Ние се борим с два неприятеля: единият неприятел наш е политически, турското правителство, а другият — духовни, гръцкото духовенство.
Турското правителство със своите башибозуци и гръцкото духовенство със своите попове и калугери убиват в българския народ всяко прогресивно движение, всяко народно и човеческо проявление, които способствуват на народа да добие по-добър свободен живот.
Известно е всекиму, че гръцките калугери, попове и архиереи, с помощта на Али-паша, турския велик везир, до скоро време затваряха българските и босненските школи и пращаха техните учители в Диарбекир на заточение. Но българският народ въстана против тия духовни харсъзи и изгони ги из своята страна без шумотевици и без кръвопролития.
Един наш неприятел погина, настанал е ред и за другия.
Нашата свещена обязаност се състои сега само в това: да очистим своята земя от правителствената чиновническа нечистота и да обезпечим своята народна, политическа и обществена свобода.
Българският народ е народ демократически; той не е разделен на секти, той няма посред себе си аристократически величия, тия за нищо ненужни обществени елементи, и затова ние желаем да видим в своето отечество избираемо правителство, което да изпълнява волята на самия народ.
Ние желаеме да живеем с всичките наши съседи дружествено, а особено със сърбите и румъните, които отчасти съчувствуват на нашите стремления, и
240
желаеме да съставим с тях „южно-славянска” или „Дунавска федерация из свободните земи”.
Ние желаеме, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български, т. е. съобразно нравите, обичаите и характера на българския народ. А тия земи, които са населени с румъни, със сърби, с гърци, да се управляват съобразно характера на румънския, сръбския и гръцкия народи. Нека всяка народност, както и всеки народ, учува (уварди) своята свобода и да се управлява по своята собствена воля. Но в това също време ние желаем да съставим между себе си и между нашите родствени народи и съседи едно цяло, каквото е Швейцарският съюз.
Ние не желаем чуждото, т. е. онова, що не е наше, но не желаеме да дадеме и другиму своето.
Ние нямаме претенции на историческо, на каноническо, на короновано и на религиозно право, а за това оставяме на самия народ да реши своята съдба и да яви в кой отдел на съюза желае той да се присъедини: със сръбския ли, с българския ли, с румънския ли или с гръцкия. Следователно, у нас не можат и да бъдат въпроси и за границите.
Ние желаеме за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна, с една дума, свобода човеческа, и затова желаем такава също свобода и на нашите приятели съседи. Ние не желаем уда владеем над другите, затова не дозволяваме (позволяваме) да ни владеят и другите.
Ние ще да употребим против турското правителство такива също мерки и средства, каквито бяха употребени против гръцкото духовенство; само в най-крайни случаи ний ще да употребим против тях оръжие, огън и нож!
Ние не щем да работим ни с едно деспотическо правителство, ако това правителство да бъде съставено даже из нашите рождени братя; наши съюзници трябва да бъдат само поробените и измъче-
241
ните от тежки трудове и от сиромашия народи, каквито сме и ние сами.
Ние причисляваме нашите чорбаджии в числото на нашите врагове и ще да
ги преследваме навсякъде и всякога.
Същата тази програма през 1872 год. на събранието в Букурещ е била видоизменена.
Към нея са били направени някои поправки и добавки и разделена на точки.
От тях последните две точки (9 и 10) имат следната редакция.
„9. Ние принимаваме (приемаме) и гърците в числото на нашите приятели и съюзници, ако само те се откажат от своите досегашни панеллически цели и от своите исторически претенции.
10. Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против тия турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели всичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещено и честно дело, без да гледаме на вяра и на народност.” (Вж. Д. Т. Страшимиров. „Априлското въстание”, том 1, страница 127).