ПЕТА ГЛАВА
ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1912-1944 Г.

1. Македония в ръцете на сръбските и гръцките завоеватели (1912­1915 г.)
2. Екзархийското дело по време на Първата световна война (1915-1918 г.)
3. Македонските земи между двете световни войни
4. Екзархийското дело по време на Втората световна война

На 29 февруари (13 март) 1912 г. между България и Сърбия бил подписан съюзен договор. Според него при бъдеща успешна война с Турция на България се признавало правото върху териториите на изток от р. Струма, а на Сърбия ­ върху земите на север и запад от Шар планина. Останалите територии, ако не се постигнело съгласие, се разделяли на “безспорна” и “спорна” зона. Безспорната зона обхващала териториите южно от линията Крива паланка ­ манастира Гърбовци при Охридското езеро и се предоставяла на България. Спорната зона обхващала градовете Куманово, Скопие, Гостивар, Кичево, Тетово, Струга и Дебър и при липса на съгласие руският император като арбитър ще определи на коя от двете държави да бъде предоставена.

На 29 май 1912 г. към договора се присъединила и Гърция, без обаче да бъдат уговорени каквито и да било териториални въпроси. Скоро след това било постигнато и устно споразумение между България и Черна гора. Така се създал Балканският съюз.

Войната на съюзниците с Турция започнала на 5 октомври 1912 г. Българската войска, в състава на която имало и около 15 000 души от македоно-одринското опълчение, по численост почти била равна на армиите на останалите три държави взети заедно. При това българите изнесли на плещите си главната тежест срещу турската армия, дислоцирана в Югоизточна Тракия, докато съюзниците водили откъслечни сражения и постигнали леки победи.

За около 40 дни българската войска разгромила основните турски сили и на 20 ноември било сключено предварително примирие за спиране на бойните действия. Намесили се Великите сили и на конференцията на посланиците в Лондон на България се предоставили всички освободени земи, като българите нямало да претендират за Цариград и Солун. На 9 януари 1913 г. Турция приела това решение, но на другия ден младотурците извършили преврат и го отхвърлили. Затова още през януари започнал вторият етап на войната: българската армия нанесла сериозни поражения на турските войски при Булаир и Шаркьой, а на 13 март с.г. с мощна атака превзела и Одрин. Отново се стигнало до примирие, а на 17 май 1913 г. бил подписан и Лондонският мирен договор, според който на България се давали земите на запад от линията Мидия-Енос. Все тогава, през май 1913 г., Сърбия и Гърция сключили съюзен договор, заявили, че българо-сръбският договор вече не съществува, а сръбски дипломати заявили открито, че Сърбия няма да излезе от Македония и е готова да воюва.

Още в хода на военните действия през 1912 г. сърби и гърци започнали да закриват българските национални институции в Македония и да създават свои. Така на 15 октомври с.г. сръбското правителство разделило завладените от сърбите територии на четири окръга ­ Кумановски, Скопски, Тетовски и Дебърски, т.е. цялата “спорна” зона, като включило части от безспорната зона ­ Кратовска и Велешка околия. Към Скопския окръг пък били включени Неготинска, Гевгелийска и Дойранска околии, които били освободени от българската войска и административно се числели към Кукушки окръг. По същия начин действала и Гърция: тя настоявала за оттеглянето на българския гарнизон от Солун и дори предявила претенции за редица околии от Драмски, Серски, Кукушки и Солунски окръзи, въпреки постигнатото с Българското главно командване споразумение, че всички територии източно от р. Вардар оставали под българско военно управление.

Все по това време сръбските и гръцките власти започнали да обезоръжават четите на ВМОРО, да ги преследват и арестуват. На терор и преследване били подложени също така учителите и свещениците. Тези репресии се засилили особено много от януари 1913 г., когато българската армия била ангажирана във втория етап на войната [1].

Докладите на българските митрополити, архиерейски наместници, учители, граждани и колективни изложения на населението разкрили ужасяващата обстановка на терор, убийства, насилия и заплахи над българското население в Македония, упражнявани от сръбските и гръцките власти.

В сръбската зона още през ноември обявили цялото българско население за сърби и започнали планомерно преследване на всички, изявяващи се като българи. Тази дейност се засилила особено много през декември. От януари 1913 г. започнало овладяването на всички български манастири ­ прогонване на българското духовенство и заменянето му със сръбско. След това дошъл ред на училищата и църквите: изгонени и прокудени в България били всички учители и свещеници, които отказали да се запишат като сърби; в църквите били назначени сръбски свещеници, в училищата ­ сръбски учители, а българската учебна литература била унищожена. През март 1913 г. били прогонени всички български архиерейски наместници, а през юни с.г. ­ и митрополитите: скопският Неофит, велешкият Мелетий, битолският Арсений и дебърският Козма. В Скопската епархия дори бил забранен празникът на св. Кирил и Методий, а в Кичевско като сърби били записани и българите мохамедани (помаци), тъй като говорели български [2].

Същата политика се провеждала и в гръцката зона. Тук с терор, заплахи и убийства всички българи се записвали като гърци, църквите и манастирите били отнети и присъединени към Цариградската патриаршия, повсеместно бил въведен гръцкият език. Учителите и целият църковен клир били прокудени в България. Това станало и във Воденско, и в Костурско, и в Ениджевардарско, и в Верско, и в Солунско [3].

На 16 юни започнала Междусъюзническата война, завършила с Букурещкия диктат от 10 август 1913 г., според който на Сърбия била дадена Вардарска Македония с 24 000 км2, на Гърция ­ Егейска Македония с 34 000 км2. В пределите на България останала само Пиринска Македония и районът на Струмица с около 8000 км2. На българското население в поробените земи не останало нищо друго, освен да защитава правата и българската си идентичност с оръжие в ръка. Така се стигнало до възобновяване борбата на четите на ВМОРО и до връхната точка на тази борба ­ Охридското въстание [4].

По обобщени данни на ВМОРО, предадени и на Карнегиевата анкета, само за няколко месеца през 1912 и 1913 г. сръбските власти заграбили, унищожили и забранили съществуването на повече от 200 черковни и общински управи, 641 български основни училища, 8 пълни средни училища, 43 класни училища с 1013 учители и 37 000 ученици, 761 български черкви, 45 манастира и пет митрополии с 833 свещеници, 14 архиерейски наместници и пет митрополити, 38 читалища и над 200 големи и малки обществени и частни библиотеки, двете български печатници в Скопие и Битоля, и т.н. Охридската, Битолската, Велешката, Дебърската и Скопската екзархийски епархии минали под ведомството на Сръбската православна църква.

В Беломорска Тракия гръцките окупационни власти заграбили и обявили за гръцки над 120 български черковно-училищни настоятелства, 370 български основни, 25 класни и 4 средни училища със 750 учители и 26 000 ученици, както и 357 български черкви и параклиси, 22 читалища, около 120 училищни и частни библиотеки, три български печатници, и т.н. [5] Солунската епархия минала към диоцеза на Атинската архиепископия, а управляващият архимандрит Евлогий бил удавен в морето (юли 1913 г.).

2. Екзархийското дело по време
на Първата световна война (1915-1918 г.)

Само година след подписването на Букурещкия мирен договор избухнала Първата световна война (28 юли 1914 г.). На България било необходимо повече от една година да определи на чия страна ще вземе участие ­ Съглашението или Централните сили. Ориентацията било към втората групировка, тъй като нейната дипломация предлагала цялостното възвръщане на Македония. В края на септември 1915 г. била извършена обща мобилизация и на 14 октомври цар Фердинанд издал манифест, с който обявил война на западната ни съседка Сърбия. В него монархът заповядал на българската армия “да прогони неприятеля из пределите на Царството, да срази вероломния съсед и да освободи от тегло нашите измъчени под сръбското иго братя” [6].

Сформирани били три оперативни армии с обща численост над 800 000 войници. Първа и Втора армия били дислоцирани срещу Сърбия. За по-малко от два месеца българските войски освободили Вардарска Македония и окупирали цяла Източна Сърбия до Морава и голяма част от Косово. В края на ноември 1915 г. Сърбия била заличена от картата на Европа. Подобна била и съдбата на Сръбската православна църква, като от нейните осем епархии шест изцяло или частично влезли в българската зона: Скопската и Велешко-Дебърската в Македония; Нишката в Поморавието; Тимошката и Белградската в Източна Сърбия и Рашко-Призренската в Косово. По-голямата част от духовенството, заедно с някои от митрополитите, успели да избягат заедно със сръбските войски; а онези, които останали, били интернирани във вътрешността на България [7].

Бързият ход на българските войски в Македония и Сърбия през есента на 1915 г. поставил Българската екзархия пред сложна задача ­ да организира отново своето ведомство в завзетите земи. Още траурът (от смъртта на екзарх Йосиф I) не бил свален от Синодалната палата, когато на 21 октомври 1915 г. синодалните митрополити се събрали на заседание. В протокол № 44 е записано, че “въпросът за благоустройството на новоосвободените земи в духовно отношение е от голяма важност и за правилното му разрешение той има нужда от едно по-обстойно и по-основателно изучаване. Додето това стане, Св. синод намира, че тия земи трябва да се оставят временно върху духовните грижи на съседните митрополити” [8]. С голяма острота излязъл на преден план и въпросът за завръщането в Македония на прокудените от сръбския режим български митрополити и духовници. Мнозина от тях сами изявили такова желание като отправили молби до Св. синод. Освен това българските военни власти, окръжните и околийски началници, а и самото население в Македония отправяло искания за изпращане на български духовници. За същото настоявали и старите изселнически колонии от тези области в София и страната. От своя страна и Министерството на външните работи и изповеданията (МВнРИ) няколкократно подканяло Св. синод да предприеме официални мерки в тази насока. Едва в заседанието си от 27 октомври 1915 г. Св. синод приел специално Окръжно №7077 до всички митрополити в страната, което било отпечатано на 11 ноември 1915 г. В него се приканвали свещениците-бежанци, временно настанени на църковна служба в България, да се завърнат в предишните си енории, ако вече са освободени [9].  Това забавяне се дължало главно на финансови причини, тъй като до есента на 1913 г. Българската екзархия извън пределите на страната (със седалище в Цариград) била издържана от държавата. Именно по този повод започнала преписка между Св. синод и МВнРИ, като още на 10 ноември 1915 г. министерството отпуснало субсидия от 30 000 лв., но тя била крайно недостатъчна. Според прогнозните изчисления на Българската екзархия само за първото полугодие на 1916 г. за издръжката на българското църковно ведомство в новоосвободените земи били нужни 1 113 020 лв. Те били необходими за откриването на 11 нови епархии, за издръжката на свещениците в тях, за откриването на две нови семинарии и на пет свещенически училища. В тази сума влизала и издръжката на митрополиите в Гюмюрджина, Неврокоп и Струмица. [10] Финансовото обезпечаване на Българската екзархия било решено през декември 1915 г. На 22 декември ХVII Обикновено народно събрание приело “Решение за определяне размера на дневните пари на духовните лица, командировани в новоосвободените земи в Стара Сърбия”. Според това решение командировъчните средства на духовниците се изравнявали с тези на командированите чиновници по гражданското ведомство. Още преди приемането на въпросното решение в бюджета на МВнРИ за новата финансова година бил предвиден кредит за командированите духовници в размер на 125 000 лв. От своя страна и Св. синод утвърдил новия си бюджет, съобразно с нарасналите потребности [11].

В македонските епархии възстановяването на екзархийското ведомство протекло бързо и почти безпроблемно, тъй като сръбската църковна организация за период от две години все още не била пуснала дълбоки корени. Освен това Св. синод разчитал на старото духовенство ­ тези, които били останали и тези, които веднага се завърнали от краткотрайно изгнание в България. Практически в македонските епархии нямало командировани свещеници, което много облекчавало както църковния бюджет, така и отношенията между пасоми и духовници. Обаче пред македонските свещеници стоели по-специфични задачи, отколкото преди Балканските войни. Ето какво пише в една уводна статия в органа на Българската православна църква: “На македонския свещеник предстои днес да заработи за насаждане в душата на тамошното население на социални добродетели, защото тези добродетели остават винаги назад в един поробен народ... Свещеникът днес в Македония не се призовава вече за оная работа, която той вършеше по-рано. Той не е революционер, който да мисли само за освобождението на своето отечество, а преди всичко работник, който да създава в душата на своето паство етични идеали, социални добродетели.” [12]

Скопската епархия била една от първите, в която започнала възстановяването на екзархийското ведомство. Бившият скопски митрополит Неофит, който временно управлявал Одринската епархия,  по нареждане на Св. синод предал управлението на своя протосингел архимандрит Никодим и тръгнал за Скопие. През ноември 1915 г. той заел каноническия си престол като телеграфически бил поздравен от цар Фердинанд. В телеграмата се казва: “Вестта за щастливото завръщане на Ваше Високопреосвещенство в престолния град на Скопската епархия ми причини голямо удоволствие и радост. Като Ви благодаря сърдечно за патриотическите привети, препоръчвам се на Вашите светителски молитви” [13]. Първата задача на митрополит Неофит била да посрещне прокудените от 1913 г. български духовници. Проблеми по тяхното настаняване нямало, тъй като настанените по енориите сръбски свещеници по време на двегодишния режим се били изтеглили с отстъпващите сръбски войски. Поради военновременната обстановка Св. синод разрешил на всички македонски митрополити да не се придържат стриктно към Екзархийския устав, а да назначават по свое усмотрение временни епархийски духовни съвети и протосингели, да откриват канцеларии и др. [14] Митрополит Неофит започнал и възстановяването на архиерейските наместничества в епархията си, която имала девет духовни околии. Обаче поради ограничения бюджет за 1916 г. Св. синод му наредил да намали техния брой на четири, като ги окрупни. Освен това митрополит Неофит бил натоварен и с управлението на бившата сръбска Рашко-Призренска епархия. За целта още през февруари 1916 г. той изпратил за свой архиерейски наместник в Прищина свещеник Трифон Стоянов, като информирал Св. синод, че там имало нужда от български свещеници. Синодалните владици се съгласили командированите свещеници в тази епархия да се ползват със същите привилегии, както тези в Поморавието и Тимошко. Те обаче препоръчали на митрополит Неофит да не предприема църковно-административни преустройства, тъй като такива щели да бъдат направени в цялостен мащаб след края на войната [15].

От началото на 1916 г. започнало възобновяването на екзархийското управление в Дебърска епархия. 80-годишният митрополит Козма (Пречистански) пристигнал в края на декември 1915 г. в епархията си, но починал в Кичево на 11 януари 1916 г., на път за епархийския център. Той бил погребан на 13 януари с. г. в близкия манастир “Св. Богородица” ­ Пречиста [16]. Първоначално Св. синод определил за временен наместник на овдовялата Дебърска епархия велешкия митрополит Мелетий. Той обаче бил възпрепятстван да пристигне навреме дори във своята канонична епархия, затова управлението било поверено на охридския митрополит Борис. Дебърчани от своя страна помолили Св. синод да им назначи за управляващ епархията архимандрит Кирил, който бил от този край. Синодалните архиереи препоръчали на митрополит Борис да назначи Кирил за свой протосингел в Дебър [17]. Архимандрит Кирил Рилски, който е родом от с. Битуше, пристигнал в Дебър на 26 април 1916 г. и стоял начело на епархията до 18 декември 1918 г., когато предал управлението на сръбските духовни власти [18].

До 7 декември 1915 г. бившият охридски митрополит Борис управлявал временно Маронийска епархия, след което бил сменен от бившия скопски митрополит Теодосий [19]. На 9 декември той пристигнал в София и оттам на 18 декември 1915 г. заминал за каноничната си епархия. Пристигайки в Охрид първата му задача била да назначи епархийски духовен съвет, съставен от местни градски свещеници. Родолюбивият македонски българин Наум Тюфекчиев подарил в памет на покойния си син Александър сумата от 5000 лв., която владиката трябвало да раздаде на “бедните и многострадални свещеници” в Охрид, Ресен, Струга, Скопие, Велес, Прилеп, Битоля и Дебър [20]. В доклад до Св. синод митрополит Борис съобщил, че в епархията му не бил останал нито един сръбски или сърбомански духовник, тъй като те отстъпили заедно със сръбската войска. Само в Крушово и някои околни села намерил 15 влашко-гъркомански свещеници с 1571 къщи. До началото на войната те били към ведомството на Цариградската гръцка патриаршия и били на пряко подчинение към гръцкия митрополит в Крушово, който починал малко преди започването на военните действия. Освен тях в епархията му имало и 8 румънски свещеници, издържани непосредствено от външното министерство на Румъния и се смятали за независими от Цариградската гръцка патриаршия. При новите условия влашко-гъркоманските и румънските свещеници проявили желание за присъединяване към Българската екзархия [21].

Титулярният митрополит на Велешка епархия Мелетий още през ноември 1913 г. бил оставен от екзарх Йосиф I за екзархийски заместник в Цариград. Две години по-късно, през ноември 1915 г., Св. синод му изпратил за временен заместник архимандрит Харитон, бивш протосингел в Ловчанска епархия. Последният пристигнал в Цариград на 20 ноември 1915 г., но възникнали недоразумения по неговото представяне пред турското правителство. Българският пълномощен министър Г. Кулишев искал да го представи като викарий (помощник) на митрополит Мелетий, но архимандрит Харитон по предписание на Св. синод държал да бъде считан като “представител на св. Българска Екзархия в Цариград”. Потърсено било съдействието на МВнРИ, а то от своя страна отнесло въпроса до Св. синод. Последният решил да телеграфира на архим. Харитон да възприеме становището на пълномощния министър и да бъде представен като викарий на митрополит Мелетий [22].

В началото на декември 1915 г. Мелетий Велешки уведомил синодалните архиереи, че вече представил своя помощник пред властите в Цариград и тръгва за София, откъдето ще замине за Велес. Той обаче се притеснил, че там няма митрополитски дом и помолил Св. синод за нужното разпореждане. От своя страна Св. синод решил да пише на МВнРИ да предвиди в бюджета за 1916 г. средства за наем на сграда за митрополитски дом [23]. През януари 1916 г. митрополит Мелетий пристигнал в София и се забавил доста с тръгването си за Велес. На заседание на Св. синод от 8 март 1916 г. бил поставен въпросът, защото се бави още Мелетий в София. Причината на това забавяне се разкрива от едно писмо на МВнРИ от 23 февруари 1916 г. отправено до върховната църковна управа. В него се посочва, че отпътуването на владиката трябвало да се отложи, понеже неговата епархия граничела с Южния фронт, където “предстояло да се развият твърде важни събития”, а освен това въпросът с неговия заместник в Цариград архим. Харитон “оставал още висящ” [24]. Едва през март 1916 г. владиката пристигнал във Велес и поел възобновяването на екзархийското епархийско управление. Същевременно възникнали редица проблеми около Екзархийското заместничество в турската столица и дори съществуването му било поставено под въпрос. Ето защо Св. синод възприел мнението на МВнРИ и наредил на митрополит Мелетий да се завърне в Цариград и да заеме предишното си служение. През декември 1917 г. той оставил Велес и отново поел заместничеството, като архим. Харитон бил преместен за протосингел в Пловдивска митрополия [25].

Още през ноември 1915 г. Св. синод наредил на бившия пелагонийски (битолски) митрополит Авксентий да се завърне в каноничната си епархия. Той обаче помолил с писмо от 9 декември 1915 г. да бъде освободен от управлението на епархията, понеже бил с разстроено здраве, а и обстановката била по-особена ­ т. е. военна. Св. синод не уважил молбата му, а отново му наредил да замине за епархията си [26]. Авксентий пристигнал в Битоля в края на декември 1915 г. Освен завърналите се български свещеници той намерил в епархията и 24 патриаршески свещеници с около 2000 пасоми, главно от Битоля и околните влашки села. Още в началото на 1916 г. патриаршеските свещеници започнали да се отказват от Цариградската патриаршия и да преминават към ведомството на Българската екзархия. Обаче те се оказали слабообразовани и не знаели църковнославянски език, затова митрополит Авксентий открил за тях специално свещеническо училище при църквата “Св. Неделя” в Битоля [27].

На 17 август 1916 г. българските войски от западния сектор на Македонския фронт преминанали в настъпление и навлезли в гръцка територия. За кратко време били освободени нови части от Македония, но съвсем скоро войските на Антантата спрели българското настъпление и дори преминали в контраофанзива, като в средата на септември 1916 г. фронтът достигнал до средата на град Битоля. Митрополит Авксентий бил принуден да премести седалището си в Прилеп [28].

С освобождението на Македония била възобновена в нейната цялост и Струмишка епархия. Още през октомври 1915 г. титулярният митрополит Герасим предприел обиколка из освободените части на епархията си и започнал възобновяване на екзархийските църковно-административни структури. Открити били три нови архиерейски наместничества в Радовиш, Пехчево и Кавадарци [29].

Драмската духовна област била поставена под управлението на неврокопския митрополит Макарий. Обаче изграждането на екзархийското управление там било затруднено от военновременните условия. Поради липса на достатъчно свещенослужители църковните нужди на населението били задоволявани от военните свещеници на българската армия. Митрополит Макарий на няколко пъти сезирал Св. синод в София да се разпореди за по-бързото завръщане на българските свещеници, бежанци от 1913 г. Обаче тяхното завръщане ставало мудно и било свързано с доста бюрократични трудности ­ най-вече от сложната процедура по снабдяване с открити листове от Военно-полицейската служба [30].

През 1916 г. българските войски окупирали Сяр, Драма и Кавала и сключили обръч около Солун и Орфанския залив. В духовно отношение тази област била на подчинение към Цариградската гръцка патриаршия. По това време на територията между реките Струма и Места Патриаршията имала седем епархии с митрополити: Серска, Драмска, Кавалска, Зъхненска (със седалище в с. Зиляхово), Мелнишко-Демирхисарска (със седалище в Демирхисар), Неврокопска (с център в с. Зърново) и Правишка (със седалище в с. Правище) [31]. Към заварените гръцки митрополити и духовници българските военно-административни и екзархийски власти първоначално се отнасяли лоялно и им давали възможност да изпълняват длъжностите си. Но през 1917 г. във връзка със затягането на бойните действия на Македонския фронт и вероятността от открито присъединяване на Гърция към Антантата, обстановката в Драмската военно-инспекционна област станала доста изострена. На 30 юни 1917 г. Щабът на действуващата армия издал заповед да се съставят списъци на всички гръцки граждани от 17 до 50 годишна възраст, които веднага след влизането на Гърция във войната да бъдат интернирани в България. А от 5 юли с.г. започнало интернирането на митрополити, духовници, учители и чиновници [32].

През есента на 1916 г. редица македонски околии останали в оперативната зона на българо-германските войски и бил нарушен нормалният ритъм на религиозния живот. Най-тежко било положението в онези райони, в които били разквартирувани съюзнически германски части. В началото на 1918 г. пелагонийският митрополит Авксентий, чиято епархия била най-засегната в това отношение, писал до Св. синод в София, че в много села в Ресенско, Битолско и Прилепско “църквите били обърнати от германските военни власти или на лазарети, или на аптеки, или на работилници, казарми и пр.” Понеже неговите сили да нормализира религиозния живот не дали положителен резултат, той молел Св. синод за подкрепа. Този проблем бил обсъден от синодалните митрополити в заседанието им от 9 април 1918 г. Ето какво е записано в Протоколната книга: “Поруганията, извършени от страна на германските военни власти в Божиите храмове у новоосвободена Македония, са повече от възмутителни. Св. синод се отказва да подчертава негодуванието и смущението на тамошните благочестиви християни от такава една неокачествима постъпка, вършена със светинята. Той не допущаше, че един висококултурен народ, какъвто е германският, ще си позволи, особено като християнски и наш съюзнишки, да върши подобни издевателства. Такива светотатства в Божиите храмове българският народ не знае дори и през времето на своето петвековно робство под иноверното турско владичество” [33]. Св. синод търси чрез МВнРИ помощта на правителството, за да се сложи край на това “безбожно поругание”. В рамките на един месец българското правителство изяснило въпроса с командването на германските войски. До края на май 1918 г. “повечето от заетите църкви били освободени вече, а дето това, по чисто военни съображения, не е сторено още, били взети мерки при първа възможност да стане”. От своя страна Щабът на действащата армия изпратил свой специален пратеник (висш офицер), който да провери на място всички изнесени случаи [34].

При възобновяване на екзархийското управление в Македония възникнал проблем с църковно-училищните имоти. По силата на старото турско законодателство те били регистрирани на името на българските църковно-училищни общини, които единствено имали юридическото право да придобиват и притежават такива имоти [35]. Понеже в България положението било съвсем различно, то на 25 януари 1916 г. ХVII Обикновено народно събрание приело “Закон за откриване и поддържане на народни училища в новоприсъединените към Царството и в окупираните от българските войски земи”. По силата на този закон Министерството на народното просвещение (МНП) и МВнРИ получили правото да определят кои църковно-училищни имоти остават за нуждите на училищата, и кои за съответните храмове. Законът се отнасял както за присъединените след Балканските войни земи, така и за окупираните след 1 октомври 1915 г. нови територии [36]. Въз основа на този закон МНП издало окръжно на 16 май 1916 г. до общинските и училищните власти в новите земи, в което им разпоредило да назначат комисии за описване и разпределение на църковно-училищните имоти. Позовавайки се на старото османско право, Св. синод предложил този въпрос да се решава между него, МВнРИ и МНП съвкупно. Той остро заявил, че всяко друго решение, различно от предложената формула, ще се счита за посегателство върху екзархийската собственост и ще потърси всички законни средства, с цел за защити правата си. Освен това Св. синод разпоредил на епархийските началства да не разрешават на свещениците и на църковните настоятели да участвуват в новосъздадените комисии, докато не бъдат изяснени спорните въпроси. Въпреки тези разпоредби подялбата на църковно-училищните имоти започнала без участието на екзархийски представители. До края на Първата световна война в канцеларията на Св. синод в София непрекъснато постъпвали писма и телеграми, които сигнализирали за заграбването на екзархийски имоти от страна на гражданската власт. Така например през януари 1918 г. от Охридската митрополия телеграфирали, “че общините в цялата епархия под ръководството на административните власти безогледно обсебвали чисто църковни имоти за училищни.” Дори “в Охридската община били свикани градските църковни настоятели и чрез съставяне на актове и заплашване с интерниране иска се от тях да предадат църковните имоти за училищни”. В друга телеграма, пак от Охридска митрополия се посочва, “че по въпроса за имотите Църквата била зарегистрирана в реда на народно-културните врагове; защитниците на Църквата били лукаво прогласени за материално лично заинтересувани и църковните настоятели били поставени под натиск и насилие в името на закона за училищата и Окръжното по същия закон на Министерството на народното просвещение” [37]. В крайна сметка Св. синод решил да уведоми митрополитите в Македония, “че те трябва да стоят здраво на своето становище”, т. е. да не отстъпват църковните земи [38].

През септември 1918 г. силите на Антантата започнали бурна военна офанзива и на 15 септември българските отбранителни линии на Македонският фронт при Добро поле били пробити. По този начин България била изправена пред нова национална катастрофа. На 29 септември 1918 г. в Солун българска делегация подписала примирие със силите на Антантата. В неговата явна част се предвиждало оттеглянето на българските войски в довоенните държавни граници и незабавна демобилизация на армията. Пред крах се оказала и изградената екзархийска църковна организация в Македония и Тракия. На основание Окръжно № 3811 от 11 октомври 1918 г. на Министерството на финансите, МВнРИ съобщило на македонските владици да уволняват от 1 ноември с. г. персоналите на своите митрополии и архиерейските наместничества. Засегнатите митрополити се оплакали на Св. синод, който останал изненадан от това и “намира, че мярката на Финансовото министерство погрешно е приложена и по отношение персонала на митрополиите в Македония”. Според мнението на синодалните архиереи тази мярка на Министерството на финансите засягала само ония държавни служители, “длъжностите на които са били открити след освобождаването на тия земи, а съвсем не и за служащите при духовните институти ­ митрополиите и архиерейските наместничества, длъжностите на които не са новооткрити, а съществуват от четиридесет и повече години насам... Св. синод е на мнение, че министерството (МВнРИ) не трябва да прекратява издръжката на митрополиите в Македония” [39].

От македонските епархии започнали отново да се завръщат в България прокудени свещеници и монаси, които Св. синод настанявал “временно на енорийска длъжност само на вакантни селски енории”. Тяхното положение било доста окаяно, затова Св. синод на заседанието си от 12 декември 1918 г. решил на всеки един да отпусне парична помощ в размер на 100 лв. [40] Фрапиращ бил случаят с “бежанеца-свещеник” Георги Трайков от с. Стрежево, Охридска епархия, който бил облечен със “съвършено овехтяло и изпокъсано расо, а при това няма възможност да си направи друго такова,” затова “Св. синод решил да се прикани управлението на Софийската духовна семинария да даде на поменатия свещеник едно расо, от тия, които се намират в семинарския склад.” [41]

От своя страна завърналите се от епархиите си македонски владици били настанени в Синодалната палата в София, като на всяка митрополия било отпуснато и помещение за канцелария [42]. Така от разстояние, чрез телефони, писма и телеграми, до подписването на Ньойския мирен договор, те задочно управлявали епархиите си.

3. Македонските земи
между двете световни войни

Краят на Първата световна война донесъл коренни промени на Балканите. След Солунското примирие Егейска и Вардарска Македония били завзети съответно от гръцки и сръбски войски с помощта на Съглашението, а България била окупирана от френски, английски и италиански войски. Българската екзархия била свита в политическите граници на държавата, като само в Цариград функционирало екзархийско наместничество.

През декември 1918 г. на Балканите била образувана нова държава ­ Кралство на сърбите, хърватите и словенците, преименувано по-късно в Югославия. Вардарска Македония била включена в състава на кралството като част от Сърбия, а населението й отново било обявено за сръбско.

Веднага след прекратяване на войната във Вардарска Македония били изпратени 12 000 униформени полицаи (от всичките 17 000). Командировани били значителен брой цивилна полиция, жандармерия, гранична и редовна войска ­ общо 55 000 души. Изпратени били и много колонисти (заселници) от други краища на кралството [43].

В административно отношение през 1919 г. Вардарска Македония била разделена на 7 окръга: Скопски, Битолски, Охридски, Тетовски, Кумановски, Тиквешки и Брегалнишки, с 29 околии и над 100 общински центрове. А след реформата от 1921 г. тук били оформени три “велики жупанства” (области) ­ Битолско, Скопско и Брегалнишко [44].

Отново била наложена властта на сръбската православна църква, която през 1919 г. била провъзгласена за патриаршия. Тя от своя страна откупила от Цариградската патриаршия шестте македонски епархии за 1 500 000 франка. Първоначално за временно управляващ на цялата област бил натоварен сръбският велешко-дебърски митрополит Варнава. Скоро след това шестте епархии били реорганизирани и сведени до три: Скопска, Охридско-Битолска и Злетовско-Струмишка. Начело на епархиите застанали сръбски епископи. Почти целият управляващ апарат в църквите също бил сръбски. Духовенството, свързано с Екзархията, било отстранено и изселено в България. Само тук-там се задържали селски свещеници, които декларират лоялност към Сръбската православна църква [45]. По-късно и те били подложени на преследване. Само в Злетовско-Струмишката епархия през януари 1922 г. били наказани 50 свещеници, от които на 6 било забранено да служат; през 1923 г. били отстранени от служба 8 души; през 1930 г. още 9 души били наказани; през 1932 г. били пенсионирани 13 и наказани 5 души; през 1935 г. били осъдени 7 души, и т.н. [46]

Успоредно с това вървяла културната денационализация на българското население: в Белград били пренесени културни паметници от църкви и манастири, стари ръкописи, икони, богослужебни книги и други [47].

Събитията в Егейска Македония под гръцка власт, освен с терор, насилия, колонизация и асимилация, се характеризирали и с масово прогонване на българско население.

В административно отношение областта била обявена за отделна териториална единица “Северна Гърция”, обхващаща Егейска Македония и Западна Тракия, начело с управител с ранг министър. Разделена била на три генерални дирекции: Солунска ­ включваща Солунски, Кукушки, Воденски, Верски и Халкидически окръг; Източна Македония с център Кавала ­ окръзите Кавалски, Драмски и Серски; Западна Македония със средище гр. Кожани ­ окръзите Кожански, Костурски и Лерински. Цялата администрация била съставена само от гърци, а българското население отново било обявено за гръцко [48].

В църковно отношение всички епархии били включени в Атинската архиепископия, като начело били поставени за епископи гърци. Целият управленчески апарат също бил гръцки. Българското духовенство било прогонено в България. В училищата и църквите било въведен гръцкият език и говоренето на български се преследвало най-строго [49].

Културната асимилация обхващала заграбването на българските културни институции, унищожаване на паметниците на българското историческо наследство, заграбване и унищожаване на училищните и черковните библиотеки, премахване и заличаване на всички надписи на български език, смяна на имената на селища, улици, площади, махали, квартали и т.н. [50]

4. Екзархийското дело по време
на Втората световна война

На 1 септември 1939 г. Германия нападнала Полша и само за няколко дни конфликтът прерастнал в международен ­ това било началото на Втората световна война. С подкрепата на германската и отчасти на съветската дипломация България и Румъния започнали двустранни преговори за съдбата на Южна Добруджа. Според подписаната на 7 септември 1940 г. в Крайова спогодба между двете съседки Румъния върнала на България Южна Добруджа. В поздравителна телеграма до цар Борис III Св. синод го приветствал от името на Българската православна църква за “мирното възвръщане на златна Добруджа към майката Родина” и изразил надеждата си, че започналото обединение ще продължи и за в бъдеще [51].

На 1 март 1941 г. във Виена министър-председателят Богдан Филов подписал присъединяването на България към Тристранния пакт (оста Германия, Италия и Япония). В същия ден войските на вермахта започнали да навлизат на българска територия и да се дислоцират на южната и западната граници. В началото на април с. г. последвало германо-италианско нашествие в Югославия и Гърция, вследствие на което тези две държави били окупирани. Без да участва пряко във военните действия, България получила правото от своите съюзници да навлезе в завзетите територии, с цел временно администриране. Окончателното решаване на въпроса за държавните й граници бил отложен за след края на войната. Така на 19 април 1941 г. българското правителство изпратило войскови части в окупираните територии, в които живеели българи. Освен това започнало и изграждането на българска гражданска администрация [52].

В тази все още неясна и твърде сложна обстановка през пролетта на 1941 г. Българската екзархия “най-бързо се ориентира и най-напред изгражда структурата на църковната власт и пристъпва към нейното установяване” [53]. Фактически още на 29 април 1941 г. Св. синод в пълен състав се събрал в София на извънредна сесия, за да обсъди “каноническите мерки за възстановяване ведомството на св. ни Църква в новоосвободените епархии от нашата църковна област” [54].

На тази извънредна синодална сесия наместник-председателят на Св. синод видинският митрополит Неофит произнесъл патетично встъпително слово и съобщил на своите духовни събратя, че имал срещи с министъра на външните работи и изповеданията Иван Попов и министър-председателя проф. Богдан Филов. На тези срещи били разменени мисли за предстоящето църковно разпределение, като държавните мъже останали съгласни с уговореното. След това синодалните архиереи приели “кратък проект за църковното разпределение на новоприсъединените области”, съставен от намаления състав на Св. синод в заседанието му от 25 април 1941 г. и обсъден в МВнРИ. Според него в новоосвободените земи се устройвали следните епархии: 1) Маронийска с градовете Гюмюрджина, Дедеагач, Димотика, Ксанти, Софлу и Фере; 2) Охридско-Битолска с градовете Битоля, Дебър, Кичево, Костур, Крушево, Лерин, Охрид, Прилеп, Ресен и Струга; 3) Скопско-Велешка с градовете Велес, Враня, Гостивар, Кочани, Кратово, Куманово, Лесковец, Паланка, Скопие, Тетово и Щип и 4) Струмишко-Драмска епархия с градовете Баракли-Джумая, Демир-Хисар, Драма, Кавала, Пехчево, Радовиш, Серес и Струмица. Въпросът за Солунска епархия останал открит, докато се “уясни какви провизорни граници ще се установят в близко бъдеще”. Към Софийска епархия било решено да се присъединят отнетите от сърбите още през 1919 г. части от Царибродско, Босилеградско и Трънско, както и гр. Прилеп с околията му [55].

Св. синод решил и кои архиереи ще управляват новообразуваните епархии. За Маронийска бил определен пловдивският митрополит Кирил, с помощник мароникийския епископ Иларион. В Охридско-Битолската епархия бил изпратен ловешкият митрополит Филарет с помощник браницкия епископ Максим; Скопско-Велешката била поета от търновския митрополит Софроний с помощник брегалничкия епископ Панарет, а в Струмишко-Драмска епархия ­ неврокопския митрополит Борис с помощник драговитийския епископ Харитон [56].

Св. синод излязъл и със специално окръжно, в което приканил епархийските митрополити да се разпоредят: 1) всички свещеници, които навремето са служили в завзетите земи, да бъдат задължително командировани в новоприсъединените области; 2) да поканят пенсионираните свещеници, които по-рано са служили в новоосвободените земи и още се чувстват дееспособни, да бъдат също командировани там. Освен това било решено да се иска от правителството кредит за четиримата владици и техните помощници, за четирима протосингели и още толкова секретари, касиер-счетоводители, архивар-писари, за 30 архиерейски наместници и още толкова секретар-деловодители и писци-прислужници, за 300 енорийски свещеници, командировъчни за 200 свещеници от “старите предели на царството”, за канцеларски и други разноски общо 500 хиляди лева [57].

В заседанието си от 30 април 1941 г. Св. синод приел благодарствен меморандум до правителствата на Германия и Италия за извършеното с тяхна помощ българско национално обединение. В него се посочвало, че след Първата световна война на “българския народ бе нанесен жесток удар и св. Екзархия биде унищожена. Български архиереи, свещеници и учители бяха изгонени, а българските книги бяха предавани на изгаряне. Над 1700 български църкви и манастири бидоха обърнати на гръцки или сръбски и повече от 1450 български училища бяха затворени. Трагичната участ на народа ни през тези последни две десетилетия е известна. Напразно Българската църква прави опити да подобри положението на своето поробено паство, търсейски застъпничеството на разни международни форуми. Днес Българската народна църква е отново щастлива, че нейните чада са освободени, благодарение на победоносното войнство на двата велики съюзни народа ­ германския и италианския” [58].

През май и началото на юни 1941 г. определените български архиереи обиколили като управляващи новите си епархии. Навсякъде българското население ги посрещнало по най-тържествен начин и всячески помагало при изграждането на новото духовно управление. На 12 юни 1941 г. на заседание на Св. синод управляващите архиереи се явили да докладват положението в новоосвободените земи. Според Филарет Ловчански в поверената му Охридско-Битолска епархия имало 170 енории и почти всички имали свещеници. Досега пристигнали само трима командировани свещеници, протосингелът му от Ловеч, един секретар и един касиер. Понеже в Охрид нямало митрополитски дом, той се настанил в Битоля, където битовите условия били по-добри. Въпреки това охридчани “държат да имат свой владика”. В Охрид свикал конференция на всички свещеници от околията, които се оказали все българи, но повечето били на преклонна възраст [59].

Търновският митрополит Софроний, управляващ Скопско-Велешката епархия, докладвал, че се настанил в Скопие в старото митрополитско здание, строено през 1892 г. На първия етаж уредил канцеларията, а на втория кабинета и спалнята си. Сръбският митрополит Йосиф заедно с 16 свещеници и дякони напуснал епархията си и заминал за Белград. Първата му задача била да назначи архиерейски наместници във Велес, Враня, Куманово, Крива паланка, Щип, Кочани, Кратово, Тетово (с Гостивар) и Сурдулица, а пунктови свещеници поставил в Прешово, Качаник и Св. Никола. Градовете Тетово и Гостивар били окупирани от италианците, които подстрекавали местните албанци против българите, а освен това поддържали сърбоманите и някои сърби, които не били избягали. Понеже пощите, телеграфът и телефоните не работели, връзките били осъществявани чрез куриери. “Имаме верни и смели българи в онзи край на Шар планина” ­ заявил в изказването си владиката. Общо в епархията му имало 189 съставни енории (с по 300-400 къщи), от които 145 били със свещеници, повечето българи; 21 командировани свещеници били настанени в свободни енории и оставали още 23 незаети енории. Освен тях имало и 37 манастира ­ мъжки и девически [60].

Борис Неврокопски, управляващ Струмишко-Драмската епархия, докладвал на следващото заседание, проведено на 13 юни 1941 г. В неговата съставна епархия имало две съвсем различни области, като положението в южната все още не било изяснено, докато в западната състоянието на нещата било по-ясно. При пътуването си на юг констатирал, че пътищата са в лошо състояние и много мостове били разрушени от отстъпващите гърци. В цялата южна област нямало вече нито един гръцки митрополит, а тук-таме били останали някои протосингели и архиерейски наместници. Оказало се, че всичките свещеници са гърци, слабообразовани и незаплащани от гръцката държава. В градовете Драма, Серес, Кавала и Демир-Хисар назначил архиерейски наместници. В западната област владиката заварил съвсем друго положение ­ “там намерих радост и утеха, каквито за пръв път преживявам в своя живот”. Из селищата на бившата Струмишка епархия владиката служил и говорел на населението, че то отново се връща към църквата на своите деди и прадеди. Назначил трима архиерейски наместници в Берово, Кавадарци и Гевгелий, а в Струмица смятал да изгради епархийски духовен съвет. Все още нямал протосингел и цялата канцеларска работа вършел лично той. В Струмишко имало 59 енории; оставали вакантни около 20 енории, а други 21 енории засега извън неговата област ­ в Щип, Кочани и Овчо поле. Повечето свещеници били българи, а само няколко сръбски и те били избягали [61].

В началото на 1943 г. Струмишка духовна околия била отделена от Струмишко-Драмската и присъединена към Скопско-Велешката, тъй като условията в нея били съвсем различни от Драмско [62]. С така изградените епархии не било съгласно българското население в Македония, което настоявало да бъдат възобновени всички екзархийски епархии, съществували до сръбския режим, и искало начело на тях да застанат български митрополити [63]. Останалите по места сръбски и гръцки свещеници били задължени да подпишат декларации,че ще служат лоялно на Българската екзархия. Заедно с другите български свещеници те получавали заплати от държавния бюджет [64]. От бюджета на Св. синод ежегодно пък били отделяни средства за стипендии на младежи от Македония и Тракия за обучение в двете духовни семинарии (Софийската и Пловдивската) и в Богословския факултет. Също така се признавали и дипломите на завършилите в сръбски и гръцки духовни училища [65].

След като Българската екзархия получила такъв обширен диоцез, през юни 1942 г. Св. синод поискал от правителството да проведе избори за глава на Българската православна църква и то с ранг на “патриарх”. Според синодалните архиереи новият патриарх щял да стане символ на духовното единство на българската нация, независимо от териториалните и политическите промени. Цар Борис III и трите последователни правителства (на проф. Б. Филов, Д. Божилов и Ив. Багрянов), към които било отправено искането, не давали съгласие, понеже според тяхната преценка моментът за това не бил подходящ. В проведените разговори със синодалните членове недвусмислено им било дадено да разберат, че ролята на обединител на нацията е отредена не на духовния глава, а на българския монарх. Освен това до края на екзархийското управление в Македония и Тракия не бил решен и въпросът с избора на титулярните им митрополити. По този начин тези епархии, за които Екзархията претендирала десетилетия наред, останали неравностойни от канонична гледна точка спрямо епархиите от царството [66].

За цялостната издръжка на екзархийските епархии в Македония и Беломорска Тракия, заедно с енориите от Западните покрайнини за периода от 1 юли 1941 г. до 30 септември 1944 г. правителството и Св. синод изразходвали крупната сума от 109 597 535 лв., като 84 606 200 лв. от тях били употребени за заплати на духовенството и помощния персонал в митрополиите и архиерейските наместничества [67]. За тези три години и половина Българската екзархия съумяла да осъществи своята “историческа мисия ­ да бди непрестанно за опазването и обединението на българския народ”, така както винаги е поддържала духовната му цялост в годините на държавнополитическо разединение [68].

През есента на 1944 г. последвало оттегляне на българската войска, гражданската и църковната администрация от новоприсъединените земи във Вардарска и Егейска Македония. Това фактически бил краят на активното и реално участие на Българската екзархия в решаването на българския национален въпрос, “разбиран в разглеждания тук период като обединение на българските етнически територии и общности в една национална държава” [69]. Освен това политическата промяна на 9-ти септември 1944 г. довела до някои важни екзархийски промени. С помощта на Отечественофронтовското правителство на 21 януари 1945 г. бил проведен екзархийски събор. Най-много гласове получил софийският митрополит Стефан и с това бил избран за трети пореден и последен български екзарх. Веднага след това с ходатайството на Руската православна църква било пристъпено към вдигането на схизмата, която цели 73 години тегнела като дамоклев меч над Българската православна църква. На 19 февруари 1945 г. в Цариград бил подписан “Протокол ...”, а на 22 февруари с.г. бил издаден специален “Томос” от страна на Вселенската патриаршия, с който “ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права” [70] . Така през февруари 1945 г. диоцезът на Българската православна църква бил свит само в държавните граници.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Гоцев, Д. Македония по време на войните (1912­1918 г.). ­ В: Македония. История и политическа съдба. Т. II, С., 1996, 5­22.

2. Милетич, Л. Документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912­1913 година. С., 1929, 1­250.

3. Милетич, Л. Документи за..., 273­278.

4. Гоцев, Д. Цит. съч., 39­51.

5. Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи (1878­1944). Т. 3, С., 1997, с. 293.

6. Кесяков, Б. Д. Принос към дипломатическата история на България, 1878­1925 г. Т. II, С., 1926, с. 76.

7. ЦДА, ф. 791, а.е. 26, л. 788 и 811-812.

8. Църковноисторически и архивен институт при Българската патриаршия (ЦИАИ), ф. 2, оп. 1, а.е. 31 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1915 г.), л. 157.

9. Църковен вестник, бр. 46 от 14 ноември 1915 г., 525­526.

10. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а. е. 31, л. 280-281.

11. Държавен вестник, бр. 10 от 14 януари 1916 г.

12. К. Новата задача на свещениците в Македония. ­ Църковен вестник, бр. 48 от 28 ноември 1915 г., 541­542.

13. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 31, л. 184; Църковен вестник, бр. 51­52 от 23 декември 1915 г., с. 599.

14. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 31, л. 173.

15. Елдъров, Св. Българската църковна уредба на Македония и Тракия по време на Първата световна война. ­ В: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878­1944, Т. III, С., 1997, с. 370. Централен военен архив (ЦВА), ф. 40, оп. 2, а.е. 26, л. 420; а.е. 27, л. 295 и а.е. 28, л. 158.

16. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 33 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1916 г.), л. 2­3.

17. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 33, л. 3 и л. 18­19.

18. Архимандрит Кирил Рилски. Кратки спомени из миналия ми живот (1861­1931). С., 1931, 95­105.

19. Църковен вестник, бр. 50 от 12 декември 1915 г., с. 574.

20. Пак там, бр. 51­52 от 23 декември 1915 г., с. 599.

21. ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 27, л. 461­462.

22. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 31, л. 260.

23. Пак там, л. 290.

24. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 31, л. 18­19.

25. Пак там, а.е. 35 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1918 г.), л. 14.

26. Пак там,  а.е. 31, л. 279.

27. ЦДА, а.е. 27, л. 620­621.

28. Елдъров, Св. Цит. съч., с. 372.

29. Пак там.

30. ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 28, л. 367; а.е. 29, л. 34.

31. Снегаров, Ив. Кратък исторически очерк за поместните православни църкви. С., 1948, 103­107.

32. Елдъров, Св. Цит. съч., с. 372.

33. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 35, л. 12.

34. Пак там, л. 41.

35. Елдъров, Св. Цит. съч., с. 374.

36. Държавен вестник, бр. 50 от 3 март 1916 г.; Конева, Р. Голямата среща на българския народ. Културата и предизвикателствата на войната 1912­1918 г. С., 1995, с. 64.

37. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 35, л. 16.

38. Пак там, л. 18.

39. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 35, л. 97.

40. Пак там, а.е. 36 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1919 г.) л. 12; а.е. 35, л. 113.

41. Пак там, а.е. 35, л. 126.

42. Пак там, а.е. 36, л. 39.

43. Христов, Хр. България и мирът в 1919 година. ­ В: България 681 ­ 1981. С., 1981, с. 379.

44. Гоцев, Д. Цит. съч., с. 75.

45. Димевски, Сл. Цит. съч., 205­206.

46. Илиевски, Д. Цит. съч., с. 105.

47. Пак там, с. 107.

48. Гоцев, Д. Цит. съч., 81­83.

49. Димевски, Сл. Цит. съч., с. 206.

50. Гоцев, Д. Цит. съч., 87­88.

51. Църковен вестник, бр. 34 от 13 септември 1940 г., с. 406.

52. Стоянова, В. Църква и национално обединение ­ Българската православна църква през Втората световна война. ­ В: Религия и църква в България. С., 1999, с. 263.

53. Йончев, Д. България и Беломорието (октомври 1940 ­ 9 септември 1944 г.). Военнополитически аспекти. С., 1993, с. 56.

54. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1941 г.), л. 23.

55. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 29.

56. Пак там, л. 29­30 и 33.

57. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 30­31.

58. Пак там, л. 36­37.

59. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 41­43.

60. Пак там, л. 43­53.

61. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 60­65.

62. Църковен вестник, бр. 1-2 от 5 януари 1943 г.

63. Архив на Министерството на външните работи (АМВнР), оп. 9, д. 3, пр. 48, л. 45.

64. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 31.

65. ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 67, л. 108­109.

66. По-подробно у Стоянова, В. Църковноадминистративната уредба на Тракия и Македония и изборът на патриарх на Българската православна църква. ­ Сп. Минало, 1994, кн. 2, 55­65.

67. ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 132, л. 10­12 и 34.

68. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 34;  Стоянова, В. Цит. съч., с. 269.

69. Стоянова, В. Цит. съч., с. 269.

70. Темелски, Хр. Документи за най-новата българска църковна история. ­ Сп. Родина, 1996, кн. 2, с. 54.