Книга за българите
П. Мутафчиев
 

IV. Прабългари и славяни в първоначалната българска държава
 

Ние вече отбелязахме значителната промяна, извършена във военното устройство на Византия през епохата след IV в. За да издържи срещу нападенията на степните народи — хуни и авари, а след това и на арабите, тя бе принудена да изостави наследената от Рим военна организация, чиято ядка са били пехотните легиони. В сблъскванията с тия нови неприятели, които действували на големи конни маси, все повече изпъквала безпомощността на нейната пехота и все повече се налагала нуждата тя да бъде заместена с многобройна и добре обучена конница. Тъй конницата постепенно става основен и най-важен род войска във византийските армии. Поради това и всички грижи били насочени именно към нейното развитие и усъвършенствуване. На пехотата се обръщало все по-малко внимание, докато през по-късната византийска епоха тя бива съвсем занемарена.

Разбира се, никога византийските армии не са се състояли изключително от конница и никога пехотни контингенти не липсвали в тях. В съчиненията по военно дело из средновизантийската епоха често се изтъква нуждата от пехотни части,особено за специални случаи. Но при все това пехотата завинаги останала един второстепенен род войски; понякога на нея дори се гледало като на товар за останалата същинска армия. По тази причина, докато цялата военна организация на империята от VIII в. насам била построена с оглед на нуждата и възможностите да се поддържат достатъчни и винаги готови за действие кавалерийски резерви, пехотните войски се набирали от случай на случай, обикновено чрез принудителни набори всред мирното население. Затова те представяли необучена, недисциплинирана и зле въоръжена маса, ползата от която много пъти била съмнителна; ней рядко могли да бъдат възлагани по-големи задачи. Пехотинците били използувани обикновено за охранителна, тилова и техническа служба. Понякога като леки стрелци или прашници те започвали сраженията и след разгръщането на конницата и отстъпвали бойното поле.

Но именно тоя състав на византийските армии ги правел негодни за действия в планински земи. Оттук идели и опасностите, които Балканът представял за тях. Из неговите урви и тесни долини тежковъоръжените византийски ескадрони били съвсем безпомощни. Спомняте си, че византийският историк Никита Акоминат в разказа си за бързото отстъпление на Исака Ангел от Търново в 1190 г. обяснява погрома, който сполетял армията му, с това, гдето императорът, изплашен от слуха за идещите кумани, потеглил из Балкана по най-прекия път и затова въвел войските си в тесни клисури, гдето конницата не могла да се развърне за бой. Само по себе си се разбира, че българите търсили среща с нахлулия в земята им враг именно в такива места.

90

Явява се въпросът, ако успехите на действията в планинските земи е зависел през всички времена от наличността на достатъчни по численост и добре подготвени пехотни войски, не можеше ли империята, чиито средства бяха тъй изобилни, да си ги създаде? Щом като съществуването на българската държава се явяваше тъй неудобно за Византия и щом като Балканът бе опората на българите, защо тоя факт не оказа влияние върху организацията и състава на византийските въоръжени сили? Защо не ги преустрои тъй, че да разполага с достатъчно и добре подготвени пехотни контингенти? И защо до самия край на историческия живот на Византия проблемата за нейната мощ диреше разрешението си винаги в поддържането на многобройни и стегнати кавалерийски части?

Когато се слага тоя въпрос относно Византия, трябва да се има предвид, че през средните векове същата основна насока следваше развитието почти у всички европейски държави. Причините тук бяха от социален и политически характер, в една или друга степен общи за целия тогавашен европейски свят. Войната се превръщаше в .занаят на все по-ограничени обществени слоеве. Масите, обезправени политически и при-гнетени социално, все повече биваха отстранявани от привилегията и дълга да охраняват обществата и техния строй. Положението им ги правеше негодни или неудобни за тая служба. В тях дори се зараждаха настроения и зрееха стремежи, които представяха глухо отрицание на тогавашния ред. Свидетелство за това са селските въстания в различните европейски страни към края на средните векове и началото на новото време, а също и стремежите на градовете да се освободят от властта или влиянието на феодалите и изобщо на поземлената аристокрация.

Византия не можеше да представя пълно изключение от това състояние на нещата. Още от IX в. насам въпреки добронамерената социална политика на много нейни императори, селското население там все повече се превръщаше в безимотна и безправна маса, годна за всичко друго, но не и да доставя на държавата въоръжената сила, от която тя се нуждаеше. Службата на оръжието по необходимост трябваше и тук все повече ,да ляга върху едно съсловие от войници. Отначало доста многочислено, то поради същите причини от общ социален характер — все повече намаляваше. А невъзможността да се мобилизират масови народни армии и тук, както и навсякъде в тогавашните европейски страни, издигаше все по-високо значението на малобройната добре обучена и тежковъоръжена конница.

Досежно Византия развитието в това направление се определяше обаче и от други по-особени причини. За нас, българите, тя винаги си остана най-големият и най-опасен противник. Но ние за нея далеч нямахме същото значение. Дори и тогава, когато изглеждаше, че сме на път да я изместим съвсем от Балканския полуостров, нейното световно положение не се оказваше от това чувствително нащърбено. Основата на могъществото и бе Мала Азия и нея се стремеше тя на всяка цена да запази. Чрез изобилните средства, които Изтокът и даваше, Византия можеше и накрай винаги успяваше да си възвърне всичко, което ние или някой друг и отнемаше. Днес на мнозина напр. се струва необяснима упоритостта на Византия по времето на нашия цар Симеон, когато тя въпреки военните си несполуки никога не скланяше да признае настъпилите тук промени и да направи на българите каквито и да било отстъпки.

91

Същото бе и по времето на Крума. Това й поведение обаче бе резултат на едно истинско познаване на нещата. Тя оставяше стихийно развърнатите сили на нашия народ да се изтощят в безплодни напъни и чакаше отлива, който неизбежно трябваше да настъпи. Защото знаеше, че без усилия ще си възвърне всичко загубено. А до тоя момент своите собствени сили тя можеше да използува там, гдето бяха и много по-нужни. Ето защо, когато нейните тракийски крепости една след друга падаха под българските удари и Симеон водеше своите дружини срещу Цариград, империята, напълно сигурна в недостъпността на столицата си, водеше настъпателна война в Армения. Арабите, с които имаше да се бори там, както и по цялата своя източна граница, си оставаха и сега, както и по-рано, най-сериозният и противник. Поради това от нуждите на борбата именно с тях трябваше да изхожда тя, когато имаше да определи формите, външни и вътрешни, и на военната си организация. И тъй като главното предимство на арабите произтичаше от това, гдето те действуваха в битките с големи и конни маси, успехът на империята срещу им зависеше преди всичко от възможността да им противопостави също тъй многобройна и добре обучена конница. Тази бе причината, която не позволяваше на Византия заради особените изисквания на борбата и против българите да промени основите на военния си строй, от който зависеше способността и за съпротива на Изток, а следователно и съществуванието й. В сравнение с арабите ние си оставахме за нея един противник от втори разред.

Това състояние на нещата империята трябваше да запази и по-късно, когато историческата мисия на арабите в Изтока бе поета от селджукските турци, един също тъй конен народ. И по тази причина тя бе принудена да се обрече на относително безсилие срещу неприятели, борбата в чиито земи изискваше особени начини на действие и следователно по-друг състав на въоръжените й сили.

Но и в редицата на мисли, които ни занимават, тук възниква още един и не по-маловажен въпрос. На Балканския полуостров прабългарите дойдоха от север, из черноморските и каспийските степи. Както всички туранци, които Азия през различните времена изхвърляше към европейските земи, те са представяли от само себе си народ, чието главно богатство бил добитъкът. Един арабски писател разказва, че в земята на българите пасели големи стада коне, част от които били използувани за война. Българин, който в мирно време си служил с такъв кон, бил наказван със смърт: конят, предназначен за война, не трябвало да се употребява за никаква друга работа [1]. Пред началото на всеки нов поход било преглеждано въоръжението и екипировката на войниците, а особено състоянието на техните коне. И смъртно наказание очаквало тогова, чийто кон се окажел негоден [2]. Както всички турански народи през оная епоха, в битките прабългарите действували значи също тъй само като конници.

Ако следователно византийските армии, съставени предимно от конници, се оказвали неспособни за действия из планински земи, нали
 

1. П. Мутафчиев има предвид сведението на арабския историк от X в. ал-Масуди, което е въз основа на съответни сведения на арабски историци от IX в. (ал-Гарми и ибн-Хордадбех), вж.  Г а р к а в и, А. Я. Оказания мусульманских писателей о славянах и русских. СПб., 1870, с. 126;  Г ю з е л е в, В., П. П е т р о в. Цит. съч, т. 1, с. 128.

2. D е t s c h е w, D. Response Nicolai I papae ad consulta Bulgarorum. S., 1939, p. 40.

92

същото, дори и в по-голяма степен, би трябвало да важи и за прабългарите, един народ, откърмен в равните степи? И ако византийската пехота, случайно набирана и недобре обучена, се оказвала тъй малоценна при борбите в Хемус, нали и у прабългарите, които и след създаването на държавата си в Балканския полуостров продължавали да запазват битовите си особености, а заедно с тях и своята военна организация, не могла да съществува надеждна пехотна войска? Отгде са се набирали, кои и какви са били тогава тия, които образували стражата на Балкана, пазели неговите клисури и укрепления и заслонената отвъд тях българска държавност?

Разглеждането на тоя въпрос ни отвежда към етническия състав на първоначалната българска държава с двата и основни елемента — прабългари и славяни.

От византийския летописец Теофан знаем, че в заетите земи на полуострова прабългарите заварили седем славянски племена. Тия славяни, разказва същият летописец, били тогава разместени — едни от тях настанени по южните окрайнини на новата държавна територия, т. е. на Старопланинската област, а други по нейните западни граници, „към Авария”. Известни са по-точно само местата, които заело едно от тия славянски племена — северците: най-източната част на Стара планина около теснините на Верегава. Тъй като господствуващ елемент в новата държава са били прабългарите, могло би на пръв поглед да се предположи, че това разселение ще да е било извършено заради тяхна изгода. Като господари те поискали да запазят за себе си плодородните полета, гдето и за стадата им имало изобилна паша; тъй славяните били принудени да се задоволят със земите в бедната Старопланинска зона и там криво-ляво да поминуват.

Но това обяснение, според което въпросните размествания са били резултат на насилието, каквото завоевателите обикновено упражняват над покорените, мъчно се съгласува с някои от данните, които имаме за вътрешните отношения в първоначалната българска държава. Така напр. същият византийски автор, у когото намираме приведеното съобщение, добавя, че прабългари и славяни заживели като народи, свързани взаимно чрез някакъв договор. Това показва, че отношенията помежду им не ще да са произтичали от факта на простото завоевание. Ако славяните били поставени спроти прабългарите в положението на покорена и безправна маса, излишни би били помежду им всякакви договорни връзки: отношенията им би почивали едничко на принудата. Явно е следователно, че в създадената от тях държава прабългарите не ще да са се държали като безусловни господари; осъзнати нужди и интереси ще да са им наложили известни ограничения. Запазвайки за себе си върховната власт и ръководството в държавата, те са били принудени да окажат известно внимание към тия, които образували мнозинството от нейното население.

А тия добре съзнати нужди и интереси, които в случая са играли решаваща роля, сигурно не ще да са били само от стопански или изобщо от социален характер. Не ще да са били от такова естество и причините за разместване на славяните по границите на първоначалната държавна територия. Достатъчно осветление по тоя въпрос намираме в летописта на друг византийски автор, патриарх Никифор, съставена преди тая на Теофана. Прабългарите, разказва той, настанили по-голямата част от мизийските славяни по границата с ромеите, “за да я пазят”. Главното задъл-

93

жение на славяните към общата държава е било следователно нейната погранична защита. Именно поради това там им била предоставена за поселение планинската зона, в която прабългарите поради споменатите особености на техния бит мъчно са могли да живеят, а още по-малко успешно да воюват [3].

Но привързаността на всеки обществен слой към цялото, от което е частни към политическата организация на това последното, винаги е в пряко отношение със степента на изгодите, които тая организация му осигурява. От това гледище трябвало би да се заключи, че създадената от прабългарите държава се е явила за славяните като нещо не особено изгодно. Освен разместванията, които им наложила, тя им носела и редица други неудобства. Най-малко поне поограничила е техния първобитен демократизъм. Заставила ги е да се откажат и от племенната си разпокъсаност. Всичко това не е било в състояние да ги привърже към нея, а чрез насилие пък тя още по-малко е могла да ги превърне в свои надеждни защитници. Какви особени причини са могли да имат тогава славяните, за да застанат във вярна служба на тая държава тъкмо там, гдето опасността е била най-голяма?

Ние вече говорихме за политическото раздробление на балканското славянство в епохата преди и след неговото преселение в тукашните земи. При тогавашния си стадий на развитие то е било негодно за държавно строителство. Тъй се обяснява и фактът, гдето най-старите славянски държави са бивали създадени от чужди елементи, които успявали да се наложат над отделните племена единствено поради своята организация. И характерно е, че при всички подобни случаи славяните охотно се подчинявали на донесените им държавнополитически форми, може би защото се чувствували неспособни сами да си ги изработят и самоналожат. Там, гдето чужденци не се явявали, за да извършат тая държавнообразуваща роля, славяните още много векове продължавали да живеят разединени. Поради това големи части от тях ставали жертва на завоеванието, а след това и на асимилацията на по-добре устроени народи. Примерите от тоя род са много и излишно е да ги привеждаме.

През втората половина на VII в. мизийското славянство се намирало пред две възможности. Да се подчини на организацията, която искали да му дадат дошлите в неговата земя туранци, или пък в противен случай да се примири с неизбежното си подчинение на империята. За тогавашните славяни Византия е била не само една враждебна политическа сила, но представител и на една култура, безкрайно далечна от тяхната. Специално в областта на политическите представи и отношения нямало нищо по-чуждо за славяните, свикнали на безвластие, както ни ги представят писателите из оная далечна епоха, от абсолютизма, централизма и сложната бюрократична система, които образували същността на византийския държавен строй. Техният бит и целият склад на духовния им и материален живот не по-малко ги противопоставяли на сложните отношения и изтънчените вкусове на източноримския свят. Оттук и борбите, които славянските племена в Македония и особено в Гърция цели столетия след своето настаняване тук трябваше да водят, за да бранят срещу империята и политическата си независимост, и своята самобитност. Те може би инстинктивно схващали, че примирението им с византинизма е означавало за тях обезличаване, а оттук и самоунищожение.
 

3. Б у р м о в, А л. Цит. съч., 69—94. = Избр. произв., т. 1, 137—160.

94

От това гледище съвсем различно се е слагало отношението им спроти прабългарите. Въпреки различния си расов произход славяни и прабългари по бит и по култура са били твърде близки. Не само защото и едните, и другите били варвари, но и защото, както по-горе подробно обяснихме, народните маси, от които се откъснали, по-рано столетия подред бяха живели размесени или в непосредствено съседство из отвъддунавските земи. Тук те имали възможността да се опознаят и сближат. И това сближение вървяло наред с взаимното влияние, което изразявало първоначалните им битови и културни различия. Единият народ възприемал и приспособявал в своя живот елементи от другия, като от своя страна му давал и свои. При това положение и поради необходимостта — да изберат между две външни политически сили — не е трудно да се разбере защо мизийските славяни са предпочели прабългарите пред Византия. Не е важно в случая дали готовността, с която те са се примирили с новите господари на земята си, е произтичала от ясно съзнание за собствените им интереси, или пък им е била подсказана от някакъв тъмен инстинкт. Що се отнася пък до самите прабългари, съюзът им с тукашните славяни представял условие, от което зависело бъдещето съществувание на новата им държава.

Ето как, значи, ще трябва да си обясним думите на летописеца, че прабългарите, които подчинили славяните, сключили договор с тях. Както изглежда, основата и главната цел на тоя договор била отбраната на общата държава. При разпределението на породените оттук задачи славяните трябвало да поемат онова, което могли да изпълняват с най-голям успех, но за което самите прабългари били негодни: защитата на превалите и теснините на Хемус. Още в първоначалната си родина — Карпатите и широката област към изворите на Припет, Днестър и Буг — славяните били свикнали с живота на планинските и гористите земи. В битките те действували като пешаци и още отрано се славели с изкуството си да се сражават в мъчнопроходими и залесени места. Един византийски военен автор от края на VI в. разказва как те примамвали неприятелите в лесовете, гдето ги заграждали и унищожавали [4]. По-добър и пригоден съюзник за отбрана на Балкана прабългарите едва ли биха могли да намерят. Тая защита следователно, на която старата българска държава е дължала своето съществувание, стана възможна само поради това, че тая държава, създадена от туранци, още в началото на своето съществувание си осигурила дейната подкрепа на мизийското славянство.

Тоя извод не почива само върху теоретически съждения и догадки. Той се подкрепя от познатата ни Никифорова летопис, гдето се разказва, че славяните били разселени в Старопланинската зона, именно за да пазят тамошните проходи. Такъв е смисълът и на приведеното по-горе известие на Теофановата хроника за отвличането на северския княз Славуна. Както вече споменахме, северците били настанени в областта около Верегавския проход, т. е. около главния тогавашен път между Тракия и дунавските земи. По него, както за това свидетелствуват много други съобщения, били насочвани през оная епоха и всички военни експедиции на империята срещу българите. Именно на северците, най-видното между славянските племена в Мизия, е било следователно възложено пазенето на тоя проход и върху техния княз е лежала обяза-
 

4. Das Strategicon des Maurikios, 370—378.

95

ността да се грижи за неговата защита. И ние видяхме, че разстройството и чрез премахването на Славуна позволило на императора Константин Копронима да нахлуе през Балкана в тогавашна България.

Когато известни сектори от балканската граница били застрашавани от настъплението на големи неприятелски сили, броят на защитниците тук бил засилван с подкрепления из останалите славянски племена, подвластни на българския хан. За един такъв случай при похода на Константина V в 763 г. разказват познатите ни двама византийски летописци Теофан и Никифор. Когато, говори Теофан, хан Телец научил, че императорът повел голяма войска срещу България, той вдигнал на помощ 20 хиляди души от съседните племена и ги поставил по твърдините [5]. Че тия „твърдини” са били укрепените места в самата планина, върху това не може да съществува никакво съмнение. Какви са били пък тия привлечени на помощ „съседи”, на чиято защита балканските укрепления в случая са били поверени, се вижда от съобщението на патриарха Никифора за същите събития. „Телец, разказва той, имал за съюзници немалък брой славяни .” [6]

Тая тъй важна държавноохранителна служба, отредена на славяните още при самото създаване на българската държава, изяснява и един от най-важните въпроси в нейната история: въпроса за отношенията между прабългари и славяни в нея и накрай — за победата на славянския елемент над туранския.

Колкото и да бихме искали да гледаме на славяните в нейната първоначална територия като на елемент, който заедно с племенното си устройство запазвал известни права и свободи, все пак не може да се отрече, че през течение на цели два века тя си оставала предимно държава на туранци. Не само защото туранци били създателите и, но защото туранско оставало и нейното устройство; властта в нея принадлежала на прабългарите и за тях били запазени ако не всички, то най-почетните и високи постове. Те направлявали и нейния живот. Срещу тоя представен от туранците, ръководен слой славяните образували управляваната маса. Наистина те също имали своите князе, но тия последните са били нещо като провинциални първенци. Техният авторитет е бил ограничен само върху територията на съответните племена и, доколкото разполагали с някаква юрисдикция, тя е била навярно упражнявана в размери, определени от централната държавна власт и за случаи, при които тая последната не е считала за нужно сама да се намесва. Над славянските власти стояла върховната власт на хановете, на техните великодостойници и представители, авторитетът на общодържавните институти — турански не само по своите имена и по произхода на ония, които ги ръководели, но и по своята същност.

След едно съществувание от два века и половина тая туранска държава се явява почти всецяло славянизирана. Въпросът не е само за официалния език: славяните се наложили и в управлението и.

Кое най-много е съдействувало, за да се получи тоя резултат?

Несъмнено тук не е без значение обстоятелството, че славяните били образували грамадното мнозинство от населението. При това заедно с присъединението към първоначалната държавна територия на земи, населени със славяни, общата численост на тия последните постоянно
 

5. [ T h e o p h., p. 433.]

6. [ N i c e p h.,  p. 69.]

96

растяла. Но тоя факт сам по себе си не е могъл да има решаващо значение. В историята са известни доста случаи, при които едно етнично малцинство е запазвало докрай своето привилегирано положение, социалната си и политическа обособеност сред другоплеменната маса, над която заповядвало дори и тогава, когато езиковата асимилация на подобно малцинство бивала напълно извършена. Расовото господство в такива случаи се превръщало в социалнополитическа изключителност. При нея потомците на някогашното господствуващо племе, всецяло претопени сред чуждата народност, оставали не вече като етничен, а като обособен обществен слой, който запазвал за себе си наред с известни социални предимства и политическата сила. У нас два века и половина след Аспаруха и това явление липсва. В българското общество през X в. наистина срещаме дълбоки вътрешни несъответствия. Но те почивали не на расови различия, а на разлика в състоянията — на социално неравенство. Между болярите земевладелци от Симеоново и Петрово време е имало еднакво потомци и на прабългари, и на славянски родове. Същото е било и в останалите среди на населението.

Заслугата за това етнично изравняване обикновено се приписва на християнството. Счита се, че то споило двата разнородни елемента в едно духовно цяло, а окончателното тържество на славянския език в него било улеснено от църквата с нейното богослужение и книжнина; с това била извършена и най-важната стъпка за издигане на славяните като равноправен елемент в обществото на държавата.

Тоя възглед изобщо е прав, но чрез него не всичко намира своето обяснение.

Общата религия наистина е отслабила битовия дуализъм в славяно-прабългарското общество, могла е да засенчи и расовите различия в него, но ако тя би останалаглавният фактор, който в случая е действувал, първоначалните отношения тук не биха били особено изменени. Прабългарите и като християни биха продължавали да държат на привилегира-ното си положение. Касти или затворени в себе си обществени съсловия е имало в много общества, еднородни и в етнично и вероизповедно отношение. Че новата религия и у нас е изиграла само допълнителна роля, като съдействувала на един процес, който без нея и рано преди официалното и приемане пече се развивал, се вижда от обстоятелството, гдето славяните и през езическата епоха не били изключени от държавното управление. Освен познатия ни случай със северския княз Славуна, комуто била поверена отговорна служба в държавната отбрана на България, познат е м друг — от времето на Крума. Когато тоя български владетел от 812 т. предложил мир на Византия, начело на българското посолство, което се явило за тая цел в Цариград, стоял някой си Драгомир, според името му несъмнено славянин. [7]

При разяснението на проблемата, която тук ни интересува, твърде често се изтъкн.а и стремежът на българските ханове към абсолютизъм, чиито начешки се набелязвали твърде ясно още по времето на Крума. Главно противодействие на самодържавните си стремежи, разсъждава се по тоя случай, хановете срещали у старото прабългарско болярство: то държало упорито на правата си, осветени от древната традиция, а при това опряно на племенния строй у прабългарите, разполагало и с достатъ чно средства, за да брани положението си като решаващ
 

7. [ T h e o p h., p. 97.]

97

фактор в държавата. Относителното безправие, в което първоначално славяните били поставени, се дължало, разсъждава се по-нататък, главно на стремежа на прабългарската аристокрация да запази за себе си привилегиите на държавноръководен елемент. Тия нейни съсловни, олигархични тежнения били еднакво противни на интересите и на ханската власт, и на славянското мнозинство. Поради това и съвсем естественият съюз: хановете сами съдействували да се издигнат славяните в държавноправно отношение наравно с прабългарите. С помощта на славянството те дирели да обуздаят своеволното прабългарско болярство и да го унищожат като политическа сила, враждебна на всяка централна власт [8].

Тая наглед тъй сполучливо сглобена теория има един твърде важен недостатък: че е основана върху предпоставки, които не могат да бъдат доказани и малко съответствуват на действителното състояние на нещата по онова време. Преди всичко едно недоразумение е да се вярва, че в първоначалната българска държава болярството като съсловие било фактор, който ограничавал властта на владетеля. Всички сведения, с които разполагаме по тоя въпрос, навеждат на противоположни изводи. Ако изхождаме от общия културно-исторически факт, че всички турански народи се явяват на историческата сцена с организация, характеризираща се с абсолютната власт на своите вождове, ние нямаме никакви причини да считаме, че у прабългарите ще е било иначе. Що се отнася до родовия строй, чието съществувание у дунавските българи е доказано, той е бил основа на обществените и политическите организации у всички туранци и никога не представял от себе си особена пречка за пълновластието на съответните им владетели. Такъв строй е съществувал и в хунската държава на Атила, а обстоятелството, гдето Аспаруховите прабългари го донасят със себе си, показва, че те живели с него и в своята по-стара родина — донско-кубанските степи, гдето не пречил, за да бъде изградено могъществото на тамошната Велика България и пълновластието на нейните господари. Това, което създателите на големите и силни турански монархии обикновено имали да преодоляват, са били племенните антагонизми. Но племена у прабългарите на Аспаруха сигурно не е имало по простата причина, че всички те вкупом не са  представяли повече от едно племе [9].

Трудно е да се приеме, че самодържавието на прабългарските ханове е било ограничено от една политически мощна родова аристокрация още и затова, защото всички сведения, с които разполагаме, представят създателя на българската държава и неговите непосредствени приемници като самовластни ръководители на нейните съдбини. Ако е въпрос за това, че в древна България е съществувал съветът на тъй наречените „велики боляри”, нужно е да се припомни, че за тоя съвет се говори много по-късно — по времето на Симеона. А тогава без всяко съмнение монархическото начало у нас е било отдавна и всецяло утвърдено. Кървавата и бърза разправа, устроена от Борис на болярите,
 

8. Застъпник на представеното схващане е В.  З л а т а р с к и (История. . ., т. 1, ч. 2, с. 37 сл.).

9. Възгледът, че не е имало племена сред Аспаруховите прабългари, защото те вкупом представлявали едно племе, може да се смята вече за преодолян в историческата наука. Вариантите в материалната култура на прабългарите в обитаваните от тях земи показват наличието на различни племена, вж.  D i m i t r o v, D. I. Quelques questions de l’histoire des Protobulgares. — EB, 2, 1977, 88—98.

98

които се бяха обявили срещу приемането на християнството, вече сама доказва колко пълна е била още по това време властта на владетеля и колко по-силен е бил той от тях [10].

Не може да се откаже, че развитието на автократичното начало е една от най-съществените черти в историята на Първото българско царство. Но ако това начало е представлявало за дадената епоха една обединяваща и държавно-строителна сила, българските владетели са могли да имат на страната си и да разчитат на подкрепата на всички слоеве от населението, чиито интереси са съвпадали с държавните, без оглед на расовата му принадлежност. Също както е сигурно, от друга страна, че тогавашният ръст на самодържавието еднакво е могъл да бъде неудобен не само за прабългарското болярство, но и за славянските племенни първенци. През епохата на VIII, та навярно и на IX в. славяните тук още запазвали своя племенен строй. Поради това държавноправно-то им изравняване с прабългарите е трябвало да засили политическите позиции на славянската аристокрация с нейните старейшини, князе и жупани. А тая аристокрация съвсем не е била по-дисциплинирана от прабългарската. Поради познатите особености на славянския бит и мироглед тя дори много по-малко от последната е била способна да се примири с една силна монархическа власт. Нали вътрешната слабост на Самуил овата държава, в която се явяват тъй много местни славянски първенци, обикновено се обяснява именно с тая свойствена на славянството склонност към децентрализация в управлението и към ограничение на всяка обединяваща власт?

Историята на сърбите, у които е липсвала мисията на един чужд държавно-строителен елемент, какъвто у нас са били туранските прабългари, е най-доброто доказателство за това, колко малко славяните били годни сами да създадат вътрешно стегнати и основани върху силна централна власт политически организации. Цели векове подред сръбската история представя несполучливи или малотрайни опити да се преодолеят племенните противоречия и се образува единна държава. Когато пък най-сетне тя бива създадена, нейната територия си остава конгломерат от области, недостатъчно споени, а поради това постоянно готови да се разпаднат, както и нейните крале си остават господари, които имали да се борят срещу вироглавството или разединителните стремежи на своето болярство.

Като особено силен аргумент за това, колко необуздани и своеволни били прабългарските боляри, се сочат събитията из втората половина на VIII в. През тежко време в продължение на две десетилетия на българския престол се изреждат десетина владетели, някои от които царували едва по няколко седмици.

Но струва ми се, че тоя пример не е съвсем сполучливо подбран. През въпросната епоха българската държава наистина е преживявала тежки вътрешни сътресения. Вярно е още, че главна действуваща сила са били прабългарските боили. Но причината на тия преврати, при които болярството издигало и събаряло ханове, е лежала в област, която няма нищо общо е предполагаемите му съсловно-политически стремежи. Тогава държавата е била изложена на големи външни опас-
 

10. По въпроса за причините за бунта срещу покръстването през 866 г. и за начина на неговото потушаване от княз Борис I — Михаил (852—889) вж.  Г ю з е л е в, В. Княз Борис Първи (България през втората половина на IX век) С., 1969. с. 108 сл.

99

ности — решавал се е въпросът за нейното съществувание — и всички смутове се дължели само на това, гдето никой от случайно издигнатите на трона владетели не бил достатъчно кадърен, за да оправдае възлаганите му надежди. Всички тия ефимерни венценосци се проваляли, защото се оказвали лоши политици или бездарни пълководци. Честите тогавашни смени на владетелите свидетелствуват за нещо, тъкмо обратно на онова, което в случая се предполага. Тия смени говорят не за необузданите съсловни стремежи и своеволия на прабългарското болярство и за усилията му да стане пълен господар на управлението, а за неговата дълбока загриженост за съдбините на държавата, за желанието му да бъде намерен владетелят, който би бил в състояние да осигури нейната безопасност. Именно поради това периодът на тия смутове свършва, когато със смъртта на императора Константин Копроним, непримиримият и неуморим враг на българската държава, и с появата на силни личности на българския трон, като Кардама и Крума, нейното бъдеще изглеждало вече напълно осигурено.

Ако през дадената епоха може да се говори за течения или „партии” в българското общество, техният произход следователно няма нищо общо нито с аспирациите на прабългарското болярство за преобладание в държавното управление, нито пък с желанието на хановете да сподавят тия аспирации, като използуват стремежа на българското славянство и неговите първенци към равноправие с прабългарите. Появата на тия „партии” е била предизвикана единствено от нееднаквата преценка на опасностите, които имало да се отбиват, а оттук и от различните схващания относно начините и средствата за тяхното преодоляване или отстранение. Съвсем неправилно е да се счита, че „войнствената партия” в тогавашна България е била партия на буйното и неспокойно прабългарско болярство, когато пък партията на мира изразявала настроенията на тукашното болярство и се опирала на него. Да се предполага, както това вече е прието у нас, че в тия вътрешни борби едни срещу други стояли прабългари и славяни със свои кандидати за престола, значи да не се разбира същността на тогавашните събития. Ако славяните наистина се борели за надмощие, то самата логика на тая борба би предизвикала у тях опитите да посегнат и овладеят сами върховната власт в държавата. Неспособността у прабългарите да се справят със задачите за държавната сигурност би била предостатъчно оправдание на подобен стремеж. Всъщност виждаме, че всички тогавашни боричкания са ставали едничко в средата на прабългарското болярство. Из неговите редове излизали през тоя период случайно издигнати начело на държавата личности и нито един случай не е отбелязан, при който не даже като владетел, а като претендент за престола да се е явявал някой славянин. Предположението [11], че такъв славянин бил хан Сабин () е погрешно. Сабин е произхождал от същите прабългари, които бяха дали всички държавни глави на Първото ни царство [12]. А че не само прабългарите са представяли войнствения елемент в държавата и че течението за поддържане на добросъседски отношения с Византия е било застъпвано от славяните — за това свидетелствуват много факти. Прабългари напр. са били и ония между хановете по време на въпросната криза, които искали на всяка цена да живеят в мир с империята и за това с
 

11. [ Гл.  З л а т а р с к и, История на бълг. държава в сред. векове. I. C., 1918, с. 216, бел. 1.]

12. [Гл. моята работа „Българи и румъни в историята на дунавските земи”.]

100

главите си плащали грешките на миролюбивата си политика с нея. И обратно. Както е случаят с познатия ни Славун, славянски князе са били тия, които създавали най-много неприятности на Византия и представяли най-голяма пречка на завоевателните и планове срещу тогавашна България.

Силата и значението на един обществен или етничен слой във всяко държавно цяло не всякога зависи от неговата численост. Както вече споменахме, те се определят от мястото на подобен слой в съответното общество, от службата, която там изпълнява и по-нататък от неговото съзнание и способността му за организация. Само когато се има предвид всичко това, може правилно да бъде обяснен процесът, който у нас е довел до държавноправното изравняване на славяните с прабългарското малцинство, а след това и до пълното претапяне на това последното. Съществуването на българската държава зависеше от способността и да отбива нападенията на Византия. Тая задача се оказа възможна само поради това, че там, гдето опасността бе постоянна и най-голяма, се издигаше Балканът и че отбраната на неговите проходи бе поета от славяните. При тогавашните условия те не бяха единствените, които можеха успешно да я вършат. Колкото повече зачестяваха и по-сериозни ставаха опитите на Византия да унищожи българската държава, толкова по-силно е трябвало да изпъква в самата нея значението на славянските и поданици. На тяхната жертвсготовност тя нееднаж е дължала спасението си. Тоя факт не е могъл да не бъде почувствувай и достатъчно оценен от прабългарите, особено през критическите години от втората половина на VIII в., когато военният натиск на империята срещу България достига крайните си предели. Заслугата на славяните за запазването на общата държава тогава вече никой не смеел да оспорва. Прабългарите, чиято конница през тоя период нееднаж търпяла поражения от императорските армии, за да се откаже накрай от всякаква среща с тях, са били осъдени в много случаи да останат прости зрители на борбата, чийто единствен театър по онова време били теснините на Хемус. При тая тъй важна и сполучливо изпълнявана държавно-охранителна служба на славяните невъзможно е било да се държат те в състоянието на подчинена маса. Промяната в държавно-правното им положение е трябвало да настъпи по един естествен начин и като необходимост. На прабългарите навярно не ще е било леко да се откажат от положението си на господствуващо племе. Но още по-малко са смеели те да изстъпят като непримирими защитници на своите привилегии. Защото подобна непримиримост е могла да има само една последица: да разслаби защитата на държавата тъкмо тогава, когато тая защита е била най-нужна, и по тоя начин да изложи на гибел собственото им дело. До тъй дълбок кризис обаче вътрешните отношения в тогавашна България никога не стигат. Въпреки всички смутове през тежкото време на VIII в. никакви указания няма, от които би могло да се заключи, че отбраната на Хемус даже за един момент е била съзнателно занемарявана от онези, на които е била възложена. И това е най-доброто доказателство, че тия смутове са били предизвикани от онези, които нямат нищо общо с взаимните отношения и племенните аспирации на прабългари и славяни от онова време. Тия отношения никога не се развиват до степента на истински антагонизъм. Различните стремежи са били примирявани и възможните съперничества отстранявани от съзнанието за общия интерес. Изглаждането на противоречията е ставало чрез постепенни

101

отстъпки от едната страна и бавни завоевания от другата. Значението на славянския елемент в държавата напрестанно расло и се разпространявало във все по-нови области на нейния живот.

От това гледище никак не е чудно, гдето именно от царуването на Крума са първите известия за настъпилата промяна. Тогава българската държава едва-що бе преодоляла критичния период на първоначалното си закрепване. Нейните славянски поданици бяха издържали бляскаво изпитанията, които това тежко време им беше наложило. И пред тоя факт е трябвало да отстъпят всички сили на съпротивата на законния им стремеж да заемат в общата държава положение, каквото са имали и нейните създатели — прабългарите. При Омуртага реакцията се опитва да възспре тоя почти завършен процес. Тоя опит обаче е представял сетното безплодно усилие да се възкреси един ред, който,отречен от развитието, отдавна вече е бил погребан. И там е трагизмът в делото на тоя последен измежду видните представители на прабългарската традиция. Славянското влияние, срещу което той е считал за необходимо да се бори в областта на държавните отношения, вече се е било настанило в собственото му семейство. И тримата Омуртагови синове — Нравота, Звиница и Маламир — са носели славянски имена.

Всичко това обаче е представяло късни фази на един процес, чиято главна движеща сила е била службата, поета от славянството за опазване на създадената от туранците държава, там гдето опасността за тая последната бе постоянна и най-голяма — при Балкана. Нему и на ролята, която бе му се паднала, да бъде щит и закрилник на старата ни държава, се дължеше и политическото издигане на славянския елемент в нея, изравняването му с прабългарския и като резултат на това пълната асимилация на туранското малцинство от славянската маса.

Тъй през средните векове Балканът се яви не само хранител на българската държавност и на политическата независимост на народа ни. Нему се пада и най-значителният дял от заслугата за образуването на българската народност. Без условията, създадени от него, славянството не само че мъчно би извоювало тук равноправие с туранците, но и държавата, която той закриляше, не би преживяла век след своето раждане. А без българска държава създаването на българския народ би било немислимо.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]