Предговор III
Увод 1
Тоя труд „Славянобългарският фактор в християнизацията на Киевска Русия“ е плод на работата ми върху руските летописи, които изобилствуват с ценни сведения за българската история. За жалост, повечето от тези извори са били из основа подправени и допълнени през късното средновековие с оглед към интересите на варяжските завоеватели нормани, от една страна, и на гръцката църковна йерархия в Русия, от друга. Поради това те са стигнали до нас значително преработени и изменени.
Християнизирането на Киевска Русия, изложено също така своеобразно в тези извори, е един от главните въпроси на славянското средновековие, разрешението на който трябва да се търси в първите ранни ълияния на Дунавска България върху Киевска Русия. Този вековен процес не е и не може да бъде сведен към един обикновен обред, свързан с определена историческа личност и конкретизиран в тесните рамки на дадена историческа дата, както преднамерено го рисува главният руски летописен извор — „Сказаніе о испытаніи вѣръ“, и както го разглеждат повечето наши и чужди учени. Възприели християнската религия от траките, с които се смесили, балканските славяни, на свой ред, предали християнството на огромните славянски маси на Киевска Русия. Това въздействие се засилило значително, когато богатата тракийска традиция, която помни Сардикийския събор и десетки архиепископски и епископски балкански катедри, надживя себе си не само в създаването на първата славянска християнска държава — Дунавска България, но и в една от най-блестящите прояви на творческия славянски гений — Преславската школа, чиято книжовно-просветителна дейност има най-голям дял в християнизирането на Киевска Русия. Именно в тази светлина аз разглеждам християнизирането на Киевска Русия, един проблем, който почти еднакво засяга българската и руската история.
София, септември 1949 г.
Всеволод Николаев
1
Покръстването на Киевска Русия е капитално събитие и първостепенен факт не само за историята на руския народ, но и за историята въобще, а в частност за историята на всички славянски народи, повече или по-малко свързани един с друг както в миналото, тъй и в настоящето, а и в бъдещето, чрез общи стопански, културни, политически и народни интереси. Както забелязва академик Б. Д. Греков, „въпросът за християнството не се изчерпва, разбира се, с въпросите кога и къде се е покръстил Владимир и къде са се потапяли във вода киевчаните, когато са били кръщавани. Всичко това не са факти от голямо значение. Много по-важно е по какъв начин киевската държава е преминала от старата вяра към новата, кой е преминал, какви са били причините за тази промяна и какви последици произтичат от това“ [1]. Аз ще се постарая да отговоря в настоящия труд именно на този кардинален въпрос, поставен от големия руски учен, т. е. откъде, при какви обстоятелства и защо Киевска Русия приела новата християнска религия, а заедно с християнството — писмеността и книжнината.
Както е известно, за покръстването на Владимира и на Киевска Русия съществува огромна литература. Западните автори [2] смятат, че християнството било разпространено в Русия от норманите варяги след като те завладели киевските и новгородски славяни; значителен брой от тези варяги били вече християни — някои били приели западното, латинско християнство от западни, латински мисионери, други — византийското, източно християнство в Цариград, където имало варяжка дружина при императорския двор.
Обаче повечето славянски, български и руски автори [3] твърдят, че Киевска Русия е приела християнството от Византия и че гръцки мисионери, следователно, покръстили Владимира и руския народ. В 1913 год. руският учен М. Д. Приселков [4] изказа мнение, че Киевска Русия приела християнството и църковната йерархия от Охридска Самуилова България. Към тази теория се придържа и немският учен Ханс Кох, който собствено нищо съществено и ново не е прибавил към доводите и аргументите на Приселкова [5].
1. Греков, Б. Д, — Киевская Русь, изд. Акад. Наук СССР, Москва Ленинград 1944, стр. 277.
2. За библиография на западните автори, които са писали за покръстването на Русия и на Владимира и пр., вж. напр.: Вaumgarten, N. dе — Saint Vladimir et la conversion de la Russie. Orientalia Christiana, vol. XXVII-1, num. 79. Roma 1932 ; Littérature et sources auxiliaires, pp. 9—22.
3. За библиография на по-важните трудове за покръстването на Русия и на Владимира на руски и чужди автори вж. тук по-горе.
4. Приселковъ, М. Д. — Очерки по церковно-политической исторіи Кіевской Руси X—XII вв., С. - Петербургъ 1913.
5. Koch, Hans. — Ochrid und Byzanz im Kampf um die Christianisierung Alt-Russen (Kievs), in „Bulgaria“. Jahrbuch 1940/1 der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft Berlin, SS. 143—159.
2
Близко до Приселковото схващане е и студията на проф. Валерий Погорелов [1]. Интересна теза застъпва и друг руски учен, проф. Μ. Г. Попруженко, за когото християнството е дошло в Киевска Русия от кирило-методиевския център в Моравия [2]. Върху тези възгледи ще се спра по-подробно при разглеждането на руските домашни извори [3].
Още тук трябва да подчертая,·че както ще видим, християнството проникнало у киевските славяни много по-рано от официалното покръстване на Киевска Русия при Владимира, а вероятно е било разпространено и преди настаняването на варягите в Новгород и Киев. Варягите несъмнено намират в земите на киевските славяни многобройни християнски общини, но идването на тези езичници-завоеватели значително усложнява крайния процес на християнизиране на славянските маси, което на свой ред усложнява и самото разглеждане на въпроса. Грешката, която правят почти всички автори, които разглеждат този въпрос, иде именно от обстоятелството,, че като говорят за християнизирането на Киевска Русия, те разглеждат не християнизирането на многобройните славянски маси, — което в същност е капиталния исторически факт, — а само покръстването на варяга Владимира и на шепата дружинници, съставящи варяжката върхушка в Киевска Русия. Ето защо Б. Д. Греков е напълно прав, когато пише:
„Заплетеният въпрос за покръстването на Русия още не е разрешен от историците във всичките му подробности. Неговата заплетеност се обяснява преди всичко с онзи интерес, който той събуждал още у съвременниците. Колкото повече интерес буди даденият цикъл факти, толкова погсложно става разглеждането на въпроса“ [4].
Твърдението, че Владимир и Русия били покръстени от византийци-гърци, се намира обаче, и при това твърде категорично изразено, в домашните руски източници — в руските летописи, които са основният извор за досега господствуващия в руската наука възглед.
В задачата на настоящия труд не влиза, разбира се, пълен и всестранен анализ на всички руски летописи, които още в средата на миналия век се наброяваха от руската археографически комисия на около 170 [5]. Излишно е също да доказваме голямото значение на летописите в средновековното общество въобще и в Киевска Русия в частност. Всичко това е основно разработено и доказано в много.бройните трудове на видни руски учени [6]. За правилното разрешаане на задачата, която сме си поставили, ще се ограничим да изследваме и да съпоставим само онези извори или даже техни откъслеци, които пряко или косвено се отнасят до покръстването на Киевска Русия и на Владимира.
1. Погорѣловъ, Валерий. — Кой покръсти руситѣ? Сп. Славянска беседа, год. II, 1938, кн. 4, стр. 146—153.
2. Попруженко, Μ. Г. — България и Киевска Русь. Списание Родина, София, год. I, 1939, кн. 3, стр. 27.
3. Вж. тук по-долу.
4. Греков, Б. Д. — Киевская Русь, стр. 277.
5. В 1848 г. руската Археографическа комисия е наброявала 168 ръкописни летописи, признати от нея като годни за научно използуване.
6. Значението на летописите в древна Русия се изтъква от проф. Д. С. Лихачев в неговия труд „Русские летописи“ — изд. Акад. Наук CCÇP, Москва Ленинград 1947, стр. 8, 9, 10 и сл.
3
За такъв основен извор и първостепенен паметник руската историография счита началния руски летопис,,наречен по името на един от неговите автори Несторов летопис, или, както самият летописец го е назовал, „Повѣсть временныхъ лѣтъ“. Той съдържа с големи подробности разказа, как Владимир избрал след дълги колебания християнската вяра, как се покръстил след чудотворното си оздравяване в Корсун и как покръстил на свой ред и целия руски народ. Ще се спра подробно на този летописен разказ, ще проуча неговото съдържание и ще сравня сведенията, които той ни дава, с данните за покръстването на Владимира у други съвременни на нашия извор произведения. Те са, разбира се, твърде оскъдни, но за щастие, руската историография все пак наброява няколко такива ценни паметници, които, ще го подчертая още тук, основно се различават както по тон, тъй и по съдържание от „Повѣсть временныхъ лѣтъ“. Това са главно произведенията „Слово о благодати“ на митрополита Илариона [1], „Память и Похвала Владиміру“ на монаха Якова [2], „Сказаніе о св. св. Борисѣ и Глебѣ“, което се приписва на Нестора [3], както и някои други руски жития.
1. Иларіонъ, Житіе Владиміра, Чтенія -въ Обществѣ Исторіи и Древностей Россійскихъ при Московскомъ Университетѣ, 1848, 7.
2. Вж. „Память и Похвала Владиміру Монаха Якова“, Голубинскій, Е. ,Е. — Исторія Русской Церкви, т. I, ч. I., стр. 238—245.
Също : изд. Срезневскій, В. — Память и Похвала Владиміру. Мусинъ-Пушкинскій Сборникъ. Записки Имп. Академіи Наукъ, т. LXXII, прил. 5.
Също: изд. Срезневскій, В. — Память и Похвала князю Владиміру и его, житіе по списку 1494 г. Записки Имп. Академіи Наукъ, т. I, ч. 6.
3. Несторъ — Сказаніе о св. св. Борисѣ и Глебѣ. Христіанское чтеніе, 1849, 2.
Също: изд. Бодянскій — Чтенія Общества Исторіи и Древностей Россійскихъ при Московскомъ Университетѣ, 1859, 1.