97. СПОРЪТ НИ С ЦК НА ВМРО И ИВАН ГАРВАНОВ

Вследствие на всички тия недоразумения и недееспособност на ЦК на ВМРО, ние смятахме ЦК по-скоро като една спирачка за развоя на общото революционно движение и го оприличавахме на един цирей, който за да се премахне, не оставаше друго средство, освен да се отреже, т. е. ако не беше възможно по тактически съображения да се премахнат и отстранят членовете на ЦК, то поне беше крайно необходимо да му се отнеме възможността да има седалище в Солун.

ЦК на ВМРО, особено Иван Гарванов, знаейки нашите схващания по неговата (на ЦК) инертност и недееснособност, кръвно ни презираше и най-голямото му желание беше на всяка цена да ни отстрани от Солун, пък ако ще би и да измрем в някоя затворническа клетка, само и само да не бъдем в Солун, където той искаше да бъде оставен на спокойствие, за да прокарва своите цели като натрапен водач на едно движение, на което той по-скоро беше противник, а сега по една случайност на сложилите се събития беше станал ръководеща личност.

Ние през всичкото време, когато Иван Гарванов ни клеветеше и инсинуираше против нас било пред Гоце Делчев, било пред други от своите колеги, си наложихме едно голямо търпение, само да не дадем повод за лични разправии и крамоли. Нито той, нито пък ние се решавахме да предприемем нещо на дело срещу него или той срещу нас, защото Иван Гарванов знаеше нашето окончателно решение, а още повече становището на Орце Попйорданов, че за нищо не желаеше даже да види прага на затвора и беше решил на всяка цена, даже при едно повикване от страна на полицията да тури край на живота си, но да не се намери в затворническата клетка. А пък ние не желаехме да се решим на каквото и да е, само и само да не се попречи на нашата акция, в която се бяхме всецяло ангажирали и за която бяхме изразходвали толкова много енергия, изтърпели толкова несгоди и мъчения, без да смятаме изразходваните суми.

Понасяйки с твърдост всички горчивини и шикании на Иван Гарванов, ние се утешавахме с мисълта, че въпреки нашето криво или право становище по тактиката на борбата нито с ЦК, а още по-малко с населението било в Солун, било в останалата част на Македония нямахме нищо общо и не желаехме да влизаме в прения с ЦК, респективно Иван Гарванов, та и последният при това положение нямаше абсолютно никакво право и основание да ни се налага, защото ние не бяхме членове на ВМРО, а отделен и независим от никого революционен кръжок.

Ако имаше нещо общо между нас и ЦК, то се дължеше само на това, че работихме в едно и също място – в Солун – та ЦК, базирайки се само на това обстоятелство, можеше всичко да ни оспорва, да ни създава пречки и неприятности, обаче той нямаше легитимното право да смята Солун за свой запазен периметър и база на действие и да иска нашето отстраняване от Солун, още повече като се има пред вид обстоятелствоточе у членовете на нашия кръжок все имаше по няколко капки гореща българска кръв, която ние искахме да пролеем в столицата на Македония, ако не за свободата на Македония, която за нас беше все още много далече и мъчно можеше да се постигне, то поне и ние да изкажем нашето негодувание и нашето възмущение против порядките в Отоманската империя и по един демонстративен начин вдигнем протест против жестоката тирания, която тогава царуваше в Турция и специално на македонската земя. С други думи, никой не можеше да ни отклони от нашето желание – не да искаме място в революционната организация, не да търсим длъжности и служби – като македонци да умрем на родна земя в столицата на Македония. Обаче със заграбването и обсебването на хилядата килограма динамит в Дедеагач сякаш самият ЦК чрез Иван Гарванов направи всичко възможно, щото ние, поради липса на достатъчно количество динамит [1] всецяло да се ограничим само в Солун, защото беше абсолютно невъзможно да предприемем каквото и да е другаде – в Битоля, Велес, Скопие – както това възнамерявахме, въпреки че имахме готови лица от кръжока във Велес, София, Пловдив, които с удоволствие искаха да вземат участие в нашата акция в Македония.

98. ВРЪЗКИ И ОТНОШЕНИЯ НА КРЪЖОКА

За по-първите лица на ВМРО не беше вече тайна, че ние сме отделен кръжок, който възнамерява да предприеме някоя акция от най-крупен характер. Някои знаеха, че ние сме в отношения с ВМРО, други (Солун, Велес) знаеха лошите ни отношения с ЦК на ВМРО, а мнозина знаеха, че ние сме една група около Б. Сарафова, от когото получаваме средства и който ни инспирирал.

Докато ЦК и хората около него в Солун ни смятаха група или кръжок от младежи, или както Ив. Гарванов се изразяваше "момчетии", обхванати от някои превратни учения и теории (социализъм, анархизъм), които, без да разбират тия учения, се мъчат да ги прилагат на македонска почва или да подражават някои чужди национал-революционни движения, респективно руското революционно движение – поради всички тия свои убеждения хората на ЦК на ВМРО ни третираха като младежи авантюристи, безотечественици, а пък други някои хора, стоящи далеч от представителството на ВМРО – в София, Кюстендил, Пловдив и други градове на България – ни третираха за младежки кръжок, който парадира с някакъв неразбираем анархизъм и подражава на руските революционери, който няма и не може да има нищо общо с действителността и с обективните условия в Турция – специално в Македония.

Някои пък ни третираха за младежи, които живеят в Солун, за да могат да си правят разходки с млади момичета, с които бяха завързали любовни връзки и техните похождения да бъдат скрити от близките им, отколкото да могат да вършат каквато и да било конспиративна дейност от революционно значение.

В нащия кръжок наистина не като членки, а като съмишленици имахме госпожица Спасена Бойкикева, братовчедка на П. Манджуков; госпожица Надежда Начова, нейна близка приятелка; Екатерина Измирлиева от Кукуш, учителка в първоначалното училище в Солун, позната на Орце Попйорданов.

Чрез тези млади момичета ние понякога получавахме нашата кореспонденция, а понякогаж укривахме и някои материали: бертолетова сол, бомбени гилзи, пък даже динамит и пр. Те бяха млади и ентусиазирани момичета македонки, които покрай роднинските и приятелски връзки с някои от нашите другари в Пловдив и Солун бяха близки с нас, услужваха ни и бяха за постоянна връзка между всички другари, пръснати в Пловдив, Солун, Велес, Одрин, София и другаде. Разбира се, мнозина тогавашни дейци по-скоро от фанатизъм, отколкото от скромност смятаха, че призванието на истинския македонски деец революционер е несъвместимо да дружи с млади момичета, които със своята непорочност стояха на първо място между българската колония, като смятаха, че революционерът трябва непременно да дружи с шансонетки!...

Ние не само че не обръщахме внимание на всички приказки, които се разправяха по адрес на тия момичета по кьошетата, но мнозина от нас се обличаха много добре, а това още повече дразнеше някои, които лично или по име ни познаваха, тъй като по разбиранията на тогавашните дейци, ръководители, войводи и четници да пуснеш брада, да се облечеш в кирливи дрехи беше едно от условията да представляваш от себе си революционер хъш.

Срещи и разходки с млади момичета се таксуваше като любовни похождения, свързани непременно с бъдещи женитби, а това за някои "патриоти" беше ясно "доказателство", че ние щом като правим разходки с момичета, нямаме намерение да се борим и мрем за свободата на Македония.

П. Манджуков и Спасена Бойкикева бяха внуци на пловдивския митрополит Натанаил. Спасена като ученичка живеше в самата митрополия при чича си дядо Натанаил.

Ние сегиз-тотиз отивахме в митрополията, разбира се, без да се явяваме при дяда Натанаила, който гледаше на своя внук П. Манджуков като на някой еретик, разколник, безбожник и като такъв го смяташе за изгубен човек.

Стаята, в която живееше Спасена Бойкикева в митрополията, беше съседна с приемната стая на митрополита.

Един ден П. Манджуков, аз и Спасена бяхме в нейната стая, където пазехме няколко бомбени гилзи, фитили, малко динамит и бертолетова сол. През този ден и час княз Фердинанд, възползуван от пребиваването си в Пловдив, беше дошъл да посети дядо Натанаила като духовен началник.

Князът и митрополитът бяха сами и дълго време се разговаряха, а ние от любопиство слушахме как и какво говореше князът. През време на разговора им князът почна да се оплаква на митрополит Натанаила, че мнозина го ненавиждали, като го обвинявали в автократство и завърши с думите: "Особено пък вашите македонци тъй са ме намразили, че искат едва ли не да ме унищожат."

Натанаил усмихнато слушаше княза и почна да му говори, че и да има подобни елементи, те не са опасни, те са заблудени овци и пр.

Тогава, както и по-сетне, мнозина обвиняваха княз Фердинанд, че насажда и крепи личния режим като изкусно и ловко раздробява политическите партии и македонските организации; те открито заявяваха и поддържаха, че княз Фердинанд за свои лични династически цели спекулира с Македония и само използува македонските дейци било в България, където чрез свои емисари и органи, главно външното и военното министерство, поддържа разцеплението, било вътре в Македония. И между нас много пъти се е разисквало поведението на княз Фердинанд и някои даже лансираха мисълта за едно покушение против живота на княза, обаче по мнението на някои близки до нас учени, политици и общественици с голям авторитет едно покушение, убийство или даже обикновена смърт на княз Фердинанд ще бъде по-лошо, защото престолонаследникът княз Борис като малолетен не щеше да може да изпълнява своите прерогативи като държавен глава, а това ще се повери на някакво регентство, в което щяха да влизат преди всичко хората на властвуващата коалиция – народняци и прогресисти – големи македономразци, които за по-дълго време до пълнолетието на княз Бориса трябваше по силата на обстоятелствата да държат властта в свои ръце и да следват и прокарват своята русофилска политика, която ние смятахме за вредна не само към цялото българско племе в България, а и за Македония.

Казах, че по един или друг начин мнозина ни смятаха като хора, които искат да си служат с чисто анархистични методи, с хвърляне на бомби, с динамит и пр. и то изключително в предприятия, в които се ангажираха западноевропейски капитали – железници, кредитни и други търговски предприятия. Мнозина се отнасяха към нашата група с респект, а най-първите хора от тогавашното представителство на ВМРО начело с Гоце Делчева, с когото ние сегиз-тогиз се срещахме и водехме разговори. Той напълно беше възприел и поддържаше и одобряваше този род акции, защото беше изобщо против едно прибързано общо въстание, което при тогавашното общоевропейско и общобалканско положение освен че нямаше да даде някои по-положителни резултати, а, напротив, щеше да разстрои още повече ВМРО, без даже да се предизвика каквато и да било интервенция от страна на великите еили, но в същото време със своя ясен поглед за нещата Гоце Делчев беше достатъчно предвидлив да схване, че не трябва да се пасува, т. е. да се работи само за организирането и въоръжаванего на населението, а трябва системно да се следват ред акции, с които без да се обявява даже каквото и да е въстание, турската власт да се държи в едно напрегнато потенциално състояние, да се изтощава, като й се причиняват ред материални загуби, които не можеха да не влияят както във вътрешната политика, така и във външната политика при общия натиск или голяма заинтересуваност на някои от великите държави, заинтересувани за своите близки и далечни интереси изобщо в Турция, и специално на Балканите. А един от способите в борбата беше лозунгът да се застрашат ангажираните европейски капитали в Македония и Одринско, като се предприемат ред акции срещу ж. п. линии, мостове, кредитни и търговски учреждения. Това не беше вече мнение, схващане само на Гоце Делчев, а почти на всички представители и изразители на желанията и аспирациите на ВМРО, и в. "Право", който минаваше като орган на ВМРО, в няколко броя беше писал за такъв род акции.

Гьорче Петров също така напълно схващаше положението, но и той като по-далеч от ЦК, не можа да реагира както се следваше.

"Гоце Делчев остана на мнението си против въстанието, но не взема позиция да противодействува – той винаги беше много мек. Пере Тошев не даде своя отговор. Също така и Борис Сарафов се готвеше да замине. Предполагахме, че като се пръснем там по разните краища, ще повлияем. Положението беше много сериозно и изострено. Ние препоръчахме да се измени тактиката на действие на четите и на терористическите елементи в градовете от пасивно, чисто подготвително държане да се мине към една по-голяма активност, да се почне активно действуване, което да се доближава вече до въстание, за да се подготвят и калят повече работници за същинското въстание. Дотогава организацията беше забранила на четите да се вършат работи, които могат да излагат местните организации на катастрофа.

При този дух на дейност, като се прибавят и нерешителността и непредприемчивостта на легалните сили в градовете, които диктуваха, управляваха и даваха инертност, организацията се беше ограничила само с вътрешна организационна дейност. Почти никакви мероприятия, никаква инициатива срещу турците не се забелязваше." [Вж. "Спомени" на Гьорче Петров, С., 1927]

"Градските активни елементи, на които уж най-много се разчиташе за през време на въстанието не бяха изпитани и калени в никаква борба срещу турците, защото в градовете още по-строго действуваха тайно, ни сянка от инициатива, а само крайна предпазливост. Изобщо духът и тактиката бяха рабски.

Като излизах от тия съображения, аз настоявах, че ако положението вече се е изострило в страната, да развържем повече ръцете на четите и на градските ръководители да се почнат частични акции, за да възпитаваме четниците в пр. към пушката, към безстрашието, да добият опит за нападение. Подобна тактика на частична активност, ако добиеше развой по цялата страна, по моето разбиране щеше да представлява страната в перманентно въстание, без да е обявено формално въстание. Ние така можехме няколко години да тормозим страната без да може Турция да каже, че има открито въстание.

Ако беше позволено на четите открито да преследват турски разбойнически чети, да наказват лоши полицейски и др., селяните да се разправят с кехаите и разни други арнаутища, които ги съсипват по чифлиците, ние щяхме да имаме толкова афери наведнъж, че щяхме да възбудим общо внимание, Турция да изморим. А ние се боехме: "сакън да не стане някоя афера". За мене подобна една борба бе не от по-малка важност, отколкото една прокламирано въстание, защото такава борба може дълго време да трае.

С тия доводи аз убедих другарите си, именно че по този начин ще се ускори въстанието по естествен път, ще се дойде до крупната борба, която щеше да бъде краят. Това становище аз винаги поддържах – че въстанието е мощно средство на организациятано само докато то е идеал, към който се стремим. Бях убеден, че стане ли това "реал", веднага подир въстанието щеще да се яви разочарованнето. И наистина така излезе.... Широката маса съвсем не беше подготвена да излиза гърди срещу гърди с турците; не беше подготвена чрез събития от тоя род за да може открито да ги посреща."

... "Делчев беше се разочаровал и от солунските дейци. В срещите си с Иван Гарванов Делчев тръгна със силно желание да види Груева, да размени мисли с него: той е бил с Даме два-три дни. Даме е сполучил с това само да му нанесе последен удар на разочарование, както се беше изповядал пред Пере и Яворов по-сетне в Серско." [Пак там, с. 162 и 163]

99. СНАБДЯБАНЕ С НОВ ДИНАМИТ И СРЕДСТВА

Още с попадането в ръцете на Иван Гарванов на хилядата килограма наш динамит схванахме, че каквото и да приготвим, размерът на нашата акция в Македония щеше да бъде ограничен, но при все това стараехме се да се снабдим с достатъчно количество динамит, колкото за Солун.

През 1902 година по желание на ръководещите лица в съществуващите македонски организации и групи, а именно Б. Сарафов, Гьорче Петров, Гоце Делчев и др., от странство почва да се получава мелинит, опакован в пакети по един килограм, обвити в бяла пергаментова хартия, отгоре обвити пак с обикновена амбалажна ясночервена хартия.

Мелинитът се получаваше в нови петролни каси, чието тегло беше точно толкова, колкото теглото на две тенекии пълни с петрол (газ), каквито обикновено се поставят в една каса. Това бе направено, види се, за да може "стоката", уж под предлог, че се изпраща петрол, по-лесно да мине през съответните митници. Обаче все пак компетентните лица от финансовото министерство, а чрез тях и вътрешното министерство в България бяха узнали, че македонските деятели чрез други поставени лица (Н. Тюфекчиев и др.) получаваха и пренасяха по влаковете мелинит, а според закона и военно-административннте правилници и наредби взривни вещества не може да се пренасят във вагони и влакове, в които има друга стока, и най-главно, пътници. По повод на това министърът на вътрешните работи Ал. Люцканов бе наредил, щото да се бди строго и да не се допуска превозването на динамит с пътническите тренове. Обаче между Цариброд и София, между Лом, Русе и София, а особено между София и Радомир почна да се пренася динамит наравно с пътническия багаж. По повод на това Ал. Люцканов публично бе заявил, че "ако Б. Сарафов и Гоце Делчев са македонски дейци, аз съм министър – отговорно лице – и ако по влаковете или някои населени места се случи някое нещастие, аз ще бъда отговорният, а не македонските деятели". Все пак мелинит с коли, по влаковете и пр., под претекст, че е багаж или като стока се превозваше и експедираше към пограничните места.

Ние решихме да закупим едно по-голямо количество (двеста-двеста и петдесет килограма) мелинит и през Кюстендил – Руен, колкото се може по-бързо да го прехвърлим в Македония. Купихме мелинит, опаковахме го, както се следваше, и на части го експедирахме в Кюстендил, откъдето аз трябваше да се грижа за препращането му в Кочани.

Паричните средства, с които разполагахме, поради наложилите се разходи в Солун, Пловдив, София и Кюстендил, особено по пренасянето и укриването на мелинита, което костваше един-два пъти повече от неговата стойност, постепенно се намаляваха. Според една приблизителна сметка, едва можехме да прекараме още 2–3 месеца, а от това зависеше и моментът за изпълнението на акцията в Солун, при каквато и подготовка да ни завареше.

От друга страна Борис Сарафов беше в странство. По наши сведения тъкмо по това време и той не разполагаше с достатъчно пари. Даже през есента Борис Сарафов се обърна към нас и искаше от Д. Мечев 25 наполеона, които той трябваше телеграфически да му изпрати в Париж, хотел "Лувър". Въпреки колебанията на Д. Мечев, след като поразмислихме по-обширно, дойдохме до едно по-вероятно заключение, че може би Борис Сарафов временно е останал съвсем без пари и иска от нас посочената сума, като знае, че ние още същия момент можехме да я изпратим. Б. Сарафов в писмото си ни уверяваше, че сумата в двоен размер ще ни я повърне след като се прибере в София.

Д. Мечев и аз тръгнахме към пощата, стигнахме до входните врати, обаче Мечев – под един или друг претекст – на два-три пъти се повърна назад пак "да размисли", защото той смяташе, че парите, веднъж излезли от неговик кемер (където той криеше парите на кръжока), нямаше да се повърнат и трябваше да се смятат за изразходвани или, с други думи казано, изгубени за нас. След дълго колебание той се реши, влязохме в телеграфопощенската станция, предадохме сумата, взехме една малка разписка и напуснахме гишето, като Д. Мечев в продължение на един час все държеше разписката и се вглеждаше в нея и все охкаше за изгубените пари, които толкова бяха необходими по онова време за работата на кръжока.

Пред вид недостиг на парични средства ние се обърнахме към Гоце Делчев, като му съобщихме, че може би скоро ще останем без пари.

Гоце Делчев след няколко дни ни съобщи, че представителството на ВМРО ще може да ни услужи с една по-голяма сума и ние да не бързаме с изпълнението на подготовляемата акция. Чрез Туше Делииванов и Димитър Стефанов ние получихме 250 турски лири, обаче пред задграничното представителство поехме ангажимент, че ще чакаме  н а й-в е ч е  о с е м  м е с е ц а, тъй като ВМРО щяла била през Солун да внася едно по-голямо количество пушки от Гърция, необходими за някои революционни райони. Това се знаеше и от Централния комитет и от нашите другари в Солун. Тия 250 турски лири се повериха на Д. Мечев. Той, както казах по-горе, със своята съобразителност беше най-подходящото лице да бъде касиер.

100. В СОФИЯ С ДИМИТЪР МЕЧЕВ

Димитър Мечев със своята пестеливост бе станал пословичен между нас. Когато забележеше, че някой от нас разходи нещо в по-голям размер от обикновения, било за храна, квартира, облекло и пр. той с часове не можеше да се успокои, ядосваше се, което без друго много се отразяваше върху и без това изхабените му от дълги страдания и безпокойства нерви.

Самият той (Мечев) живееше много скромно и пестеше народната пара. Това той не правеше нарочно, а защото това беше свикнал да прави още в детинство. Той всяка сутрин още в зори излизаше от квартирата, като обикновено се отбиваше в едно арменско кафене близо до джамията, поръчваше едно кафе и по един два-часа престояваше там. След това отиваше да привърши някоя всекидневна текуща работа, отбиваше се в една малка гостилнина, като харчеше за храна не повече от 40 – 50 стотинки и пак се прибираше в къщи, за да подреди всекидневната си работа. Той си лягаше много рано, защото сутрин редовно ставаше още в пет часа. Той взлизаше рано, за да пие чай или кафе, защото без тях не можеше да се успокои. Той не позволяваше в стаята да си правим кафе или чай, защото в нея винаги имаше динамит или други лесно запалителни вещества, а не позволяваше и да се пуши в стаята. Иначе за икономия той би си поставил спиртник и би си правил чай и кафе сам.

В това отношение той беше прекалено строг и стигаше до педантизъм, но това се дължеше на неговия характер – винаги да се съобразява с най-лошото, което би могло да се случи при даден конкретен случай. Той беше голям песимист, повечето мрачен, никога не се веселеше, даже и рядко можеше да се забележи у него смях.

Наглед Мечев изглеждаше много суров човек, обаче той имаше много отзивчива душа и много страдаше от неволята на своите другари и винаги беше готов да даде своя залък от устата си, за да нахрани своя другар. Той имаше органическа омраза към алкохола и не можеше да търпи пред себе си пиян човек. Той мразеше несериозните хора, а особено тия, които със своята прибързаност и лекомислие искаха да минат за големи дейци. От друга страна, той обичаше всеки сериозен човек и към него се отнасяше с голям респект. Той не можеше никак да търпи лекомислените хора и ги презираше, даже не можеше да търпи тяхното присъствие. Често пъти, не можейки да търпи лекомислията на някого, той ставаше от компанията и демонстративно я напущаше без дума да продума.

Макар че Мечев беше с прогимназиално образование, обаче поради своята наблюдателност и съобразителност в близкия му контакт с по-образовани хора неговият мироглед стоеше много високо и имаше верен критерий за обсъждане, разсъждаване. Той имаше свои лични и индивидуални схващания по всички въпроси, които животът налагаше. Той беше добър математик. Той имаше силна памет и наум правеше такива аритметически действия, и то бързо, че на неговата феноменална памет мнозина се учудваха, тъй като в тия сметки той не употребяваше нито молив, нито хартия.

Той беше не само добър математик, но имаше извънредно здрава мисъл, макар че нямаше подходяща подготовка. Той от дете е останал сирак и е бил принуден от най-крехката си възраст да се грижи сам за себе си. [2]

По начин на живеене Мечев беше цял спартанец. Той винаги беше самотен, мрачно и песимистично настроен. По неговото държане, по погледа му, по външност изобщо имаше вид на мрачен скептик, който едва ли не беше готов да отрече и самия живот, като че ли той разполагаше със сили да се бори с цял свят.

Като негов другар и в близък контакт аз имах възможност по-отблизо да се опозная. Мечев през годината два-три пъти можеше да се види в добро настроение, когато съвсем тихо монотонно запяваше една народна песен: "Много съм, мале, много страдал и за тебе, мале, много мислил" и т. н. песен, която той пееше много меланхолично. Винаги, когато Мечев запееше, аз се трогвах до сълзи.

Мечев по-скоро със своята песен се тъжеше и роптаеше против себе си, отколкото против когото и да било, като в своята песен той не визираше своята майка, а своята родина – Македония, която беше единствената негова любимка, за която той живееше и страдаше и за която той искаше по-достойно да сложи своята любов към нея чрез саможертвата.

Както казах й по-горе, той, аз и Д, Мисканов живеехме в едва малка стаичка. Мечев си лягаше рано, аз оставах да чета вестници или списания, а Мисканов се връщаше късно от работа в магазина, където работеше. Когато в стаята влизаше Мисканов, Мечев винаги беше в леглото, но Мисканов казваше: "добър вечер". Мечев, макар и буден, не отговаряше и се правеше на заспал, обаче ние знаехме, че той леко спи и че в момента е буден. Както аз, така и Мисканов се мъчехме да го предизвикаме често пъти чрез банални приказки, само и само да влезе в разговор с нас, обаче напусто, тъй като Мечев не можеше да търпи баналности. Понякога, неможейки да търпи несериозни работи той ни молеше да спрем и в негово присъствие да не се занимаваме с майтапи, като изказваше своето възмущение от "лекомислието" ни. На това Мисканов му отговаряше: "Ние не сме аскети като тебе – роб само на своята идея, – защото аз цял ден съм работил на крака в магазина и сега имам нужда от малко разговор и шеги." Това Мисканов правеше с единствената цел да може да увлече Мечев в разговор, защото много го обичаше и искаше преди да си легне да размени някоя дума с него. Но напусто. Това много измъчваше Мисканов, който в своята обич към Мечева достигаше дотам, че постоянно го дразнеше.

Така минаваха дните в очаквания на по-сериозна работа, а Мечев нямаше никакво търпение и постоянно живееше скрито и ядно се вълнуваше, очаквайки момента, когато можеше да изпълни своя синовен дълг към майката родина.

101. КЮСТЕНДИЛ – ГРАНИЦАТА – КОЧАНИ

След като се уверихме, че хилядата килограма динамит е за нас окончателно изгубен, аз заминах за Кюстендил, където добре познавах местните условия, а така също и мнозина от хората на разположение на ВМРО. От Кюстендил отидох в Сажденик, в което село беше складиран закупеният от нас динамит.

Село Сажденик и местността "Веселиновите колиби" са в подножието на връх Руен. Там на разни места в приспособени колибки, пръснати в околността, имаше няколко склада с оръжие: пушки, патрони, бомби, динамит – предназначени за вътрешността на Македония. И аз намерих подходящо място, където динамитът трябваше да престои, докато да се вземе връзка с Кочани и да се уреди начинът и времето кога, как и чрез кого щеше да се препрати до Кочани, а оттам през Велес за Солун, за да може нашата група да разполага с него и да го употреби за своите цели.

През 1902/1903 г. Тодор Александров бе назначен учител в гр. Кочани, а същевременно и член-ръководител в околийския революционен комитет. С Т. Александров аз още през временното ми пребиваване в родния ми град Кратово бях влязъл в близки отношения и често пъти по разни поводи открито и недвусмислено се бях изказвал против някои съществуващи порядки както изобщо във ВМРО, така също и в работите на ЦК на ВМРО. Така че за мен най-лесно беше да вляза в прями и лични връзки с Тодор Александров и чрез него, като ръководител в Кочанско, да уредя фактическото пренасяне на динамита.

От село Сажденик няколко пъти минавах границата с някои от заминаващите за вътрешността на Македония чети: щипската, кратовската и кочанската. Най-напред минах границата с четата на Андон Кьосето, която заминаваше за Гевгелийско. В с. Саса – махалата Сарафци – четата престоя няколко дни, защото по сведенията на селските ръководни тела по пътя, през който четата трябваше да премине, имаше на две-три места струпана войска и жандармерия. През това време аз се запознах и много сближих с куриерите, а особено с Геро, когото изпратих с едно писмо, написано с особен шифър (не тоя на организацията), като на отделна малка хартийка му дадох и ключа. Това направих, за да не става нужда да се връща обратно, за да му давам ключа. Щом Геро пое писмото и отделната хартийка с ключа, разбра, че това е ключ, с който писмото може да се прочете. Той веднага грижливо прикри хартията-ключ, за да не може даже при най-щателен обиск да се намери у него, а писмото взе в ръка, за да го занесе в Кочани и предаде лично на Т. Александров.

Когато куриерът Геро укри ключа на шифъра, тази негова изобретателност ме учуди. Аз взех да се възхищавам от неговата съобразителност и предпазливост, а той спокойно ми отговори, че дългата работа и опитът са га научили, щото на такива наглед дребни работи да гледа с по-голямо внимание, защото често пъти по небрежност се получавали лоши последствия, тъй като при влизане и излизане от града мъже, жени и деца били строго обискирвани заедно с багажа или товара на добитъка, който карали било за продан като сено, дърва или закупували (жито, царевица, сол, ориз) и пр.

По такъв начин аз влязох във връзка с Тодор Александров. До завръщането на Геро от "пазара" аз престоях в село Саса. Нямаше нужда да убеждавам Т. Александров, че моето пребиваване в с. Саса и покрай границата беше във връзка с подготавляваната акция, нямаше нужда да го убеждаваме, че прехвърлянето на динамита не трябва да се знае от неговите колеги или от членовете на ЦК. Тодор Александров още от по-рано знаеше нашите отношения с ВМРО. Със завръщането на Геро всичко беше уредено.

Динамитът трябваше да се препрати на части от по 20 – 30 кг в сено до Кочани, а оттам Тодор Органджиев трябваше да го препрати до Велес в чували с ориз.

От село Саса в Кочани мажеше да се внася само сено, а от Кочани освен ориз нищо друго не можеше да се изнася без да не обърне вниманието на някои по-любопитствуващи хора.

От Солун беше наредено Тодор Органджиев да замине за Велес, а оттам за Кочани след като получеше писмо от Тодор Александров, че една част от цялото количество е вече пристигнала в Кочани и е в негово лично притежание. Тъй като излишна беше да стоя повече в с. Саса, върнах се обратно в с. Сажденик, където беше на съхранение динамитът. В с. Сажденик аз престоях повече от 25 – 30 дни. През това време на части препратих динамита през границата и Геро го складираше в с. Саса. След като се изпрати първата пратка в Кочани, аз исках да узная от Тодор Александров дали той лично е получил динамита, а още повече дали е предаден без да бъде повреден, сиреч измокрен или на разпокъсани парчета. С куриера Геро се бяхме уговорили, щото след първия четвъртък – пазарния ден в Кочани – в петък, след като стигнеше в родното си село Саса, още през нощта да мине границата и да дойде при мене в едно определено място в съседната до самата гранична линия гора (в българската територия, където имаше една овчарска колиба).

Аз повечето време прекарвах в тази колиба заедно с една група млади момчета и момичета (овчари и козари), които от десетина дни бяха в гората с 1000 – 1500 глави овце и кози, тъй като тъкмо през това време и в българска, и в турска територия трябваше да минат по селата преброители на дребния добитък (бегликчии). Някои от селяните в селата Саса и Сажденик (повечето в роднински или близки приятелски връзки) бяха групирали своите овце, кози, агнета и ярета като ги бяха поверили на няколко овчари и овчарки, които чакаха момента, щото ако преброителите се явят в Сажденик – на българската територия – овчарите и овчарките, уж пасейки ги, прехвърляха често стадата през деня, а понякога и през нощта в с. Саса или обратно в с. Сажденик.

Общият интерес на жителите на двете села ги беше заставил да си помагат взаимно, да си дават прибежище въпреки граничната стража. Общата им солидарност в риск и отговорност ги караше да не обръщат голямо внимание на граничната линия, на пограничната стража и пр. и пр. Собствено те не се криеха от пограничната стража, а от преброителите бегликчии, само и само да намалят своя данък, защото и без това и двете села бяха с извънредно малко работна земя и населението с голям труд едва успяваше да се изхрани през годината.

Селата Саса и Сажденик като погранични – едното в българска, а другото в турска територия - имаха всичките несгоди, всичките неудобства, а пък с преминаването на четите носеха и голям риск да пострадат. Те имаха само това предимство, че поне една част от дребния добитък можеха да укрият и по този начин да направят известна икономия.

102. ЕДНА ОВЧАРСКА КОМПАНИЯ

Аз престоях в гората при с. Сажденик около 15 дни. През деня излизах от колибата и обикалях през гората, като спохождах някои от овчарите и овчарките, с които бях вече добре познат и те всички се отнасяха към мене с доверие, защото знаеха че аз съм някой "комита", когото нищо друго не интересува освен да посреща и изпраща някои от куриерите, идещи от Турско – с. Саса. През всичкото време аз се хранех заедно с овчарите, даже спях при тях в колибата.

През нощта всички овце кози и агнета се прибираха на едно място, в една поляна, оградена с тръни и клонове от дървета. Няколко пъти нощно време слушахме шум в оградата, където бяха овцете и козите. Овчарите и овчарките още същия момент по гласа и раздвижването на овцете и козите схванаха, че това е някой вълк, който безшумно – след като е наближил до стадото – задигва някоя овца или коза и при общия шум на животните той с плячката си бързо избягваше в гъсталаците на височината. За отстранение на тази напаст почти цяла нощ в колибата гореше огън, който поред всеки един от овчарите или овчарките по дежурство грижливо поддържаше, като сегиз-тогиз поставяше дърва или подреждаше горящите такива. Обаче и това средство не помогна. Наредихме по двама от овчарите да стоят с пушка около колибата и щом забележат някой вълк да се приближава до прибраното на едно място стадо от овце, кози и агнета, да изгърми, колкото да пропъди вълка.

Всяка вечер, след като се прибирахме всички в колибата и вечеряхме общо, почваха се игрите. Игра с пръстен, игра с разни фокуси, песни, а често пъти излизахме вън от колибата не толкова да поглъщаме пресен въздух, отколкото да се наиграем с овчарски хора.

Овчарите и овчарките много се радваха, когато и аз се хващах на хорото, за да ми се смеят, защото аз съвсем не знаех да играя хоро. При общи викове, смях и веселие ние прекарвахме до късна нощ и се прибирахме да спим в общата колиба. Овчарите и овчарките повечето бяха в близки роднински връзки. Обаче все пак не липсваше и... любов!

Кой с коя овчарка ще играе, кой къде ще седи, кой до коя ще спи – всичко това сякаш по един неписан начин като че ли по правилник бе точно определено и ако някой овчар или овчарка си позволеше някоя макар и строго определена в кръга на техните отношения и разбирания волност, всички без изключение вземаха страна, изказваха своето недоволство, негодувание и по цели дни това се коментираше между овчарите и овчарките.

Между овчарките имаше една млада 15-16-годишна мома на име Райна. Тя имаше много правилни черти, бяло бистро и гладко обло лице, червени като божур бузи, а черни като въглен очи вежди и коси.

Тя беше предмет на особено внимание от всички; тя беше, тъй да се каже, прицелната точка на овчарската компания. Всички се вглеждаха в нея било през време на хорото, било когато се почиваше в колибата, когато се играеше или беседваше.

Животът и обноските между овчарите и овчарките бяха толкова идилични, че аз още дълго време след това не можах да видя подобна идилия. Между тях витаеше простота в обноските, наивност в думите и обръщенията в услугите и пр. и пр. Всичко това беше така скромно, така естествено, тъй идилично, че ми правеше извънредно голямо впечатление.

Животът и в луксозните салони и на обикновените балове и сборове, както и в тази овчарска задруга сред гората е все един и същ, само че външната му проява има своите форми, своето значение.

Чувството у хората за хубавото, за красивото, за нежното и изящното се изразява различно във всяко място и във всяко време, само че тук в колибата и тази уединена гора, всичко ставаше по един непресторен начин – съвършено естествен и идиличен. Овчарката възпява силата и твърдостта на мъжа, а овчарят – гиздавостта, спретнатостта, грижливостта и пъргавината на жената.

Аз през всичкото време се мъчех да подражавам по приказки, песни и разговори на овчарите, обаче все пак с моите навици и привички, без да желая излагах се пред тях и няколко пъти станах между тях предмет за приказки и тънки далечни упреци. Например аз в сряда и петък не постех и когато овчарите и овчарките ме виждаха, че през тия дни ям сирене и пия мляко, едва ли не се отвращаваха от това и не ме смятаха за християнин и българин. С многото аргументи, които им навеждах, не можех с нищо да ги убедя, че не е грехота, ако се яде сирене, месо или мляко в сряда и петък.

По някои въпроси из живота у тях се бяха напластили такива понятия, че абсолютно с нищо не можеха да се отстранят.

Патриархалният идиличен живот има и своите отрицателни страни. Колкото е мил, привлекателен и лек, толкова повече той е обременен с ред предразсъдъци, които както за живота, тъй и в работата на хората даваха неблагоприятни резултати.

Най-главното е, че всички тия млади овчари и овчарки бяха съвършено неграмотни. В селото Сажденик нямаше никакво училище, а повечето от овчарите и овчарките през своя живот едва по 2 – 3 пъти бяха виждали черква. Едно от овчарчетата даже не знаеше и нямаше понятие изобщо какво нещо е черквата, защото от рождението си дотогава – цели 15 – 16 години – не беше ходило, както останалите овчарчета на пазар в Кюстендил, където можело да види черква.

103. КУРИЕРЪТ ГЕРО ОТ СЕЛО САСА

В тази гора край селата Сажденик и Саса нощите минаваха по-скоро, отколкото дните. Всеки ден очаквах да получа известие за препратения динамит в Кочани. Почти на всяко изпращане и получаване на някоя пратка съобщаваше ми се за получаването и бях спокоен. Един път на определеното време Геро не дойде да ме уведоми. Аз се утешавах с мисълта, че може би е зает или изморен и го чаках на другия ден. Той и тоя ден не дойде. Това ме озадачи и на следния ден преди да залезе слънцето аз се упътих към с. Саса, минах граничната линия и почнах да слизам по една поляна. Селото беше далеч около 2 – 3 км.

Една група воловарчета караха едно стадо говеда към селото, за да се приберат в къщи преди да настъпи нощта. Аз още отдалече дадох знак и едно от тях тичешком дойде при мене. След като го запитах как се казва и на кого е син, запитах го дали протогерът Геро е в селото. Воловарчето каза че същия ден сутринта, когато минавали с говедата покрай неговата къща го видели. Аз се уверих, че Геро е в селото и още повече се ядосах, че тъй от небрежност не дойде при мене. Поръчах на воловарчето да отиде при него и да му съобщи, че аз го чакам горе към граничната линия в една падина, и да дойде при мене. Воловарчето пак тичешком си отиде и се изгуби в тъмнината. Аз седнах на поляната и с нетърпение чаках пристигането на Геро, за да се обясним.

Чаках час-два-три, обаче Геро не дойде. Всевъзможни мисли ми минаваха през ума и с нищо не можех да си обясня защо Геро не идва.

Реших да го чакам до полунощ. Обаче почти на самия връх Руен през януари е тъй студено, че едва можеше да се стои цяла нощ на открито.

Към полунощ почна да духа един студен вятър и просто не можеше да се стои прав, нито пък да се седне. Беше много тъмно. Луната не беше се още явила. Аз чаках поне луната да се появи, че да мога по-лесно да пътувам през гората. Явно беше, че до сутринта по никой начин не можеше да се стои на това място. Ако ли пък останех до сутринта, трябваше да измръзна от студ. Реших да се върна обратно.

Потеглих към граничната линия и благодарение на луната и снега минах, обаче веднага навлязох в самата гора и едва се движех из нея. Отвреме навреме слушах гласа на лисиците, които лаеха като кучета, като ехото повръщаше от срещните рътлини лисичия лай. Лисиците проявяваха своето присъствие обаче вълците не правеха същото и по едно време се изплаших да не бъда нападнат от вълци. За по-голям кураж извадих револвера си и го държах с едната ръка, а с другата се подпирах на една тояга и полека-лека слизах надолу. Постоянно като че ли вълци се изпречваха пред очите ми. Ако е един – казвах си - без да мога да го убия, поне ще го отстраня, като изгърмя един-два пъти срещу него с револвера, но ако е глутница – какво ще правя? И така със страх и трепет все повече и повече слизах надолу без посока и направление и едва един-два часа преди зори стигнах до реката. През това време имаше толкова мъгла, че аз не можех да позная колибката, в която нощувах толкова време. Обаче след като намерих горската рекичка, по нея можах да се ориентирам къде е колибката.

Когато влязох в колибата почти замръзнал пред огъня стояха един овчар и една овчарка и тихо се разговаряха, а всички други спяха. Овчарчето веднага ми отстъпи мястото си, раздуха огъня, донесе още дърва и го засили.

Запитаха ме откъде ида. Отговорих им, че ида от гората. Те и двамата ме изгледаха и пак взеха весело да се смеят.

След малко се събудиха всички овчари и овчарки, бързо прибраха торбите си и излязоха от колибата, като подкараха стадата си. Съвършено изтощен, неусетно заспах И през време на съня си не бях спокоен, а все се ядосвах на Геро за неговата небрежност и неизпълнителност.

Едва следобед се събудих, но все още не излизах от колибата. През вратата на колибата забелязах Геро и се правех, че не го виждам. Той влезе при мене, каза "добър ден" и с много сериозен тон взе да ме пита защо нея вечер съм бил на граничната линия и как съм се смъкнал обратно през гората.

– Щом ти не дойде навреме при мене, трябваше аз да дойда при тебе, Геро!
– Добре! Но как се реши да пътуваш нощно време през месец януари през гората? Това е много опасно, особено от вълци! – каза Геро.
– И аз не зная как съм се завърнал. Тук стигнах едва в зори.
– Аз пък, като слизах през гората, пооглеждах се из трънаците дали няма да намеря някое увиснало палто или друга дреха. Още ми е чудно как си тръгнал из гората в това лошо време и то без пушка!
– Но ти, Геро, защо не дойде завчера през нощта?
– Това не можах да сторя, защото като се върнах от пазар в селото намерих група стражари, които като протогер в селото ме задържаха, за да им намеря квартири, да ги улесня с храна и пр. Ей сега рано сутринта се махнаха, отидоха към Виница и аз можах да тръгна.

Чак тогава аз разбрах защо Геро не дойде при мене и вече вместо да виня Геро, обвинявах себе си, че бях тъй нетърпелив и се изложих всред гората да бъда разкъсан от вълци.

Геро ми донесе добри новини, че динамитът се пренася и се складира в Кочани. Аз се успокоих и докато преди един ден с гняв и ярост споменавах името на Геро, сега не знаех как да му благодаря за услугата.

Още през същия ден Геро си замина обратно, а аз останах пак в колибата, за да чакам. Овчарчетата и овчарките трябваше да си заминат със стадата, тъй като бегликчиите вече си заминали. Те всички с радост се прибраха, защото отиваха у дома си – при родителите, братята и сестрите. Заедно с тях трябваше и аз да се изместя, тъй като сам-самичък не можех да стоя повече в тази усамотена овчарска колиба.

Аз се преместих и отидох да живея в една къща в самото село Сажденик.

104. В СЕЛО САЖДЕНИК

Една сутрин тъкмо на разсъмване чух голям шум от движещи се хора. Помислих за момент, че някоя чета е пристигнала откъм Кюстендил и търси квартира за през деня. Излязох вън от къщата и пред мене се очерта група млади четници, които с подпухнали от студ лица и ръце търсят огън, за да се нагреят. Това беше III отделение от щипската чета, командувана от Славчо Ковачев, което беше стигнало в с. Сажденик, идещо от турска територия. Заедно с двама куриери от с. Мишино с настъпването на нощта те са искали да преминат в българска територия, обаче поради една снежна виелица объркали пътя, като се лутали през цялата нощ и измръзнали. От силния студ лицата и ръцете им бяха силно подути.

Това отделение по разпоредбите на Славчо Ковачев беше определено да внася приготвените от него от по-рано и складирани в с. Сажденик пушки, патрони и динамит, предназначени за Щипско. Тъй като през него време – м. януари – беше абсолютно невъзможно да минат коне или друг товарен добитък през граничната линия при Руен, самите четници с по две-три пушки на рамо пренасяха оръжието и го складирваха в една къща в с. Мишино, откъдето друго отделение от щипската чета – натоварено на коне, мулета, под охрана на самата чета – го пренасяха през Кочанското поле чак при полите на Плачковица планина. Тоя рискован демонстративен начин за пренасяне на оръжие Славчо Ковачен беше усвоил поради това, че времето напредваше, а пък Щипската околия била, според както той на мястото проверил, съвсем без оръжие и муниции.

В III отделение на шипската чета беше и Коце Л. Арсов, мой съученик от Солунската гимназия, който лично познаваше повечето от моите другари гемиджиите. Коце Арсов – внук на Тодор Лазаров – беше родом от Щип и бе един съзнателен революционер [3]. Щом го видях в това положение аз се крайно разчувствувах.

Той беше син на много състоятелни родители, от дете беше изгледан с големи грижи и едва току-що завършил гимназията, той се втурна с революционен жар в суровия четнически живот, без да е свикнал да се движи по такива стръмни и непристъпими балкани и гори, което той понасяше с голям стоицизъм.

От силния студ дотолкова четниците бяха измръзнали, че с часове не можаха да размразят измръзналите стави по ръцете и краката си, но при все това Коце Арсов със своя подвиг внесе в душата ми голямо оведряване и радост в предстоящата борба.

Цялата нощ и на другия ден с Коце Арсов си спомняхме нашия хубав ученически живот в Солунската гимназия. От срещата си с Коце Арсов аз сякаш намерих в себе си много повече сили и кураж и по-голяма настойчивост и твърдост за по-скорошното прехвърляне на динамита през границата, за да мога да си отдъхна, че съм поне благополучно извършил възложената ми работа.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Ив. Гарванов не знаеше и не предполагаше, че ние по друг път бяхме се снабдили с известно количество динамит и бомби.

2. Велешани са ми разправяли, че майката на Мечев, макар и проста жена, със своя характер, ум и воля е била бележита жена.

3. Коце Арсов в началото на пролетта на 1903 година биде убит в едно сражение с турската войска в село Карбинци (Щипско).