Стоян Романски

ДЕЛОТО И ЕЗИКЪТ НА КИРИЛА И МЕТОДИЯ

Ваши Величества! Ваши Царски Височества! Госпожи и господа!

Разпространението на християнството в Европа бе двигател за създаването на нов ред всред варварските народи, които я изпълваха. Тия от тях, които упорствуваха и не успяваха своевременно да се приспособят, бяха осъдени на изчезване. Историята на средните векове е изпълнена от борбите на християнството срещу поган-ството на народите в Средна и Източна Европа, някои от които днес и не съществуват: исторически известия и следи от местни имена на техния език са днес едничките свидетелства за тяхното съществуване в известни области.

Едно от средствата за по-бързото възприемане на християнството от един народ бе превеждането на свещеното писание на неговия език, за да могат изискванията на новия християнски ред да бъдат по-лесно усвоени от него. Догмата за трите свещени езика — еврейски, гръцки и латински — бе обаче съществена пречка за това. При все това моравският княз Ростислав, чийто народ бе приел християнството от западното духовенство, след като се беше обръщал вече към Рим с молби да му бъдат пратени учители, които биха могли да излагат на народа му новата вяра на неговия език, бе проводил в 862 г. пратеници в Цариград при императора Михаил III да му кажат:

(След като нашият народ се отрече от поганството и се води по християнския закон, ние нямаме такъв учител, който би могъл на нашия език да излага истинската християнска вяра, та и другите страни, като видят това, да биха го последвали. Затова ни прати, господарю, такъв епископ и учител, защото от вас винаги на всички страни добър закон излиза. Жит. Конст. гл. XI, Лавров 26.)

На съревнованието на двете църкви, западната и източната, на Рим и Цариград, за влияние върху околните народи се дължи, че Михаил охотно се отзовал на молбата на Ростислав. В най-важните извори за живота на Кирила и Методия, техните жития, последиците от тая молба са разказани кратко и ясно. Ще ги припомня. След като събрал съвет, на който присъствувал и патриарх Фотий, императорът избрал двама мъже, известни по голямата си ученост и свет живот — Константина, наречен Философ, и брат му Методия. На Константина, когото повикал при себе си, той казал:

(Философе, знам, че си много отруден, но на тебе подобава да идеш там. Тия неща никой друг не може да свърши, както ти. Жит. Конст. XIV.) И по-нататък:

(И като вземеш брата си, игумена Методия, иди прочее. Защото вие сте солунци, а всички солунци чисто славянски говорят. Жит. Мет. V. Лавр. 72.) Философът отговорил:

(Ако и отруден телесно и болен, охотно ще ида там, ако имат букви на езика си. Жит. Конст. XIV.) Царят възразил:

(Ако поискаш, то може да ти даде. Бог, който дава на всички, които се молят с вяра. 1b.). Отишъл си Константин и след като се помолил, заловил се да състави азбуката и да преведе евангелието:

(Жит. Конст. гл. XIV.)

И тъй Константин Философ, който преди смъртта си приел духовно име Кирил, заминал заедно с брата си Методия с готова азбука и превод на изборното евангелие, необходимо за четене в неделните и празнични дни, за Моравия. Тамо те допълнили тоя превод с останалите части от евангелието, с пълния текст на четириевангелието, с деянията на апостолите, с превода на псалтира и други необходими за богослужението и църковния ред късове.

***

Така биде поставена основата на славянската писменост, която наскоро подир това биде пренесена на юг от учениците на Методия, които подир смъртта му (885 г.), изгонени от Моравия, потърсиха прибежище при Бориса в България, гдето от двадесет години вече християнството беше официална религия. Тук тая писменост доби необикновен разцвет и послужи за основа на църковна и книжовна просвета на околните народи: сърби, руси и ромъни. На що се дължи това?

Известни са преводи на свещеното писание и на други езици в средните векове. Така още в четвъртия век то било преведено на готски, със специална азбука, готска, от Улфила, когато вестготите бяха още в Южна Русия и на Балканския полуостров. Но този превод има значение само като книжовен паметник. Роля в духовната просвета на германците той не можа да играе по простата причина, че народът, на чийто език бе преведен, унесен в своето движение към Запад, наскоро изчезна от историята и от лицето на земята.

Срещу това народът, на чийто език бе преведено свещеното писание от Кирила и Методия и из чиято среда произхождаха повечето от техните ученици, тъкмо по времето, когато тия ученици се прибраха в земята му, беше образувал мощна държава начело със силни и просветени царе, които се стремеха да обединят всички български славяни и териториално — в едни граници, и духовно — в своя просвета. Кирилометодиевската книжнина по тоя начин се намери на родна почва. Пламъкът на просветата се разгоря до необичайни размери, за да се пренесе скоро и в други страни, без да загасне в родната си земя и в най-усилните за българския народ години.

***

Въпросът за народностната принадлежност на езика на Кирила и Методия, въпреки изричното свидетелство на техните жития, че те знаели славянски тъй, както се говори в Солун и неговата околност, и че азбуката била съставена и преводът на евангелието направен още преди да отидат те в Моравия, дълго време оставаше неизяснен в славянската наука. Най-видният представител на тая наука, патриархът на славянската философия Йосиф Добровски, го беше нарекъл в двайсетте години на миналия век — доста неопределено — „българско-сръбско-македонско" наречие (bulgarisch-serbisch-macedonisch). Като се вземе предвид обаче, че по онова време от славянските езици, които се говореха в пределите на тогавашната Османска империя, беше известен само сръбският, че за българския език и неговото македонско наречие до 1822 г., когато бидоха изнесени първите данни за него от познатия сърбин Вук Караджич, не се знаеше нищо освен неговото име, споменувано от пътешественици по Европейска Турция, може да се разбере същинският смисъл на думите на тоя предпазлив учен, който е искал да каже, че това е бил език български, сръбски или особен македонски, говорен в родното място на Кирила и Методия. Когато един ден, мислел си той, станат известни говорите от тия части на Македония, ще може и по-добре да се знае неговата народностна принадлежност.

Тая здрава почва за установяване произхода на кирило-методиевския език скоро биде изоставена от учени, които поддържаха, че тоя език, станал богослужебен и книжовен най-напред в Моравия и в Панония, от двете страни на Средния Дунав, трябва да е бил език на славяните, които са населяли тия места: словаците във Великоморавското княжество на Ростислава, които и днес наричат езика си „словенски" (slovensky), и словенците в някогашна Панония, днешна Западна Унгария, гдето Кирил и Методий се отбили при отиването си за Рим, към 867 г., приети и задържани известно време от тамошния княз Коцел, докато подготвят вещи в славянското писмо ученици. И то по-скоро на езика на словенците, които тогава населяли уж и левия бряг на Дунава, гдето по-късно били почехени. Това е една известна т.нар. панонска теория за произхода накирилометодиевскияезик,ревностно поддържана от двама авторитетни славянски учени, Копитар и Миклошич, по народност словенци. Най-силният от доводите в полза на тая теория бяха характерните особености на славянските, думи в маджарски, смятани от тях като заети от „старословенски", както се е говорило в Панония, но които се оказаха присъщи на българския език. Тоя език тогава е бил говорен и северно от Долния Дунав през Дакия, та до Тиса и Средни Дунав. Най-ясно свидетелство за това е спазеното и до днес българско име П е щ а на престолния маджарски град (преведено на немски като Ofen-Pest).

На тая теория се тури край тепърва, когато можа да бъде изучен по-добре българският език и станат известни южномакедонските говори от околността на Солун. Тоя град, както и книгохранилищата на манастирите в Света гора дълго време са били мечтано място за посещение от страна на мнозина славяски учени, като Шафарик и Срезневски, и то тъкмо във връзка с въпроса за езика на Кирила и Методия и за паметниците на тоя език. На един измежду тия учени, младия казански професор В. Григорович, който пръв се осмели да посети (в 1844—1845 г.) Света гора, Охрид и Рилския манастир, да пътува в Южна Македония и в България, се удаде да установи, че в околността на Солун съществуват и днес говори със следи от носовост, от носови гласни (бъндет, грендет и под.), които са един от най-характерните белези на кирилометодиевския език. Македонските говори, особено тия от околността на Солун, се оказаха особено важни при разрешението на тоя въпрос. Тяхното изучаване в края на миналия век от починалия млад словенски учен Ватрослав Облак (V. Oblak, Macedonische Studien, 1896) или през последните години от френския славист A. Maron (Contes slaves de la Macedoine sud-occidentale, 1923; Documents, contes et chansons Slaves de 'Albanie du sud, 1936), от полския учен M. Malecki и др., показаха над всяко съмнение, че кирилометодиевският език представя най-старата форма на говорите в днешна Южна Македония, които по своите звукове, форми и словоред съставят дял от българския език. Още Ягич в своето паметно изследване „Произходната история на старо църковнославянския (сир. старобългарския) език" (Entstechungsgeschichte det altkirchenslavischen Sprache, 1900 и 1912) се беше изказал в смисъл, че отечеството на тоя език лежи в областта на българските говори между Солун, Сер и Цариград. Новите изследвания на Мазон и Малецки допринесоха да се разшири тая площ и по-западно, като се включи цяла Южна Македония.

Тоя език, който немският учен Август Лескин бе нарекъл още в 1807 г. на името на народа, който го говори, старобългарски (altbulgarisch), както се нарича и до днес освен у нас още от немските, холандските и скандинавските учени, е бил владян от Кирила и Методия до съвършенство. Най-старите паметници, в които са отразени техните преводи, свидетелствуват ясно за това. За това свидетелствува също така и съставената от Кирила азбука.

***

Паметниците на старобългарския език са спазени, както се знае, в две азбуки: глаголическа и кирилска. И двете са съставени по подобие на гръцката тогавашна азбука: глаголическата — според скорописното писмо, а кирилицата — според главното (уставното). Кирил е съставил глаголицата, която е по-стара. Причината да бъде наречена с негово име по-новата азбука, съставена навярно от Климента, се дължи на това, че дори до началото на XIX в. най-старите известни славянски ръкописни паметници се оказваха писани с кирилица, докато известните дотогава глаголически паметници бяха от по-късно време, при това все из хърватски земи, гдето глаголицата се смяташе за свято хърватско писмо, съставено от св. Йероним.

Глаголицата като азбука, съставена от Кирила, по която се е водил съставителят на кирилицата, представя съвършено дело не само по своя напълно издържан стил, но и по своя състав: в нея са отразени всички най-тънки различия в звуковата система на тогавашния български език, които един небългарин, особено един грък, мъчно може да схване: носовките  и , еровете ъ и ь, също , сетне съгласните ш, ж, ч, шт, жд, а най-после  — срещу две букви  и   в кирилицата — като отражение на една особеност на тогавашното наречие в околността на Солун, спазена и днес в родопските говори на българския език.

Във връзка с това правилно се поставя въпросът за произхода и народностната принадлежност на самите славянски първоучители Кирил и Методий. Независимо от това. че е недопустимо грък да се заеме да състави азбука за един „варварски" език, още по-малко допустимо е той да е успял като дете в Солун да изучи тоя език до такава степен, че да може по-късно. отдавна излязъл от родното си място, да задържи тия си знания и да ги отрази с такава тънкост в съставената от него азбука. Несъмнено Кирил и Методий са деца на славянско семейство. В една империя. която е включвала толкова много народности, каквато е била Византия по онова време, техните успехи в държавния и културния живот не са нещо необикновено.

Високото образование и дълбоката духовна култура на двамата солунски братя Кирил и Методий, съчетани особено със съкровеното чувство на родолюбие, са при това основната причина да дадат те превод на светото писание, който да представя изобщо гениално дело, особено в езиково отношение. Само един голям учен, който при това основно е познавал тогавашния български език, е могъл да използува обикновения, неоформен за книжнина народен говор, за да създаде книжовен език, чиято традиция да продължи цяло хилядолетие. Всичко е предадено точно и ясно. Термини за най-отвлечени понятия са изразени с думи, които съвсем нямат вид на новосъставени. Дори синонимите са предавани различно. По този начин се е поставила основата на един книжовен речник, който и до днес съществува в славянските православни страни. Независимо от стилистичното изкуство, проявено в тия преводи, прави впечатление художественото владение на речта, така че дори изтънченият напев във византийската литургия умело е пренесен на славянски; много е спомогнала за това и благозвучността на старобългарския език с неговото богатство от гласни (48%). Тая благозвучност именно е придавала особена прелест на рецитацията.

Почитаемо събрание!

Това е то езикът свещен на нашите деди! Достигнал да стане културен орган преди хиляда години и повече, да бъде от тогава и до днес основа за просвета не само на собствения им народ, той вечно ще съществува като символ на единството на българския народ и ще се развива в съгласие с традициите, установени от кирилометодиевското дело.

[Previous] [Next]
[Back to Index]