъпничество на Гръцката църква. Тази теза е отразявала конкретните експанзионистични цели на Рим в една епоха, в която след постигнатата през 1571 г. край Лепанто победа над турците от водената от Йоан Австрийски християнска коалиция е изглеждало възможно разпростирането на решената в Брест-Литовск през 1596 г. църковна уния в земите на целия европейски Изток.
Ц. Бароний въвежда темата за изгряващото българско християнство с тържествен тон, който стилистично "освежава” неговия латински синтаксис, обикновено по-скромен и почти канцеларски. "Започва — пише той — осемстотин шестдесет и шеста година, четиринадесети индикт, в която Римската църква се разраства и се осветлява с един нов народ и един нов цар (quo novo роpulo et rege Romana augetur et iliustratur ecclesia:
592
онази църква за която е присъщо да се разпростира в бедите, според казаното от Давид: "In tribuiatione dilatasti mihi” (в утеснение ти ми даде простор — Пс. 4:1).
Библейският цитат уточнява политическата стойност на неизказаната открито, но несъмнено поддържана от Ц. Бароний историческа теза. Както по времето на Фотий римската църква увеличава собствената си власт благодарение на желанието на българите да устоят на схизматическото отклонение на Гръцката църква, така и сега — веднага след отхвърлянето на османското иго — възвръщането на България в лоното на католицизма е щяло да заздрави единството на църквата, отхвърляйки въжделенията на протестантските и гръцките прелати (включващи в редовете си и Кирил Лукарис), които са упорствали в своите антилатински позиции.
Намирам за необходимо, що се отнася и до тази част на Аналите, да наблегна върху съждението, че очевидното политическо намерение на латинския автор не трябва да ни пречи да оценим по подобаващ начин богатството от документални данни, върху които е изградено изложението на събитията. Често пъти Ц. Бароний цитира дълги откъси, извлечени от най-значителните извори, отнасящи се до покръстването на Борис-Михаил. Започва с Анастасий Библиотекар, преминава през писмото на пада Николай I до Хинкмар от Реймс, през Responsa Nikolai (отговорите на Николай) и различни извадки от Liber pontificalis, за да завърши с писмата на самия папа Николай до императрица Теодора. И в този случай документацията бива обогатена в бележките на Паджи и отчасти в тези на Манси. В тези коментари откриваме отражения от критическата полемика, която през XVIII в. вече предизвестява някои от основните теми на модерните славистични изследвания, включващи периода от времето на Добровски до наши дни. Паджи, коригирайки Ц. Бароний, определя 861 г. като дата на покръстването на Борис и установява известна връзка между това събитие и апостолската дейност на "Sanctus Methodius Sancti Cyrilli frater". Паджи e на мнение, че Методий, кръстителят на славяните, трябва да се отъждестви с Методий
593
Живописеца, който според разказа на Порфироген и на Симеон Логотет е повикан от Борис, все още езичник, за да нарисува ужасни ловджийски сцени, "secundum domini adventum grafice omnique artis conatu depinxit” [22]. Манси в друга бележка под линия не приема и тази датировка и основавайки се на Capitula Nikoiai, определя покръстването на българите като извършено след 864 г.
В коментара на Паджи и в забележките към него на Манси следователно можем да съзрем очертаващите се критически дискусии, които ще се окажат в центъра на по-късните славистични дирения: първата дискусия тук се отнася до годината, в която се е покръстил Борис; втората се разгръща около дейността на Кирил и Методий и около възможността да се свърже Моравската мисия с покръстването на България. Паджи се основава предимно на Legenda Italica, отпечатана от Хеншениус, от която цитира и възловия момент — времето от писмото на Ростислав до пристигането на Солунските братя във Великоморавия. Хипотезата, че Кирил и Методий са проповядвали в България, е представена така: "Неизвестният автор — пише Паджи — на едно по-късно житие на светците Кирил и Методий е прибавил към по-горе цитирания разказ (т.е. към Legenda Italica, включена в агиологическия календар под датата девети март) следните думи: "Egressus itaque primo venit ad Bulgaros, quo divina gratia cooperante, sua praedicatione convertit ad fidem. Abinde autem procedens, venit in terram Moraviam.” [23]
Несъмнено Паджи е проучил много внимателно всички достъпни нему извори, в които се говори за българите и за покръстването на славяните изобщо. Образцово е направеното от него съпоставяне между свидетелството на Анастасий Библиотекар и това на Annales Bertiniani. В работата на този капуцински монах се чувства зряло критическо отношение, формирало се в школата на хуманистичната филология и усъвършенствано във филологическите изследвания на свещените текстове благодарение на ерудицията и опита на боландистите. Най-същественото за нас е да установим до каква степен това
594
отношение към диренето е допринесло за първоначалното създаване на научната традиция в полето на сластичните изследвания.
Търсенето на връзки между зараждащото се българко християнство и Кирило-Методиевата мисия разкрива у Ц, Бароний, както и у неговия най-виден коментатор, твърде точно осъзнаване на славянския характер на България. Че българите, дошли от земите край Волга, за да се установят на Балканския полуостров, са от тюркски произход, е добре известно на Паджи, който, коментирайки събитията от 817 г., изтъква, че с името хуни (Hunni) по онова време са били назовавани българите. Самият Паджи все пак е склонен да види, че българските земи са първите, в които разгръща своята дейност славянската мисия на Кирил и Методий. Ц. Бароний от своя страна говори за тази мисия главно по повод на контрола, който Светият престол е трябвало да упражнява върху дейността на Методий. Методий е повикан в Рим, за да даде отчет за извършеното: "Romam vocatus... rationem recidere Fidei quam praedicabat.” [24] Това обаче не накърнява достойнството на мисионера, който е наречен ʺApostolus Moraviae". Срещата между Йоан VIII и Методий дори бива сравнена с тази между св. Петър и апостол Павел в Ерусалим: "sicut olim Paulus ex Arabia venit Hierosolymam Evangelium conferre cum Petro." [25]
За да изясни характера на проблемите, наложили повикването на Методий в Рим от страна на папа Йоан VIII, Ц. Бароний помества цялостния текст на посланието до Светополк Industriae tuae. Този документ, явно смятан от него за особено съществен, за да се разберат срещнатите в апостолската дейност на Методий трудности, Ц. Бароний придружава от кратък коментар, който според мене е извънредно интересен:
"Haec Joannes papa, ita natam recens Ecclesiam lacte nutriens parvulorom sperans opera ejus, qui linguas infantium facit disertas (si qui, cum parvulus est, loquitur ut parvulus, cum creveri in virum perfectum sit evacuaturus quae parvuli erant) fore ut Moraviensis Ecclesia, Matris ex qua genita est, lingua perfecte loquutura esset." [26]
В риторичната фигура "мляко за младенци” се
595
съдържа същността на доктрината на Римската църква употребата на това, което в други изследвания опреде» лих като "апостолски диалекти” [27]. Употребата на местния език не е била забранена, а, напротив, дори поощрявана в границите на апостолата. На наричаните от нас "народни” езици се е гледало като на linguae infantium, като на временни дидактико-възпитателни инструменти, които да се прилагат, докато християните, деца на определен populus novus, не възмъжеят, т.е. докато не се превърнат в отговорни членове на наднационалната общност на една-единствена църква, обединена от употребата на един-единствен свещен език — символ на изкуплението на вавилонското смешение.
Твърдението, че именно това е точното тълкуване, което трябва да се даде на коментара на Ц. Бароний, намира подкрепа и в начина, по който съставителят на Индексите на Аналите резюмира откъсите, на които се позовавам. В действителност на с. 730 от том втори на въпросните Индекси, отпечатани в печатницата на Леонардо Вентури в град Лука през 1578 г., четем: "lingua vernacula uti possunt Moravi in divinis officis permissu Joannis VIII papae, sed missa latine dicenda.” [28]
В заключение трябва още веднъж да отбележа, че страниците от "Църковните анали”, на които се позовах по-горе, дават ограничена представа за начина, по който Ц. Бароний и неговите коментатори разглеждат българската история. В повече от четиридесет други откъса са изнесени събития, които се отнасят до Първото българско царство, т.е. до периода, завършващ с 1014 г., когато войската на цар Самуил бива ослепена от Василий Българоубиец: "a Basilio vincuntur et quindecim miliibus eorum captivis oculi eruuntur.” [29] Второто българско царство е засегнато само тук-там в прибавените от Райналди томове.
Вместо критическо заключение, което в момента ще се окаже прибързано, бих желал да завърша настоящото изложение с едно конкретно предложение. Моята статия желае да привлече вниманието на учените върху една важна сбирка от данни и коментари, които се отнасят до българската история. Тази сбирка, започната от Ц. Бароний
596
в края на XVI в., сега може да бъде извлечена от всеобщия летописен контекст и проучена в нейната цялост като един вид история на средновековна България. Ще се роди една полезна книга.
БЕЛЕЖКИ
1. Служа си с фундаменталното издание, направено в гр. Лука: Annales Ecclesiastici, autore Caesare Baronio sorano e congregatione Oratorii, S.R.E. presbytero, Cardinali, tit. SS. Nerei et Achillei et Sedis Apostolicae bibliothecario, una cum critica historico-chronologica Antoni i Pagi, Ordinis Minorum Convent. S. Francisci, qua rerum narratio defenditur, illustratur, suppletur, ordo temporum corrigitur, et Periodo Graeco-Romana munitur..., Lucae, Typis Leonardi Venturini, 59 voll. (19 тома съдържат Аналите на Ц. Бароний, 15 — ʺПродълженията”, 1 — предговорът), 1737-1759.
За едно тезисно представяне на живота и творчеството на Ц. Бароний, както и за изследванията около него, срв. статията на Pincherle, A. Baronio, Cesare. — In: Dizionario Biografico degli Italiani. Vol. VI. Roma, 1964, 470-479.
2. Велчев, В. Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний (Studia Historico-Philologica Serdicensia, suppl., vol. VIII). C., 1943.
3. Piсchio, R. Gli Anali di Baronio-Scarga e la Storia di Paisij Hilendarski. — Ricerche Slavistiche, III, 1954, 212-233;
La Istoria slavěnobolgarskaja sullo sfondo 1inguistico-culturale della Slavia Ortodossa. — Ricerche Slavistiche, VI, 1959, 103-119;
Lo slavobulgaro di Paisij. — Ricerche Slavistiche, XIV, 1966, 77-112;
Un Pamphlet epico de Propaganda Fide: La Bulgheria convertita di Francesco Bracciolini. — In: Relazioni storiche e culturali fra l’Italia e la Bulgaria. Napoli, 1992, 157-195.
597
4. Dujčev, I. Il Cattolicesimo in Bulgaria nel sec. XVII secondo i processi informativi sulla nomina dei vescovi cattolici (Orientalia Christiana Analecta, 111). Roma, 1937.
5. Cronia, A. Il Regno degli Slavi di Mauro Orbini (1601) e la Istoria Slavěnobolgarskaja del monaco Paisij (1762). — Bulgaria, I, Roma, 1939, No 1-3, p. 45-58 и 138-152.
6. Служа си c базелското издание: Historie Ecclesiastica, integrare Ecclesiae Christianae conditionea, inde a Christo ex Virgine nato, juxta seculorum seriem, exponens: jam olim per Studiosis ac Pios aliquot viros, in urbe Magdeburgica, et alibi, ex vetustissimis et optimis historicis, patribus, et aliis scriptoribus, diligenter congesta; nunc denuo per M. Ludovicum Lucium, Basilensis Academiae Professorem, fideliter recensita, Basileae, Typis et expensis Ludovici Regie Excusa, 1634.
7. Roczendźiele kośćielne, Od Národzenia Páná y Bogá nászego IESUSA CHRISTOSA Wybrane z Rochych dziejow Kośćielnych Cesare Baronivsza kárdynala S.R.K. názwánych Annales Ecclesiestici, Przez X. Piotra Skarge Sociatatis IE SU, Z dozwoleniem tegoż kárdynała у stárszych... W Krakowie, w Drukárniey Andrzeiá Piotrkovrczyka, Roku Pańskiego 1603.
8. Срв. Вeлчев, В. Цит. съч., с. 16 и сл.
9. За другите "продължения" на Аналите, извън тук цитираните, които по-пряко ни интересуват, срв. Pincherle, А. Цит. съч., с. 471.
10. Срв. Per Cesare Baronio, scritti vari nel centenario della morte. Roma, 1912;
Galenzio, G. La vita e gli scritti del Cardinale Cesare Baronio. Roma, 1907.
11. Коментарите са отпечатани под линия 6 по-горе цитираното издание на Аналите.
12. Historia Ecclesiastica, integram Ecclesiae..., Il, Cap. II, c. 6 и в азбучния показалец под "Tribellius".
13. Annales..., VIII, с. 626. Приведените в настоящата студия цитати се откриват с лекота във всяко едно
598
от изданията на Аналите въз основа на приведената година, към която се отнасят. (ʺЗащото в много окаяно състояние бяха делата на Източната църква.”)
14. ʺБог повдигна варварите срещу тях.”
15. "... Народ с неизвестно име, скитащ се, тръгнал от крайните предели на севера, вселяващ всекиму страх.”
16. "Тази бяха варварите, наричани българи, за които Марцелин говори в Хрониката по този начин, в консулата за тази година, когато римляните бяха победени.”
17. "... отишъл на поход срещу българите, които са разорявали Тракия.”
18. "Българите първоначално са населявали териториите, граничещи с Меотида (Азовско море) край Кофис (Кубан) близо до Танаис (Дон).”
19. "Областта на източната граница се е наричала Велика България и оттам произлиза и името ѝ, защото се е простирала чак до река Волга.”
20. "...бяха разбити от Велизарий”; както ще видим, по-напред приемат християнската вяра през девети век.
21. "съществуващи до ден днешен.”
22. "второто пришествие на Господа изобрази и с всяко изкусно усърдие изрисува.”
23. "И така замина и първо при българите отиде и с помощта на Божията Благодат чрез своята проповед ги покръсти. После, тръгвайки оттам, отиде в моравската земя.”
24. ʺПовикан в Рим... даде свидетелство за проповядваната от него вяра.”
25. ʺКакто някога Павел пристигна от Арабия в Ерусалим и разисква с Петър върху Евангелието.”'
26. ʺТова е пишел папа Йоан, хранейки по този начин новородената църква с мляко за младенци, като се е надявал да стори така, че благодарение на оногова, Който развързва езиците на младенците (младенецът в действителност говори като младенец, но когато възмъжава, се превръща в зрял човек, изоставя присъщото за младенците), моравската църква в бъдеще да може да говори изрядно езика на Майката, която я е Родила.”
599
27. Picchio, R. Il posto dalla letteratura bulgara antica nella cultura europea del Medio Evo. — Ricerche Slavistiche, XXVII-XXVIII, 1980-1981, 37-64;
Мястото на старата българска литература в културата на средновековна Европа. — Литературна мисъл, 1981, N 8, 19-36 (същият превод сега е включен и в настоящата книга);
Lingua d'apostolato е lingua liturgica nella chiesa latina e nel Primo impero bulgaro. — In: Atti dell'VIII Congresso internationale di studi sull'alto Medioevo, Spoleto, 3-6 Novembre, 1981. Spoleto, 1983, 269-279.
28. "Моравците c разрешение, дадено им от папа Йоан VIII, могат да си служат в божествените служби с местния говор, но тайнствата трябва да се изричат на латински."
29. "от Василий биват победени и на петнадесет хиляди техни пленници биват изтръгнати очите."