Книга за българите
П. Мутафчиев
 

V. Териториални съдбини на българската държава

1. Посоки на българското държавно разширяване
 

През течение на цялата ни средновековна история се набелязва едно основно явление, с което досегашните ни изводи на пръв поглед мъчно биха могли да бъдат съгласувани. Това е постоянният стремеж на българската държава към разширение на юг — в земи, над които Византия считаше, че има безспорни права. Как може да се обясни тоя стремеж, щом като българската държава е била основана върху отбраната именно срещу тоя неин силен съсед?

В историята, както и в биологията, животът на всеки организъм е обусловен от способността му да се развива. Едно политическо цяло, у което нагонът или силите за развитие са сподавени, задръстени или изчерпани, е безусловно обречено на смърт. Моментът, от който неговото развитие спира, е начало на упадъка му — първи предвестник на един по-близък или по-далечен край.

От това гледище битието на средновековна България е проникнато от едно необоримо жизнено начало. Ако българите биха се задоволили да останат в границите на първоначалната си държава, съдбата на последната рано или късно би била решена: тя не би смогнала да устои срещу напора на Византия. Пасивната отбрана на едни позиции, колкото и да са те, рядко свършва с успех. Сполучливо се брани само тоя, който не пропуща и най-малката възможност, за да мине в настъпление. И тая истина изглежда, че е била добре разбрана от нашите далечни прадеди.

Балканът запази първоначалната ни държава през периода, когато тя имаше да крепне и се урежда вътрешно; пазеше я и по-късно, през времена, когато народните ни сили секваха и ние трябваше да спасяваме своята независимост. Но тъкмо поради това, че тая естествена крепостна ограда се явяваше там и единствена нейната сигурност изискваше, щото тя да не бъде изложена на непрестанна заплаха и неприятелят да се държи на по-голямо разстояние от нея. За да не бъде изложена на изненади, на средновековна България бе необходимо да владее други позиции пред Балкана, или, иначе казано, нейната държавна граница да лежи колкото е възможно по-далеч на юг от него.

Тъй става обяснимо, защо още при първия Аспарухов приемник, Тервеля, българите заемат Източната Подбалканска област между Сливен и Бургаския залив. През нея минавали пътищата, които от Тракия през широките и ниски разклонения на Източния Хемус стигали в Източна Мизия, ядка на тогавашната ни държава. Някогашните крепости около южните подножия на планината са могли да бъдат, а по-късно и наистина са били използувани от византийците като отлична база при настъпателните им войни срещу България. Владени от българите обаче, тия крепости се явявали едновременно и като първа пречка, която

103

неприятелят е трябвало да преодолее, за да проникне в балканските проходили като места, под чиято закрила българите са могли да развърнат силите си за нови настъпления към юг. Именно поради това си значение Източната Подбалканска област през течение на цялото средновековие остава земя, за чието владение българи и византийци постоянно се бореха.

Но стремежът на българите към разширение на юг е бил предизвикан и от друга не по-малко жизнена нужда. Средствата за съществуване и самозащита, които българската държава могла да черпи в своята първоначална земя — малката област между Дунава и Хемус, си оставали твърде ограничени. Едничката възможност да бъдат увеличени тия средства е лежала в разширението на държавната територия. Това разширение е могло да бъде извършено в три посоки — на север към заддунавските земи на днешна Румъния, на запад — към Моравската област и по-нататък към планинските краища, заети от сръбски племена, и най-сетне на юг — към Тракия и Македония.

В онова време днешно Влашко и Трансилвания са представлявали една негостоприемна страна. Нейните равнини са били покрити с лесове и блата, а още по-неблагоприятни за поминъка са били планинските й части. По тая именно причина никой от народите, които през дългия период от края на древността та до късното средновековие се явяваха в тая земя, не се задържаха там и след по-дълъг или по-къс престой в нея се вдигаха, за да търсят ново отечество. Тъй бе с германците, които след унищожението на римското господство в някогашна Дакия първи се настаниха в нея, тъй бе по-късно и със славяните, печенегите, узите и куманите. През интересуващата ни епоха власите като народ още не бяха се явили в ония земи. Там живееше рядко славянско население — остатъци от племената, чиято маса вече бе минала голямата река и заела по-голямата част от Балканския полуостров. Тия дакийски славяни сега останали тук разпилени и политически неорганизирани. Това обстоятелство, както и близкото им родство със славяните в Мизия, вече поданици на българската държава, улеснило присъединяването на отвъд-дунавските земи към нейните територии. Известни данни свидетелствуват, че наскоро след като българската държава била основана, в нейните предели била включена и цялата южна половина от днешната влашка равнина. Още по-късно, по времето на Крума, държавната граница на българите опряла до Сверните Карпати, като обхванала всички земи между реките Тиса и Днестър.

Тия пространни заддунавски владения обаче поради техните природни особености, рядкото им население и липсата на пътища, които лесно и бързо да ги свързват с областта, гдето се е намирал държавният център, не са били в състояние да увеличат чувствително военната и стопанската мощ на българската държава. За отбраната на своята южна граница тя не е могла да разчита на бърза помощ от тях. От друга страна, издаденото положение на тия отвъддунавски земи, всред неулегналия, подвижен и затова пълен от неизвестни и изненади варварски север, ги е излагало на опасности, които не са могли да бъдат предвидени, нито предупредени. При тия условия владението им е представяло за българската държава извор на слабост; връзките й с тях с течение на времето все повече намалявали. Тя все по-малко държала да ги запази в пределите си и това именно обстоятелство обяснява загубата на по-голямата част от ония земи в началото на X в., когато маджарите се настаняват в тях.

104

През ранната епоха след създаването на българската държава нейното разширение би могло да бъде извършено и в друга посока, гдето противодействието е било по-слабо — към балканския запад. Поради това много рано, навярно още в първите десетилетия на VIII в., тя успяла да присъедини земите край Тимок и Морава. Но това разширение имало също тъй опасни страни. С него тясната ивица на владенията и в полуострова се удължавала прекомерно. Южната българска граница ставала тъй още по-уязвима, а поради обстоятелството, че държавният център си оставал в източните окрайнини на тъй разтеглената територия, задачата за нейната отбрана се явявала още по-трудна. Поради всичко това естественият стремеж на българската държава към самозапазване, а оттам и към увеличение на собствените й сили е можел да бъде осъществен само чрез разширение на юг. Това обстоятелство в още по-голяма степен превърна борбата й с Византия в необходимост — наложена от самата съдба. Българите трябваше или да се откажат от желанието да живеят свободно, или да се обрекат на непрестанно неприятелство с империята. Те не можеха да не следват внушението на жизнения си инстинкт. И поради това цялата им средновековна история протече в кървави борби с нея.

Големите сблъсквания между българи и византийци ставаха обикновено из равнините на Тракия. Там се решаваха и споровете за владението на полуострова. Но въпреки победите, които щастието понякога отсъждаше на българите, неизменим бе един основен факт: трайното разширение на българската държава се извършваше не тъкмо на юг, а на югозапад към Македония. С редки и временни изключения Тракия, особено нейната южна и западна част, оставаше византийска. След дълги и кървави напрежения българските дружини накрай се оттегляха из нейните полета, превзетите от тях тамошни крепости биваха напущани и над възстановените им стени отново се издигаха знамената на византийските императори. Тъй бе при Крума и Симеона, при Асеня I, Калояна и Иван Асеня II. Това,което Византия по-мъчно смогваше да си възвърне, бяха земите на балканския югозапад. А случваше се Македония да си остава в българските държавни предели дори и тогава, когато Византия владееше всички тракийски покрайнини и границите й на север опираха в самия Балкан.

Кои и какви бяха причините за всичко това?

Сведенията ни за политическото положение на македонските земи през периода на IV—VII в. са много оскъдни. При все това доста данни свидетелствуват за това, че тогава Византия още не бе успяла да възстанови напълно господството си над тях.„С големи усилия тя бе си осигурила владението само на побрежията на Егея. Извън тая зона нейните държавни права си оставали теоретически. Славяните в Македония, Албания и по-нататък в Епир, Тесалия и Южна Гърция запазвали временното си устройство, а повече или по-малко — и своята политическа независимост. Македоно-албанският запад по онова време се наричал от тогавашните византийци с името „Славинии” — страна на славянските княжества. Заета с много грижи в други страни, империята през целия тоя период не бе намерила време и нужните средства, за да подчини отново тая някогашна нейна област и да превърне славянското й население в свои поданици. Отлагайки тая задача за по-благоприятни времена, тя се задоволявала само да държи тамошните славянски племена под своя културен и политически натиск. Големият център, от който

105

идел тоя натиск, бил градът Солун. Той служел и като главна военна база на империята в ония земи. За да отстранят заплахата, която идела от него, македонските славяни са имали само едно средство — сами да станат господари на тоя град. И наистина през течение на сто и петдесет годишния период от преселението им, та до средата на VIII в. на четири пъти се опитвали да го превземат [1]. При някои от тия нападения участвували и племената от Тесалия и Епир. Всички тия кървави опити се разбивали обаче в яките солунски стени. Солун продължавал да се издига все по-застрашителен, а опасността от него расла и поради това, че от края на VIII в. империята вече се готвила да мине тук в решително настъпление. В последните години на тоя век една византийска военна експедиция прониква в земите на тесалийските славяни [2]; десетилетия по-късно бива сломена силата и на славянските племена в Пелопонес [3]. Явно било, че не е далеч времето, когато ударът ще бъде насочен срещу многобройното македонско славянство.

Разпокъсано на отделни независими едно от друго и вътрешно недостатъчно добре организирани племена, то не е представяло сила, която с успех и за дълго време би могла да се съпротивлява на една добре подготвена военна акция на Византия. Поради това при дадените условия само една възможност е имало то, за да избегне подчинението си под византийската власт: само да потърси закрилата на българската държава, като присъедини земите си към нейните територии. Ние вече говорихме за близкото родство между славянските племена зад Хемус и тия от балканския югозапад. Изглежда, че още в първите десетилетия след появата на българската държава чувството за това родство, засилено може би и от съзнанието за общност на интересите, създава между нея и тия нейни славянски съседи връзки и от политическо естество. И двете страни са имали един и същ неприятел: Византия, срещу която поотделно мъчно са могли да се борят. Стремежът за самозапазване им е подсказвал нуждата от сътрудничество в отношенията си към нея. Всеки успех на Византия срещу славянството на юг е увеличавал опасностите за българската държава и обратно: толкова по-обезпечено се е явявало положението на последната, колкото по-ограничен е оставал обсегът на византийската власт в южните балкански земи. Тая е причината, загдето на всеки опит от страна на империята да разшири или затвърди властта си над тях българите отговориха с неприятелски действия срещу й от север. Такъв характер са имали всички нападателни войни на българите против Византия през тая ранна епоха. Тия войни, които започват още при Тервеля и изпълнят по-голямата част от царуването на Крума, следователно съвсем не са били предприемани за грабеж и разрушения, както обикновено ги представят оскъдните съобщения на тогавашните византийски летописци. Обстоятелството, че походите на Кардама и Крума към Софийско и Македония съвпадат по вре-
 

1. Славяните са извършили не четири, а пет обсади на Солун, вж.  Б у р м о в, А л. Славянските нападения срещу Солун в „Чудесата на св. Димитър” и тяхната хронология. — ГСУ. ФИФ, 40, 1952, № 2, 167—215. = Избр. произв., т. 1, 77—121; Les plus anciens recueils des Miracles de saint Dimetrius et la penetration des Slaves dans les Balkans, Т. 2 (Commentaire par P. Lemerle). Paris, 1981.

2. Става дума за византийския поход срещу славяните в Тесалия през 783 г. под предводителството на Ставракий.

3. През 805—807 г. император Никифор I Геник сломява съпротивата на славянските племена в Пелопонес.

106

ме с решителните опити на Византия да сломи съпротивата на славяните в далечните югозападни области на полуострова, свидетелствува, че тия походи не се явяват като нещо случайно, а са били предизвикани от желанието да се попречи за изпълнението на византийските планове [4]. Същият смисъл са имали в други случаи военните действия на българите в Тракия през онова време. Те са представяли диверсия, чиято цел е била да се облекчи положението на югозапада, като се отвлекат оттам действуващите византийски военни сили. Още през онази далечна епоха следователно българската държава бе поела своята мисия като политически представител и обединител на целия югоизточен дял от балканското славянство и изпъкваше като негов защитник рано преди то да бъде прибрано в нейните предели.

Тая мисия, която определи не само цялата по-нататъшна съдба на българската държава, а се яви решаващо условие и за формирането на българската народност в нейните широки първоначални граници от трансилванските Карпати и Дунавската делта,та до равнините на Тесалия и Албанските побрежия на Адриатика — тая мисия не изникна като случаен плод на политическите спекулации на българските ханове, колкото удивителна да бе проницателността им. Тяхната заслуга се състоеше главно в това, че бяха схванали ясно пътищата, по които бе тръгнала и единствено можеше да се развива създадената от прабългарите държава, и я поведоха по тях въпреки всички жертви, каквито господствуващото в нея племе трябваше да понесе. Пред повелите на собствената си племенна традиция те предпочитаха тия на създаващата се нова национална общност. Силата на последната зависеше от съзнанието и числеността на организираните в нея славянски маси, а също и от възможността и да ги увеличи чрез присъединяването на останалите, родствени тям славянски племена.

Буйното разширение на българската държава към юг започва при Крума, бива възобновено при наследниците на Омуртага, за да стигне своя връх при Симеона. Началото на тоя възход следователно съвпада с времето, когато значението на славянския елемент в самата нея бе утвърдено, а завършекът му — с епохата, когато с разцвета на славянската книжнина средновековна България вече бе се превърнала в една напълно славянска държава. Връзката в тоя двоен процес — териториалният ръст на държавата и ръстът на славянското влияние в нея — става още по-ясна, когато се има предвид и кратковременният обрат по времето на Омуртага. Тогава на острата противославянска реакция в официалната вътрешна политика на държавата отговаря нова ориентация във външната и политика, най-характерно в която е спряното разширение към юг. Не подлежи на съмнение прочее, че именно от значението, което било признавано на славяните във вътрешния живот на българската държава, се определяли и нейните външни прояви. Стремежът за разширение към южните балкански земи от същото славянство, което обитавало първоначалната и територия, се явявал за тогавашна България естествен израз и последица от ръста на славянското влияние в нейния вътрешен живот.

От друга страна, след като славянският елемент е представял вече значителен фактор в българската държава, тая последната вече се е явя-
 

4. П. Мутафчиев има предвид похода на хан Кардам (777—803) през 789 г. по долината на р. Струма и походите на хан Крум (803—814) в същата посока през 808 г. и към Сердика през 809 г.

107

вала политическа формация, близка на останалата част от източнобалканското славянство не само по етнически състав на масата от своите поданици, но и по вътрешната си уредба. Славянските институции в нея и по-рано са съществували безредно за себе си с донесените от туранците форми на управлението. Сега те навярно са били признати наравно с тия последните. А освен това самите тия турански форми са се явявали за славянството извън българската държава много по-малко непонятни и чужди, отколкото другите, които характеризирали византийската държавност. Същите причини следователно, по силата на които някога славянските племена в Мизия бяха предпочели властта на прабългарския хан пред тая на византийския император, са подбуждали и сега техните сродници, сред които опасността от Византия е била чувствувала не по-слабо, да дирят самозапазване в присъединението си към българската държава. Ако в това отношение у тях са могли да съществуват някакви колебания, те сега са били навярно много по-незначителни, отколкото у мизийските им сънародници по времето на Аспаруха. Защото българската държава имаше вече зад себе си един сто и петдесет годишен живот, през течение на който свободното развитие на славянството в нея е било напълно обезпечено.

Но тежненията на населенията от земите около Вардара, Охрид и Пинд към далечната българска държава не произтичало само от посочените досега връзки. През същата епоха, когато Аспарух довежда своя народ в равнините на Източна Мизия и Малка Скития (дн. Добруджа), друг един прабългарски вожд се явява с нова маса свои сънародници в областта на Прилеп и Битоля. Това бил Кубер, в чието лице някои съвременни учени са склонни да видят четвъртия син на Кубрата. Опитът на Кубера да създаде тук отделна държава останал несполучлив, както било осуетено и намерението му да овладее Солун [5]. Но доведените от него прабългари останали в ония места, гдето се сливат с тамошните славяни. По тоя начин вътрешноасимилационният процес, от който произлезе българският народ, започва едновременно в двете противоположни краища на полуострова. И нищо не е било по-естествено от общия стремеж на тия два дяла от създаващото се етническо единство да се съберат и в едно политическо цяло.

Към средата на IX в. българската държава вече е обхващала почти цяла Македония, със земите отвъд Преспанското и Охридското езеро до бреговете на Адриатика. Извън българските държавни предели оставала тогаз само Сръбската област с областта около Солунския залив. Ние и днес не знаем обаче нито обстоятелствата, при които е било извършено присъединяването на ония земи, нито пък неговата по-точна дата. У византийските летописци, доста грижливи, когато отбелязвали сблъскванията с българите, тоя тъй голям исторически факт е отминат в пълно мълчание. Но именно в това мълчание се съдържа отговорът на интересуващата ни загадка. По-голямата част от Македония по онова време си оставала фактически извън обсега на византийската държавна власт, а следователно и извън зрителното поле на византийското летописание. В широките кръгове на византийското общество не са се интересували от онова, което става там, защото тя е била за
 

5. М и л е в, Н. Кубрат от историята и Кубер в Чудесата на св. Димитърия Солунски. — ПСп., 71, 1910, 567—586;  G j u z е l е v, V. Les Protobulgares, p. 40 eq.; Les plus anciens. . ., 137—162.

108

тях една чужда страна. Официална Византия наистина никога не бе се отказала от правата си над нея, но тия права в продължение на два века и половина си оставали само теоретически. Ако при все това обаче към присъединението й от българите би било пристъпено чрез въоръжено насилие, империята не би пропуснала да изстъпи срещу него и се опита да му попречи. Самият факт, че подобен опит не бил направен, показва, че нейната намеса в случая се е оказала излишна или безполезна. А това значи, че присъединението на македонските земи към тогавашна България е било извършено доброволно със съдействието на славянските им жители. Само тъй може да се обясни обстоятелството, гдето Византия останала в бездействие: тя трябвало да се примири с онова, което не била в състояние да предотврати. Тъй и сред нейните поданици е било създадено впечатлението, че през даденото време в полуострова не е ставало нищо необикновено, което заслужавало да остави диря в тогавашното летописание. В запазените до наше време паметници из оная епоха намираме само две известия, които, изглежда, се отнасят към интересуващите ни събития. В първото — едно житие на византийски светия — се разказва съвсем неопределено и смътно за някакви брожения сред славяните в областта на север и запад от Солун през 30-те години на IX в. [6] От другото се знае още, че византийски военни сили все по онова време били съсредоточени в Сръбско [7]. От един български надпис е познато при това, че все през това десетилетие — първите години от царуването на Пресияна — към същите земи между долните течения на Струма и Места е била насочена и една военна експедиция на българите [8]. До въоръжено сблъскване между двете страни обаче не се е стигнало. Българите нямали никакъв интерес да започнат война с империята; достатъчно било да следят щото нейните войски да не настъпят към вътрешните македонски земи и да попречат на започнатото обединително дело. При дадените условия сама тя е била далеч от желанието да предизвика подобен конфликт [9]. Пред явната безполезност на всеки опит да спаси теоретическото си върховенство над по-голямата част от Македония, Византия е имала сега една грижа: да запази поне своите югоизточни окрайнини — Сръбската област и Солунско, гдето още век и половина по-рано тя бе сполучила здраво да се затвърди.

Основната причина, която стимулира стремежа на българската държава за разширение на югозапад, е съзнанието на етническо единство между населението в първоначалната й територия и това в земите край Морава, Вардара и Охрид. Леснотата пък, с която тоя стремеж бил осъ-
 

6. П. Мутафчиев има предвид житието на Григорий Декаполит, вж. D v o r n i k, F. La Vie de saint Gregoire le Decapolite et les Slaves macedoniens au IXe siecle. Paris, 1926, 61—62;  Г ю з е л е в, В. Ичиргу боилите на Първата българска държава, 138—142 (публикацията е на основата на използувани и новооткрити извори).

7. Подобно сведение липсва в историческите извори. Вероятно П. Мутафчиев има предвид изразеното от някои автори предположение (вж.  З л а т а р с к и, В. История. . ., т. 1, ч. 1, с. 343, бел. 2), че българо-сръбската война от 839—842 г. е избухнала по внушение на Византия.

8. Има се предвид надписът на българския хан Пресиян (836—852), поставен в крепостта Филипи (днес развалини около 15 км северозападно от дн. гр. Кавала) вероятно през 837 г., вж.  Б е ш е в л и е в, В. Първобългарски надписи. С., 1979, 132—133.

9. Съжденията на П. Мутафчиев относно събитията в българската история през 30-те години на IX в. в светлината на новооткрития изворов материал и новите изследвания, общо взето, са остарели.

109

ществен в IX в., се обяснява с това, че византийската власт в ония земи още не е била възстановена и че техните жители сами са съдействували на българските държавнообединителни стремежи.

Непрекъснатата принадлежност на Македония и Поморавието към българското държавно цяло през периода от IX до XI в. още повече засилва връзките им с останалите български земи на север и окончателно оформя у тяхното население българско народностно и държавно съзнание.

Но тогава през първата половина на средновековието населението на Тракия не е ли било в своето мнозинство също тъй славянско? И тамошните славяни не представяха ли част от същото етническо единство, към което принадлежаха племената в Мизия, Моравско и Македония? Щом като пък тая принадлежност не може да бъде оспорвана, защо тракийските земи, особено тия към Одрин и Беломорието, никога не се задържаха трайно в границите на средновековна България?

Още през първия век след преселението си тракийските славяни подлегнаха на съдба, съвсем различна от тая на техните сънародници в останалите балкански земи. Тракия лежеше пред Цариград, държавен център на могъщата Византия и огнище на нейната култура. Оградена от близките крайбрежия на Черно, Мраморно и Егейско море, отгдето византийското влияние проникваше във вътрешността и, разположена в непосредствено съседство, и с Мала Азия, от която византинизмът през средните векове черпеше главните си духовни и материални сили, Тракия свръх това бе и главната военна база на империята в Балканския полуостров. При своето преселение славяните не бяха овладели нито една от нейните многобройни и яки тукашни крепости, а в откритите полета те не можеха да намерят някаква естествена защита. Поради това, .изложено на всестранния и постоянен натиск на империята, славянството, особено в южните части на Тракия, не можеше дълго да противостои. Както изглежда, наскоро след преселението си то загубило племенната си организация, а заедно с нея и политическата си независимост. Тази е навярно и причината, загдето във византийските текстове от онова време липсват всякакви указания за племенни политически организми у тракийските славяни. Последните са били превърнати в обикновени поданици на империята. Изчезването на племенния им строй неизбежно е водило към разпадане на техния бит и постепенно унищожение на етническата им индивидуалност. Тоя процес е бил засилен и от въздействието на византийската култура. Нигде в полуострова пулсът на византинизма не е биел тъй силно, както в гръцките центрове на Балканския югоизток, и — поради споменатите по-горе причини — нигде неговата асимилационна сила не се е проявявала тъй непреодолимо, както над тракийското славянство. Под нейния натиск то непрестанно се топяло, а поради честите войни, на които Тракия бе театър, притокът на негови съплеменници из съседните планини не всякога е бил достатъчен да запълни понасяните загуби. Общата несигурност, предизвикана от тия войни, гонела славянското население из откритите равнини в укрепените градове, гдето то в още по-голяма степен се подлагало във византийската асимилация.

У своите съплеменници в Тракия следователно българите от север далеч не можеха да намерят онова съдействие, което улесняваше държавното им разширение на юг и запад — в Македония и Моравско.

110

Но разликата в положението на тия две области не се изчерпваше само с казаното. Ние вече знаем, че по организация и изобилие на средства Византия много превъзхождаше средновековна България. Кризите, които империята през едно или друго време преживяваше, биваха накрай преодолявани от нея и старото съотношение на сили между нея и българите оставаше все същото. През известни моменти, когато енергични и одарени царе поемаха ръководството на българските съдбини и хвърляха стегнатите народни сили в настъпление на юг, българските дружини нерядко стигаха бреговете на Егея. Но да се удържи завоюваното беше винаги по-мъчно, отколкото да се дойде до него. Защото тогава се явяваше нуждата от дълговременна издръжливост срещу неприятеля, който въпреки понесените от него поражения тепърва трябваше да бъде обезвреден. А българското завоевание не бе в състояние да засегне богатите извори на средства, с каквито империята разполагаше на изток в азиатските си владения. Тя не можеше да бъде уморена, тъй като времето работеше за нея. И тогава българите се виждаха в завладяната с кървави усилия Тракия като в една обсадена крепост. Нейните пространни линии не можеха да бъдат отбранявали от тях, тъй като липсваха по тях всякакви естествени опорни места, когато неприятелят владееше моретата с крайбрежните твърдини, гдето можеше да чака и по воля да избира времето и посоките за настъпленията си.

Ето защо спечеленото тук оставаше винаги несигурно, нетрайно и скоро биваше загубвано. Загубвано не поради военни поражения, а просто изоставено поради невъзможността да бъде задържано. Одрин напр., сърцето на Източна Тракия, нееднаж падаше под напора на българите, но него не успяваха да задържат и тия наши царе, от които Византия и след това продължаваше да трепери. Тя си го възвръщаше въпреки пораженията си по бойните полета. Тъй бе при Крума, Симеона и при Калояна. Завладяван всред гърма на българските победи, той биваше загубван до такава степен незабелязано, че никога тая загуба не е бивала считана за събитие, заслужаващо да остави помен в писмените паметници на времето си.

Ако при все това българите биха били винаги в състояние да се мерят със своя южен съсед в откритите битки из Тракия, съдбините на тая земя навярно биха били по-други. В действителност обаче при борбите из Тракия империята имаше на своя страна предимствата и на силата. Тракийските полета бяха особено пригодни за действието на византийските армии, съставени предимно от конница. Във военното изкуство и тактика, плод на многовековен опит, византийците стояха много по-високо от българите, гдето освен от използуването на някои най-обикновени правила и хитрости победата е зависела главно от храбростта на войници и военачалници, едно условие,само по себе си не особено надеждно пред добре обучените и дисциплинирани византийски стратиоти. По въоръжение българите също са отстъпвали на своя противник. А свръх всичко това при нормални условия Византия разполагаше срещу им с предимството на числеността: българите рядко можеха да излязат срещу й с тъй големи армии, каквито тя бе в състояние да събере из своите пространни владения.

Всичко това обяснява и друго явление, което се набелязва през течение на цялата ни средновековна история: честите военни действия на българите в Тракия. Истински войни повечето от тях не бяха. Най-

111

често те представяха бързи набези, които разчитаха да намерят неподготвен и чрез неочаквани удари да разстроят противника, чието преодоляване обаче бе малко възможно. Тъкмо по тая причина обаче и независимо от дълбочината им в неприятелска територия тия набези имаха един и същ край: отстъпление към север, при което границата между двете страни почти винаги оставаше там, гдето бе и по-рано. От дългия си опит българите знаеха предимствата на противника си в откритите сблъсквания из равнините и поради това обикновено ги избягваха. От друга страна, чувствуваха това свое превъзходство не само византийските пълководци, но и техните войници. Крайно боязливи, когато трябваше да бъдат поведени към стръмнините на Балкана, те със самоувереност очакваха изхода на битките в полетата. Твърде характерно известие в това отношение намираме в разказа на един византийски автор за една битка между войските на Крума и тия на императора Михаил I две години след гибелта на Никифора в балканските теснини. Сега Крум вече бил навлязъл в Тракия и двете неприятелски армии застанали една срещу друга в равнината негде на север от Одрин. Тоя път въпреки пресния спомен за недавнашната катастрофа настроението у византийските войски било повишено и византийският автор предава това, което се приказвало сред тях. Българите, говорели те, „ни победиха, когато бяхме навлезли в мъчнопроходимите места на България, но вън от тях, в полето, нашата победа е сигурна” [10]. Колко пък несигурни се, чувствували българите в равнината и изобщо как мъчно се решавали да приемат сблъскване с неприятеля в открити места, гдето никакъв естествен заслон не намалявал неговите предимства по численост, въоръжение, техника и изкуство, се вижда от един случай по времето на Кардама. Тоя български владетел имал за противник бездарния император Константин VI, срещу когото в 792 г. при Маркела (до Карнобат) бе удържал бляскава победа. Четири години по-късно войната между двете страни отново почнала и Кардам повел войските си на юг. Насреща му потеглил с армия, набрана в Мала Азия, и Константин. Императорът, разказва по тоя случай летописецът Теофан, „стига до Версиникия, а Кардам до гористото Авролево, но като се уплаши, остана в тамошните лесове. Тогава императорът, като насърчи войските си, продължи до голото Авролево и оттук в продължение на 17 деня предизвикваше Кардама на бой. Но той не се осмели и като беглец се завърна в земята си.” [11] „Гористото Авролево” () това е навярно някоя местност в Странджа или Сакар. Въпреки поражението, което наскоро преди това бе нанесъл над същия свой противник, Кардам сега не се решавал да напусне удобната си позиция в планината и да приеме битката в една открита местност, гдето всички предимства са били на страната на императора.

При това тъй неизгодно за българите съотношение на сили и средства между двете страни никак не е чудно, че равнините на юг, които българският селянин бе завладял чрез своя плуг, трябваше обикновено
 

10. [S c r i p t.  i n с е r t. p. 3389. Въпросът е за битката при Версиникия. Тя и сега свършила с победата на българите, но последната се дължала, както изглежда, на предателското държане на един от византийските военачалници — Лъв Арменеца, който чрез това си подготвил възможността да заграби престола.] Битката при Версиникия (тази крепост се е намирала между Скутарион — дн. с. Щит, Свиленградско, и Авролева — Дервишка могила) е станала на 22 юни 813 г.

11. [ T h e o p h., p. 47017.]

112

да остават вън от териториите на българската държава. Ако тук нещо наистина заслужава удивление, то не е нейното безсилие да излезе пълен победител в кървавия спор за владението на Тракия, а обратното, че въпреки всичко българите смогваха понякога да вземат надмощие в тая борба и да изтръгнат от противника си поне за известни моменти властта над тракийските земи. Но всички тия успехи — свидетелство за страшна упоритост и жизнена енергия у нашия народ — биваха постигнати само с цената на грамадни напрежения. Изразходваните сили не можеха да бъдат лесно и бързо възстановени, както с тая възможност разполагаше Византия. След подема неизбежно идваше умората.

При тия условия значителна печалба бе това, гдето българите можеха да удържат през по-дълги периоди владението на северните тракийски земи. Обяснението на тоя факт обаче трябва да се търси в особеното положение на Северна Тракия. Отдалечена доста от военните бази на империята и разстлана надлъж пред подножията на Балкана, тя мъчно можеше да бъде отбранявана от византийците тъй, както подобна защита бе възможна относно земите отвъд Родопите, Странджа и Сакар.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]