Православното славянство и старобългарската културна традиция

Рикардо Пикио

I. ЕЗИК — ЛИТЕРАТУРА — КУЛТУРА

5. ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ ЕДНО СРАВНИТЕЛНО ПРОУЧВАНЕ НА ВЪПРОСА ЗА ЕЗИКА У СЛАВЯНИТЕ

 

Студията е публикувана два пъти:

на френски език —

Introduction à une étude comparée de la Question de la Langue chez les Slaves. — In: Picchio, R. Etudes Littéraires slavo-romanes. Florenze, 1978, 159-196 (Studia Historica et Philologica, 6. Sectio Slavoromanica, 3)

и на английски —

Picchio, R. Guidelines for a Comparative Study of the Language Question among the Slavs. — In: Aspects of the Slavic Language Question (ed. Riccardo Picchio and Harvey Goldblatt). Vol. 1. New Haven, 1984, 1-42.

Поместеният тук превод е по френското издание.

 

1. Историята на средновековните и на модерните прения върху употребата на славянските езици като официално комуникативно средство все още не е проучена изчерпателно. Подобно изследване би ни оказало голяма помощ, за да схванем по-точно влиянието, което са имали етно-езиковите фактори върху формирането на славянските културни системи в Централна и Източна Европа.

 

През 1972 г. група италиански слависти издаде сборник, в който бяха разгледани някои съществени страни на въпроса за езика у славяните [1]. В по-близко време изследователска група на Йейлския университет, работейки над National Slavic Languages Project [2], реши да се заеме с едно по-систематично изследване на същия проблем. Тези дирения целят да уточнят измеренията на всяко прение, което се отнася до употребата на всеки един от славянските езици. За да постигне по-пълна картина, въпросното изследване трябва да се разшири и да включи и паралели с други дискусии, родили се по повод на други езици в други страни и други епохи.

 

Терминът въпрос за езика съдържа в себе си концептуална връзка с questione della lingua на хуманистите, която се е разгърнала в Италия и Западна Европа в периода от XIV до XVI в. Самият факт, че същата терминологична формула бива приложена към дискусиите, свързани със славянските езици, не трябва задължително да ни води към мисълта за преки влияния, а също и за съществуването на формални съвпадения. В действителност при questione della lingua на хуманистите съвсем не са се разисквали нови проблеми. Най-съществените аспекти на същия проблем са били вече разисквани в класическата и библейската античност, както и от християнските писатели. Questione della lingua на хуманистите може да бъде възприет като изходна точка в нашето Изследване единствено защото предлага първото систематично представяне на традиционните термини на този

 

333

 

 

проблем, свързан с европейските национални езици. Той е предоставил на многочислени национални европейски култури един концептуален модел в момента, в който "вулгарните” езици са започнали да подриват превъзходството на международните езикови средства, представени от латинския и от гръцкия.

 

1.1. Може да се каже, че същността на въпроса за езика, така както е била определена от главните участници в класическите, средновековните и хуманистичните прения, може да бъде съзряна в постоянната грижа в течение на векове да се намери отговор на следните два основни въпроса:

 

а) Кое езиково средство трябва да се превърне в официален и/или литературен език на общността? Служителите и писателите трябва ли да употребяват езика, действително говорен от членовете на общността, или пък трябва да си служат с друг език, който да изпълнява функцията на традиционен проводник на религиозни, философски, социални и поетични модели?

 

б) Ако местното езиково наследство се превърне в основа на официалния и/или на литературния език, обикновено каква част от това наследство трябва да бъде приета и каква част трябва да се отхвърли като неподходяща? Това отговаря на хуманистичните понятия за dignitas и за попа на езика.

 

Dignitas (достойнство, годност) означава, че даден език е напълно годен да изпълнява религиозни, социални и литературни функции. Тази способност зависи от техническата обработеност на въпросния език и от неговата употреба, установена от учените и от образованите люде. 6 това се е състояла например основната грижа на Цицерон, когато се е опитвал да установи дали латинският е бил в състояние да изрази концепциите на гръцката философия и на гръцката риторика. Същото понятие за dignitas е било изходната теоретична точка за преводачите на Библията на гръцки, за разпространителите на християнската вяра и за поддръжниците на "вулгарния” език, както и за тези на латинския в Италия, франция, Испания, Португалия и Германия.

 

Нормата (norma) от друга страна може да зависи от подражаването на съществуващи вече модели, каквито са

 

334

 

 

например структурите на класическите езици, както и от възприемането на известен вид езикова употреба от страна на онези социални класи, които са установявали правилата.

 

Ако в нашите дирения възприемем тези две традиционни понятия като типологични модели, можем да стигнем до критическа преценка на пренията, които в различни времена и епохи са били посветени на функцията и на кодификацията на славянските езици. Ще третираме тука риторични, философски, политически и социални проблеми, които се отнасят по-скоро до външната история на славянските езици, отколкото до вътрешната история на тяхното формиране и развитие.

 

2. Появата на етно-езикови славянски формации, носителки на твърде изявена културна индивидуалност, в състояние да даде живот на самостоятелни езици, е пряко свързана с образуването на зони на религиозно влияние. Изходната точка на нашето проучване може да бъде съзряна в разделянето на славянския свят на две основни зони: едната под юрисдикцията на източноправославната църква (Slavia orthodoxa = православно славянство), а другата под тази на римската църква (Slavia romana = римско славянство) [3].

 

Вътре в тези две големи зони на цивилизация възприемането на определени езикови и културни системи от страна на славяните е било пряко повлияно от идеологическите и от езиковите модели, които са били въвеждани като тяхно културно достояние от религиозните организации. Както Източната, така и Западната църква понякога са играли религиозна, а друг път политическа роля, поддържайки или противопоставяйки се на политиката на двете императорски власти, както и на тези на местните владетели. В самото начало на славянската история различието между културните модели, въведени от християнските мисионери във всяка една от двете зони на влияние, се подчертава от различните разрешения, които биват предложени за онова, което можем да наречем първи въпрос за езика у славяните.

 

2.1. Свидетелство за най-древното прение върху dignitas на славянския език се открива в ПЖК и в други стари славянски, гръцки и латински паметници. Границите

 

335

 

 

на диспута са били ясно определени от риторичната и от теологическата традиция: трябва ли да се разреши на новата славянска християнска общност да си служи със своя роден славянски език в официалните случаи, или пък вярващият славянин трябва да си служи с един от онези свещени езици, чийто авторитет е бил отдавна утвърден в наднационалната общност на всички християни. И нещо повече — в случай че се приеме славянският като културен и религиозен език, каква степен на достойнство трябва да се признае на този език?

 

Ако разгледаме този диспут, използвайки термините на западния въпрос за езика, можем да установим една функционална еквивалентност. Както в случая с латинския спрямо гръцкия по времето на Цицерон или с гръцкия по отношение на еврейския при превода на Седемдесетте, така и спрямо славянския статутът на един нов език се е разисквал в светлината на възможното достойнство. Теоретичните, установени вече от класическата и юдейско-християнската традиции, прецеденти са изисквали един език да бъде смятан за напълно достоен само след като неговата културна годност е била потвърдена от някой високо ценен "авторитет" (auctoritas). В това отношение не трябва да правим каквото и да било функционално разграничение между auctoritas на големите поети и философи от античността, от една страна, и авторитета на Свещените писания, от друга. Противопоставянето християнски — езически е било чисто формално, що се отнася до нашето типологическо дирене.

 

Последиците от първия въпрос за славянския език не са засегнали славяните, които са били под религиозната юрисдикция на Римската църква по същия начин, по който са засегнали онези, които са били във византийската зона на влияние. Разделянето на славянския свят на две различни културни зони се очертава по-рязко след схизмата между Изтока и Запада от 1054 г. Въпреки многобройните политически кризи езиковата самостоятелност на славянските религиозни общности, които са се намирали в границите на мултинационалната система на православното християнство, е била запазена. Докато латинският се превръща в официален език на римското

 

336

 

 

славянство, славянският религиозен език става официален език на православното славянство. Това е санкционирало dignitas на новия свещен език. Било е необходимо обаче фиксирането на norma. Така е установено достойнството .

 

3. Изследването на теоретичните дискусии, свързали с достойнството и нормата на църковнославянския, бе възпрепятствано от една твърде разпространена в модерните славистични проучвания тенденция да се отрича наднационалната роля, която този език е играл в продължение на векове в православнославянската общност. Благодарение на желанието си да утвърдят историческото достойнство на националните езици, които в крайна сметка се превръщат в заместители на църковнославянския в Русия, Белорусия, Украйна, Сърбия, България и Македония, много учени раздробиха наследството на православнославянската езикова общност. Въпреки че подобна патриотична склонност съдържа силно изопачаване на историческата действителност, тя се оказва извънредно интересна за нашето проучване: позволява ни да съзрем един модерен аспект на въпроса за славянския език, В действителност, пренасяйки достойнството на църковнославянския върху староруския, старобългарския и старосръбския, вдъхновителите на този модерен въпрос за езика в Русия, Сърбия и България спазват същите закони, които са управлявали този вид дискусии през вековете.

 

3.1. Във византийската общност достойнството на църковнославянския е било непрекъснато поставяно под въпрос [*]. Гръцката резервираност е била насочена главно към "непригодността” на църковнославянския да предаде концептуалната тънкост на догматичното християнско учение. За да признаят достойнството на езика им, те са изисквали от славяните да докажат, че техните преводи на свещените текстове, както и екзегетичната им литература не изопачават божествената истина за вярата, разкрита от духа и от буквата на Писанията. По този начин понятието за езикова точност се е отъждествявало с това за ортодоксалност, т.е. за православно учение. С цел да се направи ”по-православен” църковнославянският, славянските писатели са се ангажирали в

 

337

 

 

теоретични дискусии върху религиозната приемливост (т.е. религиозната dignitas) и върху техническата организация (т.е. нормата) на своя официален език.

 

По време на Първото българско царство монахът Храбър пише една апология на "славянските писменà”, която е насочена срещу поддръжниците на гръцкия. Неговите основни аргументи ще се превърнат в модел на ерудитски дискусии. Славянските "писменà” според Храбър са заслужавали пълно признание (т.е. достойнство), щото са били създадени от "учител”, вдъхновен християнин; тяхната норма е била обект на същото усърдно умение, което и гръцките граматици са посветили на кодификацията на собствения си литературен език. Същите идеи откриваме през XIV в. в България и през XV в. в Сърбия, съответно у Патриарх Евтимий и у Константин Костенечки, които установяват нови граматични методи с цел да придадат на църковнославянския ниво на достойнство, покриващо се с това на гръцкия, и за да повишат ортодоксалността на езика, довеждайки неговия правопис до съвършенство.

 

Тези опити да се установят точни правила за ортодоксална (ортографска в широк етимологичен смисъл) употреба на религиозния език на славяните, които са принадлежали на източното християнство, са били вдъхновявани от същите критерии, които са били разисквани в Западна Европа приблизително по същото време. Допълнителни изследвания биха могли да осветлят съответствията между славянските диспути от края на Средновековието и италианските дебати, т.е. дали езиковата норма е трябвало да бъде установена въз основа на един диалект, който превъзхожда другите (тосканският за lingua volgare и руският за славянската църква), или пък тази норма трябва да се яви краен резултат от сливането на различни традиции. Езиковият идеал на Константин Костенечки за славянско койнè, което да включва традициите на българския и на сръбския църковнославянски, но което трябва да възприеме за основа един вариант на руския славянски, като че ли е вдъхновен от същите гръцки теории, на които ще се позове Джанджорджо Трисино в Италия в началото на XVI в. В славянските земи, както и на Запад диспутите относно отношенията

 

338

 

 

между достойнство и норма на езика са били свързани с особени теории и методи, които отвеждат към принципа за подражание. Славянският е трябвало да подражава на гръцкия» за да може да поеме от гръцките модели онази светлина на божествената истина, която гърците от своя страна са били наследили от евреите. Тази система на духовна, генеалогия, неоплатоническа в своята същност, понякога е включвала и други свещени езици на християнството, като латинския или сирийския.

 

3.2. Друга аналогия между западните и православнославянските теории за подражанието е общата тенденция да се приписва достойнството на древните класически модели на "класическите модели” с местен произход. Апологетите на църковнославянския са поддържали тезата, че авторитетът на Кирил и Методий (именно защото двамата братя са създатели на литературната традиция на славянското християнство) не е бил по-малък от този на "божествените книжници” от предходните епохи; кирило-методиевските модели са били еднакво достойни за подражание с моделите на гръцките отци на църквата. Тези идеи са идеологически еквивалент на теориите, поддържани от онези, които във въпроса за италианския език са препоръчвали на писателите на "вулгарен” език да имитират новите италиански "класици" като Петрарка и Бокачо.

 

Равностойността на Кирил и Методий с библейските пророци, от една страна, както и на Петрарка и Бокачо с класическите auctores, от друга, показва едновременно типологическо сходство и идеологическо различие между въпроса за славянския и въпроса за италианския език. Еднаквостта произтича от факта, че и двата метода преследват облагородяването на местните "модерни” традиции с цел да им предадат необходимата степен на достойнство и на авторитет. Идеологическото различие, от друга страна, се крие във факта, че православните славяни отхвърлят авторитета на елинските класици, както.и на цялата езическа литература. Без да подценяваме важността на различието, трябва да признаем и съществеността на сходството. За нашето изследване фактът, че определени типологични инварианти са играли еднаква роля във въпроса за езика на две различни култури,

 

339

 

 

е несъмнено извънредно интересен.

 

3.3. На цялата обширна територия на православното славянство в продължение на векове теоретичните основи на въпроса за църковнославянския език не се променят, Когато руските религиозни и политически центрове поемат управлението на православнославянската култура, новите нормативни тенденции, които се появяват в тази област, продължават да се опират на основните принципи за достойнство и за норма на езика.

 

В началото на XV в. литературният авторитет на църковнославянския, който се е радвал на 500 години живот, е бил вече добре укрепен. Неговото православно достойнство нараства още повече след 1459 г., когато в московските земи се създава автономна славянска църква. Този религиозен бунт се ражда от желанието на московските владетели да осигурят пълна независимост на собствената си администрация. Московската независимост обаче не е предвиждала разрушаването на йерархичната система, която в продължение на векове е била опорният стълб на християнските политически идеи. Напротив, новото достойнство на Москва не е могло да бъде осигурено по друг начин, освен чрез подражание на "двата Рима от миналото”. Един и същ идеологически принцип е ръководил и въпроса за езика, и политическия въпрос, защо* то политическите и езиковите идеали са се формирали от еднаква по същество концепция за живота.

 

Че в московската култура зад основните принципи за достойнство и за норма на езика са присъствали активно и типологични инварианти,е ясно потвърдено от грижите, положени от руските управници след 1459 г. за запазване на чистотата на църковнославянския език. Не са били направени никакви сериозни опити за създаване на един московски език. Макар че според някои местни писатели нормата на официалния език на тяхната държава и на тяхната църква е трябвало да бъде установена въз основа на московската употреба, политическата амбиция на държавата и на московската църква е била насочена към подражанието на моделите на утвърдената по-висока, по-продължителна и по-добра традиция. Тази амбиция е една от основните причини, довели до разпространението в Русия на православните течения, които обикновено са

 

340

 

 

познати под името второ южнославянско влияние. Първата официална агиографска творба на московската автономна църква, Житието на митрополит Алексей, е написана на църковнославянски от един вещ в риториката сърбин — Пахомий Логотет.

 

3.4. Престижът на официалния език е трябвало да бъде повишен, за да може да се използва като инструмент на политическата и на религиозната власт. На Изток, както и на Запад тази идея е била широко възприета в средите на представителите на управляващата класа. Въпросът за езика в Търново през XIV в. е бил поощрен от политическите амбиции на българския княз Иван-Александър. Същото би могло да се каже и за диспутите върху езика в Сърбия по време на деспот Стефан Лазаревич. Докато Западната империя и католическата църква (църквата в ролята на наднационална власт) са съзирали в латинския израз на тяхната свещена мисия, флорентинският принц Лоренцо Великолепни е гледал на тосканския език като на най-доброто сред възможните оръжия, които са в състояние да осигурят експанзията на "флорентинската империя” (fiorentino imperio).

 

От гледна точка на този проблем църковнославянският език е имал двояко предназначение. От една страна, той е представлявал национална традиция, противопоставена на международното разпространяване на гръцкия и на латинския. От друга страна, той е станал интерславянски език на една голяма общност, която е съдържала различни етно-политически единици. Не изненадва следователно фактът, че въпросът за езика е изразявал, от една страна, конфликта между националното достойнство на църковнославянския и латинския и гръцкия, а от друга — конфликта между авторитета на общия език на православното славянство и различните местни славянски традиции, който обаче не оказва влияние върху пренията около достойнството. Откриваме го единствено в разискванията върху нормата на църковнославянския.

 

Когато през XIV в. в Търново се е разисквал проблемът за побългаряването на църковнославянския, Евтимиевата школа се е произнесла против местните езикови обновления и в полза на чистотата на кирило-

 

341

 

 

методиевската традиция. Разискванията биват продължени в началото на XV в. в Сърбия [*]. Обект на полемики е и ролята на местните езикови традиции за формирането на официалните образци на църковнославянския. Още веднъж решението е в ущърб на местните традиции и в полза на кирило-методиевската норма. Измеренията на проблема не се променят от това, че авторът на най-важния трактат върху "славянските писменà”, Константин Костенечки, отъждествява кирило-методиевската норма с един руски прототип на църковнославянския. Това тълкование още веднъж е било обречено да покровителства оригиналната форма на общия език на православното славянство. Това, на което според Костенечки е трябвало да се подражава, е бил "оригиналният” модел, уж избран от първите славянски апостоли за база на кодификацията на свещения език на славяните. Все пак този "проторуски модел” не е бил уподобяван от никоя от съвременните езикови употреби, смятани за "нечисти".

 

Същите консервативни тенденции вземат превес над местните езикови тенденции в руските области на Москва, Ярославл, Новгород, Твер, Псков и Рязан в момента, в който Москва става най-важният нормативен център на православнославянските земи. Второто южнославянско влияние довежда до възраждането на идеята за духовно православнославянско единство, създадено от съвкупността на литературните изонорми, обединяващи църковнославянския език. Това положение ще продължи чак до смутното време от началото на XVIII в. Накрая руско-полските войни и последвалото присъединяване на украинските и белоруските територии ще създадат ново положение, с една дума, настъпват събития, които отбелязват "началото на края” на традиционната цивилизация на православното славянство.

 

3.5. Основните обновления, внесени в идеологическата схема на църковнославянския въпрос за езика през XVII в., са резултат от смесените течения, които характеризират културния живот в "рутенските” земи на полско-литовската държава. Докато културата на руските територии, намиращи се в московската зона на влияние, са едва докоснати от западния хуманизъм, украинско-белоруските земи са изложени на прякото влияние на

 

342

 

 

западноевропейския Ренесанс от XVI в. Интелектуалният живот на тези страни влиза в контакт с теориите на поддръжниците на "вулгарните” езици и с тези на техните противници — латинофилите.

 

Брест-Литовската църковна уния от 1596 г. отбелязва апогея на това идеологическо вълнение, В етно-политическото и религиозното прение участват всички главни европейски интелектуални течения на епохата. Създаването на обединена римско-православна църква не само е поставяло сложни религиозни проблеми, но е пораждало и сериозни езикови проблеми. Католици, православни, протестанти — непоклатими последователи на идеала на Еразъм за docta religio, поддръжници на полския трон, русофили и местни патриоти — всички по един или по друг начин са участвали в тази преломна фаза на въпроса за езика. Основните ни информационни източници са трудовете на видни граматици като Лаврентий Зизаний и Мелетий Смотрицки. Една приемлива реконструкция на целия езиков дебат ще ни задължи обаче да проучим внимателно далеч по-различни съчинения, създадени от вдъхновителите на украинския хуманизъм през неговата следваща фаза. Успоредно с Вишенски или Скорина трябва да включим в този свод на изворите Петър Скарга и други представители на полско-римската група.

 

Резултатът от московската победа над Полско-литовската държава, която отбелязва края на един амбициозен опит от страна на полско-римската култура да елиминира многовековния конфликт между римско славянство и православно славянство, бе присъединяването на хуманистичното наследство на украинските земи към културата на новата панруска общност. От политическа гледна точка мечтите за независимост на Хмелницки, както и проектите на Скарга за "озападняване" на Русия, не се осъществяват, но може да се каже все пак, че с времето "Ucraina capta ferum victorea caepit”. В цяла русия старата традиция На православното славянство бе основно трансформирана благодарение на множеството нови идеи, нахлуващи от наскоро завладените от империята на Романовци "югозападни земи”. По този начин нови културни обстоятелства извикват на живот новата фаза в полемиката

 

343

 

 

около достойнството и нормата на църковнославянския.

 

3.6. В средновековна Русия основните модели за развитието и запазването на литературния език са били представени или от гръцките авторитетни творби, или от текстовете на кирило-методиевската традиция. През последния период на второто южнославянско влияние броят на познаващите латински нараства в ограничените среди на просветените, които се наемат с превода и ревизирането на свещените книги. Благодарение на обучението от страна на чуждестранни ерудирани мъже като Максим Грек и на латинските сътрудници на новгородския архиепископ Генадий в Москва се запознават с някои латински граматики. Все пак латинският не е бил толкова популярен, че да заплаши утвърдения гръцки авторитет. До края на XVI в. руските прения върху правилната употреба на литературния език на православнославянската общност са посветени главно на риторичните проблеми. Техниката на "плетение словес” и формалните похвати, които е трябвало да се използват, за да се направи по-тържествен благородният стил на официалните документи, са били основната грижа на писатели и на преподаватели.

 

Тази действителност се променя радикално през XVII в. Други модели, нови концепции и техники биват въведени благодарение на украинското влияние. Достойнството на църковнославянския вече не се измерва само въз основа на традиционните гръцки модели. Латинската култура взема превес в обширна част от руските територии благодарение на училищата, които са ръководени от или се намират под влиянието на йезуитите и на местните поддръжници на християнското единство с Рим. Дори и противниците на унията до известна степен биват латинизирани благодарение на тяхното културно съперничество с поддръжниците на римската идея. За участниците в тази религиозна и политическа борба, в която и протестантските църкви са били пряко замесени, църковнославянският не остава ограничен в изпълнението на своите традиционни литургични и административни функции, а се превръща а език на културата. Това видоизменение на църковнославянския се осъществява в момента, в който руското общество се запознава с различните видове словесно изкуство,

 

344

 

 

присъщи на светската западна литература.

 

Всички тези промени създават условия за разгръщало на нов вид въпрос за езика. Новата украинска норма на църковнославянския бива широко възприета, но полемиките на гръцко-славянските поддръжници, които се противопоставят на латинските и западните обновления, ще продължат още години наред. И нещо повече — бива поставено под въпрос и самото достойнство, т.е. годността на църковнославянския да изпълнява своите културни функции. Очевидно е било, че основният проблем вече не се е състоял в това, да се контролира нормата на един стар език, а по-скоро да се замени този език с ново и по-резултатно средство за общуване. "Syntagma” на Мелетий Смотрицки продължава да бъде официалното помагало за обучение, но един западен наблюдател, Хайнрих Вилхелм Лудолф, ще може да напише в своята "Grammatica russica” (Оксфорд, 1698 г,): "Sicuti nemo erudite scribere vel dissere potest inter russos sine Slavonicae linguae, ita e contrario nemo domestica et familiaria negotia sola lingua Slavonica expediet... Adeoque apud illos dicitur, loquendum est Russice et scribendum est Slavonice...” [5] Lingua russica все още не е признат за литературен език, пригоден за културни дебати и писания, но социалните условия са били вече благоприятни за разгръщането на въпроса за руския език.

 

4. Въпросът за църковнославянския език, така както бе описан в предните страници, се отнася до културната законност на един usus scribendi (начин на писане). На църковнославянския винаги се е гледало като на "език на текстовете”. Същевременно никакво място не е било отредено на дискусия върху usus loquendi (начин на говорене), т.е. върху една литературна ὀρθοέπεια, разграничена от ортографията. Тази действителност се променя в момента, в който започват да се вземат като основни за езиковата норма модели, различни от тези в свещените писания и от свода на християнската екзегетична литература. Новите "потребители” на официалния език са се нуждаели от друг вид граматика. Тяхната задача вече не се е състояла в това да известяват или да тълкуват една установена истина, а в

 

345

 

 

това да изразяват човешкото дирене на истината. В цялата територия на православното славянство въпросът, който бива поставен, е по какъв начин да се подмени старият свещен език с нови езикови средства, които да изразят творческата дейност на човешкия дух, а не смирението на онези, които са получили Божествената премъдрост. Тази концепция е била резултат от културните промени, отчасти извършени от разпространението на западни хуманистични идеи и методи. Различни аспекти на онова, което днес се нарича европеизиране на Русия и на другите страни на православнославянския свят, могат също така да бъдат интерпретирани като разпространение в тези земи на идеала за humanae litterae. Подобни съждения ни отвеждат към заключението, че по-голямата част от историята на пренията около достойнството и нормата на новите литературни езици на православните славяни от XVIII в. до наши дни може да бъде очертана в светлината на опозицията между litterae humanae и litterae sacrae.

 

Подчертаването на човешката природа на културата е съдържало в себе си съвършено нова концепция за езика. Такива славянски граматици от стария период (до XVIII в.), като Евтимий Търновски, Константин Костенечки, Зизаний и Смотрицки, са съзирали в litterae (писменà, буквы) символа на Божествената премъдрост, дарена на людете посредством действието на Благодатта, А събеседниците в новия въпрос за езика са мислели, напротив, че езиковите знаци са елементи на сътворения свят, т.е. на "книгата на природата”.

 

Човешкият характер на културата на православните славяни, т.е. нейното "природно съществуване”, е съдържало различни културни изражения, които са били игнорирани или презирани в продължение на векове. В епохата, която вижда залеза на православнославянската общност, разпространяването на humanae litterae отбелязва също така раждането на светската литература и на лаическата политическата мисъл. Когато членовете на православнославянската общност осъзнават тяхното природно право, спонтанно се ражда и желанието да дадат пълно достойнство и на своя собствен език. Руснаци, сърби, българи, украинци и белоруси се впускат в

 

346

 

 

разисквания около техните национални въпроси за езика.

 

Последицата от тези национални въпроси за езика не се изразява в цялостното отхвърляне на църковнославянската традиция, защото всеки отделен национален въпрос за езика винаги се е подчинявал на същия онзи принцип за достойнство, който е имал толкова силно влияние върху подобни дебати от миналото. Общата амбиция, преследвана от националните общности, е била да създадат един език, който да се радва на достойнството, постигнато от църковнославянския благодарение на неговата многовековна традиция. За постигането на тази цел е било необходимо да се направи компромис между възвеличаването на народа (natio/populus) и на националното наследство. Въпросите за езика, които ще се разгърнат през XIX и XX в. в Русия, Сърбия, България, Украйна, Белорусия и Македония, са се стремили главно към този компромис на нивото на достойнството, както и на нивото на нормата. В по-голямата част от случаите преходът от стария общ език на православното славянство към новите литературни езици на местните nationes/popoli се отличава в теоретичен план с усилията за кодификация на смесени норми, включващи църковнославянски и национални езикови традиции. Тези норми отразяват същите онези местни тенденции, които са били осъдени през предхождащите векове — от Евтимий Търновски, Константин Костенечки до времето на Мелетий Смотрицки. Полемиките върху естеството и функцията на тези езикови норми, наричани славяноруски, славяносръбски и славянобългарски, заслужават задълбочено проучване. Тези полемики могат да ни предоставят важна изходна точка за изучаването на националните въпроси за езика у източните и южните славяни през модерната епоха.

 

4.1. Дебатите относно функцията, характера и вътрешната организация на литературния език заемат Централно място в културната история на Русия през XVIII в. Пренията, въодушевявали членовете на Руската академия през първата половина на XVIII в., са анализирани от многобройни историци на руския език и литература. Главните вдъхновители на тези дебати са били Тредяковски, Ломоносов и Сумароков. Направеният от Ломоносов опит за кодификация на литературния език,

 

347

 

 

опит, вдъхновен от класическата схема на "трите стила", може да се разглежда като типична проява на общото търсене на компромис между наследството на църковнославянския и езиковите тенденции, свързани с разпространението на нови литературни техники. Основните измерения на руския въпрос за езика се обособяват именно в тези дискусии.

 

Най-напред западните литературни модели навлизат в Русия посредством Полша благодарение на късния украински хуманизъм. През първите десетилетия на XVIII в, един от резултатите на културната революция на Петър Велики се изразява в по-интензивното изучаване на нахлуващите от Запад литературни техники, обаче посредством преобладаващото влияние на немската култура. Към средата на века едно ново поколение от европеизирани руснаци се ангажира с амбициозното дело да направи "руски синтез” на всички чуждестранни течения, френският класицизъм е избран за главен модел на проекта за идеен универсализъм, а въпросът за езика става израз на този интелектуален кипеж.

 

Хуманистичната концепция за литературна дейност, схващана като прагматична техника, преследваща целта да завладее вниманието на читателя чрез умело подбрани думи, е общоприет принцип в Западна Европа. В тази концепция се съдържа връзка между това, което днес наричаме теория на литературата и теория на езика. Двете полета на изследване са представлявали съвкупност от свързани помежду си проблеми, обединени от обща идея за риториката. Понеже кодификацията на един литературен език е зависела от теоретичното организиране на многочислени "стилове", могло е също така да се установи теоретично уравнение между нивата на говорите и нивата на стила. Благодарение на системата от концептуални съответствия формалното разграничение между "въпроса за езика" и "въпроса за литература" е било излишно. Използваната от Ломоносов традиционна схема на Хораций за трите стилистични нива (популярна формула в Русия от началото на XVIII в.) се появява единствено за да даде риторично оправдание на трите езикови нива, произхождащи от сливането на нормите на църковнославянския с езиковите употреби на новата европеизирана

 

348

 

 

аристокрация и на говора на народа.

 

Едно цялостно изследване на въпроса за руския език през XVIII в. (успоредно с проучването на основната опозиция между църковнославянския и новите течения на светския руски език) трябва да се съобразява и със съвсем други фактори. И самият църковнославянски е бил обект на дискусии през първите десетилетия на века.

 

Направен е опит да се установи нова славяноруска норма, схваната като важен инструмент за религиозна и политическа пропаганда в епоха, в която католическите среди на Сорбоната и немските и шведските лютерани са обсъждали възможността за съюзяване със Светия синод. През 1709 г, И.Г.Шпарвенфелд написва поетическо въведение към представената от М.Х.Берг от Университета в Любек дисертация "Религията на московчаните". Според Шпарвенфелд понятието славяноруски приляга на "руската вяра”, т.е. на теологическата традиция на руската църква, както ясно е изразено в неговия двуезичен текст (славяноруски с немска ортография и успореден латински превод): "... Aschte Slavjani-Rossijskuju vjiru / Chotschet wyznati ktò, tojas'chie mieru: / Sdje w’sej beysedje obrjaschtschet konetschno / Jes’che dostojno Chvality jest wietschno...” "... Qui nosse Fidei vult Slaveno-Rossicae / Confessionis intimus sensus, librum / Isthuc perenni laude condignum, rei / Compendium totius integrum, legat..."

 

Руският синод под политическото ръководство на Теофан Прокопович взема под внимание идеята да използва славяноруски модели, за да възстанови в териториите на православното славянство езиково и религиозно единство. Когато православните сърби, установили се през 1690 г. във Войводина след "великата имиграция" на патриарх Арсений, поискват от Руския синод учители, които да ги подпомогнат в съпротивата им срещу австрийската католическа пропаганда, Теофан Прокопович им изпраща група учени, които е трябвало да ги обучават в правилната употреба на църковнославянския със славяноруска норма. Този епизод осветлява въпроса за езика в онзи момент. Преди да се приеме идеята, че старият език на православнославянския ареал се е превърнал

 

349

 

 

в мъртъв език, различни видни представители на руския политически живот са правили опити да издигнат значението на този езиков посредник в качеството му на инструмент на славяноруска пропаганда. Главните труженици на "светската литература” са се противопоставяли и на идеята да бъде отхвърлено наследството на църковнославянския. В своето Първо послание върху руския език Сумароков полемизира с неприятелите на стария език, казвайки на своите литературни противници:

 

"Не мни, что наш язык не тот, что в книгах чтем,

Который мы с тобой нерусским зовем.

Он тот же, а когда б он был иной, как мыслишь

Лишь только оттого, что ты его не смыслишь,

Так, что осталось бы при русском языке?

От правды мысль твоя гораздо вдалеке."

 

Централният проблем на въпроса за езика през XVIII в., т. е. статутът на църковнославянската традиция в новата система на модерния литературен руски, е бил разглеждан чрез термини за риторична изгода и в светлината на Raison d’Etat, все по-силно и по-силно присъстваща в руската култура. Главните участници в дискусиите, които се разгръщат до времето на Карамзин, Шишков и Пушкин, са споделяли именно тази грижа. Най-същественият опит за компромис, направен с цел да се разреши това дълго прение между високия стил на славяноруския и ниския стил на народния език, се съдържа в издадения от Академията речник (1784).

 

Основните проблеми, отнасяни се едновременно до достойнството и до нормата на руския литературен език, са били свързани не само с църковнославянския, но и с всички езици, които са имали авторитет. Преди да се превърне в официален език на руската култура и на руската обществена администрация, новият посредник, който е бил в центъра на риторично-езиковите прения между поддръжниците на една национална литература, е трябвало да се сравни с трите велики международни езика: латинския, немския и френския. Този преломен момент не въпроса за езика в Русия през XVIII в. трябва да бъде детайлно проучен. Частичните резултати от едно предварително

 

350

 

 

изследване, извършено в Йейлския университет, сочат, че немските членове на Руската академия са се опитвали да докажат превъзходството на техния език над руския, защото руският е бил лишен от научен авторитет, т.е. от достойнство. Понякога се е стигало до компромиси и е бил използван латинският (към този език се е прибягвало първоначално за отчетите на Академията) в качеството му на общ Kultursprache (език на културата). Благодарение на своето противопоставяне на немския руските членове на Академията се превръщат в открити поддръжници на достойнството на латинския, достойнство, надвишаващо това на всички други модерни езици [6]. По-задълбочени изследвания на тази латинофилия своеобразен израз на ранни славофилски тенденции, биха могли да хвърлят нова светлина върху пренебрегнати страници от руската културна история.

 

Отношенията между руския и френския, който е бил универсалният език на просветена Европа, стават обект на дискусии, центрирани върху достойнството и нормата на литературния руски главно в края на XVIII в. В своите полемики Шишков и Карамзин са защищавали противоположни виждания, що се отнася до избора на моделите за установяването на една нова норма на модерния руски, франкофилството на Карамзин и езиковото славянофилство на Шишков могат да бъдат проучени на фона на същата идеологическа картина, която е характеризирала въпроса за езика през предходните векове. Латинският, френският и немският са били типологически еквиваленти на онова, което гръцкият, латинският, сирийският и еврейският са представлявали в езиковите прения на старото православно славянство.

 

4.2. Различни историци на литературния руски език изтъкват важността на литературните шедьоври на Пушкин за установяването на езиковите стандарти. Според тях поетическият гений на Пушкин е предложил фактическо разрешение на въпроса за езика, който преди това е бил разискван от теоретична гледна точка. Интерпретацията на Пушкин отразява романтичната вяра във вдъхновената мисия на поетите пророци — изразители на "гласа на народа”. Така "гласът на народа” се превръща в духовен

 

351

 

 

синтез на традицията на natio populus, така както тя е изразена едновременно от непринуденото поетическо творчество на народа (срв. между многото извори ”Stimmen der Völker in Liedern” от Хердер и сбирката от руски народни песни, обнародвана от Ричард Джеймс през 1619-1620 г.) и от благородната дейност на хората на културата. Пушкин е проводник на руската духовност. Неговият поетически език удивлява като чудото на Петдесетница, защото обединява в себе си простия говор ”на децата на Бога” с пророческия дар на библейските отци и с мъдростта на класическите философи.

 

Тази идея се превръща в идеологическа основа на една нова фаза на въпроса за езика в Русия, както и в други съседни страни. Идеята за модерен класически модел, на който други писатели могат да подражават, при самото възникване на концепцията за модерен руски литературен език е моделирана върху свод от "руски класици”. Въпросът за езика се свързва с амбицията на руската литература да утвърди достойнството на руските модерни писатели. Провъзгласява се auctoritas (авторитета) на техните езикови модели, равностоен на този на класиците на други нации като например Данте, Петрарка, Сервантес, Шекспир, Корней, Расин и Гьоте.

 

Не е трудно да се посочат концептуални съвпадения между това патриотично виждане и аналогичните романтични идеи, на които се дължи риторичното отъждествяване на литературните езици на модерните страни с "езика на Шекспир”, "езика на Данте” или "езика на Гьоте”. От особен интерес за нашето изследване е отбелязването на типологическата равномерност на тези идеи в сравнение с основните елементи, управлявали съвсем други въпроси за езика в течение на векове.

 

Можем да определим тези идеи като нов израз на същите онези типологически инварианти, които са характеризирали дискусиите около съпоставките Вергилий — Омир, Мойсей и Христос — Платон, Кирил и Методий — християнските апостоли.

 

Достойнството на латинския е било сравнявано с това на гръцкия, гръцкото с това на еврейския и изходната точка на questione delia lingua е била да се установи дали вулгарният италиански е бил

 

352

 

 

годен да изпълнява същите културни функции, които е изпълнявал латинският. В същите измерения (достойнството на един литературен език и моделите, които трябва да се изберат за неговата норма) е бил разискван проблемът и в Испания, Англия, Германия и франция в периода от началото на Ренесанса до епохата на Querelle des anciens et des modernes.

 

Въпросът за кирило-методиевския език, както и този, свързан с Реформацията в германските страни, е бил основан едновременно върху авторитета на Свещените книги и върху християнската идея за духовно достойнство на езика, говорен от homines... sine litteris, et idiotae (неграмотни и неучени човеци — Деян. 4:13). русия в началото на XVIII в. на свой ред утвърждава духовното достойнство на "неграмотните си и неучени човеци" като основа за узаконяване на литературния език.

 

Формалните модели, установени, от една страна, от руските класици и, от друга — от руския народен език, се превръщат в универсално приети източници за нормата на модерния руски. За да се постигне паралел с поетическите триади на други традиции, авторитетът на Пушкин, на Достоевски и на Толстой ще се сравни с авторитета на "тримата увенчани” италианци (Данте, Петрарка и Бокачо). В Италия възвеличаването на "тримата увенчани” бе заместено от имитирането само на Петрарка и на Бокачо, символи на съвършенството в царството на поезията и на прозата. В Русия също се установява подобно бинарно отношение: Пушкин се превръща във върховен модел на руската поезия, а Толстой — в превъзходен модел за проза.

 

4.3. Защитата на идеята за самостоятелен руски литературен език през XVIII и XIX в. не е била изолиран Факт в славянските земи на Източна и Южна Европа. Разпадането на езиковата общност на православното славянство поражда възникването на подобни въпроси за езика в провинциите на древна Рутения, както и на Балканския полуостров : сред сърбите, българите и накрая сред македонците.

 

Въпросите за белоруския и украинския език са били особено тясно свързани с въпроса за езика в Русия,

 

353

 

 

Литовско княжество, са имали възможността да развият един вид църковнославянски, който е съдържал многобройни извлечения от местната "rustica lingua” ("простая мова” ) в района на Вилнюс. По този начин различни съществени промени в принципите, които са били установени от изонормите на църковнославянския, се оказват нормализирани и на тази стандартизация бива признат много по-голям авторитет, отколкото на други варианти от общия език на православнославянските територии. Благодарение на благоприятните условия, породени от съперничеството през XVI в. между Вилнюс и Москва, от тази езикова автономност се създава местна рутенска норма, на която много модерни езиковеда! гледат като на първия израз на белоруския език.

 

Като имаме предвид казаното, можем да проучим трите въпроса за руския, белоруския и украинския език в общия идеен план на източния въпрос за езика. В действителност към всяко едно от тези три езикови прения могат да се приложат едни и същи компоненти: а) искане за приобщаване към съответните части от църковнославянското наследство; 6) утвърждаване на достойнството на тези три езика, тъй като са наследници на жизнените аспекти на литературната традиция на "руските земи”; в) възвеличаване на отделни автори като "отци-създатели“ на новия национален език.

 

Дискусията върху избора на белоруски и украински еквиваленти на "класическия” руски представлява една от най-интересните глави в историята на източнославянския въпрос за езика. Тарас Шевченко (1814-1861) е може би украинският автор с най-голям авторитет. На други писатели и учени, като П.А. Кулиш (1819-1897) и И. Франко (1856-1916) или преди тях, през XVIII в., на предшествениците на романтичното процъфтяване на украинската литература като И.П. Котляревски, също се гледа като на модели за украинския литературен език.

 

Що се отнася до класиците на белоруския, името на Янко Купала (1882-1942) често е определяно от съветските езиковеди и историци като най-видното сред поредицата от имена, в която се срещат и тези на Якуб Колас (1882-1956), Цотка М. Вахданович и Змитрок Бядуля ( 1886-1941 ).

 

355

 

 

4.4. Генералната схема за интерпретация, която приложихме към въпроса за езика у източните славяни, може да бъде използвана и за да опишем основните параметри на въпроса за националния език в съвременните Сърбия, България и Македония [*]. Всички те създадоха своя собствен литературен език, установен въз основа на достойнството както на местния вариант на църковнославянския, така и на национално-народната езикова традиция. Разискванията върху достойнството и нормата на тези литературни езици са били повлияни от същите романтични концепции, които разгледахме вече по повод на въпроса за езика в Русия, Белорусия и Украйна.

 

Заедно със своето общо църковнославянско наследство сърбите, българите и македонците споделят и многовековния опит на люде, които са били подвластни на Отоманската империя. Под турското владичество културата и езиковата им самоличност са били заплашени от религиозна асимилация от страна на Гръцката църква. Техните въпроси за модерните езици (от времето на "източния въпрос” чак до XX в. ) отразяват до голяма степен вътрешните етно-езикови конфликти, предизвикани от отоманския режим на Балканите. В продължение на дълги години достойнството на всеки един от тези литературни езици е било обект на прения, свързани с важността на всяка от тези езикови общности спрямо "езиковата власт” на гърците и турците. През XVIII и XIX в. влиянието на Руската империя достига и до славяните от Балканския полуостров. Тяхното езиково развитие първоначално е свързано с опит да се установи сред южните славяни общо славяно-руско "койнè” (по-късно, когато се установяват новите литературни езици на южните славяни, авторитетът на руската норма продължава да има значение за тях).

 

Турското иго е било по-тежко за българите, отколкото за сърбите. В продължение на близо петстотин години българските християни не са имали никаква религиозна автономност. Религиозната автономност на Сърбия, напротив, е била призната от Сюлейман Великолепни през 1551 г. Тогава един сръбски патриарх установява седа лището си в Печ, а неговият авторитет се разпростира и

 

356

 

 

върху част от българските земи. Това различие в религиозните условия на двата народа по време на турското владичество — различие, продължило години наред, — изменя културните им връзки и следователно и идеологическия климат на техния въпрос за езика.

 

Зараждането на въпроса за сръбския език възлиза към "великата имиграция” на православните сърби през 1690 г. от турските територии във Войводина, подвластна на Хабсбургите. С помощта на руски учители, изпратени от Светия синод по времето, когато Теофан Прокопович е бил прокурор, сърбите от Войводина са се опитали да съживят своята църковнославянска традиция, която е била заплашена от австрокатолическата пропаганда. Същевременно въвеждането на славяноруския вариант на църковнославянския създава друг езиков конфликт. До началото на XIX в. въпросът за сръбския език се свежда до дискусия между поддръжниците на славяноруския, от една страна, и поддръжниците на местната славяносръбска традиция, от друга. Важен аргумент в полза на славяноруския е неговият международен престиж, който е трябвало да възстанови културното единство на православното славянство. Същевременно славяносръбският също се е радвал на международен престиж поне що се отнася до земите на Балканския полуостров. През 1754 г. сръбският епископ Василие Петрович Негош обнародва своята "История на Черна гора” на славяноруски. Тринадесет години преди това българският монах Х. Жефарович публикува на славяносръбски "Стематография”. Като полемичен отговор на тези руски и сръбски хегемонии тенденции в балканските езикови територии на църковнославянския един български монах от славянския Хилендарски манастир в Света гора, отец Паисий, написва през 1762 г. своята "История славѣноболгapская” — първи опит за придаване на литературно достойнство на един славянобългарски вариант на църковнославянския.

 

Местният конфликт между славянобългарския и славяносръбския и многобройните усилия за възстановяването на единството на църковнославянския въз основа на славяноруския към края на XVIII в. са последните проявления на мита за православното славянство, който е продължавал да бъде жизнен сред южните славяни. Крайната

 

357

 

 

победа на националноезиковата норма над славяноруския в Русия в епоха, която се характеризира с разпространението на романтичния национализъм в цяла Европа, отбелязва и края на този мит сред балканските славяни. Някои представители на процъфтяващия сръбски национализъм, между които и Захари Орфелин (1726-1785) и Доситей Обрадович (1742-1821) се превръщат в проводници на националнонародните тенденции спрямо въпроса за езика, въпреки че техният езиков идеал е клонял към запазване на някои елементи на църковнославянския.

 

Триумфът на "езика на народа" е свързан с дейността на Вук Стефанович Караджич (1787-1864). Неговата "философска революция” отбелязва най-интензивния момент от въпроса за езика у южните славяни. Той става бащата основоположник на новия литературен сръбски език; научната му известност засенчва славата на много писатели — негови сънародници. Победата му е тъй пълна, че модерната критика клони към забрава на значителното дело на неговите противници (сред които изпъква името на Лукиян Мушицки), продължавали да вярват в историческата роля на славяносръбския. Допълнителни проучвания биха допринесли за очертаване на една по-обективна картина на тази основна фаза на въпроса за сръбския език. Трябва да се обърне особено внимание в това отношение на полемиките между Вук Караджич и чеха Йозеф Добровски, "основоположника на славянската филология” .

 

Славянобългарските езикови норми, които се развиват между края на XVIII и средата на XIX в., както и дискусиите, които са характеризирали преминаването към нова кодификация, основана върху "езика на народа”, до голяма степен са все още девствено поле за изследователите. Новите стандарти на литературния език са резултат от противопоставящи се усилия, чиято цел е била да се придаде достойнство на говорения от българския народ език и същевременно да бъде освободен този език от неговите "вулгарни и нечисти” елементи. Вдъхновителите на новия въпрос за българския език са класифицирали като "нечисти елементи” най-вече гръцките и турските форми, влезли в народната употреба. Българските прения по отношение на "ославянчването” на техния

 

358

 

 

литературен език представляват интересна глава от историята на въпроса за модерния език у славяните.

 

Последният от южнославянските въпроси за езика ни отвеждат към твърде близките прения, свързани с достойнството и нормата на официалния език на Македонската република, която е включена в Югославската федерация. За да се проучат сериозно тези прения и техният идеологически фон трябва да се върнем към онези събития и идеи, които са отбелязали края на езиковите наднационални посредници като славяносръбския и славянобългарския на Балканския полуостров.

 

5. За да се назоват основните термини на националните славянски въпроси за езика, които са се разгърнали в територията на римското славянство, не е необходимо да се прибягва до толкова сложно от методологическа и историческа гледна точка разглеждане на онова, което в предните страници се наложи да бъде направено за православното славянство. В различни случаи принципите, които позволяват изучаването на въпроса за езика в латинските и немските територии, могат да бъдат приложени и към западната част на славянския свят. Не трябва да се забравя обаче, че систематичното описание на голям брой достъпни извори съвсем не е лека работа.

 

Ако сравнителната история на въпроса за православнославянския език е все още непроучено изследователско поле, различни аспекти на езиковите прения, разгърнали се в Чехия, Словакия, Полша, Словения и Хърватско, както и у лужишките сорби, са били вече обект на специфични изследвания. Едно подробно разглеждане на тези приноси ще надхвърли целите на настоящото изложение. Ще бъдат взети под внимание по-скоро някои инварианти, които могат да се превърнат в генерална изходна точка за нашето сравнително проучване.

 

Що се отнася до проблема за dignitas (достойнството), разгърналите се в православното славянство и в римското славянство въпроси за езика трябва да бъдат проучвани като израз на генералния конфликт между национални и наднационални културни системи, конфликт, разразил се в Европа през Средновековието и в началото на модерната епоха. В действителност латинският и

 

359

 

 

църковнославянският са били два наднационални езика. Все пак не трябва да се преувеличава тази функционална еквивалентност. Въпреки че църковнославянският е изпълнявал ролята на наднационален език вътре в православното общество, твърде често Гръцката и Латинската църква са гледали на него като на местен говор. Голямото достойнство на латинския, напротив, се е радвало на универсално признание. Това обстоятелство вероятно е подлъгало много модерни слависти в техните проучвания.

 

За нашето изследване се оказва от съществено значение необходимостта да се изтъкне различието в опозицията между местния славянски говор и латинския, от една страна, и църковнославянския, от друга. Местните тенденции в литературната употреба на църковнославянския преди XVIII в. са повлияли върху дискусиите, посветени на международното достойнство и на вътрешната норма на църковнославянския. Различна е била ситуацията в римското славянство. Достойнствата на чешкия, на полския, на словенския или на хърватския са били независими от това на латинския и нормата на латинския не е могла да бъде накърнена от направените различни опити за кодификация на нормите на местните славянски езици. Ако наднационалният език на православното славянство е представлявал най-високото ниво на кодификация на славянските езикови традиции, латинският е бил един чужд език за славяните, които са населявали териториите на римското славянство. Това съждение ни отвежда към заключението, че въпросите за езика на римското славянство се различават от тези на православното славянство главно поради това, че "римските славяни” никога не са притежавали "славяноримски език”, сравним с църковнославянския. Дискусиите сред "римските славяни” относно идентичността на автономните литературни славянски езици следователно са следвали концептуалните модели на западноевропейската questione della lingua. Статутът на чешкия, полския, словенския, хърватския, сравняван с латинския, се е отъждествявал със статута на италианската lingua volgare. Тяхната малоценност е била резултат от тяхната ниска степен на достойнство вътре в установеното социално-езиково наследство.

 

360

 

 

Друго съществено различие между православнославянските и римските въпроси за езика се състои в това, че езиците на славяноримските територии не са отричали превъзходството и достойнството на латинския преди края на Средновековието. Въпросите за езика на римското славянство са плод на началото на Хуманизма и на Ренесанса. Още веднъж този факт може да ни подпомогне, за да схванем по-добре тяхната типологическа зависимост от западноевропейската questione della lingua. В действителност по този повод са се родили различни недоразумения — последица от съвременните дискусии, които желаят да установят дали "националната традиция” на православните славяни е по-млада или по-стара от тази на "римските славяни”. Тези недоразумения могат да бъдат отстранени единствено ако припомним двойствения характер на църковнославянския, т.е. изпълняваните от него две роли: едновременно на национален и на наднационален език. Ако църковнославянският се разглежда като кодификация на един "вулгарен” език, неговата традиция е несъмнено по-древна от тази на който и да било език на римското славянство. Но може да се стигне до съвсем друг извод, ако се разглежда църковнославянският като славянски еквивалент на латинския, който по-късно бива заместен от "вулгарните” национални езици.

 

Тъй като за нашето проучване на генералните въпроси за славяноримския език изходихме от общите концепции на Хуманизма и на Ренесанса, трябва да изучим също така и идейните съперничества, които са характеризирали появата на нови европейски държави и на центрове с различни видове власт в Европа през XV и през XVI в. По-голямата част от тези конфликти са били свързани с Реформацията и с Контрареформацията.

 

Със залеза на Средновековието и с началото на Хуманизма настъпва и краят на Latinitas, който предизвиква истинска революция в системата на достойнствата на Западна Европа. Благодарение на тази революция славяните от териториите на римското славянство са принудени да се борят срещу традиционния авторитет, на латинството и същевременно

 

361

 

 

срещу зараждащите се амбиции на модерните "езикови сили”, за да успеят да запазят собственото си етническо и езиково достойнство. В действителност някои от тези новокодифицирани "вулгарни” езици достигат такава степен на достойнство в ренесансова Европа, че биват смятани за годни да изпълняват същата наднационална роля, която е изпълнявал латинският (поне в границите на собствената сфера на културно влияние). Техните достойнство и авторитет са изиграли съществена роля и във въпросите за езика на други езикови общности.

 

Разгръщането на хуманизма от началото на Ренесанса въздига италианския до най-висок авторитет сред "вулгарните” езици на Европа. По-късно, по време на италианските войни, първенството на италианския бива успешно засенчено от френския и от испанския. Същевременно Реформацията и разпадането на римското влияние в повечето територии на Европа придава ново културно достойнство на немския, на английския и на други национални езици на християнския Запад. Езиковата политика на Контрареформацията цели, от друга страна, възстановяването на достойнството на латинския и преоценяването на езиковото богатство на всяка нация вътре в ера обновена католическа система. Проучването на конфликтите около достойнствата на "вулгарните” езици на модерна Европа е крайно съществено за нас, ако желаем да интерпретираме правилно въпросите за езика, които се разгръщат сред римското славянство. Успоредно с основната опозиция между "вулгарните" езици на римското славянство, от една страна, и латинския, от друга, трябва да се вземе под внимание и съперничеството, което се разгръща между новоутвърденото достойнство на тези славянски езици и това на новите "класически” езици на модерна Европа — т.е. италианския, немския и френския.

 

5.1. Едно изчерпателно изследване на езиковите прения, разгърнали се в чешките земи в продължение на десет века, трябва да вземе под внимание различни проблеми, които надхвърлят границите на въпроса за чешкия език strictu sensu. Първият езиков конфликт в историята на тези територии бе свързан със зараждането на

 

362

 

 

славянското християнство и с литературната традиция на църковнославянския във Великоморавия през IX в. Латинско-германското противопоставяне на мисията на Кирил и Методий създава идеологически модел за следващите прения (обречени да продължават векове) между римските и православните славяни. Основните измерения на този първи етно-езиков диспут претърпяват минимални промени, когато кирило-методиевският славянски патриотизъм бива заместен от действителния въпрос за чешкия език. В продължение на векове достойнството на чешкия език е било непрекъснато заплашвано от същото латинско-германско движение. Следователно можем да очертаем историята на въпроса за чешкия език, изхождайки от един вид концептуален триъгълник, който включва зоните на влияние на трите езика: чешкия, латинския и немския. Проучването на отношенията между тези три елемента на едно смесено културно богатство не трябва да се ограничава в полето на техните конфликти, а трябва да обхване и преценката за взаимните им влияния. Разискванията върху достойнството на езика често пъти са противопоставяли чешкия на латинския или на немския. Същевременно латинският и немският са послужили за модели при разрешаването на някои проблеми, отнасящи се до литературната норма на чешкия.

 

Първата фаза на тесни връзки между чешкия и латинския се осъществява през първите години на християнизирането. Първото кодифициране на езика на западното славянско християнство в Чехия се разпространява в други земи и в частност в Полша. Това е причината за големия престиж на езиковата традиция на чешките земи, престиж, който осигурява и главното оправдание за утвърждаването на неговото по-високо достойнство. Дълго време литературната норма на чешкия е изпълнявала сред западните славяни роля, сравнима с тази на църковнославянския сред православните славяни. В действителност чешката норма е притежавала такъв авторитет, че се превръща в извор на езикови модели за литературна Употреба в Чехия и Полша чак до XVI в. Създалото се положение вследствие всеобщото възприемане на тази норма може да бъде окачествено като първа стъпка към Армирането на чешко-полско литературно койнè. С една

 

363

 

 

дума, на чешката литературна норма се гледа по-скоро като на стилистично ниво, което произтича от общото чешко-полско езиково богатство, отколкото на кодификация на един чужд език. Важни дискусии точно по този проблем се разгръщат между някои участници във въпроса за полския език през XVI в.

 

Славянският престиж на чешкия все пак не е централният проблем в пренията, които характеризират възловите моменти на въпроса за чешкия език от Средновековието до модерната епоха. За да утвърдят достойнството на матерния си език, различни чешки писатели са били принудени да полемизират с поддръжниците на превъзходството на латинския и на немския. Едно изчерпателно изследване на всички апологии на чешкия език ще потвърдят нашето впечатление, че тези дискусии са отразявали постоянната грижа за утвърждаването на следните постановки: а) чешкият език дължи своето достойнство на апостолската мисия сред славяните и на славата на Regnum Bohemiae; б) чешкият народ има право да употребява своя роден (eloquium) език, защото истинската вяра, т.е. Божието слово, не може да бъде разпространявано чрез един ”не роден”, чужд език, избран от международни институции като Римската църква в Римско-германската империя.

 

През XIV в., по времето на император Карл IV, културните условия в Чешката държава са благоприятни за развитието на въпроса за чешкия език. Етно-езиковата политика на императора спрямо кирило-методиевската традиция (така както тя е била оповестена от глаголическото наследство на хърватските монаси, които са били поканени в Емаус) е оказала влияние върху следващото развитие на езиковите полемики в латинско-германско-славянското поле на религиозно съперничество. Връхната точка на тези полемики е достигната с делото на Ян Хус и последвалите хуситски войни. Латинско-германската хегемония след битката при Била Хора през 1620 г. отбелязва края на хуситско-протестантските приноси във въпроса за чешкия език. В продължение на дълги години свободни прения около достойнството и» чешкия език не са възможни. Въпреки това въпросът за езика не е абсолютно ликвидиран след новосъздалите се

 

364

 

 

социални и политически условия. Основните измерения на този проблем е трябвало тепърва да окажат влияние върху някои съществени идеи от философията на Ян Коменски. През втората половина на XVII в. авторитетът на чешкия език е поддържан от един патриот-йезуит — Бохуслав Балбин, чиято Dissertatio apologetica (1763) е третирала "precipue de Bohemicae, seu Slavicae linguae in Bohemia auctoritate” [7]. По този начин противопоставянето на привържениците на чешкия език на германско-латинската власт на Хабсбургите се превръща в национален въпрос, към който нито протестантите, нито католиците са могли да останат безразлични.

 

Когато латинският авторитет залязва, прякото съперничество между чешкия и немския довежда до пълно отъждествяване на въпроса за езика с националния въпрос. Сега цялото прение придобива политически измерения. Различни "защити на чешкия език" през XVIII в., в частност тези на Кински, Ханка, Хръдличка, Рулик и Пелцел, ясно отразяват патриотичната атмосфера, която е характеризирала чешкото национално възраждане, Понятието за езиково достойнство съвпада фактически с това за национална независимост. Откриването през 1793 г. на Катедра по чешки език и литература в Пражкия университет е посрещнато от нейния първи титуляр професор ф. М. Пелцел, както и от неговата аудитория като важна победа в борбата за национална свобода. По този начин въпросът за чешкия език представя типичен пример за "национална революция посредством филологията”. Този модел по-късно ще бъде възприет от националните филологии на Хърватско, Словения и Полша.

 

В началото на Романтизма "филологическата революция” в чешките земи дава живот на великото дело на Й. Добровски. Той не само утвърждава достойнството на чешкия език, но прави и първия систематичен опит за Установяване на неговата норма. Въпреки че Добровски Че успя да разреши различните съществени проблеми на въпроса за чешкия език, неговият принос е общопризнат. Границата на достойнството на чешкия език (спрямо тази на словашкия), неговата функция и най-вече неговата норма са въпроси, останали

 

365

 

 

неразрешени до наше време.

 

5.2. За да проучим въпроса за езика, възникнал в Словакия през XVIII в., можем да използваме някои типологически инварианти, които са характеризирали въпросите за белоруския и украинския език в културния контекст на руските земи и които откриваме и във въпроса за езика в славянските области на Балканския полуостров. Всички тези етно-езикови конфликти произтичат от разпадането на наднационалните структури. Тъй като църковнославянският, латинският и немският са били общопризнати за официални езици съответно в православнославянските владения и в земите на Хабсбургската империя, излишно е било да се установяват условия за други езикови употреби вътре в границите на тези културни и политически общности. В действителност езиковите нива, които трябваше да родят новите литературни славянски езици на модерна Европа, почти до края на XVIII в. са били затворени в кръга на местните традиции. Тяхното "откриване” като социално-езикови индивидуалности бе последица от излизането на политическата сцена на националните общности, които са си служили с тях.

 

Откъсването на "вулгарните” славянски езици, говорени в Словакия, от езиковата традиция на чешките земи към края на XVIII в., се превръща във важно събитие в онази част на Австрийската империя, която е била под властта на унгарската администрация. Конфликтите между протестанти и католици са главната причина за това откъсване. Въпросните две религиозни групи са искали да спечелят поддръжници сред по-низшите социални слоеве. Историята на словашките земи е различна от тази на Чехия и Моравия. Първоначално те са били интегрална част от Великата Моравска държава и следователно от кирило-методиевската общност от IX в. През XI в. обаче те биват включени в пределите на унгарската държава. Унгарското владичество продължава до 1918 г. Тази политическа откъснатост от чешките земи е главната причина за формирането на словашки културни схеми, които се различават от тези в Чехия и Моравия. Все па* до края на XVII в. не е съществувала ясно определена граница между чешката езикова зона и словашката зона в

 

366

 

 

чешкия език. В Regnun Bohemiae, както и в Regnun Hungaricum въпросът за езика се е свеждал до съперничество между литературния чешки и латинския или немския.

 

Западането на чешката култура след битката при Била Хора от 1620 г. създава ново положение във връзка с въпроса за езика. Тъй като обикновено най-високо достойнство е било признавано на латинския или на немския, въпросът, който възниква, е дали на чешкия трябва да се гледа като на обикновен кодифициран вулгарен говор, и ако е така, дали трябва да бъде заместен в Словакия от кодификацията на един местен вулгарен говор. Проблемът за функцията, която е трябвало да бъде призната на чешката езикова норма след нейното социално "западане”, извиква на живот въпроса за словашкия език.

 

Макар и да признаваме, че въпросът за словашкия език се ражда под формата на вътрешно спречкване, разгърнало се в пределите на езиковото владение на чешката традиция, неговото следващо развитие е залегнало в зародиша на разискванията върху отношенията между словашката литературна норма и нормите на други езици, чийто авторитет е бил утвърден в словашките провинции на Унгария. Това проучване изисква изследването на пет езикови традиции — латинските, немските, чешките и унгарските, успоредно със зараждащата се словашка традиция. Към края на XVIII в. техните индивидуални състояния и техните взаимоотношения са отразявали неустановеността на една етно-езикова система, подлежаща на многобройни обновления. Авторитетът на немския в качеството му на общ за цялата аристокрация на Хабсбургската империя език постепенно замества този на латинския. В териториите с маджарска администрация унгарският от своя страна е притежавал по-висока степен на достойнство, отколкото чешкият в словашките земи. Що се отнася до "вулгарните” словашки говори, те са били лишени от престиж. В унгарските католически организации се заражда идеята да използват "вулгарния" словашки Като писмен език, за да отговорят на езиковата политика на протестантите, които са поддържали чешкия. За да устоят на католическата пропаганда и на поунгарчването, словашките протестанти остават твърдо привързани

 

367

 

 

към чешката езикова традиция, представена от Кралицата библия. Техният езиков пуризъм се материализира в особени стандарти, които в края на XVIII в. са наречени bibličtina, т.е. език на Библията. Тъй като на чешкия все още се е гледало като на литературен наддиалектен език, тяхното бохемофилство е могло да бъде изтълкувано като израз на особен словашки патриотизъм, обвързан от вероизповедническа (протестантска) преданност към културните панчешки традиции на епохата, предхождаща Била Хора. Обаче подобно отъждествяване на словашкия патриотизъм с хуситско-протестантските традиции на natio Bohemica не е могло да бъде прието нито от католическата църква, нито от унгарския елит, който е бил в коалиция с Хабсбургите.

 

В цяла Унгарска Словакия францисканците и йезуитите се посвещават на интензивна апостолска дейност. Преследваната от тях цел е да спечелят отново контрола над словашкото селско население, до голяма степен изложено на чешката протестантска пропаганда. За постигане на целта францисканците използват способ, успешно приложен вече в Босна в началния период на Контрареформацията. Тяхната езикова политика става още по-протестантска (т.е. готова да приложи радикална реформа към латиноцентричните концепции на миналото) от тази на самите протестанти. По този начин традиционните измерения на езиковата опозиция между протестанти и католици в тези области биват основно преобърнати. Протестантската bibličtina става израз на религиозен консерватизъм, противопоставен на народния радикализъм на езиковата политика на францисканците.

 

францисканците и лутераните са били двата полюса на етно-религиозното прение, което характеризира първата фаза на въпроса за словашкия език. Но нито ерата, нито другата от тези две религиозни организации е представяла през XVIII в. съвкупността от езикови идеи на католиците и на протестантите. Съществувала е една "протестантска левица”, включваща изолирани групи от калвинисти, които не са спазвали bibličtina-та и които са започнали да си служат в писмената употреба с местни форми на "вулгарния” словашки. Все пак тяхното влияние е било твърде ограничено. Съществувала е и умерена

 

368

 

 

католическа тенденция, представена от йезуитите. Тяхната езикова политика е предвиждала употребата на "вулгарния” словашки, но е отхвърляла за разлика от францисканците използването на "вулгарни форми” в писмената практика.

 

Интересът на католицизма към развитието на един "вулгарен” език, който да позволи откъсването на словашките селяни, говорещи славянски, от техните съседи — протестантите в Чехия и Моравия, е в началото на систематичното проучване на езиковите проблеми в края на XVIII в. През 1790 г. Антонин Бернолак отпечатва своята Grammatica Slavica ad systema scholarum nationalium in Dictionibus Caes. Regiis introductum accomodata. Тази граматика не само косвено признава достойнството на езиковата употреба на местния славянски (т.е на словашкия), но е и първият опит за кодификация на нормата на едно народно езиково средство. Нормата на Бернолак е била установена въз основа на западните диалекти на Словакия и по-точно въз основа на говоримия език на Търнава. В същия град е бил вече публикуван още през 1648 г. един латинско-унгарско-словашки речник (Verborum in istitutione grammatica contentorum in Ungaricum at Sclavonicum translatio secundum ordinem alphabeticum).

 

Друг съществен принос за изучаване на езиковото богатство на словашката територия бе направеният от Павол Долежал (1700-1778). Теорията му обаче не се е основавала върху езиковата автономност на словашкия. Неговата "Grammatica Slavico-Bohemica” (1746) отбелязва началото на една нова идеологическа тенденция, която се стреми към съхранение на чешко-словашкото единство. Нито Долежал, нито Бернолак успяват да предложат широко възприети езикови модели. Въпреки това техните трудове са били типични изрази на въпроса за славянския език в неговия зародиш, както и на желанието за чехословашка езикова независимост вътре в пределите на мултинационалната общност на империята.

 

В периода на романтичния национализъм присъщите на зараждането на въпроса за езика в Словакия през XVIII в. идеологически течения са преразгледани и взеТи за изходна точка на една нова политическа дейност

 

369

 

 

от страна на словашките патриоти. Дискусиите между словашките автономисти и поддръжниците на чехословашкото единство се превръщат в централен мотив на чешко, моравската, както и на словашката литература. В своите основни съчинения — "Nárečja slovenskuo alebo potreba písaňja v tomto náreči” ("Словашкият език, т.е. върху необходимостта да се пише на този език”, 1864 г.) и "Nauka řeči slovenskej” ("Науката на словашкия език”) — Штур утвърждава достойнството и установява нормата на славянския литературен език. Кодификацията на Штур, наречена štúrovčina, която се основава върху централните диалекти на Словакия, се е радвала на особен успех. Предпочетена е пред старата "bernoláčina”, т.е. пред литературния, кодифициран от Бернолак, език на XVIII в.

 

Следващото развитие на въпроса за словашкия език запазва и до днес всички сложни отличия, които са характеризирали зараждането му и неговото политическо преразглеждане през XIX в. Сред всички езикови прения на модерния славянски свят това, което се отнася до появата на словашкия литературен език, заслужава специално внимание, защото е свързано с различни национални, политически, религиозни и социални конфликти с особен характер.

 

5.3. Голямото количество и високото качество на научните изследвания, посветени на историята на въпроса за полския език, улеснява проучването на главните аспекти на този хуманистичен диспут, разгърнал се на фона на европейския Ренесанс. До XVI в. в Полша не е направен никакъв сериозен опит за утвърждаване на литературното достойнство на местния "вулгарен” език срещу латинския. Разбира се, това не означава, че местният полски език е бил смятан за непригоден за определен род писания. Неговото относително достойнство, както и неговата норма не са били напълно пренебрегнати от интелектуалния елит на Краков през XV в. и полската църква е допускала употребата му за пасторски цели. Като доказателство за този интерес може да се цитира трактатът за полския правопис, написан от Паркосиус (Jakub Parkosz z Żórawicy) приблизително през 1440 г. Въпреки това високата степен на латинизиране

 

370

 

 

на полската култура в продължение на години не е позволявала да се гледа на въздигането на "вулгарния” език до достойнството на латинския. Би могло да се каже, че йерархическите идеи, които са били изходната точка на италианските прения върху dignitates linguali (достойнствата на езиците) през XIV и XV в., обикновено са били споделяни и в Полша. Въпреки това сред полските литератури тази йерархия е имала още по-силен авторитет, Докато полската вяра в универсалното наследство на християнската и класическата Latinitas остава непокътната, в Полша не е имало място за истинско развитие на въпроса за езика.

 

Новата духовна атмосфера на Ренесанса създава благоприятни условия за появата на теоретични дискусии около статута на "вулгарния” полски език. Едно точно описание на тези дискусии не трябва да изпуска от поглед следните основни исторически компоненти: 1) нарастващата власт на литовско-поле ката държава по време на Ягелонската династия; 2) влиянието на Реформацията; 3) нарастващите контакти с италианската култура, която е представлявала нова версия на идеала за Latinitas; 4) появата сред полското благородство на интелектуална аристокрация с международна ориентация; 5) социално-икономическото противопоставяне между градската и селската цивилизация в цялата Rzeczpospolita.

 

Благодарение на политическата мощ и на големия престиж на Ягелонската държава проблемът за достойнството не накърнява езиковата самостоятелност на полската култура, а по-скоро на другите славянски общности на римското славянство. Отношенията между местния полски и латинския не се превръщат в конфликт между родни традиции и чуждестранни културни употреби. Латинският е бил общият език на управляващата класа. Действителните интереси на тази класа, естествено, са се противопоставяли на подронването на социалния престиж на един езиков посредник, който е бил в състояние да обедини представителите на различните националности, принадлежащи на полската Rzeczpospolita. С една Дума, Ягелонската династия се е намирала в положение, сравнимо само с това на императорската фамилия на Хабсбургите. Наднационалната Latinitas polona е била

 

371

 

 

израз на политически идеал, който се е стремял към imperium, включващ освен Полша и Литва и чешките земи, Унгария и евентуално цялото православно славянство от Русия до Балканите. Тази императорска мечта не се превръща в действителност. В периода от Владислав III Ягело, полско-унгарският крал, умрял през 1444 г. край Варна в битка срещу турците, до Владислав IV (1595-1648), чието царство отбелязва полско-католическите опити за включване на Русия в една славянско-латинска общност, международните амбиции на полската аристокрация биват сведени до нула. Може да се установи известна връзка между разпадането на политическата система на Latinitas polona и възникването на национални езикови тенденции в сърцето на Rzeczpospolita. Независимо от това, че различни събития са допринесли за издигане на литературния престиж на "вулгарния” полски език, не трябва да се подценява фактът, че езиковото полонизиране на полската култура е било свързано със западането на латинската традиция в Полша и в други страни на Централна Европа. Без пряка борба полският постепенно замества латинския и неговата функция на литературен език. От тази гледна точка може да се каже, че въпросът за полския език е бил по-скоро една дискусия върху границите и функциите на различните "нива на изразност”, отколкото конфликт между противопоставящи се литературни средства.

 

Протестантското влияние и културните връзки на Полша с Италия през XVI в. са изиграли важна роля в определянето на концептуалните измерения на въпроса за полския език. Протестантският бунт срещу римското превъзходство в името на свободното право на всички християни да имат пряка връзка с божественото слово е включвал възвеличаването на "естествените езици” в цяла Европа. От тази гледна точка въпросът за езика е могъл да бъде възприеман в Полша, както и в други страни, като борба срещу латинския в защита на "езика на народа”. Тази идеологическа схема все пак не е била задължително противопоставена на концептуалните модели, създадени от италианската questione della lingua, от която многобройни полски пътешественици в Падуа, Болоня, Флоренция и Рим са придобили пряк опит.

 

372

 

 

”Езика народа”, т.е. lingua volgare, следователно е имал същото достойнство вътре в управляваната от латинския система, което би имал в която и да било друга система, създадена в опозиция на латинския. От гледна точка на италианския Хуманизъм не е било необходимо да се отричат достойнството и авторитетът на латинския, за да се утвърдят достойнството и авторитетът на "вулгарния” език. Най-високият пример за поезия на "вулгарен” език е даден от Петрарка, който е бил едновременно и най-пламенният защитник на латинската класичност. Теоретиците на questione della lingua през XVI в. са съзирали в латинския и в италианския два различни проводника на една и съща идея за класическа хармония. Паралелът, който прави Пиетро Бембо между авторитета на Вергилий и Цицерон, от една страна, и между Петрарка и Бокачо, от друга, е бил най-добрият пример за това, как трябва да се разисква всеки въпрос за националния език (в това число и този в Полша) вътре в една система, представена от определена традиция, без да се прибягва до бунт срещу миналото.

 

Благодарение на космополитния полски елит, вдъхновен от хуманистична толерантност, е избегната конфронтацията между идеалите на Реформацията и общото наследство на Latinitas. Въпросът за полския език отразява едновременно свободата да изразяват възгледите си, на която са се радвали всички идеологически течения, основната грижа да се запазят главните елементи на полското културно наследство. Последицата от този компромис е, че полският "вулгарен” език се превръща в проводник на почти всички духовни тенденции на европейския Ренесанс. Неговото възприемане като благороден посредник е било улеснено от протестанти като Миколай Рей (1505-1569), който е поддържал правата на "езика на народа” с типично евангелски афоризми от типа на "Polacy nie gęsi a swój język mają” (Поляците не са гъски и имат собствен език). Но тази идея е била поддържана и от проиталиански настроените членове на католическото ръководство като Лукаш Гурчицки (1527-1603), чиято глава върху въпроса за езика, включена в неговата полска адаптация на "Куртизанинът” от Б. Кастильоне, представлява най-пълният полски

 

373

 

 

отговор на questione della lingua.

 

Това, което характеризира въпроса за полския език освен неговата генерална тенденция да обединява концептуалните течения, произтичащи от хуманистичната протестантска и католическа култура, е отсъствието съществени етно-политически конфликти. Новата полска литература на "вулгарен” език се ражда и процъфтява през XVI в., без да предизвиква полемики с поддръжниците на други езици. Полският се превръща в основен проводник на културата на Latinitas polona, утвърждавайки своето достойнство вътре в една йерархична система от риторични и езикови норми, а не противопоставяйки се на други посредници. Достойнството на полския следователно бива разисквано според измеренията на литературните качества, а не според тези на националното съперничество. Същото може да се каже и спрямо дискусиите за мястото на полския сред другите славянски езици и за отношенията му с други чужди езици, като италианския, немския или френския. Не е имало сериозни конфликти между онези, които са говорели немски, и говорещите полски. По-голямата част от германците, живеещи в Полша, са били протестанти; някои от тях, в частност издателите от Краков, като Ветор, Унглер, Шарфенберг, са били сред първите, които хвалят "природната красота” на полския език.

 

Различни са условията, които характеризират по-късното развитие на въпроса за полския език (т.е. след епохата на Рей, на Гурницки, на Моджевски и на Ожеховски), в годините след ягелонската власт и във времето на Контрареформацията. Атмосферата на толерантност изчезва, когато по-малко просветените групи на шляхтата заменят градската цивилизация на Ренесанса със селската икономика и с един "сарматски” начин на живот. Религиозните конфликти, последвали Брест-Литовската уния от 1596 г., отъждествяването на Latinitas polona с източната политика на Конгрегацията De propaganda Fide, общият залез на хуманистичния идеал за толерантност предизвикват нови тълкования на въпроса за езика, които са вдъхновени от вероизповеднически, национални и социално-консервативни модели.

 

5.4. Въпросът за словенския език представлява още

 

374

 

 

един пример за исторически компромис между концептуалните схеми, предложени от questione della lingua и присъщите за Реформацията принципи. Към средата на XVI в. протестантските писатели за първи път утвърждават литературното достойнство на "вулгарния” словенски език. Примож Трубар (1508-1586) написва своите Cathechismus и Abecedarius на език, основан върху диалектите от Люблянската област. Диалектите на Западна Словения, от друга страна, стават езикова основа на трудовете на Себастиан Крел (1538-1567). Никой от тези два първи опита за кодификация на "библейския език" на Словения не е получил универсално признание. Напротив, литературната употреба на писмения словенски от страна на протестантите в продължение на дълго време следва моделите на Южна Каринтия, установени от Юри Далматин (1547-1589) в неговия превод на Библията. Престижът на тази кодификация бива издигнат от граматическото описание на диалектите на Южна Каринтия, направено от Адам Бохорич през 1584 г.

 

В този първи период духовното достойнство на словенския е утвърдено в присъщата за протестантското движение атмосфера на евангелизация, която е устремена към "гласа на народа". Същата апостолска грижа (независимо от това, че е представлявала политическите интереси на едно противопоставящо се религиозно течение, което е поддържало австрийската Реставрация) е вдъхновявала и езиковата дейност на някои католически групи по време на Контрареформацията. По този начин в Словения, както и в други страни на хабсбургска Европа религиозните прения от края на Ренесанса създават един вид "езиков триъгълник”, включващ местния "вулгарен” славянски, латинския и немския. По-късно, когато социалният престиж на латинския започва да залязва, прякото отношение между словенски и немски повдига един нов вид въпрос за езика, който се покрива с националния въпрос. Следователно през Романтизма диспутът за националния език се превръща в инструмент за политическа дейност. Ето защо на литературното достойнство на "вулгарния” словенски език се е гледало по различен Начин според политическата ориентация на славянските патриоти.

 

375

 

 

Основният проблем се състои в това, да се установи дали словенският е трябвало да бъде възприет като общ литературен език, притежаващ степента на достойнство на немския, или е било за предпочитане да се признае пълното право на литературен израз на всяка една от местните езикови традиции, развили се още по времето на Трубар, Крел и Далматин. Второто разрешение е признавало на словенските диалекти ограниченото достойнство на официалната кодификация на местните говори вътре в културната сфера на австрийската общност, управлявана от немския. Този езиков компромис отразява разпространената политическа тенденция, покровителствала по-скоро една национална автономност, отколкото една пълна независимост, която е водела след себе си и откъсване от многонационалната общност на народи, администрирани от наднационалния авторитет на империята, Много словенски патриоти са били готови да предпочетат това разрешение пред риска да бъдат включени в сферата на влияние на други националности като хърватска и сръбска, които също са подготвяли програми за политическо откъсване от централната виенска власт. През XIX в. всички тези политически и културни тенденции предизвикват оживени дискусии сред словенското общество. Понеже в тях участват видни филолози и писатели, въпросът за езика се превръща буквално в елемент за сцепление на словенското национално движение.

 

От политическа гледна точка тези проблеми се превръщат в параметри на радикал-национализма, на общия славянски патриотизъм (един вариант на австрославизма, припомнящ теориите, обявени горе-долу по същото време от видни историци и филолози като П.Й. Шафарик и Ф. Палацки), а също така и на нарастващия престиж на южнопанславянския патриотизъм (т.е. югославянски), вдъхновен отчасти от традицията на наполеоновска Илирия. От техническа гледна точка измеренията на въпроса за езика намират израз във филологическите и риторичните теории, широко повлияни от хуманистичната традиция на questione della lingua. Достойнството на използваемото в литературата езиково средство е зависело от фундаменталните принципи за авторитет и за подражание, а неговата норма е трябвало да бъде установена или чрез

 

376

 

 

избирането на определен литературен диалект, или чрез възприемането на един паннационален стандарт. Що се отнася до първия проблем, разгърнали са се различни дискусии — от една страна, около авторитета на някои автори в качеството им на представители на сложна национална традиция и, от друга, около авторитета на един-единствен "модерен" класик като романтичния поет Франц Прешерн (1800-1849), който да бъде възприет като модел за подражание в полето на прозата и в това на поезията. Що се отнася до нормата, по-голямата част от полемиките, разгърнали се между поддръжниците на местните традиции (например тези на Каринтия и Щирия) и поддръжниците на литературния пансловенски, следват моделите, предоставени от италианския спор за или против превъзходството на lingua toscana.

 

Въпросът за езика предизвиква всеобща дискусия върху статута, функцията и вътрешната организация на националната словенска култура в следнаполеоновия период. Интересът на словенците към езиковото си богатство ражда и граматическо прение, познато под името словенска война на азбуките . През 1825 г. Франц Метелко (1789-1860) предлага нова правописна система, чиято графична норма се отдалечава от установената вече от неговия учител Йериней Копитар (1780-1844). Полемиките, последвали тази публикация, обхващат цялото словенско езиково и литературно поле. Най-сензационният резултат от тези идеологически конфликти е "отстъпничеството” на Станко Враз (1810-1851), видна фигура на словенския интелектуален свят, който не само се включва в наддиалектното и наднационалното югославянско движение, ръководено от хърватския теоретик Л. Гай, но и престава да пише на словенски. По същото време много други писатели стават поддръжници на модерното пансловенско койнè, основано върху подражанието на "модерния класик” Ф. Прешерн. Сред най-типичните произведения на тази преломна за въпроса за словенския език епоха трябва да се цитира полемичният трактат на Матия Чоп. Неговото италианско-немско заглавие — "Nuoto discacciamento di lettere inutili, das ist: Slovenieches ABC Krieg” (1883), едновременно разкрива, че въпросът за словенския език е зависел от хуманистичната

 

377

 

 

традиция на италианската questione della lingua и че германско-протестантската традиция е продължавала да бъде влиятелна в пределите на Хабсбургската империя през XIX в. с всичките свои мултинационални тенденции, Първата част от заглавието съдържа открито позоваване на добре познатото съчинение на Аньоло Фиренцуола, публикувано през 1524 г. в полемика с Джанджорджо Трисино, — Discacciamento delle nuove lettere inutilmente aggiunte alla lingua fiorentina.

 

5.5. Картината на основните течения, характеризирали въпроса за езика на римското славянство, ще се окаже непълна, ако не се обърне специално внимание на езиковите прения, разгърнали се в хърватските земи в периода от началото на Хуманизма до епохата на националното пробуждане. Едно изчерпателно описание на всички аспекти на тези прения ще надхвърли целите на нашето проучване. В действителност въпросът за хърватския език съдържа почти всички основни елементи на литературната история на Хърватско от периода XVI-XIX в. Паралелите, които могат да бъдат установени с основните мотиви на въпроса за италианския език, са тъй многочислени, че в различни случаи трябва да се говори по-скоро за една зона на обща цивилизация, включваща Италия и голяма част от хърватските земи, отколкото за влияния или за типологически съответствия. От XVI в. хърватите са се питали дали един "вулгарен” хърватски е могъл да бъде въздигнат на същото ниво на достойнство, на което са били латинският и италианският. Италианският е представлявал едновременно пример за "удостоен вулгарен” език и модел за създаване на нов вид "модерна класичност”. Триезичната литература на латински, италиански и хърватски, която е процъфтявала по време на Ренесанса в Далмация и в Рагуза — Дубровник, предлага най-красноречивото доказателство, че системата от dignitates linguarum (достойнства на езиците) е била смятана за основа за развитието на хърватската култура. Диспутите за установяване на това, дали ”вулгарният” хърватски език е в състояние да изпълнява функциите на литературен език, са зависели от един основен въпрос: този "вулгарен” хърватски език бил ли е в състояние да "подражава литературно” на латинските и

 

378

 

 

на италианските модели. След като този въпрос е подуел положителен отговор по същите правила, които са управлявали questione della lingua, се е преминало към разискване на проблема за нормата. Хърватски теоретици от епохата на Ренесанса и от края на Хуманизма са се опитвали да намерят местен еквивалент, който да отговаря било на lingua toscana, било на lingua italiana. "Dictionarium quinque nobilissimarum Europae linguarua, latinae, italigermanicae, dalmatinicae et hungaricae" (1595) от Ф. Верантиус-Вранчич отразява генералната тенденция да се съзира във "вулгарния" език на Далмация "най-благородният" от хърватските диалекти. Литературната кодификация на този разговорен език е основана върху диалектите на Далматинското крайбрежие н на Босна. Нормата следователно се отъждествява с тази, присъща за далматинско-босненския език. Този компромис между монодиалектното (изцяло далматинско или изцяло босненско) и полидиалектното разрешение на въпроса за езика ще остане изходната точка за всички следващи разисквания чак до епохата на Романтизма. Новата фаза на езиковите прения е свързана с дейността на Л.Гай, който кодифицира един панхърватски и случайно стига до споразумение с В.Караджич за създаването на общ сърбо-хърватски стандарт.

 

Съществен дял от нашите сравнителни проучвания на въпроса за езика у славяните би трябвало да включва и описанието на многобройните опити за създаване на изкуствено средство за вътрешнославянски общувания. Това особено проучване би ни помогнало за по-доброто разбиране на етно-езиковия план, в който идеята за панславянски език бе поддържана последователно от русите и от южнославянските теоретици. Сред южните славяни — поддръжници на възраждането на православното славянство и на модернизираната международна форма на църковнославянския, са религиозни и политически личности като Будинич, Крижанич и Волтич-Волтиджи, които Заслужават специално внимание. Това проучване би могло to ни предостави и нов сравнителен материал за по-правилна преценка на проблема за смесените езици — сърбохърватския и чехословашкия (последният е декретиран временно преди Втората световна война).

 

379

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

 

Тази студия беше замислена и написана през 1975 г. като "подготвителен документ", който целеше да определи концептуалните и методологическите принципи на едно колективно изследване, в което по-късно взеха участие учени от различни страни (Австрия, Канада, Италия, Полша, Федерална република Германия, Съединените американски щати и Съветския съюз). Цялостните резултати от това изследване бяха отпечатани девет години по-късно от "Yale Concilium on International and Area Studies": Aspects of the Slavic Language Question. Vol. 1: Church Slavonic, South Slavic, West Slavic; Vol. 2: East Slavic (ed. Riccardo Picchio and Harvey Goldblatt, assistant ed. Susanne Fusso). New Haven, 1984. Понеже във въпросното изследване читателят може да намери богата библиография (т. 1, 33.7-406; т. 2, 335-358), която се отнася до различните аргументи, третирани в настоящата студия, тук липсват каквито и да е било специфични библиографски препратки.

 

1. Studi sulla questione della lingua presso gli Slavi — Исследования о вопросе языка у славян. — In: Studies on the Language Question among the Slavs (a cura di R.Picchio; saggi di M.Colucci, L.Constantini, G.Dell'Agata, S.Graciotti, I.Mamczarz, R.Picchio), Roma, 1972.

 

2. Под ръководството на Р.Пикио, А.Шенкер, Е. Станкевич в Йейлския университет, Кънектикът (САШ), с участието на фондацията "Форд".

 

3. Срв. тук първата глава на настоящата книга.

 

4. "Превзета Украйна превзе своя варварски победител.“

 

5. "Както никой руснак не може да пише или разисква ерудирано без църковнославянския, така, в противовес, никой не може да се отдаде на домашните или семейни грижи само с църковнославянския... Точно поради това сред тях се казва, че трябва да се говори на руски и да се пише на църковнославянски.

 

6. Срв. Buck, Chr. D. The Russian Language

 

380

 

 

Question in the Imperiai Academy of Sciences. — In: Aspects of the Slavic Language Question. Vol. 2, 187-233.

 

7. ʺГлавно авторитета на чешкия или на славянския в Бохемия."

[Previous] [Next]

[Back to Index]

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА

(Красимир Станчев)

Студията е публикувана два пъти: на френски език — Introduction à une étude comparée de la Question de la Langue chez les Slaves. — In: Picchio, R. Etudes Littéraires slavo-romanes. Florenze, 1978, 159-196 (Studia Historica et Philologica, 6. Sectio Slavoromanica, 3) и на английски — Picchio, R. Guidelines for a Comparative Study of the Language Question among the Slavs. — In: Aspects of the Slavic Language Question (ed. Riccardo Picchio and Harvey Goldblatt). Vol. 1. New Haven, 1984, 1-42. Поместеният тук превод е по френското издание.

3.1. * Твърдението, че "във византийската общност достойнството на църковнославянския е било непрекъснато поставяно под въпрос", ми се вижда пресилено. Като оставим настрани вече споменатия факт, че през 1018-1187 г. Византия, владеейки българските земи, съвсем нормално налага в тях гръцкия език като официален, през всички останали периоди тя е гледала поне "примирено“ на развиващата се църковно-литературна дейност в България, Русия, Сърбия и др. Повикът за сближаване (отново и отново) с достойнството на гръцкия и ламентациите, че на славянски не може да се предаде така тънко мисълта както на гръцки, идват от славянски (вкл. български) книжовници, а не от византийците.

*. Малко по-надолу в същия параграф четем позоваване на Храбровото сказание, което е в противоречие с изказваните в предишните студии съмнения в неговата ранна поява: "По време на Първото българско царство монахът Храбър пише една апология на "славянските писменà..."

3.4. * "Когато през XIV в. в Търново се е разисквал проблемът за побългаряването на църковнославянския, Евтимиевата школа се е произнесла против местните езикови обновления и в полза на чистотата на кирило-

691

методиевската традиция. Paзискванията биват продължени в началото на XV в. в Сърбия." В този пасаж има според мен две неточни твърдения. Едва ли през XIV в. някой в Търново е обсъждал въпроса за "побългаряването" на "църковнославянския" (дори и да приемем този термин в случая): обсъждал се е въпросът за вулгаризирането и "парцелизирането” на езика на писмеността през XIII — началото на XIV в. (плод на исторически обстоятелства) и необходимостта да бъде установена/възстановена неговата норма. Архаизиращите тенденции при привеждането на езика към единна норма са били нормални (срещаме ги и в много по-късни периоди) между другото и затова, защото са се третирали като връщане към "чистата" книжовна форма на същия този език. Същите тези норми са били "не съвсем нормални” за книжовниците в Русия, които през XV в. обвиняват Киприан и Цамблак, че "били гърци (!) и затова не знаели добре техния език" — понеже са въвеждали българските по същността си норми на Евтимий. От друга страна, Константин Костенечки, като сочи занемарената употреба на юсовете в сръбската писменост и с основание ги нарича "търновски", не настоява за тяхната употреба сред сърбите, т.е., борейки се за нормативност на книжовния език, той допуска компромис с "местните езикови обновления", стига те да бъдат също подчинени на общи правила, т.е. да бъдат включени в нормата.

4.4. * В началото на този параграф читателят може да остане с впечатление, че въпросът за националните езици в съвременна Сърбия, България и Македония е поставен в синхронен план. Малко по-нататък и особено в края на параграфа става ясно, че в съгласие с историческите факти въпросът за "нормата на официалния език на Македонската република, която е включена в Югославската федерация", се разглежда като "последния от южнославянските въпроси за езика", а не успоредно с формирането на новобългарските и новосръбските (впоследствие сърбохърватските) норми през XVIII-XIX в.