От надежда към покруса: Западна Македония в българската външна политика (1941-1944)

Николай Кочанков

 

III. В КЛОПКАТА НА ВОЕННАТА КОНЮНКТУРА (СЕПТЕМВРИ 1943 — СЕПТЕМВРИ 1944)

 

1. Българският въпрос в Албания след капитулацията на Италия

2. Правителството в София и положението на българите в Албания

3. Българите и „Независима" Албания

4. Опитите на Иван Михайлов да участва в решаването на македонския въпрос

5. Към „Независима" Македония

 

 

На 25 юли 1943 г. Мусолини е отстранен от власт. Въпреки че новото правителство на маршал П. Бадолио прокламира продължаване на войната, Д. Караджов информира външно министерство, че „промяната има за цел да отстрани пречките в лицето на Мусолини и на фашистката партия за търсене контакт с противника, целящ да осигури най-благоприятни условия за Италия" [1].

 

Оставката на Мусолини прави силно впечатление в Албания. Изказва се предположението, че ако Италия започне преговори за мир, условията след отстраняването на Мусолини ще бъдат по-благоприятни за страната. Същевременно самите албанци са крайно резервирани и се страхуват да не би след изтеглянето на италианските войски, германците и българите да навлязат в Албания [2].

 

Според месечното разузнавателното известие на щаба на войската военнополитическите събития през юли се развиват под влияние на четири фактора: „руската лятна офанзива на Източния фронт; англосаксонският десант на остров Сицилия; промяната на фашисткия режим в Италия и усилената война на нерви, изразена чрез масовите въздушни нападания, главно върху градовете и цивилното население на Германия и Италия" [3].

 

В Албания правителството на Е. Либохова, въпреки липсата на авторитет, продължава да ръководи политиката на страната. Кралският наместник генерал А. Париани работи усилено за постигане на пълно разбирателство между италианци и албанци, „като насочва вниманието на албанците извън

 

 

1. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 60, л. 54. Рим, 26 юли 1943 г.; а.е. 61, л. 104—110. Рим, 31 юли 1943 г.

 

2. Пак там, а.е. 60, л. 87. Тирана, 27 юли 1943 г.

 

3. Пак там, а.е. 62, л. 172. Разузнавателно известие № 7. София, 18 август 1943 г.

 

151

 

 

пределите на Албания, главно към българите". С тази цел посетил Косово, където държал речи против съседите на Албания. Предвиждало се и негова обиколка из българските земи в Албания — Кичево, Дебър и др.

 

В земите, населени с българско население, течението за автономна Македония е засилено, с което италианци и албанци се стремят да разколебаят духа на тамошните българи [4].

 

На официалните италиански интерпретации, че Италия ще продължи да се бори и че това, което се е случило в страната има за цел само да подобри положението ѝ, никой в България не вярва. Предполага се, че отстраняването на Мусолини ще даде такъв резонанс в Италия, че по-нататъшната борба ще е невъзможна [5].

 

Унгарският пълномощен министър в София Юнгерт-Арноти споделил, че след разгрома на Италия Германия ще трябва да се ангажира на много фронтове, защото с излизането на италианците от Далмация, Албания, Западна Гърция ще се образуват навсякъде празни пространства, което може веднага да се използва от неприятеля, а германците не могат да отбраняват. По-нататък унгарският дипломат се пита, какво ще стане, ако България се „отклони". Тогава Унгария, Румъния, Словакия и Хърватско не ще могат да се държат. Арноти нито веднъж не обвинява Италия, а отбелязва, че до днешното положение е довела погрешната политика на Хитлер и Розенберг, националсоциалистическата партия, както и започването на войната против Съветска Русия, което също било голяма грешка [6].

 

В България има усещане, че положението в Италия няма да се задържи дълго. Ст. Балан смята, че разгрома на Италия е неизбежен и откровено критикува досегашната италианска политика към Хърватско и България. Царят също така разкритикувал италианската политика, както и унгарската срещу Хърватско [7].

 

На 5 август 1943 г. Жидовец води продължителен разговор с Филов. Очевидно било, че италианците допуснали тежка грешка в разчетите си. Вярвали, че като махнат Мусолини и фашизма ще могат да излязат от войната и да постигнат почетен мир. Днешното положение на Италия е безнадеждно, защото от една страна не може да се съгласи с безусловна капитулация, докато от друга — не е и в състояние да продължи войната. Тази италианска катастрофа била ценен подарък за малките народи, а и за България [8].

 

 

4. Пак там, л. 176. Разузнавателно исвестие № 7. София, 18 август 1943 г.

 

5. Poslanstvo NDH u Sofiji. Diplomatski izvješcaji 1941-1945. Svezak 2. Priredila Nada Kisić Kolanović. Zagreb. 2003, dok. 191, str. 566. 1943, srpanj 27, Sofija.

 

6. Ibidem, str. 568, 569. 1943, srpanj 27, Sofija.

 

7. Ibidem, dok. 192, str. 575. 1943, kolovoz 12, Sofija.

 

8. Ibidem, str. 576. 1943, kolovoz 12, Sofija.

 

152

 

 

До катастрофа в Италия все пак нямало да се стигне веднага. Поради това решителни събития в юга и югоизтока на Европа можело да се очакват някъде към пролетта на 1944 г. Сега една от най-важните задачи била да не се допусне оръжието, с което разполага италианската войска на Балканите, да попадне в ръцете на партизаните и въобще бунтовниците от различни народи. Във връзка с това Филов смята, че най-важната задача на момента е да се ликвидира италианската войска на Балканите. Работата обаче била деликатна поради вътрешното положение в Италия [9].

 

След промяната в Италия положението в Албания се изостря. Чети от всички оттенъци — комунисти, националисти, привърженици на Зогу, както и разбойнически банди се обединяват за общи действия и обграждат столицата. Сборният им пункт е около град Круя, свързан символично с героичните борби на Скендер бег срещу османското нашествие, където заседават и възнамеряват да образуват временно албанско правителство, което да провъзгласи независимостта на страната и да даде знак за обща борба против италианците. В отговор на тези действия италианското командване докарва нови войски в Тирана [10].

 

От 5 август 1943 г. с указ на кралския наместник цялата територия на кралство Албания се обявява за военно-оперативна зона с всички произтичащи от това последствия относно наказателния закон [11].

 

В редовния си доклад българският царски офицер за свръзка при италианското главно командване в Албания съобщава в София, че началник-щабът на Девета италианска армия му съобщил „една доста радостна вест". Ако тя се реализира, най-деликатният въпрос в българо-албанските отношения щял да се разреши. Според италианския офицер следвало да се очаква в най-скоро време, че „и малкото българи останали вън от пределите на майката-родина ще се приобщят към нея". Това според капитан Дудрев показвало, че „Мусолини, който искаше да мине за голям приятел на българите е бил най-големият им неприятел в същност" [12].

 

Слухове, в които е замесена България, се разпространяват и в Гърция. От германска страна се твърди, че български войски навлезли в Албания и заедно с германските войски заели Дурацо, Тирана и пр. Това споделил директорът на „Дойче Нахрихтен" пред българския аташе по печата. Същевременно се изтъква, че българите били най-верните съюзници на Германия. Тенденцията според пълномощния министър К. Вачов е явна:

 

 

9. Ibidem, str. 576, 577. 1943, kolovoz 12, Sofija.

 

10. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 60, л. 123, 124. Тирана, 30 юли 1943 г.; а.е. 61, л. 129. Тирана, 5 август 1943 г.

 

11. Пак там, оп. 8, а.е. 1194, л. 57. Тирана, 5 август 1943 г.

 

12. Пак там, оп. 15, а.е. 61, л. 159. Атина, 9 август 1943 г.

 

153

 

 

„да се въздействува на италианците и същевременно да се сплашат гърците" [13].

 

На 9 август щабът на войската информира външно министерство, че положението на българите в Преспанско се е влошило. Албанското правителство набирало новобранци — младежи от 21 до 23 години. Не желаейки да служат в албанската армия, 22 души българи избягали в Ресен, където останали въпреки заплашителните писма от комунистите-четници [14].

 

На 10 август, в навечерието на поредната среща с Хитлер, цар Борис споделя с Филов безпокойството си да не се поиска от България по-голямо участие. Уточнява се да не се приемат повече ангажименти. Филов не допуска, че ще се нека повече, тъй като германските войски били влезли вече в Струга и отивали към Дебър. Според Филов, германците трябвало да дадат свободата на албанците. Царят възприема тази идея и щял да се опита да я внуши при разговорите си в Германия [15].

 

След завръщането си от Германия цар Борис споделя, че „не е никак доволен от сегашното си пътуване". Всъщност според Филов нямало причини за толкоз песимизъм. Германците поискали две български дивизии да бъдат разположени в Северна Гърция и евентуално Албания със задача да пазят тила на германските войски в Гърция и по албанското крайбрежие [16].

 

Събитията в Италия дават отражение не само в стара Албания, но и в териториите на бивша Югославия с компактно българско население, които са под италианска окупация при албанска администрация. Поради усложненото положение в Албания от началото на август германски войски започват да се съсредоточават по албано-българската демаркационна линия, държейки изчаквателно поведение. Такива войски има в Кумановско, Скопско, Прилепско, Битолско и Охридско. Същевременно германската разузнавателна служба, която е в контакт с албанските водачи, ги приканва към

 

 

13. Пак там, оп. 15, а.е. 61, л. 159. Атина, 9 август 1943 г.

 

14. Пак там, л. 168. София, 9 август 1943 г.

 

15. Филов, Б. Дневник. София, 1990, с. 599.

 

16. Пак там, с. 601; За плановете на цар Борис след завръщането му от Германия интересна подробност споделя хърватският пълномощен министър в София Вл. Жидовец. На 16 август 1943 година цар Борис приема хърватския дипломат във връзка с окончателното му отпътуване от страната. Връчен му е Великият кръст на ордена за гражданска заслуга. След церемонията царят споделя за плановете на правителството да лансира отново в политиката Ив. Михайлов. Пред хърватския дипломат е обрисуван план за сътрудничество на база присъединяването на цяла Западна Македония към България. Според Жидовец царят искрено вярвал, че разгрома на Италия дава възможност за това при осигуряване поддръжката и на ВМРО. От съдържанието на разговора Жидовец прави извода, че в него се крие „важно поръчение както за Павелич, така и за Ванчо Михайлов". Смъртта на българския монарх очевидно прекъсва развитието на тази инициатива. — В. „Днес", бр. 997 от 17август 1943 г.; Kisić-Kolanović, N. Ivan Vanča Mihajlov: makedonski revolucionar uskraćen za domovinu i konjene. In: Časopis za suvremenu povijest, Zagreb, № 1, 2002, sct. 125, 126.

 

154

 

 

успокояване на страната с обещанието за едно благоприятно разрешаване на въпроса за албанската независимост и свобода [17].

 

В доклад до министър-председателя представителят на външно министерство в Битоля разглежда ситуацията в Албания след отстраняването на Мусолини и отражението на тези събития върху съдбата на българското население там. Д. Димитров оценява, „че следваната в Албания политика на толериране, на приобщаване — често в наша вреда — и усилията на задоволяване, както и големите италиански материални жертви, са претърпели пълно и окончателно фиаско" [17].

 

Албанската общественост открито манифестира, че Италия военно и политически е вън от строя, че е въпрос на седмици нейната капитулация и че Оста политически и военно вече не съществува. В резултат на това Германия губела войната. С оглед на това положение албанската общественост се намира в „изчаквателно" положение и се въздържа от крайни решения. Германската разузнавателна служба оказвала силен политически натиск върху албанските водачи, но същевременно се очаква в близко бъдеще англо-американските войски да дебаркiрат на източното крайбрежие на Адриатика. Все пак в Албания си дават ясна сметка, че и след капитулацията на Италия и след изтегляне на италианските окупационни войски от Албания Германия пак ще остане за известно време господар на Балканския полуостров, поради което за нейните военни и политически интереси трябва да се държи сметка [19].

 

Считайки Албания за особено невралгична точка на Балканите, особено при демонстрираната италианската безпомощност, германското разузнаване от месеци развива в страната „тайно една политическа дейност, покриваща се с разбиранията за албанската независимост и противоречаща на италианските интереси". Тази дейност на германските разузнавателни служби в момента била засилена с обещания за независимост в настоящите граници и при условие за сътрудничество [20].

 

Разбирайки деликатността на положението и в очакване на една германска декларация за албанската независимост, албанската общественост се опитва да играе не само на англо-американската, но и на германската карта, с оглед най-вече на получените чрез Италия териториални придобивки, още повече, че косоварите, които са пряко засегнати, вземат дейно участие в албанския политически и обществен живот [21].

 

 

17. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1280, л. 69—71. Битоля, 14 август 1943 г.

 

18. Пак там, а.е. 1106, л. 147. Битоля, 17 август 1943 г.

 

19. Пак там, л. 148, 149. Битоля, 17 август 1943 г.

 

20. Пак там, л. 149. Битоля, 17 август 1943 г.

 

21. Пак там, л. 150. Битоля, 17 август 1943 г.

 

155

 

 

Във връзка със събитията в Италия и отражението им в Албания германците веднага реагират със съсредоточаване на войски и материали по албано- българската демаркационна линия. През Македония навлизат германски въздушни войски, които заемат летищата в Албания. Според оценка на германското разузнаване наложително било заемането и на някои важни стратегически пунктове. Това обаче още не е предприето, „за да не се дразни италианската чувствителност и мнителност по отношение на Албания" и за да не се ускори италианското решение за капитулация [22].

 

От германска страна се показва голяма загриженост за Адриатическото крайбрежие и Северозападна Гърция, които не са укрепени сериозно. Италианските войски са деморализирани и на тях не може да се разчита при евентуален англо-американски десант. С не много големи усилия съюзниците бързо можели да проникнат до Охрид и Скопие, „поради което е необходимо час по-скоро да бъдат тампонирани тия посоки към крайбрежието, ако на него за късо време не биха могли да бъдат направени укрепления в по-голям мащаб”. Във връзка с това германската разузнавателна служба счита, че от българска страна трябва да има около Прилеп поне още две дивизии в резерв, ако се наложи на сегашните две дивизии в Македония да действат [23].

 

Към горните аргументи Д. Димитров прибавя и обстоятелството, че Македония с хромовите си руди е един извънредно важен обект за германската военна индустрия — единственият в Европа, на когото могат да разчитат, тъй като хрома, който получават от Турция е в незначително и несигурно количество [24].

 

Понастоящем в Македония във връзка със събитията в Италия сред населението и по-голяма част от чиновничеството съществувала „една психоза, че сега е моментът ние да заемем останалите под чужда власт български земи, като вземем по-дейно участие". Тези настроения се забелязват от германската разузнавателна служба и в тях се създало впечатлението, че българското население в Македония няма търпение за едно по-дейно участие във войната за освобождението на поробените братя [25].

 

Предвид неясното положение и вероятността Италия да напусне лагера на Оста, както и неминуемото двувластие и хаос, които ще настъпят в Албания и от друга страна, значението на Албания с оглед на отбраната на Балканите, от германска страна е съобщено поверително на българския консул в Тирана Хр. Минков, че се вземат мълчаливо всички необходими предварителни

 

 

22. Пак там, л. 150, 151. Битоля, 17 август 1943 г.

 

23. Пак там, л. 151. Битоля, 17 август 1943 г.

 

24. Пак там, л. 151, 152. Битоля, 17 август 1943 г.

 

25. Пак там, л. 152. Битоля, 17 август 1943 г.

 

156

 

 

мерки за отбраната на албанските брегове и поддържането на реда в страната. Като първа мярка е предприето заемането и приспособяването на албанските летища за действия от голям мащаб. За тази цел от известно време в страната пребивавали 3 000 германски специалисти от въздушните войски. Пилоти и самолети обаче все още нямало.

 

В Албания, според българския дипломат, цари привидно спокойствие. Положението е сериозно, но не трагично. Всичко е в зависимост от положението в Италия и Средиземно море. Българите в Албания очаквали с нетърпение българска окупация [26].

 

По сведения на областния директор в Битоля в селата на Преспанско, Стружко и Охридско отвъд демаркационната линия „почти няма италиански войскови части". Това обстоятелство дава възможност на нелегалните чети да действат безпрепятствено по българските села. Под предлог, че ще се борят за свободата на Македония насилствено били мобилизирани местните български младежи [27].

 

Вследствие на хаоса в Албания, положението на българското население зад демаркационната линия е критично. Българите са в недоумение какво да се прави и накъде да се обърнат. Албанските административни и общински власти от селата са се оттеглили в Струга, оставяйки цялата местност, наречена Дебърца, в пълно безвластие. С това албанците постигат двойна цел:

 

„да покажат на нелегалните, че им оставят свободна за действие тази част, а от друга страна да могат да покажат на германските войскови части, които влизат в Струга, че в този край българското население е комунистическо, за да накарат германците да предприемат репресивни мерки спрямо него и да обезверят и обезкуражат българското население" [28].

 

Без подкрепа на практика съдбата на българското население е оставена на произвола на нелегалните чети начело с Петър Пирузев и неговите другари, които пропагандират „своята акция като борба за свободата на Македония и даже изричат присъди против някои, които не са техни съмишленици". Така например

 

„един добър по-стар българин, Неде Велянов от с. Слатински чифлик, се осмелил да им противоречи и им казал, че не може да разбере за каква автономна Македония се борят те заедно със сърби, които до вчера, докато беше Македония под сръбско, никога не са обелили зъб и не са се заемали за такава борба, за автономна Македония".

 

Нелегалните групи издавали и мобилизационни покани, подписани от П. Пирузев, с които насилствено се мобилизират по-младите и способни да носят оръжие мъже [29].

 

 

26. Пак там, оп. 15, а.е. 62, л. 146. Тирана, 21 август 1943 г.

 

27. Пак там, оп. 8, а.е. 1280, л. 73. София, 21 август 1943 г.

 

28. Пак там, а.е. 1106, л. 160. Битоля, 24 август 1943 г.

 

29. Пак там, л. 160, 161. Битоля, 24 август 1943 г.

 

157

 

 

След пристигането на някои германски части в района българското население в Струга се окопитило и желае да види подобряване на своето положение и освобождаване от тормоза и малтретиранията от страна на албанските власти и от увлеченията на комунистическите чети [30].

 

Наблюдавайки от Белград, българският генерален консул Ст. Шопов констатира, че тежестта на политическите и военните интереси на Балканите са съсредоточени върху Албания и нейното крайбрежие. Германските власти в Белград смятали, че „именно там трябвало да се очаква ударът, който щял да бъде насочен от страна на англо-американските сили и който щял да реши политическото и военно положение на Балканите" [31].

 

Албанските въстаници, според някои германски сведения — няколко десетки хиляди, очаквали Италия скоро да бъде разгромена. След заемането от страна на англо-американците на южните италиански области, оттам, а именно от района на Бриндизи - Бари, щели да извършат десант на албанското крайбрежие [32].

 

В самата Албания било забелязано напоследък засилване на движението на бившия крал Зогу. От друга страна станалите в Кайро разговори между Зогу и националистическия водач Фан Ноли, създавали сред албанците впечатление, че Англия ще подкрепи стремежа им към самостоятелност. Вследствие на това въстаническото движение получава нов тласък. Около Дебър голям брой въстаници се готвели да се съединят с намиращите се северно от Тирана подобни групи [33].

 

Въобще албанците, преизпълнени с желание да се освободят от италианското владичество, са готови да прибягнат към всякакви средства. В своето мнозинство албанското население било добре настроено към германците, но трябвало да се отчита и неговия манталитет. Албанците били свикнали лесно да се приспособяват към събитията и да държат винаги с по-силния. Поради това, „в случай на съюзнически десант на албанското крайбрежие би трябвало да се смята, че албанците ще съдействат само на германските сили и то дотогава, докато са убедени в надмощието на германската отбрана над англо-американските сили" [34].

 

Все пак на албанците могло да се разчита, ако от германска страна се направят някои обещания относно бъдещата самостоятелност на Албания

 

 

30. Пак там, л. 161, 162. Битоля, 24 август 1943 г.

 

31. Пак там, а.е. 1239, л. 48. Белград, 26 август 1943 г.

 

32. Пак там, л. 48, 49. Белград, 26 август 1943 г.

 

33. Пак там, л. 49. Белград, 26 август 1943 г.

 

34. Пак там, л. 50. Белград, 26 август 1943 г.

 

158

 

 

и особено относно нейното разширение за сметка на Сърбия в областта Косово. С това щели да се предвардят някои евентуални английски предложения, още повече че очевидно те не могат да съдържат клаузи в ущърб на Сърбия [35].

 

За разлика от официалната власт в София представителите на бежанските братства от неосвободената част на Македония реагират незабавно. На 1 септември 1943 г. областният директор на Скопие д-р Д. Раев изпраща на министър-председателя Б. Филов „за сведение" едно изложение до Адолф Хитлер, подписано от председателите на Тетовско-Гостиварското, Дебърско-Кичевското, Стружкото и Галичко-Реканското братство, както и от представителя на бежанските братства от гръцка Македония [36].

 

В изложението се припомня, че след разгрома на Югославия и Гърция, западната част на Македония, с 280 000 жители, в преобладаващата си част българи, включваща околиите Тетовска, Гостиварска, Дебърска, Галичка, Кичевска, Стружка, части от Охридска и Ресенска (Преспанска) е попаднала „под ново още по-тежко робство - под владичество на албанци, с които българите от тия краища, които представляват болшинството, векове с пушка в ръка са отстоявали своя живот, чест и имот", а околиите Леринска, Кайлярска, Воденска и Енидже-Вардарска с около 400 000 българи са останали под гръцко административно управление [37].

 

В документа се подчертава, че след като италианската власт не се е оказала достатъчно силна да въведе ред и подсигури спокойствие в окупираните от нея части от Македония, македонските българи са единственият елемент на сигурност в района. Поради всичко това „и в интерес на по-доброто осигуряване на германската въоръжена сила от крайбрежния Адриатически вал и с цел за спестяване на излишни жертви, налага се бързото въвеждане на българска военна и административна власт в поменатите околни, както и обезоръжаването на всички албанци и гърци андарти". С един такъв акт, завършва изложението, ще се даде възможност на многохилядшгте бежанци да се завърнат по своите родни огнища [38].

 

На 2 септември Минков съобщава от Тирана, че „чисто българското село Гломбочане на Преспанското езеро от 52 къщи с около 500 души население" е било изцяло изгорено от италиански войски, които преследвали албанска чета. Покрай опожаряването италианците оплячкосали всичко и населението е останало без храна. Населението моли настоятелно за помощ, най-първо за храна и пари. за да възстанови жилищата си преди зимата.

 

 

35. Пак там, л. 50, 51. Белград, 26 август 1943 г.

 

36. Пак там, а.е. 1197, л. 41. Скопие, 1 септември 1943 г.

 

37. Пак там, л. 41, 42. Скопие, 1 септември 1943 г.

 

38. Пак там, л. 42. Скопие, 1 септември 1943 г.

 

159

 

 

От своя страна българският консул в разговор с висшето италианско командване моли да се пощадят българските преспански села в Албания, „тъй като населението е най-мирното и не участва във въстанически акции на албанците срещу италианците" [39].

 

По сведения на генералното консулство в Тирана италиански войски са опожарили и селата Никифорово и Леуново. Цяла Албания е обхваната от вълнения. Най-несигурно е в областта Дебърца, Галищник, Гостивар, Кичево, Тетово, където върлуват големи чети, като тази на Цен Елес, брояща 600 души и много други, в които има сръбски офицери ренегати, българи, власи, евреи и др. Между Дебър и Тетово съобщенията са прекъснати. Властта е безсилна. Чети от „комунисти и разни други" се движат необезпокоявани из целия район и тормозят главно българското население. Въобще положението на българското население е тежко. Подложено на тормоз от страна на четите, „убивано, ограбвано от разбойници, крадци и незащитено от никаква власт". Албанската власт не съществува, италианската е проблематична.

 

Генералното консулство, взело присърце интересите на българското население, прави всичко възможно за неговата защита пред италианското командване [40].

 

В следваща телеграма Минков дава по-релефна картина на положението в Албания. Четите на бунтовниците стават все по-дръзки. Действат главно в зоната на Дурацо, Тирана, Буреле, Пишкопея и Дебър с цялата околност. Привидно спокойствие, ред и власт има само в градовете и в близките до тях села. Извън тях

 

„царува безвластието и терора на въстаниците, на башибозуците и на обикновените разбойници и крадци. Като се прибави към всичко това и всеобщата омраза на албанците към италианците, и тяхната ксенофобия и пробуждащата се ненавист на мюсюлманите (главно в масата в Дебърско и областта Струга) против православните, картината е пълна. Яка им душа на българите, останали под албанска власт".

 

Такова е положението в Албания, която е пред въстание с оглед на събитията в Италия и в Средиземно море. На този фон английската пропаганда се шири ежедневно, „като самите албанци със своята политическа наивностм смятат и вярват, като че ли Албания е център на Европа и като че ли англо-американците воюват, за да създадат Велика Албания" [41].

 

 

39. Пак там, оп. 15, а.е. 63, л. 98. Тирана, 2 септември 1943 г.

 

40. Пак там, а.е. 64, л. 72. Тирана, 8 септември 1943 г

 

41. Пак там, л. 31. Тирана, 9 септември 1943 г.

 

160

 

 

 

1. Българският въпрос в Албания след капитулацията на Италия

 

Оше по време на съюзническия десант в Италия Германия прави усилия да увеличи военната си ангажираност в Европейския югоизток. Причините за това са главно две: опасността от евентуално нахлуване на англо-американските сили на Балканите, както и страхът от разрастващата се съпротива, обхващаща все повече райони. Макар и увеличени, особено след капитулацията на Италия, германските сили не са достатъчни, за да покрият застрашените територии и затова, особено в Сърбия, се прибягва наред с военните и към политически мерки. Правят се опити за по-пълно използване на вътрешните резерви, като особено внимание се отдава на възможността да се обединят всички сили, склонни да сътрудничат на германските окупационни власти. Тази тежка задача е поверена на опитния стопански деец и дипломат д-р Херман Нойбахер, който с директива, подписана от Хитлер в края на август 1943 година, наред със задачите в Румъния и Гърция, получава и специални пълномощия за Сърбия, Черна гора, Македония, Санджака, Албания, а от март 1944 година и за Унгария [42].

 

Преместването на върховното командване за целия Югоизток от Солун в Белград се оценява от германските военни среди като стъпка напред към по-ефективно ръководство на региона [43].

 

С капитулацията на Италия през септември 1943 г. проиталианското правителство в Албания е заменено от лица с прогерманска ориентация. Сформиран е изпълнителен комитет, който да представлява новото временно албанско правителство. Новосформираният изпълнителен комитет извършва всички формални действия за свикване на Националното събрание на Албания, което трябва да избере новото албанско правителство. На 18 октомври 1943 г. е свикано Националното събрание и след това е избрано Наместничество на Албания и Регентски съвет начело с Мехди Фрашери. Избрано е също така и ново албанско правителство начело с Реджеп Митровица [44].

 

Новото албанско правителство набързо обявява „независимостта на страната и освобождението от италианската окупация". Всички стратегически точки в Албания са заети от германски войски, които установяват цялостен контрол. Според замисъла на германското министерство на външните работи в Албания няма нужда да се създава специално германско

 

 

42. Lukać, D. Treći Rajh i zemlje Jugoistoćne Evrope 1941-1945. Treći deo. Beograd. 1987, p. 558; Neubacher, H. Sonderauftrag Südost 1940-1945. Bericht eines fliegenden Diplomaten. Göttingen, 1956, S. 133, 134.

 

43. ЦДА, ф. 176к, op. 8, а.е. 1239, л. 52—55. Белград, 9 септември 1943.

 

44. Тодоровски, Гл. Западна Македонија за време на окупацијата (1941-1944). Скопје, 1998, с. 215.

 

161

 

 

управително тяло, нито държавата да бъде третирана като окупирана. Германия признава на Албания формален суверенитет, без страната да има статут на германски съюзник [45].

 

В телеграма от Берлин "лично за Регента проф. Филов", пълномощният министър Сл. Загоров уведомява за проведен в германското външно министерство разговор. След изказано от него мнение, че е добре да се даде независимост на Албания, му е отговорено, че "албанците вече сами обявили независимостта си и че германските военни власти държали поведение на мълчаливо съгласие". Германия била готова да приеме този акт, но на този етап е можело само да обещае на албанците независимост след войната. При разрешаването на този и други териториални въпроси, засягащи Италия, Германия трябвало да държи сметка за отношенията си с новото фашистко правителство на Мусолини [46].

 

От генерал Тучи, началник-щаба на Девета италианска армия, генералният консул в Тирана Хр. Минков узнава за постигнато проектоспоразумение с германското командване: италианската армия ще напусне напълно областта Косово, както и Тетово, Кичево, Дебър, Струга. Корча и областта на Тирана. Морският бряг се заема изцяло от германски части, така че в случай на военни действия германците да бъдат напълно свободни, а италианците да останат настрана [47].

 

След навлизането в Албания от германска страна са предприети опити за нормализиране на положението в страната. Германците имали намерение да провъзгласят независимостта на страната в „днешните" ѝ граници. В ход са преговори с албанските първенци, след привършването им щяло да стане прокламирането. Минков се опасява, че Тетово и Струга отново ще останат в границите на Албания. Било му споменато, че в областта има и албанско население и трябвало да стане размяна. Като допълнителен аргумент висш германски военен споделя, че България и без това получила много без да е дала жертви. Предприето било разоръжаване на италианците, които са обявени за военнопленници [48].

 

С бърза шифрована телеграма до София областният директор на Битоля Хр. Миладинов донася, че когато "след предателството на Италия" германските войски са навлезли да окупират Албания, генерал Уц е предложил български войски да окупират територията до старата албанска граница. Това обаче не е направено поради липса на съответно нареждане. След два дни български части напредват до линията Сливница - Трапезица, където

 

 

45. Пак там, с. 215, 216.

 

46. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 64, л. 66. Берлин, 12 септември 1943 г.

 

47. Пак там, л. 73. Охрид, 12 септември 1943 г.

 

48. Пак там, л. 127. Тирана, 13 септември 1943 г.

 

162

 

 

„населението, изключително българско, посрещнало войсковите части с радост и сълзи". Всяко оттегляне на българските части от този сектор, според Миладннов, ще е „компрометиране на народните надежди и идеали и излагане нашето население на пълен произвол на озверените комунистически и албански чети, които вече опожаряват села и убиват редица лица и измъчват видни българи и вършат неизброени престъпления".

 

Миладинов завършва телеграмата си с настойчива молба българските войскови части да останат където са или ако това не е възможно, „германците да осигурят живота, имота и честта на българското население в Стружко, Дебърско, Кичевско от развилнелите се разбойници" .

 

Във връзка със съобщението за освобождаването на Мусолини българският офицер за свръзка при германското командване в Белград, контраадмирал С. Иванов, изказва някои съображения. Колкото и радостно да било това съобщение „за общите големи военнополитически цели на силите от Оста и техните съюзници, толкова по отношение специално за нас и за нашата политика на Балканите, не е благоприятно".

 

При евентуалното поемане на властта от Мусолини в Италия, неминуемо пак щели да последват италианските аспирации на Балканите и „тогава избистрилото се сега и благоприятно за нас положение при отсъствието на италианските войски в този район, пак ще се замъгли и комплицира в наша вреда".

 

Във връзка с новата ситуация, породена от освобождението на Мусолини, С. Иванов предлага „докато в настоящия момент ние още се намираме в благоприятно положение за нашите стремежи в незаетата от нас част в Македония, смятам, че сега е най-подходящия момент да използуваме желанието на германците да окупираме тия земи — приблизително областта западно от Вардар — респективно Енидже Вардар, Воден, Лерин, Костур, и Костурско, Тетово, Гостивар и евентуално Дебър със съответните райони, разбира се след подробно проучване на въпроса".

 

Ако това не се направи до две седмици, С. Иванов смята, че в бъдеще ше е късно, защото българските желания ще се срещнат с „въздигащото се влияние на Мусолини по отношение на тия места". Във връзка с тези свои предложения С. Иванов вече е провел телефонен разговор с началник-щаба на българската войска .

 

В разузнавателното си известие от 14 септември 1943 г. щабът на войската изнася, че пропагандата на англосаксонците умело използва дебаркирането в Южна Италия и в крайна сметка нейната капитулация, за да се подчертае,

 

 

49. Пак там, оп. 8, а.е. 1197, л. 79. Битоля, 13 септември 1943 г.

 

48. Пак там, оп. 15, а.е. 63, л. 87. Белград, 13 септември 1943 г.

 

163

 

 

„че Европейската крепост вече е разбита и следователно настъпва краят на войната". От 8 септември Италия не съществува вече като самостоятелна държава, нито като военна сила. Същевременно страната е арена на военни действия и на вътрешни безредици, „главната причина за които са безволието на италианския народ и на неговите управници" [51].

 

Към 10 септември военното положение в Италия е следното: маршал Ромел с 10 дивизии държи здраво положението в Северна Италия; маршал Кеселринг е окупирал в Средна Италия важните центрове и разполага с 6 дивизии; В Южна Италия 3-4 германски дивизии задържат противника. Почти цялата италианска войска е обезоръжена и е престанала да съществува като военна сила. Някои италиански части са се обявили за фашисткото правителство на Мусолини и се бият редом с германските войски. На Балканите и остров Родос италианските сили са обезоръжени след малки инциденти. Не било изключено стоварването на англо-американски войски и по адриатическия бряг или в Гърция. Изобщо поведението на Италия влошава общото стратегическо положение на Оста в Средиземноморието и принуждава Германия и нейните съюзници „към не много очаквани и желани военни комбинации" [52].

 

Тежките дни, които преживява Италия, поставяли на изпитание унията с Албания. Отношенията между двете кралства се оценяват като крайно натегнати. Апелите на кралския наместник в страната към албанците да се примирят с положението не дават никакъв резултат, въпреки заплахата от строги санкции. Именно поради това Албания е обявена за „зона на военни действия" [53].

 

На 14 септември строго поверителният бюлетин на германската телеграфна агенция съобщава, че специалният пълномощник на Райха Нойбахер е приел в Тирана новообразувания след капитулацията на Италия албански национален комитет, който декларирал, че поема отговорността за сигурността на населението в територията на „независимата албанска държава". Нойбахер приел тази декларация за по-нататъшно изпращане на германския министър на външните работи фон Рибентроп. Представителите на албанците изразили големите си симпатии към Германия и нейния водач и изказали надеждата, че Райхът ще признае албанската независимост [54].

 

След капитулацията на Италия българското население в Македония смята, „че е настъпил благоприятния момент да бъдат присъединени към майката-отечество и ония краища от Македония, които още не са включени в границите

 

 

51. Пак там, а.е. 64, л. 128—131. София, 14 септември 1943 г.

 

52. Пак там, л. 132—135. София, 14 септември 1943 г.

 

53. Пак там, л. 136—139. София, 14 септември 1943 г.

 

54. Пак там, л. 140. Берлин, 17 септември 1943 г.

 

164

 

 

на българската държава". Настроението в полза на това искане е толкова силно, че на 12 септември в Скопие бежанците от неосвободените райони, броящи около 10 000 души, заедно с много граждани на града спонтанно манифестират. Представителят на бежанците Борис Бунев в словото си на спонтанния митинг от името на всички бежанци от неосвободените краища, както и от името на населението от останалата част на Македония, отправя молбата да бъдат присъединени към България градовете Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър, Галичник и Струга. Още същия ден бежанците излъчват една шестчленна делегация, която да се яви пред българските министри и да ги информира за исканията на скопското гражданство. Делегацията пристига в София на 12 септември вечерта, но поради министерската криза не е приета от никой министър [55].

 

Въпросът, който най-много вълнува населението в Македония, е положението в неосвободените краища. Общо е мнението, че „по никой начин не бива да се изпусне този благоприятно стекъл се момент за пълното осъществяване на нашия национален идеал в Македония". Тъй като до момента нищо не е направено по този въпрос, впечатлението е, че министерската криза е попречила да се предявят подобни искания в Берлин [56].

 

По преценка на областния управител на разположение Н. Коларов „ако ние не преместим западната си граница в Македония на бившата албано-югославска граница, би се сметнало от самото население, че правителството не е обърнало достатъчно внимание на този въпрос, тъй като се носят слухове в Македония, че германците от своя страна били разположени да удовлетворят това наше искане". Този въпрос — от голямо национално значение — Н. Коларов моли да бъде разгледан на заседание на правителството. Едно благоприятно разрешение на въпроса, според него, щяло да е „един много добър актив за нашето правителство, още в първите стъпки на неговото управление" [57].

 

В допълнение на доклада си Н. Коларов пише, че с цел да се разколебае духа и убие вярата на българското население към българската държава, е бил разпространяван слуха, „че българските войски вече били изпразнили половината част от Македония. Едновременно с албанската агитация са били засилени и агитациите на комунистите, които вече открито се изразявали в една политическа формулировка: да се създаде от Македония една автономна държава". Комунистите подчертавали като особено силен аргумент и обстоятелството, че до сега българската държава нищо не била

 

 

55. Пак там, оп. 8, а.е. 1197, л. 75, 76. София, 15 септември 1943 г.

 

56. Министерската криза очевидно не е попречила докладът да бъде проучен, което личи от подписите на министър-председателя Д. Божилов и министъра на външните работи С. Киров върху документа. — Пак там, л. 75. София, 15 септември 1943 г.

 

57. Пак там, л. 77, 78. София, 15 септември 1943 г.

 

165

 

 

направила за присъединяване на тези краища, което комунистическите агитатори отдават на слабост и предстоящо пълно разложение на държавата. По-нататък Н. Коларов припомня безнадеждното положение, в което е изпаднало българското население и поставя въпроса „как е възможно българската държава досега да не е направила нищо, ако не за присъединяването на тези краища, то поне за защита на местното население, предоставено изцяло на произвола и безчинствата на албанските разбойнически банди".

 

В заключение Н. Коларов настоява, че в случай на невъзможност да се осъществи присъединяването на неосвободените краища към майката-отечество, то да се направи всичко необходимо да бъде осигурена защитата на тамошното българско население чрез германски или български войскови части [58].

 

На 16 септември 1943 г. офицерът за свръзка в Белград контраадмирал С. Иванов в обстойно изложение до щаба на войската прави анализ на военно-политическото положение в Европейския югоизток. Информацията е представена и на вниманието на министъра на външните работи.

 

Започналата окупация на Албания от германските войски първоначално се натъкнала на затруднения от италианските части. Това скоро е преодоляно, като италианските войски са неутрализирани, а всички по-важни обекти: летища, складове, пътища и пр., са заети от германските войски. Заети са също и важните пристанища Валона, Семанто, Дурацо. Сан Джувани ди Медуа и крепостта Скутари, както и прилежащите части от брега. Останалата част от германските войски, предназначени за окупацията на Албания и за отбраната на бреговете, продължават да навлизат в страната. Съобразно с предвидения план след 2-3 дни Албания ще бъде окончателно окупирана [59].

 

Албанското население в повечето случаи приема дружелюбно германските войски, очаквайки от тях своята бъдеща независимост. Веднага след окупирането на страната германският дипломатически представител за Югоизтока X. Нойбахер посещава Тирана, където под негово ръководство е образувано независимо албанско национално правителство. От Германия е обещано освобождаване на страната от задълженията ѝ към Италия, като Албания стане „независима държава, естествено под влиянието на Германия". Освобождаването на Мусолини и образуването на новото фашистко правителство под негово ръководство, според уверенията на генерал Фьорч, „няма с нищо да повлияе на сега създаденото положение в Албания и за в бъдеще Германия няма да допусне влиянието на Италия както в Албания, така и на Балканския полуостров" [60].

 

 

58. Пак там, л. 74. София, 16 септември 1943 г.

 

59. Пак там, оп. 15, а.е. 65, л. 19. Белград, 17 септември 1943 г.

 

60. Пак там, л. 20, 21. Белград, 17 септември 1943 г.

 

166

 

 

Впрочем положението в новоокупираните от Германия албански територии е доста сложно. При преминаването на германските войски в тази територия италианските войски са обезоръжени напълно, а албанските административни власти се разбягват. В Преспанско настъпва пълно безвластие, следствие на което нелегалните чети овладяват пространството. Изплашено, българското население започва да напуска селата и да се насочва към Ресен. Предвид на това положение български предни постове в Преспанско на 10 септември преминават границата и започват да преследват нелегалните чети, като същевременно обезоръжават някои от италианските постове. Това настъпление на българските части е вследствие и на „поканата, направена от страна на командуващия германската дивизия в Охрид — генерал Уц, изпратена до командира на дивизията в Битоля генерал Маринов — българските войски да последват германските при окупирането на Албания и да окупират до старата албанска граница". До 12 септември българските части напредват до линията Лесковец и Сливница, а оттатък Галичица по брега на Охридското езеро до село Търпезица. Никаква съпротива не е оказана нито в Преспанско, нито на източния бряг на Охридското езеро. Областният управител на Битоля видял „с каква радост и с колко сълзи това измъчено българско население посрещаше войската ни, убедено вече, че неговите мъки са свършени. Видях и се убедих, че това чисто българско население е радостно, че вижда най-после своята родна войска" [61].

 

Отвъд демаркационната линия, в Охридско-Стружкия край обаче, положението е критично за българското население. Местното албанско население и албанските разбойници не подбират средства, „за да малтретират, плячкосват и убиват най-добрите наши села и най-добрите тамошни българи". Така например на 8 септември голяма група от 150 албанци напада и опожарява богатото село Белчища. При нападението са убити 25 селяни. Същото се случва в село Извор. Кичевско и на гара Пресек. Петър Пирузев с четата си наблюдавал всичко това безучастно и не направил никакъв опит да зашити населението, дори когато някои от селяните го помолили за помощ и закрила. В село Ботун албански разбойници убиват „видният и корав българин Климе Павлов" [62].

 

В окупираните от българските войски преспански села владее пълен ред и спокойствие, докато в Стружко безредието продължава и по всичко изглежда, че българското население се е принудило вече (понеже не може да се надява на помощ отвън) да се самозащитава и образува контрачети. В Дебърско положението също е отчайващо. Българското население оттатък демаркационната линия очаква облекчаване на положението си след

 

 

61. Пак там, оп. 8, а.е. 1280, л. 99, 100. Битоля, 17 септември 1943 г.

 

62. Пак там, л. 100. Битоля, 17 септември 1943 г.

 

167

 

 

разширяване на окупационните мерки от страна на България, но с изненада узнава за издадената наредба от германските военни власти да бъдат оттеглени българските военни поделения, които са изпратени в Преспа и към Челопек. Съзнавайки голямата отговорност от такава една постъпка, областната дирекция в Битоля с телеграма до външно и вътрешно министерство настоява, българските войски да не се изтеглят от новоокупираните територии, а ако това е невъзможно, „да се осигури от германски части честта, живота и имота на тамошното българско население". За голямо, съжаление българските войскови части, „приети в Преспа с толкова много ентусиазъм и радост от населението" са принудени след издадената наредба да се оттеглят и да оставят местното българското население на произвола на нелегалните и албанските разбойнически чети [63].

 

Във връзка с това германско нареждане, окачествено от областния директор на Битоля Хр. Миладинов като „неуместно", на 14 септември помощник-областният директор д-р К. Робев в разговор с висш германски военен споделя, че това нареждане е в разрез „както с германските интереси, така и с българските национални интереси, защото германците оставят своя гръб в тази зона напълно незащитен, тъй като тя е пълна с несигурни елементи, които още от по-рано са убивали и сега убиват хора и разрушават пътища и мостове и могат да нанесат големи щети, както на населението, така и на самата германска войска". На германския офицер е изтъкнато още, че българските национални интереси ще бъдат сериозно компрометирани от една такава мярка, „защото българското население ще бъде много разочаровано, а даже може би и ще мисли, че именно германците са пречка в този случай за неосъществяването на неговия блян при толкова близка възможност". На така отправения от българска страна упрек е отговорено, че въпросът е политически и зависел от договора за демаркационата линия, подписан от фон Рибентроп и граф Чано, който още е в сила, още повече сега след като Мусолини пак е на сцената [64].

 

В заключение на доклада си. адресиран до областния директор Хр. Миладинов, д-р К. Робев отново настоява за адекватни действия от българското правителство, „понеже нашето население остава без нужната подкрепа, а ще остане и с много лошо впечатление ако не се направи нещо за бързото възстановяване на нашите окупационни власти в онези предели, докъдето поне бяха стигнали и защото иначе то ще бъде разочаровано и даже може би ще бъде изложено на най-зверски престъпления". Освен това албанците полагат усилия, както в Германия, „така и в други важни централи да запазят за себе си тези ценни за българщината кътища и се стремят да убедят

 

 

63. Пак там, л. 101, 102. Битоля, 17 септември 1943 г.

 

64. Пак там, л. 102. Битоля, 17 септември 1943 г.

 

168

 

 

надлежните, че тези места трябва да бъдат оставени на Албания и по никакъв начин да не се допускат български войскови части да ги окупират". От друга страна албански елементи се стараели, даже в съгласие с нелегалните групи, да оформят основата „за някаква автономна Македония, с която биха искали да подмамят населението, като му казват, че половината от Македония била вече освободена" [65].

 

 

2. Правителството в София и положението на българите в Албания

 

На 18 септември 1943 година пълномощният министър в Берлин Сл. Загоров информира държавния секретар Г. А. Щеенграхт за преследванията, на които са подложени българите в пограничната област с Албания. С цел да се окаже защита на населението българското правителство възнамерява да окупира въпросните територии и по тази линия търси съдействието на Райха. Според Щеенграхт повдигането на този въпрос очевидно е свързано с предявяването на претенции към райони, обозначени по-рано като български. Ето защо, за да се обвърже по-тясно новото правителство в София, той предлага въпросните територии да бъдат отстъпени на България [66].

 

Реакцията на Берлин спрямо българското предложение е бърза. Още на следващия ден на Сл. Загоров е съобщено за германското съгласие българите да окупират областите, в които се наблюдават вълнения [67].

 

В разговор с Бекерле обаче, външният министър С. Киров остро реагира на действията на своя пълномощен министър. С шифрована телеграма Загоров бил инструктиран да моли за защита на българското население от германските войски, тъй като България нямала възможност да изпрати свои там [68]. Очевидно българското правителство се придържа към политиката на покойния цар Борис, който на подобно германско предложение за окупиране на части от Албания в началото на август същата година лаконично отговаря: „нямаме нужда от тетовски ябълки в това горещо време" [69].

 

На 20 септември 1943 г. регентите приемат Божилов и Киров по въпроси на външната политика. По отношение на събитията в Албания и „големите настоявания на някои македонски кръгове да се възползуваме от това смутно положение и да завземем Струга, Кичево и Тетово" решават да се изчака

 

 

65. Пак там, л. 104. Битоля, 17 септември 1943 г.

 

66. Тошкова, В. България и Третият райх (1941-1944). Политически отношения. София. 1975, с. 157; РА. АА., Bd 6, S. 181137-181138. Berlin, 18. IX. 1943; ЦДА, ф 176к, оп. 15, а.е. 65, л. 6. Берлин, 18 септември 1943 г.

 

67. PA. АА., Bd. 6, S. 181145. Berlin, 19. IX. 1943.

 

68. Ibidem, S. 181146-181147. Sofia, 20. IX. 1943; Тошкова, В. Цит. съч., с. 157.

 

69. Филов, Б. Цит. съч., с. 593.

 

169

 

 

поради опасността от усложнения и за да не се предизвиква Турция [70].

 

Същия ден Бекерле е помолен от министър-председателя Д. Божилов да се застъпи за българското малцинство в Албания пред германското правителство. За германския дипломат остава загадка, защо българският пълномощен министър в Берлин представя нещата противоположно, а реакцията на българското правителство противоречи на въжделенията на българския народ, който „именно в тамошните области Струга, Тетово, Гостивар, Кичево вижда още старобългарски земи, чието присъединяване към България е горещо желание, особено на македонските кръгове". В тази връзка е внушителната демонстрация в Скопие на 13 септември, на която се настоява за присъединяване на Западна Македония към България [71].

 

На по-друго мнение по българските претенции спрямо Западна Македония е специалният пълномощник за Югоизтока Нойбахер. С оглед на трудната политическа ситуация в Албания той настоява да не се третират териториални въпроси, за да се избегнат усложнения с албанското национално правителство. Нойбахер препоръчва да му се даде мандат за уреждане на албано-българските инциденти, за чието предотвратяване трябвало да се работи [72].

 

По същия повод Б. Филов отбелязва в дневника си, че въпросът е важен, „понеже в Македония много настояват да вземем българските градове в Албания". За това настоявали и областните директори Раев и Миладинов, повикани на доклад в София. За Филов присъединяването на Западна Македония обаче би било авантюра, а „външната политика не бива да се диктува от улицата, както това беше в 1913 година" [73].

 

Продължаващите безредици и насилия над българското население в Албания, както и „желанието на улицата" за присъединяването на Западна Македония принуждават българското правителство да поддържа активност по въпроса. С вербална нота до Берлин се описват безвластието и хаоса, които владеят в Албания и се отправя особено настоятелна молба германското правителство да поеме защитата на българското население [74].

 

Германската позиция по въпроса за съдбата на българското население в Албания еволюира. На 23 септември Щеенграхт уведомява Бекерле, че при всяко засягане на този проблем трябва да се въздържа и веднага да докладва в Берлин. Развитието на нещата в Албания били от такова естество, че всякаква инициатива от страна на Германия по въпроса за българските

 

 

70. Пак там, с. 619.

 

71. РА. АА., Bd. 6, S. 181150-181151. Sofia, 20. IX. 1943.

 

72. Ibidem, S. 181148-181149. Belgrad, 20. IX. 1943.

 

73. Филов, Б. Цит. съч., c. 620, 621.

 

74. Тошкова, В. Цит. съч., с. 157; PA. АА., Bd. 6, S. 181156-181157. Sofia, 22. IX. 1943.

 

170

 

 

малцинства там е изключена [75].

 

По нареждане от София Загоров прави нови постъпки в Берлин относно положението на българите в Албания. Освен това германското правителство е помолено да внуши на албанския национален комитет да се преустановят издевателствата над българското население. Загоров съобщава, че се очаквало да бъде публикувано комюнике, в което Германия взема становище по албанската независимост. Текстът щял да бъде даден от X. Нойбахер, който води преговори в Тирана [76].

 

На 25 септември 1943 г. Бекерле предава в българското външно министерство съобщение от Берлин. На 27 септември новообразуваното фашистко републиканско правителство под председателството на Мусолини ще има първото си заседание. Фюрерът, с писмо до Мусолини, признал новото правителство. Мусолини е помолил германското правителство да съобщи горното на българското правителство, както и молбата му за признаване на новото италианско правителство. От българска страна на Бекерле с обяснено, че решението на този въпрос е от компетенцията на цялото правителство [77]. На 27 септември българското правителство взема решение да признае правителството на Мусолини [78].

 

За да се избегне една крайно нежелателна за политическата обстановка в Албания и особено за престижа на националното правителство, въоръжена интервенция на български войски на албанска територия в района на Тетово, специалният пълномощник за Европейския югоизток X. Нойбахер предлага на българското правителство да се съобщи, че германска военна комисия веднага ще се запознае на самото място с положението на граничното население и ще вземе съответни мерки за прекратяване на „неуредиците". При предстоящото си посещение в Тирана Нойбахер щял да подложи на силен натиск националното правителство за възстановяване на реда в района [79].

 

 

75. NAUS, Т 120/241, R. 5, Fr. 181169. Berlin, 23. IX. 1943.

 

76. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 65, л. 102. Берлин, 25 септември 1943 г.

 

77. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 386, 387. София, 25 септември 1943 г.; По-рано през деня Д. Шишманов пита Бекерле дали Германия ще признае републиканското правителство на Мусолини и дали съществува опасност дуче да предяви старите италиански претенции към Франция, Албания, Далмация и т.н. Според Бекерле Германия вече е признала правителството на Мусолини, но не съществува никаква опасност дучето да предяви старите си искания. Това той сам признал в речта, която държал при освобождаването си. Освен това Бекерле застъпил становището, че, докато съществува италианският фронт, англо-американците едва ли ще се опитат да направят десант на Балканите, а по западния бряг на Франция. — Пак там, с. 386. София, 25 септември 1943 г.

 

78. Пак там, с. 387. София, 27септември 1943 г.; Митев, Й. Италиано-българските отношения след сваляне правителството на Мусолини (септември-ноември 1943 г.). — В: Известия на военноисторическото научно дружество, т. 3, 1967, с. 64—71.

 

79. NAUS, Т 120/241, R. 5, Fr. 181170. Athen, 28. IX. 1943.

 

171

 

 

Промяната в Италия, както и утежненото положение на българското население в неосвободените части на Македония са водещи аргументи в посланието на Управителния съвет на Македонския научен институт до министър-председателя Д. Божилов. Към българското правителство е отправен апел да намери „подходящ начин, по който да се повери защитата на това нещастно българско население на родолюбивата българска войска и администрация". Само по-този начин всички македонски българи ще получат заслужената с кръв и сълзи свобода и ще се постигне цялостното обединение на българския народ [80].

 

Бързо променящата се военнополитическа обстановка в Югоизтока е обект на доклада на контраадмирал С. Иванов до външно министерство от 28 септември 1943 г. Според него капитулирането на италианските войски е дало възможност на партизаните в Независимата хърватска държава да увеличат огневата си мощ чрез пленяване на оръжие от деморализираните и отстъпващи части. Пристанищата на адриатическия бряг — Дубровник, Сплит, Шибеник и Зара били здраво в германски ръце. Северно от Зара обаче хърватското крайбрежие все още се контролирало от комунистическите сили с главен град Сен.

 

Хърватските адриатически брегове са добре защитени срещу евентуален десант на англоамериканците. В Южна Италия, в пристанищата Бари и Бриндизи не е забелязано съсредоточаване на военни и транспортни кораби, т.е. няма и никакви сериозни признаци за подготовка на десант. Черногорският адриатически бряг също бил добре укрепен; подобна оценка се дава и по отношение на албанското крайбрежие [81].

 

С особена загриженост С. Иванов третира въпроса за положението на българското малцинство в Албания. В областта на Тетово - Кичево - Гостивар македонските българи са подложени на терор от страна на албански банди, които палят и ограбват селата, отвличат и убиват хора. Поради политически съображения германското военно командване не предприемало нищо за закрила на българите и за омиротворяване на района. Според С. Иванов за запазването на българските интереси е наложително да се предприемат енергични дипломатически постъпки, понеже Албания получила вече своята независимост, а германските власти, които я били признали, не са много склонни да се месят във вътрешното и положение [82].

 

На 4 октомври германският пълномощен мннистър в Атина фон Алтенбург съобщава на главния секретар на външното министерство Д. Шишманов за проведен телефонен разговор с X. Нойбахер в Тирана. На албанския

 

 

80. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1197, л. 33—37. София, 28 септември 1943 г.

 

81. Пак там, оп. 15, а.е. 66, л. 8. Белград, 28 септември 1943 г.

 

82. Пак там, л. 9. Белград, 28 септември 1943 г.

 

172

 

 

временен комитет било обърнато специално внимание върху насилията, на които е подложено българското население в Албания. Този комитет поел ангажимента, при първа възможност, безредиците и насилията в Струга, Кичево, Дебър и т.н. да бъдат прекратени от албанските власти.

 

Тези палиативни мерки на германския емисар са отхвърлени най-енергично от българска страна. В България нямат доверие в действията на албанския комитет и не вярват той да предприеме нещо в интерес на българското население. В интерес на Германия, „която е поела косвено задълженията да въведе ред в Албания е да направи това, що се отнася до българските градове, като прати там германски гарнизони от по 100-150 души, които единствени ще са в състояние да пазят поне до известна степен реда в казаните градове" [83].

 

Съшия ден фон Алтенбург съобщава на Филов за желанието на германското правителство регентите, а след това и министър-председателят и министърът на външните работи да направят посещение в Германия. Съобщава и за молбата на Нойбахер българските войски да не влизат в Албания, докато не се изясни положението. Нойбахер смятал претенциите за Струга и Тетово за основателни. Отговорът на Филов е повече от дипломатичен: „ние сами виждаме колко неудобно би било нашето навлизане в Албания в момента, когато се провъзгласява нейната независимост с подкрепата на Германия и че за нас е важно да се осигурят преди всичко интересите на българското население с появата на германски войски, което според нашите сведения вече ставало" [84].

 

Зад тези аргументи на Филов прозира нежеланието за повече ангажименти в Югоизтока. Още в края на септември заедно с другия регент Михов е решено да се започне системна и енергична дейност в три направления: „1. да се доказва с всички средства, че сме вземали само наши земи; 2. да се поддържа, че ние ще отбраняваме и ще се борим за нашето обединение, както сме правили и досега, безразлично кой ще бъде победител в световния конфликт; 3. да се започне следствие срещу незаконните забогатявания, които много дразнят обществото" [85].

 

С вербална нота от 11 октомври 1943 г. външно министерство уведомява германската легация за положението в Леринско, Костурско, Преспанско, Стружко и Кичевско.

 

В Леринско и Костурско българското население редовно е тормозено от андартските чети. В цяла гръцка Македония се забелязвало увеличение на гръцкия полицейски кадър. Околностите на Струга, Дебър и Охрид са най- засегнати

 

 

83. Пак там, оп. 8, а.е. 1280, л. 118. София, 4 октомври 1943 г.

 

84. Филов, Б. Цит. съч., с. 623, 624.

 

85. Пак там, с. 621.

 

173

 

 

от грабителските и разбойнически издевателства на албанските чети. Албанските въоръжени чети вършели безчинства по Стружко, докато нелегалните комунистически чети продължавали своята рушителна дейност в Дебърско. Грабят населението и мобилизират насилствено младежи. Кичево е напълно в ръцете на комунистическите чети, а в околността вилнеят албански разбойнически банди. Числото на четниците постоянно нараства, а четите се насочвали към българската граница с явното намерение да предприемат нападение. На 25 септември при с. Другово на 5 км от Кичево били спуснати двама англичани и един българин, а на следващия ден на голямо събрание в Кичево, българското и албанското население било подканвано към единство и сплотеност за обща борба против германци и българи. Англичаните оказали психологически натиск като казали, че до 20—30 дни щели да предприемат въздушен и морски десант [86].

 

Положението на българското население в неосвободената част на Македония се подлага на цялостна оценка в писмо, изпратено от Всебългарския съюз „Отец Паисий" до министър-председателя Д. Божилов [87].

 

Новите сведения, които пристигат от Албания, говорят, че положението на българското население там се влошава. Неговият живот, имот и чест са незащитени от никаква власт. Подобно положение българите „не са преживявали дори при миналите насилнически режими в Македония" [88].

 

Според председателя на съюза проф. Г. П. Генов, „ако това положение продължава още дълго време, една голяма част от това население, дори може би цялото или почти цялото, ще потърси убежище в България, което би било равносилно на пълното опразване от българския елемент на тази част от Македония, в която живеят българи от столетия и то тъй добри наши сънародници, както всички останали". Независимо от това, в останалата част на Македония българското население ще бъде смутено, „защото у него ще се създаде убеждението, че българската власт е безсилна да защити своите сънародници и ги оставя на произвола на съдбата". Всичко това може да има особено отражение върху българското население в настъпващите месеци, когато войната може да се пренесе наблизо, особено в западната частна Балканския полуостров. Интересът на българската държава диктува при настъпващите усложнения, „българската власт да се покаже бдителна, дейна, решителна, загрижена за съдбата на всички българи, където и да се намират те. Още повече, че български войски има отдавна в други части на бившата Югославия, където няма никакви българи" [89].

 

 

86. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1280, л. 112—114. София, 11 октомври 1943 г.

 

87. Пак там, а.е. 1197, л. 54. София, 12 октомври 1943 г.

 

88. Пак там, л. 54, 55. София, 12 октомври 1943 г.

 

89. Пак там, л. 55. София, 12 октомври 1943 г.

 

174

 

 

В заключение Управителният съвет на съюза изказва надежда, че „българското правителство ще може да намери подходящите начини и средства да защити сънародниците, като същевременно запази и престижа на българската власт, застрашен с компрометиране в тази част на Македония" [90].

 

Правото на самостоятелно съществуване, признато на Албания, до голяма степен щяло да бъде определено от преценките на X. Нойбахер. Германският пълномощник за Югоизтока заслужавал особено внимание и преди всичко постоянно наблюдение поради неговите чести движения в района на Европейския югоизток, които можели да открият ходовете на германската политика на Балканите [91].

 

Междувременно ситуацията в Албания не се стабилизира. Българското население продължава да бъде изложено на издевателства, а българското правителство да води колеблива политика по въпроса. На 15 октомври с Бекерле отново е воден разговор за положението на българите в Западна Македония. За пореден път е изяснено, че българското правителство не храни доверие към Албанския национален комитет и счита за необходимо „в посочените райони германските части да поемат защитата на българските градове под албанско управление с настаняване по 100-150 германски войници" [92].

 

По същия въпрос пълномощният министър Загоров говори и с държавния секретар в германското министерство на външните работи. Нойбахер бил говорил вече по този въпрос и германското правителство щяло да установи гарнизони в застрашените райони. Имало обаче „технически" затруднения. Очертавала се нуждата от значителни войскови части, каквито мъчно можели да се отделят. Все пак нещо щяло да се предприеме [93].

 

Засилена активност на българското правителство констатира в доклад от 21 октомври 1943 г. новият хърватски пълномощен министър в София Ст. Перич. Министърът на вътрешните работи Д. Христов се стремял да ограничи партизанското движение. Министърът на външните работи Киров е освободен. Главна причина за това не е сериозното му заболяване от ангина пекторис, а някои неуместни изявления на неговата съпруга в Анкара преди заминаване за София, както и натискът от страна на Германия. С неговото избиране за министър на външните работи се приписвало по-голяма свобода във външната политика и придвижване в посока към англо-американците чрез обявяване на неутралитет, нещо което германците не могат да поздравят.

 

 

90. Пак там, 55, 56. София, 12 октомври 1943 г.

 

91. Пак там, оп. 15, а.е. 67, л. 28, 29. Белград, 15 октомври 1943 г.

 

92. PA. AA., Bd. 6, S. 181225. Sofia, 15. X. 1943; ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1198, л. 2. София, 15 октомври 1943 г.

 

93. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 67, л. 75. Берлин, 22 октомври 1943 г.

 

175

 

 

Да се реализира това попречила сериозната болест на Киров и неговото желание да напусне поста си. На негово място идва Д. Шишманов, изразен чиновник без собствени външнополитически амбиции. Българите, не желаейки да дразнят съюзниците и Турция, отхвърлили германското предложение да окупират и анексират западния район на Македония с Тетово, Струга, Кичево [94].

 

Посещението на Филов и княз Кирил при Хитлер дава повод за всевъзможни коментари. Така например софийският кореспондент на „Газет де Лозан", цитиран и от агенция Ройтер съобщава, че в българската столица се водели важни политически и военни разисквания по германския план за Балканска конфедерация. Тези разговори започнали още при посещението на регентите в главната квартира на Хитлер. Добре осведомени среди смятали, че се е разисквало по: 1. вземането на предохранителни мерки срещу евентуална турска намеса в световния конфликт; 2. предприемането на отбранителни мероприятия вследствие въздушните нападения на съюзническата авиация над България; 3. ревизирането на българските граници, като от България се искат известни отстъпки в полза на Сърбия; 4. поемане на защитата на част от Албания и Черна гора от българските войски [95].

 

В София действително се наблюдава известно раздвижване. На 22 октомври Филов приема фелдмаршал М. фон Вайкс, който вече е водил разговори в щаба на войската във връзка с подсилването на българските войски в Беломорието. За това посещение регентите са предупредени още по време на посещението си в главната квартира на Хитлер. Между другото фелдмаршал Вайкс обещава да изпрати германски гарнизони в Стружко и Кичевско за защита на българското население [96].

 

На 22 октомври министър Шишманов приема фелдмаршал Вайкс. Изтъква пред него, че от германска страна трябва незабавно да се стори необходимото за защита на живота, честта и имота на българското население в Кичевско, Дебърско, Тетовско и т.н. Подчертава и че дезинтересираността на Германия пред насилията, които се извършват над българите прави тежко впечатление в България и хвърля сянка върху Германия. Същевременно правителството било поставено в твърде неудобно положение, „тъй като от всички страни му се прави укора, че то не окупира военно областите в Албания, където има българи".

 

Фелдмаршал Вайкс не възразява, но, за да можело да изпрати германски гарнизони в българските градове, трябвало да има съгласието на фюрера [97].

 

 

94. Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 2, dok. 194, str. 592—594. 1943, listopad 21, Sofija.

 

95. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1205, л. 2.

 

96. Филов, Б. Цит. съч., с. 633, 634.

 

97. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 397. София, 22 октомври 1943 г.

 

176

 

 

При всичките си посещения в София — при регентите, при министър- председателя и при външния министър, фелдмаршал Вайкс е запознаван с обезпокоителното положение на българското население в Албания. За да успокои обстановката обещал да провери, дали не е възможно да бъдат изпратени във въпросните околии няколко германски поделения [98].

 

На 22 октомври 1943 г. пълномощният министър Загоров отново посещава германското външно министерство. Пред главния секретар Щеенграхт заявява, че българското правителство за пореден път е принудено да постави въпроса за българското население в Албания. Албанците извършвали „злобни посегателства върху него", поради което българтге се опасяват, че от местните раздори могат да произтекат сериозни противоречия между Албания и България. Българското правителство счита, че подобно развитие е нежелателно и затова отново излиза с молба във въпросните райони да се изпратят малки войскови контингенти [99].

 

В доклад от 22 октомври 1943 г. пълномощният министър Зонлайтер изказва мнение, че снизходителният курс на българското правителство към комунистите не бил една чисто вътрешнополитическа мярка, а акт, който можел да се определи от едно още по-предпазливо външнополитическо поведение, отколкото досегашното [100].

 

Същото се отнасяло и до факта, че българите отказали да окупират македонската териториална ивица на Албания, „въпреки че, както се говорело, са получили разрешение за това. Многото театрално организирани демонстрации на населението в този район, от името на които са изпращани делегации и петиции в Скопие да протестират от непоносимото отношение на албанците, не са използвани от правителството да нъдат превърнати в действителност с помощта на оръжието, когато е имало удобна възможност за това. Говорело се упорито, че това е направено с оглед да не се дразнят англо-американците [101].

 

На 25 октомври 1943 г. в албанския вестник „Комби" (Нация) е публикувана статия озаглавена „Ние и българите" [102]. Езикът и злобата, с които с написана въпросната статия, говори ясно за манталитета на албанските „интелектуалци" и албанските ревандикации по отношение на Македония. Българите, „останали под албанско владичество, се радвали на всички права на свободни граждани" в Тетово, Гостивар, Кичево, Струга, Галичник,

 

 

98. NAUS, Т 120/241, R. 5, Fr. 181256. Sofia, 28. X. 1943.

 

99. Ibidem, Fr. 181239. Berlin, 22. X. 1943.

 

100. Ibidem, Fr. 181241-18142. Berlin, 22. X. 1943.

 

101. Ibidem, Fr. 181242-18143. Berlin, 22. X. 1943.

 

102. Публикацията е в отговор на статията „Българи под робство", поместена на 18 септември 1943 г. в скопския в. „Целокупна България".

 

177

 

 

Дебър, както и около Преспанското езеро. Докато 600 000 (!) албанци, от Скопие, Качаник, Куманово, Прилеп, Прешово, Велес, Битоля, Охрид и др., останали в ръцете на българите, страдали и не получавали никакви права [103].

 

Тази статия, според българския консул в Тирана, е ясен знак за неприятностите и трудностите, пред които ще се изправи България при уреждане на различните спорни въпроси с Албания. Това напомняло, че е време да се вземат мерки и се приготвят всички аргументи, за да се отбият албанските претенции. Минков припомня, че в албанските среди, „ксенофоби по начало, се забелязва и едно силно течение против славизма и един голям страх от едно евентуално сближение или разбирателство между нас и сърбите в бъдеще" [104].

 

Без да се полемизира, според Минков, трябва „да се отговори много сдържано и по един достоен начин в нашата преса на горепоменатата статия, като се изтъкнат всички исторически, национални и геополитически доводи, които говорят за българското население в Македония, както и за неделимостта на зоната Тетово, Дебър, Струга от територията на Македония" [105].

 

На 30 октомври българският пълномощен министър Загоров за четвърти път прави постъпки в германското външно министерство, относно защитата на българите в Албания. По този повод държавният секретар Щеенграхт съобщава, че между Берлин и генерал фелдмаршал Вайкс вече били уговорени мерките за удовлетворяване на българската молба [106].

 

Във връзка с българското искане командването на германската армейска група „Е" нарежда да се вземат необходимите мерки за запазване на сигурността на българското населенне и областта западно от разграничителната линия с Албания. Предстои заминаването на специална комисия със задача да проучи на място нуждите на българското население с оглед запазването на сигурността, спокойствието и безопасността му [107].

 

На 2 ноември пълномощният министър Загоров е информиран за албано- български граничен инцидент при Ливовище, при който от българска страна са пленени няколко албанци. От германска страна е обещано да се удовлетвори българската молба за настаняване на малки германски части в населените от българи албански гранични райони. За постигане на действително омиротворяване било също така необходимо да се предприемат мерки и от

 

 

103. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1192, л. 79, 80. Тирана, 28 октомври 1943 г.

 

104. Пак там, л. 77, 78. Тирана, 28 октомври 1943 г.

 

105. Пак там, л. 78. Тирана, 28 октомври 1943 г.

 

106. Пак там, оп. 15, а.е. 68, л. 10. Берлин, 30 октомври 1943 г.

 

107. Пак там, оп. 8, а.е. 1280, л. 146. София, 2 ноември 1943 г.

 

178

 

 

българска страна [108].

 

Междувременно щаба на войската съобщава, че „албанските разбойнически шайки продължават да безчннстват и изстъпленията им по жестокост надминават тези на кърджалиите през турското робство". Под претекст, че гонят партизанските чети на Петър Пирузев, „чрез огън, убийства, обезчестявания, грабежи и пр. искали да заличат всичко българско в Кичевския край". Албанците били напълно разграбили селата Ловчани, Подвие, Малковец, Поповец, Кленовец, Иванчища, Елковец, Бържани, Пополжани, Видряни и пр. Само в Кленовец били застреляни 50 души мъже, жени и деца. В района на 10-ти граничен участък на българска територия преминали 303 семейства от селата Турие, Малковец. Юдово, Душегубица, Поповец и Кленовец [109].

 

На 4 ноември 1943 г. министър-председателят Д. Божилов и министърът на външните работи Д. Шишманов посещават Германия. В анализа си Хитлер споделя, че въпреки отпадането на Италия, не изпитва никаква тревога за положението на различните фронтове. По отношение на Балканите не виждал грозяща опасност. От България не поисква нищо, „нито пряко, нито косвено чрез някакъв намек". Препоръчва само повече бдителност [110].

 

По-късно българските министри са приети и от фон Рибентроп. Разговорът се води главно за съдбата на българското население в Дебър, Кичево, Гостивар и т. н. От германските войски, окупирали Албания, е поискано да вземат незабавно мерки за защита на живота и честта на българите. От изложението на фон Рибентроп става ясно, че това ще стане и че вече е наредено войските от SS да се натоварят с тази задача [111].

 

На 5 ноември 1943 г. фелдмаршал Кайтел информира външното министерство в Берлин, че в резултат на настоятелните протести на българския министър-председател фюрерът е обещал прочистването на района Тетово - Дебър - Струга - Кичево - Гостивар от комунистите и изграждането на отряди за местна самоотбрана с германска помощ и под закрилата на германските въоръжени сили.

 

При необходимост командващият югоизтока спешно щял да прочисти територията от бандитите и да задържи в окупация въпросните селища с помощта на въоръжените сили до момента, когато местните отряди за самоотбрана бъдат в състояние да поемат в ръцете си обезпечаването на сигурността и омиротворяването на района [112].

 

 

108. NAUS, T 120/241, R. 5, Fr. 181269-18270. Berlin, 2. XI. 1943.

 

109. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 68. София, 2 ноември 1943 г.

 

110. Пак там, оп. 8, а.е. 979, л. 6, 7. София, 12 ноември 1943 г.

 

111. Пак там, л. 8, 9. София, 12 ноември 1943 г.; Филов, Б. Цит. съч., с. 636, 637.

 

112. NAUS, Т 120/241, R. 5, Fr. 181275. KR GWNOL, 5. XI. 1943.

 

179

 

 

Според съобщение на българското военно министерство български части преминават на две места българо-албанската демаркационна линия и окупират областите източно от Кичево със селищата Сърбица, Премка и Челопечи, както и района, който се затваря от селищата Пещани, Трапезица, Лесковец, Азамати, Мала Црука и демаркационната линия.

 

Българското военно министерство обосновава тези действия с необходимостта да се обезпечи сигурността на пътищата Кичево - Прилеп и Охрид - Битоля. Окупацията очевидно има за цел да осъществи поставеното от дълго време насам българско искане за защита на българското население от албанските издевателства.

 

Все още нямало сведения за окупирането на българската национална светиня манастира „Св. Наум", както и за концентрация на войски в направление на Струга [113].

 

В началото на декември 1943 г. германски части предприемат акция за прочистване от комунистически банди на Кичевския и Охридско-Стружкия терен отвъд демаркационната линия. След прочистване на района от германска страна е предприето в българските общини създаване на местно управление, подчинено на албанската администрация само формално, но всъщност под покровителството на германското военно командване. Целта е да се даде възможност на местните българи да се самоуправляват и да се избегне албанско вмешателство в чисто българските села [114].

 

По повод информацията, че на българите в Албания се дава възможност да организират местни сили за самоотбрана под германско покровителство, българското правителство реагира едва през февруари 1944 г. На областния директор на Битоля е отговорено в смисъл, че „по въпроса своевременно е говорено на компетентните германски места". Дава се инструкция да се работи по формулата: „германско управление в нашите краища, останали в Албания при най-близко участие на българския елемент" [115].

 

В отговор на горното областният директор на Битоля докладна, че всички усилия са насочени именно в духа на инструкцията. За голямо съжаление обаче, германското управление в българските земи, останали в Албания, не давало задоволителни резултати по отношение закрилата на българския елемент. Германската комендатура в Струга въпреки уверенията, че полага

 

 

113. Ibidem, Fr. 181277. Berlin, 6. XI. 1943; С оглед на по-сигурна охрана на шосетата Кичево – Прилеп, Кичево - Битоля и Битоля – Охрид, на 1 ноември 1943 г. е направена малка корекция на разграничителната линия в района срещу Кичево и в участъка Охрид - Битоля. — Попов, генерал-лейтенант Ив. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. Ч. I. Дейност на българското главно командване от 1939 г. до започването на Отечествената война срещу Германия 1944 г. София, 1993, с. 131.

 

114. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1280, л. 145. Битоля, 10 декември 1943 г.

 

115. Пак там, л. 144. София, 15 февруари 1944 г.

 

180

 

 

много усилия, за да защити българското население, стояла твърдо на становището, „че се намира в приятелска страна — Албания — и се ограничава в повечето случаи само с формални и политически интервенции пред албанските власти за станали произшествия и албански издевателства върху нашето население, за които ѝ е донасяно както от наша страна, така и от страна на пострадавшето българско население там, без да предприема никакви решителни мерки, за да респектира албанските власти, а се задоволява само с още по-учтивите и политически лукави обяснения на албанците".

 

При такова положение голяма част от вината за изселването на българите от Дебър, Дебърско и Кичевско пада върху германското управление и върху неговата слабост, която дебърските албанци успяват да използват в ущърб на българите [116].

 

*  *  *

 

С капитулацията на Италия, България получава реална възможност да присъедини частите от Македония, които след април 1941 са окупирани от италианските войски и стават част от Албания. Но такава стъпка не е предприета. Страхът от нови ангажименти в Югоизтока пречи на българските държавници да осмислят разликата между действията на окупационния корпус в Сърбия и евентуалното присъединяване на Западна Македония с градовете Тетово, Струга, Гостивар, Кичево — райони, в които живее българско население.

 

Все пак капитулацията на Италия е използвана. България присъединява в района на Преспа около 20 български села, коригирана е и границата при Охрид с още два и половина километра, с което българската светиня, манастирът „Св. Наум" остава на българска територия [117].

 

 

3. Българите и „Независима" Албания

 

На 4 октомври 1943 г. Временният изпълнителен комитет в Тирана нотифицира с циркулярно писмо генералното консулство на България за прокламирането отново на независимостта на Албания. Съобщава и състава на самия комитет [118]. След консултации с румънския и турския си колега Хр.

 

 

116. Пак там, л. 143. София, 25 февруари 1944 г.

 

117. Тодоровски, Гл. Окупацијата на Западна Македонија (1941-1944) [второ дополнето и проширено издание]. Скопје, 1982, 126, 127.

 

117. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1192, л. 72. Тирана, 4 октомври 1943 г.

 

181

 

 

Минков отговаря идентично с тях, че писмото е прието „по принцип" [119].

 

Положението в Албания, въпреки обявяването на „независимостта" на държавата, продължава да е хаотично. Временният изпълнителен комитет, в състав от 6 души, който с германска благословия поема управлението, полага усилия да нормализира обществения живот в страната. Но тази власт е илюзорна и се простира само в Тирана и по охраняваните от германските войски съобщителни артерии [120].

 

В самата Тирана стават по няколко убийства на ден, „както някога в София през време на македонските братоубийствени борби". Временният изпълнителен комитет обаче не разполага нито с войска, нито с жандармерия, няма и полиция. Германците настояват да се осигури ред, но не се месят във вътрешните работи на страната, грижат се само за своите военни цели и поради това са „крайно толерантни и търпеливи", само съветват и съдействат да се създаде „каквото и да е редовно управление", като искат да дадат възможност на самите албанци да докажат, че заслужават независима държава и че могат сами да се управляват [121].

 

По начало всички албанци били англофили, не вярват в германците и в тяхната победа и очакват в скоро време англо-американски десант в Албания или на източното крайбрежие на Адриатическо море [122].

 

От политическите течения, според консула Минков, с най-слабо влияние са т. нар. „националисти" (Бали комбетар) начело с Митхад Фрашери, „60 годишен, голям интелектуалец — фантаст, писател — поет, бивш пълномощен министър, притежател на най-голямата библиотека по балканските въпроси и собственик на богата книжарница в Тирана". След десанта в Сицилия М. Фрашери забягнал в планината, където „издигнал знамето на националната революция" за провъзгласяване на независима Албания. С този си акт той смятал, че „Албания се е наредила активно на страната на англо-американските демокрации, че е записала и тя една историческа страница в борбата срещу Хитлера и Оста и че така ще си е осигурила добри позиции при бъдещата мирна конференция за уреждане положението на Балканите". М. Фрашери обаче направил погрешно политическата си сметка с очаквания десант: С настъпването на есента и липсата на обикновен комфорт не било изключено „той безславно, наскоро да се прибере в Тирана". Влиянието на националистите било слабо, като се простира главно в Тирана сред некомунизираната още интелигенция [123].

 

 

119. Пак там, л. 73. Тирана, 10 октомври 1943 г.

 

120. Пак там, л. 61. Тирана, 12 октомври 1943 г.

 

121. Пак там, л. 61, 62. Тирана, 12 октомври 1943 г.

 

123. Пак там, л. 63. Тирана, 12 октомври 1943 г.

 

124. Пак там, л. 63, 64. Тирана, 12 октомври 1943 г.

 

182

 

 

Втори по-влияние са партизаните на Зогу или т.нар. зогисти. Те са много силни в Тирана и в областта на Тирана - Круя - Шняк и Дурацо, както и в зоната на Дебър и Мат, т.е. в централна Албания. Почти цялата селска мюсюлманска маса в тези области върви със зогистите. В Дебърско се подвизават байрактарите зогисти със своите добре въоръжени банди, които са със силно влияние в района. В родното място на Скендер бег — Круя, управлява „старият бандит Абаз Купи, произведен майор в жандармерията на Зогу" [124].

 

Най-силни и най-организирани са комунистите, завладели масово младежта от всички среди в градовете и селата, главно в Тирана, Елбасан, Берат, областта на Корча и Валона, както и в Южна Албания, Аргирокастро, Химара, където са почти пълни господари на положението. Водач на комунистите в Албания е Сейфула Малишова, прекарал няколко години в Москва. Комунистите действали отделно от националистите и зогистите, искали да минат за покровители на селското и бедно население, тероризират градовете и селата, осмелявали се да влизат и в сражения с германските войски [125].

 

Вследствие на всичко това Албания представлява „един кошер от оси, които бръмчат и всички жилят, до които човек ще направи по-добре да се не приближава. Албания боледува от тежката болест на хаоса и безвластието. Ще може ли да я излекува Временният изпълнителен комитет с помощта и съветите на германците" [126].

 

На 20 октомври Бекерле е информиран за молбата на албанския национален комитет Германия да поеме защитата на интересите на албанската народностна група в България, особено по отношение на българския закон от 10 юли 1942 г., който предвижда изселване на някогашните югославски поданици, които са пожелали да получат чуждо гражданство [127].

 

Това предложение се отхвърля от Бекерле. Своите възражения аргументира със съществуващата опасност, след като стане известен този факт, албанците в Македония, на брой около 50—60 000 души, да излязат с многобройни искания и оплаквания, които досега са пазени в мълчание. При съществуващата „дълбока омраза между албанците и българите" не било изключено да се стигне до трайно накърняване на германските отношения с България [128].

 

По отношение на т.нар. „изселване" на небългарските поданици, Бекерле

 

 

124. Пак там, л. 64. Тирана, 12 октомври 1943 г.

 

125. Пак там, л. 64, 65. Тирана, 12 октомври 1943 г.

 

126. Пак там, л. 67. Тирана, 12 октомври 1943 г.

 

127. 7NAUS, Т 120/241, R. 5, Fr. 181234. Специален влак, 20. X. 1943.

 

128. Ibidem, Fr. 181237-181238. Sofia, 22. X. 1943.

 

183

 

 

припомня, че още на 1 октомври 1943 г. Министерският съвет е взел решение за отлагане на срока му до I април 1944 г. Външното министерство потвърдило, че отлагането на срока се отнася и до албанците [129].

 

Въпреки „похвалните и искрени" усилия на Временния изпълнителен комитет в Тирана да обедини албанците и да нормализира положението в държавата, особени успехи не са постигнати. За това допринася както умелата английска пропаганда, така и „слабото политическо и гражданско възпитание, корумпираните политико-обществени среди, доколкото ги има. индивидуализмът, партикуларизмът и егоизмът в албанския характер и главно, дълбоко залегналото чувство във всички, че играта на Германия е изгубена" [130].

 

Албанските „интелектуалци" смятали, че чрез хаоса и анархията в страната се услужва на англичаните, а германските позиции на Балканите отслабват. По този начин и те. албанците, „воювали" на страната на „демокрациите", за което вярвали, че ще бъдат възнаградени при крайната победа. С това си осигурявали позициите срещу Сърбия и Гърция и възможността да запазят сегашните си „етнически" граници, като даже ги закръглят за сметка на Македония, където населението в Скопие, Тетово, Куманово, Велес, Прилеп, Битоля, Ресен, Струга, Охрид в голямото си мнозинство било „чисто" и по „съзнание" албанско. Смятало се, че и Москва била много благодарна и щяла да ги протежира [131].

 

След като Временният изпълнителен комитет с германска подкрепа застава начело на „управлението" в Тирана и обявява отново независимостта на страната, положението не се променя особено. На 16 октомври в Тирана се открива Велико народно събрание, което „набързо" приема някои закони и избира четирима регенти. Предстои избиране на министри и назначаване на правителство от Регентскня съвет [132].

 

Една от първите стъпки, които предприема германският емисар X. Нойбахер за консолидиране на Балканите, е свързана с Албания [133]. След големи мъки „и с помощта на немски акушери" на 8 ноември в Тирана е съставено правителство на „новопровъзгласената албанска държава". С изключение на министър-председателя Реджеп Митровица и външния министър Мехмет Коница, всички останали албански министри са съвсем неизвестни и нови за албанската общественост. Общото за тях е, че повечето са германски

 

 

129. Ibidem, Fr. 181238. Sofia, 22. X. 1943.

 

130. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1192, л. 85—87. Тирана, 24 октомври 1943 г.

 

131. Пак там, л. 87—89. Тирана, 24 октомври 1943 г.

 

132. Пак там, л. 74—76. Тирана, 28 октомври 1943 г.

 

133. Пак там, а.е. 1239, л. 60, 61. Белград, 5 ноември 1943 г.

 

184

 

 

възпитаници и минават за убедени германофили [134].

 

Задачата, с която престои да се справя новото правителството, е тежка. Разрухата е тотална, а деморализацията е обхванала всички слоеве на обществото. Албания е в тежка криза. Запасите от храни са на привършване, скъпотията ежедневно расте, а златото на страната, което е било депозирано в Рим, е иззето от германците и отнесено в Берлин [135].

 

В първата си реч, определена от Хр. Минков като „симптоматична", Р. Митровица не отправя и дума на благодарност към германците, които разоръжиха и изгониха италианците от страната. Министър-председателят рисува ясна и вярна картина на албанската действителност и на стремежа и волята да се създаде „Целокупна" и „Голяма Албания". На тази реч, според консула Минков, трябва да се обърне особено внимание, „защото тя може да ни послужи като прекрасен и официален реквизитоар срещу самите албанци, които по всичко личи, ще се явят с големи и упорити искания срещу нас един ден, в желанието да късат части от Македония и се задържат в заетите вече области, където систематически са прокарвали, по-рано заедно с италианците, прокарват и сега официално и неофициално, ако искате и по инстинкт, политиката на омаломощаване и изгонване на българския елемент и както разбирам от някои приказки на немците; мъчат се да ги спечелят и убедят, че в тези области грамадното болшинство от обитателите са албанци и че трябвало да стане размяна на населенията, тоест, да се изселят напълно българите от там, и тъй да се закрепи голяма Албания с още по-големи претенции за бъдещето" [136].

 

По сведения на българското консулство албанските ръководни кръгове разпространяват сред германците всевъзможни слухове, че българите в окупираната от тях зона в Македония са размирен елемент и са с комунистическа ориентация. Повод за това им давали действията на известния комунист, българин от Охрид Пирузев, пленил с четата си няколко германски войници [137].

 

В разузнавателното си известие от февруари 1944 г. щабът на войската констатира, че във външно-политическото положение на Албания не са настъпили съществени промени. Политическите среди продължавали сътрудничеството си с германските власти, но не преставали да живеят с мисълта и надеждата за по-скорошното им освобождаване от окупатора чрез англо-саксонска подкрепа. Албанците се стремели да злепоставят българското население пред германските власти, за да си създадат предпоставки

 

 

134. Пак там, оп. 15, а.е. 71, л. 87, 88. Тирана, 14 ноември 1943 г.

 

135. Пак там, л. 91. Тирана, 14 ноември 1943 г.

 

136. Пак там, л. 91, 92. Тирана, 14 ноември 1943 г.

 

137. Пак там, л. 93, 94. Тирана, 14 ноември 1943 г.

 

185

 

 

за продължаване на непрекъснатия тормоз и изтребление на българите в намиращата се на албанска територия българска земя [138].

 

В документа се подчертава и враждебното отношение, което албанците имат към българите. Още с пристигането на границата се чувствала омразата, която албанците питаят към българския народ. Над българите е упражняван непрекъснат контрол от съвсем некомпетентни длъжностни лица, обикновено офицери — местни турци, които в миналото са били чираци на българските занаятчии. Почти във всички български села службите се заемат изключително от местни турци, които с верския си фанатизъм тормозят останалото там българско население.

 

От друга страна и сърбите провокират българите пред германските и албанските власти. Страхът сред българите от албанци, турци и сърби е голям, особено като се има предвид, че те са успели да заграбят и укрият голямо количество оръжие и бойни материали от италианците след капитулацията на Италия [139].

 

Албанците се опитват да унищожат и българската религия, като забраняват на българите да имат в къщите и дюкяните си икони, календари, кандила и др. Избиването на невинни българи, отвличането на жени и девици са чести, въпреки многократно отправяните протести до германските власти. Вследствие на всички тези прояви от страна на албанци, турци и сърби, живеещите в Албания българи масово напускат своите огнища и бягат към България или пък в планините.

 

Албанските аспирации не стигат дотук. В Албания продължава да се разпространява карта, включваща в територията на страната голяма част от България [140].

 

Борбата между комунисти и националисти продължавала. На много места обаче тези движения се преливат и борбата се насочва изключително срещу невинното българско население, таксувано като комунистическо. От щаба на войската се очаква все пак, отправените до германските власти в Албания постъпки за спиране на албанските безчинства, да дадат в най-скоро време резултат [141].

 

В разговор с хърватския дипломат Ст. Мознер министърът на външните работи Д. Шишманов разяснява, че българското правителство все още не е взело становище към последните промени в Албания, т.е. към образуването на национално правителство. България има редица въпроси, които трябва да

 

 

138. АМВР, ф. 18, оп. 1, об. 13444, л. 497. Разузнавателно известие № 2. София, 20 февруари 1944 г.

 

139. Пак там, л. 497, 498. Разузнавателно известие № 2. София, 20 февруари 1944 г.

 

140. Пак там, л. 498. Разузнавателно известие № 2 София. 20 февруари 1944 г.

 

141. Пак там, л. 498, 499. Разузнавателно известие № 2. София, 20 февруари 1944 г.

 

186

 

 

реши, на първо място от териториален характер, но не бърза. Съществувало впрочем желание за сближаване с националното правителство. България продължавала да подържа в Тирана консулско представителство и военен аташе [142].

 

Съгласно поверителен доклад на германския генерал в Албания до командващия на войските в Югоизтока, причина за граничните инциденти на албанско-българската граница се дължат на изтеглянето напред с 3 км извън демаркационната линия на българския граничен полк в Охрид. При това българите се позовавали на споразумението от 30 март 1943 г. между България и Италия, подписано в Тирана. Във връзка с това германският генерал в Албания предлага по дипломатически път да се информират албанците за окончателно договорената демаркационна линия [143].

 

На 8 март 1944 г. пълномощният министър фон Алтенбург поставя пред Д. Шишманов въпроса за уреждане на споровете между Албания и България. Това се налагало от факта, че албанците предявили пред германците редица въпроси, засягащи България, които не могат да се уредят без една пряка връзка между двете страни. Фон Алтенбург подсказва, че положението може да се нормализира чрез акредитирането към германската легация в София на един албански чиновник, приемлив за българското правителство. Същевременно не е упражнен натиск за официално признаване на новото албанско регентство и правителство [144].

 

По същото време в Загреб истинска сензация предизвиква картата на „Велика Албания", публикувана в бр. 54-55-56 на албанския вестник „Косова", орган на Косовския комитет. Безмерните претенции на албанците предизвикват учудване, а дадената им възможност да се изразяват след заемането на страната от германските войски — недоумение.

 

Вестникът, очевидно издаван с обилни средства, е богато оформен: „картата и картината върху нея на богинята на победата с албанско знаме в ръка са печатани цветно, страниците на вестника са доста много и поместените статии носят подписите на редица видни албанци" [145].

 

В желанието си да осигурят ред и спокойствие в албанското пространство, германските власти приканват албанското население към сътрудничество с уверението, че Албания ще бъде „самостоятелна, независима и голяма държава". Тези обещания естествено провокират желание за присъединяване на Западна Македония, като свободно се разпространяват нарочно

 

 

142. Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 2, dok. 196, str. 600. 1944, ožujak 1, Sofija.

 

143. NAUS, T 120/73, R. 3, Fr. 57566. Tirana, 4. III. 1944.

 

144. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 431, 432. София, 8 март 1944 г.

 

145. ЦДА, ф. 176к, оп. 20, а.е. 365, л. 19. Загреб, 9 март 1944 г.

 

187

 

 

изготвени карти с бъдещите граници на Албания.

 

За момента албанската власт се стремяла да поддържа добри отношения с българите, „разбира се неискрени, което проличава от все още голямата враждебност, с която албанците се отнасят към българското население живеещо в Албания" [146].

 

Борбата в страната между комунисти и националисти продължава. Германците подкрепят националистите. При тези борби най-много страда българското население, измъчвано и от двете страни. В резултат на предприетите от българска страна енергични протести пред германските власти, в Тетовско и Стружко е обещано да бъдат взети следните мерки: 1. Районите на Тетово и Струга ще бъдат сведени до една област, която ще има свой префект в Тетово; 2. Общините с преобладаващо албанско население ще имат албанец кмет и българин секретар; 3. Общините с преобладаващо българско население ще имат за кмет българин и секретар албанец; 4. В чисто българските населени места между Кичево и Струга ще се формира местна охрана, която ще бъде подчинена на българските кметове. В 4 села тази охрана вече е формирана. Достъпът на албанската жандармерия в тези места е забранен.

 

В резултат на предприетите мерки се очаква подобрение на положението на българското население в района [147].

 

Навлизането на съветските войски в Бесарабия и Буковина дава своето отражение и върху албанската общественост. Безпокойството за утрешната съдба на Албания е обзела всички. Убеждението, че германците са зле и мъчно ще се задържат на Балканите, е завладяло ръководните кръгове. Албанците търсят изход и мислят за осигуряване на сегашните граници на страната.

 

В тази връзка председателят на регентския съвет Мехди Фрашери проявил интерес за настроенията в България и становището по отношение на Македония и Тракия във връзка с руското напредване и английската политика. Изказал и опасенията си за участта на Балканите, ако болшевиките успеят. Осъжда и английската политика, която щяла да докара русите в Средиземно море.

 

Фрашери намира, че позициите на сърбите и гърците в Лондон са силни, поради това се търси закрилата и сътрудничеството на България, т.е. на войската ѝ. Албанците щели да помагат. Фрашери иска да узнае и становището на България, ако Русия наложи идеята за автономна Македония в проектираната балканска федерация. Иструктиран от София, българският консул отговаря, че „за нас този въпрос не съществува и ние сме решени

 

 

146. Пак там, оп. 15, а.е. 75, л. 97. Разузнавателно известие № 3. София, 2 март 1944 г.

 

147. Пак там, л. 97, 98. Разузнавателно известие № 3. София, 2 март 1944 г.

 

188

 

 

твърдо да завършим нашето национално обединение и да не позволим на сърби и гърци да се настанят отново в Македония и Тракия". Видимо доволен от чутото Фрашери, както и друг път направил декларация, че Македония е българска. Според Минков, Фрашери — бивш висш турски сановник в Македония, можел да бъде полезен при защитата на българската национална кауза [148].

 

По повод един разговор с албанеца А. Кочи, външният министър Д. Шишманов заявил на Бекерле, че българското правителство в никакъв случай няма да се съгласи последният да открие паспортна служба в София. Българското правителство не е съгласно Кочи да извършва своята дейност самостоятелно. Това можело да се прави само под надзора и в рамките на германската легация [149].

 

Шишманов споделя също така, че албанското правителство се е обърнало към България с въпроса за признаването на Албания. Въпреки че напоследък България има основание да бъде недоволна от отношението на Албания към българските малцинства, този въпрос щял да бъде разгледан в Министерския съвет. В тази връзка от Германия е поискана информация кои държави са признали до момента Албания [150].

 

На 12 юни 1944 г. специалният пълномощник за Югоизтока Нойбахер води разговор с българския генерален консул в Тирана. Минков се обявил за нормализиране на отношенията между България и Албания. През следващите дни щял да отпътува за София и да постави пред министър-председателя въпроса за признаване на независимостта на Албания. Дал на Нойбахер да разбере, че е целесъобразно и правителството на Райха официално да повдигне този въпрос в София [151].

 

Като изхожда от добрите отношения на Германия с България, специалният пълномощник за Югоизтока Нойбахер не позволил от територията на българска Македония да се рекрутират мюсюлмани-доброволци за SS дивизията „Скендербег". На генерала от SS Фицхум е дадена инструкция да не приема такива молби, „тъй като това неминуемо ще доведе до интервенцията на българското правителство" [152].

 

През юни 1944 г. щабът на българската войска отчита, че положението в

 

 

148. Пак там, а.е. 76, л. 2. Тирана, 28 март 1944 г.

 

149. NAUS, T 12073, R. 3, Fr. 57660. Sofia, 13. IV. 1944.

 

150. Ibidem, Fr. 57660-57661. Sofia, 13. IV. 1944. Ha 22 май 1944 г. главният секретар на външното министерство още веднъж моли Бекерле да му съобщи кои държави доссга са признали Албания. — Ibidem, Fr. 57777. Sofia, 22. V. 1944.

 

151. Ibidem, Fr. 57860. Специален влак, 16. VI. 1944. Във връзка с това на Бекерле е наредено да разбере неофициално какво е направил и постигнал по този въпрос българският генерален консул пред своето правителство. — Ibidem.

 

152. Ibidem, Fr. 57909. Belgrad, 30. VI. 1944.

 

189

 

 

Албания не се е подобрило. Германското командване продължава да взема мерки за укрепване на отбраната на албанския адриатически бряг. Надеждите за формиране на боеспособна албанска войска не са се оправдали и повече не се разчита на това. Положението на българското население след въвеждането на самоотбраната малко се е подобрило [153].

 

На среща с българския дипломат в Белград Шопов Нойбахер споделя, че е твърде загрижен за положението в България, особено от засилването на комунистическото движение. Нойбахер предава за външния мннистър П. Драганов, „че според него за успешното защитаване на общите ни интереси било целесъобразно образуването на един блок, състоящ се от Хърватско, България и Албания". Затова отново настоява българското правителство да признае самостоятелността на Албания, което щяло да се посрещне добре в Берлин [154].

 

На 12 юли П. Драганов е информиран от Бекерле, че в Берлин са решили да изпратят пълномощен министър в Тирана. Независимата албанска държава била призната вече от Хърватско и Словакия. Непризнаването на албанската независимост според Бекерле можело да доведе до закриването на българското генерално консулство в Тирана [155]. На 14 юли отношенията на България с Албания и правото на А. Кочи да визира паспорти са разисквани и с регентите [156].

 

В разговор, проведен с албанския „представител" Кочи, Драганов споделя, че новото българско правителство се придържа към политика, която да осигури „Балканите за балканските народи". България желаела да поддържа добри отношения с Албания, но неуреденият граничен въпрос пречел на нормалните контакти и било добре да се постигне разбирателство по него. Ако това не се постигнело, други щели да определят границите. На Кочи е разрешено „засега" да изпълнява задачата си като началник на паспортното бюро [157].

 

На 24 юли 1944г. главният секретар на външното министерство съобщава на Бекерле, че след посещението на българския генерален консул в Тирана, българското правителство се е съгласило да открие албанско паспортно бюро с главна фигура А. Кочи. Все още обаче не е взето решение за признаването на Албания от България [158].

 

 

153. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1310, л. 69, 70. Разузнавателно известие № 6. София, 21 юни 1944 г

 

154. Пак там, оп. 15, а.е. 83, л. 86-88. Белград, 6 юли 1944 г.

 

155. Драганов, П. Дневник на Първан Драганов бивш министър на външните работи от 12 юни до 1 септември 1944 г. Съставителство Г. Мишков, T. Добриянов. София, 1993, с. 30.

 

156. Пак там, с. 32.

 

157. Пак там, с. 34.

 

158. NAUS, T 120/73, R. 3, Fr. 57957. Sofia, 24. VII. 1944. Дипломатическите отношения с Албания са възстановени официално в края на 1945 г. — Матеева, М., Хр. Тепавичаров Дипломатически отношения на България 1878—1988. София, с. 70, 71.

 

190

 

 

 

4. Опитите на Иван Михайлов да участва в решаването на македонския въпрос

 

Променената обстановка в Европейския югоизток води до промяна и в германската политика в региона. Макар и увеличени, особено след капитулацията на Италия, германските сили не са достатъчни, за да покрият застрашените територии и затова се прибягва наред с военните и към политически мерки. Относно „опасните кокетирания на Белград с Германия" Ив. Михайлов споделя с пълномощния министър в Загреб Й. Мечкаров информацията си за плановете, които сърбите кроят за Македония. Те били готови в случай, че България остане свързана с Германия „да разпространят долу, в Македония пропаганда в полза на Русия". Ако пък забележели опит на България да прекрати сътрудничеството си с Германия, сърбите щели да предложат на германците свои въоръжени групи за Македония. Според Ив. Михайлов този вариант е бил конкретно обсъждан при посещението на генерал Недич в главната квартира на Хитлер [159].

 

Сменяйки темата на разговора, Ив Михайлов пита как новото българско правителство би погледнало на евентуалното му завръщане в България и не би ли сметнало, че той „се връща да води политическа дейност и борба, че би искал да изкористи днешното положение на страната". В отговор на това Мечкаров припомня думите на Б. Филов, казани по-рано по същия повод, че българското правителство няма никакво намерение да преследва Ив. Михайлов. От думите на Михайлов Мечкаров остава с убеждението, че той няма сериозни намерения да се завръща в страната, а поставянето на въпроса има значение по-скоро на сондаж към позицията на новото българско правителство [160].

 

Въпросът за защитата на българското население извън границите на България е поставен отново на дневен ред в края на ноември 1943 година. Този път инициативата не идва от страна на българското правителство, нещо което засилва безпокойството му и кара Божилов и Шишманов настойчиво да търсят информация. На 22 ноември Бекерле е поканен на разговор от министър-председателя и министъра на външните работи. Повод за това е, че същия ден Божилов е посетен от пратеник на Ив. Михайлов с предложение неговите сподвижници „да започнат борба в гръко-македонските области и да възстановят там спокойствието и сигурността в германски дух". За целта от българското правителство се иска да освободи от военна повинност 500-1000 българи, които да се използват на гръцка територия,

 

 

159. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 65, л. 143, 144, 154. Загреб, 22 септември 1943 г.

 

160. Пак там, л. 144. Загреб, 22 септември 1943 г.

 

191

 

 

като е представен и поименен списък. Освен това се искат и парични средства, за да се организира преподаването на български език в училищата и богослужението от български свещеници. Необходимите за това парични средства трябвало да се предоставят на Ив. Михайлов, който щял да действа по указание на българското правителство, а като отплата на България ще бъдат отстъпени Солун и околността му [161].

 

На упрека на Божилов, че в България отдавна имат информация за контакти на Ив. Михайлов с германски инстанции и че наскоро е бил в Берлин за консултации. Бекерле предпазливо отговаря, че е изключено „официално ведомство в Германия да е водило преговори и правило уговорки с Михайлов". Никой в Райха нямало да си позволи да води преговори зад гърба на съюзническото българско правителство с лица от български произход. Шишманов дипломатично възразява, че от българска страна също не се допуска подобно нещо, но че е вероятно някоя местна или цивилна служба да е преговаряла с македонския водач в духа на мисията Нойбахер [162].

 

С телеграма до външното министерство в Берлин, обозначена с гриф „много бързо", Бекерле предава молбата на Божилов и Шишманов да узнаят нещо повече за действията на Михайлов. Лично Бекерле смятал, че се касае за собствена инициатива на Михайлов. Давайки вид, че е получил германска подкрепа, той правел опити да спечели за България цяла Македония и отново да укрепи влиянието си там [163].

 

В следваща телеграма Бекерле обръща внимание, че българите са особено предпазливи към всичко, свързано с ВМРО, така че техните министри държат случая да се запази в строга тайна от македонския водач, както и от неговите хърватски приятели и съмишленици [164].

 

В разговор с Шишманов на 27 ноември Бекерле го информира, че още не е получил отговор от Берлин, но от разследванията, които е направил, смята, че се касае за изграждане на български отряди за самоотбрана в гръцко-македонската област, подобно на тези в албанските гранични райони, за което българите са дали съгласието си в главната квартира на Хитлер [165].

 

В случая Бекерле има предвид доклада на д-р Делиус относно „Създаването на македонски доброволчески отреди в Северна Гърция". Според доклада в началото на ноември д-р Делиус е посетен от идващия от Загреб оберщурмбанфюрер

 

 

161. РА. АА., Bd. 6, S. 181302-18130. Sofia, 22. XI. 1943.

 

162. Ibidem, S. 181303-181304. Sofia, 22. XI. 1943. На 13 и 19август 1943 г. Мечкаров съобщава на вьншно министерство, че Ив. Михайлов за около една седмица е отсъствал от Загреб. — ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 62, л. 56, 101. Загреб, 13- 19август 1943 г.

 

163. РА. АА., Bd. 6, S. 181303-181304. Sofia, 22. XI. 1943.

 

164. Ibidem, S. 181306-181307. Sofia, 27. XI. 1943.

 

165. Ibidem, S. 181305. Sofia, 23. XI. 1943.

 

192

 

 

Хайдер, на когото имперското ръководство на SS е възложило да организира доброволчески отряди в гръцка Македония, които да бъдат причислени към SS. Инициативата за тези отряди се приписва на Ив. Михайлов. В същото време д-р Делиус обръща внимание, че подобни опити остро се осъждат от българска страна [166].

 

На 8 декември Бекерле посещава Д. Шишманов във връзка с отправеното по-рано запитване относно някакво споразумение между водача на ВМРО Ив. Михайлов и германските власти в западните области на полуострова. В тази връзка го запознава с една телеграма на държавния секретар Щеенграхт. В нея се казва, че никакви разговори на официални германски лица не са водени с Ив. Михайлов. Имало обаче стремеж сред местните германски власти в гръцка Македония да образуват съпротива срещу комунистите, като се въоръжат сигурни лица, живеещи в тези области. На тази акция не е било отдадено никакво политическо значение, ето защо твърдението на Михайлов, че се е споразумял с германците, е необяснимо. Германският пълномощник Нойбахер не знаел нищо за подобно споразумение. На него била известна само инициативата на германските формации в гръцка Македония.

 

Сам Бекерле е убеден, че има недоразумение. Възможно било от хората на Ив. Михайлов да е воден разговор с някой местен началник в гръцка Македония или в Загреб, относно отбраната на Костурско. Леринско и т.н. При това представителите на Михайлов „са си въобразявали", че разговарят с лица, които имат пълномощия от Берлин или най-малкото от Нойбахер. Но за всичко това нито Берлин, нито Нойбахер знаят нещо [167].

 

Същия ден Бекерле изпраща до Берлин телеграма с гриф „Държавна тайна!". Съгласно получената по-рано инструкция той е информирал Шишманов, че идеята за създаването на отряди за самоотбрана в гръцка Македония е на второстепенни (!) инстанции, а за водените от Ив. Михайлов преговори с ведомството на Химлер българският външен министър въобще не е информиран. Но Шишманов явно правел връзка между засилената германска активност в Северна Гърция и мисията Нойбахер и настоявал за сведения относно задачите му и кръга на неговата компетентност. Безпокойството на българите, според Бекерле, е предизвикано от информация, изхождаща от Нойбахер, че имало планове за бъдещо сътрудничество между генерал Недич и хърватското правителство, а това са неща, „които много интересуват и засягат българското правителство" [168].

 

 

166. Ibidem, S. 181309-181313. Sofia, 27. XI. 1943. Зографски, Д. Македонија 1940—1943 год. според некои германски документи. В: Гласник, Скопје, № 3, 1971, с. 66.

 

167. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 413. София, 8 декември 1943 г.

 

168. РА. АА., Bd. 6, S. 181323. Sofia, 8. XII. 1943.

 

193

 

 

Шишманов. позовавайки се на любезното указание, дадено от фон Рибентроп в негово присъствие (по време на посещение в главната квартира на Хитлер), „според което плановете на пълномощния министър Нойбахер, доколкото са интересни за България", трябва да им бъдат редовно съобщавани чрез Бекерле, настоява за регулярна информация. За същото моли в телеграмата си до Вилхелмщрасе и Бекерле, отново позовавайки се на голямото внимание и недоверие, с което българското правителство следи всички процеси на Балканите [169].

 

Сведенията, които се получават в германското външно министерство за безпокойството, с което българското правителство гледа на активизирането в последно време на ВМРО и подозрението, че Ив. Михайлов се ползва с подкрепата на местни държавни органи, карат държавния секретар Щеенграхт да иска разяснения от Нойбахер [170].

 

В паметна бележка от 12 декември, адресирана до фон Рибентроп и препратена за сведение до Бекерле, пълномощният министър Нойбахер предоставя исканите сведения. Между 11 и 13 септември Нойбахер бил информиран за възможността да се използват „македонците-националисти, членове на ВМРО" в Северна Гърция. Офицерът от SS Хайдер, с когото разговарял в Берлин, смятал за възможно използването на няколко хиляди членове на ВМРО за създаване на доброволна милиция в овладяната от партизаните северногръцка територия. Нойбахер подкрепил подобни действия, но същевременно обърнал внимание, че „ВМРО преследва великомакедонски цели и че неговите стъпки се следят с най-голямо недоверие от българското правителство". Затова е необходима гаранция, че македонските доброволци ще се използват само против комунистическата съпротива, а всякакви други политически или пропагандни цели ще се избягват. Освен това подчертава, че македонците-националисти са склонни към крайни действия, което налагало подразделенията на тази милиция да се поставят под контрола на германски офицери. След този разговор Нойбахер нямал повече информация за развитието на случая. Едва по-късно узнал, че Ив. Михайлов се е обърнал към българското правителство „да предостави за целите на акцията в Северна Гърция, която ще донесе териториални облаги за България, подофицери от българската армия, както и парични средства за българските училища и църкви". Тази интервенция затвърдила подозрението му, че в Северна Гърция ВМРО преследва великомакедонска политика. За подобна „опасност" Нойбахер устно информирал помощника на Химлер Калтенбрунер и го помолил да вземе съответни мерки [171].

 

 

169. Ibidem, S. 181323-181324. Sofia, 8. XII. 1943.

 

170. Ibidem, S. 181334. Berlin, 12. XII. 1943.

 

171. Ibidem, S. 181335-181336. Berlin, 12. XII. 1943; Ha 18 декември управляващият консулството в Белград Ст. Шопов води разговор с д-р X. Нойбахер. Тъй като има сведения, които няма възможност да провери, според коиго Иван Михайлов е водил разговори в Загреб с германските тайни служби и бил осигурил покровителството на българското население в Албания и Гърция, Шопов пита Нойбахер, дали знае нещшо за това. Извънредният пълномощник категорично опровергава подобни разговори да са били водени с официални германски лица. Възможно било Иван Михайлов да е имал среща с някои германски офицери, но ако са водени някакви разговори, то те изразявали само частното мнение на тези лица. Доколкото Нойбахер знаел, Иван Михайлов предложил чрез българското правителство да се въоръжи българското население, за да се брани от албанските и андартските чети. Нойбахер се изказал твърде неласкаво за личността и характера на Ив. Михайлов, когото нарекъл „школуван терорист". В доклада си до външното министерство в София Шопов споменава оше, че негов познат германски офицер, натоварен със специални задачи в Албания преди няколко дни казал, че според някои непроверени сведения, Иван Михайлов се намирал в Кичево, образувал там чети и подготвял безредици. Шопов предава в София тази информация с пълна резерва. — ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 70, л. 54, 57, 58. Белград, 18 декември 1943 г.

 

194

 

 

Въпреки взаимното недоверие между българското правителство и Иван Михайлов, както и между българи и германци, в Егейска Македония се създава доброволческа част. Тя е въоръжена и екипирана от германците и въпреки че в състава ѝ има няколко български офицери и подофицери, е под германско военно командване [172].

 

Водените от германска страна разговори с Ив. Михайлов са дълбоко засекретени. В цитираните от Д. Зографски спомени на сътрудника на германските тайни служби Валтер Хаген има податки, че през 1943 година на Хитлер е поднесен меморандум, в който се иска създаването на независима македонска държава с център Солун. Това обаче би довело до неизбежно влошаване на отношенията с България и би застрашило германските интереси в Югоизтока [173].

 

На 23 февруари 1944 г. българският офицер за свръзка при германското командване в Солун донася на щаба на войската, че по сведения на македонския деец Спиро Василев (връзка между Костурското благотворително братство в София и Костурския комитет в Македония) през декември 1943 г. Ив. Михайлов е имал среща с Хитлер. На тази среща е било уговорено Ив. Михайлов да застане начело на българите в гръцка Македония, ако българското правителство се съгласи на това и даде 500 души македонци за ядрото на бъдещата македонска милиция. От германска страна е било обещано въоръжаването на милицията. По същото време представители на

 

 

172. Strugar, V. Sistem bugarske okupacije и Jugoslovenskim oblastima (1941-1944). — Jugoslovensko-bugarski odnosi u XX veku. Zbornik radova. I. Beograd, 1980, s. 282.

 

173. Зографски, Д. Македонија во балканската политика на Третиот Райх. В: Гласник, Скопје, № 1, 1974, с. 21; За същото пише в мемоарите си и В. Шеленберг. Според него още от 1941 г. германското разузнаване разработва идеята за самостоятелна македонска държава. В тази връзка е и воденият в Берлин разговор на В. Шеленберг с Ив. Михайлов в края на август 1943 г. Едва през 1944 г. обаче идеята за независима Македония влиза и действие. — Шелленберг, В. Мемоары. Москва, 1991, с. 270, 271.

 

195

 

 

македонската организация имали среща с министър-председателя Д. Божилов, който им дал уверение, че ще подкрепи акцията. Впоследствие обаче всичко пропаднало. Според Сп. Василев причината била в Д. Крапчев, който убедил някои от регентите и министър-председателя да не се съгласяват Ив. Михайлов да се установи в гръцка Македония и да формира милиция.

 

Впоследствие отново били направени постъпки чрез Бекерле за формиране на милиция в гръцка Македония. Германският пълномощен министър обаче отказал с аргумента, че за това не е съгласно българското правителство [174].

 

На 8 март 1944 г. Иван Михайлов приема за разговор представителя на Германската телеграфна агенция в Загреб д-р Хайнц Грунерт. На интервюто присъствува и аташето по печата в Загреб П. Лунгов. На въпрос дали смята, че с извършените териториални промени на Балканите през 1941 г. е било завършено делото по обединението на Македония, Михайлов отговаря, че през 1941 г. към България е присъединена само половината от Македония. Другата половина, останала в съседни държави, чака още своето освобождение и включване в България. Така в Албания остават седем македонски околии, което се дължи главно на влиянието на Италия: чрез тия територии, които са отделени от същинска Албания чрез естествената граница на Шар планина, италианците имали намерение да слязат до долината на Вардара. Разпаленият от италианците албански империализъм проявявал сега претенции и за нови македонски области, като Скопие, Охрид, Битоля и пр., както и за Враня [175].

 

Македония, обяснява Михайлов, е само едно географско понятие. За удобство жителите ѝ често употребяват регионалното име „македонци", както в други области на България — тракийци, добруджанци и пр. Македонска нация не съществува. Днешните македонци не са нищо друго, освен македонски българи. Теорията за съществувание на македонска нация със свой език е болшевишко изобретение. Исканията за автономия и независимост на Македония са се проповядвали от ВМРО, понеже не могло да се иска открито съединението с България и, освен това, понеже другояче не можеше да се изтъкне по-ярко идеята за целокупността на Македония. За нас, продължава Ив. Михайлов, „въпросът за свободата на Македония е толкова

 

 

174. ЦДА, ф. 1932к, оп. 1, а.е. 304, л. 75. Солун, 23 февруари 1944 г.

 

175. Пак там, ф. 176к, оп. 15, а.е. 78, л. 227, 228. Загреб, 9 март 1944 г.; Говорейки за албанските претенции към Македония, Иван Михайлов припомня, че още през 1920 г. в спогодбата за обща борба против Югославия, сключена между ВМРО и албанския комитет, от страна на албанските националисти е признато присъединяването в бъдеще към Македония на всичките седем околии, присъединени към Албания през 1941 г. Спогодбата, „подписана от албанска страна от Ведри Пеяни, Зияди Дибра, Хасан бей Прищина и др. (на заседанията присъствал и тогавашният миннстър-председател, а после крал, Зогу), била сключена именно в къщата на Реджеб Митровица, тогава министър на просветата, а сега — министър-председател на Албания!”. — Пак там, л. 228. Загреб, 9 март 1944 г.

 

196

 

 

важен, колкото и въпросът за целостта на Македония, те са свързани неразривно помежду си; затова присъединението само на части от Македония към България не представя освобождение на Македония. Понеже бяхме принудени, по тактически съображения, в течение на десетилетия да боравим с лозунгите за автономия и независимост, някои лица от младото поколение схванаха неправилно задачите на нашата борба и така станаха плячка на болшевизма; те са сега, именно, в планините; обаче, тези банди не броят повече от хиляда души" [176].

 

Следващият въпрос, който поставя Грунерт, е за отношението на Михайлов и неговите съмишленици към България.

 

„За нас — казва Михайлов — враг № 1 е и си остава Сърбия. Затова ние не одобрявахме политиката на българските правителства, които искаха да изкарат сърбите „братя", като забравяха Македония, и сключваха „пакт за вечно приятелство" със сърбите. Ако днес се различаваме от българската официална политика, то е поради това, че българското правителство не протестира достатъчно срещу новото разпокъсване на Македония, че не държи открито въпросите за останалите под робство наши земи; проявява се една индиферентност към апетитите и похватите на враговете ни. Разбира се, в края на краищата всичко зависи от германската победа. Нас не ни е страх нито от албанците, нито от гърците, с които ще можем да се справим и сами, щом е на лице общото тържество на правдата. Затова, въпреки направените уговорки, ние не пречим днес с нищо на българското правителство и лоялно мълчим" [177].

 

Търсейки отговор на въпроса, ангажиран ли е бил Ив. Михайлов с някаква конкретна акция по време на войната, хърватската изследователка Н. Кисич-Коланович се докосва до някои малко известни документи от хърватския държавен архив. От документацията на загребския полицейски аташе Ханс Хелм става ясно, че Михайлов е под постоянното наблюдение на немски агенти. В началото на юни 1944 г. службата на Хелм потвърждава, че Михайлов е съставил „изчерпателен елаборат по въпроса за българо-албанската граница". В него Михайлов се позовава на споразумението от 1920 г., което е подписано между българското освободително движение и албанско-косовския комитет. Михайлов настоявал за албанско-българска граница, идентична с бившата югославско-албанска граница. За принадлежността на град Дебър трябвало да се проведе плебисцит [178].

 

 

176. Пак там, л. 229, 230. Загреб, 9 март 1944 г.

 

177. Пак там, л. 232. Загреб, 9 март 1944 г.

 

178. Kisić-Kolanović, Nada. Zagreb–Sofija. Prijateljsivo po mjeri ratnog vremena 1941–1945. Zagreb, 2003, str. 131.

 

197

 

 

 

5. Към „Независима” Македония

 

Капитулацията на Италия, смъртта на цар Борис, както и все по-влошаващото се военно-стратегическо положение на Германия принуждават новото политическо ръководство на България да предприеме поредица от действия, които според неговото виждане биха осигурили възможност за отстояване на националния идеал след края на войната. Естествено на този начален етап еволюцията е бавна и се изразява по-скоро в подготовката и частичното реализиране на някои пропагандни мероприятия, както и в осигуряването на експертно мнение по някои възлови въпроси при подготовката на бъдещите мирнн договори.

 

В края на септември 1943 г. регентите професор Филов и генерал Михов решават да се предприеме пропагандна кампания, която да доказва, че след април 1941 г. към държавата са присъединени само български земи. Същевременно да се отстоява позицията, че българите ще отбраняват земите си и ще се борят за националното си обединение, независимо от това кой ще бъде победител в световния конфликт [179].

 

Впрочем същия ден в. „Днес" е публикувал статия, в която се твърди, че „в този световен конфликт ние не търсим завоевание. Ние не сме искали нищо чуждо. Ние искаме да приберем под общия обществен покрив земите, които всякога са били български и трябва да станат български" [180].

 

В тази връзка е и разговора между регентите и министър-председателя Д. Божилов, на който е решено да се подеме една акция, която да пропагандира в страната и чужбина националните въпроси, които предстои да бъдат поставени на разглеждане при едни бъдещи мирни преговори. Освен това е решено да се представи и един план за обнародване на брошури, книги и други публикации, нужни за доказване правотата на българските национални тези. Във връзка с това на 17 ноември 1943 г. министърът на външните работи вика на разговор професорите Г. П. Генов, Л. Владикин и Ив. Дуйчев и пълномощния министър С. Радев. Решено е още през идната седмица да излязат в печата със статии, които да обяснят „Какво преследва България с участието си в днешния въоръжен конфликт" като целта на статиите ще бъде да се докаже, „че българският народ се стреми само към обединение на земите, които му принадлежат и няма никакви завоевателни и империалистични намерения" [181].

 

 

179. Филов, Б. Цит. съч., с. 621.

 

180. Цит. по: Белоконски, П. Истина по време на война. Пропагандата в България през 1941-1944. София, 2000, с. 206.

 

181. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна воина ..., с. 404. София, 18 ноември 1943 г.

 

198

 

 

В началото на януари 1944 година пълномощният министър в Загреб Й. Мечкаров изпраща до външно министерство мемоара „Балканите след италианската капитулация", изготвен от живеещия в Белград Милан Банич. Мемоарът е връчен по-рано от автора му на германските представители в Белград начело с д-р X. Нойбахер [182].

 

В мемоара, писан след капитулацията на Италия и допълнен след посещението на генерал Недич в главната квартира на фюрера [183], се настоява за ревизия на сръбските граници. С отстъпването на Вардарската долина на България, Германия загубила (!) излаза си към Солун и рискувала той да попадне в ръцете на Русия, на която българите винаги са били сляпо оръдие. За Македония Банич предлага да се обособи като самостоятелна държава, вместо да продължава да бъде ябълката на раздора между Сърбия, България и Гърция. Във всеки случай българите трябвало веднага да върнат на Сърбия Западните покрайнини и Македония, защото Германия нямала интерес да третира по различен начин сърби, българи и хървати [184].

 

По искане на външно министерство на 11 януари пълномощният министър в Берн Г. Кьосеиванов изпраща едно изложение върху плебисцитите, проведени след Първата световна война в Европа [185].

 

Изложението, подготвено от легационния съветник М. Милев, дава подробна информация за проведените след Първата световна война шест плебисцита в Европа. Дълбоките причини, поради които победителите през 1918 г. решават да проведат плебисцити, според Милев, не трябва да се търсят в етнографския характер на съответните области. Допитванията са наложени преди всичко от стратегически съображения, а за този в Горна Силезия определящ е стопанският фактор: това е една от най-богатите минни области в света.

 

Техниката на всички плебисцити е почти еднаква. Управлението на спорната

 

 

182. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 68, л. 182–191. Загреб, 10 януари 1944 г. Милан Банич е етнически хърватин, посветил се на сръбската кауза. След обявяването на диктатурата от януари 1929 г. става един от доверените хора на крал Александър. Като депутат в Скупщината развива тезата за „единствена нация от Триглав до Гевгели, респективно и до Варна". След разгрома на Югославия остава в Белград, където с помошта на германците издава книгите „Агонията на Югославия — дните на разгрома" и „Масонството и Югославия". — Пак там, л. 178. Загреб, 10 януари 1944 г.

 

183. Пак там, а.е. 72, л. 182. Загреб, 10 януари 1944 г.

 

184. Пак там, л. 187. Загреб, 10 януари 1944 г.

 

185. Пак там, а.е. 74, л. 6. Берн, 11 януари 1944 г. От резолюцията върху документа, поставена от министър Д. Шишманов, става ясно, че С. Радев е натоварен да се занимава с въпроса за плебисцитите. Очевидно българското правителство предприема действия, с които да си осигури информация за проведените в Европа плебисцити и да се търси прецедент, който евентуално да се използва при отстояването на националния интерес в Македония и други спорни зони след края на войната. — Пак там, л. 6. Берн, 11 януари 1944 г.

 

199

 

 

област се поема от международна комисия, която организира и контролира целия процес. Резултатът се оповестява и в окончателния си доклад комисията препоръчва как трябва да стане прокарването на съответната граничната линия [186].

 

На 25 януари 1944 г. се провежда извънредно заседание на Народното събрание. на което е прогласуван закон за продължаване на мандата на Народното събрание до края на войната [187].

 

За пръв път опозицията в лицето на Н. Мушанов и П. Стайнов публично признава правата на България над Македония и Тракия и ги назовава български. Не поставя и въпроса за напускане на тези земи от българската войска. От името на опозицията проф. Стайнов излиза и с някои предложения: правителството да излезе от Тристранния пакт, да се образува правителство на националната концентрация, българските войски да напуснат територията на Гърция и Сърбия, България да бъде освободена от германско военно присъствие, да се сключи тесен съюз със Съветския съюз. Интересното за тази реч е, че е предавана на няколко пъти по радио Москва [188].

 

Според Бекерле отделни личности и кръгове в България до такава степен били повлияни от събитията на Изток, че вече са загубили надеждата за победа на Германия и търсят пътища и възможности да спасят за България максимално възможното. Тези среди с охота приемали слуховете, че Русия се е отказала от болшевишкия си образ и се обявява вече за демократическите принципи. Проучвали вече и какви са възможностите за едно разбирателство, „още повече, че руската пропаганда, за разлика от англо-американската, оставя открит въпроса, дали Македония и Тракия ще останат в пределите на една, приятелска на Русия. България" [189].

 

На 19 февруари 1944 г. швейцарският „Газет де Лозан" публикува на уводно място статията „Накъде отива България". Написана с вещина и отлично познаване на съвременната политическата история на България, статията дава една точна оценка на причините за всички войни за национално обединение след разпокъсването на България от Берлинския конгрес.

 

В статията се изтъква, че „етнически българският народ се простира от Дунава до Егея и от Черно море до Охридското езеро", че „Македония е чисто българска страна — положение признато през всички времена от етнографите" и че „старославянският език на православната църква е български диалект, говорен от Кирил и Методий, произхождащи от Солунската

 

 

186. Пак там, л. 7-15. Берн, 8 януари 1944 г.

 

187. Poslanstvo NDH u Sofiji ..., sv. 2, dok. 196, str. 597. 1944, ožujak 1, Sofija.

 

188. Ibidem, str. 597, 598. 1944, ožujak 1, Sofija.

 

189. NAUS, T 120/241, R. 5, Fr. 181557-181559. Sofia, 16. II. 1944.

 

20

 

 

област" [190].

 

До Балканската война сърбите не са и мечтали за Македония. Но след победата над Турция претенциите на сърбите да задържат долината на Вардар предизвикват Междусъюзническата война. През 1915 г. България взела отново оръжието, за да си възвърне Македония. Защото „България без Македония и особено Охридското езеро — това е Швейцария без Валдещетен и без езерото на четирите кантона".

 

Авторът изтъква още, че „трябва да се познава това етнографско, историческо и сантиментално положение, за да се разберат основанията, които намираха българите да опитат своя шанс още един път през април 1941 г., оставяйки германските войски да минат през нейна територия. Това бе единствената възможност да си възвърнат Тракия, Македония и Моравско с Пирот. Ако България се бе противопоставила на германските войски, тя щеше да бъде от 3 години окупирана и разпокъсана. Сега съюзниците с твърде силни аргументи искат България да капитулира безусловно. Това е по-лесно да се каже, отколкото да се извърши" [191].

 

През март 1944 г. германският посланик в Турция фон Папен предава от Анкара за предприетите от България опити за сключване на сепаративен мир. По информация на турските тайни служби арх. Й. Севов по поръчение на някои български среди се обърнал към бившия американски пълномощен министър в София Дж. Ърл с молба за посредничество при сключване на сепаративен мир. България предложила да остане в притежание на Добруджа, сръбска Македония и на един коридор до Дедеагач с цел да има връзка с Егейско море. Ако тези условия бъдат потвърдени, България щяла да сключи договор за мир и да положи усилия за изтеглянето на германските войски. От Вашингтон отговорили, че българските условия са неприемливи, предвид на дадените вече обещания на другите страни от страна на съюзниците. За България оставало единствено безусловната капитулация [192].

 

В доклад от 5 април 1944 г. генералният консул в Женева М. Милев съобщава, че според германски източник през следващите няколко седмици не се очаква англо-американски десант в Европа [193].

 

По сведения от руски произход, напредването на съветските войски се очаквало да продължи в южна посока като за Балканите се предвижда разпростиране на изключителното руско влияние върху всички балкански страни.

 

Възстановяването на реда на Балканите било необходимост, поради това

 

 

190. ЦДА, ф. 176к, оп. 20, а.е. 331, л. 8. Женева, 22 февруари 1944 г.

 

191. Пак там, л. 8, 8'. Женева, 22 февруари 1944 г.

 

192. NAUS, T 120/73, R. 3, Fr. 57576. Ankara, 7. III. 1944.

 

193. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 76, л. 118. Женева, 5 април 1944 г.

 

201

 

 

Съветска Русия нямало да допусне „революции в балканските страни, които биха предизвикали безпорядък и нови международни компликации от военен характер". Нещо повече, насаждането на комунизма в тези страни не я интересувало. Формата на управление в балканските страни било тяхна вътрешна работа и в нея Русия нямало да се меси (!).

 

На Балканите предстояло да се образува „една или, ако това се окаже невъзможно, на две силни славянски държави под нейно влияние". Западна Тракия щяла да бъде отстъпена на България, а Гърция компенсирана с Додеканеза и Кипър. За премахване на споровете между българи и сърби за Македония, се предвиждало създаването на автономна област.

 

По отношение на Проливите Съветска Русия нямала претенции. Желаело се само ефикасен контрол. Поради това Съветите трябвало да имат възможност да защитават Дарданелите „като държат флота в Егейско море, базирана на българския беломорски бряг" [194].

 

В разговор с българския дипломат Д. Димитров съветникът при съветската легация Д. Яковлев споделя какво мислят в Москва за „обединена" България. Припомня разположението на Кремъл по разрешаването на Добруджанския въпрос, както и аудиенцията на Соболев при цар Борис във връзка с излаза на Егея. Не забравя да припомни и „предупредителната" нота от страна на Съветите при влизането на България в Тристранния пакт. По тия два въпроса Москва имала благоприятно становище. По македонския въпрос обаче, Яковлев счита, че трябва да се държи сметка и за съседите. Димитров останал е убеждението, че от съветска страна се държи особено много на бивша Югославия. Все пак, ако българите се обърнат срещу Германия и помогнат във войната срещу нея, можело да се постави отново въпросът в Лондон за едно благоприятно за България решение на македонския въпрос [195].

 

Натиск за излизане на България от войната оказва и съветският посланик в Анкара. Надълго увещава пълномощния министър Н. Балабанов, че България няма време за губене, защото разгромът на Германия предстои [196].

 

На 1 август 1944 г. П. Драганов разисква с турския пълномощен министър предстоящото скъсване на дипломатическите отношения между Турция и Германия. Според Ментеш до такова скъсване можело да се стигне и без обявяване на положение на война. Нямало да се прекъсват дипломатическите отношения с България. В интерес на двете страни Драганов предлага един по-тесен контакт и сътрудничество за запазване на мира на Балканите. По отношение на натиска на съюзниците за изтегляне на

 

 

194. Пак там, л. 119–120. Женева, 5 април 1944 г.

 

195. Пак там, а.е. 79, л. 133–135. София, 11 май 1944 г.

 

196. Пак там, а.е. 80, л. 38. Анкара, 20 май 1944 г.

 

202

 

 

българските войски от заетите територии отговорът на българския външен министър е в смисъл, че „опразването от наша страна на териториите не води към мир, а към разрастване на войната и безредие на Балканите". Драганов споделя и виждането си, че трябва да се избегне стъпването на англо-американските войски на Балканите, което неминуемо щяло да предизвика нахлуване и на руски войски. Поради това българската войска трябвало да остане в Тракия и Македония до сключването на мирните договори като гаранция за мира на Балканите. А въпросът за границите лесно щял да бъде решен от победителите. В отговор на тези разсъждения от турския дипломат е подхвърлена идеята за възможността Турция да изиграе „омиротворяваща роля", като вместо английски войски окупацията на заетите от България земи се извърши от турски войски до сключването на мира. Без да се ангажира с отговор на това предложение Драганов отбелязва, че България има дълг към българското население в Македония да не го изоставя на чужда окупация или отмъщение от страна на сърби и гърци [197].

 

Десетина дни по-късно в разговор с Драганов Ментеш споделя, че за окупираните от България територии вижда две възможности: „1. Поделянето на тези земи между трите държави, с едно относително задоволяване на всяка една от тях; 2. Автономия на Тракия и Македония". На това предложение Драганов възразява, че Македония би могла да съществува автономна, но Тракия не. Доразвивайки идеите си, Ментеш предлага едно сливане на Македония и Тракия в автономна област и същевременно даване излаз на България на Егея. Това според него би било добро решение [198].

 

Бързите победи на съюзниците и очакването на един близък край на войната започват да оформят атмосферата, в която предполагаемите победители се готвят да диктуват мира и да градят новия свят. Наблюденията в това отношение на генералния консул в Женева М. Милев разкриват много нерадостни перспективи. Омразата срещу Германия — не само сред нейните противници, но и сред неутралните, е толкова голяма, че разправата с нея ще е необикновено жестока. За нейното обезвреждане освен безсрочна окупация ще има и отделяне на живи части от нейната територия [199].

 

Бъдещето за България, гледано от Женева, също се очертава в черни краски. Най-доброто, което можело да се очаква от англо-американска страна, дори да се последва примера на Италия, това са границите от началото на 1941 г. За Тракия и излаз на Егея съюзниците не искат и да чуят. Гръцкото правителство в Кайро, за което не се знаело кого точно представлява, оповестило официално своите военни цели и териториални аспирации. От

 

 

197. Драганов, П. Цит. съч., с. 46.

 

198. Пак там, с. 61, 62.

 

199. Пак там, оп. 8, а.е. 1301, л. 3. Женева, 16 август 1944 г.

 

203

 

 

България се иска граница, която да направи невъзможна нова агресия откъм българска територия, т.е. преместване на старата граница по на север [200].

 

По отношение на Югославия, границите ѝ щели да зависят от формата, която ще бъде дадена на държавата, както и от уреждането на сърбо-хърватските отношения. Бързото развитие на събитията подтикнало правителството Шубашич - Тито да представи на съюзниците един меморандум относно бъдещите югославски граници. По отношение на България в меморандума се изказва убеждението, че с нея би могло да се постигне споразумение с цената на малки отстъпки в полза на българите по македонската граница — в Брегалнншката долина. Самата Македония щяла да бъде самостоятелна част във федеративна Югославия [201].

 

От страна на съюзниците като предварително условие за започване на разискване по териториалните и погранични въпроси категорично се поставя изискването българските войски да се приберат в старите граници. Заключението на Милев, базирано на грижливи наблюдения, е, че от „страна на Англия и Америка не можем да очакваме благосклонност, що се отнася до запазване на някаква част от заетите сега земи". Нещо повече, при разрешаването на балканските въпроси и „при начертаването на границите няма да се вземат предвид никакви исторически права, етнографски, езикови и тям подобни съображения" [202].

 

На 17 август 1944 г. министър-председателят Ив. Багрянов произнася реч в Народното събрание, в която основно място отделя за външната политика на правителството [203]. Речта на Багрянов, в която официално се отрича досегашната политика на правителството, дава повод за различни тълкувания както в страната, така и в чужбина [204]. Регентът Филов я квалифицира като „пораженска". Багрянов направил една пледоария за мир на всяка цена [205].

 

Очертаващите се германски затруднения на Балканите се обсъждат на 22 август на съвещание в главната квартира на Хитлер. В присъствието на Кайтел, Химлер, фон Рибентроп, Нойбахер, Йодъл и Варлимонт и пристигналия от Белград главнокомандващ Югоизтока се обсъждат варианти за решаване на проблема. Фелдмаршал Вайкс споделя, че от засичането

 

 

200. Пак там, л. 3а. Женева, 16 август 1944 г.

 

201. Пак там, л. 3б. Женева, 16 август 1944 г.

 

202. Пак там, л. 3в, 3г. Женева, 16 август 1944 г.

 

203. Димитров, И. България на Балканите и в Европа. София, 1983, с. 219; Предишния ден Филов провежда разговор с Багрянов и Драганов и се споразумяват в предстоящата реч на премиера пред Народното събрание да се вмъкне едни пасаж за „възможното оттегляне на корпуса от Сърбия, за да се обезоръжи отчасти опозицията”. — Филов, Б. Цит. съч., с. 732.

 

204. Веков, М. Обясненията на Иван Багрянов и усилията му да извади България от войната през 1944 година. — В: Военноисторически сборник, № 4, 1999, с. 91.

 

205. Филов, Б. Цит. съч., с. 733.

 

204

 

 

на български радиограми, използването на разузнавателни средства за подслушване и като следствие от речта на Багрянов можело в скоро време да се очаква изтегляне на българските войски от Сърбия и Македония. Вследствие на това големи части от региона щели да останат непокрити.

 

Вземайки думата, Хитлер подчертава, че всъщност на Балканите трябва да се решат хърватския, сръбския и българския въпроси. Хърватите нямали никаква представа от държавност, докато сърбите били народ, определен да има собствена държава и да я отстоява. В тях съществувала безогледна сила на отпор и отстояване на великосръбската идея.

 

По отношение на България, там положението било неясно и лабилно. За съжаление били доставени значителни количества оръжие, което подобно на ситуацията при финландския и други народи, ще бъде изгубено за Германия. Против турците българите можели да се бият, но до това вероятно нямало да се стигне. Борбеността на българите против другите славянски народи Хитлер оценява като незначителна. Фюрерът изразява и съгласие да подкрепи един вътрешен преврат в България [206].

 

Впрочем германското отношение към очаквания завой в българската политика отдавна се следи от българското разузнаване. В доклад от 26 юни 1944 г. [207] се твърди, че от германска страна е предприето обстойно проучване на настроенията в България, изводът от което бил, че българите ще се отклонят от съюза си с Германия още в първия удобен момент. За да избегнат неблагоприятните последици от евентуалното изтегляне на българския корпус от Сърбия, германците, не разполагайки с достатъчно окупационни сили, се стремели да сплотят сръбските националистически сили за действия срещу България. В тази връзка Нойбахер се опитвал да премахне негативното отношение на Сърбия към Германия чрез внушения, че българските окупационни войски са главен виновник за тежкото положение в страната. Друга карта, на която залага Нойбахер, раздухвайки сръбския национализъм, както на генерал Недич, така и на Др. Михайлович, било указанието, че един ден Германия ще даде възможност на сърбите да си възвърнат Западните покрайнини и Македония. Това щяло да се осъществи в момента, когато България би се отклонила от съюзническите си ангажименти. [208]

 

 

206. Krizman, В. Ustaše i Treći Reich. T. 2, Zagreb, 1986, str. 72—76.

 

207. АМВР, ф. 2, оп. 1, об. 6661, л. 13—18. Докладът, в който се прави анализ на политическата обстановка в Сърбия и не е подписан, по всяка вероятност е дело на В. Сеизов, главен редактор на излизащия в Белград в „Устрем". Той изпълнява и разузнавателни задачи за контраадмирал С. Иванов — български офицер за свръзка при германското командване в Белград.

 

208. Пак там, л. 13, 14; На 24 август 1944 г. генерал Н. Михов иписва в дневника си, че майор Жечев е заминал за Белград при адмирал С. Иванов, за да влезе във връзка с Д. Михайлович и разбере намеренията му за бъдещото отношение към българите. — Михов, ген. Н. Дневник. София, 2004, с. 194.

 

205

 

 

На 24 август 1944 г. министър Драганов прави опит да убеди съветника А. Морман, че е в интерес на Германия България да не се превръща в арена на военни действия. Затова, ако в Румъния се стигнело до образуване на ново правителство, което да спре войната срещу Русия, той щял да помоли за изтегляне на германските войски от България. По отношение на окупационния корпус, военният министър Русев предал писмо до фелдмаршал Вайкс, в което моли за ограничаване на зоната за охрана на корпуса в Сърбия. България не била склонна да го изтегли, тъй като трябвало да пази връзката с Македония през Ниш. Според Драганов обявяването на война на Англия и Америка от страна на България станало в резултат на погрешно тълкуване на Тристранния пакт. Сега той желаел да поправи тази грешка и затова предложил на англичаните и американците да се премахне състоянието на война между тях и България, но при условие, че Тракия и Македония останат в границите на България. На всички германски аргументи против неговата позиция Драганов противопоставил твърдението, че Германия вече не е в състояние да защитава югоизточните територии, особено България [209].

 

Впрочем още на 20 август 1944 г. областният директор Петков носи в Скопие една изключително важна новина. Правителството на Багрянов решило българските войски и администрация да напуснат Македония и Сърбия. С този ход се целяло да се признае неутралитетът на страната от Англия и САЩ. Във връзка с това правителствено решение на 25 август щабът на войската нарежда Пета армия да има готовност да се изтегли по направлението р. Вардар - р. Пчиня – Страцин [210].

 

На 25 август бившият министър-председател Ал. Цанков е запознат от регентите с идеята да се обяви неутралитет. Това предложение категорично е отхвърлено от Цанков с аргумента, че „Неутралитет значи да опразним Македония, да върнем на румънците Добруджа, изобщо да възстановим положението от преди войната. Струва ми се, че всичко това ще има неблагоприятно отражение в България и в Македония, особено в Македония, където населението ще бъде изложено наново на преследвания и масови избивания от сръбските партизани" [211].

 

На 26 август българското радио прави извънредно съобщение. Преди известно

 

 

209. Тайните на Третия райх. София - Берлин - София. Май-септември 1944. Съставител В. Тошкова. София, 1992, с. 126–128; НА БАН. Сб. IV, а.е. 108а, л. 5. Документ № 24. Саморъчни бележки на Първан Драганов.

 

210. Недев, Полковник Стефан Савов. Откраднати илюзии. Спомени, изживявания, преценки. София. 1997, с. 337, 338.

 

211. Цанков, Ал. Моето време. Мемоари. София, 2002, с. 567.

 

206

 

 

време българското правителство се свързало с държавите, с които България се намира в състояние на воина, за да обяви решението си да не участва в тази война и да възстанови положението си на пълен неутралитет спрямо всички.

 

В изпълнение на твърдото си решение да спазва пълен неутралитет правителството наредило да се обезоръжат всички чужди войски, които пресекат българската граница. В отговор на тази заповед веднага били обезоръжени навлезлите в българска територия германски части [212].

 

По информация на имперската служба за сигурност външният министър Драганов поставил на англосаксонците по време на преговорите за примирие условието Македония и Тракия да останат в територията на България. Англосаксонците отхвърлили това предложение и отговорили, че въпросът трябва да се регулира директно със свободното гръцко правителство. Напротив, Съветите посъветвали Багрянов да се откаже от Македония, а пред англосаксонците да настоява за оставането на Тракия към България.

 

Правителството и военните кръгове в България били склонни да заобиколят отстъпването на Македония с това, че в негласно споразумение с македонските националисти ще подкрепят създаването на автономна македонска държава. В полза на това била и една анкета на проф. Ал. Станишев, проведена в Македония, която показвала, че повечето македонски националисти предпочитат създаването при известни условия на автономна Македония. От военното министерство изпратили указание на армейските генерали тайно да дадат възможност на голяма част от македонските офицери да се върнат по родните си места, за да я защитават [213].

 

На 29 август 1944 г. министър Станишев търси подкрепата на Бекерле за обявяване на независима Македония. По телефона от Скопие се обадили неговите македонски приятели и го помолили за съвет. Под ръководството на тамошния областен директор те решили да обявят независимостта на Македония и да търсят защита от германците. Станишев считал това решение за много добро, но казал на въпросните хора, че предварително трябва да имат съгласието на Германия и затова трябва да се свържат с германските органи в Скопие. Сигурно било, че от българска страна няма да има никаква съпротива. Военният министър Русев непрекъснато настоявал в Министерския съвет за изтегляне на българските части от македонските територии. Повечето от министрите щели да са доволни, ако се обяви тази декларация за независимост, тъй като ще отпадне една от точките, които утежняват преговорите с англо-американците.

 

 

212. NAUS, Т 120/73. R. 3, Fr. 58071. Sofia, 26. VIII. 1944.

 

213. Ibidem, Fr. 58075. R. S. H. A., 27. VIII. 1944.

 

207

 

 

Според Бекерле нямало да е правилно засега да се осъществи такова решение. Ако въпросните среди се обърнели към него. той щял да се постарае да ги вразуми и да ги посъветва на първо време да се въздържат [214].

 

На 29 август правителството решава да започне оттеглянето на 25-а дивизия от пространството южно и западно от Белград, а също и на 7-а дивизия, която да се съсредоточи към Струма и Дойран. Вечерта Багрянов информира регентите, че в Министерския съвет е повдигнат въпросът за оттеглянето на войските и от Македония. Това съобщение е пълна изненада за регентите, които получават съобщение и за събрание на видни македонски дейци в Скопие, където се решило да се провъзгласи независимостта на Македония под германско покровителство [215].

 

Впрочем един от вариантите, който Германия подготвя във връзка със заплахата от евентуално излизане на България от войната, е именно създаването на „независима" Македония. В доклад от 30 август, държавният секретар Г. А. Щеенграхт подробно анализира плюсовете и минусите на този вариант. С подобно действие Германия щяла да възбуди цялата българска нация срещу себе си, „за която притежаването на Македония е въпрос на национална чест". Затова Щеенграхт предлага да не се избързва с обявяването на македонската независимост. Това ще е удобно, ако България бъде загубена. Привличането на Ив. Михайлов за подобна акция е приемливо само при условие, че неговото сътрудничество с Германия остане незабелязано [216].

 

Впрочем, още през април 1944 година контраадмирал С. Иванов съобщава от Белград (по непроверен и несигурен източник), че в Загреб е постигнато споразумение между Ив. Михайлов и представител на Тито за съвместна дейност в Македония и Сърбия. При успех Тито щял да образува федерация от осем републики: Хърватско, Македония, Словения, Черна гора, Албания, Босна, Далмация, Сърбия, начело на Македонската република щял да застане Ив. Михайлов [217].

 

На 30 август проф. Ал. Станишев информира регентите, че във връзка с обсъжданото в Министерския съвет решение за изтегляне на българските войски от Македония се подготвя прогласяването на нейната независимост, но отрича това да се прави под германско покровителство. Тази „държава" все пак щяла да влезе във федерацията на Тито, който признавал независимостта ѝ.

 

 

214. Ibidem, Fr. 58102-58103. Sofia, 29. VIII. 1944.

 

215. Филов, Б. Цит. съч., с. 749; На 29 август 1944 г. към 19 часа генерал Русев съобщил, че в Скопие около 50 (52) души македонци обявили „Независима Македония под покровителството на германските войски". — Михов, ген. Н. Цит. съч., с. 199.

 

216. РА. АА., Bd. 7, S. 58114-58115. Berlin, 30. VIII. 1944.

 

217. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 77, л. 97. Белград, 22 април 1944 г.

 

208

 

 

На възраженията на Филов, че такъв държавен суверенитет е невъзможен, Станишев се позовава на примера на отделните съветски републики (!). От горното Филов прави извода, че става въпрос за една федеративна Югославия, в която Македония ще влезе като съставна част. Следователно „независимостта" на Македония ще бъде поредното прикритие на сръбските домогвания, още повече, че съюзниците никога нямало да допуснат „една действително независима Македония" [218].

 

Пак на същия 30 август под ръководството на областния директор в Скопие Т. Петров, ръководни личности и представители на населението провели събрание, на което единодушно е приета резолюция, осъждаща българската политика в последно време и е решено да се обяви „независимостта" на Македония [219].

 

Една от последните телеграми на българския пълномощен министър в Загреб Й. Мечкаров от 31 август 1944 година насочва към действията на македонския водач Ив. Михайлов. В последно време той имал чести съвещания с пристигащи от България членове на ЦИК на ВМРО, както и с някои видни членове на организацията. От два дни Ив. Михайлов не е в Загреб [220]. Това се потвърждава и от Бекерле, който същия ден съобщава в Берлин, че Михайлов е отпътувал за Скопие [221].

 

На 2 септември генерал Н. Михов обяснява на Сл. Василев гледището на регентите по отношение на обявяването на „независима" Македония. Регентите не били пречка за решаването на въпроса, но е даден съвет да се изчака 2–3 дни, докато Ст. Мошанов изпрати от Кайро условията за примирие на англо-американците. Не бивало да се отказваме предварително от Македония, преди да знаем кому ще я дадем. Идеалът от Освобождението досега щял да остане [222].

 

На 4 септември 1944 г. контраадмирал С. Иванов докладва положението в Белград и в I български корпус. С германците се разделил много приятелски. В корпуса нямало никакви инциденти и оттеглянето ставало спокойно. Др. Михайлович търсел съюзници за борба срещу комунистите, но той да дирижира. Направил предложение за съвместна борба. Обещавал за Македония самостоятелно управление (но за това били само трима от неговите хора, срещу четирима за варианта Македония отново да бъде в рамките на

 

 

218. Филов, Б. Цит. съч., с. 749. На съобщението за обявяване на „Независима" Македония, регентът Михов реагира: „Не трябваше да се бърза. Това е отказ от Македония.” — ЦДА, ф. 370к, оп. 1, а.е. 1572, л. 125.

 

219. NAUS, T 120/73, R. 3, Fr. 58110-58111. Sofia, 31. VIII. 1944.

 

220. ЦДА, ф 176к, оп. 15, а.е. 87, л. 58. Загреб, 31 август 1944 г.

 

221. РА. АА., Bd. 7, S. 58120. Sofia, 31. VIII. 1944.

 

222. Михов, ген. Н. Цит. съч., с. 207.

 

209

 

 

Югославия) [223].

 

На 4 септември 1944 г. в 16 часа на регентите се представя новият военен министър генерал Ив. Маринов. Генерал Михов му обяснил, че политиката ни е обърната на 180° и с това чувство трябва да се работи. Корпусът се изтеглял изцяло без да се задържа Ниш.

 

Според доклада на генерал Маринов положението в Македония е много лошо. След речта на Багрянов, а особено през последните месеци било наредено от българските властите да се образуват комитети за независима Македония. Това обаче било разбрано от регентите едва преди няколко дни [224].

 

На 31 август Ив. Михайлов пристига в София, а на 4 и 5 септември е в Скопие, където прави безуспешен опит да прогласи независимостта на Македония [225]. Връщайки се в Загреб, той споделя с хърватския външен министър М. Алайбегович негодуванието си от германците. Желаейки да го използват в момент, когато всяка негова акция в Македония е осъдена на неуспех, те му поставяли невъзможни задачи. По-рано, когато ситуацията била благоприятна, германците не позволявали да публикува дори една статия във вестниците [226].

 

На 5 септември вечерта Съветският съюз обявява война на България. Вървейки след събитията, на същата дата българското правителство връчва на германския пълномощен министър Бекерле нота за прекъсване на дипломатическите отношения между България и Германия. Следва прекратяване на дипломатическите отношения и със Социалната фашистка република Италия. Независимата хърватска държава и Словакия [227].

 

След постигнато с германската армия споразумение, българската войска и полиция се оттеглят от Скопие и от други пунктове в Македония. Веднага след това започва разпадане на обществения ред [228].

 

Така завършва големия световен конфликт за българите — „с действителна война за България срещу довчерашния съюзник покровител, създател и тоя път на кратковременна Велика България". Македония е загубена, „дадена на България с германската победа и отнета с нейното поражение" [229]. Принудена от новите обстоятелствата България трябва да воюва, „за да обезпечи, доколкото е възможно, самото съществуване на българската

 

 

223. Пак там, с. 209, 210.

 

224. Пак там, с. 211, 212.

 

225. Зографски, Д. Цит. ст., с. 23.

 

226. Krizman, B. Op. cit., str. 48.

 

227. В. „Зора", бр. 7548 от 7 септември 1944 г.

 

228. Тайните на Третия райх ..., с. 164.

 

229. Нейков, П. Войната. Дневник. — В: Летописи, № 5-6, 1993, с. 38.

 

210

 

 

държава". Но, за да стигне до Берлин, българската армия трябва да мине врез Македония и да изгони от там германците, „за да може да върне тази област на сърбите". По-жестока задача от тази и то без всякаква надежда за компенсация „не би могла да бъде възложена на една армия" [230].

 

*  *  *

 

Години по-късно в своите сломени Иван Михайлов дава следната оценка за военновременния опит за решаване на македонския въпрос:

 

„Още по време на войната се убедих, че в интереса на всебългарското духовно единство по-добре беше ако българската държавна власт не се установеше в Македония. Годините, които изминаха от тогава до днес, още повече затвърдиха това ми убеждение. Ако не бе дошла, с тогавашната ѝ политика и с манталитета на мнозина от тогавашните ѝ чиновници, за България щяха да се запазят много по-възвишени чувства всред македонското население; или по-точно казано — нямаше да бъдат дадени поводи на недобросъвестни, а и на повлияни от чужди централи хора, да изграждат антибългарска пропаганда дори на национална почва" [231].

 

 

230. Пак там, с. 38, 41.

 

231. Михайлов, Ив. Спомени. T. IV. Indianopolis, Indiana. 1973, с. 964.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]