Кой и защо унищожи гроба на Васил Левски

Николай Хайтов

Притурка втора

Писма от Николай Хайтов за гроба на Левски, писани от 1985 до 1991 г.

 

 

  1. До акад. Ангел Балевски, председател на БАН-София  (14.10.1985)  186

  2. До академик Николай Тодоров  (20.02.1986)  187

  3. До академик Николай Тодоров, зам.-председател на БАН  (28.02.1986)  188

  4. Уважаеми академик Тодоров  (03.03.1986)  189

  5. До акад. Николай Тодоров  (08.03.1986)  193

  6. Академик Тодоров  (10.03.1986)  196

  7. До директора на АИМ при БАН София  (01.12.1987)  197

  8. До директора на АИМ при БАН София  (04.01.1988)  199

  9. До другаря Георги Георгиев, Председател на Комитета за държавен и народен контрол, София  201

10. До др. Иван Бозев, зам.-председател на Държавен контрол  (08.11.1988)  204

11. До редакцията на списание „Исторически преглед“, София  (15.12.1988)  205

12. До проф. Велизар Велков, директор на АИМ при БАН  (09.02.1989)  207

- Коментар върху писмата на Н. Хайтов  208

13. До проф. Йордан Йотов, член на Политбюро на ЦК на БКП  (10.02.1989)  210

14. До Комитета за държавен и народен контрол  (13.02.1989)  210

15. До председателя на Държавния съвет на НРБ ДР. Тодор Живков  (28.03.1989)  216

16. До главния редактор на сп. „Археология“ акад. Димитър Ангелов Димитър Ангелов  (02.04.1989)  220

17. До председателя на Държавния съвет на НРБ др. Петър Младенов  (03.01.1990)  223

18. До БАН. На вниманието на акад. Александър Янков  (09.01.1990)  225

19. До Първа районна прокуратура, София  (20.05.1990)  227

20. До Първа районна прокуратура, София  (11.06.1990)  228

21. До директора на АИМ при БАН, София  (12.10.1990)  230

22. До в. „Диалог“. Краят на едно „табу“  (13.12.1990)  231

23. До Неврокопския митрополит Пимен  (06.01.1991)  235

24. До министъра на културата професор Димо Димов  (10.01.1991)  237

25. До главния редактор на „Век 21“ г-н Александър Йорданов  (24.01.1991)  238

26. До Българска телевизия, Надя Василева  (10.02.1991)  239

27. Записка от 15 ноември 1988 г. за злоупотребените монети в Лом  (22.11.1988)  240

28. До главния редактор на „Антени“  (10.02.1991)  243

29. До председателя на БАН акад. Благовест Сендов  (12.02.1991)  244

30. Драги отец Калев  (17.02.1991)  245

31. Уважаеми господин Корнажев. „Нищо вече не може да се докаже“  (07.04.1991)  246

32. До г-н Димитър Попов, министър-председател на Република България  (03.05.1991)  249

33. До директора на АИМ проф. Велизар Велков  (21.11.1991)  248

 

 

1. ДО АКАД. АНГЕЛ БАЛЕВСКИ ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БАН-СОФИЯ

КОПИЕ: ПРОФ. СТОЯН МИХАЙЛОВ, СЕКРЕТАР НА ЦК НА БКП-СОФИЯ

КОПИЕ: ДР. ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ И ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КОМИТЕТА ЗА КУЛТУРА СОФИЯ

 

Уважаеми другарю Балевски,

 

Във връзка с Вашето нареждане въпросът за гроба на Левски, повдигнат в моята книга „Последните мигове и гробът на В. Левски“, да бъде  ц я л о с т н о  обсъден в Научния съвет на Археологическия институт, смятам за необходимо да Ви информирам за следното:

 

На състоялото се на 14.IX. т. г. обсъждане на книгата ми в Средновековната секция при АИМ аз не бях поканен. Не беше споменато името ми сред поканените и при обявяването на въпросното обсъждане, където отидох благодарение застъпничеството на акад. Сендов. Липсата на своевременна покана ми попречи да се запозная предварително с писменото възражение от 76 страници на проф. Стамен Михайлов срещу моята книга, а когато по време на обсъждането аз поисках да прегледам въпросното изложение, беше ми отказано под предлог, че съм могъл да го публикувам. (Виж стенограмата.)

 

Обсъждането се състоя между 14,00 и 18,00 часа и след

 

185

 

 

като се изказаха 15 (петнадесет) души, поради напредналото време то бе приключено от председателстващия Д. Овчаров, който обяви, че Средновековната секция потвърждава своето мнение от „първото заседание“ въпреки моето заявление, че имам сериозни бележки и възражения по направените петнадесет изказвания и че тези бележки ще връча на секцията заедно със стенограмата от заседанието.

 

Нещо повече: няколко дни преди обсъждането на 14.IX. т. г. в Комитета за култура е било занесено готово проекторешение върху книгата ми за гроба на Левски. Всичко това означава, че Средновековната секция при АИМ никога не е имала намерение да проведе нареденото от Вас „цялостно“ научно обсъждане на моята книга за гроба на Левски, че становището за нея е било предварително решено, т. е.  п р е д р е ш е н о. Неслучайно на обсъждането не беше направена (поне от приличие) нито една критическа бележка към проф. Ст. Михайлов, въпреки многобройните насочвания в моята книга към очевидни негови грешки, противоречия и недомислия.

 

При обсъждането в Средновековната секция изрично предупредих, че стенограмата ще им бъде готова на 3 октомври т. г., и то заедно с моите бележки по изказванията, за да бъдат взети предвид поне на заседанието в Научния съвет на АИМ. За съжаление и тук опитите ми да участвам при обсъждането на моята книга не сполучиха. Когато на 3 октомври занесох стенограмата в БАН, Научният съвет при АИМ беше вече разгледал становището на Средновековната секция за моята книга и беше взел съответното отрицателно за нея решение, без да са взели предвид стенограмата от обсъждането в Средновековната секция с моите бележки към станалите на това обсъждане изказвания.

 

Засега аз ще се въздържа от коментари по този факт, ще кажа само, че при тъй очерталата се ненаучна обстановка в Археологическия институт истинско обсъждане там на въпроса за гроба на В. Левски не е възможно.

 

Ако ръководството на БАН държи все пак въпросът с гроба на Левски да бъде обсъден, моля да ми бъде предоставена възможност да запозная председателството с няколко нови документа (непубликувани в книгата ми), които изясняват пълната истина около препогребването на В. Левски в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“.

 

186

 

 

Правя настоящото предложение, защото съм напълно сигурен, че ръководството на БАН се стреми към едно истинско научно изясняване на въпроса за гроба и костите на В. Левски.

 

Прилагам: Стенограма от обсъждането в Средновековната секция при АИМ заедно с моите бележки по изказванията, а с новите документи държа да Ви запозная лично.

 

В очакване на Вашето повикване оставам

14 октомври 1985 г.

София

С уважение

Николай Хайтов

 

 

2. ДО АКАДЕМИК НИКОЛАЙ ТОДОРОВ

ТУК

 

Уважаеми академик Тодоров,

 

Във Ваше отсъствие станаха много нови и в някои отношения поразителни открития, свързани със спора за гроба на Левски. Невъзможно е в едно писмо да се каже всичко тънко и подробно, както новонамерените факти заслужават. Имам основания да вярвам, че ще е много полезно с оглед разкриването на пълната истина, ако преди следващата среща в БАН отделите малко време да ни изслушате мене и М. Бенчев за около час, за да Ви покажем новото, което имаме...

 

Това - първо, и второ: Разбира се, че са намерени част от находките в складовете на АИМ и дори (според някои подмятания) и КОСТИТЕ. Ако тези находки не са вече  с е л е к ц и о н и р а н и  и подправени, те могат да послужат като отлични доказателства за доизясняването и решаването на спора за датирането на скелет № 95, особено ако са налице материалите, намерени под скелетите № 95 и № 76, монетата от гробната яма на „Обезглавения“ и пр.

 

Предлагам при първия удобен случай (най-добре - още в понеделник) да повикате директора на Археологическия музей Иван Сотиров, без да го предупреждавате за какво, и заедно с него да отидем и аз, и Бенчев, и още един или двама души, кои

 

187

 

 

то Вие ще посочите, в склада и да съставим подробен протокол за броя и състоянието на наличните находки от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“.

 

Освен това, ако е възможно, да наредите на Ив. Сотиров да ни даде възможност на мен и Бенчев да прегледаме в негово присъствие въпросните находки и да си съставим собствено становище върху оцелелите материали.

 

За да протече работата бързо, ще се ограничим с материалите, разкопани в олтара.

 

Разбира се, че ако има кости, те непременно трябва да ни бъдат показани!

 

А сега - добре дошли отново на родна земя!

 

П. П. Чухме по радиото всичко за радостните събития в Атина около Вас и Ви се радваме!

 

Николай Хайтов

20 февруари 1986 г.

 

  

3. ДО АКАДЕМИК НИКОЛАЙ ТОДОРОВ, 3АМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БАН

ТУК

 

Другарю академик,

 

На вчерашната среща в БАН с археолозите Джингов показа списъка на откритите в складовете на АИМ находки от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ (56 г.)

 

№№ 15, 39, 43, 54, 57, 62, 63, 72, 79 (скелет), 82, 101, 109, 107 и 132.

 

Това са общо 14 находки, пряко свързани с погребенията в олтара, които могат да представляват интерес с оглед датирането на скелетите в тази част на църквата. (Общият брой на всички новонамерени находки е 80.)

 

Моля да издадете нареждане до Археологическия институт да ми дадат възможност да се запозная с тези находки и текстовете, които ги съпровождат, и да направя снимки както на текстовете, така и на самите находки.

 

Няма да скрия, че това е необходимо, за да се предотврати каквато и да било манипулация, подбор или евентуално подменяване

 

188

 

 

на въпросните находки, както това бе извършено с фотодокументацията на разкопките от архитект Бояджиев.

 

Моля това да стане още днес. Запознаването с находките ще отнеме не повече от час и половина.

 

Намирам, че това е един от най-важните моменти в издирването на истината за гроба на Левски (и датирането на скелетите в олтара), който не бива да се пропуска.

 

28 февруари 1986 г.

С уважение

Николай Хайтов

 

  

4. Уважаеми академик Тодоров,

 

Другите материали, които съм Ви пращал, ако сте ги чели - чели, ако не сте ги чели, оставете ги, моля Ви, и прочетете само това писмо. Естествено е да се запитате защо Ви го пращам, след като съм написал над двеста страници за отговори, анализи, изводи, доводи, заключения, мнения и т. н. Там е работата, че тези материали са публични, предназначени за пред повече хора, в тях не всичко съм могъл да кажа, а в спора за гроба на Левски зад планината от събития и факти се навързаха неща, които трябва да изразя. По тази причина, освен че ще ми олекне, но смятам, че те ще доосветлят спора за гроба на Левски откъм по-вътрешната му страна...

 

Археолозите не вярват на Бобчев, но на снимките от техния съюзник арх. Бояджиев не може да не вярват и по тях установяват, че дупка легло за долните крайници на скелет № 95 все пак има, и то с доста големички размери - „ширина 39 сантиметра, височина - 25 см, и дълбочина средно 20 сантиметра, с плюс-минус 3 см“ (стенограма от обсъждането на 12.11. т. г. в БАН, изказване на председателя на Средновековната секция при АИМ старши научен сътрудник Овчаров.)

 

Веднага след това четем в „Заключителното становище по обсъждането на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ под № 238 от 25.11.1986 г. на Археологическия институт, подписано от академик Д. Ангелов, следния великолепен пасаж (с. 2):

 

„Въпреки че дупка в Дневника на разкопките не е отбелязана и въпреки че следи от нея не се забелязват на нито една от снимките, направени по време на разкопките, това

 

189

 

 

несъстоятелно твърдение се превръща от тях (опонентите в спора за Левски от групата на Хайтов) в „ключов“ довод и „съкрушително доказателство“, че покойникът, на когото е скелет № 95, е погребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“ след градежа на църквата.“

 

Както виждате, не липсва нито ирония, нито категоричност: не само че дупка няма, но няма дори следа от нея! Върти се неуморимо археологическата мелница и пет пари не дава кой с какво се опитва да спре тоя безполезен въртеж на празни обороти: напук на скиците, на собствените им цифри, които препращат дупката с долните крайници на скелет № 95 точно където ѝ е мястото - в абсидната основа; напук на двете дузини снимки, които я документират, и най-сетне - напук на собствените описания те отричат нейното съществуване!...

 

Ето по каква „методика“ водят спора за гроба на В. Левски другарите археолози. Направо ще кажа - те нямат ни свян, ни страх, ни грях: над всичко доминира дивото желание да се измъкнат на всяка цена от аферата с гроба на В. Левски, в която те самите се навлякоха като слепци. Затова сега вече няма довод или доказателство, няма факт или обстоятелство, няма сила, няма средство, което да ги накара да спрат, да се огледат по какъв път са тръгнали и докъде могат да стигнат, както са я подкарали. Че дори само човек да подреди техните последователни изказвания за двете проклети дупки и да ги публикува, това ще е достатъчно да изложи на присмех научните им титли и целия им институт.

 

Не съм изпадал никога в подобно недоумение и колебание в какво да вярвам: че тези хора не са способни да анализират, или поне да видят фактите, и да проумеят положението, или че все пак нещичко са разбрали, но са решили всичко да отричат безогледно и докрай, независимо от доводите, с които се сблъскват.

 

Споменах думата безогледно, защото това е комай най-точното определение на тяхното поведение от 1976 година насам, когато започна спорът за гроба на Левски, та дори до последната среща в БАН. Оставям настрана потулването (и може би унищожението) на костите на скелет № 95, изтърваването на възможностите за научна експертиза над скелета.

 

Заедно с опитите да се манипулира с късна дата веднъж манипулираният Дневник на разкопките, усилено вървят и

 

190

 

 

опитите да се укрие неудобната фотодокументация, за да се даде на спора желаната насока. Факт е, че арх. Бояджиев, неизвестно с чия помощ и как, без да има ключ, е проникнал до фотоархива, занесъл го е в дома си, пробирал го е, префотографирал го е, манипулирал го е - той си знае как, и след това го е върнал осакатен и „селекциониран“, където си е бил - без ръководителката на фотоархива Станева да разбере, въпреки че тя единствена има ключ за шкафа, където се е съхранявал той.

 

Не е ли това живо опорочаване на спора?

 

Ние мернахме за миг само върха на айсберга, на факта с похищението на фотоархива, но този факт е дълбоко свързан с други пластове от съмишленици и сътрудници, които са направили възможно проникването с „взлом“ до най-важния в спора за гроба на В. Левски фотоархив. Без „вътрешна“ помощ това не е възможно. Налице е заговор, свързан с престъпно посегателство върху най-важните документи, от които зависи изходът на спора за гроба на националния ни герой В. Левски, и то точно в момента, когато тоя спор се води на зелената маса в БАН под председателството на един академик.

 

Повдигна се въпросът за похищението на фотоархива, показахме какви са възможните последици от него - липсата на 180 негатива, бог знае каква драгоценна информация е имало в тях, а директорът на института акад. Ангелов остана все така епично спокоен и не показа да е с нещо изненадан, озадачен или развълнуван. Да не говорим за това какво бе това разиграване със снимките: подадоха ни първо 17, след това обявиха 37, най-сетне се установи, че са 92, без „изчезналите“ 180. Да не питам защо на моето писмо от 1984 година беше ми отговорено (на 10.11.1985 г.), че във фондовете на Археологическия музей няма никакви находки от разкопките през 1956 година, нито пък снимките са налице. А сега заваляха изведнъж, макар и селекционирани, снимки и находки, заедно с това и упреци, че съм се бил усъмнил, че находките били “унищожени“. (Упрекът е отправен в Заключителното становище, с. 3.) Но ако ще си правим упреци, тогава да започна подред: да се върнем и на поведението на археолозите в комисията, оглавявана от акад. Косев, да видим защо Дневникът на разкопките е бил в пълна собственост на проф. Стамен Михайлов цели 25 години, и все още не е сигурно дали го е предал в края на 1980 година или много по-късно, и защо е направил така, когато архив в АИМ е имало и преди 1956 година, и всички документации от разкопките

 

191

 

 

е трябвало да бъдат предадени (и то под разписка) - там. Защо ми говори сега акад. Ангелов, че архива го бил той основал едва ли не завчера и затова чак сега Михайлов си дал дневника. Ами защо упрекват тогава Бобчев, че не си дал дневника, а го държал в личния си архив? Нали е нямало още служебен архив в АИМ?

 

Крив им е на археолозите Бобчев, че не си дал дневника; крив им арх. Мушанов, че не прибрал изоставените долни крайници на скелет № 95 от дупката, където ги зарязали през 1956 година Джингов и Михайлов; крив им Хлебаров, че снимал при лоши условия, затова снимките му не били докрай надеждни, криви сме ние сега всички, дето не виждаме, че дупка в стената няма, че няма дори следа от нея - и това го пишат другарите медиависти най-сериозно. Всички сме криви - само те прави. И най-крив сред всички е Николай Хайтов, че дръзна да оспори научната публикация на проф. Михайлов и доказа, че не е публикация, а галиматия.

 

И сега, дайте да спасяваме престижа на родната археология!

 

След натрупаната, слава богу, изобилна информация по спора за гроба на Левски сега вече наистина не е възможно (както бе възможно някога) въпросът да се приключи в полза на проф. Михайлов само с едно „НЕ“ на Археологическия институт. Все едно дали писмото ще бъде подписано от самия негов директор, или от целия личен състав на института. Сега вече не е възможно да минем с голи фрази „според нашето мнение“, „според установените научни факти“ и т. н.

 

Много неща напират още да ги изкажа, да ги махна да ме не стържат под лъжичката, но виждам, че писмото ми става дълго, затова ще завърша с вяра, че гробът на Левски няма да бъде пожертван, за да бъде пощадена криворазбраната професионална чест на един-двама, нека да са пет, та макар и десет души археолози медиависти. Прекадено мил, скъп и ценен е този гроб за целия български народ, прекадено голямо е това съкровище, за да бъде пожертвано заради няколко наранени честолюбия.

 

3 март 1986 г.

София

Николай Хайтов

 

192

  

 

5. ДО АКАДЕМИК НИКОЛАЙ ТОДОРОВ

 

Уважаеми академик Тодоров,

 

Вчера и завчера, по празниците,  п р о с л у ш а х  магнетофонния запис от трите срещи под Вашето председателство в БАН, помолих освен това да бъдат направени няколко кратки извлечения от стенографираните изказвания на Джингов, Д. Овчаров и арх. Бояджиев, които Ви изпращам заедно с един мой коментар върху тях.

 

Картината, която ни разкриват материалите, е ясна: докато в началото на срещите нашите опоненти отричаха скиците на Бобчев, не знаеха какво е „банкет“, твърдяха, че няма дупка в абсидната основа, и т. н., в следващите срещи те, макар и постепенно, приемат почти всичко. Разбира се, те не събраха сила да формулират и изводите от тези им признания, но имайки подръка неоспоримите факти, всеки би могъл да направи изводите, които тези факти ни диктуват.

 

По тези въпроси Вие сам ще си съставите мнение, а в това писмо бих искал да споделя някои мои мисли и чувства, които са настрана от фактическата страна на спора.

 

Незаличимо е впечатлението от цялостното прослушване на фонограмите - много е  т я г о с т н о, и това идва не от факта, че на срещата някои са дошли неподготвени, други предубедени, трети яростни или просто невъздържани. Чувството на  т е г о т а  идва от страшния факт, че спорим за гроба на националния ни герой като врагове и в тоя спор всичко е позволено и простено. Простена и позволена е лъжата, имам предвид старите лъжи, натрупани в публикациите на Михайлов и в Дневника на разкопките, плюс новите - по време на спора, а също и машинациите за укриване и увреждане на наличната документация. Кой ще гарантира сега, че фотоархивът, отвлечен от арх. Бояджиев у дома му, пресниман, прекрояван, „селекциониран“ и въобще манипулиран (за което фактите са налице), се е върнал на мястото си непокътнат, че не са отстранени и евентуално унищожени някои от най-важните снимки, които са могли да ни разкрият истината за гроба, даже без срещи, заседания и мъчителни препирни?

 

Нима фотолабораторията в АИМ не е могла да направи необходимите на Бояджиев и компания копия от снимките,

 

193

 

 

та е било потребно да се докопва до него с взлом? И какъв друг смисъл може да има това отвличане на фотоархива, ако не предварителното му „с е л е к ц и о н и р а н е“ и отстраняване на неудобната част на въпросната фотодокументация?

 

На срещата в БАН тези факти бяха само накратко установени, но това не е достатъчно: възниква въпросът по какъв начин е проникнал арх. Бояджиев до архива, след като Р. Станева, която го завежда, не му е никога давала своя ключ? Кои са помогнали на Бояджиев да се добере до архива, въпреки липсата на ключ, и защо са извършили това: в името на науката или в името на една безогледна борба за прикриването на истината около гроба на Левски и - в крайна сметка - за прикриването на аферата с този гроб.

 

Изтрепаха се археолозите да декларират, че няма сговор за спасяване „честта на пагона“, но ето че похищението на фотоархива свидетелства за точно обратното - за наличието не само на сговор, но и на  з а г о в о р, и то баш в момента, когато спорът за гроба бе поставен на кръглата маса в БАН.

 

Вместо да обединим усилията си като българи, за да установим истината около гроба на Левски, или поне да спорим лоялно - извърши се посегателство върху най-важната и неоспорима част от запазената около разкопките документация - фотоархива със снимките на спорните скелети № 95 и № 79. Извърши го професор от системата на БАН, член на Средновековната секция при АИМ!

 

Убеден съм, че това криминално посегателство върху фотоархива не би трябвало да остане подминато със снизходително махане с ръка, и то по няколко причини:

 

Първо: Спорът не е окончателно завършен и трябва да се направят всички възможни усилия селекционираните снимки от фотоархива да се върнат на мястото им.

 

Второ: Разкриването напълно и докрай на случая с посегателството върху архива е необходимо и за самото ръководство на АИМ, за да отхвърли от себе си подозрението, че то може да има нещо общо с тази криминална история.

 

Трето: Разкриването на случая ще разкрие може би лица, обстоятелства и отношения, свързани със спора за гроба, което би могло да се окаже с определящо значение за решаването на тоя спор.

 

194

 

 

И четвърто: Изисква го обикновеният, изисква го и научният морал, изисква го законът и справедливостта, престъпният опит да бъде манипулиран фотоархивът, свързан със спорния скелет № 95 и още по-спорния - № 79, да получи някакво възмездие.

 

Не настоявам непременно случаят да бъде предаден на следствените власти, но мисля, че той следва да бъде доразследван и окончателно доизяснен, поне в системата на БАН, и да бъдат направени заедно с това съответните не само научни, но и дисциплинарни изводи.

 

Моля освен това, другарю Академик, да наредите на ръководството на АИМ да ми даде възможност да разгледам „новонамерените“ находки от разкопките през 1956 година, въпреки че тяхната доказателствена стойност в нашия спор ще се окаже нищожна при липсата на каквато и да било възможност за тяхната научна идентификация.

 

Освен това необходимо е да се попълни един пропуск по време на срещите в БАН, свързан с костите от скелетите № 95 и № 79. По време на срещите проф. Ст. Михайлов говори цели 15 минути за Марк Аврелий, но пропусна да съобщи каква е тяхната съдба: ако ги е предал, кому ги е предал, има ли за това документ и т. н. Въпросът има не само информативно, но и практическо значение - евентуалният отговор може да ни подскаже има ли смисъл да се търсят, или е време да се простим с надеждите за тяхното намиране.

 

Така или иначе, проф. Михайлов досега не е давал обяснение за костите и сега е време да даде - най-добре писмено, за да бъдат включени в документацията по спора.

 

Приложение: по текста.

 

8 март 1986 г.

София

Николай Хайтов

 

195

  

 

6. Академик Тодоров,

 

Снощи премислих върху онова, което вчера чух от Вас, и смятам, че Вашият обзор на срещите в БАН би могъл да се обогати с нещо много съществено. Вярно е, че в крайните изводи в спора за датирането на скелет № 95 всяка от двете страни остана на своите предишни позиции, но вярно е също така, че по време на обсъждането се установи общо признание върху някои много съществени изходни факти, свързани с положението на скелет № 95 и заобикалящата го архитектурностроителна среда.

 

— Установено беше откъде Джингов е измерил, че скелет 95 излиза от „стената“ на 100 сантиметра, и кое трябва да се нарича „стена“.

 

— Признати бяха скиците на Бобчев за „трети“ основен документ редом с Дневника на разкопките и снимките (вижте Стенограмата от 12.П.Т. г.).

 

— Признати бяха същите скици в архитектурната им част за „много точни“ (Стенограма от 27.11 т. г.), а проверката на специалистите архитекти и геофизици - за доказателство, че той е мерил точно (виж Изказването на Овчаров, с. 5).

 

— Признато беше съществуването на „банкета“ при и под абсидната основа, с широчина 30 сантиметра (Извлечение от Стенограмата от 12.11. т. г., с. 2).

 

— Признато беше съществуването на дупка в абсидния зид с размери: 38 см широчина, 25 см височина и неизвестна дълбочина, макар да не бяха направени всички изводи от тази дупка (виж Извлечение от Стенограмата от 12.11. т. г., с. 3).

 

— Признато беше, че каменният блок (мергел) в основите на престола е бил „ОБЗИДАН“ (виж стенограмите от 12 и 27.11. т. г., с. 3). Признанието дойде едновременно от Овчаров и Бояджиев.

 

— Едно от най-големите признания бе това на арх. Бояджиев, който изтъкна, че цялата площ на църквата е била смъкната по време на строежа с около 80 см (Стенограмата от 27.11. т. г.) и т. н.

 

Ако може да се говори за ползи от срещите в БАН, това са всъщност най-големите ползи - безспорното установяване на тези изходни за решаването на спора факти, и мисля, че това би трябвало да бъде включено в актива на тридневната дискусия.

 

Тази положителна страна на дискусията заслужава да се

 

196

 

 

отбележи, и то на първо място, тогава и Вашето собствено становище по нея ще стъпи на реални, и то всеобщо признати факти.

 

Моля да ме извините, че Ви надувам главата с тези мои писма, но важно е и сега му е времето.

 

С привет

Николай Хайтов

10 март 1986 г.

 

 

7. ДО ДИРЕКТОРА НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ ИНСТИТУТ С МУЗЕЙ ПРИ БАН СОФИЯ

КОПИЕ: АКАД. АНГЕЛ БАЛЕВСКИ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БАН-СОФИЯ

            ПРОФ. СТОЯН МИХАЙЛОВ СЕКРЕТАР НА ЦК НА БКП -СОФИЯ

            ДР. ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КОМИТЕТА ЗА КУЛТУРА, НАУКА И ОБРАЗОВАНИЕ -СОФИЯ

 

Другарю Директор,

 

В книжка 3/1987 г. на сп. „Музеи и паметници на културата“ е поместена статията на Георги Джингов „Археологическите проучвания в църквата „Св. Петка Самарджийска“ и проблемът за гроба на Васил Левски“, в която авторът, тогава надничар надзирател на разкопките, съобщава за „запазения“ у него „Бележник със записките и скиците“, по които е съставил Дневника на разкопките (дадени са и факсимилета от този бележник). Джингов съобщава още, че между въпросния първообраз на Дневника на разкопките и самия (преписан на чисто) Дневник нямало „съществена разлика“. Обявяването на този Бележник за „личен“ при това положение е явно несъстоятелно, а задържането му досега като лично достояние на Джингов — незаконно, като се имат предвид разпоредбите на Инструкцията

 

197

 

 

за провеждане на археологически сондажи и разкопки от 1956 г., т. 40, която повелява „Цялата полска документация (дневници, чертежи, рисунки, фотоснимки и пр.)“ да се депозира в Археологическия институт. Същото изискване се повтаря и в т. 42 на Инструкцията от 1973 г., която е в сила и в момента.

 

При обсъждането на разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска“, организирано от ръководството на БАН през февруари 1986 година, аз заявих, че Дневникът на разкопките, който се съхранява сега в архива на АИМ, е късен и „селекциониран препис“ от неизвестния засега оригинал. Участващият в обсъждането Джингов, пред когото изразих горното становище, премълча факта, че този оригинал (който той сега нарича „личен бележник“) се намира у него. Както и да е, оригиналът на Дневника на разкопките сега е налице. Надявам се ръководството на АИМ да го е изискало от Джингов и той да се намира в архива на АИМ, затова моля да ми се даде възможност да се запозная с него и да си взема необходимите бележки във връзка с готвения от мене отговор на статията на Г. Джингов.

 

Моля освен това да ми дадете указание къде и кога мога да разгледам откритите през февруари 1986 г. около 40 броя находки от разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска“ през 1956 г., които бяха показани от Г. Джингов на обсъждането в БАН на 27.11.1986 г., заедно с оригиналните и надписани пликове, в които те бяха поставени.

 

Тъй като има случаи, при които на мои запитвания по един или друг въпрос, отправени до ръководството на АИМ, то ми е отговаряло с няколко месеца закъснение, моля отговорът на сегашното ми искане да не се забавя повече от две седмици от деня на връчването на настоящото препоръчано писмо. Ако в този срок не получа ответ, ще смятам, че ръководството на АИМ отказва да ми предостави за преглед оригинала от Дневника на разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска“, както и находките, и ще потърся правата си на журналист и гражданин в други институции.

 

Моля настоящото писмо да се смята заявление за ползване материали от архива на АИМ във връзка с моите изследвания върху гроба на Васил Левски и участието ми в продължаващия спор за този гроб.

 

Ползвам се от случая да запитам ръководството на АИМ, предприело ли е досега някакво издирване на лицето, което предостави

 

198

 

 

на арх. Бояджиев в началото на февруари 1986 г. за преснимане у дома му и селекциониране на негативите от направените по време на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ фотографски заснимания. При обсъждането, организирано от БАН на 10.11.1986 г., е документирано в стенографските протоколи признанието на арх. Бояджиев, че той е изнесъл и „кадрирал“ въпросните негативи у дома си, но тогава не пожела да съобщи името на служебното лице от АИМ, което го е улеснило.

 

Ръководството на АИМ многократно досега е заявявало, че не е против издирването на гроба на Левски, но държи това да става научно. Ето сега възможност да потвърди своите изявления на практика.

 

1 декември 1987 г.

Николай Хайтов

 

  

8. ДО ДИРЕКТОРА НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ ИНСТИТУТ И МУЗЕЙ ПРИ БАН-СОФИЯ

КОПИЕ: ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА КОМИТЕТА ЗА КУЛТУРА, НАУКА И ОБРАЗОВАНИЕ ДР. ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ

КОПИЕ: ПРОФ. СТОЯН МИХАЙЛОВ СЕКРЕТАР НА ЦК НА БКП СОФИЯ

КОПИЕ: ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА БАН АКАД. АНГЕЛ БАЛЕВСКИ СОФИЯ

 

На № 1235 от 29 декември 1987 г.

 

Съобщавате ми с горното писмо, че „личният бележник на Г. Джингов не е обект на съхранение в Научния архив на АИМ, тъй като не влиза в списъка на задължителната документация, съгласно Инструкцията на разкопките“.

 

Дължа да отбележа по този повод, че тъй нареченият от Джингов „личен бележник“ не е нищо друго, освен първообраз (оригинал) на Дневника на разкопките. Доказателство за това е

 

199

 

 

изявлението на акад. Косев в кн. 10/1987 г. на сп. „Исторически преглед“, което гласи: „Джингов е запазил бележника си, в който „на коляно“ с молив в ръка е записвал час по час последователните открития при разкопките и след това записаното в бележника е преписвал на чисто, за да оформи дневника като официален документ. Съдържанието на бележника и дневника е е д н а к в о“ (с. 82). Очевидно е, че и двата документа са посветени изключително на археологическите разкопки и че в първообраза няма никакви лични бележки, които да го правят „личен бележник“.

 

Този бележник (повтарям) е оригиналният Дневник на разкопките, който по-късно е преписан, а преписът е депозиран в архива на АИМ като оригинал. Съгласно Инструкцията за извършването на археологически сондажи и разкопки от 1956 г., т. 40 и същата Инструкция, преутвърдена през 1977 г., т. 42, „цялата научна документация (дневници, инвентарни книги, чертежи, рисунки, фотоснимки и др.) се депозира в АИМ, който е единно държавно хранилище на документални извори от този род“. Следователно извършено е нарушение на двете наредби - веднъж с това, че оригиналът на Дневника на разкопките не е предаден в архива при АИМ, а е задържан цели 30 години от бившия надничар Георги Джингов, който го е водил. Второ нарушение е извършено, като за Дневник на разкопките е бил депозиран в АИМ неговият препис, без това да е обявено. Трето нарушение се върши сега от ръководството ва АИМ, като толерира опитите на Джингов да задържи оригинала на Дневника на разкопките у себе си като „личен бележник“, за да не може да бъде сравнен той с преписа и доказана неговата манипулация.

 

Фактът, че Джингов не позволява на своите опоненти да надникнат в оригинала на дневника, може да се обясни само с обстоятелството, че той наистина е манипулиран и че тази манипулация би станала явна. В нарушение на всякакви писани и неписани норми за водене на научен спор е и това, че Джингов използва текстове от първообраза на Дневника на разкопките в своята критика срещу книгата ми за гроба на Левски в кн. 3/1987 г. на сп. „Музеи и паметници на културата“. Използва се като доказателство „бележникът“ и в критиката на акад. Д. Косев в кн. 10/1987 г. на сп. „Исторически преглед“, а на мене не се позволява да ползвам този толкова съмнителен и важен документ.

 

Искам накрая да обърна внимание на ръководството на

 

200

 

 

АИМ, че негово задължение е да предприеме мерки Дневникът на разкопките през 1956 г. в църквата „Св. Петка Самарджийска“, който незаконно се задържа от Г. Джингов, да бъде незабавно прибран от него и депозиран в архива на АИМ. Заедно с това да стане той достъпен за желаещите да го използват в спора за гроба на Левски. Оригиналът на Дневника на разкопките, който Джингов задържа у себе си като „личен бележник“, е най-важният засега документ, свързан с гроба на Левски, и не бива да се позволи да бъде държан в частни лица, укриван и подложен на заплахата да бъде унищожен. Ако това се случи, отговорността ще носи преди всичко ръководството на АИМ. Изобщо време е ръководството на този институт да даде доказателства, че у него има желание спорът за гроба на Левски да се води с научни, а не с криминални средства.

 

Ръководството на АИМ многократно ме е упреквало, че използвам пресата, за да подбивам неговия и на археологическата наука авторитет. Ето сега сгоден случай да се включи то в решаването на един въпрос, без да се прибягва до услугите на печата.

 

4 януари 1988 г.

София

Николай Хайтов

 

 

9. ДО ДРУГАРЯ ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КОМИТЕТА ЗА ДЪРЖАВЕН И НАРОДЕН КОНТРОЛ СОФИЯ

 

Уважаеми другарю Георгиев,

 

От тук приложената преписка се вижда, че при извършването на археологическите разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска“, София, през 1956 година е бил воден служебно задължителният за подобни случаи Дневник на разкопките. Воденето на този дневник е било възложено на лицето Георги Джингов, абсолвент археолог, срещу заплащане на съответната надница. След приключването на разкопките, съгласно т. 40 от Инструкцията за провеждане на археологически сондажи и разкопки, този документ е трябвало да бъде предаден в архива на

 

201

 

 

Археологическия институт (АИМ), но вместо него е предаден само препис, и то през 1982 година, след разшумяването на спора за гроба на Левски.

 

Това обстоятелство бе открито от мене при моето участие в този спор, протекло от 1985 година досега. Георги Джингов, сега старши научен сътрудник при АИМ, пенсионер в момента, през цялото време на спора поддържаше, че дневникът в архива на АИМ не е препис, а оригинал, но по-късно в една своя публикация в кн. 3 от 1987 г. на списание „Музеи и паметници на културата“ призна, че оригиналният Дневник на разкопките, наречен от него „бележник“, се намира у него, и дори даде фотокопие от няколко странички.

 

С писмо от 1 декември 1987 г. аз поставих въпроса пред ръководството ва Археологическия институт оригиналният дневник, държан у Джингов незаконно в продължение на 32 години от изтичането на разкопките, да се изземе от въпросния бивш служител на АИМ и се депозира в архива на института за всеобщо ползване в продължаващия спор за гроба на Апостола. С писмо 1235 от 29 декември 1987 г. ръководството на АИМ ми отговори, че „Личният бележник на Джингов“ не влизал в списъка на задължителната документация“, опитвайки се да го третира като личен, а не служебен документ. Това е пълен абсурд, като се има предвид, че на Джингов е било заплатено да води именно този „бележник“, който всъщност е оригиналът на Дневника на разкопките, и той, според признанието на Джингов, направено в неговата статия, не се различава от дневника, представен в архива на АИМ, т. е. че те имат едно и също съдържание.

 

С резолюция от 21.1.1988 г. зам.-председателят на БАН акад. Николай Тодоров, който е и ресорният отговорник за Археологическия институт в БАН, е наредил на директора на АИМ „да прибере дневника въпреки отказа на Джингов“, но даже след това нареждане този документ продължава да бъде в незаконно владение на Г. Джингов.

 

Няма да разисквам в това мое изложение кой в спора за гроба на Левски е крив и кой прав, но едно не подлежи на съмнение - фактът, че едно ангажирано в спора за Левски лице задържа документ от огромна важност и за двете страни в спора, т. е. за окончателното изясняване на въпроса.

 

Фактът, че Джингов отказва досега да предаде оригинала

 

202

 

 

на Дневника на разкопките, съвсем определено говори, че този документ разкрива обстоятелства, които не са в полза на тезата, поддържана от този археолог за гроба на Левски. Не съществува никаква гаранция, че Джингов няма да пристъпи към подправянето на незаконно задържания от него оригинален Дневник на разкопките или към неговото унищожаване.

 

Неправомерно е и поведението на ръководството на АИМ, което отказва да пристъпи към изземването на дневника, въпреки нареждането на ръководството на БАН. Същото това ръководство дава декларации, че иска спорът за гроба на Левски да се води научно, а създава реални пречки за достъп до найважната част от документацията, свързана със спорните разкопки от 1956 година.

 

Намирам, че е крайно време държавните власти в лицето на Комитета за държавен контрол решително и конкретно да се намесят и оригиналният Дневник на разкопките, наречен „Бележник на Джингов“, да се прибере за съхраняване в архива на АИМ. Повтарям - това е държавен документ с неоценима стойност и не бива да се допуша никакъв риск да бъде повреден или унищожен.

 

Друг е въпросът дали след това ръководството на АИМ ще ми разреши да го ползвам: негово право е да не ми разреши, ако е решило да попречи на спора за гроба на Апостола или се страхува от продължаването на този спор. Това е отделен въпрос. Належащият неотложен въпрос е прибирането и съхраняването на документа, който е възможно да съдържа решаващия довод за местопогребването на Апостола на свободата Васил Левски.

 

С пълна вяра, че ще обърнете необходимото внимание на настоящото ми изложение, прилагам и фотокопие от двете мои изложения по този въпрос до АИМ, с резолюция върху едното от зам.-председателя на БАН акад. Тодоров, отговора на АИМ и извадки от Инструкцията за провеждане на археологически сондажи и разкопки от 1956 година, която е в сила и досега.

 

С другарски поздрав

Николай Хайтов

ул. „Латинка“ 15, София

 

203

  

 

10. ДО ДР. ИВАН БОЗЕВ ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДЪРЖАВЕН КОНТРОЛ ТУК

 

Другарю Бозев,

 

От направените досега сравнения на „Личния бележник“ на Джингов (както нарича той първообраза на Дневника на разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска“) с преписа на този дневник са доказани следните неоспорими манипулации:

 

Променена е датата с намирането на т. нар. „Самотен череп“ от 31 на 30 май - с един ден назад.

 

Променено е и описанието на находката - вместо череп (както е в оригинала) в преписа тя е описана като „дребни кости от разбит череп на куп“, което видоизменя целия археологически подтекст и води до диаметрално противоположни заключения.

 

Координатите на разкрития на 30 май скелет № 95, за който се води спорът, че е на Левски, в оригинала на дневника (бележника) са нанесени с две измервания под прав ъгъл спрямо ръба на абсидната основа на църквата. Тези координати в преписа са „изтървани“, за да се осуети точното му датиране и да се прекъсне спорът, повдигнат от проф. Хр. Гяуров.

 

Подправена е и скица № 31 в преписа. Тази скица, която има № 31 в бележника (оригинала), представя двете бедрени кости на скелет № 95 плътно защриховани, а в преписа те са нарисувани с колелца в коленната им част и колелцата са обявени (по-късно от Джингов) за „дупки“, през които са минали набиваните за укрепване на основите дървени колове (пилоти).

 

Установено е от извършената от Вас проверка върху „Бележника“, че в него има 54 скици, от които в преписа са оцелели само 40, а останалите 14 скици са били изоставени. Изоставените скици съдържат огромна и на практика - унищожена информация.

 

И така: имаме не едно, а пет безспорни доказателства за манипулиране на съдържанието на оригиналния Дневник на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“. Това са по същината си пет много сериозни подправки на официален документ, целенасочени да видоизменят неговото научно съдържание, свързано с датирането на скелет № 95 (на Левски).

 

204

 

 

Изложените по-горе обстоятелства са напълно достатъчни да се почне разследване по обвинение за подправка на официален документ и във връзка с това възникват напълно законни основания „Личният бележник“ да се изземе от Георги Джингов, преди да е посегнал на него.

 

8 ноември 1988 г.

Николай Хайтов

 

 

11. ДО РЕДАКЦИЯТА НА СПИСАНИЕ „ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД“ СОФИЯ

КОПИЕ: ЦК НА БКП СОФИЯ

НА ВНИМАНИЕТО НА ДР. ЙОРДАН ЙОТОВ, ЧЛЕН НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКП

 

Другари,

 

Приложен към настоящото изпращам отговор на публикуваната в кн. 10/1987 г. на повереното ви списание критическа статия на акад. Димитър Косев върху книгата ми „Гробът на Васил Левски“. Във ваше писмо № 2 от 18.1.1986 г. в отговор на моето запитване - ще поместите ли мой отговор на статията на Д. Косев, вие ми съобщихте, че сте готови да направите това само ако приведа „нови научни доказателства, съображения и документи“.

 

Сами разбирате, че не е възможно в който и да било отговор на статията на акад. Косев да бъдат използвани само нови доказателства, съображения и документи. Важното в случая е друго, че в статията, която предлагам за печат, аз нямам друг избор, освен да следвам доводите на моя опонент и неговата критика, при което наистина не е възможно да не си послужа освен с неизвестни, но и с вече известни „доказателства, съображения и документи“, особено в случаите, когато е направен опит за тяхното изопачаване или превратно тълкуване. Освен това същественото в настоящия мой отговор не са само „новите доказателства, съображения и документи“, а интерпретирането

 

205

 

 

им в нов план, съобразно доводите на моя опонент в спора за гроба на Левски, а това е само по себе си достатъчно научно оправдание за тяхното публикуване.

 

Съобщавам тези неща не защото те не са ви известни, но защото на три пъти в досегашните ми опити да отговоря на поместени в специализирани издания критики, свързани с гроба на Левски, те бяха отхвърлени точно по формулата, че „нямали приносен характер“. Всъщност горните формулировки са израз на един негласен, но много добре организиран опит, чиято цел е в специализираните издания да не бъде допуснат за мнение, реплика или за отговор нито един от привържениците на версията за препогребването на Левски. Досега това успешно се провежда, като се има предвид, че в тези издания, като „Векове“, „Музеи и паметници на културата“, „Орбита“, „Археология“ и др., са публикувани общо 10 (десет) статии, без нито един опит за отговор в някое от тях да е бил уважен.

 

Свидетели сме на многократни настоявания от страна на специалистите историци и археолози, замесени в спора за гроба на Левски, че те са за научно водене на този спор, а сега също сме свидетели на зле прикрити опити да се наложи пълно мълчание на противната страна в този спор. Освен това ще припомня, че тези опити са в пълно противоречие и нарушение на Указ № 1086 на Държавния съвет за работата с критичните публикации, в който членове 11, 12 и 21 осигуряват безусловното право на всеки критикуван да получи възможност за своевременен отговор.

 

Все едно в каква степен редакцията на сп. „Исторически преглед“ ще зачете изложените по-горе мои съображения, моля своевременно да бъда уведомен за нейното решение.

 

Приложение: Статията „Критика и критикуване“, 30 страници.

 

С поздрав

Николай Хайтов

15 декември 1988 г.

София

 

206

 

 

12. ДО ПРОФ. ВЕЛИЗАР ВЕЛКОВ ДИРЕКТОР НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ ИНСТИТУТ С МУЗЕЙ ПРИ БАН

ТУК

 

Уважаеми проф. Велков,

 

Благодаря за оказаното ми съдействие от Ваша страна и от страна на директора на Археологическия музей к. и. н. др. Иван Сотиров да получа достъп до някои от находките, разкрити в църквата „Св. Петка Самарджийска“ през 1956 година, свързани със спора за гроба на Левски, но се оказа, че тъкмо най-важните от тях в момента не са налице. (Става дума за находките, свързани с погребенията в олтара на църквата, и по-точно - скелет № 95.)

 

На обсъждането в БАН Г. Джингов обяви, че са намерени 80 находки, донесени бяха за показване 60, а сега на мене бяха предоставени за гледане 22 броя. (Данните за показаните при обсъждането находки вземам от стенографския протокол от изказванията на Джингов.)

 

Освен това находките преди показването им на обсъждането и сега, преди разглеждането на някои от тях на 6.11. в кабинета на др. Сотиров, са били „на съхранение“ не в АИМ, както бе наредено от акад. Тодоров, а са отново у Джингов и не съществува никаква гаранция за автентичността на материалите, които се съдържат в показаните ми пликове. (Имам предвид евентуална намеса на Джингов, подобна на извършената от него „намеса“ при преписването на оригиналния Дневник на разкопките, наричан от него „Бележник“, при което са преиначени или заличени голям брой възлови обстоятелства и факти, свързани с датирането на скелет № 95. Доказателствата за това се надявам скоро да бъдат публикувани.)

 

При това положение лично за себе си намирам за безсмислено да се връщам към находките като доказателства в едно или друго направление при търсене на нови аргументи за датирането на скелет № 95.

 

Държа обаче при случай да се запозная с описаните метални предмети, чиято „самоличност“ не може да бъде променена или подменена, ако те са все още налице в сандъка, където бяха намерени останалите.

 

9 февруари 1989 г.

С поздрав Николай Хайтов

 

207

  

 

Всички обнародвани дотук писма са от личния архив на Н. Хайтов

 

Личните ми писма, свързани с гроба на Левски, са много повече на брой, но голяма част от тях са отправени до редакциите на специализираните издания на БАН като „Векове", „Исторически преглед", „Археология" и др., пред които съм протестирал за отказите им да публикуват мои материали в отговор на поместени в същите издания статии от археолози, историци и други, привърженици на Ст. Михайлов. Сметнах, че не бива да обременявам читателя и с тях, защото са еднотипни и се отнасят до един и същи проблем — забраната на ЦК на БКП да се поместват в печата статии от защитниците на версията за препогребването на Левски в църквата „Света Петка Самарджийска“. Забраната не важеше обаче за противниците на тази версия.

 

Всяко едно от другите писма, надявам се, говори достатъчно добре само за себе си, така че не намирам за необходимо да го придружавам със специални обяснения.

 

Ще направя изключение само за едно от писмата - отправеното до проф. В. Велков, директор на АИМ, от 9.11.1989 г. По това време имаше все още възможност костни материали, произходящи от разкопките в олтара на църквата „ Св. П. Самарджийска", да бъдат анализирани, както и част от запазените находки. Това би могло да хвърли допълнителна светлина върху проблема с гроба на Левски, но и този път Археологическият институт попречи на въпросната инициатива. Още в края на 1985 година, както се оказа по-сетне, Стамен Михайлов е бил допуснат до всички тези неизвестни на опонентите му материали и му е била дадена възможност да извърши всички необходими действия за тяхното” обезопасяване ", ако се дойде до откриването им и решение за научното им преоглеждане. Сменявани са по това време надписи по пликовете, кости са размествани, а оригинални надписи унищожавани.

 

Така научната стойност на запазените находки е била напълно унищожена. А когато те са били открити при проверката на Държавен контрол през 1989 година, лятото, вече е било невъзможно използването им за научен анализ поради нанесените им от Ст. Михайлов увреждания.

 

208

  

 

13. ДО ПРОФ. ЙОРДАН ЙОТОВ, ЧЛЕН НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКП

ТУК

КОПИЕ: БАНТУК

 

Другарю Йотов,

 

Година и половина изтече от решението на ЦК спорът за гроба на В. Левски да се води в специализираните научни издания. За този период са били публикувани от противници на версията за препогребването на Левски общо 19 (деветнадесет) статии, като половината от тях са написани от преки участници в разкопките от 1956 година или членове на държавната комисия от 1983/1984 година. (Виж приложената Справка № 1.) За същия период аз съм отговорил с 13 (тринадесет) статии, от които само две са публикувани. (Справка № 2.)

 

Изтеклото време е достатъчно да се направи изводът, че специализираните издания не са отпечатали нито един предложен при тях материал, произходящ от привърженици на версията за препогребването на Левски. (Имам предвид не само предложените мои 11 статии, но и предложените от други автори материали в защита на версията, че Левски е препогребан в църквата „Св. Петка Самарджийска“.) Няма съмнение, че специализираните издания като „Векове“, „Исторически преглед“ и „Археология“, както и бившето списание „Музеи и паметници на културата“ са в негласно споразумение да прекратят и предрешат спора за гроба на Левски, давайки абсолютно предимство за печатане само на едната, т. е. на тяхната страна.

 

Пред някои от редакциите на специализираните издания аз се позовах на Указа за работата с критическите публикации от 19 юли 1987 година, но, поне досега, това не промени тяхното отрицателно отношение към предложените за печат материали.

 

Някои от редакциите на специализираните издания приложиха практиката на протакане окончателния отговор, което им предоставя неограничени предимства и възможности да осуетят публикуването на предложените материали. Казано накратко: защитниците на версията за препогребването на Апостола са изправени пред едно пълно, макар и негласно запрещение за печатане на техните материали. „Спорът“ продължава едностранно - с пълно предимство само на едната страна, което не отговаря нито на законите, нито на научните,

 

209

 

 

нито на етичните изисквания, установени като традиция в нашия печат.

 

Моля за Вашата намеса да се прекрати това ненормално положение. Подновявам по този повод молбата си да ме приемете за личен разговор по този въпрос.

 

Ако намерите за необходимо, мога да Ви предоставя предложените за печат материали.

 

Приложение: Справки № 1 и № 2.

 

10 февруари 1989 г.

С уважение

Николай Хайтов

 

 

 

14. ДО КОМИТЕТА ЗА ДЪРЖАВЕН И НАРОДЕН КОНТРОЛ

НА ВНИМАНИЕТО НА 3АМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА КОМИТЕТА - ДР. ИВАН БОЗЕВ

СОФИЯ

 

Уважаеми другарю Бозев,

 

Във връзка с евентуалната възможност органите на контрола да извършат проверка в Археологическия институт при БАН предлагам на Вашето внимание следните мои бележки по работата на АИМ и на първо място по разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ през 1956 година.

 

            ПО ИЗВЕЖДАНЕТО НА ТЕЗИ РАКОПКИ

 

Те са наречени „спасителни“, но са се оказали в пълния смисъл на думата разрушителни. Инструкцията не е спазена нито в една точка: скелетите са „демонтирани“ на части вместо цели, нито един не е запазен въпреки изричното указание в Инструкцията. Всички скелети са унищожени въпреки сигналите, че единият от тях може да е на Левски. Инвентарните находки не са съхранени, а пръснати и сега се събират парчета от тях, изпадали от изгнилите книжни пликове в някакъв сандък (склада на „Латинка“.) Даже след като бяха намерени, те попаднаха във временна собственост на Г.

 

210

 

 

Джингов, който по всяка вероятност е отстранил онези, които могат да послужат за истинско датиране на скелетите.

 

Не е предаден нито един предмет в Софийския музей (в пълно нарушение на правилника), „изчезнали“ са всички поценни метални предмети, монети, златен пръстен, монограми и пр. и никой досега не е потърсил за това сметка от бившия научен ръководител на разкопките Ст. Михайлов.

 

Цялата полева документация засега е в неизвестност - унищожена или прикрита, това би трябвало да се провери. И двамата археолози, които са ровили в църквата през 1956 година, са живи - би трябвало да знаят къде се намира тя. Къде е например рисунката на Вера Недкова на скелет № 95?

 

            ПО ЗАГУБВАНЕТО НА ФОТОДОКУМЕНТАЦИЯТА

 

Установено беше по безспорен начин, че фотодокументацията не е инвентаризирана, макар че снимките са направени от служебния фотограф на АИМ. При първите проверки, направени по мое искане, снимките не се оказаха във фотоархива (писменият отговор на този въпрос е у мен). След това част от снимките се намериха. Джингов заяви, че той ги е намерил. Къде? Кой ги е съхранявал или крил? Къде се намират изчезналите 140 кадъра от тези снимки? Ето един основен въпрос за проверка. Не може да се допусне, че снимките ще останат у надничаря Джингов, след като си е свършил работата на 20 юни 1956 г. Те непременно са останали в разположение на Ст. Михайлов, който е трябвало да напише публикацията за разкопките. Зад Джингов се крие отново Стамен Михайлов - това е истината. Отговорността за снимките е негова и само негова.

 

Би трябвало да се установи кой е изнесъл снимките, които арх. Бояджиев „селекционира“, пресне и „кадрира“, за да ги представи в тоя „обработен“ вид на обсъждането през февруари 1986 година. Кому Джингов е предал „новонамерените“ снимки, преди да отидат в архива, и кой оттам ги е изнесъл, с чие разрешение и защо? Защо не се потърси отговорност и за това криминално действие?

 

            ПО ДНЕВНИКА НА РАЗКОПКИТЕ И АРХИВА ИЗОБЩО

 

От писаното от Ст. Михайлов в, Литературен фронт“, бр. 46 от 1988 г. се установява, че Инструкцията за разкопките, приета от БАН през 1956 година, не е била изобщо изпълнявана по отношение

 

211

 

 

на архива до 1976 година, т. е. цели двадесет години архивните материали от разкопките не са постъпвали където им е мястото. А къде са били? Кой ги е „съхранявал“, какви са научните вреди от пропиляването на архивните материали и полевите документации от разкопките през това десетилетие, когато (доколкото ми е известно) зам.-дирекгор на АИМ е бил именно Стамен Михайлов?

 

СПЕЦИАЛЕН ВЪПРОС: Къде са протоколите от обсъжданията на въпроса за гроба на Левски, предизвикани от арх. Сава Бобчев и скулптора Димитър Бучински, проведени в Секцията по средновековна археология през пролетта на 1979 година и по-късно? В архива на АИМ или те са изчезнали?

 

ВТОРИ ОСОБЕН ВЪПРОС: Защо е извършено преписване на Дневника на разкопките, когато изрично е постановено в Инструкцията, че дневник е това, което се пише на място, а и сега в новата Инструкция, изготвена през 1986 година, изрично се отбелязва, че „дневник е онова, което се води на самия обект, а не след изтичането на работния ден“ (с. 17, т. 54). Точно същото правило се съдържа и в Инструкцията от 1956 година.

 

Защо в направения препис на дневника от 1956 година първоначалният текст е бил фалшифициран? Дневникът е бил задържан цели две десетилетия у Михайлов. Същото се отнася и за злополучния бележник на Джингов.

 

Изобщо по-правилно е да се зададе въпросът не колко и какви грешки са били допуснати при извършване на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“, а има ли едно поне действие, извършено съгласно правилата? Разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ се очертават като една пълна вандалщина и няма в тях нито едно действие, което да не е опорочено от злощастната идея да се фалшифицира датирането на скелета, за който има данни, че е на Левски. Връх на тази вандалщина е „изгубването“ на спорните кости и нежеланието (дори досега) Стамен Михайлов да обясни къде и как са унищожени (или открити). И което е много знаменателно: никой от запознатите с този въпрос академични, институтски или дори държавни органи не счете за необходимо да извърши разследване къде са костите на скелет № 95 или поне каква е тяхната съдба, след като отговорникът или по-точно виновникът за тяхното съхранение е жив и здрав и се намира сред нас.

 

Позволявам си чрез настоящото да привлека вниманието

 

212

 

 

на Комитета за държавен и народен контрол към този пункт от евентуалната проверка в АИМ, защото ако сега не бъде уяснена съдбата на костите - няма да бъде направена никога.

 

Позволявам си още да отбележа

 

            ДВЕТЕ ОСНОВНИ БЕДИ, СВЪРЗАНИ С ЛОШОТО СЪСТОЯНИЕ НА НЕЩАТА В АИМ

 

Първата е систематичното явно и тайно „изтичане“ на ценни количества от събрания в музеите монетен фонд поради лошото му регистриране и съхранение (много бройки от една или няколко антични или други ценни монети, събрани в един плик и надписани общо). Всеки може да вади от такъв плик ценните монети и да ги заменява с малоценни - ето основния извор за злоупотреби с монетите, който масово се практикува засега.

 

В този смисъл предложението в печата да се прибират и съхраняват монетите в специална банка е изключително навременно и само така ще се сложи край на грабежите. Коренно трябва да се промени регистрацията на наличните монетни сбирки с пълно описание, което да не позволява подменяването на едни или други монети, но мога отсега да пророкувам: това няма да бъде осъществено, като се има предвид, че за този вид регистрация и пълни описания се говори от 30 години, издадоха се правилници уж от Комитета за култура, а нещата не само че не се подобриха, а се влошиха. Някои от археолозите нямат желание да се въвежда тази строга отчетност - ето защо монетите трябва да се приберат в банката и оттам да се дават срещу разписка онези, които са необходими за техните проучвания. Толкова е просто, справедливо и практично.

 

Налага се пълна проверка поне в Софийския археологически музей по стопанисването на монетните сбирки, колко от тях в каква степен са оцелели. Колко от монетите, описани от Мумов в издадения от него каталог, са налице? Колко от изнасяните съкровища по чужбина са запазили своята оригиналност и дали няма някои от тях подменени?

 

Ако проверката не засегне това, тя само ще „приспи“ извършените нарушения и е по-добре да не се предприема.

 

            ВТОРАТА БЕДА СЕ ОТНАСЯ ДО

 

примитивния начин и способи, по които се извършват сега археологическите разкопки, без да се включват всички научни - химически, физически, геодезически и пр. - средства, с които останалите науки разполагат. Случаят с Калояновия пръстен и

 

213

 

 

усилията на химичката Весела Инкова, която доказа автентичността на този пръстен, е показателен за лошото състояние на археологическата теория и практика.

 

Никъде го няма това по света: да се разкопае примерно тракийска могила или могила от неолитно селище и по време на разкопаването напълно да изчезне, като се остави след това на открито - дъждовете да я измият и унищожат. Всяка подобна разкопка означава смърт на един неоценим паметник от вековете. Ето защо, докато не бъдем в състояние да осигурим ефективно опазване на разкопания обект, не бива да се дава разрешение за разкопки.

 

            ТРЕТА БЕДА: Това е липсата на какьвто и да било контрол по време на разкопките - изобщо. Археологът ръководител прибира във фургона намерените предмети — кога описани, а в повечето случаи неописани от бригадирите ученици, слага ги в сандъка и от този миг те са в пълно негово разпореждане. Скоро по телевизията бяха показани цели колекции от монети и статуетки, предмет на незаконна търговия. Едната част от тях може да са иманярски находки, но останалото е приток от извършваните регулярни археологически разкопки, при които всеки на практика може да вземе какъвто си иска предмет. Протоколи не се съставят, няма контрол, всичко е предоставано на добрата воля на „разкопвача“, а добрата воля все по-рядко се среща.

 

Задължително трябва да се вписва в дневника всяко намерено нещо, и то в същия момент, пред очите на тези, които копаят. А не после насаме във фургона, както обикновено се прави.

 

            ДРУГ ТРЕВОЖЕН ФАКТ Е СВЪРЗАН

 

с въпроса за обработването и проучването на находките, при което само една незначителна част от тях се подлагат на всестранно изследване: на химическия им състав, физическите свойства, тяхната старинност и пр.

 

Стратиграфските методи, с които повечето археолози си служат, са безнадеждно остарели и несигурни - това нанася допълнителни поражения в проучвателната работа и обезсмисля вложените средства. Предлагам на вниманието на органите на Държавен контрол да установят при какъв процент от проучванията се използват достиженията на останалите положителни науки. Какъв процент от разкопаните обекти запазват своята цялост и колко биват унищожени?

 

214

 

 

Може да се провери и случаят с гроба на цар Иван Александър в Търново, ако се не лъжа, през 40-те години. (Пази се сега едно парче от надгробната му плоча в музея, ако и то не е изчезнало.) Как е станало разрушаването и пропиляването на костите?

 

Говори се, че скелетът на Калоян не е налице: навярно и това би трябвало да се провери. Въпреки че не засяга АИМ, но това е характерно за порядките в ръководената методически от АИМ археология.

 

Накрая ще изкажа личното си мнение: сблъсъците с археолози и археологически проблеми през последните пет години ме убедиха, че едва ли има институт, който да е в по-тежко положение, отколкото Археологическият. Причината е проста: той никога не е бил във фокуса на вниманието на обществеността и печата, пък и на контролните органи. Гробовете не представляват интерес, освен когато в тях се откриват златни гривни, затова поначало археолозите са оставени на себе си. Оттам е дълбоката гнилота, която е проникнала в този научен сектор, оттам са и систематичните закононарушения, свързани с него и по-точно - с археологическите ценности. Един от красноречивите примери за положението в тази сфера е начинът, по който са били трупани за експертиза костите, предавани на д-р Боев от бившия Институт по антропология и морфология, и удивителният факт, че никой досега от Археологическия институт не е обърнал внимание на това катастрофално отношение към костните находки. Катастрофално за науката, за морала и етиката.

 

Последното, което бих искал да предложа на органите на Държавен контрол, е все пак да се потърсят костите на Левки, докато героите са живи. Да се дооткрият „изгубените“ снимки от разкопките през 1956 година, в които е скрита тайната на гроб № 95. Те са там, където бяха „новонамерените“ през 1985 година месец декември снимки на същия скелет и гроб.

 

13 февруари 1989 г.

София

Николай Хайтов

 

215

 

 

Личен архив - Николай Хайтов

 

За голямо съжаление и органите на КДНК се оказаха безсилни да повлияят на поведението на Археологическия институт и за неговото финансово ревизиране. Финансова ревизия е била предизвикана, но предивременно е била отзована след намесата на неизвестни засега висшестоящи личности. Така е бил осуетен поредният и последен, доколкото ми е известно, опит да бъдат разнищени монетните афери на Археологическия институт.

 

 

На 10. VII. 1989 г. секретарят на ДС д-р Манолов каза, че е при Г. Джагаров „Преписката “.

 

След 10.XI. върнаха ми го от кабинета на Г. Джагаров.

 

 

 

15. ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ДЪРЖАВНИЯ СЪВЕТ НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ДР. ТОДОР ЖИВКОВ

СОФИЯ

 

Уважаеми другарю Живков,

 

Открити са досега четири писмени - архивни и документирани в печата - известия, че гробът на Васил Левски се намира в олтара на църквата „Света Петка Самарджийска“. Две от тях са от 1937 г., а последното е публикувано във в. „Труд“ от 17 май 1956 година. Само 13 дни след тази публикация, по време на археологически разкопки в олтара на същата църква е бил разкрит (на 30 май 1956 г.) „предсказаният“ гроб „вляво от престола“, както се твърди в две от предварителните известия.

 

Под предлог, че намереният скелет е „застъпен“ от основите на църквата (строена през XIV век), археологът Ст. Михайлов отхвърля възможността, че той може да е на Левски. Помощник-ръководителят на експедицията доц. С. Бобчев документира обаче в своя дневник, че долните крайници на спорния скелет не са „под“, а „във“ основите на църквата. Така още

 

216

 

 

през 1956 г. възниква в най-новата си фаза спорът за местопогребването на Апостола.

 

Етапен момент от този спор е организираната през февруари 1986 г. от ръководството на БАН тридневна дискусия по спора за гроба на Левски, протекла под председателството на академик Николай Тодоров. Това научно обсъждане завърши с категоричния извод, че разкритият през 1956 г. в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“ скелет произхожда от погребение, извършено през XIX век, и следователно той може да е на Левски. Докладът на акад. Н. Тодоров, посветен на този въпрос, бе обсъден и одобрен от Бюрото на Президиума на БАН с протокол № 10 от 24 април 1986 година. Одобрено е заедно с това и писмено предложение до председателя на Съвета за духовно развитие при Министерския съвет (№ 03-0853 от 12 юни 1986 г.), подписано от акад. Ангел Балевски, което гласи:

 

„Въз основа на последните проучвания на научните факти, свързани с проведените през 1956 г. разкопки в църквата „Света Петка Самарджийска“, Българската академия на науките предлага пред църквата да бъде поставена паметна плоча с надпис:

 

            СПОРЕД РЕДИЦА ДАННИ ТУК ПРЕЗ 1873 ГОДИНА Е БИЛ ПОГРЕБАН АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ“

 

Научните съображения за поставянето на този надпис, санкционирани от ръководния орган на най-висшата у нас научна институция, не са досега от никого опровергани, но въпреки това поставянето му се бави. Това е поводът и причината долуподписаните писатели, научни работници, общественици и други да с обърнем към Вас, другарю Живков, с молба да се намесите за срочното уреждане на въпроса със слагане паметна плоча пред църквата „Св. Петка Самарджийска“.

 

Така би се осъществило най-сетне предсмъртното желание на Васил Левски гробът му да е в Българско и да се знае от всички. Така ще се сложи край и на едно несправедливо обвинение към неговите съвременници, че са изоставили главатаря на комитетското дело да гние в Позорните гробища на София.

 

Нашият народ, другарю Живков, има нужда от национални светини, затова не бива повече да се пренебрегва откриването

 

217

 

 

на една от най-важните от тях - гроба на Апостола на свободата Васил Левски.

 

28 март 1989 г.

София

С уважение:

 

Николай Хайтов

Проф. Марин Козарев - ВИАС

Проф. Бенямин Коен - ВИАС

Гл. ас. Люба Павлова - ВИАС

Доц. Иван Ст. Иванов - ВИАС

Проф. Пею Бербенлиев - ВИАС

Проф. Иван Цветков - Лит. инст.

Антон Дончев - писател

Константин Кюлюмов - писател

Ивайло Петров - писател

Акад. Николай Тодоров - БАН

Иван Радоев - драматург

Колю Георгиев - писател

Давид Овадия - поет

Никола Инджов - поет

Димитър Гулев - писател

Любен Дилов - писател

Петър Караангов - поет

Проф. Тончо Жечев - писател

Георги Мишев - писател

Кирил Апостолов - писател

Проф. инж. Георги Колев

Доц. Бано Банов

Проф. Петра Томова, к. т. н.

Доц. Христина Катранушкова

Инж. Славейко Господинов

Гл. ас. арх. Костадин Кемалов

Проф. арх. Стефан Стефанов

Проф. инж. Славчо Милославов

Проф. арх. Щерю Щерев

Проф. Тодор Тодоров

Доц. Балуш Балушев

Гл. ас. Тодор Спиридонов

Михаил Бенчев - скулптор

Доц. Веселина Троева

 

218

 

 

Арх. Цветана Пелова

Проф. Паню Петров

Гл. ас. арх. Жеко Тнлев

Проф. Чавдар Ангелов

Проф. Георги Тотов

Проф. Левчо Мануилов

Проф. Марин Минчев

Гл. ас. арх. Стефан Друмев

Проф. Гочо Гочев

Проф. Иван Станев

Доц. Радка Първанова

Доц. Желю Желев

Доц. Васил Друмев

Доц. арх. Нели Николова

Доц. д-р Цено П. Ценов

Проф. Александър Й. Поплилов

Проф. Димо М. Заимов

Проф. Михаил Г. Карапаунов

Проф. Бойчо Гр. Станков

Проф. Тодор Костов

Гл. ас. Добрин Денев

Доц. Тодор Минчев

Доц. арх. Тодор Данов

Инж. Д. Рашков

Проф. Петър С. Чуховски

Доц. Васил В. Василев

 

 

Личен архив на Николай Хайтов

 

Това изложение до Т. Живков беше занесено на секретаря на Държавния съвет д-р Манолов. Той го прочете пред мене, погледна ме тъжно и каза: „Не ти обещавам светли новини. “ В началото на 1990 г. ми се обади по телефона секретарката на Г. Джагаров в Държавния съвет и ми каза, че в едно от чекмеджетата на зам.-председателя Джагаров е намерила изложението ми до Живков, ако искам, да отида да си го прибера. Така и направих. Оказа се, че Джагаров не бе посмял да го докладва на шефа си — Т. Живков. А много е възможно да го бе забравил.

 

219

 

 

Оставено без отговор

 

16. ДО ГЛАВНИЯ РЕДАКТОР НА СП. „АРХЕОЛОГИЯ“ АКАД. ДИМИТЪР АНГЕЛОВ

БУЛ. „АЛ. СТАМБОЛИЙСКИ“ 4 СОФИЯ

 

Другарю Академик,

 

Вие от името на редколегията на сп. „Археология“ „отклонихте“ от печатане статиите, които Ви предложих в отговор на публикуваните в същото списание материали за гроба на Левски от противниците на версията за препогребването на Апостола в църквата „Св. Петка Самарджийска“.

 

Явно Вие се опасявате да поведете спор по тези въпроси, защото не вярвате на собствените си позиции. Вие превръщате в монопол правото на дискусия само за едната страна, което влиза в противоречие както с правилата за водене на научни дискусии, така и с елементарната научна етика. Още по-неблаговидно е това за Вас и за редколегията, като се има предвид нареждането на ЦК за ограничаване на спора за гроба на Левски само в специализираните издания, като сп. „Археология“. Вие използвате и изкористявате това решение, за да лишите своите опоненти от правото им на защита.

 

Като казвам „защита“, имам предвид не само възможността публично да изложа своите позиции по един тъй важен въпрос, какъвто е спорът за гроба на Левски, но да се защитя и от някои лични нападки и инсинуации срещу мене, съдържащи се в проникналите във Вашето и други „специализирани“ издания материали - за преднамерено укриване на фактите, за тяхното преиначаване и дори фалшифициране, - свързани с личното ми участие в дискусията. Правото ми на отговор по всички тези въпроси е гарантирано с държавен нормативен документ - УКАЗА на Държавния съвет № 1086, публикуван в „Държавен вестник“ от 19 юни 1987 г. за критиката в печата. В писмото си до Вас от 2.1.1988 г. аз обърнах внимание върху този документ, който гарантира моето право на отговор независимо от Вашите научни преценки за него. Личните моменти в отправената ми чрез Вашето списание критика са напълно достатъчни, за да имам правото на този отговор. Защо Вие във Вашето писмо за

 

220

 

 

„отклоняването“ на моите статии изобщо не сте благоволили поне формално да обсъдите този въпрос?

 

Като гражданин на тази държава аз се чувствам унизен от подобно пренебрежително отношение към един нормативен документ и бих се почувствал още по-зле, ако не се намери някой да Ви застави да уважавате законите в тая страна.

 

Отговарям така просторно на краткото Ви писъмце не защото вярвам, че то ще Ви накара да промените решението си, а защото е време да си кажем пред свидетели някои неща, които по една или друга причина трябваше да премълчаваме. Кои са тези неща?

 

Първото и основно „нещо“ е, че първообразът (оригиналът) на археологическия Дневник на разкопките, воден от Г. Джингов под ръководството на Стамен Михайлов, макар и в ксерокопие, бе най-сетне принудително предаден в архива на АИМ и стана възможно (при съпоставяното му с преписа) да се установи, че разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ през 1956 г. са били целенасочено манипулирани, за да се прикрие, че в нейния олтар се намира гробът на Левски. Ако по време на дискусията в БАН през февруари 1986 г. Вие и Вашите пълномощници на обсъждането бяхте на друго мнение, може да се обясни с това, че никой още не знаеше за съществуването на този първообраз. Но ето че той се намери, ето че аз обърнах внимание върху манипулациите на разкопките чрез предложените в „Археология“ две мои статии. Очаквах, че разбрали най-сетне криминалния характер на разкопките, Вие ще се разграничите от тях и ще дадете, както се казва, „ход на делото“, но за искрено мое съжаление не го направихте. Въпреки всичко Вие останахте даже и сега на своята стара позиция, заставайки безусловно (по-точната дума е „сляпо“) зад виновниците за катастрофалните разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска“, които завършиха с безсрамно потулване на истината за гроба на Левски, но и с още по-безсрамно „изгубване“ на неговите кости от Вашите подзащитни археолози. Наричам ги „подзащитни“, защото като директор на АИМ по време на разпаления след 1979 г. в печата спор за гроба на Левски Вие пишехте писмо след писмо (заплашителни в по-голямата си част) до редакциите на столичните вестници, за да осуетите започналия спор. Вие не осъзнахте сериозния факт, че заставайки зад виновниците за „изчезването“ на костите, Вие поемате и част от техните отговорности, свързани с този факт.

 

221

 

 

Отказвайки да публикувате предложените от мене статии, в които се излагат тези истини, Вие постъпвате не вече като арбитър, но като съучастник в опитите за прикриването на истината за гроба на Левски. Думата „съучастник“ може да Ви подразни, но как да си обясним, че когато на 10 февруари 1986 г., на първия ден от дискусията в БАН, един от Вашите петима пълномощници (арх. Ст. Бояджиев) извърши посегателство върху автентичността на „новонамерените“ снимки на скелет № 95, защо Вие като ръководител на АИМ не се намесихте? Извършителят на манипулацията арх. Бояджиев не пожела да каже как се е сдобил с негативите на тези снимки, които са били заключени във фотоархива на АИМ, но публично призна самия факт на тайнственото отвличане на тези негативи. Тези признания бяха документирани, но Вие не намерихте за необходимо да изследвате как негативите са се промъкнали през ключалката на фотоархива, с чия отговорна помощ стана това криминално дело? Вие бяхте по това време директор на АИМ и не друг, а тъкмо във Вашите задължения бе да изясните кой, по какъв начин и с каква цел посегна на снимките. Защо не си свършихте работата като директор на АИМ, защо сложихте Вашия директорски чадър над главите на виновниците за този криминален акт?

 

Защо, след като се повдигна на дискусията въпросът за съдбата на костите, Вие не направихте абсолютно нищо за изясняването на истината около тяхното „изчезване“ и евентуално - за тяхното откриване? Защо не зададете съответните въпроси на бившия ръководител на разкопките проф. Стамен Михайлов, който е жив и здрав и победоносно продължава да мълчи?

 

По време на дискусията бяха разкрити част от изчезналите находки от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“, Вие поехте задължението да ги запазите за по-точни анализи, но когато се явих неотколе в АИМ, за да ги разгледам (с разрешението на новия директор проф. В. Велков), оказа се, че тези находки били оставени под контрола на Джингов и са само половината от обявеното на дискусията число. Години наред - от 1979 година насам - се говори за изчезналата документация от разкопките в „Св. Петка Самарджийска,“ и дори на намерените там златни предмети, монети и пр., но не ми е известно някому да е потърсена отговорност за това от ръководство на АИМ.

 

222

 

 

Каквото и да отговорите на този и на много още въпроси, които могат да Ви бъдат зададени, Вашите отговорности, свързани с непреривните Ви опити да облагодетелствате едната (колегиалната) страна в спора за гроба на Левски, възникват с все по-неотразима острота и сила. Позволявам си да Ви го кажа не за да Ви стресна (забелязал съм, че Вие сте непреклонен, неуязвим и невъзмутим), но защото Вашето участие в опитите да се тикне в задънена улица спорът за гроба на Апостола не бива повече да се пренебрегва и прикрива.

 

Време е да заиграем с открити карти и да стане ясно на нашата общественост защо на изследванията, свързани с гроба на Левски, се гледа от Вас едва ли не като на вражески акт.

2 април 1989 г.

София, „Латинка“ 15

Николай Хайтов

 

 

Оставено без отговор

 

17. ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ДЪРЖАВНИЯ СЪВЕТ НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ДР. ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

СОФИЯ

 

Уважаеми другарю Младенов,

 

На 28 март 1989 година 73-ма учени, общественици, писатели и пр. изпратихме изложение до бившия председател на Държавния съвет Т. Живков за поставяне на паметна плоча в софийската църква „Св. Петка Самарджийска“, че там „според редица данни“ е препогребан Апостола на свободата Васил Левски. Изложението предадох лично на секретаря на Държавния съвет д-р Манолов, който пое ангажимента да го придвижи по-нататък. В началото на октомври 1989 година при една случайна среща с д-р Манолов пред Държавния съвет аз го попитах каква е съдбата на предаденото му изложение и той ми отговори, че е връчено

 

223

 

 

на зам.-председателя на Държавния съвет Георги Джагаров, който изразил своето положително отношение по въпроса и обещал да го докладва. След ново чакане от месец и половина на 18 декември м. г. ми се обади секретарката на Г. Джагаров, за да ми съобщи, че при разчистването на кабинета му е намерила изложението за паметната плоча на Левски, да отида да си го прибера. Така и не разбрах дали Г. Джагаров го е докладвал някому, или в продължение на 8 месеца просто го е държал в чекмеджето си. Все едно, след като се разбра каква е съдбата му, подписалите го лица ме натовариха да го представя на Вашето внимание.

 

Моля да се има предвид още едно обстоятелство, а именно че въпросът за слагане на паметна плоча в църквата „Св. Петка Самарджийска“, повдигнат с писмо № 03-01-53/1986 г. на ръководството на БАН до председателя на Съвета за духовно развитие при МС, е бил обсъден веднъж на 28 април 1988 г. в кабинета на бившия член на Политбюро Й. Йотов от комисия в състав: акад. Балевски, акад. Зарев, председателя на Съвета за духовно развитие при МС Г. Йорданов, министъра на просветата Илчо Димитров и секретаря по идеологията при ЦК (по това време) проф. Стоян Михайлов. Взето е било решение да се сложи предложената от БАН паметна плоча. Бях дори повикан от акад. Зарев да уточним на другия ден надписа, но когато се явих на 29 април при него, се оказа, че решението се „отсрочва“. Доколкото ми е известно, то е било „отменено“ от бившия началник на кабинета на генералния секретар проф. д-р Никола Стефанов, неизвестно дали по негова (на Живков) или по собствена (на Стефанов) инициатива.

 

Без да влизам в подробности, ще добавя накрая, че потулването гроба на Левски и изчезването на „спорните“ му кости, разкрити на 30 май 1956 година, е в дълбока връзка с дирижираното в сталински дух от тогавашното партийно и държавно ръководство догматично отношение към националните светини и духовни ценности. Пряка вина за това имат тогавашният първи секретар на ЦК Т. Живков, председателят на МС А. Югов и неколцината научни работници, които са се заели с неблаговидната задача да заличат гроба на Левски. Само така може да се обясни, че след пълното разкриване на техните машинации по време на научното обсъждане в БАН предложението за поставяне на паметна плоча в църквата „Св. Петка Самарджийска“ срещна стена от мълчание и пренебрежение.

 

224

 

 

С надежда, че при новата политическа обстановка у нас въпросът за гроба на Левски ще намери най-сетне - за обща радост на българския народ - своето положително решение, оставам

 

С най-искрени почитания

Николай Хайтов

3 януари 1990 г.

София

 

 

Личен архив на Николай Хайтов

 

Изложението си до П. Младенов изпратих по тогавашния министър-председател Андрей Луканов. Когато след време попитах Луканов какъв е резултатът от изложението ми до П. Младенов, той ми отговори, че същият го резолирал до члена на тогавашното Политбюро Й. Радичков. Радичков от своя страна дал мнение, че „каузата на Хайтов е спорна и не заслужава президентската подкрепа“.

 

Подобна бе и съдбата и на следващото изложение - до Петър Стоянов.

 

 

18. ДО БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ. НА ВНИМАНИЕТО НА АКАД. АЛЕКСАНДЪР ЯНКОВ

ТУК

 

Уважаеми другарю Янков,

 

В навечерието на 150-годишнината от рождението на Васил Левски (на 30 април 1987 година) в ЦК на БКП е било взето решение да се преустанови спорът за гроба на Апостола на свободата и да се пренесе по страниците на научните издания - списанията „Векове“, „Исторически проглед“ и „Археология“. Въпросните научни издания се възползваха от това нареждане, като публикуваха редица статии от противници на версията за препогребването на Левски в олтара на софийската църква „Св. Петка Самарджийска“. Списание „Векове“ например публикува

 

225

 

 

3 подобни статии, но и трите ми отговора по тях бяха безцеременно отхвърлени.

 

Списание „Исторически преглед“ помести 3 статии от противници на версията за препогребването на Левски, но от предложените 5 мои статии бе публикувана само една.

 

Списание „Археология“ публикува 3 статии от противници на версията за препогребването на Апостола, но предложените от мене отговори бяха категорично „отклонени“ - веднъж с обяснението, че това издание е „приключило на своите страници дискусията за гроба на Левски“, и втори път, че моите статии не съдържали „нови фактически данни от археологически характер“ извън това, което е вече публикувано. (И двете писма са без номер: първото е датирано на 28 март 1989 г., а второто - на 14 юни 1989 г„ като и двете носят подписа на главния редактор акад. Димитър Ангелов.)

 

Със същите отговори са върнати и предложените за печат в сп. „Археология“ статии на доц. Нели Николова „Отново за тайната около гроба на Васил Левски“ и на Стоян П. Костов „И все пак къде са костите на Васил Левски“. (Виж тук приложените ксерокопия на отказаните писма.)

 

Отправените от мене до ЦК на БКП поредица от писмени оплаквания против установеното в историческите и археологически научни издания срамно монополизиране на дискусията за гроба на Левски не доведоха до никакъв резултат, като се има предвид, че зад решението за преустановяване на спора за гроба на Левски бе застанал всесилният началник на кабинета на Т. Живков проф. д-р Никола Стефанов.

 

Що се отнася до конкретните доводи, изразени от сп. „Археология“ и отчасти от сп. „Исторически преглед“, че предложените за печат мои и други статии се отклоняват поради факта, че нямало в тях „нови фактически материали“, това е направо несериозно. Всеизвестна истина е, че едни и същи „стари“ материали могат да бъдат подлагани на най-различна нова трактовка, което е само по себе си напълно достатъчно научно основание за тяхното публикуване, и второ: след започване на научна дискусия в дадено издание тя не може да бъде приключена едностранно, преди да са публикувани доводите и на двете страни в почнатия спор.

 

Като излагам горното на Вашето внимание, моля ръководството на БАН, на което са подотчетни главните редактори на списанията „Археология“ и „Исторически преглед“, да им въздейства

 

226

 

 

за незабавно публикуване на отклонените от печат статии по спора за гроба на Левски, за да не се усложнява бездруго обременената с много срамни елементи и моменти дискусия по този въпрос.

 

Приложение: 4 ксероксни копия на „отказни“ писма и писмо от 10.IV. 1989 г. на Н. Хайтов до гл. редактор на сп. „Археология“ акад. Д. Ангелов.

 

9 януари 1990 г.

С уважение

Николай Хайтов

 

 

 

19. ДО ПЪРВА РАЙОННА ПРОКУРАТУРА СОФИЯ

 

Другарю Прокурор,

 

С писмо № 1508/1990 г. от 10 май с. г. на Софийска градска прокуратура ви е предложено да извършите проверка за начина, по който са изведени археологическите разкопки в софийската църква „Св. Петка Самарджийска“ през май и юни 1956 г., а също и за начина, по който са били съхранени или не са били съхранени намерените по същото време находки в същата църква.

 

Смятам за необходимо да Ви известя, че разполагам с най-пълната в момента документация както по разкопките, така и по съхранението на находките, която държа на Ваше разположение, ако се предприеме предложената в „пълен обем“ проверка. Моля да бъда призован и разпитан, за да дам своите показания. Адресът ми в София е „Латинка“ 15, 4 етаж, телефон 7237-10 или на служебния (ако съм в командировка) 87-81-14, сп. „Родопи“, чрез секретарката на редакцията Ани Гешева.

 

Прилагам засега книгата „Гробът на Васил Левски“ за най-обща ориентация върху основните проблеми, свързани с възложената Ви проверка, ако тя бъде наистина предприета.

 

20 май 1990 г.

София

С уважение

Николай Хайтов

 

227

  

 

20. ДО ПЪРВА РАЙОННА ПРОКУРАТУРА СОФИЯ

 

Уважаеми господин Прокурор,

 

В допълнение на изпратеното от мене писмо смятам за необходимо да Ви съобщя следните уточнения във връзка с предложеното от Главна прокуратура обследване на проведените през 1956 г. разкопки в софийската църква „Св. Петка Самарджийска“.

 

Има ли смисъл да се прави подобно разследване, когато даже да се установи, че разкопките са били извършени безобразно, злоумишлено и в пълно нарушение на валидната за това време Инструкция и пр., тези нарушения поради давност едва ли е възможно да бъдат санкционирани? Истината е, че въпреки това разследването на тези разкопки би се оказало от извънредно значение поради следните основни причини:

 

Първата е да се установи кой е виновен за пропиляването, изгубването или унищожението на всички материали и находки от въпросните разкопки и кой носи отговорност за това. Става дума за намерените старинни златни и други предмети, монограми - материали с висока - и тогава, и сега - историческа стойност. Става дума освен това за „изчезналия“ документален материал, скици, ведомости, доклади и пр. и найвече за изчезналите скелети „начело“ със скелета, за който археолозите са били предупредени, че е на Левски.

 

Законът за старините у нас не предвижда, доколкото ми е известно, давност за присвояване (или пропиляване) на исторически ценности, находки и пр,

 

Второто разумно основание да се извърши разследването е все още съществуващата възможност да се открие „изчезналият“ спорен скелет № 95 (на Левски), както се откриха част от снимките, част от находките при състоялото се през 1986 г. обсъждане на въпросите, свързани с гроба на Левски, в БАН. Археологът, извършил разкопките, е жив и здрав - това е благоприятен момент, който не бива да се пропуща. Никой досега не му е поставял ребром въпроса за съдбата на спорния скелет: не е изключено неговото разкриване. Цялата работа е дали евентуалното следствие ще вложи в тази работа достатъчно енергия и желание да се разкрие аферата с костите.

 

Третото основание да се извърши разследването се корени във възможността да се приведат в известност разпилените

 

228

 

 

сега по разни складове находки от разкопките през 1956 г., включително изчезналите около 150 броя снимки, ведомости, скици, докладни и пр.,.които биха хвърлили допълнителна светлина върху спора за гроба на Левски.

 

Четвъртата цел, която би могла да се постави пред евентуалното следствие, е да разкрие кой извърши по време на обсъждането през 1986 г. в БАН опита за манипулирането на снимките на спорния скелет № 95, с чие позволение те са били изнесени от АИМ, прекопирвани и „селекционирани“.

 

Петата цел: да се изземе оригиналният Дневник на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“, незаконно задържан в момента от наследниците на археолога Георги Хр. Джингов. Да се сравни той с късния препис на този дневник, който се съхранява в архива на АИМ като „оригинал“, и да се установи по какъв начин той е манипулиран и фалшифициран.

 

Трябва да се направят освен това всички възможни издирвания за установяване кой носи отговорност за пропиляването, потулването и изчезването почти на всички материали и находки, свързани с разкопките в „Св. Петка Самарджийска“. Не е ли това свързано с някакво политическо решение за закриване и потулване намерения гроб на Левски?

 

При извършването на евентуалното следствие по горните въпроси то неизбежно ще се сблъска с две противоположни, яростно отбранявани от защитниците им версии, но едва ли е нужно разследването да се увлича в търсене на научната истина: това е перфектно извършено при обсъждането в БАН през 1986 г. (Виж издадения по този случай сборник.) По едно обаче не може да има спор: разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска“ ни изправят пред една криминална по същината си дейност, свързана с незаконно присвояване или унищожаване на веществените резултати от тези разкопки, все едно каква е „самоличността“ на спорните кости.

 

Всичко това е пряко свързано с решаването на основния въпрос чии са костите и в този смисъл съдбата на тези кости (и ' на датиращите ги находки) следва да бъде окончателно изяснена. Както и отговорността за тяхното „стопанисване“.

 

Отново предлагам да ми бъде дадена възможност да представя намиращата се у мене документация, свързана с разкопките от 1956 г., заедно с информацията по тази материя, до която

 

229

 

 

съм се добрал в моите петгодишни изследвалия по въпроса за гроба на Левски.

 

11 юни 1990 г.

Николай Хайтов

 

П. П. Тъй като се намирам в с. Яврово, Пловдивско, мога да бъда най-лесно намерен при необходимост чрез секретарката на сп. „Родопи“, тел. 87-81-14 (Ани Гешева), ул. „3 април“ 5.

 

 

 

21. ДО ДИРЕКТОРА НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ ИНСТИТУТ ПРИ БАН СОФИЯ

КОПИЕ: БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ СОФИЯ

 

Господин Директор,

 

По мое настояване през месеците май и юни 1989 година органите на бившия Държавен и народен контрол извършиха ретроспективна проверка на направените през 1956 г. археологически разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска“, както и на документирането и опазването на откритите находки.

 

При тази проверка са приведени в известност част от въпросните находки (70 броя „оригинални пликове“). Намерени са освен това нови 71 броя негативи и 91 контактни копия от разкопките, които са били дадени в разпореждане на контр. специалист Петър Вълев за отговорно пазене, без да са съответно инвентаризирани или поне описани (както и находките).

 

В качеството ни на призована от БАН страна в организираната през февруари 1986 г. дискусия за гроба на Левски моля за разпореждането Ви да ни бъде дадена възможност да се запознаем с наличните находки, произходящи от „Св. Петка Самарджийска“, описани и неописани, и освен това възможност да преснемем по едно копие от новонамерените фотоматериали, свързани със същите разкопки. Това е необходимо, за да ги анализираме

 

230

 

 

и допълним, ако се наложи, досегашните наши изследвания за гроба на Левски с нови данни.

 

Намирам освен това за рисковано новонамерените фотоматериали да са в пълно и неконтролирано разпореждане на Вашия служител Петър Вълев, защото той вече се е изявил като противник на версията за, препогребването на Апостола и не съществува никаква гаранция, че няма да се възползва от положението си на пълен разпоредител с фотоматериалите във вреда на противниците на неговата теза. (Имаме вече подобен прецедент с арх. Бояджиев през февруари 1986 г.)

 

Редно е новонамерените фотоматериали да си бъдат в служебния фотоархив, в разположение на тези, които проявяват или биха проявили към тях научен интерес.

 

Същото се отнася и до находките. На тях следва да се състави пълен и подробен опис, за да не могат да бъдат селекционирани или манипулирани, или просто бракувани като незначителни. Рискът от това е много голям, като се има предвид, че от първото им показване на 27.11.1986 г. досега те са „намалели“ с цели 20 бройки.

 

Като разчитаме на Вашата лоялност и обективност, оставаме с уважение

 

Николай Хайтов

(пълномощник на алтернативната група в спора за гроба на Левски, а именно: проф. Георги Колев, н. с. арх. Никола Мушанов и скулптора Михаил Генчев)

12 октомври 1990 г.

София

 

 

22. ДО В. „ДИАЛОГ“

КРАЯТ НА ЕДНО „ТАБУ“

 

Неотдавна, Диалог“ публикува две свързани с мене писма: едното - от бившия апаратчик в Централната ревизионна комисия при ЦК на БКП Н. Рельовски, другото - от археолога Стамен Михайлов. Напъните на Рельовски да се популяризира като бранител на вътрешнопартийната нравственост и демокрация няма да коментирам.

 

231

 

 

Друг е въпросът с археолога проф. Стамен Михайлов, който ме обвинява в писмото си, че съм бил в миналото легионер, че съм допуснал „идейна девалвация“ на редактираното от мене списание „Родопи“ и съм го превърнал в „дребнобуржоазно списание“ и че продължавам да вредителствам, като незаслужено „петня“ една наша наука (археологическата) с написването на книгата ми за гроба на Левски и т. н. Накрая Михайлов повтаря известното свое становище, че откритите през 1956 г. гробове в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“, „включително този, който се приписва на Левски“, са по-стари от църквата, която е от края на XIV - началото на XV век, и следователно сред тези гробове не може да се търси този на Апостола и т. н.

 

С политическите инсинуации на Михайлов също няма да се занимавам и ми е все едно дали някой ще повярва, че съм бил някога легионер и че съм отклонил списание „Родопи“ от партийната му линия. Не мога да пренебрегна обаче изявленията на същия, свързани със спора за гроба на Левски - въпрос с широко обществено значение, по който през последните три години бе забранено да се пише.

 

Дадена ми е от редакцията на „Диалог“ възможност да отговоря в 150 реда, затова накратко ще спра вниманието на читателя само на следните факти.

 

Първо: Чиста заблуда е твърдението на професора в писмото до Н. Р., че не му се разрешавало да помести в печата „обстойна рецензия“ срещу моята книга за гроба на В. Левски. В действителност, когато същият е писал писмото си на 3 ноември 1987 г., неговата рецензия от 96 машинописни страници е била вече под печат. (Виж Сборник „Археологически данни по спора за гроба на В. Левски“, БАН, 1988 г., с. 240-279.)

 

Второ: По твърдението на Ст. М., че в спора за гроба на Левски аз Съм се намирал под покровителството на „отговорен другар“, ще посоча само един факт: в резултат на проведената през февруари 1986 г. дискусия за този гроб в БАН ръководството на академията предложи с писмо № 03-08-53 от 12. VI. с. г. на Съвета за духовно развитие при Министерския съвет да се сложи паметна плоча пред църквата „Св. Петка Самарджийска“ с надпис:

 

            СПОРЕД РЕДИЦА ДАННИ ТУК ПРЕЗ 1873 Г. Е БИЛ ПОГРЕБАН АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 

Слагането на плочата е било предвидено в „Програмата за

 

232

 

 

честване 150-годишнината от рождението на Апостола“ - т. 7/3, с. 31. На 27.VI. 1987 г. в кабинета на члена на Политбюро при ЦК на БКП Йордан Йотов се събира комисия, сред която акад. А. Балевски, акад. П. Зарев, секретарят на ЦК на БКП проф. Ст. Михайлов и др. Тази комисия одобрява слагането на предложения от БАН възпоменателен надпис. Още на другия ден обаче въпросното решение е било отменено чрез началника на кабинета на генералния секретар, а спорът за гроба на Левски в средствата за масово осведомяване - преустановен.

 

Предоставям на Ст. М. да обясни кой е могъл да отмени решението, взето от И. Йотов. Едно е неоспоримото в този случай: покровителите в ЦК на Ст. Михайлов са се оказали на възможното най-високо равнище и не аз съм облагодетелстваният от тази протекция, а той.

 

Трето: В писмото си до Н. Р. Стамен Михайлов повтаря известното свое твърдение, че скелетът, разкрит през 1956 г. и „приписван на Левски“, бил по-стар от църквата, строена в края на XIV - началото на XV в. Но как да си обясним тогава последното изявление на професора по този въпрос, а именно, че границите, в които може да бъде датиран този същият скелет, са от „Средновековието до Възраждането“? (Цитатът е от статията на Ст. М. „Кой изопачава истината“, бр. 48 на в. „Литературен фронт“ от 24.1Х. 1988 г.) Възраждането, ако се вярва на КБЕ, издание на БАН, т. I, с. 576, се вмества в периода 1862-1878 г., така че според найновото засега становище на професора нищо не пречи скелетът, открит в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“ през 1956 г. и „приписван на Левски“, да е от погребение, извършено през 1873 г. Но защо е било необходимо тогава в продължение на 30 години Ст. М. да подвежда обществото, че спорният скелет е сварен от строежа на църквата през XIV-XV век?

 

Четвърто: За дневника на своя помощник през 1956 г. - арх. Сава Бобчев - проф. Михайлов заяви на 14.1Х.1985 г.: „Никога аз, нито аз, пък и моят доведен помощник Джингов не сме знаели, че Бобчев има дневник, че Бобчев пишел дневник... Не съм далеч, другари, от мисълта, че тук е налице голяма фалшификация.“ (Стенограма, с. 14 и 17, 1985 г.) По-късно Ст. М. заяви в цитираната статия в „Литфронт“ от 1988 г.: „Доколкото тези бележки на Бобчев приличат наистина на дневник, то те са буквално преписани заедно с точките и запетайките от истинския Дневник на разкопките“ (археологическия).

 

233

 

 

В края на 1988 г. след шумни спорове бе намерен оригиналният Дневник на археологическите разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска“, воден от Г. Джингов, и бе установено, че той не започва от 8 май, когато започват те, а от 18 май, защото самият Джингов е бил нает като надничар от Ст. Михайлов на тази дата. Съвършено ясно е при това положение, че ако някой е преписал от някого, това са Михайлов и Джингов - от дневника на арх. Бобчев, а не обратното, като преписът е наистина направен „заедно с точките и запетайките“.

 

Интересно дали Ст. М. ще се извини на наследниците на покойния си колега Бобчев за опита си да го злепостави и оклевети.

 

Пето: Дълги години Ст. М. поддържаше в много свои статии и студии, че дясната подколенна кост на скелета, „приписван на Левски“, била пречупена от набития при строежа на църквата „Св. Петка Самарджийска“ дървен кол. Твърдеше още, че от този скелет „не липсва нито една кост“ (Изложение от Ст. М., 1985 г., с. 37). Само една година по-късно на дискусията в БАН в пристъп на откровение Джингов и Михайлов оповестиха, че „краката от коленете до стъпалата“ на скелет № 95 не са търсени и въобще не са разкривани“, т. е. скелетът, „приписван на Левски“, не е бил доразкопан (виж Стенограма от 27.11.1986 г., т. III, с. 161).

 

Забележете, че това се отнася до скелета, за който веднага след откриването му на 30 и 31 май 1956 г. възниква спорът, че е на Левски! Разкриването му се преустановява, преди да е въобще започнало неговото истинско проучване. Защо?

 

Шесто: За тленните останки или - по-точно - за скелета, „приписван на Левски“, Ст. М. обяви, че „цялостно е стигнал до нас и костите са му налице“ (виж сп. „София“, кн. 3/1980 г., с. 36). Ее добре, ще ни каже ли най-сетне Ст. М., щом костите са „налице“, къде са те?

 

Седмо: Още на 1 юни 1956 г. Стамен Михайлов прави доклад до директора на АИМ акад. Кр. Миятев, в който е поискал „да се назначи комисия, която да установи на място положението на едно от погребаните в олтара (на църквата „Св. Петка Самарджийска“) лица и вероятността един от скелетите да е на Левски“. Докладът носи вх. № 427, но няма върху него резолюция, не се назначава и комисия и нещо още по-странно - няколко дена след това скелетът, за който е искана комисията - изчезва. Най-странното е обаче друго - предприема се преписването на Дневника на разкопките и от преписа

 

234

 

 

изчезват всички метрични данни за положението на спорната находка, които са били събрани при неговото откриване на 31 май 1956 г. (Сравни записката от тази дата в оригинала и преписа в архива на АИМ.)

 

Време е да се потърси сметка защо бяха тези нелогични, ненаучни действия, целият този археологически маскарад? Защо спорният скелет „изчезна“ и цялата събрана за него документация беше или замаскирана, или „обезвредена“?

 

Доскоро това беше тема табу, но сега е време да се каже: В обстановката на развихрилата се през 1956 и следващите години всеобща сталинизация (и денационализация) на държавата и обществото, на всеобщо затриване на националните ни традиции и символи гробът на Левски трябваше да изчезне. Това е истината, за която ще поговорим, но вече с много повече подробности и доказателства още при първия удобен случай.

 

13 декември 1990 г.

Николай Хайтов

 

 

 

23. ДО НЕВРОКОПСКИЯ МИТРОПОЛИТ ПИМЕН

 

Уважаеми дядо Владико,

 

Изпращам заедно с настоящото последната (засега) статия за гроба на Левски. Мисля, че в нея нещата са изложени достатъчно ясно, за да има нужда от допълнителни обяснения. Ще кажа само едно: войнстващият атеизъм или по-скоро бандитизъм е до голяма степен причината гробът на Левски да бъде унищожен и толкова дълго време да се пречи на признаването на този гроб. Атеизмът у нас упорито се опитваше да откъсне Левски от църквата. В кн. 10/1987 година на сп. „Исторически преглед“ акад. Косев се изтрепа да отрича Левски да е бил изповядан преди обесването му, защото не бил религиозен. Дълги години се втълпяваше във фалшифицираната история на България, че Апостола на свободата „хвърлил расото“, т. е. отрекъл се от религията. Дълго се прикриваше фактът, че той сам е наричал себе си „Дякон Левски“ и се е подписвал

 

235

 

 

под съдебните протоколи по този начин. Аз лично получих указание от член на Политбюро при писането на книгата за Левски в никакъв случай да не се опитвам да доказвам, че той не е предаден от поп Кръстю. Защо всичко това? За да не се свързва Левски с църквата и нещо повече - да се представя като жертва на църквата - за да се подрони авторитетът ѝ и да възтържествува в България  а т е и з м ъ т. Когато бе намерен гробът на Левски в „Св. Петка“, възникна същият въпрос с още по-голяма острота. Щеше да се разбере (ако не беше прикрито препогребването на Левски там), че духовниците са се погрижили за него, а един храм щеше да се прочуе из цялата страна като последно убежище за тленните останки на Апостола. Това не биваше да стане и то не стана - обяснени са в моята статия останалите идеологически моменти, свързани с аферата „Левски“.

 

На мнение съм, че след като светската власт досега не намери сили да признае големия си грях с гроба на Апостола, да се намеси Светият синод. Мисля, че той спокойно би могъл сега да си поиска църквата „Св. Петка Самарджийска“ (както си поиска семинарията), да превърне този стар български храм отново в действащ, като, разбира се, притури към сегашната сграда едно клепало и се приспособи пространството под олтара, където е бил заровен Левски, за негов гроб, в който да се поставят под стъклен похлупак част от косите, съхранявани сега в друга една софийска църква.

 

Тогава Църквата може да си сложи паметна плоча с какъвто иска надпис и мога със сигурност да твърдя, че тази постъпка на Светия синод ще падне като мехлем на цяла християнска България. Светият синод ще възстанови по този начин само с един „жест“ нарушения свой авторитет и ще покаже, че е вече наистина освободен.

 

Моля Ви да направите необходимото пред Светия синод. Вие имате за това и необходимия авторитет и мъдрост, а и воля, сторете го заради Левски и християнството, заради святата истина, че той живя и умря като дълбоко религиозен човек, погребан в „Св. Петка“ от дълбоко религиозни негови събратя. Нека да се сложи край на идеологическия терор върху паметта и гроба на Апостола. Помогнете, поне сега никой не би могъл да Ви застраши, сега поне ръцете Ви са не само развързани, но и властни.

 

236

 

 

Църквата „Света Петка Самарджийска“ трябва да бъде възкресена, защото е светилище на българщината, защото там е и гробът на Бенковски.

 

Има и нови данни, които потвърждават по безспорен начин, че гробът на Левски е в „Св. Петка“, ако Ви потрябват, ще ги дам в разположение. Мога също да Ви изпратя решението на Академията на науките за слагане паметна плоча пред църквата „Св. Петка Самарджийска“, което от никого не е досега оспорено, нито „денонсиране“ и е в научна сила.

 

Целувам ръката Ви и оставам с надежда, че това писмо няма да отиде на вятъра.

 

Ваш Николай Хайтов

6 януари 1991 г.

 

 

 

24. ДО МИНИСТЪРА НА КУЛТУРАТА ПРОФЕСОР ДИМО ДИМО

ТУК

 

Господин Министре,

 

В резултат на състоялата се през февруари 1986 година научна дискусия за гроба на В. Левски ръководството на Българската академия на науките е направило предложение до председателя на Съвета за духовно развитие при Министерския съвет за слагане паметна плоча пред църквата „Св. Петка Самарджийска“, която да гласи:

 

„Според редица данни тук през 1873 година е бил препогребан Апостола на свободата Васил Левски“

 

Комитетът за култура е предвидил във връзка с това (в програмата за честване 150-годишнината от рождението на Левски, т. 7/3, с. 26) да се постави предложеният от БАН паметен знак. На 28.1У.1987 г. обаче ЦК на БКП замразява това начинание и дори до днес то остава неосъществено.

 

Как са се развили нещата около това идеологическо запрещение, подробно е обяснено в тук приложената моя статия, която съм предложил за публикуване във в. „Век 21“ или в случай на отказ - във в. „Литературен форум“. Намирам, че е време на аферата с гроба на Левски да бъде сложен край, като се изпълни решението на най-висшата (все пак) научна институция у нас - Академията

 

237

 

 

на науките, по този въпрос, независимо от противодействието, което биха оказали замесените в тази афера лица.

 

Времената са тежки, но трябва да се случи нещо, което да покаже, че не всичко е загубено.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ: 4 документа и копие от статията „Горчивата истина“.

 

10 януари 1991 г.

С уважение

Николай Хайтов

 

 

25. ДО ГЛАВНИЯ РЕДАКТОР НА „ВЕК 21“ Г-Н АЛЕКСАНДЪР ЙОРДАНОВ

СОФИЯ

 

Господин Главен редактор,

 

Разбрах от г-жа Константинова, че намирате обема на статията ми, написана в отговор на пасквила на Станилов, за неприемлив, понеже е 20 страници. Намалих по тази причина обема с 2 страници и смятам, че при това положение обемът не трябва да бъде довод, за да отклоните статията ми и заедно с това и правото ми на отговор. Друг е въпросът, че в противовес на голословиците на Станилов изграждам едно мотивирано с доводи и доказателства изложение по една особено важна теза, което съответно изисква и гълта повече страници.

 

В краен случай аз ще намеря къде да публикувам отговора си до Станилов, но държа да бъде във „Век 21“. Първо, защото искам тъкмо Вашите читатели да го прочетат, а не други, които не са в течение на спора. Второ: Ваше задължение е да ми дадете удовлетворение и трето - това е почтеният начин за „разплащане“ в такива случаи между колеги - имам предвид редакторите, които са дали място на пасквила в тази му наистина безобразна форма.

 

Приложение: новият вариант на статията.

 

24 януари 1991 г.

Николай Хайтов

 

238

 

 

26. ДО БЪЛГАРСКА ТЕЛЕВИЗИЯ, НАДЯ ВАСИЛЕВА

ТУК

 

Госпожо Василева,

 

Адресирам настоящото писмо не до „Лъч“, както е по-правилно, а персонално до Вас, за да имам възможност след това кого персонално да попитам за резултата. От дълго време следя предаванията на „Лъч“ и съм убеден, че в тази редакция се работи искрено и сериозно. Това е и причината да изпратя до Вас тук приложените материали, които сами по себе си ще Ви изяснят съдържащите се в тях проблеми.

 

Това е само част от документираните опити, които съм направил през последните три години, за да заинтересувам надлежните държавни и контролни институции с разхищенията и разграбванията на старинни монети и ценности. Отговор досега от никого не получих. Проверки бяха направени, но останаха в дълбока тайна. Документацията по някои от тях бе унищожена.

 

Междувременно у мене се пробуди чисто професионален интерес: възможно ли е все пак нищо да не може да се направи, за да се ограничи поне разграбването на монетните богатства на България?

 

Всички сме наясно, че до неотдавна нищо не можеше да се направи. Но у нас станаха някои, и то сериозни, промени. Искам да разбера: след тези промени остава ли все така неуязвим Археологическият институт и музей при БАН срещу опитите да му се потърси сметка за съхраняваните от него монетни и други съкровища? (От 30 години насам нито една ревизия в този институт не е била завършена!!!)

 

Не си въобразявам, че ще Ви предизвикам да правите дълга, обстоятелствена и, не дай си боже, основна проверка. Зная, че такова нещо не влиза във Вашите задачи. Но мисля, че е напълно в реда на нещата да направите справка за три неща. Първо: цяло ли е все още монетното съкровище, намерено в Малционополис през 1929 година, или се е „постопило“? Второ: къде наистина е експонирана или „пласирана“ знаменитата колекция от третрадрахми на д-р Хараланов, която струва по приблизителни данни поне 100 хиляди долара, и трето: къде се намира сега актът от последната финансова ревизия в АИМ, ако е изобщо „оцелял“? Ако остане време, бихте могли да попитате

 

239

 

 

ръководството на АИМ къде се намира оригиналът от медальончето на император Констанций?

 

Археологическият институт е съвсем наблизо, бензин няма да трябва. Нужни ще бъдат само няколко въпроса и, разбира се, един поглед върху монетите, ако са все още налице, или поне - доколкото са налице. В АИМ не могат да нямат копие от ревизионния акт. Едно запознаване с него никому няма да навреди, освен на заинтересуваните, ако има такива.

 

Накрая, ако остане време, бихте могли да се заинтересувате какво стана с легендарното дело на Джамбов от Пловдив, подновено ли е и особено каква е истинската стойност на присвоения от него печат на Иван Александър? Петстотин лева, колкото е бил той оценен (както се приказва) от Йорданка Юрукова от АИМ, или 500 000 лева, колкото се твърди, че е действителната му цена?

 

Ако пък и Вие нищо не предприемете, една полза поне ще остане от усилието ми да раздвижа някои съвести и механизми - да знам, че в България все още нищо не се е променило. Поне по отношение на мафиите и многобройните нейни кръщелници...

 

Приложение: едно писмо до председателя на БАН и няколко бележки.

 

С уважение и извинение за безпокойството

Николай Хайтов

10 февруари 1991 г.

ул. „Латинка“ 15, София

 

 

Бележки към писмото на Василева

 

27. ЗАПИСКА ОТ 15 НОЕМВРИ 1988 Г. ЗА ЗЛОУПОТРЕБЕНИТЕ МОНЕТИ В ЛОМ

Бележки от разговора с Б. Плакидов, бивш главен секретар на Нумизматичното дружество в България. Разговорът се състоя на 22 ноември 1988 г.

 

Аферата с монети в Лом възниква около 1980 г. Милицията в Лом имала сигнали за нередности в монетния фонд. Повикани били Венедиков и Юрукова от АИМ да направят проверка. Съставен бил

 

240

 

 

протокол. В МВР не се доверили на този протокол поради явно указание, че е направен за прикритие на служебните лица, отговорни за пазенето на монетите, и по-специално директора на музея. Повикана била втора експертна комисия - този път трима души от Нумизматичното дружество в България начело с главния секретар. Те установили 70 разлики в идентифицирането и оценките на монетите, и то все във вреда на фонда (и в полза на директора).

 

Най-лошо при проверката се оказало ниското ниво на входящата информация, регистрацията на монетите, поставени в пликове и описани примерно „92 броя римски монети“ или „10 броя статери“, но какви, от кога, с каква ценност и характеристика - никакви уточнения. Това разкрива най-широки възможности за злоупотреби. Във всички музеи у нас засега е така: входящата информация е толкова нищожна, че дава широк простор за обсебване на държавното монетно богатство в музеите. („Монети от Нерон - 10 бр.“, „Монети от Мизия - 50 броя“, ама от кой император, сребърни, златни или медни - никакви указания. При това и проверките са невъзможни, без да е съставен подробен каталог.)

 

Така или иначе установени били в Лом липси за 14 500 лева освен разликите в идентифицирането на монетите, допуснати по вина на главната специалистка в България - Йорданка Юрукова, за която се твърди, че тя е и главният покровител на музейните работници, уличени в кражба на монети. Такъв бе случаят с Джамбов в Пловдив, когато Юрукова оценила златния печат на Иван Александър за около 500 лева при истинска стойност над 200 хиляди лева!

 

Повиканата в Лом комисия от нумизмати дала изложение в Комитета за култура с предложение как да се съхраняват монетите в музеите, но досега вече осма година оттам не е изготвена нова наредба по този въпрос. (Сегашната наредба е крайно удобна за хората, които имат намерение да крадат монети.)

 

Има някаква инструкция, издадена за опазване на монетите, но тя въобще не се спазва. Положението в това отношение е пълен батак, но никой все още не се е разтревожил. Шейсет до седемдесет хиляди монети стари се съхраняват само във Видинския музей, общият брой на старите монети в музеите се изчислява от археолозите на 4,5 милиона бройки, но това не е вярно. Според моя информатор - те са около 10 милиона и никой досега не е извършил инвентаризация.

 

241

 

 

Неизминали няколко седмици от експертизата на комисията в Лом, тя била спешно повикана отново от органите на МВР в този град: оказало се, че музеят е ограбен, и то именно монетите, и то само най-ценните, което означавало, че кражбата е извършена от специалисти, които познават тази материя. Директорът хвърлил съмнение върху експертите от София и те едва ли не били арестувани. Грабежът бил извършен с взлом, бандитите проникнали през железните решетки на прозорците на горния етаж на музея в Лом, като си послужили с дървен лост. Малко по-късно кражбата била разкрита. Тя била оглавявана от директора на музея. Намерен бил и чувалът с монетите, закопан в един остров близо до Лом в река Дунав с намерение съкровището да бъде пренесено „отвъд“ за разпродажба в Австрия. Виновните били осъдени на 10 години затвор, но лежали 4-5 години и били пуснати. (Твърди се, че влиятелни техни покровители съкратили срока за седенето им в затвора, защото доста хора „намазали“ от монетите.)

 

Експертизата съставила този път подробен протокол.

 

Няколко месеца след като комисията от софийски нумизмати извършила инвентаризацията на ограбените монети в Лом, се състоял нов избор на ръководство на Нумизматичното дружество и всички участници в експертизата в Лом били отстранени. Явно някои хора са имали интерес те да не бъдат повече в ръководството на дружеството. Това ми го разказа Боян Плакидов, бившият главен секретар.

 

Според него дружеството пречи на монопола на АИМ в оценка и стопанисване на монетния фонд. То се явява като коректив на техните оценки и затова от АИМ се правят всички усилия да се омаломощи това дружество.

 

В продължение на 40 години Генерална дирекция „Културно наследство“, управлявана главно от историци и археолози, не е взела никакви радикални мерки за опазване на монетния фонд.

 

Липсата на ефикасна нормативна основа позволява многобройните грабежи на монети да бъдат осъществени. Неслучайно афери с ограбени монети или извършени други злоупотреби са установени и в Пазарджик, в Пловдив и в Стара Загора и т. н. Това се превръща в епидемия и тази епидемия ще се разраства все повече.

 

242

 

 

Установено е например в Старозагорския музей, че едрите монетни дарения не са били изобщо регистрирани (директорът след това е бил свален). Там на липсващите монети Юрукова дала най-ниски оценки, а на наличните - десет пъти по-висока. (Една монета, която липсва, е оценена за 5 лева, същата получава цена 200 лева, ако е в наличност!)

 

            ОБЩИ ДАННИ

 

Има в България 201 музея и 60 музейни държавни сбирки. Твърди се, че в тях има общо 4,5 милиона монети, но те са двойно повече. Описанието на монетите е на такова равнище, че са отворени всички пътища за грабежи на монети, подменяване и въобще за манипулации и спекулации с тях.

 

Въпросът е докога ще се търпи това положение.

 

 

28. ДО ГЛАВНИЯ РЕДАКТОР НА „АНТЕНИ“

ТУК

 

Господин Главен редактор,

 

Приложени към това писмо изпращам Ви по едно копие от „пакет“ материали, свързани със съкровища на България, които се пазят в музеите.

 

Вестникът не само е доказал, че се интересува от тази проблематика, но струва ми се, че той е начело по публикуваните на тази тема материали.

 

С настоящото бих искал да събудя интереса Ви към проведената през 1988 г. проверка в Археологическия музей в София от органите на Министерството на финансите съвместно с бившия Държавен контрол. Вашите възможности да се доберете до ревизионния акт са по-големи и струва ми се, че самият този акт би се оказал много интересно криминално четиво за вестника...

 

С привет

Николай Хайтов

10 февруари 1991 г.

 

243

 

 

29. ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА БАН АКАД. БЛАГОВЕСТ СЕНДОВ

КОПИЕ: ДО ГОСПОДИН МИНИСТЪРА НА КУЛТУРАТА ПРОФ. ДИМО ДИМОВ СОФИЯ

 

Уважаеми господин Министър,

 

На 25 юли 1988 г. направих предложение на заседанието на Комисията по духовните ценности при Народното събрание да бъде направена проверка за целостта на съхраняваното в Археологическия музей при БАН, София, римско съкровище от около 130 000 (сто и тридесет хиляди) монети, намерени в Девин около 1929 г. (Имах информация, че част от въпросните монети са или разграбени, или подменени.)

 

Второто ми предложение бе да се доведат докрай трите започнати в различно време ревизии на Археологическия музей, които са били преустановени предивременно поради намеса „от горе“. (Прилагам за уверение текста от изказването ми, който съдържа въпросните две предложения.)

 

Няколко месеца подир това съставих официално писмено предложение до органите на Държавен контрол, в което отново настоях да се извърши „пълна проверка и в Софийския археологически музей по стопанисването на монетните сбирки, колко от тях в каква степен са оцелели“ и т. н. (Виж приложеното извлечение от изложението ми от 13.11.1989 г.)

 

Предложената проверка е била наистина извършена съвместно от Финансов контрол при Министерство на финансите и органите на бившия Държавен контрол, но всичките ми настоявания да получа препис от него бяха отклонени. Успях само да разбера, че въпросният ревизионен акт е бил прочетен в Министерство на културата в присъствието на главния инспектор от Държавен контрол Паскал Стаматов и на ръководителя на проверката от Министерство на финансите. Четенето е било извършено от Румен Бояджиев от отдел „Културно-историческо наследство“ при Министерство на културата.

 

Зная още, че в акта са били регистрирани много тежки злоупотреби и с монети и други ценности на АИМ. Известно ми е още, че по този акт не са направени необходимите изводи за провинилите се ръководни лица в АИМ и не са потърсени в

 

244

 

 

пълния им обем съответните материални и наказателни отговорности.

 

Не е тайна, че има решение за отделянето на Софийския археологически музей от Археологическия институт при БАН и по този повод са в ход усилени опити от някои лица да се отсрочи „разделянето“, да не говорим за възможните опити музеят да се оглави тъкмо от хората, които биха имали интерес да остане той под техния контрол. Всичко това утвърждава у мене убеждението, че е напълно възможно да се направят опити и за унищожаване на следите от извършената в музея ревизия. Освен това имам желанието да видя резултата от ревизията, която струва ми се, че аз предизвиках. До неотдавна тези материали се третираха като поверителни, но сега, доколкото ми е известно, няма причина да се слага върху тях подобно запрещение.

 

И така, моля да бъде дадена възможност да се запозная в качеството ми на журналист с ревизионния акт за проверката в Софийския археологически музей, копия от който се намират както в БАН, така и в Министерство на култура.

 

Едва ли е нужно да заявявам, че ще очаквам отговора Ви с нетърпение.

 

Ще добавя накрая, че систематичните ми опити да предизвикам интерес у най-висши държавни и други институции към тъмните сделки, свързани с Археологическия институт с музей при БАН, досега оставяха без отзвук или „отзвукът“ беше моментално засекретяван. Надявам се, че сега това няма да се повтори.

 

Приложение: по текста

 

12 февруари 1991 г.

Николай Хайтов

 

 

30. Драги отец Калев,

 

Благодаря за изпратения вестник с публикацията Ви за ик. Т. Митов, изповедника на Левски. Вие пръв, доколкото знам, спирате вниманието на нашата общественост върху този забележителен мъж.

 

Аз писах и на Неврокопския митрополит Пимен, с когото се познаваме отколе, искам да кажа и на вас: Защо вие не повдигнете в „Църковен вестник“ въпроса с църквата „Св. Петка Самарджийска“ да си се върне отново към Синода и да стане

 

245

 

 

действащ християнски храм, като се обяви, че там е препогребан В. Левски?

 

Сега поне никой няма да попречи и не може да го направи. Имаше причини църквата и църковниците 40 години да мълчат, но сега ръцете са им развързани...

 

Вие сте един от хората, които отлично си служат с перото, имате авторитет и можете да изправите това нещо...

 

17 февруари 1991 г.

С привет

Николай Хайтов

 

 

31. Уважаеми господин Корнажев,

 

Слушам Ви с удоволствие по телевизията (когато имам тази възможност) и знаете ли защо? Логиката Ви е съкрушителна. Във времена на неконтролирани емоционални изблици като сегашните - това е рядкост. Днес обаче прочетох нещо от Вас във в. „Литературен форум“ (броя от 3 април), което ме изненада. След като съобщавате, че сте написали статията „Стига вече“, която така и не видяла свят, Вие изразявате основната в нея мисъл: „Стига вече сме се ровили в костите на Дякона, смъртта на Ботев и пр” след като нищо вече  н е  м о ж е  д а  с е  д о к а ж е“ (курсивът мой).

 

Изненадан съм от това, че Вашето отношение към „ровенето“ костите на Левски съвпада с отношението по същия въпрос на известния класово-партиен мислител Вл. Топенчаров, който написа статия във в. „Отечествен фронт“ през 1988 г., за да докаже, че въпросът с гроба на Левски „не е некрофилски“, а „дълбоко политически“ и пр. Знам, че нямате нищо общо с Топенчаров и с идеологическото му верую и ми е трудно да си обясня съвпадението между Вашето и неговото гледище. Възможно е да имате някакви други, освен Топенчаровите съображения и основания, изложени в непубликуваната Ви статия, които са Ви довели до неговото становище за „ровенето“ на костите. Все едно, надявам се да разберете моето желание да я прочета и ако Вие ме убедите, че „ровенето“ на костите на Левски не е необходимо - да си спестя ако не положените вече усилия за откриването им, то поне бъдещите ми трудове в това направление.

 

Втората ми изненада, г-н Корнажев, е употребеният от Вас

 

246

 

 

израз: „Нищо вече не може да се докаже“ (за гробовете на Ботев и Левски). Смятате ли наистина, че в случая само едната вяра е достатъчна, за да се откажем от доводите, фактите и документите - наличните и особено тези, които биха се открили тепърва или са вече открити, но по една или друга причина не са придобили широка известност?

 

Ако Вие сте преровили всичко писано и казано досега за гроба на Левски и сте готов да излезете с окончателно заключение, че „Нищо вече не може да се докаже“, няма да Ви разубеждавам. Но сигурен ли сте, че вън от написаното, публикуваното и „намереното“ нищо повече не би могло да се намери, или че.нищо старо не би могло да бъде поновому съпоставено и това да се използва за доосветляване на истината за гроба на Левски? Всъщност то се е вече намерило - фотоматериали и документи, доскоро пазени в сейфовете на бившия Комитет за държавен контрол. Особено като се знае колко набързо всичко намерено около гроба на Левски е било изпокрито и колко много следи е оставила тази импровизирана „операция“. Ако пожелаете, мога да Ви покажа някои от тези новонамерени, а всъщност недобре потулени навремето снимки, доклади и предмети.

 

Защо Ви написах това писмо? Написах го, защото, струва ми се, ще ме разберете. Второ: Вие ме заинтересувахте с Вашата непубликувана статия и реших да Ви я поискам не само за да я прочета, но дори да я публикувам, та макар и в сп. „Родопи“, ако не сте се отказали да я обнародвате. И трето: Вие можете да помогнете за изваждането на спора за гроба на Левски от гъстите политически паяжини, с които още през 1956 г. е бил оплетен. Зная, че в тези бурни времена трудно се намира свободно време за такива неща. Ако е така - прощавайте. За всеки случай изпращам Ви в. „Литературен форум“ с една моя статия за костите на Левски, ако намерите свободно време - да я видите. Дано това да усили апетита Ви за още информация.

 

Искам да Ви кажа накрая, че даже ако нямаше нужда от ровене костите на Левски, аферата с тяхното унищожаване през 1956 г. трябва да се разчисти, ако желаем да говорим за демократизиране и на науката без угризения на съвестта.

 

С великденски привет

Николай Хайтов

7 април 1991 г.

 

247

 

 

32. ДО Г-Н ДИМИТЪР ПОПОВ, МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

СОФИЯ

 

Уважаеми г-н Министър-председателю,

 

Зная, че сте един от най-заетите мъже в България, но като виждам, че въпреки това намирате време да се занимавате и с фондацията в помощ на Зографския манастир, събирам смелост да поставя на Вашето внимание и въпроса за гроба на Левски.

 

Докъде е стигнал този въпрос бихте могли да се осведомите от тук приложената моя статия, ако намерите малко време, за да я прочетете. Мога да добавя само още и това, че написах писмо до Вашия министър на културата проф. Димов, но два месеца оттогава - от него ни дума, ни звук. (Може така да е прието в Министерството на културата!)

 

Не зная дали е в обсега на физическите Ви възможности да се занимавате и с гроба на Левски, няма да се изненадам, ако не е, но въпреки това, подчинявайки се на правилото „Прави каквото трябва, а да става каквото ще“, реших да Ви напомня за висящото от 1986 г. насам решение на БАН за този гроб.

 

Ваш Николай Хайтов

3 май 1991 г.

 

 

33. ДО ДИРЕКТОРА НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ ИНСТИТУТ С МУЗЕЙ ПРОФ. ВЕЛИЗАР ВЕЛКОВ

ТУК

 

Уважаеми проф. Велков,

 

Надявам се да сте информирани, че църквата „Св. Петка Самарджийека“ в София е върната в собственост на Светия синод, респективно на едноименната църква на ул. „Раковски“ (дъщерния храм на „Св. Петка“).

 

Във връзка с проектираното преустройство в интериора на

 

248

 

 

„Св. Петка Самарджийска“ настоятелно Ви молим да ни върнете всички все още запазени предмети и находки, добити в нея при разкопките през 1956 година, описани в тук приложения списък извлечение от Дневника на разкопките. Известно е от доклада на инсп. Павлов, извършил ретроспективната проверка на тези разкопки през 1988 година, че в складовете на Археологическия музей са открити голяма част от тези находки във и без пликове.

 

Част от пликовете са били пренесени в сградата на Археологическия музей и са били и в момента там, съхранявани, доколкото ни е известно, от ст. н. с. Иван Сотиров.

 

Моля освен това да ни бъдат предадени за преснимане всички негативи, свързани е разкопките в „Св. Петка“, включително и от фотодокументацията, свързана със стенописите на църквата - описани в доклада на инж. П. Вълев от 19.Х.1989 г.

 

Известно е, че нито снимките, нито находките и предметите са заприходени и инвентаризирани, така че надяваме се да не възникне трудност при тяхното връщане на църквата, където те ще заемат своето място.

 

За да се ориентирате върху местонаходището и количеството на материалите, които Ви молим да ни върнете, прилагаме ксерокопия от документите, в които те се изброяват или се говори за тях.

 

София, 21 ноември 1991 г.

Николай Хайтов

[Previous] [Next]

[Back to Index]