ПРЕДГОВОР
Битката при Варна на 10 ноември 1444 г. е преломен момент в почти едновековната борба на балканските народи срещу османската експанзия.
Поражението на обединените християнски сили е развръзка на епични събития от историята на Европейския югоизток. В тях се откроява ярко стремежът на балканските страни да опазят или възвърнат изгубената вече свобода, да отхвърлят от пределите на Полуострова нежеланите завоеватели.
Край стените на старинната българска крайморска крепост се разбива последният опит на Европа да прегради пътя на османското проникване. Едва прекрачила прага на Средновековието, устремена към новото време, Европа е потънала в неизживени още феодални раздори и остри социални борби. Тази разединена Европа, в която всяка страна е погълната от ограничените си интереси и себични политически съображения, в която две най-големи сили — Англия и Франция — се самоизтребват в Стогодишната война и развенчаното вече Папство едва крепи престижа си в католишкия свят, не е в състояние да се противопостави на османската стихия. И нещо повече — някои управляващи среди и политически фактори там предпочитат бездействието или дори съглашателството с османците, за да опазят и заздравят позициите си в Източното Средиземноморие. Затова Европа не използва най-благоприятните моменти да отблъсне османските турци през периода, когато младата им държава е в тежка криза след Ангорската битка (1402—1413 г.), когато владичеството им все още не е утвърдено здраво нито в Азия, нито на Балканите.
С победата при Варна османските турци подготвят окончателната гибел на Византия и пълното подчинение на останалите балкански страни. Затова Варненската битка като всички съдбоносни събития е поразила така силно съвременниците от двата враждебни свята и е останала трайно в историческата памет на балканските народи с мрачния отблясък на един неотвратим заник, довел ги до няколковековно робско съществуване.
Сражението при Варна и предшествуващите го събития от първия и втория поход на европейската християнска армия е
5
паметна изява на един от най-значителните опити и може би на най-значителния, в който бойци от много европейски страни и народи обединяват усилията си за отпор на християнския свят в двубоя с исляма. В този всеобщ отпор се включват и българите, неотдавна изгубили свободата си, без да загубят стремежа си да я възстановят.
Съпротивителните усилия на голяма част от балканското общество, насочени в една или друга степен и форма срещу османското завоевание и господство, с които е изпълнен плътно периодът, обект на настоящия синтез, са опровержение на една неправилна и търсеща гражданственост теза, че османските завоеватели са приети в Европейския югоизток апатично, а дори охотно като избавители от една конюнктура, пренатежала с неразрешимите си противоречия.
Тази съдбоносна епоха на османското завоевание в балканските страни, започнала към средата на XIV в. и завършила в самия край на XV в. с окончателното тържество на полумесеца в Югоизточна Европа, поставя пред историческата наука многобройни проблеми. Тези проблеми еднакво засягат трите главни персонажа на голямата историческа драма: страните и народите на Европейския югоизток, османците и Европа.
И специалисти по европейското средновековие, и османисти, и балканисти от по-далечно минало чак до наши дни са се насочвали с интерес към едни или други въпроси от този тематичен кръг, в които Варненската битка заема немаловажно място. Малцина обаче са си поставяли за цел да осветлят цялостно тази сложна проблематика в широк исторически план — с оглед общото развитие на Европа и Предна Азия. .Но ако подобна задача е била мъчно осъществима в ранния етап от развитието на историческата мисъл в тази област, днес тя не изглежда така непреодолима. При това неотменна необходимост налага комплексното изясняване на набелязаната проблематика, която се откроява между основните в историята на Европейския югоизток в края на Средновековието. Без да се проумее и осветли, правдиво прелюдията на онзи продължителен период от миналото на тази сфера, протекъл под знака на османското владичество, не би било възможно не само да се изясни историческият контекст на Варненската битка, но и да се схванат редица явления и процеси, обусловили пътя и съдбата на народите там в по-ново време.
В съвременната историческа наука са животрептящи проблемите на сблъсъка между югоизточноевропейското и османското общество, където изпъкват някои колкото интересни, толкова дискусионни аспекти. От една страна — динамиката в развоя на османското общество, която довежда до поразителния на пръв поглед политически възход и териториално разширение на османците в Европейския югоизток през XIV—XV в. От друга
6
страна — югоизточно-европейското общество и противоречивото, изменчиво отношение на различните му класи и слоеве към османското завоевание, към властта на завоевателите в процеса на тяхното утвърждаване. И оттук — големият и неизбежен въпрос — как едно немногобройно азиатско племе, в чиито обществен живот не са изчезнали остатъците от родово-племенни порядки, успя не само да покори, но и да остави под свое трайно господство страни и народи на далеч по-висок уровен, застанали пред прага на своя ренесанс? Какъв бе подходът на завоевателите към завареното историческо наследство? Във връзка с това — друг неизяснен важен проблем — има ли приемственост между феодализма на Югоизточна Европа и Османската държава и в какво се изразява тя и най-сетне—на какво се дължи безразличието на християнска Европа към участта на едноверния Европейски югоизток, застрашен от исляма. Как се обяснява това странно на пръв поглед стечение на обстоятелствата, при което ненавистта между отчуждените католишки и православен свят се оказват по-силни от заплахата на османците. Кои исторически предпоставки обясняват враждебното отношение на известни среди от балканското общество спрямо Западна Европа, изразено в паметните думи, приписвани на един византийски сановник от партията на латинофобите в навечерието на гибелта на Византия: «По-добре турска чалма, отколкото папска тиара!». Или неискрената политика на най-фанатичния крепител на кръстоносната идея — папството, което заедно с несигурните си съюзници — още по-неискрените и изменчиви италиански морски търговски републики Венеция и Генуа, — изостави Европейския югоизток в съдбоносни моменти.
И към всичко това две големи въпросителни — може ли да се говори за светкавично и безпрепятствено завоевание на Европейския югоизток от османците и да се подценяват съпротивителните усилия на погазените страни. И какви са историческите последици от османското завладяване за развитието на народите от тази сфера. А по повод на това — логическата развръзка на големия сблъсък в Европейския югоизток през XIV—XV в. — удълженото средновековие за страните тук поради преминаването от превалилите своя зенит балкански феодални отношения към по-примитивната османска феодална система, на която тепърва предстои няколковековен път, докато достигне периода на разложението си. Това връщане към ранни средновековни форми и институции е съпроводено с установяването на чужд поробителски режим, изграден върху принципа на религиозно-народностна дискриминация спрямо иноверното покорено население. Този режим въвежда в Югоизтока някои порядки, непознати и чужди за тамошната действителност и затова мъчителни и напълно неприемливи за подчинените народи.
Тези многобройни и големи проблеми са стояли и продължават
7
да стоят пред съвременната историческа наука в очакване на големия синтез. Неговото успешно осъществяване е възможно само ако съдбоносната драма на Европейския югоизток се разгледа в широк исторически план, като се отдаде равностойно внимание и на трите основни персонажа в тази драма. На настоящия етап от развитието на научната мисъл акцентът при такова комплексно изследване върху ранния етап на османското проникване трябва да бъде поставен върху три основни и все още недостатъчно изяснени в логичната им взаимовръзка въпроси:
1) Отношението на югоизточноевропейското общество спрямо османското завоевание, изявите на съпротивителни усилия и опити за надмогване политически разногласия и феодални раздори в името на по-далечна цел — опазване от чуждия завоевател.
2) Методите на османското налагане и утвърждаване в тази зона, облика на ранните институции и сблъсъка им с покореното местно население.
3) Най-значителния организиран опит на европейските политически сили да спрат османската експанзия и да попречат на османското укрепване в Европа — двата похода на Владислав III Ягело и Янош Хуняди през 1443 и 1444 г.
Хронологическите рамки на тази проблематика, която стои в центъра на нашия интерес и изследователски усилия, са избрани не случайно. Те са маркирани от ярки събития с важни исторически последици. Началните граници опират до първите етапи на османското завоевание, но с по-определена насоченост към 80—90-те години на XIV в., когато турците съвсем категорично и окончателно заемат място в сложната политическа обстановка на Европейския югоизток. Едва от това време нататък се очертават по-определено завоевателните планове и начинания на османските управляващи среди, отношението на все още оцелелите югоизточноевропейски държави и на някои европейски политически фактори спрямо завоевателите, както и поведението на покореното местно население спрямо османския режим. Крайните хронологически граници на нашето изследване достигат до момент, който също така подчертано се откроява върху фона на тази бурна и трагична епоха. Това е поражението при Варна (10. XI. 1444 г.) на обединените въоръжени сили на християнска Европа, подкрепени от народите на Европейския югоизток. Този епилог е избран поради основателни съображения. Походите на Владислав III Ягело и Янош Хуняди, завършили с катастрофата при Варна, са свързани с една обстановка, при която за последен път са ангажирани в голямата историческа драма на Югоизтока едновременно и в пълна мяра усилията и интересите на трите нейни главни персонажа: Европа, османците, Балканите. Освен това двата похода са осъществяване на известно макар и недълготрайно единение между враждебно
8
разделените Запад и Изток в името на обща цел. В тях намират изява неосъществените опити за обща противоосманска борба на югоизточноевропейските народи, в течение на десетилетия многократно осуетявани или завършвали с неуспех.
Поражението при Варна в 1444 г. е епилог на един важен етап, изпълнен с драматични събития и начало на последния, решаващ етап от османското проникване в Европейския югоизток.
Върху фона на набелязаните проблеми в светлината на най-разнообразни, в много отношения неизползвани досега източници, настоящата книга има за цел не само да разкрие смисъла и значението на Варненската битка. Тя осветлява бурните събития на тази епоха с необходимите акценти, за да я представи като един от съдбоносните поврати в историческата участ на балканските народи, като прелюдия към онзи трагичен край на самостоятелните балкански държави, започнал с гибелта на Цариград (1453 г.) и завършил с капитулацията на непокорна Черна гора (1499 г.).
Нашият опит за цялостно представяне основните проблеми на Европейския югоизток през една смутна и съдбоносна епоха, е плод на продължителна изследователска работа из архивите и библиотеките в София, Париж, Лондон, Виена, Дубровник, Венеция, Белград и Будапеща. В настоящото ново издание бяха използвани нови извори и книжнина, станали достояние на науката през десетилетието, изтекло от първото издание на книгата. Това позволи да се внесе по-голяма яснота или известни корекции при осветляването на събития и процеси. То ни даде възможност да обогатим изложението с нови исторически свидетелства пови виждания и обобщения.
При подготовката на новото издание ми бяха полезни известни консултации на нашите медиевисти ст. н. с. д-р Ст. Маслев и доц. В. Гюзелев, за което им изразявам признателността си. Дължа благодарност за доставянето на труднодостъпни източници и книжнина и за някои илюстрации към книгата на унгарските колеги д-р Г. Пайкоши от библиотеката «Сейчени», на д-р Ф. Темешвари от «Националния музей», на д-р Г. Ражо от Военноисторическия музей в Будапеща и на полските учени д-р Рафал Карпински и проф. д-р Ед. Триарски. Благодаря също на ст. н. с., к. и. н. Ал. Кузев, рецензент на книгата, както и на редактора, определен от страна на издателството — н. с. П. Георгиев, и двамата от Окръжния археологически музей — гр. Варна.
София, февруари, 1979 г.