ЦЪРКВА И ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ
Петър Петров, Христо Темелски
 

ШЕСТА ГЛАВА

СЪЗДАВАНЕ НА МАКЕДОНСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ВЪВ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ

С капитулацията на Югославия през 1941 г. западният дял от Македония, включващ околиите Дебърска, Стружска, Кичевска, Гостиварска, Тетовска и някои преспански села, бил окупиран от Италия. В духовно отношение този дял бил под юрисдикцията на Албанската архиепископия в Тирана. По това време започнала и народноосвободителната борба в Македония, в която се включило и част от духовенството. След капитулацията на Италия (8 септ. 1943 г.) от Гостивар до Ботун и Дебър била формирана свободна територия, в която започнало възстановяване на църковния живот. Фактически към Главния щаб на Народноосвободителната войска (НОВ) и партизанските отреди на Македония (ПОМ) било формирано верско отделение. Със заповед от 15 октомври 1943 г. за верски референт бил назначен дебърският свещеник Вельо Т. Манчевски [1] . На свободната територия били създадени 9 енории (обхващащи около 30 села), които провели свещеническо събрание в с. Издеглаве. От поканените 13 свещеници се явили 11, които изградили архиерейско наместничество с наместник свещеник Антим Поповски. Приет бил норматив за църковните такси. Събранието изготвило и списък на учителите, които можели да преподават на македонски език. Скоро обаче тази свободна територия била заета от германски войски и албански терористи. Започнал жесток терор над населението и неговото духовенство. Дейността на архиерейското наместничество била прекратена, а свещеник А. Поповски бил арестуван и физически измъчван [2].

На Второто заседание на Антифашисткото вече за народно освобождение на Югославия (АВНОЮ), проведено на 29 ноември 1943 г., били положени основите на новия държавен и обществен живот в нова Югославия. Македония била призната като свободна федеративна единица във Федеративна народна република Югославия, а македонският народ също бил признат като отделен народ в голямото семейство на югославските народи  [3]. С наближаването края на войната някои македонски духовници замислили разрешаването на църковния въпрос. По инициатива на свещениците Кирил Стояновски, Никола Апостолски и Методи Гогов била организирана група, чията задача била изграждането на свободна и независима църковна организация. А през октомври 1944 г. в с. Врановци се формирал Инициативен комитет за организиране на църковния живот в Македония. В този комитет влезли свещениците Вельо Манчевски, Методи Гогов, Панде Поповски, поп Шако и Спиро Дамевски. Подобни комитети били сформирани по-късно в Битоля и Прилеп [4].

На 13 ноември 1944 г. в Скопие свещениците Кирил Стояновски и Никола Апостолски завзели сградата на митрополията. Междувременно тук пристигнали от с. Врановци и няколко членове на Инициативния комитет, които веднага изпратили писма до всички архиерейски наместничества в Македония как да ръководят църковните дела. Комитетът взел и подготвителни мерки по избора на делегатите за Първия църковно-народен събор, който трябвало да утвърди изграждането на църквата в Македония. Съборът бил проведен на 4 и 5 март 1945 г. в Скопие, като на него присъствали над 300 делегати ­ свещеници и миряни. Първо бил изнесен доклад за ролята на Охридската архиепископия в историята на македонския народ. След оживени дискусии била приета следната резолюция: 1) Да се възобнови Охридската архиепископия като Македонска православна църква (МПЦ), която щяла да бъде самостоятелна и нямало да се подчинява на която и да било друга “помесна национална православна църква”. 2) Църквата трябвало да има свои народни епископи и народно свещенство, “за да се запазят характерните особености на македонския народ и той да бъде по-близко до своята родна църква”. 3) Първият македонски архиерей щял да носи титула “Охридски архиепископ”, а МПЦ щяла да се нарича “Свети Климентова Охридска архиепископия” [5]. В резолюцията се посочвало, че архиепископът трябвало да бъде хиротонисан в Охрид и ще заемел престола на охридските архиепископи. След възобновяването на Охридската архиепископия трябвало да бъдат известени за това всички автокефални православни църкви. В последната седма точка се пояснявало, че “доколкото ще бъде създадена Всеюгославска патриаршия, МПЦ като равноправна да влезе в нейния състав, заедно с другите църкви от Демократична федеративна Югославия”. На събора бил избран и нов Инициативен комитет за организиране на МПЦ с председател протойерей Кирил Стояновски [6].

Научавайки за събора и неговите решения, Сръбската православна църква (СПЦ) реагирала остро. На заседание на нейния Архиерейски синод от 22 септември 1945 г. било взето решение, че “не може да се признае никаква и независима църква във Федерална Македония, която е прогласена против волята и съгласието на Майката църква и каноничната йерархия”. Също така “не признава и осъжда всякаква акция и работа на самозвания Инициативен комитет за организиране на православна църква в Македония” [7]. От своя страна Инициативният комитет свикал на 9 и 10 май 1946 г. в Скопие голяма свещеническа конференция, на която присъствали около 200 духовници от всички краища на Македония. След като те били запознати със становището на СПЦ, била приета следната резолюция: “Църквата в НР Македония да има народни архиереи, народно свещенство и самоуправност в решаването на всички вътрешни църковно-народни въпроси; владиците да бъдат избирани от народа и свещенството; да се работи за по-скорошното формиране на православна църква в Югославия, в която да влезат всички църкви [от републиките] при равноправни начала; църквите в републиките да се самоуправляват във вътрешните църковни въпроси, да се ръководят от свои народни архиереи, които ще бъдат членове на Архиерейския събор на църквата в Югославия с еднакви права и задължения; всяка църква да има по един представител в Синода на църквата в Югославия; от представителите на всички църкви да бъде изработен нов устав на църквата в Югославия и приет от Църковно-народен събор” [8]. Докато в резолюцията от 1945 г. се настоявало за автокефалност, то тук ориентацията била за автономност, но не в състава на СПЦ, а в състава на бъдещата Югославска църква. В духа на приетата резолюция бил отправен и апел към архиереите и свещенството в другите югославски републики ­ поради настъпилите нови условия след освобождението съвестно и отговорно да пристъпят към решаването на църковните проблеми.

В продължение на повече от едно десетилетие продължили престрелките между Инициативния комитет и СПЦ. Последната на редица заседания на Архиерейския си събор приемала решения, че по никакъв начин не признава самостойна МПЦ и апелирала за възстановяване на църковния порядък отпреди април 1941 г. По ред причини Инициативният комитет бил заставен да следва политиката на разбирателство и сътрудничество със Св. Синод на СПЦ. През 1956 г. при спогодба със сръбския патриарх, който бил привременен администратор на македонските епархии, била извършена реорганизация на църквата в Македония. Фактически били формирани три епархии ­ Скопска, Охридско-Битолска и Злетовско-Струмишка, които пък били разделени на архиерейски наместничества [9]. Изправен пред редица пречки (най-вече решението на Архиерейския събор на СПЦ от май 1958 г. за изпращане на сръбски владици в Македония), Инициативният комитет решил да свика Втори македонски църковно-народен събор. За да няма реакция от страна на СПЦ, бил поканен и патриарх Герман, който обаче не уважил поканата. Съборът бил проведен от 4 до 6 октомври 1958 г. в Охрид (в църквата “Св. София”) и на него присъствали 219 делегати (свещеници и миряни). Отново било прието решение за възобновяването на древнопросиялата Охридска архиепископия, като тя щяла да се нарича Македонска православна църква (МПЦ). Веднага след това бил избран македонски митрополит ­ глава на МПЦ, който получил титула “архиепископ Охридски и Скопски и митрополит Македонски”. Изборът паднал върху топличкия епископ Доситей (родом от Маврово), чието седалище станал гр. Скопие. Твърде символично патриархът на СПЦ бил признат за върховен глава на църквата в Македония. За епископ на Злетовско-Струмишката епархия бил избран протосингелът архимандрит Наум (Тома Димовски), а за Преспанско-Битолската Никола Трайковски (в монашество Климент). На 6 октомври Съборът приел и устава на МПЦ.

Съществен проблем било намирането на още един епископ, за да се извърши хиротонията на двамата избрани епископи. След редица перипетии през юли 1959 г. сръбският и македонски патриарх Герман, придружен от епископите Бачки Никанор, Горно-Карловацки Симеон и Банатски Висарион, направил официално посещение в Скопие. На 19 юли бил хиротонисан за епископ на Преспанско-Битолската епархия архимандрит Климент, а на следващата неделя, 26 юли, в Щип била хиротонията на архимандрит Наум за епископ на Злетовско-Струмишката епархия. По този начин МПЦ се сдобила със свои архиереи и започнала да води редовен църковен живот [10].

С това обаче отношенията на Македонската православна църква със СПЦ далеч не били уредени. През 1960 г. цариградският патриарх Атинагорас протестирал остро пред сръбския патриарх против посещението на епископ Наум в Австралия, където той от името на МПЦ осветил църквата “Св. Георги” в Мелбърн. В своя отговор патриарх Герман уведомил цариградския патриарх, че новосъздадената Македонска православна църква е автономна (а не автокефална), че начело стои митрополит (а не архиепископ), че тя канонически е в единство със СПЦ чрез нейния патриарх, който е върховен глава и на Македонската православна църква. В същото писмо Република Македония е определена като автономна, а не суверенна държава [11].

Непризнаването на Македонската православна църква като самостоятелна и самоуправна намерило израз в редица действия на Сръбската православна църква. Патриарх Герман се отказал от титлата “патриарх сръбски и македонски” и останал само “патриарх сръбски”. Той забранил на митрополит (а не архиепископ) Доситей извън Македония да носи бяла панкамилавка с кръст, което означавало оспорване на самостоятелния статут на МПЦ. Самият Доситей навсякъде бил наричан “митрополит скопски”, а не “митрополит македонски”, като се оспорвало правото му на “охридски архиепископ”. В общуването си с отделни митрополити от Македония СПЦ църква правела това директно, а не посредством митрополит Доситей. В международните си контакти СПЦ редовно дезавоирала представители от Македония като дейци на самостоятелна църква. Най-сетне СПЦ се обявила решително против създаването на македонски православни общини в отвъдморските земи (САЩ, Канада и Австралия) [12].

При така изострените отношения дейците на Македонската православна църква решили да обявят нейната самостоятелност. За целта на 17 юли 1967 г. в Охрид бил свикан Трети църковно-народен събор. След тържествената архиерейска служба в катедралната църква “Св. София” съборът започнал деловата си работа. Най-напред било направено изменение и допълнение на устава на МПЦ, с което били открити две нови епархии: Дебърско-Кичевска и Американо-Канадско-Австралийска. След това Св. синод съобщил известието за негативното отношение на СПЦ спрямо автокефалността на МПЦ. Съборът единодушно решил и провъзгласил автокефалността на МПЦ. В прието решение било записано, че “Македонската православна църква ­ наследница на обновената Охридска архиепископия ­ се провъзгласява за автокефална” и нейният първойерарх се титулува “Архиепископ Охридски и Македонски”. Освен това диоцезът на автокефалната МПЦ “се покрива с границите на македонската национална държава ­ Социалистическа Република Македония” [13].

На следващия ден 18 юли с. г. Съборът приел устава на МПЦ, според който висшата църковно-административна йерархия била: Архиепископ; св. Архиерейски синод; Архиерейски църковен съд и Църковно-просветен съвет. Според новия устав МПЦ имал следните епархии: Скопска със седалище в Скопие, чийто архиерей е архиепископът; Преспанско-Битолска със седалище в Битоля; Брегалнишка с център в Щип; Дебърско-Кичевска с център в Охрид; Полошко-Кумановска със седалище в Скопие; Повардарска с център във Велес; Струмишка със седалище в Струмица; Американско-Канадска македонска православна епархия; Австралийска македонска православна епархия, и Европейска македонска православна епархия [14].

С писмо от 31 август 1967 г. Св. синод на МПЦ информирал Архиерейския събор на СПЦ за своето решение, като се надявал, че то ще бъде признато от всички сестри православни църкви.

Опитите на МПЦ за самостоятелност срещнали решителната съпротива на Сръбската православна църква. На извънредно заседание на Архиерейския събор, проведено на 14 и 15 септември 1967 г., било решено, че Македонската православна църква “самоволно и неканонически” се е отделила в “разколническа верска организация”. Мотивировката била, че Македония не е самостоятелна държава, а само федерална част от държава, т.е. тя имала ограничен суверенитет. За това свое решение СПЦ уведомил останалите поместни православни църкви. А на 19 март 1968 г. Синодът на СПЦ решил: “Да се подведат под канонически църковен съд и се нареди повдигане на действия против виновниците за създаване на верска разколническа организация в православната църква в Македония” [15]. Освен това било прекъснато богослужебното и канонично общение с висшата йерархия на МПЦ, без обаче да се прекъсва това общение с вярващия народ в Македония [16].

Автокефалността на МПЦ не била призната както от Цариградската вселенска патриаршия, така и от посестримите автокефални православни църкви, в това число и Българската православна църква. Наскоро бяха открити документи за поведението на Българската православна църква към започналия след 1967 г. македоно-сръбски църковен спор. През пролетта на 1968 г. злетовско-струмишкият епископ Наум на връщане от Букурещ се отбил в София и на 1 април провел делови разговор с патриарх Кирил и варненско-преславския митрополит Йосиф. Македонският архиерей бил пристигнал с тайна мисия да “търси формално, братско признание и го получава”. Фактически патриарх Кирил изказал възхищението си от упоритостта, с която македонските духовници се борели за своята самостоятелност и дал ясно да се разбере, че БПЦ и българският народ няма явно да се обявят срещу македонската автокефалност. В докладната си записка до българското външно министерство от 10 април 1968 г. патриарх Кирил съобщил следната резолюция: “Българският патриарх Кирил счете за потребно във възможно най-сърдечен тон да увери епископ Наум в любовта на Българската църква и на българския народ към нашите братя в Македония, като се изрази и обич и почит към Сръбската църква и към сръбския народ.” [17]

Независимо от спора със СПЦ и непризнаването от останалите източно-православни църкви, вече няколко десетилетия тази църква продължава да води свой самостоятелен църковен живот. През 1981 г. след 23-годишно архипастирство починал първият архиепископ Доситей, чийто приемник станал Ангеларий. Той стоял начело на МПЦ пет години и бил наследен от архиепископ Гавриил. През 1993 г. за архиепископ бил избран 81-годишният Михаил. През октомври 1999 г. за пети пореден архиепископ на МПЦ бил избран Брегалнишкият епископ Стефан (роден на 1 май 1955 г. в с. Добрушево, Битолско).

Освен канонични, Македонската православна църква има и сериозни исторически проблеми за своето признаване, или по-точно непризнаване, от останалите поместни православни църкви.

Въпросът за църковния живот в историко-географската област Македония винаги е бил свързан с политическото положение на Балканския полуостров, с включването на областта в една или повече държави. Но всички тези държави, дори и тогава, когато налагали своя йерархия във владяната от тях територия, имали официално признати църкви. Такива църкви с ранг патриаршия през средновековието имали и Византия, и България, и Сърбия. Такава била Вселенската цариградска патриаршия и зависимата от нея Охридска българска архиепископия по време на османското владичество. Такива самостоятелни в края на XIX и първата половина на XX век са църквите на България, Гърция и Сърбия.

Като държава Македония никога не е съществувала до края на Втората световна война. Опитите да се говори за македонска държава по времето на Самуил в края на Х и началото на XI век са груба фалшификация на историческите факти. Историята не познава и отделен македонски етнос до края на Втората световна война, когато с държавен декрет живеещото в продължение на векове в тази област българско население е обявено за “македонско”. От само себе си се разбира, че в тази област никога не е имало и македонска църква до края на Втората световна война.

Днешната Македонска православна църква няма нищо общо и никога не е била наследник и продължител на Охридската българска архиепископия. Както е добре известно, тази архиепископия бе създадена от Византия за нейните политически цели, за асимилация на българското население в Македония. В отделни периоди диоцезът й попада ту в България, ту отново във Византия, ту в Сърбия, а накрая и в Османската империя, за да бъде ликвидирана през 1767 г. от своя създател  Вселенската цариградска патриаршия. А това, че земите на днешна република Македония са влизали някога в диоцеза на тази Охридска българска архиепископия, далеч не дава право на приемственост със съвременната Македонска православна църква.

Днешна Македония като държава се простира само върху един дял от историко-географската област Македония ­ Вардарския. Нима Егейският и Пиринският дял нямат същите права над Охридската българска архиепископия, за да бъде тя узурпирана само от Македонската православна църква?

Канонично и исторически нито един от архиeреите на Македонската православна църква няма право да включва в титлата си названието “македонски”. Същото се отнася и за архиепископа ­ и той няма право да се нарича “охридски”. А ако все пак тази архиепископия бъде възстановена, тя трябва да носи истинското си име “Охридска българска архиепископия”, а нейният предстоятел “охридски български архиепископ”.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Белчовски, J. Историските основи за автокефалноста на Македонската православна црква. Скопие, 1990, с. 138.

2. Димевски, Сл. Цит. съч., с. 217.

3. Димевски, Сл. Цит. съч., с. 218.

4. Белчовски, J. Цит. съч., с. 141.

5. Грозданоски, Р. Михаил Архиепископ Охридски и Македонски. Скопие, 1994, 105­106.

6. Белчовски, J. Цит. съч., с. 142.

7. Пак там, 142­143.

8. Белчовски, J. Цит. съч., 143­144.

9. Пак там, с. 147.

10. Белчовски, J. Цит. съч., с. 154; Димевски, Сл. Цит. съч., с. 223.

11. Илиевски, Д. Цит. съч., 154­155.

12. Пак там, 156­157.

13. Грозданоски, Р. Цит. съч., 111­112.

14. Белчовски, J. Цит. съч., с. 155.

15. Илиевски, Д. Цит. съч., 179­193.

16. Грозданоски, Р. Цит. съч., с. 113.

17. Ангелов, В. Ролята на Българската православна църква в македоно-сръбския църковен спор от 1967-1968 г. ­ Българска историческа библиотека, 2000, кн. 4, с. 66.