89. МАКЕДОНЦИ КОМИТИ–ТЕРОРИСТИ В СОЛУН

При тези обстоятелства нито един от другарите гемиджии не беше пуснал брада, нито пък носеше някой каскет или изобщо даваше вид, че е страшен зъл комита или строг суров терорист, каквито по това време ги имаше в някои градове, включително и Солун, местонахождението на ЦК на ВМРО, който за всеки случай постоянно поддържаше няколко терористи, обикновено физически здрави младежи, които по заповед на ЦК всичко можеха да извършат, стига да им се даде нареждаие и да им се внуши. С подобни легални "комити"-терористи някои от гражданите имаха разправии, а в това число бяхме и ние. Само че работата с нас беше някак си малко по-деликатна и не смееха да се проявяват спрямо нас с бруталност, защото знаеха, че някои от нас са добре познати почти на всички членове на ЦК на ВМРО, а освен това от Иван Гарванов, от А. Пиргов те знаеха, че ние сме нещо като тях, само че недисциплинирани момчетии, луди глави, които мъчно могат да се уязвят без да се предизвика някоя афера, която може да бъде опасна и вредна за "делото". Всъщност членовете на ЦК – особено Иван Гарванов – се страхуваше и гледаше по-скоро своето спокойствие, въпреки че ни кръвно мразеше и искаше да ни разгони, унищожи, обаче това не му се удаваше и по всичко личеше след направените вече приготовления, че нямаше да му се удаде.

Орце Попйорданов на няколко пъти ясно и категорично му беше заявил, че в случай на някое покушение спрямо когото и да е от другарите гемиджии в Солун или Велес, той лично щеше да отговаря с живота си.

Иван Гарванов много добре знаеше Орце Попйорданов още като ученик, а още повече по-отблизо го опозна след като има възможност в разстояние на една-две години през пребиваването му в Солун да има срещи и работа с Орце, чиято твърдост, решителност и храброст Иван Гарванов отлично познаваше, а и за всичко си даваше сметка.

Останалите членове на ИК, въпреки че напълно бяха съгласни с Иван Гарванов, към нас бяха винаги любезни и по-народни, за комитетски работи даже и дума не ставаше.

Терористите около ЦК знаеха, че ние не сме добре с Иван Гарванов, обаче и те, дали по заповед на ЦК или от голяма "храброст", освен че кротуваха, бяха ставали тъй тихи, тъй примирителни и когато ни срещаха през деня или нощта по улипите, минаваха като най-опитомени гълъби.

Аз и днес като пиша тези редове, още питая една органическа омраза и се отвращавам от тези и тям подобни терористи-екзекутори, които смятам като предвестници на всички онези македонци, които както в миналото, тъй и тогава, а и по-късно само като физически слепи оръдия бяха използувани от "видни и авторитетни" на времето македонски "дейци" от всички фракции в движението, обзети само от злоба и мъст, безконтролно убиха свои сънародници, повечето от които бяха обвинявани в разни престъпления и разколничества само за това, че не са желаели да мислят и разсъждават с ума на другите, а със своя собствен ум.

Както в миналото, така и по това време, а още повече по-късно, когато македонското национално-освободително движение се лиши от съзнателните, предани и близки до масите лица ръководители и изпадна в ръцете на няколко амбициозни, колкото ограничени със своите революционни схващания, толкова фанатизирани ръководни личности, които безгранично дадоха ход само на своите прищевки, на своите лични амбиции и страсти, като се поставиха в услугите на отговорни и неотговорни фактори на балканските държави и техните реакционни правителства (турско, сръбско, гръцко или българско), които целеха било свои държавни или чисто партийни цели и си служеха и служат с македонци, които използуват, за да прокарат свои династически, завоевателни или дележнически цели по отношение на Македония, а като логическо последствие от това съперничество антагонизмът между всичките балкански народи и следователно и народности в Македония все повече и повече се развиваше, обстоятелство, на което най-вече са разчитали и разчитат разните правителства на балканските държави за своите открити намерения и цели за завладяването или подялбата на Македония.

Тези невежествени, несъзнателни, но жестоки и вероломни македонци допринесоха щото общественото мнение в Македония, България и Европа за македонците изобщо да си съставят едно превратно мнение. Докато в самото начало на развоя на македонската революционна борба в България и другаде понятието "македонец" беше синоним на простак, невежа (хлебар зарзаватчия, зидар или полуинтелигентен човек), по-късно, когато размерите в използуването на тези и тям подобни елементи се увеличиха и било в Македония, било покрай границите й стотици македонци бидоха невинно убити, заклани, понятието за македонеца стана синоним на убиец–главорез.

Това е най-черната точка във всички грешки, които "дейците" в македонското революционно движение направиха, и всички онези лица, които в разстояние на десетилетия са били използувани като слепи и несъзнателни оръдия, които някои от македонските дейци или други балкански фактори използуваха за свои егоистични или държавни династически цели, бъдещият безпристрастен историк ще причисли към всички тирани, мракобесници и джелати на македонския народ, взет в своята съвокупност от разни народности, различаващи се по племенен, езиков и религиозен произход. Но паралелно с това историкът не ще може да не отбележи, че тези и тям подобни елементи са се намирали и сега се намират във всички народи, а македонският народ, като се изключат тези елементи, с всичко в продължение на няколко десетки години в своята борба за хляб и свобода е дал многобройни скъпи жертви и е показал безпримерен в историята на балканските народи героизъм.

Себеотрицанието и храбростта, с които хиляди македонци мряха по всички кътове на своята родина: Пирин, Пелистер, Осогово, Бабуна, Грамос и по всички по-големи и по-малки градове и села, ще останат един незаменим паметник, пред който всички бъдещи поколения за вечни времена, като ще проклинат своите братя сънародници, които са служели и са били използувани от заинтересовани лица и фактори, крепители на мракобесието в Македония и съседните балкански държави, с почит и благоговение ще си спомнят и ще се поучават от примерите на своите бащи, деди и прадеди и съотечественици, паднали в бой или починали по зандани, поля и гори единствено в името на един-единствен общонационален идеал – свободата и независимостта на Македония.

И по този начин, като проследим по-отблизо цялата история на Македония и македонския народ, ще дойдем до логическото и с нищо неопровержимо заключение, пълно с трагизъм, че от всички поробители, тирани, завоеватели на Македония пред историята най-голяма виновност, носят и ще носят преди всичко онези македонци, които през равните етапи на македонското освободително движение са играли по някоя важна роля и са били с голямо влияние сред народните маси или по някакъв случай са се издигнали и са били авторитетни и влиятелни личности било в редовете на революционната организация, било изобщо в цялото освободително движение от самото начало до последния ден. На всички други чужди на македонската кауза лица, групи, организации, отговорни или неотговорни фактори може би историкът ще прости, обаче на онези македонци, които било от невежество, било от корист или славолюбие съзнателно или несъзнателно са били в услуга на чужди на македонската кауза лица и фактори, няма да прости и всичките бъдещи поколения за вечни времена, с болка и тъга на сърцето люто ще ги проклинат. Това е единствената отговорност, единственото заслужено наказание, което такива и тям подобни македонци за всички времена ще носят пред историята, която рано или късно на всекиму дава заслуженото. А такива македонци през всички епохи може всеки, който горе-долу познава историята на Македония, национал-революционното движение, да наброи и посочи.

90. ВЪПРОСЪТ С ХИЛЯДАТА КИЛОГРАМА ДИНАМИТ

През последните месеци преди извършването на солунския атентат Ивай Гарванов бе предложил на Орце Попйорданов да ни даде пари и да започнем да приготовляваме някоя подобна акция например в Скопие, Велес, Битоля и пр. Единствената цел на Гарванова беше да ни махне от седалището на ЦК – Солун. Ние това явно схващахме и по никой начин не се съгласявахме да напуснем Солун, а напротив, всичко концентрирахме само в този град, защото след като Иван Гарванов успя да ни "надхитри", да ни изиграе, като ни прибра едно голямо количество динамит, който ние от толкова месеци очаквахме от странство, защото размерът на нашата акция било само в Солун, било и във Велес, Битоля и Скопие се обуславяше и зависеше от това голямо количество – хиляда килограма динамит.

Борис Сарафов закупи динамита в Белгия и през Марсилия в 17 бурета като химикали (цяр против филоксера) чрез свои агенти бе разпоредил да се препрати в Турция – Дедеагач, според както се бяха уговорили с Орце Попйорданов, тъй като контролът в солунската митница беше голям. Динамитът вече беше пристигнал и Орце ангажирал един търговец грък срещу 100 лири възнаграждение да извади "стоката" от дедеагачката митница и да я препрати в Солун, където ние трябваше да я получим. Първоначално търговецът грък взе 50 лири, а останалите 50, съгласно уговорката, трябваше да ги получи при предаването на стоката.

Дим. Евангелидис, търговец грък, бе близък роднина, струва ми се шурей, на бившия гимназиален директор Ат. Наумов, с когото Иван Гарванов, като съмишленици и основатели на македонските "революционни" братства, бяха познати и близки. Търговецът грък, преди да замине за Дедеагач, съобщил на Иван Гарванов, а последният представил пред него, че тази стока е на организацията, а Орце Попйордавов и останалите покрай него лица младежи или "момчетии", както по това време Гарванов ни е наричал пред свои близки и познати, са хора на комитета и следователно са под негово лично ръководство и под тоя привиден претекст склонил търговеца контрабандист, щото той, след като изтегли "стоката" от митницата, да я предаде на посоченото от Гарванова лице в Дедеагач, което щяло било да му брои и останалите петдесет турски лири. Търговецът заминал за Дедеагач, обаче в разстояние на два-три дни не се обадил на Орце, за да тръгне и той както били уговорили. Орце, озадачен от мълчанието на търговеца, отива в Дедеатач и въпреки всичките му усилия да се намери с познатия и близък търговец, не успял. Орце най-напред помислил, че може би по някоя случайност динамитът да е открит и конфискуван, а търговецът арестуван. В продължение на два дни Орце нарочно е отивал няколко пъти в митницата в околийското управление – само и само по раздвижването на полицията или по други белези да узнае дали наистина има конфискувана стока... Обаче напразно! Никакъв белег, никаква следа от конфискувана непозволена стока, нито динамит, а още по-малко следа от търговеца грък.

Орце се завръща в Солун напълно разочарован до отчаяние. През това време отношенията му с Иван Гарванов все повече и повече се влошават. На първо време Орце даже не е можал и да помисли, че Иван Гарванов ще отиде толкова далече...

При наличността на този случай с търговеца грък, той ни писа в София на всяка цена да се снабдим с колкото се може повече динамит и аз от Кюстендил през Осоговската планина да прехвърля колкото се може повече динамит и всичките бомби, с които разполагаме.

Едновременно с това той влиза в редовна кореопонденция с Борис Сарафов и го запитва да му отговори дали наистина е изпратен динамитът чрез, коя параходна агенция и пр.

Борис Сарафов нарежда да се провери и параходната агенция "Фресине" от Марсилия с писмо до лицето, експедирало стоката, съобщава, какво 17 бурета химическо производство са били експедирани от Марсилия и на 17.II.1903 година стоката е била изтеглена от митницата в Дедеагач. Това писмо Борис Сарафов препрати до нас в София и ние съобщихме съдържанието му на Орце Попйорданов. Явно беше, че динамитът наистина беше пристигнал, обаче търговецът-контрабандист вместо нам, умишлено предава стоката в Дедеагач на лице, посочено от Иван Гарванов, като вместо да се завърне в Солун, той без да се обади на Орце Попйорданов, заминал за Атина, както отпосле Орце научава от трети лица. [1]

Играта, която ни скрои Иван Гарванов бе изгубена от нас и ние трябваше по неволя да се примирим. Примирихме се, обаче колкото мъчнотии срещнахме за набавяне, пренасяне, укриване на нов динамит – толкова повече желанието ни на всяка цена да си отмъстим на Иван Гарванов растеше у нас всинца ни, а Орце в последния момент не можеше да търпи даже да се приказва за Иван Гарванов.

Въпреки всичко това Гарванов не преставаше да се оплаква пред Гоце Делчева в писмото си от нашите другари гемиджии в Солун. Обаче както ние, така и Гоце Делчев и Правителството на ВМРО в България бяхме се вече достатъчно ангажирали едни пред други, че връщане назад нямаше и не можеше да има. А и събитията тъй се развиха, особено след тъй нареченото Горноджумайско въстание, че за дейците от Вътрешната революционна организация, особено тези, които по това време бяха в България, време за дълги умувания и разправии нямаше, а всичко беше насочено кой как по-бързо да влезе в Македония, кой как да си обезпечи район за действие, защото пролетта наближаваше, а никой не знаеше точно какво щеше да стане, тъй като след нещастното горноджумайско въстание почти всички приказваха за едно макар преждевременно, но по силата на местните условия налагащо се общо въстание, тъй като мерките, които вземаше турското правителство, бяха от такова естество, че почти навред се създадоха афери, откриваха се чети, а населението почти отвсякъде викаше за оръжие, пушки, патрони и готовността за едно въстание, чийто край, въпреки че никой не можеше да предвиди, повечето от болшинството на ръководителите в революционните райони желаеха. Даже още в края на октомври 1902 година в София от тогавашното представителство на ВМРО беше взето протоколно решение за въстание, само че датата не бе определена, а това се предоставяше на ЦК в споразумение с останалите три революционни окръга.

91. БОРБИТЕ МЕЖДУ ЦЕНТРАЛИСТИ И ВЪРХОВИСТИ ПРЕЗ 1902 ГОДИНА

Годината 1902 беше една бележита и от голямо значение за македонските дейци както в Македония, така и в България. През тази година се изостриха до неимоверност борбите между централисти и върховисти, от една страна, и, от друга – между самите върховисти, крилата Цончев – Михайловски и Борис Сарафов – Тома Давидов – Славчо Ковачев заедно със своите привърженици. Борбите започнаха още от пролетта и през всичкото време по цяла България се водеше усилена агитация сред всички македонски среди, щото конгресът, който щеше да се състои през лятото, да спечелят хората, привърженици на ВМРО. Агитациите се водеха от централистите с крилото на Борис Сарафова, който не беше централист, но не беше пък и отявлен върховист както Иван Цончев, Ст. Михайловски, Ант. Бозуков, Саракинов и др. Изхаби се голяма енергия само в агитации и пропаганда в България.

Голяма част от парите, взети като откуп за мис Стоун, се изразходваха за агитация и пропаганда. В София се издаваха по два вестника: "Реформи" – орган на Върховния комитет, и "Право" – орган на ВМРО. В Кюстендил в. "Изгрев" (Ив. Кепов) защищаваше тезата на централистите, а в. "Струма" – на върховистите.

Общественото мнение в България се раздели на две: едни бяха с централистите, а други с върховистите. Ежедневните вестници "Вечерна поща" (С.С. Шангов) и "Дневник" (Т. Николов), като информационни вестници, пишеха и защищаваха ту едните, ту другите. Разцеплението между македонските деятели на централисти и върховисти за широката публика в България не беше ясно обосновано и за мнозина изглеждаше като несъстоятелно, безпредметно и парадоксално. Характерна е една карикатура от Ал. Божинов поместена във "Вечерна поша", в която се изобразяваше една висока джамия, на минарето на която стои султан Абдул Хамид с дълъг голям нос, препасан с голям пояс, а в подножието на джамията Иван Цончев и Борис Сарафов, единият със счупен крак а другият със счупена ръка искат милостиня – Македония – а султанът надменно им отговаря: "Хайде, хайде, двама просяци на една врата не може..."

Общият легален македонски конгрес се състоя и спечелиха върховистите. Борис Сарафов със своите другари пропадна, защото биде представен като човек, който няма "такт", не е "последователен" и който пилее народната пара. Борбата уж се водеше за идеи, тактика, принципи и в края на краищата се изрази на лична почва.

Саракинов например, само и само да подрони авторитета на Борис Сарафов и да внесе смут на конгреса, публично обвини Б. Сарафова, че последният злоупотребил една сума от 15000 – 20000 лева, когато същият Саракинов, макар отявлен върховист (цончевист) знаеше, че една част от парите бяха изразходвани по подготвящата се акция в Цариград и другаде, която Б. Сарафов финансираше. Б. Сарафов публично заяви, че една приблизително такава сума той имал нещастието да изгуби, когато бил с някоя лека "жена", само и само да даде отговор, тъй като по изразходването на подобни суми публично не можеше да се каже нищо. Обаче пред съответната финансова комисия Б. Сарафов, подкрепен и от други лица, посветени в работата, даде своя отчет, даде своите обяснения и комисията намери, че Б. Сарафов беше в пълна изправност.

Но желанието на двореца и Военното министерство трябваше да се изпълни в смисъл не само централистите – тези "даскалчета", тези "коцкари", както тогава някои от върховистите наричаха централистите – не трябваше да вземат в ръцете си ръководството на Върховния македонски комитет, а и Борис Сарафов със своите другари и привърженици трябваше на всяка цена да се отстранят като "нетактични", "буйни" глави, които бяха изгубили благоволението на двореца и Военното министерство.

Не е тук мястото по-обширно да се спирам върху взаимоотношенията между тогавашните македонски групировки, а само ще подчертая, че борбата между върховисти, от една страна, и централисти (включително и Борис Сарафов със своите другари и съмишленици) от друга – взе остър характер, ожесточи се и в резултат на това се образуваха два върховни комитета, единият начело със Ст. Михайловски – Иван Цончев, а другият – с инж Хр. Станишев. Колкото повече борбата продължаваше, толкова повече се изостряше и ставаше по-жестока, а това се отразяваше вътре в Македония, особено в Горноджумайско, Петричко и някои от останалите погранични околии.

Сформировани и екипирани чети било от Върховния комитет, било от представителството на ВМРО покрай границата и вътре в Македония се посрещаха, преследваха, сражаваха и обезоръжаваха. Покрай тях страдаха други често пъти съвсем невинни хора и то лица, живущи и действуващи в Македония или движещи се покрай граничните местности или села и градове в България и Турция.

Често пъти куриери и доверени лица на едната или другата групировка се преследваха било от едните, било от другите, а даже някои бяха убити без да знаят самите те защо ги убиват и в какво именно са се провинили, че им се налагат подобни тежки и жестоки наказания.

Всичко това се отразяваше деморализиращо всред всички македонци, а особено сред българското общество, което като далеч от тези взаимни борби и самоизтребления, без да бъде напълно осветлено по същността на споровете, постепенно взе да охлаждава към всички съществуващи македонски легални и нелегални организации. Мнозина пък даже гледаха на македонските работи с презрение, а при това мнозина трезви, самостоятелни и честномислещи македонци се отдръпнаха от движението и не желаеха да вземат участие в него, а се отдадоха на своя частна работа, само и само да запазят своето достойнство, своята чест и да не стават подметка на ръководните личности от единия или другия лагер, защото някои от водачите поставяха своите лични интереси и схващания по-горе от всичко въпреки че и едните, и другите – кои повече, кои помалко – правеха големи и груби грешки по отношение на революционното движение, тъй като тактиката и методите на борбата и на едните, и на другите бе една и съща – въоръжаване на населението, чети и подготовка за общо въстание.

Вътре, начело на Централния комитет беше вече застанал Иван Гарванов. През лятото за задгранични представители бяха назначени Димитър Стефанов, бивш директор на Битолската гимназия, и Туше Делииванов, бивш главен учител в Кукуш. Постигна се едно ново формално споразумение между двете страни върху базата на една директива [2]. И то се оказа обаче наложено от тактически съображения – да се спечели време за нова, по-решителна офанзива: кардиналният въпрос за въстанието продължаваше да ги дели. Без да се денонсира формално сключеното "примирие" неприятелските действия се възобновиха с още по-голяма ярост и там, и тук.

Атакувана вече у дома си, вътрешната организация бранеше доста успешно позициите си вътре и от своя страна мина в открито настъпление против Върховния комитет в България. Борбата тук се водеше в средата на самите дружества, част от които отказваха да поддържат върховния комитет.

В редовния конгрес, който се свика през юли 1902 година привържениците на Вътрешната организация се отцепиха и формално, тъй че след конгреса започнаха да функционират два комитета: старият преизбран комитет на Ст. Михайловски – Цончев с членове Стойчев, подполк. Николов, А. Бозуков и Г. Белев, и новият – с председател инж. Станишев, подпредседател Т. Карайовов и членове П.К. Яворов, Стоянов, Йордан Асенов и Георги Петров.

Още преди формалното разцепление борбата между двете организации тук се водеше чрез устно и печатно слово. Целият македонствуващ свят в княжеството се нареди в единия или другия лагер. Каузата на вътрешните намери жарки защитници в лицето на множество представители на интелигенцията с най-различна идейна окраска.

Мнозина видни социалисти като Димо Хаджидимов, Никола Харлаков, Вл Димитров и др. оставиха на заден план партията и доктрината си и се отдадоха със страст на тая борба.

Теорията за еволюционизма в революционния процес и принципите на самостоятелността и суверенността на вътрешната организация като еманация на местното борещо се население допадаха на социалистическия манталитет.

Прецедентът от 1895 година, подозрителността на интелигенцията спрямо тогавашния държавен глава и подхранваната предвзета неприязън към офицерската "каста" тласкаха крайните идейници тук към лагера на вътрешната организация, макар че действително вътрешните, отдалечените от тукашното влияние отвъдни деятели нямаха нищо общо със социалистическото верую.

Наред с тях ратуваха и несоциалисти, водими от подбуждения, в които преобладаваше било загрижеността за застрашеното скъпо дело, било дълбокото убеждение в правотата на защищаваната кауза, било безрезервното доверие и симпатия към Гоце Делчев и към вътрешните мъченичествуващи корифеи на организацията: Д. Груев, Хр. Матов, Пере Тошев и др. От най-изтъкнатите между тях, които с перото и словото си бяха се поставили в услуга на вътрешните трябва да споменем А. Страшимиров и П.К. Яворова, и двамата в първия разцвет на своя поетически талант. Те, заедно със социалиста Димо Хаджидимов, с темпераментния публицист Ив. Кепов, редактор на в. "Изгрев" в Кюстендил, с македонските журналисти Т. Карайовов и Никола Наумов – първият силен с диалектиката си, вторият с язвителния си език – бяха главните пера, които изнасяха идейната и обикновена вестникарска полемика срещу върховизма.

В началото на 1902 година вътрешните имаха вече и свой печатен орган, създаден специално за нуждите на спора – в. "Дело", който, по думите на редактора му П.К. Яворов "даде на читателите си тридесет статии върху нарушената от комитета директива и нито три поне за разнообразие против Турция..."

Върховистката теза бе от мъчно защитимите пред мислещия свят. Нейната интимна страна изобщо не беше твърде за показ. Затова комитетският печат с в. "Реформи" начело не се вдълбочаваше много в принципни спорове.

Нападателната тактика, прилагана вече срещу Сарафова, биде турена в действие и спрямо вътрешната организация. Макар, че последната не можеше да се идентифицира с една или няколко личности, нейният морален облик се рисуваше по действителните или мними прегрешения на отделни нейни членове или съмишленици.

Големите козове на върховисткия лагер бяха авторитетът на Ст. Михайловски като писател и мислител, солидното обществено положение на генерал Цончев и другарите му като реномирани офицери, тесните морални връзки с българската армия, тяхното влияние, по-скоро предполагаемо, отколкото действително сред дворцовите и управляващи среди, и тяхната лична неуязвимост като нови хора, които тепърва имат да се проявяват.

Ожесточението на борбата отвъд, стигнало до кръстосване на братското оръжие и до братоубийства, изроди и тук уличната и печатна борба до степен, че изчезна взаимното уважение между едните и другите борци. Едните и другите се рисуваха взаимно по-черни отколкото бяха.

В своя най-вулгарен вид – в оня вид, който най-силно действува върху простите и неосведомени хора – междуособицата представляваше върховистите като слепи проводници на честолюбивите, егоистични и династически попълзновения на княз Фердинанда в ущръб на македонския роб, "блюдолизци" и "лакеи" на българския дворец, а вътрешните – като сборище от "мафиоти", "даскали" и "коцкари", които експлоатират тук и там свещеното освободително дело без да мислят - и без да са кадърни – да направят въстание.

Но събитията твърде скоро призоваха на работа и едните, и другите и извадиха наяве заблудите, грешките и "кадърността" [Силянов, Христо. Освободителната борба на Македония. С., 1943, 155-157].

92. ОПИТИ 3А ПОМИРЕНИЕ МЕЖЛУ ДВАТА ЛАГЕРА ВЪРХОВИСТИ И ЦЕНТРАЛИСТИ

През есента на 1902 година видни македонски дейци емигранти, всички високообразовани и ползуващи се с голям авторитет както сред българското общество, тъй и сред македонските емигрантски среди - стоящи в близки връзки с лидерите и на централисти и на върховисти – се оформиха в една помирителна комисия, която си постави за цел да посредничи между двата комитета да се помирят.

По инициативата на тази комисия почнаха се ред срещи, съвещания, преговори, които продължиха няколко седмици, обаче в края на краищата излезе с едно комюнике, в което се казваше, че принципни различия няма, но помирение не може да стане. Това, разбира се, още повече подрони авторитета и на двата лагера, които окончателно се разделиха, станаха съвсем враждебни, но нито едните, нито другите отстъпваха в нещо.

92. ГОРНОДЖУМАЙСКОТО ВЪСТАНИЕ

По това време и стана Горноджумайското въстание (6 – 16 октомври 1902 година), организирано и предизвикано от Върховния комитет (ген. Цончев, Ал. Протогеров, С. Стоянов, Дончо войвода и др.).

Въстанието не продължи много, но там, където се повдигнаха няколко села и където навлязоха чети, положението се влоши извънредно много, тъй като турската власт, предварително уведомена за всичко, беше взела всички мерки и още в самото начало както четите, така и въстаналото, макар и малочислено население в Горноджумайско, преследваше с голяма жестокост, а четите оставяха населението на произвола на съдбата и се ангажирваха в сражения с турската войска и жандармерия.

Сраженията се водеха изключително почти към границата, а местното население – за да се спаси от преследвания, убийства и безчестия – почна да бяга през границата в България, където още повече общественото мнение се заинтересуваа, възбуди и както печатът, тъй и всички фактори живо се заинтересуваха и искаха всячески Горноджумайското въстание да се използува, като се обърне вниманието преди всичко на общественото мнение в Европа и като се заинтересуват компетентните чужди представители в София и Цариград и западноевропейските велики сили.

През време на въстанието паднаха убити 95 въстаници, 130 турци и 45 души от местното население. Пострадаха 15 села – 340 мъже и 130 жени. В България до края на октомври 1902 година избягаха около 3000 души бежанци.

"Джумайската околия беше една от сравнително най-добре уредените. С изключение на с. Лешко, което остана вярно на организанията и на още някои колебаещи се села, околията беше предварително завладяна от Върховния комитет. При все това организацията положи неимоверни усилия да възпре народа от увлечение. Към средата на септември там са съединените чети на Хр. Чернопеев, Кр.Асенов, Славчо Ковачев и др., броящи около 50 души със задача да се разправят с четите на мичман Саев и Лефтеров и да възпрат населението. В същия дух действува по източния бряг на р. Струма Сандански против приготовленията на кап. Ю. Стоянов.

На 23 септември в с. Железница пукна първата въстаническа пушка. Няколко четници, изпратени от Саева, убиха трима спахии. Пристигналата войска завърза сражение с въоръжените селяни и подпали Железница. Същия ден пристигна с развято знаме четата на Саев, засилена с въстанали селяни и до вечерта се сражава с войската.

Докато Саев се сражаваше, Чернопеев с четата си и с присъединени към него селяни наблюдаваше спокойно от един далечен връх борбата на въстаналия роб!

На 23 септември станаха сражения и при селата Сърбиново и Градово между аскера и въстанали селяни, предвождани от местния войвода Павле Давков. В сражение влезе и въстанишкият отряд на кап. Ю. Стоянов.

Сраженията в Джумайско се подеха с нова сила към края на октомври. От 19 октомври до 3 ноември станаха 6 сражения (при с. Бистрица, на върховете Чатал Факиртепе и местността Ибраимец). Ген. Цончев взе участие в тия сражения и бе ранен.

Сражения станаха и в някои съседни околии: три в Мелнишко, две в Петричко и по едно в Малешевско, Струмишко и Разложко. Броят на всички сблъсквания между 23 септември и 1 ноември възлиза на 19.

Според статистическите данни на "Мемоара" в сраженията взеха участие 2580 борци и 13 960 турски войници; загинаха 95 въстаници. Най-продължителни сражения – 10-12 часа – са станали при Кресна, Езерец и Железница, а най-кръвопролитните – при Кресна и Сърбиново – Градево, където загинаха 43 въстаници и 108 турци." [Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония. С., 1943, с. 178]

Докато Върховният комитет със своя апарат разтръби навсякъде, че в Македония е избухнало въстание и иска европейска намеса, вторият върховен комитет начело с Хр. Станишев чрез своя апарат и печат омаловажаваше характера и размера на въстанието и за да "осветли" европейското обществено мнение, чрез разни телеграфни агенции, даже една телеграма, подписана от Хр. Станишев, с която се съобщаваше, че в Македония въстание няма.

Въстание има – казваха едните и посочваха лицата, които действуваха, местата, където ставаха сраженията и жертвите от двете страни.

Въстание няма – твърдяха противниците им и озлоблението и ненавистта бяха толкова големи, че не само отделните привърженици и съмишленици на двете групировки в своите опорове дохождаха до явни противоречия, а даже и щабовете на двата върховни комитета публично отричаха конкретни факти и изопачаваха същината на всичко станало в Македония и България, като по този начин дохождаха до съвсем нелогични, абсурдни даже и смешни заключения, за да се компрометират едни други.

Г. джумайското въстание по характера и размера си в нищо не се различаваше от частичните македонски въстания в Кресненско (1878 г.), Малешевско (1876 г.), Охридско (1881 г.), Пиринско (1895 г.). То има своето значение, вследствие на което европейската дипломация се заинтересува – видно от рапортите на представителите на великите сили в Цариград и София, а така също от рапортите и донесенията на съответните чуждестранни консули в Турция.

По повод на това въстание дипломатическите канцеларии се раздвижиха и заинтересуваните велики държави взеха по-активно да се занимават с македонския въпрос.

Бъдешият безпристрастен историк ще прецени и ще каже своята тежка дума и ще даде градация за ползата и вредата от Горноджумайското  въстание. Историята ще каже дали то беше продиктувано от обективните местни условия или пък беше предизвикано изкуствено, вследствие подстрекателствата и четническите набези от България.

Но характерно беше, че въстанието стана в околии, граничещи с България и организирано от хората на Върховния комитет, чието седалище беше в София. Вследствие на това не само за дипломатите, журналистите и обществениците в България и странство стана ясно, че причината за вълненията, за бунтовете, за въстания в Македония не са толкова местните условия, отколкото подстрекателствата и активната намеса на лица, групи, организации и отговорни или неотговорни фактори в България. Поради това едновременно с постъпките, които чуждите дипломати направиха пред турското правителство и султана, те направиха постъпки и взеха мерки да се обуздае и българското правителство, под чието покровителство и закрила ставаха всички тези събития в Македония.

И наистина преди и след Горноджумайското въстание както пограничните села и градове, тъй и самата София бяха се изпълнили от четници, бежанци и войводи, които се срещаха с всекиго и открито разправяха всичко, каквото бяха направили, видели и чули. Това ставаше, тъй да се каже, под носа на самото българско правителство, което макар, че си правеше оглушки, не можеше да не се обвини, че подклажда безредията, въстанията и бунтовете в Македония и търпи Върховния комитет, чието седалище беше в София, с клонове почти във всички градове в България. От друга страна пък Върховният комитет беше законно легално тяло, което съществуваше по силата на законите в страната и като такъв можеше да има за цел да подпомага само морално македонските революционери, борещи се за една свята национална кауза – за Македония, която пъшкаше под гнета на феодална Турция и чакаше своята свобода.

Върховният комитет направи потребното за да популяризира Джумайското въстание в България и в чужбина.

На 20 септември – три дни преди да гръмне първата пушка в Железница – бе свикан на пл. "Позитано" митинг, на който Ст. Михайловски призова българското гражданство да подкрепи въстаналите отвъд Рила. "Не се гледа сега кой прав, кой крив! – заяви той – Робът е въстанал и трябва да се подкрепи!"

И на тоя позив другият Върховен комитет на инж. Станишев отговори с окръжна телеграма до дружествата, печатана във в. "Вечерна поща": Отвъд Рила няма никакво въстание!

Последва окръжно No 113, с което комитетът Михайловски – Цончев изобличи пред дружествата другата страна. Въстание ще има тогаз – казваше се в окръжното – когато те ще бъдат главните му дейци и елементи. И понеже това никога няма да бъде и не може да бъде, тяхна милост се провикват: "Нищо не е направено, нищо няма да бъде направено." В Костурско, Леринско и Воденско всичко е скокнало с оръжие в ръка. Тази е голата истина!

Спорът около това има ли в Македония въстание или не възбуди негодуванието на широките обществени слоеве в България. Опитът да се отрече и омаловажи онова, което ставаше отвъд злепостави тукашните привърженици на вътрешната организация. В по-нататъшните общограждански митинги, които станаха в София, Пловдив, Варна и др. градове, покрай съчувствията към борещите се и апелите към Европа и към българското правителство осъждаше се не само "всяко опозиционно дело", но и "всяко бездействие" от страна на видните македоно-одрински дейци, от която и да било група съюз или братство.

Независимо от голата истина относно самото въстание, която далеч не се съдържаше в гръмогласията на върховнокомитетския печатен орган "Реформи" и неговите червени "Притурки" оттатък Рила се разиграваше една страшна трагедия, която не можеше да не развълнува отсамните българи. За това свидетелствуваха първите завърнали се ранени или разбити четници и първите домочадия от Джумайско и Разложко, потърсили отсам спасение от пожарищата, сечта и безчестията. Органът на Демократическата партия "Пряпорец" (5.X.1902 г) пишеше: "Ако ония, които са дигнали оръжие против турската власт, не трябваше да направят това или ако грешат ония, които тук отричат сериозността на положението и не одобряват навременността на подобни движения, безоръжната маса в Македония не е в нищо виновна да изплаща грешките нито на едните, нито на другите."

Как могат революционери да бездействуват и дори да противодействуват, когато така или инак е обявено оттатък въстание и когато борците изнемогват под напора на неприятелската сган? Така просто се поставяше въпросът за всички добри български патриоти, неосведомени или неутрални в македонската междуособица. Тая именно патриотическа струна обтягаше Върховният комитет на Михайловски. И имаше известен успех. Не само странични кръгове, но и някои от дружествата на другия комитет се разколебаха. И комитетът, председателствуван от инж. Станишев сметна за по-уместно да спре печатния си орган "Реформи" [3] – "за да не пречи на освободителното дело, както го упрекват някои." Редактираният от Никола Наумов в. "Право" обаче не последва неговия пример. Оформен като неофициален орган на вътрешната организация, тоя вестник продължаваше да осъжда акцията в Джумайско като един безумен удар против готвеното повсеместно въстание и посрещаше невъзмутимо осъжданията и нападките, които от разни страни се сипеха против него. [4]

Да не се омаловажава Джумайското въстание пред света и да не се спъва от никоя българска среда зараждащото се в чужбина движение в полза на реформи в Македония, това бе напълно логично и патриотично от политическо и общобългарско гледише. Но можеше ли вътрешната организация да приобщи силите си към една акция, предприета без нейно съгласие и мимо нейната воля?

Веднъж запретнала сили да угаси или поне да ограничи до минимум пожара, умишлено подкладен и подпален отвън, не й оставаше друго, освен да изиграе докрай пожарогасителската си роля. Тя не можеше поради тукашните политически настроения и резки преценки да се постави в противоречие със своите дотогавашни действия и разбирания.

Върховисткият щаб се отнасяше с пренебрежение към преценката на чуждия свят за едно въстаническо движение, което носеше всички белези на стъкмено оттук и към дипломатическите неудобства, които едно такова движение представляваше за българското правителство.

За всички чужди наблюдатели беше ясно, че въстанието има своята база в територията на княжеството: оттук заминаваха и тук след продължително време се завръщаха въстаническите отряди, предводителствувани от офицери в българска военна униформа.

Не за такова въстание мечтаеше и работеше вътрешната организация. Тя мислеше, че революцията трябва да има стимулите и главните си ресурси във вътрешността и да носи всички неопровержими елементи на нещо местно и самородно. Това бе в духа и идеологията й, то се налагаше от добре разбраните интереси на македонското освободително дело и от общите интереси на нацията; само то би могло да направи неатакуеми политическите и моралните позиции на българското правителство пред европейското обществено мнение.

Джумайското въстание в очите на отвъдните водители бе един частично сполучил атентат против така разбираната идейна и тактическа база на вътрешната организация (Хр. Силянов).

93. ГРАФ ЛАМСДОРФ В СОФИЯ

По това време най-заинтересуваните велики сили на Балканите бяха, както се знае, Австро-Унгария и Русия. Всяка дипломатическа инициатива, която се предлагаше от друга някоя европейска велика сила, трябваше обезателно да намери одобрението преди всичко на Австро-Унгария и Русия, т. е. на техните правителства.

Австро-унгарската и руската дипломация по отношение на Балканите имаха своите общи споразумения, обаче интересите им бяха диаметрално противоположни, съперничествата им големи, а следователно и политиката, която следваха по отношение на Турция, по цели и методи значително се различаваше.

През 1902 година властта в България беше в ръцете на двете русофилски партии – народняшката начело с Ив. Евст. Гешов и прогресивно-либералната начело с д-р Стоян Данев.

Освен направените дипломатически постъпки, които бяха направени по официален дипломатически път пред тогавашното българско правителство от страна на австрийската и руската дипломация, за по-голямо въздействие на 13 декември 1902 г. в София пристигна руският министър на външните работи граф Ламсдорф. Заедно с него като гост на България беше дошъл и известният бивш руски дипломатически представител в Цариград граф Игнатиев – един от подготвителите и прямите виновници за Руско-турската война, която се привърши с освобождението на България.

Специално на граф Игнатиев от цялото население в София, включително и македонските българи, се направи едно бляскаво посрещане.

Граф Игнатиев беше гост на България и българския народ, а граф Ламсдорф – на цар Фердинанд.

На другия ден по инициатива на двата македонски комитета от всички легални македонски дружества и корпорации (стана) една голяма манифестация, в която само македонци имаше повече от 25 000 души. Дотогава София не беше виждала подобна внушителна манифестация. Последната продължи късно до вечерта и една грамадна тълпа, която минаваше по ул. "Цар Освободител"; пожела да премине през средата на княжеския дворец, където нея вечер в чест на граф Ламсдорф се даваше вечеря.

Манифестантите от бул. "Цар Освободител" минаха външните източни входни врати на двореца и целият дворец се изпълни с манифестанти, изключително македонци, почти всички държащи в ръцете си факли, а мнозина мъже и жени облечени в своята македонска национална носия.

Манифестантите спряха пред самите входни врати на дворцовото здание и всички околни улици, площадът и Градската градина бяха изпълнени с любопитствуващи граждани и гражданки, участници в манифестанцията, които не можаха да намерят място в двора на двореца.
 
Предварително определени оратори македонци (Ат. Наумов и др.) тъкмо под балкона на двореца държаха кратки прочувствени речи, в които очертаха тежкото и непоносимо положение на македонските българи и изказаха задоволството си, че представителят на н. в. руския цар и великата освободителка на България Русия, покровителката на всички славяни – дохожда специално при нас да се запознае по-отблизо със създаденото положение както в България, тъй и в Македония, да види с очите си болките и страданията на македонския роб, с една дума да тури ръката в самата рана и се убеди в правотата на македонската освободителна кауза. Разбира се всички присъствуващи продължително ръкопляскаха на красивите и прочувствени речи, гръмогласно викаха в продължение на часове "ура, ура", "да живее Русия", "да живее н. в. император Николай II", "да живее граф Ламсдорф".

На балкона се появи граф Ламсдорф и още в същия миг манифестантите нададоха такъв шум със своите овации, че той в продължение на 10 –15 минути беше принуден да стои прав на балкона и да чака утихването на шума всред многохилядната публика манифестанти. Сякаш по специална поръчка на граф Ламсдорф тук в центъра на София пред двореца бяха се събрали всички македонци без разлика на професия, идеи и убеждения.

След малко затихване граф Ламсдорф използува случая и с гръмлив глас каза, че благодари на всички симпатии от страна на българския народ към Русия, заявявайки, че всичко това, което е видял и разбрал, щял да доложи на неговия господар н. в. руския император.

Учудването на мнозина беше голямо, когато граф Ламсдорф кратко ясно и недвусмислено заяви, че той е дошъл в София не да взема съвети, а да дава такива и че желанието на негово императорско величество било на Балканите да има мир и спокойствие. [5]

Разбира се манифестантите автоматически пак отговориха с дълги и продължителни ръкопляскания и ура, а граф Ламсдорф напусна балкона и се прибра в дворцовите салони.

След това манифестантите започнаха да се разотиват и всеки по своему преценяваше, тълкуваше и обясняваше думите, тона и позата на граф Ламсдорф. Едни останаха с дълбокото убеждение, че казаните думи са продиктувани от голяма обич, че били "тънка и дълбока дипломация", че Русия пак бди над българското племе и пр. и пр. Обаче мнозина от македонците в тази грамадна манифестация, които имаха по-голям нюх и далновидност, ясно схванаха, че каквото и да става за в бъдеще в Македония, най-малко царска Русия ще се постави в положението на македонците, най-малко тя ще се отзове на техните страдания и мъчения и че тя, въпреки че се смята за най-заинтересувана на Балканите, със своята дипломатическа подкрепа ще се яви може би последната от всички останали държави, даже след Германия, отявлената приятелка на Турция.

Голяма част от македонците виждаха истината, грозната истина, която мнозинството не можеше да схване.

94. ГРЕШКИ И РАЗОЧАРОВАНИЯ

Дългата и продължителна упорита борба за надмощие в България и в известна част на Македония между върховистите и централистите беше вече привършена.

Въпреки всички предупреждения, въпреки всички борби и даже сражения между формираните от едната и от другата страна чети, върховистите в България взеха надмощие и спечелиха борбата, стремейки се в отдалечените краища на Македония да печелят свои последователи и да рекрутират съмишленици и партизани.

Горноджумайското въстание се приключи и всеки можа да види и се убеди какви добри и какви лоши резултати даде това въстание.

След посещението на граф Ламсдорф мнозина се позамислиха и всеки за себе си поне направи своите заключения и съобразно с това си избра и съответно поведение в движението.

На първо място водачите на централистите признаха своята грешка. Те по един положителен начин се убедиха, че при наличността на един голям фактор – какъвто бе българската държава със своите правителства, – въпреки всички правилни позиции, теории и тактика на централистите, абсолютно невъзможно беше да се спре или ограничи дейността на Върховния комитет, защото той беше, така да се каже, дясна ръка на Военното министерство и двореца.

Едва тогава, след като почти безцелно и напразно се изхарчи толкова енергия в агитации и пропаганда против Върховния комитет, след като се изразходваха големи суми от парите, взети като откуп за мис Стоун, македонските дейци централисти разбраха, че всичко ще зависи от вътрешността на Македония; че напредъкът на македонското революционно движение зависеше от обстоятелството доколко изобщо вътре в Македония населението е по-подготвено и организирано, по-добре въоръжено и готово за борба, тъй като центърът на тежестта беше в Македония, а не в България.

Макар и късно, все пак централистите се убедиха, че те вместо да действуват в Македония, където са по-силни и имат много привърженици, почти цяла година изгубиха в борба с върховистите, за да спечелят българското обществено мнение и да вземат юздите на управлението във Върховния комитет или пък съвсем да го премахнат, което на прост език значеше – да свалят българското правителство и да диктуват във Военното министерство и двореца. След тая непосилна борба централистите обърнаха своя поглед изключително към борбите в Македония.

Върховистите пък, разочаровани в голяма степен от своите "успехи" в България и част от Македония, заеха наблюдателно положение без обаче да отстъпят от своето гледище както по целите, така и по методите на борбата в Македония. Те целеха една въоръжена намеса с помощта на българската армия, чрез която да освободят и присъединят Македония.

В противовес на това централистите се бореха щото чрез едно общо, повсеместно въоръжено въстание да предизвикат намесата на заинтересуваните велики сили, ако не се успее да се вземе цялата политическа власт в ръцете на местното население.

Между словесната борба и теориите на двете течения и самата действителнот имаше голяма разлика. Само неколцина от двата лагера можеха да си дадат една по-точна сметка и  представа за водените борби, когато останалите членове на ВМРО  и нейните привърженици и съмишленици, от една страна, и привържениците и съмишлениците на Върховния комитет, от друга страна, не можеха да си дадат точна сметка и да имат ясна представа за своите искания и претенции и вървяха като тълпа по общото течение.

Времето течеше, пролетта наближаваше и никой не знаеше какви изненади щеще да донесе тя пред вид на общото настроение, общия кипеж всред македонската емиграция в България и населението във вътрешността на Македония, където в продължение на няколко години се води непрекъсната агитация, и навсякъде, според местните условия, се агитираше различно.

На едни места се говореше, че България, а след нея и Русия ще се намесят; че великите сили, съгласно Берлинския договор и други международни трактати, ще направят интервенция; че Турция ще се разпадне, защото и арменци, и араби, и албанци са много недоволни, и че ще въстанат, и т. н., и че ако Македония не може да се обособи в автономна политическа единица, то най-малкото, което ще стане е, че режимът ще се промени, защото младотурците, макар малочислени и организирани в комитета "Обединение и напредък", са против султана и по такъв начин всичко се представляваще, като че ли само султанът беше виновен за ужасното положение в Отоманската империя, че само той със своята придворна и военна камарила и гражданската така са виновни и че ако те се махнат, всичко щеше да се оправи в Македония и другите области на империята.

95. УСИЛИЯТА ЗА ВЪОРЪЖАВАНЕ

При това положението на цялото население, без разлика на вяра и народност в политическо и икономическо отношение, беше много зле. Особено зле, ратайски, бе поставено селското население не само поради това, че беше без достатъчно земя, но то страдаше от местните феодали, от разни деребеевци: албанци и турци, които държавната власт освен че не обуздаваше, а напротив насърчаваше във всичко срещу ненавистното тям българско население в Македония и Одринско. Независимо от това останалото градско население – занаятчии, търговци, работници – беше също така много недоволно от абсолютизма в управлението и ред други порядки в държавата.

В цялото българско население се беше вече създало и втълпило едно дълбоко убеждение, че в Турция всичко е лошо, че трябва по примера на останалите балкански народи: българи, гърци и сърби, [Македония] да се бори, да въстане и се освободи.

Това народно желание беше станало една традиция, която с течение на времето се пренасяше от град на град, от село в село, от колиба в колиба, от уста на уста. Цялото население без разлика даже на пол и възраст, убеждения или класови различия, мъже, жени, учители, търговци, свещеници, селяни, работници и занаятчии – всички като един горяха от желанието да се борят, да въстанат и бяха готови да дадат всички скъпи човешки и материални жертви в името на един заветен всенароден идеал – освобождението на Македония.

Националното чувство на българите в Македония беше много развито и толкова чисто, че с право от мнозина се считаше, че в тази духовна сила на народа е източникът на всяка дейност и прогрес в Македония. Това беше едната страна на медала, а пък на другата – предстоеше въпросът за организирането и подготовката по въоръжаването на народните маси. Този въпрос занимаваше умовете на мнозина, обаче малцина можеха да имат ясна представа за едно бъдещо повсеместно въстание, те нямаха понятие как ще се повдигне и ръководи въстанието, а така също при един евентуален неуспех какви ще бъдат последствията не само за борещите се, а и за цялото останало мирно население.

При особено настроение всред масите, ако имаше нещо, което да насърчава и ободрява, това бяха многобройните чети, под закрилата на които мнозина мислеха, че ако останат живи – при една евентуална несполука, – ще намерят подкрепа и закрила, докато стигнат границите на България.

И така последният лозунг беше чрез четническия институт към организация, подготовка и въоръжаване на местното население в Македония. Четите освен че много допринасяха за по-бързото въоръжаване на населението, защото всяка новопристигнала чета донасяше със себе си товари с оръжие и бойни припаси, но същевременно се явяваха като инструктор по подготовката и обучението на местното население, предимно селското, което притежаваше различни видове оръжия: берданки, мартинки, гра, манлихерови, маузерови и др. пушки, а мнозинството не знаеше правилно да манипулира с тях. Като инструктори четниците подготвиха местното население да манипулира с разнородните оръжия и с това доставяха един кадър от местното население, което да взема активно участие в подготовляваното вече въстание, което в най-скоро време се очакваше.

 96. ЦК НА ВМРО И ОБЩИЯТ РАЗВОЙ НА МАКЕДОНСКОТО РЕВОЛЮЦИОННО ДВИЖЕНИЕ

Докато през лятото на 1902 година върховистите почнаха с формиране и изпращане на чети в Македония, централистите по необходимост по същия шаблон почнаха да екипират и изпращат чети във всички краища на Македония от Осогово до Бистрица и от Рила до Охридското езеро. Така Македония се изпълни с много чети, които заемаха своите бойни райони и подготовляваха местното население.

При това в общото положение беше настъпила една значителна промяна. Докато преди една-две години повечето от по-деятелните македонски революционери бяха по местата си, по една или друга причина, от разни открити афери, съображения от личен или общ характер бяха напуснали своите райони и бяха се прибрали в България. От друга страна мнозина от ръководещите видни хора на ВМРО бяха или в България или в затворите, или пък нелегални. Бившият състав на ЦК на ВМРО (Христо Матов, П. Тошев, Ив. Хаджиниколов и д-р Хр Татарчев) бяха в затвора, обаче поради една амнистия бяха освободени и пристигнаха в София.

Членовете на новия централен комитет нямаха тази опитност и не бяха така деятелни. Те нямаха големи връзки с населението, а освен това нямаха и подходящия авторитет. Членовете на Централния комитет на ВМРО в Солун бяха предимно учители и търговци, които както едните, така и другите гледаха прели всичко своята лична работа и занятия, а ръководството на революционната организация за тях представляваше нещо допълнително, второстепенно. А пък централизацията беше толкова голяма, че и за най-дребните работи трябваше да се търси разрешение за одобрението или недобрението на ЦК в Солун. Обаче размерите, които беше взела ВМРО с дейността на своя организационен легален и нелегален апарат бяха толкова големи, че ЦК да беше съставен даже от лица професионални революционери, пак не можеше да отговори на назрелите нужди по агитацията, пропагандата, подготавката, организирането и обучението, а камо ли пък и ръководството на революционните действия в цяла Македония.

Вследствие на политическото вегетарианство и пасивност на членовете на ЦК на ВМРО последният вече беше загубил нишките на ръководството и фактически ВМРО от организация с пълна централизация става такава с пълна децентраливация, която обаче беше далеч от онзи  д е м о к р а т и ч е с к и  ц е н т р а л и з ъ м, който желаеха и за който се бореха мнозина знайни и незнайни македонски революционери вътре в организацията и в отделните революционни окръзи.

Колкото всъщност членовете на ЦК на ВМРО в Солун бяха недеятелни, толкова повече растеше в тях желанието всичко да държат в ръцете си и всичко да се донася тям от всички революционни райони, като понякога – не познавайки местните условия в отделните райони, ставаха причина вместо да направят някаква корекция, те всичко изопачаваха до неимоверност, с което се внасяше вреда на революционното движение. Това ще се види може би на мнозина парадоксално, обаче това беше самата истина.

Често пъти по силата на някои обстоятелства и случайно някои личности, без всякакви дарби, заслуги или способност се докопат до някой висок отговорен пост в организацията, въпреки своята босота и пакостна роля веднъж амбицирани да бъдат на голям пост, да разпореждат с живота и честта на останалнте техни подчинени в организационно отношение, в името на организационната дисциплина се налагаха и с това се пречеше за правилния вървеж на организацията.

Типичен пример за това безсъвестно налагане на организационни високи постове бяха и лицата, които по това време влизаха в състава на ЦК на ВМРО, които бяха прибрали около себе си една камарила от случайни хора, водими от корист да използуват някоя екзархийска служба или положение в обществото. Обстоятелството, че по-видните македонски революционери, било като бивши членове на ЦК на ВМРО или членове на окръжни и околийски революционни комитети, било като четници или войводи, бяха временно в България, още повече парализираше ръководството на ЦК в Солун.

По силата на така сложилите се обстоятелства всички сякаш по своя самоинициатива групово по околии започнаха да се приготовляват и засилват своята дейност, за да може зсеки да допринесе, който с каквота можеше, нещо за развитието на общото революционно положение в Македония, което по всичко личеше бе предреволюционно, ако мога така да се изразя с езика на революционерите.

Аз с това не искам да кажа, че всеки действуваше по свое усмотрение, на своя глава. Не, но при все това фактически поотделно (групово) някои райони се грижеха по-скоро да снабдят своя район с оръжие и припаси, отколкото да се загрижат за ония райони, на които предстоеше да бъдат най-добре въоръжени и в които трябваше да действуват по-големи чети и пр. Все пак имаше един ръководещ център, но той не беше вече ЦК, а Задграничното представителство със своя щаб от бивши и настоящи ръководители, войводи и четници, без да опоменавам имената на по-видните войводи, ръководители, пунктови началници, четници и куриери, които непрекъснато отиваха и се връщаха от Македония.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Търговецът грък Дим. Евангелидис чрез комисионера Жан Милиджанис е успял да изтегли стоката – хиляда килограма динамит, – пристигнал в дедеагачката митница като цяр против филоксера. По свидетелства на други близки нам лица комисионерът Милиджанис е бил арестуван в Дедеагач и препратен в Одрин, а пък Д. Евангелидис е избягал в Атина. Следователно динамитът е бил открит и конфискуван, но не в митницата, както твърди Ив. Гарванов, а в града след като е бил вече изтеглен от митницата!

2. Директивата, съставена в духа на Гоце Делчевите схващания, констатираше, че комитетът на Б. Сарафов "се е отклонил от преките задачи на организацията в свободна България", осъждаше остро терора като система на борба и поставяше дейността на новоизбрания комитет в следните строго определени рамки.

Задачата на Македоно-одринската организация в свободна България е не да направлява и ръководи революционното двiжение в Македония и Одринско, което се развива при особени специфични условия и не търпи никакви пресилвания отвън, а само да му съдействува морално и материално, като същевременно изяснява и тълкува неговите цели и стремежи както пред българското, така и пред европейското общество.

3. След раздвоението на Върховния комитет излизаха два вестника под същото име "Реформи".

4. "Само българският "Право" и сръбският "Србин" продължават да отричат сериазността на положението в Македония или да уверяват света, че движението е вече потушено" – писа в. "Пряпорец" от 25.Х.1962 г.

5. По това време Русия беше всецяло заета в Крайния изток и подготовляваше Руско-японската война.