5. ЗА НЯКОИ ФОРМАЛНИ СЪОТВЕТСТВИЯ МЕЖДУ ЛАТИНСКАТА ПРОЗА НА ПЕТРАРКА И ЛИТЕРАТУРНИТЕ ТЕХНИКИ НА БАЛКАНСКИТЕ СЛАВЯНИ ПРЕЗ XIV В.
Студията е печатана на френски:
Quelques coincidences formelles entre la prose latine de Pétrarque et les techniques litéraires dea Slaves balkaniques au XIVème siècle. — In: Picchio, R. Etudes Litéraires slavo-romanes. Firenze, 1978, 23-42,
и на италиански:
Su alcune analogie fra la tecnica scrittone del Petrarca e gli stili della letteratura slava balcanica del XIV secolo. — In: Radovi Medjunarodnog simpozija. Petrarca i Petrarkizam u slavenskim zemljama. Zagreb, 1978, 411-424.
В различни изследвания на сравнителното литературознание откриваме надживели времето си предвзети историографски становища, чиито концептуални модели са се формирали в края на Средновековието.
По отношение на литературните традиции на Източна и на Западна Европа настойчиво се набляга върху различията между латинско-германския Запад и славянско-византийския Изток, все едно че се отнася до перманентна и своеобразна опозиция, която включва не само политически и религиозни насочености, но и самата квинтесенция на двете културни системи. И все пак разполагаме с данни, старателно проверени от модерната историографска наука, които би трябвало да ни подпомогнат да видим в нова светлина историята на развилите се източно и западно от Адриатическо море литературни цивилизации. Най-вече трябва да бъде преразгледан проблемът за културните връзки между Италия и балканските славяни, които са се разгърнали през периода, предхождащ нахлуването на турските войски северно от Гърция.
През XIV в., когато живее Петрарка, а и през следващите десетилетия — чак до битката при Косово (1389), връзките между латинския свят и византийската общност са продължавали да бъдат интензивни. След пропадането на формално решената през 1274 г. в Лион уния диренето на съглашателство между двете църкви предизвиква систематични съпоставяния между основните идеи на източното християнство и тези на латинската цивилизация. На събора в Лион св. Тома Аквински е трябвало лично да изложи доктрината на Запада в прение с Георги Акрополит. Той обаче умира през същата тази 1274 г., току-що отправил се на път за Лион, и св. Бонавентура го замества в последния момент. Впоследствие в продължение на век и половина по време на и след "изгнанието” в Авиньон опитите за споразумение биват многократно подновявани, преди да се стигне до фераро-
561
флорентинския събор през 1437-1438 г. Най-сигурното доказателство, че тези срещи не са отразявали само тревогите на теолозите, а са засягали, пряко или косвено, както политическия, така и интелектуалния живот в неговата цялост, е фактът, че този период завършва с възприемането на един гръцко-латински модел от страна на зараждащия се хуманизъм. В плана на конкретната политика изиграните от папите, от Анжуйската династия и от Палеолозите дипломатически ходове, вдъхновени от една линия на компромиси, които са били продиктувани от негласната и двувалентна боязън от турска агресия и от нов кръстоносен поход, са налагали все по-настойчиво всякакъв вид обмен, и на първо място културен, между великите средиземноморски сили.
В епохата на Петрарка следователно не са съществували действителни бариери между римското християнство и византийското християнство. Несъмнено гръцката колония, населяваща Южна Италия, е била готова да се включи с много по-голяма лекота в един нов елинско-латински културен синтез; това обаче се е оказало далеч по-трудно за цивилизациите на Северна Италия и на Франция, тъй пряко обвързани с римската и германската традиция на западното Средновековие. Докато гръцките ръкописи са затормозявали Петрарка и Бокачо, съществуването на двуезични автори, владеещи еднакво добре и гръцки, и латински, не е било рядкост не само в Константинопол, но дори и в двора на Неапол [1]. В перспективата на тази духовна осмоза между латинство и елинство през XIV в. връзките на балканското славянство с Италия и Прованс (когато Авиньон е бил седалище на папството) трябва да се превърнат в обект на специално изследване. Славяните от България и Сърбия са били най-преките антагонисти на Константинопол и успоредно с това много важни членове на византийската духовна общност. След изгубването на Мала Азия славяните са били по-голямата част от източните християни, населяващи европейската част на империята, които все още не са били заробени от кръстоносците. През XIV в., особено след триумфа на Григорий Палама и на исихастката доктрина, тяхната роля във византийската общност и участието им в новите течения, които възникват сред
562
източното християнство, придобиват все по-голяма важност, въпреки желанието на сръбските и българските владетели да достигнат до пълна политическа автономност [2]. По време на царете Иван-Александър (1331-1371) и Иван Шишман (1371-1393) и на Патриарх Евтимий Търновски (1375-1393) Българската църква е била разяждана от вътрешни раздори и противоречия, чиито резултати са били от решаващо значение за духовната общност на православните държави. Сред славяните монаси исихасти са изиграли ролята на реставратори на православието след един период, който се е характеризирал с отцепнически течения, нерядко открито еретични спрямо официалната доктрина (твърде нестабилна) на Константинопол. От България този вид ортодоксална реставрация в духа на неоплатонизма на Григорий Палама се разпространява в Сърбия и след отоманското нашествие достига до руските земи в границите на едно велико културно translatio, което модерната историография определя като второ южнославянско влияние [3]. Въпреки всеобщото признаване на много местни, т.е. типично славянски, характеристики не е възможно основните философски и религиозни отличия на тези течения да се изолират от всеобщия контекст на византийската цивилизация. Същевременно принадлежността на балканското славянство и особено на неговата неоплатонична литература към онова, което можем да определим като "владенията на византийството”, не е достатъчно подчертана в славистичните изследвания. Породеното от историческата перспектива отклонение се отразява особено отрицателно върху нашите представи за история на литературата. В действителност, макар че съзнаваме периферния характер на литературната цивилизация на балканското славянство през XIV в., не трябва да забравяме, че се намираме пред особен аспект на цялата византийска цивилизация, която в периода от събора в Лион до този във Ферара — Флоренция се заема с продължителната операция на диалектическа самопроверка по отношение на западното християнство.
Откровено казано, представата за един византийци свят, "отчужден” от латинския Запад, вече се е била създала в културата на италианското Trecento и най-общо в тази на Западна Европа от XIV в. Това е било
563
все пак една полемична теза, създадена в общност, която независимо от своята разпокъсаност е продължавала да бъде достатъчно единна благодарение на общите си традиции и на (а това е било най-същественото) турската заплаха. Едва след падането на Константинопол и като последица от разобличаването на подписаната във Ферара — Флоренция уния тази полемична теза ще се превърне в историографска доктрина. След изчезването на Византия като християнска сила в епоха, отличила се със западането на латинското единство пред нарастващия престиж на културите, които са били подхранвани от националните езици, "отчуждеността" на византийския свят се превръща в идеологическа формула.
Тогава Западът започва да подчертава своето откъсване от византийския свят и по отношение на историческата традиция. Накрая тази антивизантийска теза бива тласната до такава крайност, че се стига до отъждествяване на Запада, т.е. на "латинската” половина от континента, със самото понятие за Европа.
Особено интересно е например, че Данте Алигиери, който не е изразил никакви конкретни идейни постановки в това отношение, на практика игнорира не само Източната църква, но и самата Византийска империя. Все пак мълчанието на създателя на "универсалната” поема за християнството относно "другата половина" от християнската фамилия не ни изненада повече, отколкото липсата на интерес у модерните изследователи на Данте към този проблем. Симптоматичен е фактът, че никакво специфично изследване не е било посветено на онова, което бихме могли да наречем "източната граница на света на Данте Алигиери”. Ако се направи подобно изследване, то би ни отговорило на въпроса, дали наистина прототипът на модерната deletio memoriae (забрана да се спомня), отнасяща се до православното християнство и до неговата империя, е бил вече налице в произведението на Данте. До такава степен сме свикнали да не разкъсваме идейната "желязна завеса", спряла Данте на отсамния бряг на един вид славяно-византийски limes, който се простира от Чехия до Сърбия, а в хронологичен план отговаря на епохата на Юстиниан (след която в "Комедията" пада завесата на мълчанието по отношение на източното християнство),
564
че никому не може да мине през ум да говори за Данте Алигиери като за поет от "епохата на император Андроник II”.
Антивизантийската полемика не е била чужда на мирогледа на Петрарка. Петрарка е оценявал гърците като схизматици, които са били по-опасни за християнската кауза дори от самите турци [4]. Известно е обаче, че и той като Бокачо е полагал усилия за усвояване на гръцкия под ръководството на Варлаам. Трудно бихме могли да вярваме, че Петрарка по време на своите разговори с калабрийския монах, който е бил отлъчен от Византия, никога не е засегнал острия спор между "варлаамити” и "паламити”, чиито постановки са били в центъра на многочислени философски и теологически прения, разгърнали се в славянско-византийския свят. Самият Варлаам е бил най-типичният резултат от режима на опозиция-симбиоза, който е управлявал отношенията между латинския и гръцкия свят. Понеже този византийски сановник става католически епископ на Джераче и благодарение на живия интерес от страна на Петрарка, оправдана е нашата вяра, че неговите идеи, неговото минало и неговите позиции са били добре познати на ученика му покровител [5]. Макар и да не са били достатъчно продължителни, връзките между Петрарка и Варлаам могат да бъдат изтълкувани като белег на епохата и като едно от многото доказателства, че през XIV в. византийският Изток и латинският Запад са могли да си служат с общ език, вдъхновявайки се от общи модели.
Според тези съждения, несъмнено крайно схематизирани, но все пак достатъчни, за да ни убедят във възможността, че през XIV в. между цивилизациите, набиращи се източно и западно от Адриатическо море, са съществували контакти, можем да се опитаме да предложим по-точно сравнение между литературния свят на Петрарка и съвременната нему литературна цивилизация на балканските славяни. Изхождайки от нашите сегашни познания, няма да преследваме доказването на пряка принадлежност на двете култури към една интелектуална общност. Ще бъдат изтъкнати по-скоро известни аналогии между двете културни зони, които въпреки разчленението си на многочислени държави все пак са били вдъхновявани
565
от едно и също идейно богатство (залегнало в основата им), чиято обединяваща функция е продължила до момента, в който единството на средиземноморската цивилизация е било отново разкъсано (както някога от арабските нашествия), но сега от отоманското покоряване на Югоизточна Европа.
В периода, в който словесното изкуство на Петрарка е започнало да се разкрива в цялото си богатство пред западните читатели (богатство, изтъкано от новости и същевременно подхранвано от вещата имитация на antiqui), същият вид обновление се е подготвяло и в полето на литературните техники на балканските славянски писатели. След възкачването през 1375 г. на Евтимий на търновския патриаршески престол литературните творения, които са плод на развитието на църковнославянските стилове, придобиват достойнството на образци. За съвсем кратко време Евтимий се превръща в уважаван основоположник на "школа”, т.е. на център, разположен на върха на българската църковна йерархия, която в онези години се е стараела да поправи литургичните текстове и да установи единна езикова норма. Идейно и методологически Евтимий се формира в исихастка среда. Неговата политическа и религиозна дейност е насочена към прилагането на практика на принципите на исихазма, а самите принципи от своя страна почиват върху авторитета на дълга традиция, увенчана с победата на Григорий Палама и с осъждането на Варлаам през 1351 г. в Константинопол. Основните положения на доктрината са били извлечени от неоплатонизма и от онзи мистичен гносис, срещу който Варлаам се е борил и е изгубил своята идейна борба. Истината не е зависела от точността на словесните изрази; филологическата точност обаче е била призната в пределите на човешките възможности. От тези предпоставки е произтичала и техниката за православна проповед, която се е различавала значително от прилаганата преди това техника в лоното на православната църква (и особено в българската църква) в течение на много векове [6]. "Подсказването” бива предпочетено пред "твърдението” и налагането на догматичната истина бива изместено от опита тя да се внуши чрез използването на подходящи средства за убеждение.
566
Истината в действителност не е била схващана като интелектуално постижение, а по-скоро като спойка между частичния човешки опит и единството на Бога. Очевидната полемика срещу аристотелизма и вдъхновения от Платон мистицизъм, които са отразени в тези принципи, постепенно довеждат до създаването на нови писмени техники и в частност на нови литературни стилове. Без да сливаме твърде далеч в нашето сравнение и като се ограничим в разглеждането на чисто типологическите аналогии, можем да предложим известен паралел между литературното изкуство на тези български исихасти, както и това на техните сръбски и руски събратя, и западното литературно изкуство, което през същата епоха се е стремяло към постигането на платонично-цицероновската синтеза. Отличителните характеристики на тези нови славянски литературни стилове (тъй често определяни като "плетение словес“ [7], за да се изтъкне посредством една обобщаваща формула тяхната лексикална и семантична сложност) са се изразявали в честата употреба на фонични и ритмични игри, които са придружени от различни семантични комбинации в полето на синонимните спектри. По този начин литературното известие е придобивало цялостно значение, произтичащо от съвкупността от лексикални знаци, което не е могло да бъде изразено посредством някой от морфологичните или синтактичните сегменти, взет в неговата функционална индивидуалност.
Аналогията между интелектуален климат [8] и климата, който на Запад е обусловил творчеството на Петрарка, ще придобие по-ясни очертания, ако обърнем внимание на следното. Търновската школа, както и последователите на Евтимий (и най-вече Константин Костенечки, който в началото на XV в. пребивава в Сърбия на деспот Стефан Лазаревич) са защищавали превъзходството на църковнославянския и са желаели да му възвърнат оригиналната чистота, която е била присъща на кирило-методиевския модел, защото църковнославянският е превъзхождал всяка форма на простолюден славянски, представена от местните употреби в България, в Сърбия и в Русия. Със своята защита на "класическия” авторитет на църковнославянския и на неговата функция на постоянен и ненавредим модел балканските славянски писатели са преследвали
567
осъществяването на две цели : 1 ) посредством правилни четения да запазят действителното известие на свещените текстове, които в религиозния контекст на православната славянска цивилизация са играели роля, аналогична на тази, играна от класическите текстове, имитирани от Петрарка; 2) чрез запазването на езиковия инструмент да подсигурят единството на православното славянство и най-вече единството на образования елит, който зад манастирските стени или в седалищата на митрополитите е бил пазител на наследството.
Все пак от този вид съждения около типологическата съгласуваност между балканската славянска култура, вдъхновена от исихазма, и духовния климат, който е в зародиша на поетическото творчество на Петрарка, не трябва да се правят крайни заключения. Очевидно възможно е използването на еднакво убедителни аргументи и за да се подчертае онова, което е разграничавало тези две области на Европа през XIV в. Между светската филология, упражнявана в средата на Петрарка, и свещената филология на исихастите от Търново е съществувало рязко различие, що се отнася до идеологическите сили. Онова, което е свързвало двете култури, е бил техният общ интерес към техническата същност на филологическия метод. Вярно е, че Евтимий и неговите сътрудници са прибягвали до техники на "убеждението", които спокойно могат да бъдат сравнени с техниките на Цицероновата риторика, които са били присъщи за първите хуманисти; но това функционално съответствие не ни предоставя никакви други податки за възможни сравнения, що се отнася до филологическата същност на двете течения. Същите съждения са приложими и към различията между чисто християнския неоплатонизъм на българските монаси и култа на Петрарка към Платон, който от своя страна е бил класическият вдъхновител на "учителя" Цицерон. За да се избегнат всякакви крайни схематизации, трябва ДО се изтъкне и това, че е съществувало важно различие между езиковия консерватизъм на реставраторите на чистотата на църковнославянския и латинския идеал на Петрарка спрямо проблема за "lingua volgare". Новите езикови норми на "среднобългарския" и теченията със същия характер, които са започнали да се разпространяват в
568
почти цялата територия на православното славянство, от Балканите до руските земи, абсолютно не са достигнали нивото на достойнство, сравнимо с престижа на романите "вулгарни езици". Накрая трябва да се подчертае също така и фактът, че Петрарка съвсем не се е основавал на система от доктрини, която може да бъде сравнена с доктриналния корпус на исихастките теолози. Напротив, той е формирал своите идеи и своите тези в течение на съвсем случайни полемики с поддръжници на култури (например тази на схоластиците), които са били напълно противоположни на неговия вкус.
Без да изпускаме от поглед временния характер на всяко историографско обобщение, можем да кажем, че съществува известна конкретна културна основа, която позволява да се направи сравнителен анализ между усъвършенстваните от Петрарка западни литературни техники и различните видове "плетение словес”, присъщи за балканската славянска литература от XIV в. Това, което ни липсва, за да се запълни историческата празнота, усложняваща нашия опит за уравнение, е главно подходящото описание на разпространението на гръцките риторични теории на Запад и сред балканските славяни през XIV в. Може да се вярва, че някои от византийските автори, като Никифор Григорà например, са допринесли за създаването на модели, които са били общи за литературните цивилизации на латинския Запад и на балканското славянство: не разполагаме обаче със сигурни данни. Следователно трябва да се ограничим в изтъкването на формалните съвпадения в общия емпиричен план на анализа на текстовете с надеждата това предварително изследване в бъдеще да може да послужи за очертаване на по-сигурни критически синтези.
Резултатите от направените от мене през последните години изследвания върху ритмичните и синтактичните структури на средновековната славянска проза ме доведоха до откриването на един принцип на формална техника, който според мене може да осветли някои досега неясни аспекти на стилистичната църковнославянска традиция [9]. Служейки си с термин, подсказващ известна функционална аналогия с техниките, които са били добре познати на класическите и средновековните риторици, аз
569
го определих като "изокòлен принцип" [10]. Чрез него описах тенденцията на православните славянски писатели да построяват своята проза въз основа на серии от синтактични сегменти (т.е. от логически единици, които участват в единството на фразата), образувани от съотношенията на ритмически паралелизъм благодарение на повторението на същия брой ударения. Трябва да се подчертае, че тази форма на ритмично-синтактичен паралелизъм е изцяло подвластна на еднаквия брой ударения. Сричковата равномерност не е играела никаква ограничителна роля. Благодарение на повторението на сегменти, съдържащи същия брой ударения, средновековните славянски писатели са създавали мрежи от ритмични съответствия, които в рамките на конструкциите, привидно управлявани от паратаксиса, са замествали самата синтактична текстура, като са подсказвали на читателя логическите връзки, които не са били очевидни. Могат да се приведат много примери, извлечени от текстове с различен характер и произход. Ето например началото на Легендата за св. Венцислав (независимо от преките данни на текстовата традиция създаването на творбата може да се отнесе към X в. според редакцията, засвидетелствана ни в един глаголически ръкопис, Люблянския бревиар No 161, от XIV в. [11]:
5 Bist že / knez / v Česeh / imenem / Vratislav;
5 žena že / jego / naricajema / Dragomira.
4 I roždsa / sin / svoj / prvenac
5 krtista / i / i narešta / ime / Večeslav.
5 Vzrastu že / jemu / jako / bisi / podstrici
4 i prizva / Vratislav / otac / jego
4 na podstriženie / jego / blaženago / biskupa
5 imenem / Notara / sa svoim / jemu / klirom...
Тук откриваме две изокòлни серии от "рамкирания” вид, т.е. с два кòлона с по пет ударения, които ”рамкират” един двукòлон с четири ударения. Можем да срещнем многобройни други комбинации от "прости” изокòлни серии (3,3,3,3... или 4,4,4,4,4,4... и т.н.), както и "редуващи се” (3,5,3,5... и т.н.). Понякога ритмичната основа е подчертана от препратки, които маркират фоничния
570
паралелизъм: на римите, на началните, на крайните или дори на поместените вътре в кòлона асонанси. Присъствието на тези средства в многобройни текстове ме кара да мисля, че бихме могли да декодираме голяма нает от средновековните славянски формални структури, възприемайки именно изокòлните структури като изходна точка.
Наблюденията върху текстовете от XIII-XIV в. погазват, че българските и сръбските писатели са сътворили различни вариации на основните ритмични теми на средновековната славянска проза. Синтактичните мрежи стават по-сложни и благодарение на играта със синонимните комбинации създават по-обработени и силно нюансирани и дори по-трудно разбираеми текстове. Като че ли техниките, които са били по-пряко повлияни от класическата и гръцко-византийската традиция, са преследвали отстраняването на еднообразието на ἰσόκωλον, раздробявайки елементите на фонично-семантичната структура и замествайки прозодичните изтъквания на думите с вмъкването на лексикални фрагменти, маркирани в симфонична канава, която е управлявана от свръхсегментни структури. Първите примери за подобен способ възлизат към XIII в., т.е. към епохата, предхождаща новата вълна на неоплатонизма на Палама. Приведеният тук по-долу откъс, извлечен от Житието на св. Сава от сръбския монах Доментиян (XIII в.) [12], отразява първоначалната фаза на оформяне на тези нови техники:
Повтарянето на акцентувани според изокòлния принцип
571
сегменти тук, както и в многочислените други литературни текстове на православното славянство играе решаваща роля. Все пак откриваме и други способи, които правят по-разнообразен и по-сложен текста. Че двата кòлона, отбелязани от мене като носители на по шест ударения, са отклонение от основния ритмичен мотив с по пет ударения, е само едно измамно впечатление. Двата кòлона с по шест ударения трябва да се четат с пауза след първата ударена единица. След тази пауза бива подновена рецитацията на кòлона и по този начин вместо две тонични единици в началото на кòлона, се постига едно "комбинирано повторение” на първата ударена единица. Така бива възстановена ритмичната равномерност в плана на основната серия с пет ударения. В първия случай ефектът от "комбинираното повторение" след пауза се постига чрез една синонимна връзка, поради което трябва да се чете: "Чудя се (и дивлю се), т.е. не зная (и недоумѣю се).” Във втория случай алитерационната игра, която маркира началото на кòлона (понѥже оть нѥѥ), обединява двете думи в едно фонично единство, последвано от друга фонична игра (вьсакь дарь), която, изисквайки друга пауза, превръща групите "понѥже — оть нѥѥ" и "вьсакь — дарь” в еквивалент на две ударени единици в един кòлон с пет ударения.
В творбите на Евтимий Търновски [13] внесените в основната изокòлна мрежа риторични способи са вече по-сложни. Това добре прозира във встъплението на неговото Похвално слово за св. Неделя:
572
Подчертах с разредка кòлоните с две ударения, за да улесня читателя при схващането на тяхната двойна дикция: от една страна, на клаузули (от типа на clausulae на латинския cursus) и същевременно на елементи на емфатично повторение вътре в изокòлната мрежа (срв. в частност последната "рамкирана” серия: 3,2,2,2,3). В приведения откъс откриваме също така и мрежа от твърде ясно маркирани редувания, но тук декодирането на нейната функция вътре в един ритмично-синтактичен контекст, управляван от поливалентности, вече е по-трудно, отколкото в случаите на традиционни изокòлни структури. Двойките 4,2 и 3,2 се редуват равномерно в първите четири двукòлона, все едно че са еквиваленти на смесени кòлони от типа 4+2 и 3+2. Третото и четвъртото редуване обаче са интегрална част от същата ритмическа и логична серия, чийто завършек е подчертан от един кòлон 2+2 (4) с крайна клауза (любопразденстъвныихъ / доушѧ), която резюмира цялото риторично встъпление посредством алитерационен синтез на предхождащите фонични плетеници.
Подробният анализ на други Евтимиеви текстове ще ни убеди още по-силно в богатството на формални мотиви, което характеризира изкуството на този майстор на средновековната славянска проза. Ще се огранича в цитирането на началото от въведението на неговото Похвално слово за Константин и Елена. Изоколната равномерност тук играе по-осезаема експлицираща роля, отколкото в току-що коментирания откъс. Това обаче съвсем не трябва да ни навежда на мисълта, че се намираме пред "по-прост” текст. Вариациите върху централната тема на изокòлната равномерност тук се разгръщат по протежение на един риторичен план, за който е присъща типичната за предния цитат сложност. Основното различие се състои в това, че вариациите тук не са реализирани на нивото на синтактичната сегментация, а главно
573
на нивото на една фонична текстура, която благодарение на плетеницата от рими и асонанси налага, като същевременно и оправдава, абсолютно изкуствено подреждане на думите:
Ако, както съм убеден, примерите, които анализирахме по-горе, са доказателство за високото техническо ниво, достигнато от средновековната проза на балканските славяни (легендата за нейната риторична бедност не е друго освен резултат от липсата на чувствителност у модерните критици), съществуването на съответствия между литературата на тези земи, намиращи се на периферията на византийския свят, и литературата на латинско-романския свят на Петрарка няма да ни изглежда тъй невъзможно.
Изследванията, които бяха посветени на използваните
574
от Петрарка формални техники, изтъкнаха някои отличителни черти на неговата проза, които се оказват извънредно полезни за интересуващия ни сравнителен анализ.!} края на своето бляскаво и проницателно проумее "Клаузули и ритми в разказвателната проза на Петрарка” [14] Гуидо Мартелоти пише през 1951 г.: "... специфичната хармония на фразата на Петрарка се ражда от разнообразното пресрещане на лесно разпознаваеми тонически ритми с прозаичния ритъм, ако можем така да се изразим, каденциран от курсус.” В по-близко време изследванията на Мария Пикио-Симонели [15] доказаха, че: "... тази грижа (на Петрарка — б.м.) за един свръхмеждусегментарен семантизъм” трябва "по някакъв начин да бъде свързана с поетики от платоновски тип…”, докато "вдъхновените от Аристотел поетики са водели до изтъкването на прекия семантизъм, което е включвало известна небрежност по отношение на чисто фоничната даденост” . Следователно в стила на Петрарка се откриват прозаични ритми, основани върху ударението, както и поетични способи, повлияни от една култура с платонично вдъхновение. Ако приемем убедителността на тези изводи, в тях можем да открием още едно доказателство в полза на съществуването на известни аналогии между риторичния свят на Петрарка и този на балканските славянски писатели от края на XIV в. Резултатите от направения от мене анализ на някои откъси от латинската проза на Петрарка потвърждават това впечатление и в конкретното поле на аналогиите и на стилистичните съответствия. Изхождайки от изследванията на Мартелоки, мисля, че мога да потвърдя и дори да разширя неговите наблюдения, възприемайки като типологически модел същите онези изоколни принципи, с които си послужих при анализа на средновековните славянски текстове.
Мартелоти е разчленил един откъс от "Живота на Ромул” на шест кòлона и го тълкува въз основа на ританите закони на курсус [16]. Същите тези кòлони условно с това ни разкриват по-ясно тяхната симетрична корелация, ако обърнем внимание на броя на ударенията и на тяхното разположение:
575
В този случай, както и в многочислени други текстове, броят на ударенията се покрива с този на думите. Остават само енклитиките и проклитиките, които могат да създадат по-сложни ударени единици. Това съждение ще ни помогне при нашия опит за декодиране на правилата на литературната техника, която се основава върху избора и разположението на думите в синтактичните сегменти, позволяващи по-лесното организиране в симетрични серии, отколкото ако са следвани генералните норми на курсус или ако се е търсело адаптиране на латинската проза към силаботоническите структури на поезията на ”вулгарен” език. Дори в случая с латинския създаването на корелации от ритмични симетрии чрез поместването на същия брой думи във всеки синтактичен сегмент се оказвало по-лека работа от това да се подчини фразата на хармонията на клаузулите или пък да се подберат думите въз основа на техните срички и на мястото на техните ударения. Основните структури на тоническия ἰσόκωλον не са налагали нито синтактичните сложности на cursus planus, tardus или velox, нито равномерността на сричките и на ударенията, която е била присъща за романските стихове.
В откъс от De viris Мартелоти съзира комбинация от романски метрични размери с курсус: три седмостъпни стиха и един единадесетосричен; последният обаче, добре обособен от пунктуацията, е удължен от прибавката на interficit, за да образува една клаузула на cursus tardus” [17]. Аз съм на мнение все пак, че същият този откъс може да бъде четен според правилата на тоническия ἰσόκωλον.
3 Quibus / occurens / Romulus
3 hostes / in fugam / vertit
3 regnumque / hostium / Acronem
3 singulari / certamine / congressus
3 interficit / (2) urbemque / illorum
(2) et fuga / populi
576
et morte / regis // attonitam
facili / capit / intercursu
Подобно четене не само потвърждава проницателното наблюдение на Мартелоти относно специфичната роля на interficit, но разкрива също така (по подобие на моделите с ритмично-синтактична типология, твърде близки до откритото вече в прозата на Евтимий Търновски) присъствието на един подчинен двукòлон, който е "породен” от глаголната форма interficit. Тук глаголът подчертава едновременно паузата и ритмичното обвързване. В действителност паузата след interficit може да бъде изтълкувана като цезура в един кòлон с три ударения или като сигнал, който въвежда подчинения двукòлон. Предпоследният кòлон (et morte / regie / attonitam) участва от своя страна в скандирането на двукòлона с две ударения, както и в основния ритъм с три ударения. "Включването” в тази основна каденца с три ударения е посочено от "attonitam” дума, завършваща не само логически, но и ритмично паузата, която е била отворена от "interficit”.
Изиграната от тоническия ἰσόκωλον роля в този вид латинска проза, създадена в атмосфера на латинско-романска симбиоза, ни се разкрива в своята пълнота в един прочут откъс от писмото, което Петрарка е написал, за да коментира поражението на Кола ди Риенцо [18]:
5 Mestus / ut videe / ut qui / in ilio / viro
5 ultimorum / libertatis / italice // spem / posueram
5 quem / diu ante // mihi / cognitum / dilectumque
5 post / clarissimun / illud // opus / assumptum
5 colere / ante / alios // mirarique / permiseram,
4 ideoque / quanto / magie / speravi
4 tanto / nunc / magis / doleo.
Изоколната подредба в "прости” серии тук съвпада с най-типичните конструкции на средновековната славянска проза. Освен това според мене този вид четене
577
изтъква цялото богатство на риторичния арсенал на един писател, чието литературно формиране (независимо от идейното му предразположение, което го е превръщало в последовател на класиците) е повлияно от средновековните риторици. Изящната употреба на цезурите в сериите с по пет ударения образува полукòлони с редуващи се размери (2+3, 3+2, 2+3), чийто завършек е маркиран от една кадансирана двойка (3+2, 3+2). Последната секция на всеки кòлон подчертава едновременно ритмичната каденца и логическата каденца, създавайки фонично-семантичен ефект, който е твърде близък до този на курсус. Този вид логическо подчертаване придобива още по-голяма очевидност при вертикалното прочитане на всички финални полукòлони. фразата, която се оформя, в своята абсолютно строга граматичност ни предлага квинтесенцията на известието: ut qui in ilio viro spem posueram, mihi cognitum dilectumque, opus assumptua mirarique permiseram: magie speravi, magis doleo.
Началото на писмото на Петрарка до Роберт Анжуйски — de laurea sua et contra laudatores veterum — се отличава c изключително сложна подредба на кòлоните, Двутоничната каденца подчертава същността на известието, докато тритоничната маркира в един вид антифон коментара, който се съдържа в серията от отговори на главните изречения [19]:
И в този случай вертикалното четене на главната серия от кòлони с две ударения ни предлага същността на известието, синтезирано най-вече в двата начални и двата крайни кòлона: "quantum tibi studia deberent… olim mundo notum erat.” Без да се преувеличава значимостта
578
на подобни съвпадения, не мога да не изтъкна по повод на казаното, че същият този вид вертикално четене е приложимо и към различни литературни творби на православното славянство. Този вид риторично разпределение, което маркира една логична серия, вероятно е продукт на една forma mentis, която е била присъща за писателите на християнското Средновековие (на Изтока, както и на Запада) чак до епохата на Петрарка и на първите хуманисти.
В същото писмо до Роберт Анжуйски веднага след току-що описаното начало откриваме (тъй сложно от синтактична гледна точка) едно изложение, по-стегнато в прозодичен и в структурно-логически план. Индивидуалността на кòлоните и дори на някои полукòлонн е маркирана от рими и от асонанси:
579
В последния трикòлон с по шест ударения вместо да обособи завършека на кòлоните с рими или асонанси (обаче едно асонансово преплитане маркира акцентуваното единство на двете последни думи в предпоследния кòлон), Петрарка маркира семантичната емфаза на началните думи: scio ingenia iongior.
Както и в различни църковнославянски текстове от същата епоха (несъмнено отразяващи много по-древни традиции), ритмично-синтактичните структури от този тип като че ли заличават всяка възможна демаркационна линия между проза и поезия. Що се отнася до Петрарка, можем да сме сигурни, че следвайки предписанието на Цицерон, той е осъзнал необходимостта да не се претоварва ритмичната интензивност на прозата [20]. Все пак, ако вярваме, че съществува осмоза между ритъма на неговата поезия и ритъма на неговата проза, няма да бъде неуместно привеждането тук на пример от поезия, управлявана едновременно от две прозодични системи:
Ако в подобни случаи сме в състояние да определим до каква степен текстурата на прозата формално съвпада с тази на поезията, тогава ще можем да намерим много други аналогии между латинската поетична проза и формалните похвати в прозата на православните славяни.
БЕЛЕЖКИ
1. Роджър Бейкън определяше Италия като мост, който «свързвал латинския и гръцкия свят. Срв. Garlin E. La letteratura degli umanisti. — In: Storia della letteratura italiana (a cura di E. Cecchi e
580
N. Sapegno), 3, Milano, 1966, p. 37. Термините по проблема бяха отчетливо изтъкнати от Pertusi, А. Italo-Greci e Bizantini nello sviluppo della cultura italiana dell'Umanesimo. — In: Venezia e l'Oriente fra tardo Medioevo e Rinascimento. Firenze, 1966, 35-52.
2. Тези аспекти на византийско-славянската цивилизазия в навечерието на хуманизма привлякоха вниманието на модерните историци и филолози главно благодарение на изследванията на Сырку, П. А. К истории исправления книг в Болгарии, Т, 1. Время и жизнь Патриарха Евтимия Терновского. Спб., 1890.
Вж. също така
Vasiliev, A. A. History of the Byzantine Empire, 324-1453. Madison-Milwaukee, 1964 (1. usg. 1928).
Ostrogorsky, G. History of Byzanine State (revised edition). New Brunswick, 1969.
Obolensky, D. The Byzantine Commonwealth. New York-Washington, 1971.
3. Микела Йовин предложи изрядна трактовка на този въпрос в дисертацията си The History and the Historiography of the Second South Slavic Influence (Yale University, New Haven, Conn., 1977).
4. Rerum senilium VII.
5. Mandalari, G. Fra Barlaamo Calabrese maestro del Petrarca. Roma, 1888.
Lo Parco, F. Petrarca e Barlaam. Reggio Calabria, 1905.
De Nolhac, P. Pétrarque et l’humanisme, nouvelle édition. Vol. 2. Paris, 1907, 134-139;
В. Calabro, Epistole greche. I primordi episodici e dottrinari delle lotte esicaste (studio introduttivo e testi a cura di G. Schirò). Palermo, 1954.
Gentile, G. Studi sul Rinascimento. Firenze, 1936, p . 24 и сл.
6. Радченко, К. Религиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием. Киев, 1898.
Попов, X. (Капнилов). Евтимий — последен търновски трапезински патрирх. Пловдив, 1901.
Киселков, В. Сл. Св. Теодосий Търновски. С., 1928;
Патриарх Евтимий. С., 1938;
Григорий Синаит, представител на мистицизма във Византия през XIV в. С., 1928.
581
Иванова-Константинова, К. Някои моменти на българо-византийските литературни връзки през XIV в. Исихазмът и неговото проникване в България. — В: Старобългарска литература. Изследване и материали Т. 1. С., 1971, 209-242.
7. Лихачев, Д. С. Некоторые задачи изучения второго южнославянского влияния в России. — В: Исследования по славянскому литературоведению и фольклористике. Доклады советских ученых на IV Международном съезде славистов. М., 1960, 95-151.
Picchio, R. Prerinascimento esteuropeo e Rinascita slava ortodossa. — Ricerche Slavistiche VI, 1958, 185-190.
Mulić, M. I. Srpsko "pletenije sloves” 14 stolieća. — Radovi Zavoda za slavensku filologiju, 5, 1965, 117-120;
Pletenije sloves i hezihazam. — Пак там, 7, 141-156;
Сербские агиографы XIIJ-XIV вв. и особенности их стиля. — ТОДРЛ, 1968, 127-142;
Prilog pitanju ruskoga utjecaja na južnoslavenske književnosti u srednjem vijeku. — Radovi Zavoda za slavensku filologiju, 12, 1972.
Picchio, R. L’intreccio delle parole e gli stili letterari presso gli Slavi ortodossi nel tardo Medio Evo. — In: Studi slavistici in ricordo di Carlo Verdiani. Firenze, 1978 (тази студия в български превод се печата и в настоящата книга).
8. Най-общо върху исихазма вж.
Meyendorff, J. Introduction à l'étude de Grégoire Palamas. Paris, 1959;
Byzantine Hesychasm: historical, theological and social probiems. Collected Studies, 1974.
Прохоров, Г. M. Исихазм и общественная мысль в Восточной Европе в XIV в. — ТОДРЛ, XXIII. 1968, 86-108.
Maloney, G. S. J. Russian Hesychasm. The Hague-Paris, 1973.
9. ʺСказание за буквите" на Константин Костенечки, обнародвано от В. Ягич в: Исследования по русскому языку Академии наук. Отделение русского языка и словесности, I, 1885-1895, дълги години е било смятано за обикновен правописен наръчник, лишен от критически преглед и несъдържащ почти нищо оригинално. В действителност то представлява твърде дълбока
582
полемична творба, насочена срещу онези, които са извращавали църковнославянската езикова норма, на която Костенечки е гледал като на пряк израз на божествената истина. Неговото значение на фундаментален документ на славянската филологическа мисъл от епохата на предхуманизма бе осветлен от X. Голдблат в неговата дисертация Orthography and Orthodoxy: Constantine Kostenecki's Treatise on the Letters (Yale University, New Hawen, Conn. 1977). (Публикувано като книга в поредицата Studia Historica et Philologica. — Sectio Slavica, Firenze, 1987.)
10. Срв. моите статии:
The Isocolic Principle in Old Russian Prose. — In: Slavic Poetice. Essays in honor of Kiril Taranovsky (ed. R. Jakobson, C.H. van Schoneveld, D.S. Worth. The Hague-Paris, 1973, 299-331);
On the Prosodic Structure of the Igor Tale. — In: Slavic and East European Journal, vol. 16, No 2, Summer, 1972, 142-162;
Isocolic Constructions in Old Serbian Prose. — In: Xenia Slavica. Papers Presented to Gojko Ruzicic. The Hague-Paris, 1975, 149-161;
Sulla struttura prosodica di una pagina di Gogol’. — Strumenti Critici, 20, 1973, 101-116;
Strutture Isocoliche e poesia slava medievale: a proposito dei capitoli III е XIII della Vita Constantini. — Ricerche Slavistiche, XVII-XIX, 1970-1972, 419-445;
Models and Patterns in the Literary Tradition of Medieval Orthodox Slaydom. — In: American Contribution to the Seventh International Congress of Slaviste, II, The Hague-Paris, 1973, 439-467.
Изоколните структури в хърватската средновековна литература бяха проникновено проучени от Hercigonija, Е. Povijest hrvatske književnosti, II. Srednjovjekovna književnost. Zagreb, 1975. M. Колучи и А. Панти предложиха цялостно изоколно скандиране на текстовете на Даниил Заточник и проучиха в частност значимостта на изоколните структури от гледна точка на критиката на текста в тяхното критическо издание: Daniil Zatočnik, Slovo i Molenie (edizione critica a cura di М. Colucci е A. Danti) Studia Historica et Philologica IV, Sectiо Slavica, 2о), Firenze, 1977.
583
11. Служа си с текста, обнародван в Hrvatska književnost srednjega vijeka (Pet stoljeća hrvatske književnosti, 1) (под редакцията на V. Stefanić) Zagreb, 1969, 247-251.
12. Живот светаго Симеуна и светога Саве, написао Доментијан, на свијет издао Д. Даничић. Београд 1865
13. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393) ... herausgegeben von E. Kalužniacki. Wien, 1901.
14. "Studi petrarcheschi" IV, 1951, с. 45.
15. Picchio-Simonelli, M. La sestina dantesca fra Arnaut Daniel e il Petrarca. — Dante Studies XCI, 1973, 131-144;
Strutture foniche nei Rerum Vulgarum Fragmenta. — In: Francis Petrarch. Six Centuries Later. A Symposium (ed. A. Scaglione). Chicago, 1975, 65-104. (същите студии сега са включени и в Picchio- Simonelli, M. Figure foniche dal Petrarca ai Petгаrchisti. — Studia Historica et Philologica, VII, Sectio Romanica, 2. Firenze, 1978).
16. Martellotti, G. Цит. съч., с. 37.
17. Пак там, с. 43.
18. Цитирано от Sapegno, N. Francesco Petrarca. Storia della letteratura italiana (a cura di E. Cecchi e N. Sapegno). Vol. 2. Il Trecento, Milano, 1965, p. 199.
19. Francesco Petrarca. Le Familiari (edizione critica per cura di V. Rossi). Firenze, 1933, 171-174 (Familiarum rerum, IV, 7).
20. Срв. Orator ad M. Brutum, 66-67.
21. Срв. Sapegno, N. Francesco Petrarca. Цит. съч., c. 202.