II. ЗАПАДНА МАКЕДОНИЯ МЕЖДУ ВЕЛИКА АЛБАНИЯ И ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРИЯ (СЕПТЕМВРИ 1941 - ЮЛИ 1943)
1. Българо-италианските противоречия в Западна Македония (септември 1941-юли 1942)
3. Итало-албанската пропаганда в Македония
1. Българо-италианските противоречия в Западна Македония (септември 1941 — юли 1942)
На 1 септември 1941 г. италианската легация в София информира с нота външното министерство, че с декрет на краля на Италия и Албания са определени териториите от бившето югославско кралство, които ще съставляват неразделна част от Албания. При тези условия фашисткото правителство предлага да се пристъпи без отлагане към определяне на самото място на границите между Албания и България посредством една смесена комисия [1].
Всъщност кралският декрет е издаден още на 12 август и България е поставена пред свършен факт. За всеки случай италианците правят малка гранична поправка при Охрид и Ресен, която на юг включва и рибарското селище Пещани. Въпреки италианския натиск да се побърза с назначаването на комисията, която да установи окончателно границата, от българска страна решаването на този въпрос се протака. Очевидно това е ходът, избран от царската дипломация за решаване на спора с Италия [2].
1. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 977, л. 17, 18. София, 1 септември 1941 г.
2. Филов, Б. Дневник. София, 1990, с. 392. В София очевидно са наясно какво може да се очаква от едни преговори с Италия. На 1 септември министър Попов информира Бекерле, че председателят на Народното събрание Калфов по време на свое частно посешение в Италия е разговарял с италианския началник на Генералния щаб по въпроси, свързани с границата. Станало ясно, че дадените на българите надежди за отзивчивост по граничните въпроси са останали без покритие. Италианците били готови на компромис само по отношение на Охридското езеро, а по останалите въпроси искали да направят всичко в зависимост от това, дали българите от своя страна ще отстъпят в други райони. — NAUS, Т 120/238, R. 11, Fr. 178917. Sofia, 1. IX. 1941.
95
На 4 септември министър Попов представя на хърватския пълномощен министър Жидовец отношенията между България и Италия като тежки. Политиката на Италия спрямо България е оценена като неразумна. Взели част от Македония, която за тях не е ценна, а за България е от голяма полза. Ако италианците върнели дори само манастира „Св. Наум" край Охрид, това за българския народ щяло да е от голямо значение и само за него можело да се забравят другите загуби. Но италианците не били такива психолози, за да разберат това. Както за други концесии, така и за манастира в Рим не желаели и да чуят [3].
Заради Тетово, Гостивар и други градове в Македония България била принудена да води приятелска политика с Италия. Попов признава, че конфликтът с Италия за Западна Македония до преди 2-3 месеца бил голям. Заради това било осъществено и пътуването до Рим преди повече от месец. Това пътуване обаче не донесло никакви съществени резултати, защото италианците не искали и да чуят за промяна на границата в Македония. Но все пак и това било успех [4].
Българският премиер също изразява недоволството на София по отношение на Италия. Филов споделил с Жидовец, че границата в Македония не отговаря нито исторически, нито стратегически, нито стопански на положението и в това отношение е неудържима. Въпреки това България поддържала с Италия „най-приятелски отношения". Имало увереност, че този въпрос ще се реши задоволително, „ако не днес, то утре" [5].
Положението на Хърватско заради Далмация било същото като на България по отношение на Западна Македония. Необходимо било търпение и нямало никаква причина за промяна на приятелството към Италия. Все пак Филов изразява надеждата, че след окончателната победа ще се пристъпи
3. Poslanstvo NDH u Sofiji. Diplomatski izvještaji 1941-1945. Sv. 1. Zagreb, 2003, dok. 4, str. 32. 1941, rujan 5, Sofija.
4. Ibidem, str. 32, 33. 1941, rujan 5, Sofija; Изпадайки в откровение пред хърватския дипломат, българският външен министър прави кратък преглед на националната съдба на българите: „Въобще този въпрос е много тежък. Един народ има свои национални цели и идеали, а друг народ същите цели и идеали и за съжаление влиза в противоречие. Италианците се оправдават, че в българска Македония са останали около 150 000 албанци, докато в районите за които претендираме има още 80 000 българи. Смятам, че само умереността е оправдана и това го препоръчвам на хърватския народ и на хърватската политика". Попов се бил уверил, че един малък народ никога не може сам отведнъж да реши своите национални проблеми. Може да се реши само това, което е узряло за решение, а за решението на другите проблеми трябва да се чака, понякога и с десетилетия „Ние българите по тази линия сме грешали много. След Освобождението искахме да обединим всички наши земи, но с това получихме против себе си сърби, гърци, румънци и турци, а разбира се и целия свят". — Ibidem.
5. Ibidem, str. 37, 38. 1941, rujan 7, Sofija.
96
към окончателното разграничение спрямо Албания и спрямо Гърция, както въобще и в цяла Европа. Поради това българите не смятат днешните граници за окончателни [6].
Отношенията с Италия са очертани и в изложението на министър Ив. Попов пред парламентарната комисия по Министерството на външните работи. Границите с Албания били определени във Виена с т.н. Виенска линия. Италия междувременно окупирала Охрид и Ресен. По-късно заела Тетово и околността му и в замяна на това опразнила Охрид и Ресен.
Посещението на българските министри в Рим Попов оценява като положително. За земите на север от Струга не е постигнато нищо и нищо повече не можело да се направи. За южните земи обаче италианците обещали известни корекции към езерата. Някои албански искания били отхвърлени. Постигнатото било скромно, но то трябвало да се измерва в рамките на времето и на условията [7].
На 9 септември 1941 г. на заседание на Министерския съвет министър Попов докладва нотата на Италия за назначаване на комисия, която да трасира границата между България и Албания. Направило впечатление, че в нотата италианците не са включили ония отстъпки, които обещали при посещението на Филов и Попов в Италия. Положението не можело да се промени освен чрез мирни средства на убеждаване и по приятелски начин. Общо било мнението, че преговорите с италианците трябва да се протакат доколкото е възможно [8]. Окончателната редакция на отговора на италианската нота министър Попов докладва пред Министерския съвет на 17 септември 1941 г. [9].
Отговорът от българска страна е връчен на граф Маджистрати на 18 септември 1941 г. На италианския дипломат е обяснено, че вместо да се отговори направо на въпроса за декрета на италианския крал, с който се определят границите на Албания и с който въпрос започва италианската нота, е предпочетено най-напред да се изкаже благодарност за жеста на Мусолини, а след това да се пристъпи към разглеждане на конкретни въпроси. Освен това в отговора се припомнят разговорите в Рим и позицията на Мусолини, която трябвало да послужи като база при работата на делимитационната комисия при разглеждане на конкретните въпроси [10].
6. Ibidem, str. 38, 39. 1941, rujan 7, Sofija.
7. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 819, л. 52—56. София, 5 септември 1941 г.
8. Митаков, В. Дневник на правосъдния министър в правителствата на Георги Къосеиванов и Богдан Филов София. 2001, с. 514.
9. Пак там, с. 520.
10. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна воина. Дневници на Министерството на външните работи в правителствата на Георги Кьосеиванов, проф. Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов, Константин Муравиев (1939-1944 г.). Съставители: Ц. Билярски, И. Гизенко. София, 2006, с. 200. София, 18 септември 1941 г.
97
Началото на работата на граничната комисия и предпоставката, че може да се стигне до известни корекции на граничната линия, карат двете спорещи страни да предприемат действия по заемането на някои стратегически места на линията. Като последица от тези действия се стига до един тежък инцидент, при който българската погранична стража убива четирима италиански войници. От българска страна също има убит войник. Точният брой на загиналите така и не се уточнява [11].
На 14 октомври 1941 г. министър Попов опровергава пред Жидовец слуховете за „някакви" преговори между Италия и България за границата в Западна Македония. Отхвърля и „новината", че уж българското правителство е признало за окончателна сегашната граница и че между България и Италия е постигнато съгласие за преселване албанското население от Македония и съответно българското население от Албания в България [12].
Италианците застъпват позицията, че границата в Западна Македония е окончателна. Склонни били да отстъпят само едно село около Охрид. Граничната линия следвало да се уреди окончателно от една специална гранична комисия, но тази комисия все още не е определена. Единственото, което искали българите е „една естествена и географска граница". Впрочем италианците твърдели, че в тези райони на Западна Македония мнозинството от населението е албанско. Тук министър Попов се обръща към присъстващия на разговора хърватски военен аташе капитан Петрович, който като бивш югославски офицер е служил в тази част на Македония с въпроса: „кажете наистина ли албанците са мнозинство". На този въпрос Петрович отговаря, че „наистина има и албанци, които много са се разпростряли, сърби няма въобще, има малко черногорци, но има много българи". Най-абсурдна била ситуацията около Ресен, над Преспанското езеро. Италианците прокарали граничната линия така, че тя минавала само на 500 метра от центъра на града, а достъпа до Преспанското езеро е отрязан. Италианците обещавали да поправят нещата, но досега нищо не са предприели [13].
В доклад от Тирана генералният консул Ив. Сливенски информира, че в момента главното усилие на италианските власти било да създадат сред българското население от Западна Македония убеждението, че демаркационната линия е окончателна граница и че градовете и селата от Западна Македония са присъединени завинаги към Албания. Срещу тези италиански усилия българският дипломат не отбелязва никаква реакция от българска
11. Тодоровски, Гл. Западна Македонија за време на окупацијата (1941-1944). Скопје, 1998, с. 116.
12. Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 1, dok. 18, str. 69. 1941, listopad 15, Sofija.
13. Ibidem, str. 69, 70. 1941, listopad 15 Sofija.
98
страна. В резултат на това духът на местните българи бил чувствително понижен. Мисълта, че са изоставени, според Сливенски се потвърждавала от факта, мче в българските радиоемисии и в официални речи често се говори за постигнато обединение на всички българи, без обаче да се прави ни най-малката алюзия дори за съдбата на Западна Македония, това трови българите от тези краища, дълбоко ги разколебава и ги поставя пред една мъчителна неизвестност".
Въпреки понижения си дух българското население продължавало да храни надеждата, че рано или късно то ще бъде присъединено към България [14].
На 20 октомври граф Маджистрати заявил на Жидовец, че заради границата в Западна Македония между Италия и България преди няколко месеца имало значително напрежение. Пътуването на Филов и Попов до Рим не донесло конкретни резултати, но все пак подействало умиротворяващо на общественото мнение в България. Проблемът идвал от македонските българи, които били винаги недоволни от нещо: предизвикват външнополитически трудности в отношенията с Италия, нападат и политиката на българското правителство. Впрочем Филов и Попов много добре разбирали ситуацията и управлявали положението. Македонските организации, както и тяхното движение нямали особено значение. Значението на Ив. Михайлов също не било голямо. Не съществувало и единство в различните райони на Македония [15].
Не можело да се поставят никакви искания за промяна на граничната линия в Западна Македония, защото вече е утвърдена във Виена дефинитивно. Можело да се работи само за малки отстъпки. Това щяло да се реши, когато започне работа специалната комисия. Впрочем италианците не бързали с този въпрос и по-добре било с него да се изчака, защото работата на комисията щяла да предизвика отново страстите. В Италия се знаело, че манастира „Св. Наум" е важен за българите, но за да го отстъпят трябвало изцяло да променят граничната линия на изток. Що се отнася до културно-историческото значение на манастира за България, от италианска страна щяло да се предложи специална конвенция [16].
На 21 октомври отношенията с Италия отново са обект на обсъждане между Филов и Жидовец. Били на същата точка. Граничната линия в Западна Македония била утвърдена още във Виена и поради това не можело да се променя. Все пак българите се надявали да постигнат някои малки успехи при работата на пограничната комисия, но засега нито от българска, нито от италианска страна бил определен нейният състав. Друг бил въпросът,
14. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 19, л. 130—132. Тирана, 15 октомври 1941 г.
15. Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 1, dok. 21, str. 80. 1941, listopad 21, Sofija.
16. Ibidem, str. 80, 81. 1941, listopad 21, Sofija.
99
че българският интерес налагал да се вземе цяла Македония по гребена на Шар планина с Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга. В София били убедени, че и тези български желания ще се осъществят, но след края на войната [17].
Сондажите си Жидовец продължава с посещение на румънския пълномощен министър Каранфил. Оценката на румънския дипломат за положението в България е повече от песимистична. Според него страната трябва да се съобразява със съществуването на външни неприятели, с които е обкръжена. Такива били изразените неприятели на България — Сърбия и Гърция. При неблагоприятно развитие на войната те ставали потенциално опасни.
Във връзка с тези външни неприятели, особено слаби били нещата в Македония. където имало много неясноти и особено недоволство. Така например, „българските македонски националисти" били противници на Италия и на правителството в София, поради границата в Македония. Въобще положението е тежко, съществува силно нелегално комунистическо движение, хората са бедни. Освен това в страната няма единна политика, а народа е разединен [18].
Според бившия министър-председател и дългогодишен дипломат А. Тошев италианците интригантствали на Балканите по всички възможни начини. Сега искали да изкопаят дълбок ров между българи и сърби. Всячески угаждали на малкото сърби в Западна Македония, намираща се под тяхна окупация. Същевременно на всяка крачка правят неприятности на българите в Македония. Така например в Струга поставили сърбин за учител в училището. Така работят италианците и в Далмация, и там копаят дълбок ров между сърби и хървати. Всяват раздори също и между хървати и унгарци, между румънци и турци от една страна и българите от друга. Италианците искали да образуват един румънско-турско-албански блок за сътрудничество на Сърбия и Гърция против славянските народи на Балканите, на първо място против България и Хърватско. Италианците се бояли да не би един ден славянските народи на Балкана да се обединят против тяхното присъствие на полуострова.
Днешните граници в Македония съвсем ясно изразявали намерението на италианците да възстановят Римската империя [19].
17. Ibidem, dok. 23, str. 88. 1941, listopad 21, Sofija.
18. Ibidem, dok. 24, str. 91. 1941, listopad 22, Sofija.
19. Ibidem, dok. 39, str. 149—151. 1941, studeni 10. Sofija; На 4 ноември 1941 г. Министерството на външните работи уведомява с окръжно царските легации и генералните консулства в странство за демаркационната линия в Тракия и Македония. В сектора срещу Албания от връх Св. Илия разграничителната линия върви на югозапад, като оставя в българска територия селата Брезница и Доморовче, след което влиза в р. Биничка Морава при с, Долно Корминяне и от там следва по течението на същата река до с. Клокот (18 км източно от гр. Урошевац). От последното село линията отива към с. Стари Качаник в Качанишкия проход, което остава на българска територия. Западно от Качанишкия проход линията отива право на запад по гребена северно от р. Лепенац и през коти 1507 - 1721 - 1654 - 2091 стига връх Голям бор (10 км източно от гр. Призрен), който остава в албанска територия. От връх Голям бор линията свива на юг и югоизток и през кота 2012 стига връх Черни връх (кота 2587 - северно от гр. Тетово) на билото на Шар планина. От последния връх линията отива на югоизток, пресича Тетовското поле при селата Лешак и Сиричино, които остават на българска територия. От село Сиричино разграничителната линия свива почти право на юг, като оставя в България селата Групчин (на ж.п. линията Скопие - Тетово), Ларче, Седларево, Гургурница, Растеж и Бенче, като пресича р. Велика при с. Челопечи (10 км югоизточно от гр. Кичево), което остава на българска територия. От р. Велика линията върви на югозапад, като оставя на българска територия селата Вранещица, Пространие, Куратица, Ливовище и излиза на Охридското езеро на 5 км североизточно от гр. Охрид. След това по брега на Охридското езеро стига до манастира „Св. Стефан”, а от там свива право на изток, като минава на 2 км южно от гр. Ресен и през връх Мала чука излиза на билото на Пелистер планина, по което върви до върха 2 км северно от връх Ржана на бившата гръцко-югославска граница и от там излиза на последната при село Драгош, което остава на българска територия. — ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 988, л. 54-56. София, 4 ноември 1941 г.
100
На 11 ноември 1941 г. Жидовец води разговор с журналиста от в. „Зора" В. Сеизов. Според оценката на неговия родственик К. Църнушанов, областен училищен инспектор в Битоля, положението в окупираната от Италия Западна Македония се влошава. Битоля и Охрид са пълни с български бежанци, които са напуснали родните си места, прогонени от италианската политика. Италианците действително гонели българите, а фаворизирали албанците, турците, а така също и сръбските агенти. Въобще в тези райони самото българско име се забранявало. Човек например можел да се казва „Стоянович", но не и „Стоянов". Отделно от това италианският консул в Скопие вършел пропаганда сред албанците, турците и останалите в Македония сърби за присъединяване на Скопие към Италия [20].
В началото на 1942 г. генералният консул в Тирана Ив. Сливенски е посетен от бившия министър-председател на Албания. Мехди Фрашери е бивш валия на Охрид, спасил града по време на въстанията от опожаряване. Изразявайки добрите си чувства към българите, Фрашери обрисувал положението на Италия като крайно тежко. При едно италианско разложение, албанците лесно щели да обезоръжат италианските войски в Албания. Голямата опасност обаче идвала от гръцка и сръбска страна. Тази именно опасност поставяла на дневен ред общността на българо-албанските интереси и необходимостта да се отстранят всички пречки за тясното сътрудничество между двата народа. М. Фрашери прави и някои конкретни предложения: когато албанците въстанат срещу италианците, България да запази неутралитет; България да се задължи да запази временно сегашната демаркационна линия; от своя страна Албания била съгласна да се пристъпи
20. Poslanstvo NDH u Sofiji ..., sv. 1, dok. 43, str. 166. 1941, studeni 15, Sofija.
101
към обща ревизия на демаркацiонната линия. Горното Сливенски предава в София за сведение без да се ангажира с мнение [21].
По-късно същата година Мехди Фрашери посещава и българския пълномощен министър в Рим Д. Караджов. Според него италианците се чувствали несигурни в Албания. Наблюдавало се постепенното им оттегляне към градовете. В почти всички селища имало представители на комитета „Свободна Албания". Министър-председателят на Албания Мустафа Мерлика-Круя като италианско оръдие бил ненавиждан в страната. М. Фрашери изтъква, че Италия и въобще Оста ще изгуби войната. В такъв случай между България, Албания и Хърватско било желателно да се установи сътрудничество „за общи действия, евентуално и с оръжие, за да бъдат запазени общите интереси срещу сърби и гърци" [22].
В случай на успех на Оста Албания никога нямало да се примири с положението си на италианска колония, а щяла да воюва за своята независимост. В интерес на България било да граничи с малка независима Албания, а не с велика и силна Италия.
За разрешаване на спорните въпроси Фрашери пледира за плебисцит в районите със смесено население, независимо от развитието на военните действия. Според Фрашери в Струга, Тетово, Гостивар, Дебър населението е преобладаващо албанско; Македония е с предимно българско население, а Косово с преобладаващо албанско население.
В отговор българският дипломат припомня гоненията, на които е подложено българското население в Албания, нещо което не е в интерес на българо- албанските отношения [23].
На 15 януари 1942 г. Жидовец посещава С. Янев — народен представител и председател на парламентарната комисия за външна политика. Немислимо било в нова Европа нещо подобно на това, което италианците направили в Далмация. Същото било и в Македония. Германия искала да уреди Европа като избегне всички конфликти и бъдещи недоволства, докато Италия показвала своята неспособност да се приспособи към новия дух. В България съществувало голямо напрежение заради границите в Западна Македония и то защото никой не смята, че това ще бъде окончателно. Янев изразил надежда, че целия италиански проблем ще се реши след края на войната [24].
21. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 27, л. 6—10. Тирана, 4 януари 1942 г.
22. Пак там, ф. 1503к, оп. 1, а.е. 21, л. 302. Спомени на Д. Караджов.
23. Пак там, л. 302, 303. Спомени на Д. Караджов.
24. Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 1, dok. 76, str. 305—307. 1942 siječanj 17, Sofija. По-друга е оценката на Маджистрати. На 25 януари 1942 г. той споделил с Жидовец задоволството си от българското правителство. През миналата година съществувало напрежение по македонския въпрос и границата в Западна Македония. Сега благодарение на разбирането, проявено от българското правителство, настъпило помирение по този въпрос. — Ibidem, sv. 1, dok. 78, str. 323. 1942, siječanj 31, Sofija.
102
Отношенията между България и Албания са обект на разговора, проведен на 26 февруари 1942 г. между граф Маджистрати и министър Попов. Българският външен министър споделя, че от българска страна е направено всичко възможно за нормалното развитие на тия отношения и за избягване на всякакви неприятности. Припомня някои случаи, които смущават българското обществено мнение и специално македонските българи като например картата на „истинска Албания", разпространявана даже и в Македония. Прочита и една статия от в. „Томори", в която се споменава, че Битоля и Скопие са албански градове [25].
След пътуване до Италия граф Маджистрати е приет от министъра на външните работи. Минал през Македония и бил много доволен от посещението. Българските власти в Скопие го уверили, че албанците се третират наравно с всички други. Все пак отново чул оплакването, че албанците са третирани като второстепенен народ и се чудели защо става това, „тъй като те винаги са били приятели с българите в миналото и са работели заедно против сърбите" [26].
На 19 май 1942 г. пълномощният министър Маджистрати връчва на министър-председателя Б. Филов една паметна бележка, с която се съобщава, че италианското правителство приема българското предложение за създаването на един пост за офицер за свръзка при италианското командване в Тирана и при българското командване в Скопие.
Посещението е използвано от Филов, за да запознае граф Маджистрати с един мемоар за инцидентите по албано-българската граница и за мерките, които следва да се вземат, за да се отстранят търканията между двете страни [27].
В мемоара се изтъква, че през последните месеци българските гранични власти са констатирали, „че населението от граничния район е подстрекавано към неподчинение от някои албански елементи, живеещи в същия район. Инспирациите и окуражаването несъмнено идват от някои среди от другата страна на демаркационната линия, които се стремят да влязат в контакт с местните албанци чрез системни въоръжени нахлувания в българската територия; албанските въоръжени банди многократно са се опитвали да преминат демаркационната линия и единствено бдителността на българските граничари им е попречила да преминат на българска територия
25. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 273, 274. София, 26 февруари 1942 г.
26. Пак там, с. 288, 289. София, 26 март 1942 г.
27. Пак там, с. 302. София, 19 май 1942 г.
103
и да причинят силен безпорядък". В документа следва описание на 9 гранични инцидента, предизвикани от въоръжени албански банди в периода от 3 януари до 20 април 1942 година [28].
Инцидентите били разследвани от командира на Пета армия, който установил, че всички са предизвикани от въоръжени албански банди, а не от контрабандисти. В заключение се заявява, че българското правителство се надява редът и спокойствието по цялата демаркационна линия да бъдат възстановени след като се сложи край на атаките и нападенията на албанските банди [29].
Българското правителство констатира още, че отношенията с Албания не са достигнали до нормалното си състояние, въпреки всички усилия от българска страна. За съжаление всички тези усилия, вместо да намерят благоприятен отзвук в Албания, са довели до дух на враждебност, манифестиран ярко чрез различни неприятелски действия като: публикации в цензурираните албански вестници на статии за „национални претенции на изток" и речите, произнесени от членове на албанското правителство на 21 април в Прищина, изпълнени с омраза срещу България, посочена като „враг и потисник на албанския народ". В същото време албански министри искали региона на Скопие да бъде присъединен към Албания [30].
Натискът, упражняван от албанските власти, се изразявал в преследване на българите и експулсирането им в България. Това било широко практикувано в района на Тетово, Дебър, Струга и Ресен.
В интерес на добросъседските отношения българското правителство счита, че албанското правителство ще сложи край на вражеските демонстрации срещу България и ще даде доказателства за своето желание да живее в разбирателство с България [31].
Речта на граф Чано пред италианския сенат предизвиква голяма възбуда и недоволство в България. Цензурата спира публикуването на речта. Единствено в. „Зора" я публикува частично в броя си от 31 май 1942 г. В публикацията специално са цитирани частите от речта, в които се говори, че „днес Италия се намира в центъра на Балканския полуостров, в долината на Вардар и по долината на Морава, че чрез приятелска България има път за своята търговия към Егейско и Черно море". Тази изява на граф Чано предизвиква истинско огорчение сред българската общественост. Генерал Хр. Луков я определя като „невероятна дързост". Според него реакцията на тази реч ще бъде тежка. Италианците твърде дълго огорчавали българската
28. Пак там, с. 303. София, 19 май 1942 г.
29. Пак там, с. 303, 304. София, 19 май 1942 г.
30. Пак там, с. 304, 305. София, 19 май 1942 г.
31. Пак там, с. 305. София, 19 май 1942 г.
104
общественост със своята пропаганда в Македония и особено в тези части, които са заети от нея. Генерал Луков предрича сблъсък между Италия и България, защото италианската империалистическа политика желаела да възстанови някогашната Римска империя и да владее Балканите [32].
За речта на граф Чано има разни коментари. Особено внимание се обръща на фразата, че Италия се намира на Морава, от което се прави извода, че Италия желае протекторат над Сърбия или нещо подобно. Говорейки в същото време за Вардар и Морава, България се слагала в една категория със Сърбия и Албания [33].
Вземането на някои македонски градове от Италия увеличава напрежението в италианско-българските отношения. След посещението на Филов и Попов в Рим напрежението било спаднало. Сега напрежението отново расте, след силната италианска пропаганда в Македония и особено след речта на граф Чано.
Най-същественото в цялата тази работа е, че цар Борис отговаря на речта. В отговор на поздравленията на едно българско дружество от Скопие цар Борис многозначително отговорил, че това дружество работи в Скопие, което лежи „на нашия легендарен Вардар". Обществото схванало, че с тази телеграма цар Борис фактически отговаря на граф Чано, че Вардар не е италиански, а български [34].
На 4 юни 1942 г. Жидовец пита Филов, какво впечатление е направила речта на граф Чано в България. Филов категорично опровергава тя да е направила неблагоприятно впечатление. Тя била напълно коректна, а изразите за долините на Вардар и Морава не били преувеличени, тъй като италианците действително владеели горното течение на Вардар. Същия ден Филов приема и Д. Крапчев, който е силно възмутен от италианците. Пред него застъпва позицията, че „няма смисъл да ги дразним и че само с добро бихме могли да защитим по-добре нашите интереси". Възразява на Крапчев, че било за предпочитане да определим сега окончателните граници с Албания, за да се изясни положението. Това според Филов би означавало „да се откажем доброволно от онези български земи, за които сега претендираме" [35].
32. Poslanstvo NDH u Sofiji. Diplomatski izvještaji 1941-1945. Svezak 2. Priredila Nada Kisić Kolanović. Zagreb, 2003, dok. 131, str. 35, 36. 1942, lipanj 11, Sofija.
33. Ibidem, sv. 2, dok. 131, str. 36. 1942, lipanj 11, Sofija.
34. Ibidem, str. 36, 37. 1942, lipanj 11, Sofija.
35. Филов, Б. Цит съч., c. 498, 499. След речта на граф Чано Жидовец отбелязва известно активизиране на българската политика. След неотдавнашното посещение на ген. Михов в Македония, областта е посетена и от министър Б. Йоцов. Въобще забелязвало се все по-голямото внимание, което стара България оказва на Македония чрез служебни посешения и все по-чести вестникарски статии. Без съмнение целта на това е да се разбие известната албано-италианска пропаганда. — Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 1, dok. 100, str. 528. 1941, lipanj 27, Sofija.
105
На 25 юни 1942 г. на закрито заседание на парламентарното мнозинство народните представители искат разяснение за речта на граф Чано. Филов обяснил, че тя няма да има последици за българо-италианските отношения. Мусолини веднага бил предприел действия да омекоти лошото ѝ влияние в един свой разговор с български индустриалци.
В изказването си Филов изразил надежда, че след края на войната и след германската победа всички спорни въпроси, които съществуват в Европа, ще се решат. С. Янев особено подчертал, че след края на войната ще се решат справедливите българските претенции спрямо Италия, съответно Албания, а също така и хърватските проблеми с Италия [36].
Нервната реакция сред българската общественост на речта на граф Чано принуждава италианското външно министерство, макар и със закъснение, да разясни своята политика на Балканите. На 9 юли граф Маджистрати посещава Б. Филов и го запознава с една телеграма от граф Чано. Италианската политика на Балканите се стремяла да осъществи мирното сътрудничество между балканските народи. Италия не преследвала никакво по-нататъшно разширение на Балканите. Въпросите за окончателното установяване на границата между Албания и България щели да се уредят в благоприятен момент. Поради стопанските си затруднения Албания не била в състояние да поеме албански преселници от Македония. По тази причина се настоява новият закон за поданството в новоосвободените български земи да не се
36. Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 1, dok. 100, str. 529. 1942, lipanj 27, Sofija; Ha по-друго мнение от министър-председателя Б. Филов е пълномощният министър в Берлин П. Драганов. В разговор с висш служител на германското външно министерство Драганов споделил, че италианските аспирации на Балкана са много ясно изразени в речта на Чано, който отбелязал като голям успех за италианската политика стъпването на Италия в долината на Морава и в тази на Вардара. Германският дипломат се изказал песимистично по създаденото на Балканите положение, и по-специално за това на България, определено от него като неокончателно и несигурно. Присъединяването на Македония към България не решавало македонския въпрос, понеже движението за автономия на Македония било то подържано отвън или отвътре, ще създава винаги трудности. Германия се е ангажирала с това решение и трябвало да го подържа, но това не означавало, че днешното положение е най-доброто.
На това Драганов възразил, че движението за автономия на Македония е изкуствено създадено и особено след европейската война, е подържано като единствено даващо надежда за освобождението на Македония при създаденото в Европа положение с Парижките договори за мир. По-лесно можело да се говори и очаква резултата при това конюнктурно за тогава искане — автономия за Македония, отколкото ако се е искало присъединението ѝ към България. Самото македонско население считало това решение само като етап към осъществяване на истинското му желание — присъединението към България. Това можело да се констатира и сега от държането на населението в Македония, което в своето абсолютно мнозинство се чувствува българско и гледа на новата българска власт като на своя. — ЦДА, ф. 313к, оп. 1, а.е. 287, л. 8—11. Берлин, 26 юни 1942 г.
106
прилага по такъв начин, че да се предизвика масово изселване на албанци от Македония. В тази връзка на Маджистрати е обяснено, „че законът за поданството не цели да предизвика масови изселвания на малцинствата в Македония, а само да уреди тяхното поданство, и че този закон не засяга тяхната националност" [37].
Според щаба на българската войска положението на българите, живущи в Албания не се е подобрило. Тормозът от страна на албанските власти продължава. Целта е да се принуди българското население да напусне Албания.
Сред албанското население се подхранвала мисълта, че в бъдеще страната ще се разшири на изток. След последната реч на граф Чано се изразявала надеждата, че „скоро ще владеят и долината на р. Вардар". Според непроверени сведения по-голяма част от раздаденото оръжие на албанското население било прибрано от италианските войскови части, понеже „албанците не съдействали добре при преследване на комунистическите чети, а употребявали това оръжие повече за разбойничество" [38].
Отправеното от българска страна искане за размяна на офицери за свръзка между Италия и България е удовлетворено през юли 1942 г. На 8 юли българският офицер за свръзка в Тирана полковник Велчев се представя на дивизионния генерал Габриели — началник на военния кабинет на наместника на краля-император в Албания Якомони. В разговора било подчертано искреното желание на италианците и албанците да са в най-добри отношения с българите. И още, че не било време „да се третира въпроса с уточняване на демаркационната линия — тя ще трябва да остане засега, както е очертана от разположението на граничните войски на двете страни, а впоследствие след войната ще бъде уточнена" [39].
37. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война..., с. 318, 319. София, 9 юли 1942 г.; Става въпрос за Наредбата за поданството в освободените през 1941 г. земи, приета от правителството на 5 юни 1942 г. Според чл. 4 от въпросната наредба всички югославски и гръцки поданици от Македония и Тракия, които нямат български произход, могат в шестмесечен срок да изявят желание да запазят старото си поданство или да придобият друго чуждо поданство. — Димитров, П. Проблемът за Вардарска Македония в работата на XXV Обикновено народно събрание. — В: Известия на института за военна история при генералния щаб, т. 66, 2000, с. 122, 123.
38. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1001, л. 54, 55. София, 22 юли 1942 г.
39. Пак там, а.е. 1105, л. 1. Тирана, 31 юли 1942 г.
107
2. Спорът за мината „Езерина"
На 5 септември 1941 г. Клодиус посещава министър Попов. Мината за добив на хром „Езерина" [40] отново била предмет на спорове между Рим и Берлин. Италианците твърдят, че тя попада в тяхната зона. Въпросът бил надълго обсъждан в Рим, където разбрали, че „Езерина" остава на българска територия. В замяна на италианците са обещани 7 000 тона руда, независимо от коя мина [41].
След този неуспех от италианска страна се прави опит мината да се обсеби по чисто юридически път. На 25 ноември 1941 г. граф Маджистрати връчва една вербална нота относно прехвърлянето на по-голяма част от акциите на югославското дружество „Хромасео" на италианското дружество „Ациенда минерали металичи италиани" (АММИ). Нотата цели да докаже, че мината „Езерина-Островица", която се намира на българска територия до границата между България и Албания, е собственост на италианското дружество. Преди всичко обаче трябва да се докаже, че мината е принадлежала на дружеството „Хромасео" и италианското дружество е откупило по-голяма част от акциите преди започване на военните действия срещу Югославия [42].
Подобна нота е връчена и в Берлин. Според съветника Морман в Берлин имали сведения, че самото прехвърляне на акциите е станало след започване на войната срещу Югославия и се е извършило в Скопие едва към края на месец април [43].
Дни по-късно от доклад на областния директор в Скопие А. Козаров в София става известно, че 2 900 акции от дружество „Хромасео" са били прехвърлени на дружество „АММИ" от Доменико де Кок, настойник на малолетните наследници, собственици на акциите, чрез италианския комисар в Тетово. Българските власти, констатирали това прехвърляне, го обявяват за незаконно, понеже е станало по време, когато Скопие вече не е под сръбска власт. Вследствие на това де Кок подал молба, с която оттегля прехвърлянето. По тая молба предстои да се произнесе Скопския областен съд.
40. Балканската кампания на Вермахта и последвалото възвръщане на някои български територии увеличава стопанския потенциал на България. Заедно с Македония тя се превръща в най-големия производител на хром в Европейския югоизток след Турция. — Николов, Р. Българо-германските военно-икономически отношения 1941-1944 г. София, 1991, с. 63.
41. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 193. София, 6 септември 1941 г.; В присъединената към България част от Македония се използват общо 18 хромови мини. — Николов, Р. Цит. съч., с. 139.
42. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война..., с 231. София, 25 ноември 1941 г.
43. Пак там, с. 231. София, 25 ноември 1941 г.
108
Според министъра на финансите Божилов в случая „трябва да се приложи точка 1, алинея II in fine от българо-германското споразумение от 24 април 1941 година". За мнението на българското правителство е информирана и германската легация, която чрез съветника Морман изразява отрицателно становище към българската позиция [44].
Неуспехът да се обсеби мината по юридически път провокира италианската страна на 4 декември 1941 г. отново да твърди, че мината „Езерина" е разположена навътре в албанска територия [45].
Във връзка с новите италиански претенции българското правителство назначава комисия, която да извърши проверка. Постъпката на италианците прави лошо впечатление и от германска страна е поискан съвет как да се постъпи в този случай, „тъй като става въпрос преди всичко за интересите на Германия" [46].
На 15 декември 1941 г. граф Маджистрати и подпредседателят на дружество „АММИ" де Андреис посещават външното министерство. Обяснено е, че дружеството е полудържавно, че е закупило за 10 млн. лирети акции от дружество „Хромасео" в Скопие и тъй като притежава по-голямата част от акциите, то желае да му бъдат признати правата, които има върху мина „Езерина".
На италианците е обяснено, че въпросът е чисто юридически и зависи доколко е валидно по българските закони прехвърлянето на акциите на „Хромасео" върху дружество „АММИ". Ако има нещо незаконно в това прехвърляне, правата на „АММИ" ще бъдат обявени за нищожни [47].
Цар Борис също изразява загрижеността си за мина „Езерина". При посещението си в Германия информира фон Рибентроп, че италианците възнамеряват да заемат района, в който се намира мината. Това опасение е охарактеризирано от фон Рибентроп като неоснователно, тъй като очертанието на границата във въпросния район е вече окончателно определено при преговорите с италианците във Виена. Постигнатото междувременно икономическо споразумение с италианците относно експлоатацията на мината премахвало необходимостта от продължаване на съдебния процес в Скопие, чийто по-нататъшен ход бил невъзможен. Царят изказал и опасения от италианската агитация за създаване на Велика Албания [48].
44. Пак там, с. 235. София, 29 ноември 1941 г.
45. NAUS, T 120/237, R. 11, Fr. 179060. Sofia, 4. XII. 1941.
46. Ibidem, Fr. 179062. Sofia, 10. XII. 1941.
47.Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 242. София, 15 декември 1941 г.
48. България - своенравният съюзник на Третия райх. Съставители: В. Тошкова, Н. Котев, Н. Стоименов, Р. Николов, Ст. Нойков. София, 1992, док. № 54, с. 78, 79. Специален влак, 26 март 1942 г.
109
През август 1942 г. италианските войски се придвижват от Севче и Яжинче към района, окупиран от българските войски [49]. От организираната на място проверка заместник-командващият на Пета българска армия генерал-майор Пенев установява, че дежурният италиански офицер в Яжинче е получил заповед от своя началник да вземе необходимите мерки за осигуряването на италианско-албанската граница, съгласно решенията във Виена. Италианският офицер обаче не показал на генерал Пенев нито писмена заповед, нито текст или карта със съответните обозначения на Виенската линия. В случай на определяне на нова граница, на италианско-албанска територия щели да останат мината „Езерина" и въжената линия по цялото трасе [50].
Създаваните от италианска страна проблеми продължават. На 11 август италианската рота в Яжинче поставя бариера на шосето за мината и прави опит да прокара нова погранична линия по течението на река Лепеница, източно от мината. Впрочем италианската рота е дошла на това място още в началото на май 1941 г., преди определянето на Виенската линия. Новата гранична линия била съобщена и на италианците, които не възразили. Въпреки това от българска страна не се настояло за изтеглянето на италианската рота при Яжннце. Това се оценява от Филов като безспорна грешка, тъй като вследствие именно на това положение през 1941 г. италианците поставят ултиматума за оттегляне от мината. Филов е изненадан и от факта, че и в момента все още три или четири поста от границата не са заети от българска страна. За да се осуетят опитите на италианците за изместване на границата, Филов настоял постовете да се заемат незабавно [51].
Заемането на постовете става в момент, когато в Тирана е опожарена телефонната централа, а в Елбасан стават големи демонстрации, при които са дадени и жертви. Според Филов всичко това се дължало на италианската политика в Албания, която покровителствала албанците в ущърб на българите и същевременно провеждала голяма пропаганда в полза на албанците и другите малцинства в Македония.
Въобще вълненията в Албания се оценяват от Филов като събитие от важно значение. Те могли да са от полза, тъй като ще бъдат спирачка на италианските претенции за разширение. Досега италианците не успели да въведат ред нито в Словения и Хърватско, нито в Черна гора и Албания [52].
49. NAUS, Т 120/244, R. 1, Fr. 182026. Sofia, 5. VIII. 1942.
50. Ibidem, Fr. 182027-182028. Sofia, 7. VIII. 1942.
51. Филов, Б. Цит. съч., с. 513—515.
52. Пак там, с. 515, 516.
110
Във връзка с българо-италианския граничен инцидент от германските проучвания става ясно, че от българска страна няма нарушаване на границата. Оказва се, че спорното Горно село е разположено откъм българската страна на така наречената Виенска линия. Италия отдавна се стремяла да премести линията на изток, за да разшири италианския район до мината с хромна руда „Езерина". От няколко месеца без правно основание две италиански пехотни роти се разположили на българска територия, намираща се в близост до мината. Постоянната размяна на телеграми обаче не дава резултат. В проучването на германския военен аташе изрично се подчертава, че от българска страна няма провокации, а обратно албански партизани често нападат български селяни. Военният аташе моли да не се предприема нищо, тъй като е направил постъпки за уреждане на въпроса по дипломатически път [53].
Същия ден на вниманието на посланика Ритер е изпратено и съобщението на германския генерал за свръзка при италианското командване. Според маршал Кавалеро на 12 август българските войски окупирали Горно село, на 20 км северно от Тетово. По данни на командващия на Пета българска армия окупацията е извършена по заповед на българското военно министерство. Българското правителство е уведомило за това италианското правителство. Тъй като заповедта за окупирането е дадена от българския генерален щаб, командващият на Пета армия заявил, че не може да оттегли българските войски от Горно село [54].
Според маршал Кавалеро действията на българите са възмутили извънредно много дуче и първоначално той е поискал да се издаде заповед: да се стреля по всеки български войник, който прекрачи демаркационната линия. Дуче се разгневил особено за това. „че българите предявяват претенции за окупиран от италианците район, въпреки че не са участвали в балканските битки през 1940-1941 г." За избягване на по-нататъшни неприятности маршал Кавалеро помолил главното командване на Вермахта за бърза намеса [55].
За българо-италианския граничен конфликт е уведомен и Хитлер. Фюрерът се изказал по следния лаконичен начин: „Задачата на войниците е да воюват. Задачата на външното министерство е да предотвратява създаването на враждебни отношения. Външното министерство трябва да се погрижи
53. NAUS, T 120/244, R. 1, Fr. 182037. Berlin, 16.VIII. 1942.
54. Ibidem, Fr. 182038-182039. Berlin, 16. VIII. 1942.
55. Ibidem, Fr. 182040-182041. Berlin, 16. VIII. 1942; Ha 16 август 1942 г. граф Чано е регистрирал в дневника си за български пробив на границата в Албания: „Изглежда, че зад него стоят германците; очите им са устремени върху мините на „Езерина". — Чано, Г. Цит. съч., с. 462.
111
за възстановяване на реда" [56].
На 17 август Маджистрати запознава Филов с една извънредно остра телеграма на граф Чано. В нея българското правителство се обвинява в нарушение на демаркационната линия между Албания и България, а също че не е направило и никакви конкретни предложения, за да се определи на самото място Виенската линия от една смесена комисия [57].
Това явно противоречи на фактите и на Маджистрати е припомнено за разговорите по време на посещението на българските министри в Рим през 1941 г. Тогава е уговорено, че в продължение на две седмици ще бъдат посочени италианските делегати в тази смесена комисия и че българското правителство от своя страна също ще посочи делегати. Независимо от тази договореност италианското правителство не определя свои представители. В следствие на това не последва назначаване и на български делегати, поради което смесената комисия не се събира.
В крайна сметка Маджистрати и Филов се обединяват, че ще е уместно най-после смесената комисия да се назначи, като определи на място демаркационната линия въз основа на Виенския протокол [58].
Споразумението между Филов и Маджистрати своевременно става известно в Берлин. При това положение намесата на Райха за изясняване на отношенията между България и Италия става излишна [59]. Освен това министър- председателят Филов съобщил на Бекерле, че за изясняване на условията в граничния район ще бъде изпратен един италиански генерал, който ще разговаря с българските власти на място [60].
На 18 август 1942 г. въз основа на документи Маджистрати е запознат от Филов с въпроса за демаркационната линия западно от Качаник. Тази линия е била съобщена още през месец май 1941 г. от генерал Билер, командващ 73-а пехотна дивизия в Скопие, както на българското военно командване, така и на командващия италианската пехотна дивизия „Пулие" в Призрен генерал д'Апонте. Той потвърдил получаването на това съобщение без да направи възражения. На италианския дипломат по карта е показано, че от българска страна не е направено никакво отклонение от демаркационната линия, така както тя е била съобщена от германското командване. Показан му е и протокола на българо-италианската комисия в Призрен, в който се казва, че няма постигната договореност за една нова демаркационна линия.
56. NAUS, Т 120/244, R. 1, Fr. 182042. Berlin, 16. VIII. 1942.
57. ЦДА, ф. 3к, оп. 12, а.е. 1694, л. 3. София, 17 август 1942 г.
58. Пак там, л. 3, 4. София, 17 август 1942 г.
59. NAUS, T 120/244, R. 1, Fr. 182046. Berlin, 17. VIII. 1942.
60. Ibidem, Fr. 182047-182048. Sofia, 17. VIII. 1942.
112
а е постигнато съгласие да се запази съществуващата [61].
Съшия ден граф Маджистрати телеграфира в Рим, за да поиска назначаването на една смесена комисия, която на място да фиксира окончателно демаркационната линия въз основа на Виенския протокол [62].
Междувременно фон Рибентроп нарежда на Бекерле да не се намесва по въпроса за мината „Езерина". Българи и италианци трябва сами да намерят решение на спорния въпрос [63].
На 22 август Маджистрати отново посещава Б. Филов. С телеграма граф Чано настоявал някои от българските постове да се оттеглят от демаркационната линия, за да се възстанови положението, съществуващо преди 12 август 1942 г. Италианското правителство застъпва становището, че едва след това ще може да се назначи една смесена комисия, която да определи на самото място демаркационната линия. На Маджистрати е отговорено, че поради военното естество на въпроса е необходимо съгласуване с военния министър. По-късно през деня Маджистрати отново е приет. Филов опитва да го убеди, че въпросите, по които разискват, са много малки в сравнение с големите въпроси, които предстоят за разрешение от страна на съюзниците. Изтъква още, че настоящият спор не е предизвикан от българска страна, а от италианците, тъй като още на 6 август командирът на тяхната рота в Яжинце е претендирал да заеме една нова демаркационна линия, съвършено различна от досегашната. Въпреки всички аргументи Маджистрати не отстъпва от позицията си. От своя страна Филов оставя въпроса открит като обещава в кратък срок да представи позицията на българското правителство в писмен вид [64].
Същия ден Филов информира Бекерле за поисканото в ултимативна форма от граф Маджистрати оттегляне на българските войски. На въпроса какво разбира под възстановяване на статуквото, граф Маджистрати обяснил, че това е положението, което е съществувало в момента на провеждане на конференцията в Призрен през юни 1941 г. В тази връзка него въобще не го интересувала Виенската линия. Поради това за него е важно названието окупационна линия, докато преди това в разговори винаги е ставало въпрос за демаркационна линия. Накрая конкретно заявил, че преди всичко трябва
61. ЦДА, ф. 3к, оп. 12, а.е. 1694, л. 5, 6. София, 18 август 1942 г.
62. Пак там, л. 6. София, 18 август 1942 г.
63. NAUS, Т 120/244, R. 1, Fr. 182057. Feldmark, 20. VIII. 1942. На 21 август цар Борис се оплакал на Бекерле от поведението на италианците. По време на посещение в Германия на 19 април 1941 г. фюрерът му дал указания да внимава за този район, тъй като съзнателно е оставил мината „Езерина" на българска територия. Това определило становището и насоката на действия на царя. — Ibidem, Fr. 182060-182061. Sofia, 21. VIII. 1942.
64. ЦДА, ф. 3к, оп. 12, а.е. 1696, л. 4. София, 22 август 1942 г.; а.е. 1694, л. 7—10. София, 22 август 1942 г.
113
да се освободи Горно село. Още вечерта Маджистрати трябвало да телеграфира в Рим за решението на българското правителство. Според Филов през деня италианците поставили нови постове и поделения при това в райони, които безспорно принадлежат към българската зона. Филов обяснил на Маджистрати, че не съществува възможност да се освободи шосето, минаващо през Горно село и изобщо да се изтеглят войските оттам, тъй като целият район оставал без контрол. България имала проблеми не само с италианците, но преди всичко с албанците, които изчаквали създаването на благоприятна възможност, за да завземат спорния район [65].
Филов, според Бекерле, бил притеснен. Без да разчита на особен резултат щял да постави въпроса в Рим чрез българския пълномощен министър. Изглеждал потиснат от обстоятелството, че не получава подкрепа от Германия при този случай. Между другото отбелязал, че италианците ще постъпят правилно, ако в случай, че се съмняват в правилността на демаркационната линия, нанесена върху германската карта, се обърнат към германското правителство. Филов гледал твърде сериозно на въпроса и считал, че италианците ще се опитат с всички средства, в това число и с помощта на албанските банди, да постигнат оттеглянето на българските войски, с цел да наложат осъществяването на изказаното в Рим желание за изменение на демаркационната линия [66].
Относно българо-италианския граничен инцидент маршал Кавалеро заявил, че „българите отново са се оттеглили от окупираните от тях райони след 12 август с изключение на Горно село".
Мусолини още веднъж заявил, че той е готов да преговаря веднага след като българските войски отново се оттеглят изцяло. В противен случай щял да бъде накърнен престижът на италианците в лицето на албанците и на другите балкански народи. Поради това оттеглянето на българските войски от Горно село е условие за каквито и да е преговори [67].
Междувременно италианците засилват своите войски в граничния район на мина „Езерина". През планината са докарани и големи количества муниции [68].
На 25 август Жидовец говори с граф Маджистрати. Италианският дипломат описва тежкото положение в Македония. Българите не искали да
65. NAUS, T 120/244, R. 1, Fr. 182062-182064. Sofia, 22. VIII. 1942. Б. Филов споделил с Бекерле, че разговорът с Маджистрати протекъл безрезултатно. Италианският дипломат изказал безсмисленото определение, че демаркационната линия минава там, където стоят войниците, а не, както е постановено във Виена". — Из дневника на Бекерле - пълномощен министър на Третия райх в България. Съставител В. Тошкова. София, 1992, с. 28.
66. NAUS, Т 120/244, R. 1, Fr. 182064. Sofia, 22. VIII. 1942.
67. Ibidem, Fr. 182075. Sofia, 25. VIII. 1942.
68. Ibidem, Fr. 182076. Sofia, 25. VIII. 1942.
114
разберат, че Албания е самостоятелна държава и всички проблеми с Албания прехвърляли на Италия. Македонците като родени иредентисти били недоволни, че цяла Македония не е присъединена към България. За своите вътрешни проблеми в Македония българите търсели външни фактори като обвинявали за това Италия [69].
За лошите българо-италиански отношения била виновна и днешната гранична линия в Македония. Всъщност това не било граница, а само демаркационна линия, прокарана в най-груб вид от граф Чано и фон Рибентроп на 20 април 1941 г. на срещата във Виена. За Европа войната скоро щяла да свърши и след победите в Кавказ и Египет щяла да се пренесе в азиатското пространство. Тогава щял да настъпи моментът да се реши граничният въпрос, както и всички гранични въпроси в Европа [70].
На 27 август 1942 г. началник-щабът на войската генерал К. Лукаш връчва на военния аташе полковник Брукман едни доклад, според който в района източно от Призрен - Тетово италианците значително са засилили своите досегашни постове на Виенската линия и са поставили нови постове, въоръжени с тежки оръжия. Седем артилерийски батареи също са заели позиция. Според данни от местни селяни от албанска територия към този район се придвижват и други италиански войски. Говорело се, че италианците искат да окупират Бояновче, което се намира в българския район. Между италианските войски се намирали много албанци в италианска униформа.
Българският щаб на войската счита това натрупване на съюзнически италиански групи за необяснимо и с нищо неоправдано и се опасява от инциденти, в случай че някой малък началник се увлече в необмислени действия. Италианският офицер за свръзка при Пета българска армия в Скопие мотивирал мерките със съсредоточаване на български войски на Виенската линия, нещо което според българите не отговаря на истината. Атмосферата не е радостна. Налагало се спешно изясняване на положението от военна гледна точка [71].
На 28 август в италианското външно министерство на Д. Караджов е обяснено, че „Виенската линия била начертана върху карта с мащаб 1:1 000 000 и че тази карта можело да има само „указателно значение". На това българският дипломат възразява, че несъмнено горепоменатата мярка е известна пречка за уточняване на демаркационната линия, но трудно може да се настоява, че могат да възникнат спорове, които раздалечават гледищата с 10 и повече километра, „понеже следата оставена от един молив върху карта с мярка 1:1 000 000 не може да бъде по-широка от 1/2 – 3/4
69. Poslanstvo NDH u Sofiji ..., sv. 2, dok. 134, str. 55, 56. 1942, kolovoz 26, Sofija.
70. Ibidem, st. 55, 56. 1942, kolovoz 26, Sofija.
71. NAUS, T 120/244, R. 1, Fr. 182079. Sofia, 27. VIII. 1942.
115
милиметра, т.е. не може на картата, върху която е начертана Виенската линия, тя да представлява повече от 500, съответно 750 метра". Спороветe следователно биха могли да се движат в тия граници [72].
На 1 септември граф Маджистрати предава във външното министерство една паметна бележка в отговор на българската. Италианското правителство е готово да приеме българското предложение с изключение на изтеглянето на постовете, които напоследък са разположени на кота 1516 и кота 1780, тъй като те се намират на запад от италианската окупационна линия.
Италианското правителство проявява добра воля с оглед бързото изясняване на ситуацията. След евакуирането на Горно село от българските войски то е готово да се установи контакт между италианските и българските военни власти с цел да се фиксира на карта с мащаб 1:100 000 и на терена цялата военно-демаркационна линия между България и Албания, не само сектора, за който се спори в момента [73].
В отговор на италианската паметна бележка българското правителство в своя паметна бележка с радост констатира, че италианското правителство е готово да приеме българското предложение от 24 август, т.е. постът, разположен понастоящем на запад от гореспоменатото село, да бъде преместен на изток от същото село.
За да покаже добра воля българското правителство нямало да настоява за изтегляне на италианските постове, разположени западно от Яжинче, близо до котите 1516 и 1760. Обаче това поведение на българското правителство не трябва да се тълкува в смисъл, че то приема като окончателно съществуването на въпросните постове по тези места.
При тези условия българското правителство дава съгласието си българските и италианските военни власти да установят контакт с цел да фиксират на картата 1:100 000 и на терена демаркационната линия между България и Албания, разбира се на базата на Виенската линия [74].
На 3 септември Б. Филов запознава Бекерле с паметната бележка, която му е предал италианският пълномощен министър като отговор на италианското правителство на българската паметна бележка от 24 август.
Министър-председателят се зарадвал от обстоятелството, че по този начин напрежението в известна степен е намаляло. В италианската паметна бележка се вижда, че италианците не държат толкова да се придържат към Виенската линия, колкото да третират проблема за демаркационната линия от гледна точка на разположението на войските. Освен опразването на
72. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 38, л. 49, 50. Рим, 30 август 1942 г.
73. NAUS, Т 120/244, R. 1, Fr. 182085. Sofia, 4. IX. 1942.
74. Ibidem, Fr. 182086. Sofia, 3. IX. 1942.
116
Горно село италианците изискват и опразване на „съседните коти" [75].
Въпреки всички колебания, българското правителство приело със задоволство и съответно отговорило на тази паметна бележка с българска паметна бележка. Независимо че положението се разведрило, при военните преговори едва ли щяло да се стигне до споразумение. Италианците ще настояват на исканата от тях демаркационна линия, а българите ще искат тълкувание на Виенската линия на базата на предадената от Германия карта. Филов бил казал на граф Маджистрати, че засега в спорния район все още се намира само една рота български войски, докато на италианската страна вече се е събрала цяла дивизия. Маджистрати не взел отношение по този въпрос [76].
3. Итало-албанската пропаганда в Македония
В броя си от 1 февруари 1942 г. албанският в. „Косова" публикува уводна статия със заглавие: „Националните ревандикации на изток". В материала се развива тезата, че албанският народ, жертва на неправди в миналото, желае осигуряването на неговите основни народностни права. Между аспирациите на албанския народ за народностно обединение е и град Битоля. Вярно било, че града е на кръстопът и поради това „се е изгубила една част от туземния албански елемент, който е бил поставен пред категоричната дилема или да се изсели или да се асимилира, но въпреки всичко това, Битоля не е изгубила своят предишен облик: останала е предимно албанска". Статията завършва многозначително: „Колелото се върти. Историята се повтаря. Правдата се явява. Наближава денят, в който ще се тегли с истинското тегло на правдата. Господаря търси земята, земята си търси господаря" [77].
Поемайки поста си, новият областен директор на Скопие д-р Д. Раев, в доклад до министъра на вътрешните работи, констатира засилена итало-албанска пропаганда в Македония. В Скопие е открит клон на Италианския културен институт в България, докато в областта Полог (Тетово, Дебърско, Кичевско, Галичко) българското учителство е гонено и преследвано. Освен учители преследвани са и свещеници, ученици и обикновени граждани. В противовес на българщината от италианска страна се покровителства сръбството и сърбоманството.
Д-р Раев настоява и за по-бързо разрешаване на въпроса за избирането на титулярен владика за Скопско-Велешкия епархийски пост. Това според него „ще е в хармония с общата държавна политика: да се извърши тук всичко, за да не става никакво съмненне във волята ни да държим нашата
75. Ibidem, Fr. 182083. Sofia, 3. IX. 1942.
76. Ibidem, Fr. 182083-182084. Sofia, 3. IX. 1942.
77. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.e. 28, л. 17—19. Тирана, 5 февруари 1942 г.
117
македонска земя" [78].
През май 1942 г. на консула в Тирана Ив. Сливенски е разпоредено от министър-председателя Б. Филов да предприеме обиколка на районите, в които българското население е подложено на репресии от итало- албанското управление [79].
Междувременно българският дипломат отчита, че унинието и уплахата сред българското население се засилват. Тези психологически фактори умело се използват от чуждите пропаганди. Предаванията на радио Лондон и радио Москва се слушат с интерес в Струга, Дебър, Кичево, Гостивар и Тетово. Тези предавания се разпространяват и устно от оставените по места бивши сръбски чиновници, свещеници и учители, както и от комунистическите елементи. Целта е да се създаде сред широките маси убеждението, че сегашното положение е временно, че войната ще бъде спечелена от Англия и Америка и че Югославия ще бъде възстановена [80].
Сръбската пропаганда е особено силна в Кичево. Комунистическата се проявявала по-слабо в Западна Македония, понеже неин главен обект била Албания. С най-много средства разполагала италианската пропаганда, работеща за „автономна Македония в рамките на италианската империя". За целите си използвала сръбски и комунистически елементи, както и българи с по-слабо народностно съзнание. Основната директива на италианските власти била да внушава на населението, „че то е македонско, а не българско и че то трябва да работи за автономна Македония". Срещу пари и други облаги италианците вербували, там където е възможно, свои агенти сред местното население. Създавали и местни комитети, на които внушавали да изпращат телеграми и декларации до граф Чано и Мусолини, за да искат създаването на автономна Македония [81].
Въпреки че е жертва на многобройни пропаганди, които разколебават духа му. българското население в Западна Македония не е загубило надежда. Вярва, че положението е нетрайно и ще се наложи една ревизия на демаркационната линия, защото „Скопие не може да живее без Тетово, Охрид без Струга, а големите селища по Бистра планина без Прилепско и Битолско" [82].
През юни Сливенски съобщава от Тирана, че предстои приемането на закон за църковното устройство на Западна Македония с оглед поставянето на българското население под ведомството на албанската православна църква. Предвижда се създаването на отделна епархия за Западна Македония с
78. Пак там, оп. 8, а.е. 1067, л. 29. Скопие, 13 февруари 1942 г.
79. Пак там, оп. 15, а.е. 32, л. 151. Тирана, 8 май 1942 г.
80. Пак там, л. 151, 152. Тирана, 8 май 1942 г.
81. Пак там, л. 153—155. Тирана, 8 май 1942 г.
82. Пак там, л. 155, 156. Тирана, 8 май 1942 г.
118
епископ белградския възпитаник Бануш. [83]
Месец по-късно Сливенски е приет от министър-председателя на Албания Мустафа Мерлика-Круя. Обект на разговора са взаимните претенции за лошо третиране на съответните малцинствени групи от двете страни на българо-албанската граница. Круя останал изненадан от сведенията за нападения на албански чети, особено от факта, „че по повод нападението на с. Рибник от една многобройна албанска чета (на 25 май) е имало среща между българските и италианските погранични власти" [84].
В отговор на българските оплаквания е противопоставен въпросът за албанските бежанци от България, които били около 2600. Това щяло да има негативно отражение върху българо-албанските отношения. Сведенията били почерпени от италианския пълномощен министър в София граф Маджистрати [85].
Според Сливенски всичко това очертавало „чудесна перспектива за италианците в Албания и за консолидиране личното положение и влияние на Круя". Именно поради това с цел да се разпалят страстите, да се стресне „простия албанец с българските жестокости" се пропагандирала така нашироко „българската опасност". Българите искали да си вземат Струга, Тетово, Кичево, Дебър, да окупират Косово. Това бил рефренът, който се повтарял от всеки албанец [86].
В заключение Сливенски препоръчва повече настойчивост при отстояване на българската позиция. Ликвидирането на всички основания за албански претенции щяло да позволи да се направят по-ефективни постъпките за подобряване положението на българите в Западна Македония, моралната сила на тези постъпки щяла да се удвои и „да създаде една отлична позиция с оглед на бъдещето развитие на нещата" [87].
На 9 юли Маджистрати запознава министър-председателя Б. Филов с една телеграма на граф Чано. Италианската политика се стремяла да осъществи мирно сътрудничество между балканските народи. Една от основните цели на италианската политика е приятелското разбирателство между Италия и България, обосновано и географски от съседството на двете държави посредством Албания. Италия не преследвала никакво по-нататъшно териториално разширяване на Балканите. Окончателното установяване на границата между Албания и България щяло да се уреди в удобен момент, като се зачетат еднакво интересите и на двете страни. На отправения упрек,
83. Пак там, а.е. 34, л. 11. Тирана, 8 юни 1942 г.
84. Пак там, оп. 8, а.е. 1097, л. 43. Тирана, 5 юли 1942 г.
85. Пак там, л. 43, 44. Тирана, 5 юли 1942 г.
86. Пак там, л. 45—47. Тирана, 5 юли 1942 г.
87. Пак там, л. 48, 49. Тирана, 5 юли 1942 г.
119
че новият закон за поданството в новоосвободените български земи принуждава албанците да емигрират, Б. Филов отговаря, че от българска страна няма интерес да се предизвика масово изселване на албанци от Македония, „тъй като то вероятно би имало за последствие изгонването на наши сънародници от Албания, което не е желателно за нас" [88].
През месец юли 1942 г. К. Църнушанов предава на Жидовец материал за българо-италианските отношения. Италианците, криейки се зад албанците, забраняват на населението да се нарича „българи", а позволявали само названието „македонци". Водели агитация сред местното население, че няма нищо общо с българите, а са някаква отделна народност, която е повече сродна с албанците. В Кичево италианците вършили обиски по къщите, изземали българските книги и сваляли снимките на българското царско семейство. Албанците и италианците насила записвали българските деца в албански училища, макар да не разбирали този език. Поради това българските деца от Струга и Тетово започнали да пристигат в Охрид и Скопие, като най-близки български градове, където могат да получат българско образование. Това е продължило само една година и сега италианците забранили всяко посещение на българското землище [89].
Всички обществени служби, и най-малките, били в ръцете на албанци, турци, цинцари и сърби, заселени от стара Сърбия през времето на Югославия, а само българи нямало в управите. Италианците чрез своето консулство в Битоля вършели явна пропаганда против българската държава и използвали всички противобългарски елементи — турци, гърци и цинцари [90].
Сред албанското население се разпространява усилена пропаганда, че в бъдеще страната ще се разшири на изток. Последната реч на граф Чано подхранвала надеждата, че албанците „скоро ще владеят и долината на р. Вардар". Във връзка с тази пропаганда положението на българите, живеещи в Албания се влошава. Тормозът, упражняван от страна на албанските власти, принуждавал българското население да напуска Албания и да се установява в България [91].
Впрочем агресивната итало-албанска пропаганда засяга и някои други етноси, живеещи в Македония. На 23 юли турският пълномощен министър в София посещава Б. Филов и поставя въпроса за албанските училища в Македония. Беркер научил, че италианците се готвят да издействат откриването в Скопие на албански училища, в които да се привлекат да учат не само албанчета, но и турчета от Македония. Турският министър заявил, че
88. Пак там, ф. 3к, оп. 12, а.е. 1694, л. 1, 2. София, 9 юли 1942 г.
89. Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 1, dok. 103, str. 560. 1942, srpanj 18, Sofija.
90. Ibidem, str. 560, 561. 1942, srpanj 18, Sofija.
91. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1001, л. 54, 55. София, 22 юли 1942 г.
120
е съвсем нежелателно турски деца да ходят в албански училища. Затова било по-добре, за да се отклонят домогванията на албанците, а в Македония да се открият турски училища [92].
Военните действия в Египет и особено в Русия поглъщат изцяло вниманието на управляващите и общественото мнение в Италия. В Италия смятат, че една силна Русия, дори и не болшевишка, ще бъде постоянна заплаха за Проливите и за италианското господство в Средиземно море и Близкия изток, сериозна спънка за нейното проникване на Балканите. Трайното политическо систематизиране в зоните на „абсолютните" и „преките италиански интереси" не ще бъде обезпечено, ако съществува силна Русия. А тези зони обхващат Словения, Хърватско, Далмация, Йонийските острови, Албания, Черна гора и Гърция. Оттук именно произтича живият интерес към развоя на военните действия в Русия. Неизвестността, как те ще свършат, обяснява и италианското изчакване и въздържание да се даде окончателно устройство на областите, заети от нея на Балканите [93].
Според Д. Караджов е мъчно да се отговори на въпроса дали Италия напълно е изяснила своите намерения за окончателното политическо устройство на Балканите. Във всеки случай италианската политика се отличавала с „империалистически подбуди, динамизъм, голяма гъвкавост и приспособимост към моментите". За България това е от първостепенна важност, защото при окончателното уреждане на южните и югозападните граници и вземане на решение за бъдещето на Солун Италия ще иска да бъде чут „нейния авторитетен глас". Именно затова българските национални интереси и политическа мъдрост налагали да се създадат с всички средства условия за „абсолютно доверие на Италия към България, така че като запазваме своето традиционно приятелство с Германия, да може да разчитаме и на спонтанното благоразположение на Италия към нас” (!) [94].
Неустановеността на българската граница откъм Албания, както впрочем и останалите граници на „обединена" България, дават повод за злонамерени тълкувания и стават обект за използване от чуждата пропаганда. В издадената на 20 април 1942 г. германска политическа карта на Югоизточна Европа при обозначаване на границите прави впечатление, че: „1. границите на ония области от бивша Югославия, присъединени към Германия, са показани като окончателни, т.е. областта е окончателно присъединена към Германия; 2. също така и границите на онази част от Словения — областта Любляна - Сушак, която е присъединена към Италия, са показани
92. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 319, 320. София, 23 юли 1942 г.
93. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 36, л. 91, 92. Рим, 31 юли 1942 г.
94. Пак там, л. 93—95. Рим, 31 юли 1942 г.
121
като окончателни; 3. областта Горна и Долна Лендава (Прекомурие) и Бачка, присъединени след погрома на Югославия към Унгария, са показани „под унгарско административно управление" — „unter ungarisher Verwaltung"; 4. границите на Независимата Хърватска държава, на Словакия и пр. са показани като окончателни; 5. областите от Македония и Тракия, присъединени към България са показани „под българско административно управление" — „unter bulgarisher Verwaltung"; границите на въпросните области са показани като временни; 6. Границите между България и Сърбия и между България и Гърция са показани не като държавни граници, а като разделителни линии (демаркационни), между окупационните сили [95].
В една друга германска карта, издадена на 1 февруари 1942 г., предназначена само за служебно ползване, границите на областите от Югославия, присъединени към Германия, са показани като окончателни, а границите на останалите държави — като временни нови граници.
Границите между България и Сърбия, между България и Албания, България и Гърция, са показани като разделителна (демаркационна) линия между окупационните сили. Даже малката поправка на българската граница при река Тимок не е означена като окончателна, а е. показана като разделителна линия между окупационните сили [96].
В началото на 1943 г. от българска страна е отчетено активизиране на сръбската пропаганда в Македония, особено в сърбоманските центрове и села. Във връзка с опита на Д. Михайлович да разпростре мрежата си в Македония и Албания, ръководителят на германската разузнавателна служба в Македония проф. Зауер на 15 януари премества седалището си от Битоля в Скопие, засилвайки връзките си към Митровица, Тетово и Дебърско [97].
Областната дирекция в Битоля систематично проучва дейността на чуждата пропаганда. В строго поверителен доклад външно министерство е информирано,
95. Пак там, а.е. 48, л. 14. Белград. 29 януари 1943 г.
96. Пак там, л. 14. Белград, 29 януари 1943 г.; В доклад до хърватското външно министерство Жидовец припомня, че своевременно е информирал Загреб за картата на Югоизточна Европа, публикувана в „Das Reich", в която Македония и Тракия се показват като земи под българско военно управление. Тогава проф. Цанков остро реагирал на това в Народното събрание. Интересното било сега, че изведнъж в българските книжарници се появява същата тази карта и се продава свободно в София. Фактът, че продажбата не се забранява, давал основание за различни тълкувания в България, които имат интерес да се разшири противогерманското разположение и съответно да се отслаби вярата в общата борба. — Poslanstvo NDH u Sofiji ..., sv. 2, dok. 153, str. 203. 1943, veljaća 6, Sofija; Ha 25 март 1943 г. щабът на войската донася на Министерството на външните работи, че в Цариград се продавала германска карта на света от 1942 г., в която България била показана в старите си граници. — ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 51, л. 131. София, 25 март 1943 г.
97. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1106, л. 12—15. Битоля, 18 януари 1943 г.
122
че „най-силна и най-дейна е итало-албанската пропаганда; на второ място стои английската пропаганда, в чиято помощ са всички гъркомански и франкофилски настроени елементи, както и евреите; румънската и турската пропаганди са слаби, а германците проявяват само разузнавателен интерес" [98].
До преди войната между Германия и Югославия италианското консулство в Битоля е имало добре организирана разузнавателна служба и голям пропаганден апарат. След разгрома на Югославия цялата пропагандна дейност е насочена „срещу българщината, провеждайки се идеята през 1941 г. за създаването на една Велика Албания, за която цел тогава е била разпространена и една карта, включваща в границите на Албания и по-голямата част от Македония" [99].
През лятото на 1942 г. идеята за присъединяването на Македония към Албания се изоставя постепенно „и се заменя с идеята за автономна Македония под италианско покровителство, като се е считало, че тя би могла да намери и доста привърженици всред българското население" [100].
Опитите на италианската пропаганда в Македония за сътрудничество с автономистите обаче не се увенчават с успех, поради италофобските настроения в цяла Македония, поради издевателствата, на които са подложени българите отвъд демаркационната линия [101].
По сведения на щаба на войската италианската легация в Белград развивала активна дейност сред живеещите в Сърбия албанци и македонски българи. Тяхното евентуално завръщане в Македония, особено в Тетово, Кичево и Струга се улеснявало. Това се правело с цел при евентуален плебисцит, тези албанци и българи да гласуват в полза на Италия. На изселниците обещавали заплащане на имотите в Сърбия, безплатно пренасяне на багажа, улеснения при издаването на паспорти. Обещавани били също и постове в управлението на Албания, пропагандирана била идеята за автономна Македония [102].
Кралското наместничество в Албания също активизира дейността си сред българското население. С подкупи и други средства търсело начин да вплете в мрежите си българското свещеничество и интелигенция, да ги убеди, че не са българи, а македонци и че Македония трябва да се бори за независимостта си под покровителството на Италия [103].
98. Пак там, л. 16, 17. Битоля, 18 януари 1943 г.
99. Пак там, л. 18—20. Битоля, 18 януари 1943 г.
100. Пак там, л. 21—23. Битоля, 18 януари 1943 г.
101. Пак там, л. 24, 25. Битоля, 18 януари 1943 г.
102. Пак там, а.е. 982, л. 80. София, 5 март 1943 г.
103. Пак там, а.е. 1194, л. 11. Тирана, 10 април 1943 г.
123
Отчитайки активността на чуждите пропаганди в Македония, в българското външно министерство си дават сметка, че при определени условия тази дейност може да се използва срещу България и от германска страна. В тази връзка през април 1943 г. главният секретар Д. Шишманов информира пълномощния министър в Берлин Сл. Загоров, че в последно време сред населението в Македония се застъпвала тезата, „че то представлява една напълно обособена етническа единица, която се рязко отличавала от другите съседни народи и следователно имала право на самостойно съществуване". Не било установено още от чии среди произлиза тази агитация. Подозира се, че е дело на италианската или комунистическата пропаганда, но не било изключено и двете да работят по отделно и за свои цели в едно и също направление. В подкрепа на тази теза, между другото се изтъквало и недоволството на българското население в Македония от българската власт [104].
Всичко това налага своевременно да се отбият ударите на въпросната пропаганда, която започнала да прониква по пътя на разузнавателните служби и сред германските официални среди. В тази връзка на Загоров са изпратени указания да отбива пропагандата, като обяснява, че тезата за обособен македонски народ е нелепа и е в противоречие с историята, етнографията и филологията. По отношение недоволството сред населението в Македония от българските власти Д. Шишманов пише, че то „в никакъв случай не би могло да се изтълкува като проява на отрицателно отношение спрямо постигнатото обединение". Българите в Македония посрещали болезнено всеки недостатък на управлението, „чиято задача не е улеснена от военната обстановка". В края на инструкцията се подчертава, че всички ръководители на бившата ВМРО, включително и нейния водач Ив. Михайлов,
104. Пак там, а.е. 982, л. 128. София, 16 април 1943 г.; За недоволство на българското население в Македония се споменава и в един анализ на службата за сигурност на Райха, очевидно повлиян и от дейността на чуждата пропаганда. В началото на 1942 г. службата констатира, че вътрешното положение в България през последните месеци се е влошило, поради което Райхът трябвало да увеличи своето внимание към страната. Към тази напрегната обстановка се прибавя и македонският въпрос. По време на сръбското господство македонците успяват бавно, но сигурно да си извоюват известна негласна автономия. Политическата система на България обаче изключвала всякаква политическа активност, дори и положително сътрудничество. Правителството назначило напълно произволно хора в местните правителствени и общински служби. При това положение македонците започнали отново да се активизират. Нужно е само малък подтик, за да се развие македонският въпрос в един отрицателен проблем, който не бива да се подценява. До неотдавна македонските елементи се отнасяли положително към българите и отричали някогашната дейност на Иван Михайлов. Сега обаче отново се забелязва образуването на заинтересовани македонски групи. Различни източници съобщават, че от Загреб Михайлов е започнал отново да въздейства на македонците и да пропагандира идеята за автономия на Македония. Македонските групи в българската столица променили отношението си към тази дейност и показвали видимо симпатия към тези искания за автономия. — NAUS, Т 120/1305, 485517. Berlin, 17. II. 1942.
124
недвусмислено са застанали зад обединителната идея. Автономията била само една преходна фаза в период, когато не е могло и дума да става за обединението на Македония с България. Актуалният лозунг на момента бил: „един цар, един народ, една държава" [105].
4. Българите в Албания (август 1942 — юли 1943)
Положението в Албания през месец август 1942 г. е сложно. Факторите за това са многобройни. Самата италианска окупация е създала чувство на недоволство сред албанците. С неуспешната война срещу Гърция италианците губят своя престиж, за да се стигне до там, че „албанците не се боят повече от италианците”. Войната със Съветска Русия води до появата на комунистически групи и атентати по болшевишки маниер. В Северна Албания властта се изправя срещу силните и влиятелни байрактари и бивши привърженици на Зогу като Абаз Купи и Мохарем Байрактар. В Западна Македония бандитизмът, насочен предимно срещу българското население, достига застрашителни размери [106].
Според оценката на генералния консул Ив. Сливенски едно общо въстание в страната е изключено, поради наличието на многобройни войски. Можело обаче да се очаква засилване на атентатите и бандитизма, поради слабостта на властта. Впрочем в Албания „бандитизмът, кога повече, кога по-малко, винаги е съществувал" [107].
Според офицера за свръзка при италианското командване в Тирана полковник Велчев националистическото и комунистическото движение в Албания се засилват и организират на борба за независима Албания. Усилено се говори, че падането на правителството е предстоящо. В разговор с националистически водач на българския офицер категорично е заявено, че албанският народ се готви и организира за освобождение от италианците [108].
Поставен е и въпросът дали българите симпатизират „на тази идея за независимост
105. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 982, л. 128, 129. София, 16 април 1943 г. На 17 май 1943 г. македонският деец Й. Чкатров споделя с Жидовец, че вижда необходимост от засилване на единството между България и Хърватско. В днешните времена той е решително против всякакви мисли за автономия на Македония, която мисъл се използвала за своите цели от гърци, сърби и италианци. В днешно време, трябвало да се работи за обединение във Велика България, защото, ако се стигнело до поражение, можело да остане някаква малка България под Коста Тодоров или под комунизма. В такъв случай нямало да има никакво съмнение, че Македония и българското население в Македония завинаги ще бъдат унищожени, за което щели задружно да се погрижат сърбите и гърците. — Poslanstvo NDH u Sofiji ..., sv. 2, d. 186, р. 534. 1943, svibanj 24, Sofija.
106. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1097, л. 59, 60. Тирана, 17 август 1942 г.
107. Пак там, л. 60. Тирана, 17 август 1942 г.
108. Пак там, а.е. 1105, л. 14, 15. Тирана, 17 август 1942 г.
125
и ако се наложи преследвани от властта да избягат в България, дали ще бъдат приети".
Същевременно в северната част на страната бандитите продължават своята дейност на изнудване, грабежи и заплахи над мирното българско население [109].
Извикан на доклад в София, полковник Велчев минава през Струга, Дебър, Гостивар, Тетово и Кичево. Среща се и разговаря с местни българи. Констатира, че в крайграничната зона българското население е зле третирано от местните албански власти и е толкова изплашено, че започва да се бои да изявява своята националност. Някои търсели начин да се преселят на българска територия [110].
По сведения на българското външно министерство околийският управител на Струга повикал всички тамошни видни българи, за да подпишат една декларация, в която се изтъква: „1. че са доволни от италианските военни власти и от албанската администрация; 2. че никой не ги е гонил; 3. че са свободни да се учат на своя матерен език; 4. че всички албански власти се отнасят еднакво към всички, без разлика на вяра и народност".
Такива декларации се събират и от българското население в Стружка област. Същото станало в Дебър и околията. В декларацията се говорело за „македонска националност" и „македонци".
Във връзка с горното на генералния консул в Тирана Ив. Сливенски е наредено да направи нужните постъпки по въпроса, като изрично подчертае, че този начин на действие няма да внесе успокоение отвъд демаркационната линия, тъй като много от това, което се твърди в декларациите, не отговаря на действителността. Същевременно декларацията ще има неблагоприятен отзвук и сред общественото мнение в България, където пристигащите постоянно тревожни сведения за лошо третиране на българите в Албания определено безпокоят [111].
На 9 септември 1942 г. Ив. Сливенски отправя до председателя на Министерския съвет на Албания една паметна бележка, с която от името на българското правителство протестира против начина на действие на албанските власти — чрез различни „хитрости и заплашвания" да склонят българските първенци от Струга, Дебър, Гостивар, Галичник, Тетово и други места да подпишат една декларация, съчинена от местните власти и отправена към „македонците" или към една „македонска народност" с пасажи „относно добрите обноски на местната администрация и ползува нето с всички
109. Пак там, л. 15, 16. Тирана, 17 август 1942 г.
110. Пак там, оп. 15, а.е. 39, л. 18—22. Тирана, 11 септември 1942 г.
111. Пак там, оп. 8, а.е. 1067, л. 154. София, 4 септември 1942 г.
126
законни права и свободи" от местното българско население [112].
В отговор на това по нареждане на министър-председателя на Албания на Сливенски е връчена една паметна бележка, в която категорично се отхвърля българският протест като неоснователен. Нещо повече, изказват се „дълбоки съжаления за тоя неучтив и недружелюбен жест на българското правителство". На албанското правителство не било известно българското население да е било принудено да бяга масово от Албания, за да търси убежище на българска територия поради малтретиране от страна на албанските власти, докато напротив, албанското правителство се намирало „в необходимост да се грижи за издръжката на хиляди албански бежанци, принудени да напуснат своето огнище и всичките си имоти в България, за да се спасят от грубо насилие и погром" [113].
В заключение се казва, че „албанският народ е сигурен занапред, че е покровителствуван срещу всяка неправда от могъществото на Римската империя, в чиято орбита той влезе спонтанно като свободна сдружена държава; но той би желал да живее в сърдечно приятелство и със съседния български народ без излишни взаимни обвинения и без да се дава повод за основателни оплаквания нито от едната, нито от другата страна" [114].
Неумелата и безотговорна игра на италианците по отношение на Балканите е разкритикувана и от цар Борис. На 13 септември 1942 г. за разговор на четири очи е приет началникът на културния отдел в Министерството на външните работи на Германия Твардовски. Царят споделил, че италианците няма да се справят със ситуацията на Балканите и в близко бъдеще ще преживеят много неприятни изненади [115].
Във връзка с итало-албанско — българския граничен конфликт цар Борис изказва мнение, „че за българите албанците представляват един второстепенен народ от малоценни спекуланти, търговци на дребно и разбойници, дебнещи от засада". Извършената отстъпка от страна на България пред Албания би представлявало тежка вътрешнополитическа загуба на престиж, която ще даде извънредно неприятни отражения в други области. Той полагал неимоверни усилия да въздържи своите офицери в Македония, които енергично настояват за възмездие по отношение на албанската узурпация.
112. Пак там, л. 268. Тирана, 30 септември 1942 г.; Отношенията на България с Италия продължават да се напрегнати. В последно време се случват два тежки инциденти, когато от албанска територия в България навлизат въоръжени албански чети, между които е имало и италиански войници в цивилно облекло. Двата сблъсъка се станали около Шар планина, между Тетово и Скопие на 14 август и 8 септември. — Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 2, dok. 136, str. 61. 1942, rujan 14, Sofija.
113. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1067, л. 269. Тирана, 30 септември 1942 г.
114. Пак там, л. 269, 270. Тирана, 30 септември 1942 г.
115. NAUS, T 120/244, R. 1, Fr. 182104. Sofia, 21. IX. 1942.
127
Двете български дивизии в Македония предстояло да бъдат подсилени незабелязано с по един полк [116].
Цар Борис изразява надежда фюрерът да разбере това положение и да не го накара да отстъпи в този спор, при който правото изцяло е на страната на България, тъй като именно тук неговият престиж е силно заангажиран. Българският монарх се изказва твърде отрицателно и за личността и дейността на пълномощния министър граф Маджистрати [117].
Третирането на българското население в Албания продължава да бъде лошо. Българите не са гледани добре от официалните албански власти, а също и от албанските банди, които необезпокоявани го нападат и ограбват. [118] През октомври се събират редица статистически данни за населението в Албания. Раздадени са специални декларации, в които е трябвало ясно да се подчертае националността на лицето. Върху населението е упражнен голям натиск, за да се определи като албанско. В резултат на това всички турци се записват като албанци, а „една част от българите под страх на бъдещ тормоз са се писали албанци, сърби или македонци". Албанските власти третират сърбите от Албания много добре и ги привличат даже на работа като полицейски агенти, общински служители, учители и прочие [118].
През ноември 1942 г. е убит първенецът на българската колония в Тирана Димко Стефанов Матов, родом от Струга [119]. Обстоятелството, че убийството е извършено от органи на албанската фашистка милиция, която се ръководи от италианци и която се възпитава в противобългарски дух, според консула Ив. Сливенски, е ясно указание, че убийството е инспирирано от властта [120].
Принудено от обстоятелствата албанското правителство реагира с най-силния си коз. На уводно място в официоза в. „Томори" е публикуван апел за подпомагане на 3000 бежанци-албанци от България. Апелът е подписан от министър-председателя Мустафа Мерлика-Круя в качеството му на председател на комитета за събиране на помощи за албанските бежанци от България. Този апел, публикуван очевидно по внушение на кралското наместничество, е един официален и публичен документ, целящ да насъска албанците срещу България. Публикуването на апела един ден след погребението на Димко Матов не е случайно съвпадение. Въпросът за албанските бежанци е важен елемент в италианската пропаганда срещу България.
116. Ibidem, Fr. 182105-182106. Sofia, 21. IX. 1942.
117. Ibidem, Fr. 182106. Sofia, 21. IX. 1942.
118. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1105, л. 25—28. Тирана, 4 ноември 1942 г.
119. Димко Стефанов Матов е племенник на Христо Матов, лидер и теоретик на ВМРО и на Милан Матов, един от ръководителите на антисръбското въстание в Западна Македония през 1913 г. — Огнянов, М. Македония — преживяна съдба София, 2002, с. 149.
120. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1097, л. 105, 106. Тирана, 25 ноември 1942 г.
128
Първото, което внушава документът на всеки албанец, е „да не забравя никога, че българите са изгонили 3000 нещастни братя и не трябва да се съжалява толкова за убийството на един българин" [121].
По сведения на българския офицер за свръзка в Албания капитан Дудрев убиецът на Димко Матов е „заловен и арестуван, след това е бил освободен, повишен и награден с 30 наполеона и 1 чувал брашно" [122].
За министър-председателя Мустафа Мерлика-Круя убийството на Димко е едно „банално произшествие", каквито ставали стотици в Албания. В заключение на доклада си Сливенски оставя отговора на случилото се на компетенциите на българското правителство. Същевременно отбелязва, че след убийството „всички българи са били обзети от страх и че не ще смеят повече да манифестират техните български чувства, ще престанат да дохождат в консулството и ще се стараят да се приспособят, кой както може, към местните фактори" [123].
На 15 декември 1942 г. Б. Филов протестира енергично пред Маджистрати за албанските изстъпления и за окаяното положение на българските бежанци. Подчертава, че такова положение не може да се търпи и че всички тези албански жестокости имат най-нежелателно отражение върху отношенията не само на Албания с България, но и върху италианско-българските връзки.
Българският протест е приет за основателен. Маджистрати обещава да настоява в Рим на българите бежанци да се позволи да се завърнат по селата си. В отговор на този ангажимент Филов настоява за гаранции, че ако тези бежанци се завърнат, няма да бъдат отново предмет на изстъпления от страна на албанците [124].
Според новоназначения офицер за свръзка в Тирана капитан Дудрев, когато се говори за албанския народ, трябва да се държи сметка, че той е един народ, когото не свързват в едно цяло нито културни, нито исторически или каквито и да било други придобивки и традиции. Албанецът от Чамурия и албанецът от Косово остават чужди едни на друг, защото липсват връзките помежду им. До голяма степен това се дължи на географския характер на страната, както и на липсата на историческо минало. И макар албанският народ да е един от най-старите на Балканите, в културно отношение, както и в политическо, той е най-изостанал от всички европейски народи [125].
121. Пак там, л. 107—109. Тирана, 25 ноември 1942 г.
122. Пак там, оп. 15, а.е. 43, л. 148. Тирана, 3 декември 1942 г.
123. Пак там, оп. 8, а.е. 1097, л. 110. Тирана, 25 ноември 1942 г.
124. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с 350. София, 15 декември 1942 г.
125. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 44, л. 7. Тирана, 16 декември 1942 г.
129
С най-голямо влияние сред албанското население са нелегалните националисти, които са за напълно независима Албания. Представител на италианското правителство заплашил националистите, че ако отказват да сътрудничат на албанското правителство, в Рим ще възприемат българското становище по отношение на спорните българо-албански въпроси. Именно затова, предлага Сливенски, един по-тесен допир от българска страна с албанските националисти, „би направило и Италия да бъде по-отстъпчива по отношение на нашите искания за Стружко - Дебърско - Тетовско". Даже и да не се постигнат някакви териториални придобивки, „това би дало възможност за запазване на българския елемент в тия краища, което трябва да бъде нашата главна цел" [126].
Териториалните искания на албанците по отношение на съседите им са всъщност искания на италианците с цел да имат известни предимства на Балканите, които биха им позволили да разпространят влиянието си върху целия полуостров. В това отношение особено внимание се обръща на Черна гора, тъй като с нейното централно разположение се явява удобен пункт за действие по всички главни направления на полуострова [127].
Към края на 1942 г. политическото положение в Албания остава неопределено. Тази неопределеност според офицера за свръзка при италианското командване в Тирана капитан Дудрев е силно повлияна от външни причини с международен характер като: събитията в Африка, бомбардировките над някои италиански градове. Всичко това провокира раздвижването на политически недоволните от италианската окупация, нещо, което веднага се използва от противниците на Италия. В речи и изявления, посветени на бъдещето на Албания, Идън, Хъл и Молотов заявяват, че предвоенните граници на страната ще бъдат възстановени. На тези декларации правителството в Тирана отговаря чрез няколко статии във в. „Томори". По повод на същите изявления говори и министър-председателят М. Круя пред Висшия корпоративен фашистки съвет на 23 декември 1942 година [128].
При анализа на всички тези речи, изявления и вестникарски статии капитан Дудрев прави някои „предположения": 1. В близко време в Албания се очаквали събития от голяма важност — подаването на оставка от правителството било само началото на този процес; 2. Омразата на албанците към италианците, породена след окупацията на страната, се използвала от неприятелите на Италия за създаване на затруднения; 3. Скритата игра между Албания и Италия, респективно между правителствата им, също се използвала от противниците на Италия, за да се разхлаби връзката между
126. Пак там, л. 8, 9. Тирана, 16 декември 1942 г.
127. Пак там, л. 13. Тирана, 16 декември 1942 г.
128. Пак там, л. 113, 118—127. Тирана, 7 януари 1943 г.
130
двете кралства. Докато албанците се стремели да си извоюват повече права и свободи за сметка на Италия, то последната се стремяла да насочи вниманието на народа и правителството в друга посока — новоприсъединените към Албания земи: Косово, Чамурия и др., застрашени от съседите ѝ; 4. Скритите цели и намерения на Италия на Балканите не свършвали само с осигуряването на политическите и етническите граници на Албания, а се изразявали „и в проявяване на излишни грижи за балканските ѝ „синове".
В подкрепа на последното „предположение" капитан Дудрев изтъква отпечатаната през юни 1942 г. от италианската кралска академия книга „Освободените албански земи, т. I. Косово", в която границите на областта са означени до Митровица - Прищина - Куманово - Скопие - Гостивар [129].
Вътрешното положение в Албания се оценява като неспокойно и несигурно. Специално Южна Албания, която в по-голямата си част е била театър на военните действия през гръцко-италианската война, създава много грижи на италианските окупационни войски. В много райони стават кръвопролитни схватки между албански четници от една страна и италианските войски и албански милиционери от друга. Противомерките на италианските окупационни войски се състоят в изпращането на контрачети, съставени в повечето случаи от албански милиционери. Доколко е ефективна тази тактика показвал фактът, че „повече от месец Южна Албания е в положение почти на война" [130] .
Италианците поддържали връзка с водача на сръбските четници Дража Михайлович, с който имат споразумение за предоставяне на оръжие и осигуряване на политическа подкрепа за Сърбия след края на войната (вероятно за сметка на България). В замяна на това Д. Михайлович се задължавал да не безпокои италианците [131].
Дейността на българския генерален консул в Тирана Ив. Сливенски в подкрепа на българщината не е по вкуса на италианци и албанци. На 5 януари 1943 г. италианският пълномощен министър в София Маджистрати оказва натиск той да бъде отзован. Отстъпвайки пред италианското искане министър-председателят Б. Филов обещава да се съобрази с него в края на зимата. Италианската страна обаче не се задоволява с тази декларация, а настоява в кратък срок да се съобщи името на новия титуляр за поста в Тирана [132].
Откриването на мрежа на четниците на Дража Михайлович в Македония, която действа и отвъд демаркационната линия, мотивира германското
129. Пак там, л. 114. Тирана, 7 януари 1943 г.
130. Пак там, л. 114, 115. Тирана, 7 януари 1943 г.
131. Пак там, л. 116. Тирана, 7 януари 1943 г.
132. Пак там, оп. 8, а.е. 1190а, л. 2. София, 5 януари 1943 г.
131
разузнаване да предприеме усилия за разширяване на дейността и мрежата си на албанска територия. Във връзка с това от ръководителя на бюрото на абвера в София д-р Делиус са дадени съответни разпореждания на регионалната служба на проф. Зауер [133].
При посещението си в Албания проф. Зауер се придружава и от представителя на външно министерство в Битоля д-р Драгомир Димитров. Групата посещава Стружко и Корчанско. В манастира „Св. Наум" върху главната порта бил поставен надпис на албански език. В църквата надписите са запазени, както и апартамента на сръбския крал Александър, кулата и параклиса с всички сръбски надписи. От библиотеката обаче всички стари славянска и гръцки книги са изчезнали, с изключение на няколко сръбски. Игуменът на манастира по произход руснак, повикан на времето от Атон, през лятото на 1942 г. е убит. На негово място е назначен за игумен свещеник от Поградец, който твърдял, че е албанец, но според д-р Димитров вероятно бил от цинцарски произход. В манастира имало една книга, където посетителите се разписвали за направени дарения. Страниците „обаче на които са се подписвали наши българи посетители, прибавяйки по няколко думи на възторг за обединеното отечество и за монастира — са зачертани" [134].
По информация на д-р Д. Димитров от Тирана „всички албански среди, от италианските приятели до италианските врагове, считали, че при сегашната война и настоящето положение, в което се намира Албания — тя може да води само политика на изчакване, още повече, че изходът на войната не бил известен”. Една победа обаче на Англия и нейните съюзници би възстановила Югославия в старите ѝ граници, което означавало загубата за Албания най-малко на Косово. При това положение в Тирана се считало, че една победа на Оста ще е по-благоприятна за Албания [135].
Самото присъединяване на Македония към България според албанците щяло да означава и окончателно присъединяване на Косово към Албания. Именно поради това водачите на албанската националистическа интелигенция и някои видни лица в Тирана считали, че „между България и Албания би било необходимо да съществуват приятелски и добросъседски отношения от еднакъв интерес за двете страни". В Тирана нямали никакви териториални аспирации спрямо някои области в Македония. Териториалните аспирации върху Македония всъщност били плод не на албанската, а на италианската политика, одобрена от някои албански шовинисти.
Тази информация според д-р Димитров обаче не се връзвала с шовинистичната пропаганда на в. „Томори" против България и българите, в резултат
133. Пак там, а.е. 1106, л. 3, 4. Битоля, 16 януари 1943 г.
134. Пак там, л. 5—8. Битоля, 17 януари 1943 г.
135. Пак там, л. 9, 10. Битоля, 17 януари 1943 г.
132
на което лошото им третиране в Западна Македония продължава [136].
Когато в края на ноември 1941 г. правителството на Шефкет Верлаци е заменено с това на Мустафа Мерлика-Круя положението в Албания е вече твърде неблагоприятно за италианците. Фактически новият министър-председател търси от италианците концесия, а пред албанците развява знамето на външната опасност: сръбска, гръцка и българска, за да оправдае присъствието на италианските войски в Албания. В това отношение Круя се явява изразител на самата италианска политика чрез провежданата от него линия на еднакво зачитане на личната уния с Италия, която не трябва да се накърнява нито от италианска, нито от албанска страна. Провеждайки своята политика неумело и тиранично Круя скоро компрометира управлението. При това положение въпросът за оставката му се поставя още през август 1942 г., но нито една от консултираните тогава фигури не се съгласява да поеме толкова тежко наследство [137].
Първото посещение на генералния консул Ив. Сливенски при новия албански министър-председател Екрем Либохова преминава в сърдечна обстановка и взаимни уверения за приятелски отношения между двете страни. Българският дипломат се възползва от декларираната добронамереност и поставя въпроса за нерадостната съдба на българското население в Дебърско и Преспа. Наред с общата несигурност в Дебърския край, споменава и за многобройните арести в Преспанските села, „където десетки българи са били осъдени от специални полицейски комисии, заради „пропаганда в полза на България" или под предтекст на комунистическа пропаганда". На албанския премиер е разяснена българската позиция, че макар Италия да ръководи външната политика на страната, албанското правителство има интерес и трябва да полага грижи за създаването на добри отношения с България и в тази връзка носи своята отговорност, защото едно влошаване на отношенията „не ще има добри последствия преди всичко за самата Албания" [138].
За разлика от предшественика си Круя, Либохова се държал много предпазливо и сдържано; явно „неговата главна грижа не са трудните и неразрешими албански държавни работи, но неговото лично положение и лично спокойствие". Според Сливенски Либохова изглеждал твърде хитър, за да си създава излишни неприятности с едно вътрешно безизходно положение. При първа възможност щял да се оттегли от управлението [139].
Духът на италианските войски в Албания с всеки изминат ден пада поради
136. Пак там, л. 10, 11. Битоля, 17 януари 1943 г.
137. Пак там, а.е. 1192, л. 6—9. Тирана, 24 януари 1943 г.
138. Пак там, л. 10, 11. Тирана, 25 януари 1943 г.
139. Пак там, л. 11. Тирана, 25 януари 1943 г.
133
събитията в Африка и самата Италия. Въпреки загубването на всякаква вяра в крайната победа и очаквания с нетърпение край на войната, капитан Дудрев констатира, че „разположението на италианските и албанските войски не е с оглед защищаване на Албания от един евентуален десант или въоръжен бунт в страната, а с оглед на едно завоевателно настъпление към Битолското поле и долината на р. Вардар" [140].
Политическото положение в Албания продължава да е нестабилно. Само след месец съществуване правителството на Екрем Либохова е сменено от правителство начело с Малик Бушати, бивш министър на вътрешните работи в правителството на Шефкет Верлаци [141].
В декларация новото правителство съобщава някои от концесиите, дадени от италианска страна. Двете правителства ще контактуват посредством делегати, имащи седалище в Рим и Тирана, поради това представителят на краля в Албания ще упражнява само кралски прерогативи. Албания щяла да получи право да назначава в някои страни дипломатически чиновници. Предстои и създаването на албанска дивизия в състав от около 15-20 хиляди войници. Жандармерията, полицията и пограничната митническа стража щели да станат напълно албански, командвани от албански офицери. Декларацията на правителството съдържа още нещо: албанското правителство и албанският народ поемали тежка отговорност — след като Италия предоставила тази концесия. На свой ред „Албания трябвало да докаже, че заслужава това доверие" [142].
По сведения на германската разузнавателна служба положението в Албания е нестабилно. В Южна Албания в областите Аргирокастро и Валона италианците губят контрол. Германският консул в Тирана даже изказал мнение, че „достатъчно е англо-американците да направят един десант с 300 души, за да въстане цялото население на Южна Албания и да изгони италианците" [143].
С оглед на това несигурно положение е и недоверието на германската разузнавателна служба, че италианците ще могат да се справят с един евентуален десант в областта на Корфу и по адриатическия бряг в Южна Албания и Северна Гърция. По мнение на разузнаването присъствието на германски войски в Южна Албания, независимо от политическата страна на въпроса, е необходимост. Анализът на германското разузнаване се основава и на факта, че „България, чието внимание в един такъв момент ще бъде привлечено от Турция, не би могла да действува напълно ефикасно в тази област,
140. Пак там, оп. 15, а.е. 49, л. 31—36. Тирана, 5 февруари 1943 г.
141. Пак там, оп. 8, а.е. 1106, л. 37. Битоля, 17 февруари 1943 г.
142. Пак там, а.е. 1192, л. 21—24. Тирана, 24 февруари 1943 г.
143. Пак там, а.е. 1097, л. 150—154. Скопие, 26 февруари 1943 г.
134
че на италианските войски в Албания не може сериозно да се разчита, поради което ако германското командуване не вземе своевременно мерки срещу подобна евентуалност по южната част на адриатическото крайбрежие в Южна Албания и Северна Гърция, ще трябва да се търси даването на решителен отпор някъде на река Сава" [144].
От германска страна е констатирано още, че италианските власти в Албания продължават да подхранват и изкуствено да насаждат сред албанците искания за части от Македония, както и да ги плашат с „някакви агресивни български намерения". Всичко това с цел да не се създадат предпоставки за разбирателство между албанци и българи [145].
Във връзка с положението в Македония от страна на италианското разузнаване е споделено, че предстои „да се влезе във връзка с автономистите и сепаратистите, които да се подпомогнат с оръжие и пари, за да образуват чети срещу комунистическите такива". По сведения на германското разузнаване в Тирана италианците имали доста сръбско оръжие, така че не била изключена възможността такова оръжие да е било предоставено и на комунистическите чети в Македония [146].
По сведения на един от секретарите на италианската легация в София — албанеца Атлас Кочи [147] в България имало около 220 000 албанци. От друга страна в Албания останали само около 60 000 българи. Тези данни са опровергани на 10 март пред хърватския пълномощен министър Жидовец от инж. Ночев от Битоля. Според него в Албания са останали около 180 000 българи, подложени на страшен терор от албанци и италианци. Този терор не се вършел официално, но все пак властите го търпели. Всичко това се вършело с очевидната цел българското население да се изтреби или прогони от тези райони. Като особено ярък пример инж. Ночев посочва случая със село Тресонче, където албанските разбойнически банди изнудват населението и убиват няколко българи, след което цялото население побягнало на българска територия. В последно време албанският терор още повече се увеличил. Що се отнася до твърдението на Кочи, че в България има около 250 000 албанци, инж. Ночев твърди, че това е невъзможно и до този брой може да се достигне, ако към албанците се прибавят и турците, цинцарите, власите и сърбите [148].
144. Пак там, л. 155. Скопие, 26 февруари 1943 г.
145. Пак там, л. 156. Скопие, 26 февруари 1943 г.
146. Пак там, л. 157. Скопие, 26 февруари 1943 г.
147. Атлас Кочи е секретар на бившата албанска легация в София. Останал в България след окупацията на Албания от Италия, той е приет на служба в италианската легация със задача да се занимава с въпросите на бившите албански поданици в България. — NAUS, Т 120/244, R. 1, Fr. 182268. Sofia, 22. XII. 1942.
148. Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 2, dok. 158, str. 240. 1943, ožujak 13, Sofija.
135
Според информация на капитан Дудрев вътрешното положение на Албания става неудържимо, въпреки предприетите жестоки мерки за потушаване на бунтовете. Рим продължавал да прилага политиката на разделяне и взаимно изтощение вътре в страната и по границите ѝ. Умишлено създадените инциденти по черногорската граница не били ликвидирани, такива се подготвяли и към демаркационната линия с България. Напоследък освен албанците от спорните с България райони, Италия се стремяла да организира и въоръжи и сърбите и сърбоманите, които да са в помощ на албанците, ако българите пристъпят към окупация на Западна Македония [149].
Идеята за отхвърляне на италианската окупация на Албания е назряла. Не било изключено такъв опит да се предприеме при евентуален въоръжен конфликт между България и Турция. Вярвало се още, че при един опит за отхвърляне на италианците България като съюзник по линия на Оста би използвала случая да окупира Дебърско, Стружко, Кичевско и долината на Горни Вардар [150].
За подобряване на положението на българите обаче изгледи няма. Албанската власт, насъсквана от италианските официални власти, се отнася жестоко спрямо българското население. Безпричинните арести, обиските, налагането на глоби и актове, нанасянето на побой са обичайна практика [151].
Според известия на българския генерален консул в Тирана в последно време положението в Албания станало извънредно тежко. Имало опасност да започне общо албанско въстание против италианците, което идвало като последица от недоволството от италианската политика. Положението в цяла Албания се влошавало, а Драч се оценява като удобен обект за евентуален английски десант.
Коментирайки тази информация от Тирана, хърватският пълномощен министър Жидовец изказва мнение, че българската политическа общественост, познавайки положението в Албания, не приема италианската пропаганда, която се стреми да прикрие истинското положение в страната [152].
На 13 май привършват военните действия в Тунис. След поражението при Ел Аламейн и особено след стоварването на англо-американските войски в Алжир, съдбата на африканския корпус е решена. Овладяването на Северна Африка от съюзниците е сигурна база за предприемане на нападение срещу Европа. Според пълномощния министър Д. Караджов от трите направления — френско, италианско и балканско — като най-вероятно за нападение изглеждало второто. Поради това една хипотеза за предстоящо нападение
149. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1098, л. 15, 16. Тирана, 15 март 1943 г.
150. Пак там, д. 16. Тирана, 15 март 1943 г.
151. Пак там, д. 21—23. Тирана, 15 март 1943 г.
152. Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 2, dok. 159, str. 248. 1943, ožujak 20, Sofija.
136
срещу Балканския полуостров отстъпва на заден план [153].
След ликвидирането на африканския фронт настроението в Албания е повишено. Правителството на М. Бушати дава оставка и на 12 май 1943 г. Е. Либохова полага отново клетва като министър-председател. Либохова вече е бил начело на едно правителство, което просъществува само 25 дни, от 19 януари до 13 февруари 1943 година [154].
В средата на месец май представител на албанските националисти прави сондажи при българския офицер за свръзка в Тирана. Албанците искат да получат оръжие от България. Капитан Дудрев уверил албанския представител, че български войски няма да окупират Албания. Оръжие е отказано да се даде. От разговора става ясно, че албанският комитет разполага само в Дебърско с 45 000 пушки и в удобен момент италианците щели да бъдат изгонени от страната. На разбойническите главатари щяло да бъде наредено да не закачат българското население [155].
В Албания все по-активно се намесва един нов елемент — германският интерес. Докато преди от италианска страна се е гледало на този германски интерес с неодобрение и мнителност, сега е налице известна промяна. В Тирана от известно време има германски офицер за свръзка с италианското командване, а ръководителят на германската разузнавателна служба в Македония проф. Зауер премества седалището си в албанската столица. През последните два месеца проф. Зауер провел редица срещи с албански националистически водачи, пред които изтъква, „че Германия не е забравила Албания, че се интересува от нейната съдба, както и че сегашното състояние не може да се счита за окончателно, но то не може да се промени докато трае войната и че след нейното свършване албанският въпрос отново ще се сложи, за да получи едно задоволително разрешение за албанците". Дотогава обаче „националният фронт" не трябвало да създава затруднения [156].
Всички тези действия на емисари на Третия райх се оценяват от българска страна като начало на промяна на германското становище спрямо албано-българските и итало-българските отношения по демаркационната линия, което не е в български интерес [157].
В един от първите си доклади от Тирана новият царски генерален консул К. Бояджиев дава своята оценка на албанската действителност. Всъщност албанските кабинети „особено от М. Мерлика-Круя насам съвсем не
153. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 37, л. 140—154. Рим, 31 май 1943 г.
154. Пак там, оп. 8, а.е. 1106, л. 129, 130. Битоля, 18 май 1943 г.
155. Пак там, оп. 15, а.е. 56, л. 63—65. Тирана, 16 май 1943 г.
156. Пак там, оп. 8, а.е. 1106, л. 130—132. Битоля, 18 май 1943 г.
157. Пак там, л. 133, 134. Битоля, 18 май 1943 г.
137
са толкова марионетъчни, колкото могат да изглеждат на пръв поглед". Италианско-албанското съжителство се оценява от българския дипломат, като еднакво полезно и обещаващо и за Италия, и за Албания. Това прекрасно се разбирало от всички албанци,
„дори и от ония, които сега са нелегални и забягнали по гори и планини. Албанците критикуват и саботират италианците и дори се борят с оръжие в ръка срещу тях, но в тая борба винаги има известни рамки, които никога не се надхвърлят. Както в албанските правителства, така и в албанския обществен живот има нещо изкуствено и същевременно твърде загадъчно и дори непонятно. Тая загадъчност е важно и може би много необходимо защитно средство в борбата за самозапазване на албанския народ. Със своя верен първобитен инстинкт, албанският народ чувствува гранднозността и сериозността на днешния световен конфликт и се страхува да не изгори в него. Оттук и стремежът му да прибягва до всички най-скрити средства, само и само да може да надживее днешната страшна буря. У албанците всичко е изкуствено, престорено, неискрено и дори загадъчно: такова е и италофилството им, такова е и тяхното англофилство или американофилство или съветофилство. Албанците без разлика на политически убеждения и на верски различия, имат една единствена и върховна цел: да минат моста, да се запазят и спасят. Марионетъчното в албанската действителност е застъпено както в правителствата, които се редуват едно след друго на по-големи или по-малки интервали, така и в самото грубо и сиво албанско легално и нелегално катадневие. В правителствата има марионетки, които служат да заблуждават италианците, а в планините има други марионетки, предназначени да заблуждават англичаните, американците или болшевиците" [158].
На 3 юли в Тетово са избити най-зверски богатия местен българин Юрдан Кузманов и цялото му семейство: жена, дъщеря и син [159]. По този повод офицерът за свръзка в Тирана пише с болка и огорчение:
„Има хора, които предчувствайки, че ще ги сполети голямо нещастие, са готови да направят всичко, щото то да сполети и другите. Италианската фашистка политика на Балканите е типично изражение на горното. Всякакви средства и начини за подобрение положението на българското население под албанска (италианска) власт на базата на взаимно разбирателство са изключени. Не са деянията на мирните българи, които нарушават реда и сигурността на „империята", а тяхното присъствие в пределите ѝ. И докато „империята" не изчезне от полуострова или българите от пределите ѝ няма да настъпи никаква промяна в положението на българите" [160].
158. Пак там, а.е. 1192, л. 57—60. Тирана, 25 май 1943 г.
159. Пак там, оп. 15, а.е. 59, л. 12. Тирана, 9 юли 1943 г.
160. Пак там, оп. 8, а.е. 1194, л. 51. Тирана, 14 юли 1943 г.
138
5. Преговорите по демаркационната линия
В началото на октомври 1942 г. са определени делегациите, дневният ред и всички процесуални въпроси от страна на Италия и България във връзка с предстоящите преговори по определяне на демаркационната линия в Западна Македония. Начело на италианската делегация е генерал Л. Далмацо, командващ Девета италианска армия, а на българската генерал В. Бойдев, командващ Пета армия [161].
161. Гошев, Д. Из документалните записки на о.з. подполковник Вълко Антонов Яначков за териториалното разграничение между България и Италия във Вардарска Македония 1942-1943 г. — В: Македонски преглед, № 3, 2004, с. 115, 116;
По данни на българските административни власти, извлечени от местните регистри, присъединената към България част от Македония през 1941 г. има приблизително 1 073 061 жители. От тях българи са 625 941, турци, албанци, цигани и др. — 185 457, сърби — 248 663, евреи — 8 000, цинцари и др. — 5 000. — Сирков, Д. Българският национално-териториален проблем по време на Втората световна война. В: Българската народност и нация през вековете. Материали от научна конференция. Ч. 2, София, 1988, с. 132.
По сведения на Географския институт цялата територия на югославската част от Македония (без Срумишко) е 22 085 кв. км, а частта от Западна Македония, присъединена към Албания, е 3 842 кв. км. — ЦДА, ф. 258к, оп. 2, а.е. 3499, л. 1. София, 28 януари 1942 г.
От Охридската околия на бивша Югославия отвъд демаркационната линия под италианска окупация при албанска администрация остават 38 селища. В тях населението е изцяло българско. Само около 1%. т.е. няколко семейства са албанци или турци. Единственото селище, където няма българи — това е край манастира „Св. Наум".
Положението на българското население в Охридско отвъд демаркационната линия е сравнително търпимо, с изключение на големите затруднения и лишения от стопанско и материално естество. Албанската пропаганда, следствие липсата на местни албанци, не намира изходни точки за развитие, поради което не дава резултат. — АМ, ф. Областна дирекция Битоля, л. 335. Битоля, 5 септември 1942 г.
Стружко се състои от 44 селища. В тях българското население е компактна маса и възлиза на около 63%. Албанското и мюсюлманското население възлиза на около 31%, а власите са 6%. По сведения на Областната дирекция в Битоля положението на българите под италианска окупация е търпимо, но е необходимо да се подпомогне изхранването му в края на зимата и през пролетта. В Стружко албанската пропаганда е доста дейна и при провеждането си има пълната подкрепа и съдействие на италианците. Откриват се албански училища в Струга — основно и търговско. На българчетата, учили през предходната година в Охрид. Рссен и Битоля, се забранява повече да учат там. Молбите да се отмени това решение не са уважени. Нещо повече, около 300 българчета са записани в албански училища. — Пак там, л. 346. Битоля, 16 септември 1942 г.
В Галичко българското население е компактно и представлява около 67% от цялото население. В Дебърския край българите са около 41%, а албанците около 40%. В Гостиварско българското и албанското население е почти по 50%. Положението на населението не е добро. Поради планинския терен в района земеделието е слабо развито, затова и населението в голямата си част е „печалбарско". Изключителните условия затрудняват гурбетчийството, поради което населението е принудено да се изселва. Освен това друга причина за този процес е върлува нето на разбойнически банди „качаци", както и на албански националистически чети от привърженици на Зогу, които тормозят, отвличат и ограбват преди всичко българското население. — Пак там, л. 331, 332. Битоля, 5 октомври 1942 г.
Положението на българското население отвъд демаркационната линия с Албания достатъчно точно се илюстрира от доклада на областния училищен инспектор на Битоля К. Църнушанов. Всеки ден през границата към Охрид преминават със и без разрешение изгонени хора, едва сварили да вземат някаква покъщнина. Времето щяло да покаже „дали българската държава прави добре дето търпи това варварско проявление към българите отвъд или трябва да счете предизвикателствата за достатъчни, за да протестира енергично и да се организира още по-енергично, по едни или друг начин защитата на тия българи". — ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1067, л. 194, 195. Битоля, 10 октомври 1942 г.
139
Информация за предстоящите в Тирана българо-италиански преговори по демаркационната линия своевременно е предадена на германската легация в София [162]. Във връзка с преговорите началникът на българския щаб на войската отправя молба да бъде предоставена една карта с описание на Виенската линия. Спазвайки изричното указание на фон Рибентроп да не взема отношение по българо-италианския спор за демаркационната линия, Бекерле моли за указание по този въпрос [163].
На 15 октомври на германския военен аташе в София е съобщено от щаба на войската, че италианците поставят нови искания, за да започнат преговорите по граничната линия. България била изтеглила намиращия се западно от Горно село пост. Сега станало известно, че преди да започнат преговорите, италианският командващ в Албания заявил, че българите трябва да изтеглят допълнително и своите постове от хребета на Коджа Балкан до мястото на техните зимни позиции от миналата година [164].
България е неприятно засегната от факта, че преди започването на преговорите се поставят нови искания. В София имало мнение да се отклони искането на италианците, дори и да не му се отговори.
Ако се изпълнело новото италианско искане, мината с хромни залежи „Езерина", експлоатирана от фирма „Круп”, щяла да остане на албанска територия. На тази мина, от особено значение за германската военна индустрия, досега винаги е имало български пост [165].
На запитването на германския военен аташе в София до командването на Вермахта дали може да удовлетвори желанието на началника на щаба на българската войска за предаване на една карта с Виенската линия е
162. NAUS, Т 120/244, R. 1, Fr. 182126. Sofia, 7. X. 1942; На 8 октомври 1942 г. германският военен аташе X. Брукман осъдил пред Жидовец италианската политика на Балканите с най-остри думи. В отговор на това Жидовец запитал, има ли нещо вярно в твърдението, че през пролетта на следващата година се очаква Италия да сключи сепаративен мир. — Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 2, d. 138, p. 75, 76. 1942, listopad 10, Sofija.
163. NAUS, T 120/244, R. 1, Fr. 182121. Sofia, 1. IX. 1942.
164. Ibidem, Fr. 182128-182129. Sofia, 15.X. 1942; Село Горно село се намира на 20 км източно от гр. Призрен. — Попов, генерал-лейтенант Ив. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. Ч. 1. Дейност на българското главно командване от 1939 г. до започването на Отечествената война срещу Германия 1944 г. София, 1993, с. 130.
165. NAUS, T 120/244, R. 1, Fr. 182129. Sofia, 15. X. 1942.
140
отговорено, че „първоначално Виенската линия е била нанесена на карта с мащаб 1:1 000 000 и при пренасянето ѝ върху изпратената в София на 7 октомври карта с мащаб 1:100 000 тя представлява линия с широчина 2 см". Това нанасяне в никакъв случай не можело да бъде тълкувано като окончателно споразумение. Изпратената карта можело да бъде показана ва българите и италианците, след като изрично им се подчертае горното.
Изпращайки тази информация в Берлин, Бекерле пита дали външното министерство е съгласно с това, тъй като става въпрос за едно дипломатическо действие и тъй като предаването на картата противоречи с даденото по-рано указание Бекерле да се въздържа напълно в бъдеще по въпросите, свързани с мина „Езерина" [166].
На 19 октомври 1942 г. българската комисия за определяне на демаркационната линия между Албания и България, начело с генерал Бойдев, пристяга в Тирана. Комисията започва определянето на линията от север на юг, като италианците настояват границата да започва от връх Св. Илия, който е триграничен пункт. От българска страна се настоява този пункт да бъде окончателно определен в съгласие с германците. Линията източно до Качаник слиза на кота 554, като Качаник остава на българска територия. Италианците приемат всички коти до мината „Езерина". Главният спор е за връх Конярник, на изток от Кичево. От италианска страна се оспорва и връх Въртешка на югозапад от Ресен [167].
На следващо заседание смесената комисия постига съгласие по демаркационната линия от кота Св. Илия до кота 1624 (16 км на изток от Дебърско) и от Охридското езеро, южно от Охрид до старата гръцко-югославска граница при кота 2334. По спорните въпроси е взето решение комисията да се събере отново на 4 ноември в Скопие [168].
Подписването на постигнатото благоприятно за България споразумение се отлага в последния момент поради разногласие по точка втора, за която италианците настояват за своя редакция: „Комисията е единодушна да изтъкне, че характерът на демаркационната линия е изключително военен т.е. без каквото и да е отношение към бъдещите граници между двете страни". Италианският генерал изтъква, че искането за чисто военния характер на демаркационната линия, както и че тя не предрешава въпроса за бъдещите граници между България и Албания, се дължало на натиска на албанското
166. Ibidem, Fr. 182130. Sofia, 17. Х. 1942; Българската делегация за уточняваме на Виенската линия заминава през октомври 1942 г. за Тирана. Според меродавен италиански източник по голяма част от въпросите било постигнато предварително съгласие. — Ibidem, Fr. 182142. Tirana, 26. Х. 1942.
167. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 40, л. 176. Тирана, 21 октомври 1942 г.
168. Пак там, а.е. 41, л. 1. Тирана, 24 октомври 1942 г.
141
правителство, което изглежда иска да остави въпроса за границите открит [169].
На 26 октомври 1942 г. завършва първото заседание на българо-италианската погранична комисия. От работата в комисията става ясно, че италианците не ще отстъпят от заетите територии в западната част на Македония и градовете Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга ще останат под албанска власт. Това е и причината официален протокол за проведените преговори да не се подпише [170].
На 28 октомври 1942 г. българският пограничен пост № 3 започва изграждането на своя зимен заслон на 8 км североизточно от Тетово. В същото време в Тетово се появил един взвод италиански пехотинци, водени от лейтенант, който поискал незабавно освобождаването на този пост, тъй като по неговите думи, принадлежал към италианска територия. Българският офицер съобщил, че изпълнява заповед. Въпреки това, след известно време италианците откриват огън, на който по заповед българите също отговарят. И двете страни дават по няколко жертви, има и ранени.
Поведението на италианците в момент, когато се водят преговори за установяване на демаркационната линия, отново засилва напрежението в българо- италианските отношения [171].
По информация на главния секретар на външно министерство Д. Шишманов, предадена на Бекерле, преговорите в Тирана довели по повечето от въпросите до споразумение. Различия в мненията съществували само по някои точки [172].
По отношение на демаркационната линия от пункт 1624 до Охридското езеро не е постигнато съгласие. Италианците предлагат да отстъпят един планински терен югозападно от Гостивар. Това обаче не е прието, тъй като този район е населен само с албанци и тази отстъпка би утежнила защитата на демаркационната линия от българска страна. Източно от Кичево италианците претендират за един район с 18 български села с около 6 000 жители. Българското правителство отказва да отстъпи този район на италианците, тъй като това е чисто български район. Североизточно от Охрид италианската делегация предлага Виенската линия да бъде изместена на около 10 км напред в българския район. Българското правителство отхвърля и това предложение, тъй като по принцип не желае да допусне такава голяма промяна на Виенската линия и поради това, че намиращите се в този район
169. Пак там, л. 2. Тирана, 24 октомври 1942 г.
170. Гоцев, Д. Цит. съч., с. 121.
171. NAUS, T 120/244, R. 1, Fr. 18244-182145. Sofia, 31. X. 1942.
172. Ibidem, Fr. 182147. Sofia, 4. XI. 1942.
142
гори са нужни за населението на Охрид и Ресен. [173]
Италианското правителство поискало в протокола да се приеме един член, в който специално се изтъква, че установената сега демаркационна линия има изключително военен характер и в никакъв случай не предрешава установяването на бъдещата граница между двете страни. Българското правителство отказва да приеме този член. Определено е следващият кръг от преговорите да продължи на 7 ноември в Скопие [174].
Във връзка с демаркационната линия граф Маджистрати предава във външно министерство, че по изричното желание на дуче е дадено нареждане на италианската делегация да включи и района на Пещани на юг от Охрид в българска територия, така както е било уговорено по време на посещението на министър-председателя Б. Филов в Рим предишната година. Тази поправка обаче трябвало да стане едва след постигане на споразумение по всички други въпроси във връзка с демаркациионната линия [175].
Смесената българо-италианска комисия за определяне на демаркационната линия между Албания и България се събира отново в Скопие и провежда заседания от 8 до 26 ноември 1942 г. От италианска страна е поискано Кичевския и Брежанския сектори да се разглеждат като едно цяло. Очевидно идеята е да се създаде възможност за компенсации между тия два сектора. Българската изходна позиция по целия сектор от кота 1096 до Охридското езеро е заетата от българските войски линия. При така поставените искания в Албания попадат 14 села, които според статистиката са с преобладаващо българско население от около 5 000 души, както и с. Брежани с околните гори, от които се продоволстват Охрид и Ресен [176].
Италианската теза е аргументирана с топографския принцип — да се следват най-високите върхове и била, както и с нуждата да се даде повече въздух на Кичево. Всъщност истинските им съображения са повече стратегически. Те искат да заемат на всяка цена връх Конярник, а в Брежанския сектор — да навлязат дълбоко по билото на Плакенската планина, за да държат в клещи Охридския простор [177].
Българската теза изтъква етнографския принцип: населението в областта е българско, приобщено е вече политически, административно и стопански към България и интересите му налагат оставането му на българска територия. Отделянето на чисто български села и присъединяването им към
173. Ibidem, Fr. 182148-182149. Sofia, 4. XI. 1942.
174. Ibidem, Fr. 182149. Sofia, 4. XI. 1942.
175. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 342, 343. София, 7 ноември 1942 г.
176. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 45, л. 99, 100. София, 14 декември 1942 г.
177. Пак там, л. 100. София, 14 декември 1942 г.
143
Албания ще създаде смут сред българското население край границата и ще има за последица нови инциденти. Като се има предвид режимът на преследване, на който са подложени българите в Албания, с нищо не би могло да се оправдае пред българското обществено мнение отстъпването на чисто български населени места на Албания [178].
На 17 ноември 1942 г. граф Маджистрати съобщава във външното министерство, че в общи линии при преговорите в Скопие щяло да бъде постигнато съгласие, обаче италианската делегация получила категорични инструкции от генерал Далмацо да не отстъпва по въпроса за демаркационната линия при Кичево. Българското предложение линията да мине през долината било неприемливо, понеже създавало възможности за военни инциденти. Ето защо линията трябвало да мине по билото. Италианците се отказвали от предложената компенсация в северната част на пограничната територия. Що се отнася до повдигнатия въпрос за отстъпване на територия при Охрид, италианците смятали въпроса за лесно уредим.
След информацията на граф Маджистрати Б. Филов инструктира генерал В. Бойдев по телефона, че ако италианците много настояват за изменение на демаркационната линия при Кичево, българската делегация да отстъпи, обаче срещу съответни компенсации при Охрид. Българската делегация да не скъсва преговорите, ако италианците се покажат неотстъпчиви, а да остави тази инициатива на противната страна [179].
Временното прекъсване на преговорите в Скопие е поискано от българска страна. Министър-председателят Б. Филов изказал пред Бекерле своята надежда за германска подкрепа пред италианците. В изпълнение на инструкция от Берлин легацията обаче се държи напълно резервирано по въпроса за българо-италианските преговори [180].
Италианската делегация все още се намира в Скопие, когато междувременно започват разговори по същия въпрос между Б. Филов и италианския пълномощен министър [181]. На срещата е уговорено окончателно споразумение за Кичевския и Брежанския сектори. В Кичевския сектор се възприема италианската линия, като по този начин девет села с около 2 700 души минават в Албания, а пет остават в България. В замяна италианците отстъпват
178. Пак там, л. 101. София, 14 декември 1942 г.
179. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война..., с. 345. София, 17 ноември 1945 г.; На 17 ноември 1942 г. Филов е записал в дневника си, че преговорите, които се водят с италианците за демаркационната линия, рискуват да пропаднат. В участъка срещу Кичево били направени доста отстъпки, но италианците искали повече, макар населението в този участък да е чисто българско. — Филов, Б. Цит. съч., с. 540.
180. NAUS, T 120/244, R. 1, Fr. 182167. Sofia, 21. XI. 1942.
181. Ibidem, Fr. 182176. Sofia, 22. XI. 1942.
144
с. Голямо и Мало Църско с население около 1 800 души [182].
Третото заседание на смесената българо-италианска комисия се провежда от 11 до 30 март 1943 г. отново в Тирана със задача да установи останалата част от демаркационната линия, включително и през Охридското езеро [183].
На 17 март с телеграма до министър-председателя генерал Бойдев съобщава, че отказва да подпише протокола, „защото италианците смятат демаркационната линия по самия бряг на Охридското езеро, без да дадат да се използуват водите". При такова положение населението щяло да е по-доволно да остане под албанска власт, за да лови риба, отколкото да мине към България, без да може да влиза в езерото. Бойдев моли за инструкции дали да подпише при такива тежки условия [184].
Със следваща телеграма до Б. Филов генерал Бойдев предлага от българска страна да се иска една четвърт от водната площ на езерото, пропорционално на българския бряг. Това становище е било застъпено от него, но е отхвърлено от представителя на италианския министър на външните работи [185].
Италианците отново бавят, този път с аргумента, че нямат инструкции от Рим. В отговор на това Бойдев предлага на Филов в случай, че италианците откажат да разискват, преговорите в Тирана да се прекъснат, а българската делегация да си замине [186].
Неотстъпчивостта на италианците по въпроса за Охридското езеро ангажира и пълномощния министър Д. Караджов. Българското становище е изложено подробно на министър Л. Пиетромарки. Той моли работата по приемането на сухопътната демаркационна линия да продължи, „като делимитацията на водите на Охридското езеро се извърши в най-скоро време заедно със свързания, според италианското становище, с него въпрос за право на риболов в полза на България и хидравличните постройки, резервирано за Албания".
С това, според Караджов, въпросът за определяне на делимитационната линия нямало да бъде предрешен. Пиетромарки моли за няколко дни отсрочка на преговорите, за да съгласува въпроса с мненията на специалистите и албанското правителство. Изказва и лично мнение, „че риболовът не трябва да бъде ограничен само във водите на езерото под български суверенитет, а да се извършва съгласно специална спогодба дори извън тези води" [187].
182. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 45, л. 101, 102 София, 14 декември 1942 г.
183. Гоцев, Д. Цит. съч., с. 122.
184. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 50, л. 176. Тирана, 17 март 1943 г.
185. Пак там, а.е. 51, л. 58. Тирана, 19 март 1943 г.
186. Пак там, л. 86. Тирана, 21 март 1943 г.
187. Пак там, л. 103. Рим, 23 март 1943 г.; л. 115. Рим, 24 март 1943 г.
145
Следващият ход на италианците е да съобщят в смесената комисия, че въпросът за демаркационната линия в Охридското езеро е отнесен до италианския пълномощен министър в София и не може да се разисква в Тирана. Предлагат още да се подпише отделен протокол за приключването на работата относно участъка „Св. Илия" — кота 1044 със забележка, че окончателният протокол може да се подпише само след като се уреди въпроса за Охридското езеро [188].
На 26 март Пиетромарки съобщава на Караджов, че италианското правителство настоява за подписване на протокола за демаркационната линия от смесената комисия в Тирана и е съгласно с желанието на българското правителство незабавно да се пристъпи към разрешаване на висящите въпроси, засягащи Охридското езеро.
Сухопътните граници на клина при Охрид, върху който италианското правителство е признало суверенитета на България, били вече уточнени. За уточняване остават три въпроса: 1. Определяне на съответните водни повърхности като част от демаркацията, без това да предрешава точното определяне на границата; 2. Уреждане правото на риболов от крайбрежното население; 3. Признаване правото на Албания да разполага с водите на Охридското езеро за построяване на водноелектрически съоръжения [189].
По-късно на същия ден Караджов развива българското становище пред Пиетромарки, началника на отдела за Албания и юрисконсулта на Министерството на външните работи. Българското становище за пропорционално определяне на ползваните от България води да стане на базата на пропорционалното владеене на бреговата ивица е възприето по принцип. Обещан е и бърз отговор [190].
Същия ден надвечер третият секретар на легацията в Рим Петър Увалиев предава по телефона в София текста на проектоспогодбата:
„Итало-българската комисия определя като временна демаркационна линия върху Охридското езеро следната: От точката, в която демаркационната линия северно от Охрид допира брега на езерото, следва перпендикуляра на средната линия на езерото до средата с тази последната; следва средната линия до точката на срещата с перпендикуляра, тръгваш от точката, в която демаркационната линия, южно от Охрид, допира брега на езерото; следва този перпендикуляр до казаната точка.
Правото на риболов от българска страна ще се извършва върху българските води, ограничени от гореказаната линия.
188. Пак там, л. 58. Тирана, 24 март 1943 г.
189. Пак там, а.е. 52, л. 5. Рим, 26 март 1943 г.
190. Пак там. a.e. 51, л. 136. Рим, 26 март 1943 г.
146
Кралство Албания ще има пълното и изключително право да разполага с всички води на Охридското езеро за създаване, използуване на водноелектрически съоръжения" [191].
На 30 март в Тирана е подписан окончателният протокол за определяне на демаркационната линия между Албания и България. По отношение на Охридското езеро за база е възприето пропорционалното начало. Според генерал Бойдев, по този начин едни бъдещи решения ще изхождат от една благоприятна обстановка [192].
По повод подписването на итало-българската конвенция в. „Томори" в броя си от 31 март публикува една благоприятна за България статия. Щастливото приключване на преговорите било доказателство за приятелството, което свързва народите от нова Европа. Същевременно в статията се подчертава, че „споразумението подписано в Тирана има изключително военен характер и не се отнася до бъдещите политически граници на албанската държава; при все това неговото значение е наистина забележително, доколкото то показва съществуващия дух на сътрудничество между Италия и младия български народ" [193].
В следващ брой в. „Томори" отново се връща към Тиранската спогодба. Припомня, че се касае за едно военно споразумение, което определя военно-демаркационната линия между имперската и българската войска. Следователно това бил един договор „с технически характер", нещо което не намалявало значението му, защото показвало духа на приятелство между двата балкански народа [194].
По-друга оценка за българо-италианските отношения в Албания дава офицера за свръзка в Тирана капитан Дудрев. Според италианското схващане, Албания не била застрашена откъм Адриатика. Заплахата идва откъм басейна на р. Вардар. Натам било насочено вниманието ѝ, натам била насочена и подготовката ѝ. Особено ясно се очертало това по време на преговорите по определяне на военната демаркационна линия между България и Албания. За връх Св. Илия и връх Конярник италианците били готови да прекъснат преговорите, ако не им бъдат отстъпени, тъй като тези два върха осигуряват големи стратегически предимства. Въпросът за демаркационната линия през Охридското езеро забавило преговорите с още две седмици. Само лошият ход на фронта в Тунис ги накарал да приемат тя да бъде с временен характер, т.е. ако събитията вземат друг ход, не ще бъде
191. Пак там, л. 135. Рим, 26 март 1943 г.
192. Пак там, а.е. 52, л. 26. Тирана, 30 март 1943 г.
193. Пак там, оп. 8, а.е. 1190а, л. 12. Тирана, март 1943 г.; а.е. 1194, л. 16. В. „Томори", 31 март 1943 г.
194. Пак там, а.е. 1194, л. 17. В. „Томори", 1 април 1943 г.
147
изненада, ако те пожелаят отново тя да върви по брега на езерото, вместо през него [195].
Целта на всички тези машинации е уж да се защитят интересите на албанците, като в същото време се задоволят стремежите на Италия за все по-дълбоко проникване в Балканския полуостров и създаване на недоволство в българското население срещу държавната власт в България [196].
Още на другия ден след заминаването на българската делегация във в. „Томори" е обнародвано едно съобщение за подписване на споразумението. Това съобщение изглежда е било за някого много неприятно, защото на следващия ден е обнародвано второ, което разяснява какво означава военна демаркационна линия, поне според същия вестник. Всъщност второто съобщение цели да подскаже, че имперските интереси далеч не свършват до тази линия, а се простират някъде по-далеч [197].
Обстоятелството, че в Тирана пребивава българска делегация за подписване на протокол по определяне на военната демаркационна линия между България и Албания, може би е причината българското население под албанска власт да почувства едно временно облекчение от произвола на албанските разбойници („качаци"). Последното обстоятелство подсказва, че посегателствата над живота, честта и имота на българското население, не са само дело на албанските разбойници, а имат първопричината си някъде по-нагоре [198].
По договор българо-италианската спогодба трябва да влезе в сила от 15 юни 1943 г. По взаимно съгласие обаче датата е отложена за 15 юли същата година, когато части от 15-а пехотна българска дивизия ще заемат с. Пещани и няколко други населени места [199].
* * *
Очакваната промяна в границата след подписването на Тиранското споразумение предизвиква вълна от недоволство сред местните българи. Областният училищен инспектор на Битоля К. Църнушанов в писмо до министъра на народното просвещение дава израз на тези настроения:
„Голямата надежда, че ще вървим на запад, за да си възвърнем и другите български места, се счупва за простия българин, който вижда че ние даваме жертви, въпреки че взимаме край брега на Охрид нещичко. Боя се, че нов прилив от
195. Пак там, л. 4—6. Тирана, 10 април 1943 г.
196. Пак там, л. 6. Тирана, 10 април 1943 г.
197. Пак там, л. 6, 7. Тирана, 10 април 1943 г.
198. Пак там, л. 10. Тирана, 10 април 1943 г.
199. Гоцев, Д. Цит. съч., с. 127.
148
българи-бежанци ще започне и ще нанесе нови болки. Ние се стараем да успокояваме с убеждаването, че това е временно положение. Но фактът, че границата се коригира стратегически и се водят на дребно промени, говори на всекиго, че тука има нещо лошо. Не можем да знаем намеренията на външната ни политика. Навярно друго не е било възможно. Ние ще продължаваме да поддържаме вярата в добрия краен изход за нашата народност под ръководството на нашия мъдър Цар" [200].
След изменението на военно-демаркационната линия между Македония и Албания, селата Челопек, Орландци, Крушица, Рабежин, Дупяни, Колушино, Пътевец, Св. Врач, Речени и Подусел остават на албанска територия. Веднага срещу българското население, на брой около 5 000 души започват актове на терор. Вследствие на него около 2 500 българи напускат родните си селища. Организацията на българите от Кичевската област, към която принадлежат въпросните села, изпраща до началника на царската канцелария Св. Поменов писмо, с което протестира от името на тамошните българи заради това, че правителството е пожертвало българското население от 10-те села, което е било принудено да напусне домашните си огнища. По нареждане на царя секретарят на царската канцелария Балан препраща това писмо до Б. Филов [201].
На 21 април делегация от албанските околии Тетово, Гостивар, Галичник, Кичево, Струга и Дебър, начело със скопския областен директор д-р Раев и придружаващите го Б. Бунев и арх. Б. Огнянов, е приета от министъра на вътрешните работи П. Габровски, а след това и от министър-председателя. Делегацията прави пред Б. Филов обстойно изложение по положението на присъединените към Албания селища, като изтъква, че терорът върху българското население в албанските крайгранични области се е засилил след изменението на българо-албанската демаркационна линия. Пред този терор българското население бяга в Македония. Числото на бежанците след април 1941 се изчислява на 12 000 души. Делегацията настоява пред министър-председателя учредяването на служба за подпомагане на българските бежанци от Албания. Б. Филов обещал да занимае Министерския съвет с въпроса [202].
На 6 юли 1943 г. цар Борис приема на тържествена аудиенция новия италиански пълномощен министър в София Мамели. В речта си Мамели изтъква, че чрез албанско-българската граница Италия и България станали още по-близки. В отговор на това царят казал с фина алюзия, че България също вярва в справедливото уреждане на Европа, за което днес европейските
200. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1280, л. 16. Битоля, 4 май 1943 г.
201. Пак там, а.е. 1197, л. 84. София, 21 април 1943 г.
202. Пак там, л. 84, 85. София, 21 април 1943 г.
149
народи се борят. Българската политическа общественост възприела този пасаж в речта на царя в смисъл, че и в бъдеще остава искането за Западна Македония, където някои райони с българско население остават в Албания [203].
На 14 юли 1943 г. генерал В. Бойдев и генерал М. Мондини подписват в Охрид протокол, в допълнение на протокола, подписан в Тирана на 30 март по определяне на демаркационната линия. Решено е от 15 юли войските на България и Италия да започнат заемането на новата демаркационна линия, както е определено в спогодбата. При всички случаи на неразбирателство между двете погранични власти, въпросите ще се отнасят за разрешение към съответните командири на дивизии, като всички се въздържат да създават инциденти [204].
На 15 юли българската войска начело с генерал Бойдев влиза в село Пещани на Охридското езеро и в останалите села наоколо, които според споразумението с Италия преминават към България. Филов споделил, че България не може да е доволна от тази нова демаркационна линия край Пещани, защото макар селото и да минава към България, все пак остава в Албания район, в който се намират много посеви. За това не се е помислило, когато са водени преговорите. Сега обаче този въпрос стоял на дневен ред. Въобще цялата демаркационна линия не отговаря на националните искания на българите, защото много български краища остават в Албания. Поради това, положението се смята за едно временно решение и в България са уверени, че ще се стигне до по-добро разрешение в бъдеще [205].
203. Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 2, dok. 175, str. 398. 1943, srpanj 12, Sofija.
204. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, a.e. 988, л. 88, 89. Охрид, 14 юли 1943 г.
205. Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 2, dok. 176, str. 407. 1943, srpanj 17, Sofija; Филов споделя още и задоволството си от посещението на Македония. Говори за тежкото положение в Костур и че би било добре българската войска да заеме цяла Южна Македония, която още се намирала под гръцка власт и частично под италианска окупация. Това засега за съжаление било невъзможно, защото трябвало да се вземат предвид гръцкото правителство, германско-италианските отношения на Балканите и италианската чувствителност. Българската войска можела много лесно да окупира този район, който е чисто български. Достатъчно било да се изпратят само малки български отряди, за да се поддържа реда. Българската общественост остро коментирала факта, че българската войска още не влиза в Костур. В Южна Македония живеели под гръцко управление все още около четвьрт милион българи. Не само, че в тези райони няма българска войска, но нямало и българска управа, забранени са българските училища и църкви. — Ibidem, sv. 2, dok. 176, str. 406. 1943, srpanj 17, Sofija.