Петър Мутафчиев

ДЕЛОТО НА КИРИЛА И МЕТОДИЯ В КУЛТУРНАТА МИСИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Още от момента, когато Българската държава изникна в крайния североизточен ъгъл на Балканския полуостров, нейните бъднини бяха ясно очертани. Поради това че бе създадена върху земи, които до тогава принадлежаха на голямата византийска империя и лежаха близо до нейния център, тя — за да запази съществуването си — бе обречена на непрестанна борба с нея. Решителната фаза на тая борба започна от втората половина на VIII в., когато в продължение на цели 20 години малката България трябваше да отбива насочените срещу й удари на своя могъщ южен съсед. С цената на страшни усилия тя издържа това първо изпитание. Но от него тя излезе и с едно ново съзнание: че средствата, с които до тогава разполагаше, далеч не са достатъчни да я пазят и занапред и че нейното бъдеще може да се счита осигурено само ако тя прибере под скутите си балканското славянство, за което Византия през дадено време се явяваше една не по-малко враждебна културна и политическа сила.

Тъй еднаж за винаги бе определена историческата мисия на туранска България: да даде политическа организация на това славянство, да стане негова държава.

Изпълнението на тая мисия, започнато при Кардама и развърнато с особена сила при Крума, завърши своя първи стадий към средата на IX век, по времето на Бориса.

През течение на тоя полувековен период България израсна като трета по значение и мощ държава всред тогавашния европейски свет. На запад от нея бе създадената от Карла Велики френска империя, а на изток — старата Византия, под чиято власт се намираше и цялата Мала Азия. Между тях териториите на България се простираха от Карпатите до Странджа и от днешна Бесарабия до Адриатическото побрежие на Южна Албания.

Тия широки предели обаче — и това трябва особено силно да бъде подчертано — не бяха достигнати по пътя на обикновеното завоевание. Ограничените средства, с които прабългарите, особено в началото на тоя период, разполагаха, далеч не бяха достатъчни, за да могат единствено с военна сила да наложат те властта си на тия пространни земи. Буйното и тъй бързо държавно разрешение на България през IX в. бе постигнато само защото намери подкрепа у населението на ония земи, принадлежащо към същия клон на славянската раса, от който бяха и славяните в първоначалната Аспарухова държава. За цялото това югоизточно славянство, битово и езиково достатъчно обособено, държавата на прабългарите се явяваше следователно нещо близко и свое. Те тежнееха към нея и поради това сами улесняваха нейната задача.

Но тия тежнения — достатъчни, за да доведат до щастлив край започнатия от тогавашна България обединителен процес — още не представяха сигурна почва за по-нататъшното културно и политическо строителство в нея. За това не достигаха още много съществени условия.

Въпреки своя многодетен и непосредствен взаимен досег още в епохата преди Аспаруха прабългари и славяни по бит и светоглед стояха много далеч едни от други. Техните верски представи бяха съвсем различни, а още по-голямо бе различието им по език. Опасността от техния общ неприятел, Византия, можеше да ги държи стегнати в едно политическо цяло, но неизбежните вътрешни триения в него можеха също тъй да доведат до съдбоносни и непоправими по своите последици кризи. Пълното и всестранно преобладание във вътрешния живот на държавата на който и да било от тия съставни елемента и асимилацията на другия при съществуващите условия е изглеждало невъзможно, поне за още дълъг период от време. Славяните наистина са образували грамадното мнозинство от населението й, но при тогавашната си степен на развитие и неизживения си племенен строй те не са били в състояние да си извоюват в нея политическо равноправие с прабългарите, а камо ли да аспирират за ръководството й. От друга страна, прабългарите — поради съзнанието си, че са истинският неин държавнотворен елемент — съвсем не са били склонни да се откажат от еднаж заетото си положение на ръководители и заповедници. За да го запазят, те дори трябвало да подчертават границата между себе си и своите славянски съотечественици, като държат упорито за всичко, което ги отличавало от тия последните — език, религия и битови традиции.

Към това раздвоение, което се явявало благоприятна почва за антагонизми и понякога могло да размъща вътрешния мир, се прибавило сега и нещо ново — християнската проповед. В нашите земи тя още рано, особено от началото на IX в., бе намерила голям брой последователи. По тоя начин в старото славянобългарско общество се създават три рязко разграничени, а в някои отношения непримирими една към друга страни, никоя от които през дадено време не отстъпвала пред другите, но не е била в състояние със свои сили и средства да вземе връх над тях и ги подчини.

Великата заслуга на Бориса I се състои именно в това, гдето той с прозрението на ясновидец намери пътя, по който тия тъй набрани и сгъстени противоречия можеха да бъдат отстранени, и не отстъпи пред жертвата, която заради това трябваше да се понесе — отказа от вярата на дедите и приемането на християнството.

Носител на особен светоглед, той еднакво отричаше прабългарските и древнославянските езически представи, както отричаше и основаните върху тях битови, социални и политически традиции. Но тъкмо за това и единствено в създадената от него обстановка можеха да изчезнат различията между двата съставни елемента на тогавашното славянобългарско общество, да се примирят техните стремежи, без някой от тях да се почувства победител или победен, и по тоя начин — сами те да се изравнят и слеят в едно духовно и етническо цяло.

Християнството по онова време имаше две признати средища — Цариград и Рим, представители на две съвършено противоположни културно-политически начала.

Римската църква стоеше над народностите и техните различия, а не съществуваха за нея интересите и на отделните държави. Над тях тя поставяше тия на верската общност, намерила въплъщение и израз в папството и в латинския език иа богуслужението. Папството ревниво пазеше за себе си контрола и ръководството в духовния живот на народите. Не църквата съдействуваше на държавата, а наопаки — държавата там бе в услуга на църковния космополитизъм. На тая почва конфликтът между едната и другата бе неотстраним, освен при подчинението на светската власт на духовната. В това Борис още много рано имаше възможността да се убеди и именно то отвърна погледите му от Рим. Българският владетел не бе се решил на съдбоносната стъпка — заради духовното обединение на народа си и вътрешното закрепване на държавата да жертва древните вярвания на тоя народ, — за да даде възможност сега на една външна сила да използува господството си над душите на същия тоя народ за интереси и цели чужди, а може би и несъвместими с ония на българската държавност.

На другата страна отношенията бяха коренно различни. Една от най-характерните черти на представяното от Византия източно християнство бе, гдето църквата, израснала тук под крилото на държавата, се считаше напълно свързана с нея. Зависеща всецяло от светската власт, тя бе принудена да следва нейните внушения и в много случаи да действува като послушен неин орган. Самият патриарх не представяше от себе си всъщност нищо друго, освен министър на вероизповедните дела на императора. Именно тоя последният се считаше истински глава на църквата, божи наместник на земята, а поради това и властелин не само над светския, но и над духовния живот на своите подчинени. Проникнато от мирогледа на самодържавието, византийското православие се явяваше негова духовна същност, а едновременно с това и една от най-главните му подпори.

Не е мъчно да се разбере, че тъкмо тая особеност на източната църква разреши колебанията на Бориса. Още неговите предшественици бяха имали случаите да се убедят колко вредни могат да бъдат стремежите на известни обществени слоеве, напр. болярството, да играят решаваща роля в държавата. Реакцията срещу тия домогвания по времето на Крума бе успяла в значителна степен да ги преодолее и да издигне срещу им силата и значението на централната власт. Постигнатото обаче трябваше да бъде затвърдено. И от това гледище християнството, което в неговата византийска форма носеше духовна санкция за нов ред в държавното управление, се явяваше крайно ценен съюзник на българския владетел, изправен пред тъй много вътрешни политически и културни задачи.

Но византийското православие бе носител на идеята за самодържавието не само във вътрешния живот на империята. Наред с това то разпространяваше всред народите, които го приемаха, възгледа, че цариградският император е единственият светски господар, чиято власт произтича от Бога, че в сравнение с него всички останали земни владетели са от по-низък ранг и че за да бъде тяхната власт законна, трябва да изхожда от неговата, на императора, или най-малко — да признава зависимостта си от него; в противен случай всички тия владетели са узурпатори или тирани, от клетвата за вярност към които техните поданици могат да се считат напълно освободени.

По тоя начин Византия използуваше духовното си влияние над съвременните й православни народи, за да ги подчини и политически. Чрез вярата тя постигаше онова, което с оръжието си не можеше да добие. Въз основа на това начало царете на православна Грузия напр., както и киевските князе, считаха себе си за истински васали на Цариград. Първите от тях носеха титлата придворни маршали на императора, а вторите — негови столници, т. е. заведующи трапезата му, макар никога Византия да не бе покорявала земите им.

Както за Грузия, тъй и за далечната Киевска Русия обаче тия отношения бяха чисто символични и поради това не им създаваха особени неудобства. Но да ги допусне спрямо себе си и тогавашна България — обречена от самото си географско положение на вечна борба със своя южен съсед, — това значеше не само да се откаже тя напълно от своето историческо предназначение, а да сложи кръст и на държавното си битие.

Необходимо е било да се дири изход от това противоречие и навярно тъй ще трябва да се обясни фактът, гдето Борис наскоро след покръщението добил за земята си правото да има свой отделен архиепископ. Но с това нейната духовна зависимост от Цариград е била само външно намалена. Главата на българската църква си оставал канонически подчинен на патриарха, а чрез него — и на държавния представител на империята.

Това обаче не е било всичко. Гръцкият език е бил писмен език у нас още през езическия период. На него са били съставяни всички държавни актове и документи; на него, както е известно, са писани всички днес познати надписи от времето на Крума, Омуртага и Маламира. Но употреблението на гръцката писменост в езическа България едва ли ще да е излизало извън държавната канцелария, а ония, които са си служили с тая писменост, са били предимно гърци, каквито ще е имало доста между поданиците на българските владетели. Що се отнася до прабългари и славяни, те при тогавашното си културно състояние не са усещали никаква нужда от тая писменост с нейния чужд език и както всички знаем от „Сказанието" на Черноризец Храбра, за ограничените си нужди са си служили с „черти и резки".

Сега обаче, след покръщението, условията са били коренно променени. Новата религия си е служила с много богуслужебни книги, а за духовната просвета на своите последователи се е нуждаела и от значителна литература. Тя е могла да бъде само на гръцки език. Гръцко също тъй е било, ако не цялото духовенство, във всеки случай грамадното мнозинство от него, а изключително от гърци са били заети и всички по-високи места в църковната йерархия. Възпитани в духовните традиции на византизма, всички тия чужденци са се явявали естествени агенти на неговите културни и политически аспирации. Упражняваното от тях влияние следователно е било тук тъкмо противно на национално-охранителните и държавно-строителни тенденции, от които е била вдъхновявана политиката на Бориса.

За масата от населението в България сега, както и по-рано, гръцкият език си оставал непонятен, поради което лишено от съдържание се явявало и самото богуслужение, а невъзможно се е оказвало и нравственото въздействие на религията. Под християнската обредност битовото езичество на прабългари и славяни е продължавало да си съществува, а заедно с него и границата помежду им. Тъй нужното обединение на двете расово различни части в една духовна и народностна общност изглеждало прочее и сега толкова малко възможно, както и преди.

Ония членове пък на тогавашното ни общество, които научавали гръцкия език, а с гръцката писменост добивали и византийска образованост, чрез нея се превръщали в чужденци за своята среда. По тоя начин в едва що миналата към християнството България се подготвяло ново деление — в културно, държавно и национално отношение много по-опасно от онова, което тя се надявала, че с новата религия ще бъде унищожено.

Поради условията, при които трябвало да се разпространява у нас, християнството следователно не само че се оказвало безсилно да отслаби съществено острите вътрешни противоречия, но прибавяло към тях и други, още по-дълбоки. Възползувани от това състояние, апостоли на всевъзможни вероучения и секти увеличавали с проповедите си настъпилия хаос. Издържала победоносно толкова много изпитания в миналото, България сега — когато се е вярвало, че стои пред прага на едно ново и пълно с надежди бъдеще — вече из основи се е люлеела. И Византия е била на път да постигне без усилия и жертви онова, което бе се оказало непостижимо за организираната й държавна сила.

Ако тоя фатален край не настъпи и народът ни не изчезна още преди да бъде завършен процесът на създаването му, заслугата за това бе на двамата солунски братя.

Тяхната непосредствена дейност се разви извън нашите земи и далеко от тях. Но в Моравия и Панония, гдето те работиха, делото им скоро бе задушено. Без България, единствената страна, гдето тогава то намери убежище, от него едва ли би се запазила някаква жива следа. Но само чрез него също тъй тя сполучи да излезе от безизходното положение, в което бе попаднала, и да поеме пътищата към нов и всестранен възход.

Сърдечният прием, оказан на учениците на Кирила и Методия от българския княз, показва, че Борис много добре е схващал грамадната роля, която те са могли да изпълняват на българските земи. Плодовете от тяхната дейност обаче скоро надминала и най-големите очаквания. Чрез славянската проповед и богуслужение християнството у нас добива нравствено съдържание и се утвърдява. Чрез усилена учителска дейност биват подготвени и кадрите на народното ни духовенство. Ръководството на църквата се поема постепенно от българи и чрез национализацията и възможността за външна намеса в нашия духовен живот, а от тук и в ръководството на държавните ни съдбини, бива еднаж за винаги отстранена. Вместо да поведе към обезродяване, новата вяра предизвиква могъщ подем на народната свяст и безгранично упование в собствените сили.

Поради общодостъпната писменост грамотността и просветата сега вече престават да бъдат привилегии само на известни обществени слоеве, а това дава силен тласък на интелектуалния живот у нас. До каква степен е било повдигнато по онова време жизненото настроение тук и от каква вяра в себе си и в своето бъдеще е бил обхванат тогавашният българин, показват някои лирически творения на презвитер Константина, а вижда се още по-добре това от прочутото „Сказание" на Черноризец Храбра, който доказва правото на славянския език да заеме в духовния живот на тогавашното човечество място наравно с гръцкия и латинския.

Културната мисия на българския народ се състоеше именно в това — да извоюва за славянския език такова място, и тая мисия бе бляскаво изпълнена. Създадената по време на Бориса и Симеона славянска книжнина послужи не само нам, на българите: от нея векове подред черпеха духовна храна сърби и руси и чрез нея те за пръв път влязоха в досег с общочовешката мисъл. А не само писменост и книги им дадохме ние, но и първите учители и книжовници. Вярна на заветите, оставени от онова велико време, средновековна България, дори и когато в края на XIV век умираше, продължаваше да раздава на своите близки и далечни съседи сетните плодове на своята образованост и да им оставя за наставници най-добрите измежду синовете си.

Но преди да ни позволи да изстъпим като духовен вожд на славянския свят, делото на Кирила и Методия ни даде възможността сами да се създадем като еднородно народностно цяло. Без това дело прабългари и славяни можеха още столетия да живеят обособени едни от други, както бяха до времето на Бориса. Дочакали в това състояние унищожението на първоначалната ни държава, те под чуждото иго още повече биха се взаимно отдалечавали, за да станат може би накрай жертва на асимилацията на своите съседи. Славянската писменост осигури пълното тържество на славянския език в тогавашна България, а заедно с езиковия дуализъм трябваше да изчезнат и битовите различия между двете съставни части на тогавашното ни общество.

Потомците на някогашните боили можеха още да живеят с гордите спомени за своите прабългарски родове, но вече сами бяха говорещи по славянски българи. Заедно с единния език се формира и общобългарското народностно съзнание. Тъй в широкото пространство от дунавските устия до Пинд и от Егея до Долна Морава заживя през столетията един голям и вътрешно сплътен народ — българският. Макар някогашните му етнически граници да са днес много нащърбени, той още обитава по-голямата част от древния си патримониум. И не е никак чудно, че и сега неговата привързаност към род, роден бит и език е най-силна именно там — в земите към Вардара и Охрид. Нали в тия земи още са живи спомените за св. Климента — първия и най-заслужилия от учениците на Солунските братя?
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]