ЧАСТ ВТОРА
§ IX
Във Варна живееше сестра ми Дона (леля ви Дона), която, овдовяла от първий си мъж, имаше трима синове, останали сираци без баща, и като повторила и се оженила за един богат старец от селото Гевреклери [153] (Варненско окръжие), те се разпилели кой накъдето видял. Големият, Недялко, безграмотен, се представил при един грък гагавузин [154] слуга, средният, Иван станал кундурджия [155], а най-малкият, Желяз, отишъл в Провадия и се устоял при чичовия сит син Иванча Стоянов, който, като го изучил донейде да прочита и пише, колкото да държи списък на вземане-даване, го турил на един свой бакалски дюген на работа. През зимата, когато ние отидохме във Варна, и сестра ми с мъжа си по една случка, която станала в селото им, дето турците щели да го оберат и убият, се преселиха във Варна, дето си купиха къща и останаха да живеят и до днес. След малко подир дохожданието им и малкий й син Желяз, не зная как е станало, обвинен в побой, дето ранил едного кръчмарина в Провадия, и осъден на осем месеца в затвор, го докарали във Варна и го затворили в тъмницата.
Тя дойде при мене и като всяка майка захвати да плаче и да ми се моли като на брат: „Батьо, думаше тя, децата ми останали сираци, нямат нигде никого, кой други ще го потърси и се погрижи за него. Той там ще си изгние в затвора." Принуден и приклонен от тия нейни тъжби, аз като имах в правителството малко влияние според Българското общество, действувах посредством на някои приятели, както знаех и можех, щото след два месеца по рапортиранието на доктора, че бил уж болен, го освободих от затвора да довърши срока на арестуванието си у тях в дома и под моето поръчителство. А през лятото (1867) по случая минуванието на султана Азиса през Варна се освободи съвсем. Аз го взех като свой племенник; около себе си у дома, додето си намери работа (тука трябва да забележим, че понеже рапорта, когото ми даде докторът, беше за хатър, а противникът протестираше, затова платих на доктора таман хиляда (1000) гроша, или 200 лева).
Един ден Желяз ми казва: „Вуйчо! Ето аз ти оставам сега длъжен хиляда гроша освен другите дребни разноски и добрини, които си направил на мене, за което аз не мога ти се изплати никога. Затова ще ти кажа едно нещо, пък както обичаш, тъй направи. В Провадия бакалията печели много. Когато бях при батя Иванча (чичовия му син), той ме беше отделил на особен дюген с капитал на една малка сумица от две-три хиляди гроша стока и догодината, като си прегледа сметката, намери се печалба 6 (шест) хиляди гроша, ама аз бях при него с плата за 800 гроша. Затова ще ти де помоля да ми дадеш сума (капитал) не много, до пет хиляди гроша, да отида и отворя там един бакалски дюген. Уверявам те, че без друго за една година време ще ти изкарам десет хиляди гроша печалба — за двама ни наполовина. Тогава аз, като неопитен в такива работи, понеже имах около двадесет хиляди гроша капитал, помислих и рекох в себе си. Като му дам пет хиляди гроша, и след една година взема още пет печалба, и пак да си следвам учителската работа, от това какво по-добро искам?
Като се свърши първата година и прегледахме сметката, какво да видя! Додето ме лъжеше и казваше, че с пет хиляди капитал ще ми даде още пет хиляди печалба, а то с четиринадесет хиляди едвам шест хиляди гроша печалба се показа. Сега аз познах, че съм излъган, ама нямаше какво да направя, за да мога да се отърва от него. Работата заплетена, капиталът разпилян по вересии и тъй остана пак да следва и за втората година. Моят капитал с кяра наедно стана 17000 (седемнадесет хиляди) гроша, а той пак няма нищо, защото онова, което му се падна печалба, той го изхарчил до пара.
На втората година, като прегледахме сметката, печалбата, вместо да се уголеми съразмерно с капитала, а то се умалила едвам до четири хиляди, на двама ни по две хиляди гроша. Но лукавий Желяз, за да ме върти и лъже, той разширочил работата, отворил на селото Тестеджии [156] още един дюген, турил друг съдружник, захватил да прави чифлик и прочее. Аз го питам: „Желязе, как отива работата ни? Мене не ми харесва май така, както се разпореждаш ти." А той ми казва: „Добре е, вуйчо, не се бой. Ако щеш, напусни учителството и ела тук при мене. Можеш и тука да се поминуваш по-добре."
Тогава аз, като видях, че работата отива на вятър, ща не ща, на третата година не щях вече да се съглася с Варненското общество, и на 1869 година оставих децата във Варна и по Димитровден отидох в Провадия, прегледахме сметката и какво да видя? Прах и пепел! Намерих току-речи само капитала. И то срещу двадесет хиляди гроша капитал в дюгените в Провадия и в селото Тестеджии, едвам за шест хиляди гроша стока, и то остатък (мърда), а другите пари раздадени по вересии и щат да се събират след харман в жито. Нямаше вече какво друго да правя, останах там да зимувам, да събирам жито и ходя да го продавам на девненските воденици, та дано се събере барем капиталът.
Тая година (1870) аз седях в Провадия без работа да пречистям Желязови боклуци: децата отделно във Варна, разноски на две места, във Варна само за къщи кирия плащах по хиляда и петстотин гроша и в нея година се случи, та ходих в Киево да заведа Кръстника в пансиона да се учи, дето се забавих два месеца, и тъй до свършека на годината все готово харчих.
Когато прегледахме последната сметка, намерихме, че от капитала ми останало само 12000 гроша, а другите отишле в загуба и разноски. И това че е чудно, защото нея година нямах приход от учителството, а в къщата ми не стигаха 7-8 хиляди гроша разноски в годината. Аз като видях веке, че съм оплетен и работата ми е на пропадане, за да не седя празен и губя време, съгласих се е провадийците и станах им учител. Според контракта ни Желяз прие отгоре си всичкото и ми се задължи с два записа за останалите 12000 гроша да ми ги плаща с определени срокове — единия запис за четири хиляди гроша да ми наплати за една година, а другия — за шест хиляди гроша, да ми ги плаща за три години по две хиляди гроша в годината, а двете хиляди да ми брои и тъй свършихме всичкото съдружество.
На пролетта (1871) по Гергев ден доведох децата в Провадия, но току-речи бях свършил всичките си пари, които ми бяха останали вън от капитала, когото бях дал на Желяза, и като не ми стигаше платата, която вземах от учителството, за къщните разноски: защото децата ми бяха още малки и масрафът ми беше голям, чаках да взема от Желяза да се спомагам, додето си намеря друго, по-горно място да отида за учител с по-голяма заплата, защото в Провадия не можаха да ми платят повече от шест хиляди гроша. Но господин Желяз не бил свършил още злодействата си, които си бил предначертал да ми направи и въздаде в награда за благодеянията, които му направих, но имало още да ме играе и мъчи, както ще видите описано надолу.
Той, без да се обади на мене, като откраднова и скрива тефтерите, които имахме и бяха у мене, обявил в правителството несъстоятелност (фалимент), че имал да дава и на други кредитори, и тъй работата се отнесе до правителството да се съдим,. Сега аз (какво да правя сиромах) трябваше или да изгубя всичко, или да давам пари на адвокатин, или пък да напусна работата си и седя още една година празен и ходя по правителството да се съдя с него, което нещо беше за мене готова смърт, в което положение бях фамилиарно: деца дребни, таман за най-големи разноски. Затова, за да се спогодим по мирен начин между търговци, аз, ща не ща, склоних и от 10 хиляди слязох на пет хиляди гроша, и то да ми ги плаща с определени срокове, които щяха да се свършат до 1873 година. Додето седях в Провадия до 1872 г., даде ми две хиляди гроша, а на 22-й юлия същата година, като щях да замина за в Русчук за учител, за свършванието на сметката ни с него упълномощих Илия Добрев, който след една и половина години, като я свършил, ми проводи остатъка едвам две хиляди гроша и свърших всичко, като останах без пари. Ето как ме изигра и изгори душицата ми този мой сестрин син и по такъв начин ми заплати за добрината, щото му направих, както горе казах. Зато[ва] и сега много пъти си напомнювам, че е права народната пословица, която казва „с роднина (свой) яж и пий, ама алъш-вериш недей прави".
Църковний наш въпрос беше се веке решил, защото (на 1871), додето бях още в Провадия учител, ходихме с учениците наедно на провадийската станция да посрещаме и изпроваждаме българския екзарх дяда Антима I [157], който замина и отиде в Цариград да заеме длъжността си и управлява Българската екзархия. На 22-й юлия, както казах, оставих Провадия и отидох в Русчук, отдето бях повикан, и се установих за учител в девическото училище със съпругата си наедно. Но понеже додето бях още във Варна, бях подал на руския консул г-на В. Нягина прошение заради сина си Николча [158] (който тогава беше на 13-годишна възраст), за да го приемат за руски възпитаник (степендиант) в Николаевския пансион и чаках решението да го проводя и като се забави и не дойде (решението му), аз го дадох в дирекцията на Русе — варненската линия на железницата, отдето го изпроводих за ученик на станцията „Шумпарод" при Каспичан да следва и се учи.
В Русчук учителствувах само две години. От тези две години първата (1873), ако и да беше за мене материално най-тежката и най-прочувствителна и усилна, понеже имах нужда за пари да провеждам по нещо за подкреплението на чадото си Кръстника, което, както веке казах, бях завел в Киев на учение. Обаче морално за мене тя беше най-радостната и весела година, защото доживях и видях решен църковний наш въпрос, за когото се бях трудил 32 години (от 1840 до 1872) и посрещнах българский архиерей дяда Григория Доростолочервенский [159], който през месец августа същата година дойде от Цариград в града Русе и се посрещна с голяма слава и тържество от всичките учители, учителки и ученици, и ученички, и духовенството от цялата му епархия, също и от гражданите на различните народности, в което тържество, мисля и предполагам, нямаше никой други по-радостен и по-възхищаван духом, от мене повече. В града Русчук преживях двете си години, занят само с учителството си и повечето с моите къщни грижи, понеже, като я бях замотал (работата си) откъм парична страна, нямах време, или по-добре да кажа похта (охота) да се впущам към размишление или писмо за народните наши недокончани още обществени дела, които в това време се мътеха в странство, в Сърбия и Влашко, заради политическото наше освобождение. Освен само дето се наслаждавах душевно, едно, дето моят сестрин син Лазар Йовчев [160], сегашний екзарх Йосиф I, ми писа и извести, че постъпил в Екзархията в духовний чин и го ръкоположили за дякон, а, друго, дето в Русчук дядо Григория ръкоположи за епископ дяда Климента Бранитский [161] и моя сродник Константина за архимандрит, който сега е врачанский митрополит, и тъй не усетих как се изминаха тия двете години.
На третата година владиката дядо Григорий поиска да ме проводи за учител в Силистра, дето имаше за свой наместник същаго архимандрита Константин (моя сродник). Аз ходих предварително в Силистра и се съгласих със Силистренската община, но като се върнах да взема децата от Русе, отдето отидох и в Каспичан да навия и сина си Николча, и при връщанието си в Русчук приех от Шумен телеграма, с която ме викаха настоятелите да отида пак там за учител. Тогава ние се съветовахме със съпругата си какво да направим в тоя случаи. Де да отидем, кое място да предпочетем: Шумен ли, дето бяхме живели и отпървом, или Силистра, дето тогава щяхме да отидем за първи път? И понеже беше и чадото ни Николчо на станцията при Каспичан, която е близо до Шумен, ние предпочетохме за по-добре да отидем в Шумен, отколкото да отидем в Силистра, която дохожда отстранена и по-надалече, отдето живееше и чадото ни Николчо.
На 5-й августа (1874) се преселихме вторий път вседомовно от Русе в Шумен и се установихме в дома на г-на Димитраки Кърджиева [162] да живеем. Тука аз след две години учителствувание се поболях. Болестта ми беше тая, която бях придобил още от ходението ми след Кримската война (1856) в Москва на свещената коронация на блаженопочившия наш освободител, императора всеросийского Александър -го: тя е все същата, която ме държи и до днес „периодическа кашлица", която се появява понякога и с изплювание кръв. Тази болест ме захвати сега по-силно с емоптисия (кръвоплюение) и докторът ми запрети да не пея вече в църквата и ми определи да отида да живея в селото Дивдядово (Ченгел [163]), което е близо до Шумен три-четвърти часа, и да следвам някои лекарства, та да мога, ако искам, да живея още много време. Смаях се какво да правя... Тогава за да не стоя празен, защото къщата ми иска разноски и децата не бяха веке малки, ами се се изискваше да работя, да имам приход, понеже Кица порасти и беше нужда да я задомим, като й излезе късметът, аз се съгласих с дивдядовчани и станах там учител и ако и с по-малко заплата, учителствувах две години до 1878, дето с голямо предпазвание и лекувание като и учителската ми работа беше по-лека, отколкото в Шумен, слава богу, едвам можах да се подкрепя и изцеря от казаната болест и да доживея да видя и освобождението на милото ми отечество от турското тиранство и петвековно иго.
След освобождението ни аз захватих да чувствувам силите си да упадат и не ще веке да мога да следвам и изпълнявам учителската длъжност, както се изисква да бъда в пълното си значение учител. Тогава понеже бях учителствувал (от 1840 до 1878 год.) близо до 40 години, ми казаха да подам прошение и прося от правителството да ми назначи пенсия. Но аз, като помислих в себе си, че, от една страна, не съм послужил още нищо в новоосвободеното си отечество, освен във възражданието му чрез учителството, с учението си и възбужданието (агитиранието) за освобождението, както съм казал за в Кримската война на 1853/56, по черковний въпрос и прочее, казах си тъй:
„Силите ми, слава богу, ако и слаби, помагат още да послужа донейде по немание на достойни человеци." А, от друга страна, възхищен от радост, дето след толкова трудове и деятелност и толкова премеждия по народните ни движения за освобождението ни бог ме поживи да достигна и видя отечеството свободно и началото на наший свободен живот, рекох си така: „Хайде нека послужа сега, докогато мога, че когато веке съвсем изнемощея и не мога, тогава ще прося пенсия."
И така постъпих в правителствена служба най-напред старший джандарм на III-й участък в селото Дивдядово (Ченгел), който участък се състоеше от девет села покрай реката Камчия. След една година ме избраха и назначиха за председател на градский съвет в градеца Новий пазар, а подир това според изменението на законите се избрах от населението за градский кмет. А по-сетне след една година, на 1880 година, октомврия 16-й ме назначиха от Министерството на правосъдието за мировий съдия пак в същия градец Новий пазар, дето слугувах до 1882 година. И като веке отслабнах съвсем и не можех да слугувам, тогава през месец марта на 13-й в същата година подадох оставката си в Министерство на правосъдието и то ме уволни, та през априлия се прибрах в Шумен. В това време, като усетих, че болестта ми ревматизъм, която имах като прибавка върху другата ми болест кашлицата, захвати да се развива в краката ми и се усилва много, отидох в София да се лекувам в минералните бани, дето седях два месеца, и тогава чак подадох в Министерството на народното просвещение прошение, с което просих и ми се назначи пенсия пожизнена, която захвати да ми се дава от 15 юлия 1882 година.
Но понеже с назначената ми пенсия по шестдесет лева в месец не можех да се издържам, затова аз се пак трудех и ходех при прошенописците, та се занимавах с прошенопиство, от което изваждах по нещо помощ за поддържанието си. А след като изпроводихме Николая в Париж [164] на 1883 година, марта 19-й, по септемврия месеца шуменското училищно настоятелство ми предложи да приема и преподавам Закон божи в училището на класовете само десет часа в седмицата, за което да ми плащат по 40 лева в месец.
Аз приех и мислех, че ще мога да следвам и изпълнявам тази длъжност и се поддържам свободно, но като следвах два месеца, на третий (на 25-й ноем-врия) ме прихвате пак моята стара болка периодическата кашлица, и то толкова силно, щото докторите, като ми запретиха съвсем веке да се не занимавам никога с учителство, съветоваха ме и това, че ако искам да поживея още няколко време, трябва да не ходя никъде от дома навън освен тогава, когато времето е ясно и топло и въздухът сух. И тъй оттогава досега аз живея в неподвижност (като запрян) все в дома си.
Оттука нататък, чадо мое, ти веке знаеш биографията ми как е следвала, затова свършвам да пиша и ти говоря за нея. [...]
Шумен. Свърших описанието на 1-й юния 1885, в събота.
Забел. Последна прибавка забравена, която трябва да се напише след четвъртий параграф, пред параграф петий, с § V.
Когато дойдох най-първом в Шумен, писах до нашите приятели калоферци, които се намираха в Цариград, да ги попитам кой има от моите познайници или сродници там, щото да си намеря някого за кореспондент, с когото да водя кореспонденция, за да се известявам за вярното и редовното течение на църковний наш въпрос, който по него време, ако и да не беше още захватил да се разгледва официално от Високата порта, се мътеше между народа и приближаваше да избухне и се открие. В тоя случай по щастие ми се обади батьо ви Стоил Попов [165], който тогава беше дошъл от Калофер в Цариград и живял в Балкапан [166]. Ние захватихме с него да си пишем взаимно като свои и сродници за всичко и водихме редовна кореспонденция (от 1859 до 1864 година), додето той живееше в Цариград, а с Г. С. Раковски, който тогава беше в Сърбия, имах особна кореспонденция по политическите наши български движения [167]. И тъй в началото на взаимнописанието си не знам как ми дойде на ума, попитах Стоила: „Как отиват младите интелигентни българи в Балкапан, имат ли поне на ума си за това нещо, т. е. да подновят паметта на нашите български , и общославянски просветители св. Кирила и Методия и проч..." На това той ми отговори и каза, че те още миналата 1858 г. извършили това, т. е. подновили и празнували паметта им, но с голямо усилие, защото гръцката патриархия не им дозволявала, затова и тържествуванието им не станало толкова великолепно, както те искали, ама като всяко първоначално българско нещо по него време все станало и било удовлетворително (това наричам аз събитието в Цариград).
Като приех това писмо, прочетох го на другарите си съучители Д. П. Войников и Хаджи Анастаса Блюдарова, с които се и съгласихме да направим и ние тоза начало и в Шумен. След съгласяванието си между нас трима ние съобщихме и на по-учените младежи от интелигенцията, които, като останаха съгласни с нашето мнение, възприеха на себе си труда да събират изпомежду ни материалната волна помощ, понеже, разумява се, без нея нищо не става. Тогава аз с още един другар Н. Патоев [168] отидохме при гръцкий владика Венеамина и му обадихме намерението си, като го поканихме и да служи в църквата на 11 майя, за да стане по-тържествено празнуванието ни. Той от най-напред съвсем ни отказваше. като се помъчи да ни докаже, че уж Св. Кирил и Методий не били приети от нашата православна църква за светии и няма в църковните книги служба за тях, затова не бивало да им отдаваме и чест като на светии и проч. Другарят ми, като человек непонятен от църковните правила и закони, не можа да отговори на владиката нищо и току-речи беше готов да склони, щото да се оставим от намеренията си. Аз, като видях такава слабост у другаря си, захватих да доказвам и му рекох със смирение и благоговение (ако и малко неточно): „Владико святий, аз съм бил в православна Русия, която, както ви е известно, е покровителка на целий православен християнский род. От нея по-много и материално се подкрепя нашата православна патриаршия (тогава беше още и наша). Защо там (в Русия) празнуват тоя празник (тука го излъгах) и имат особена книга с правилото на тези светии, която аз имам (това беше книгата за възрождението на новой болгарской словесности [169]), съчинена от Юрий Венелина [170] в Москва на 1838 г., и му я показах... Тогава той и след това, като не можа със съпротивлението си да устои, срещу просбата ни, пак не даде да се чете или пее нещо от славянските наши църковни минеи, ами взе самичък, та съчини стихирите, които бяха нужни да се четат и пеят в тяхна слава на памятний им ден 11 мая (защото беше страшен богослов и ритор), и накара мене, та ги преведох на славянский, и след това той ги пя в църквата от дясна страна по гречески, а пък аз от лявата по славянски и по този начин се отслужи първата служба на св. Кирил и Методий в Шумен на 1859 г., майя 11-й, подир цариградското начало и после постепенно захвати да се празнува по цялото ни отечество... [171]
[Previous] [Next]
[Back to Index]
153. с. Гевреклери — дн. Калиманци, Варненски окръг.
154. Гагаузи — малка тюркоезична група от българския народ, която обитава главно Североизточна България (Варненски и Шуменски окръг).
156. с. Тестеджии — дн. с. Житница, Варненски окръг.
157. Антим I — Атанас Михайлов Чалъков (1816— 1888) — обществен и политически деец, първи български екзарх. Завършва богословското училище на о. Халки (1848) и Московската духовна академия (1856). След завръщането си от Русия е за известно време ректор на училището в Халки. Участвува в народните борби за църковна независимост. Противник на унията. Член е на временния съвет на Българската екзархия (1871). Избран е за екзарх на 16.II.1872 г. Съдействува за националното единство и за просветно-културното издигане на българския народ. След Априлското въстание е свален от престола и заточен в Мала Азия. След Освобождението (1878) взема дейно участие в устройството на българската държава. Председател е на Учредителното събрание и на Първото ВНС (1879).
158. Никола Н. Бацаров (1858—1890) — син на Н. Ив. Бацаров и М. Н. Бацарова. Първоначалното си образование получава в Шумен, Варна и Русе. През 1871 г. е приет на служба като ученик телеграфист към Дирекцията на тогавашната жп линия -Русе — Варна, а по-късно назначен като редовен телеграфист на гара Каспичан. От 1876 г. е на работа в Дирекцията на жп компанията Русе — Варна. След Освобождението е назначен за главен секретар при Главна дирекция на пощите и телеграфите под управлението на Р. Иванов. През 1883 г. е изпратен в Париж да следва електротехника и през 1887 я завършва. Първият електроинженер след Освобождението. Автор е на „Ръководство по електрическия телеграф".
159. Григорий Доростолочервенски (Г. Немцов) (1828—1898) — висш духовник, черковен и обществен деец; редовен член на БКД (1884), доктор по богословие (1863). Като духовник се оформя под влиянието на Иларион Макариополски и Неофит Бозвели. Включва се активно в черковно-националните борби. Допринася за устройване на Българската екзархия и за успеха на училищно-просветното дело, но се проявява като противник на революционното движение. Улеснява Високата порта за свалянето на екзарх Антим I. Председател е на Първото ВНС. Деен член на Синода на Българската православна църква.
161. Митрополит Клемент Търновски (Васил Николов Друмев) (около 1841—1901) — български писател и общественик; почетен член на БКД. Поддържа църковно-националната борба като публицист, остро реагира срещу униатството на Драган Цанков. Участник е в I българска легия. Сътрудничи на „Цариградски вестник" и на сп. „Български книжици". Един от учредителите и организаторите на БКД. Заедно с В. Стоянов основава „Периодическо списание". След Освобождението (1878) активно участвува в обществения и .културен живот. Ректор на Петропавловската семинария край Лясковец.
162. Вероятно става дума за Д. Кърджиев, син па Тодор Кърджиев — богат манифактурист и търговец, собственик на панталонджийска работилница. Проявява интерес към духовния живот в страната, владее немски, гръцки и полски език. Собственик е на чифлик, обработван с модерни машини. Вж. ОДА—Шумен, ф. 637к, опис 1, „Тетрадка на Д-р П. Кърджиев за произхода на рода и семейния бит на фамилията Кърджиеви".
163. с. Ченгел — дн. квартал на гр. Шумен.
165. Стоил Попов (Стоил Д. Балкански) (1839—1890) -— редактор на в. „Дунав"; сътрудничи на в. „Дунавски лебед" и подпомага набирането на доброволци за легията на Раковски (1862); търговски служител в Цариград.
166. Балкапан — район с прочут пазар в Цариград.
167. Във фонда на Г. С. Раковски са запазени две писма от Н. Бацаров, съдържащ податки за съществуваща кореспонденция между двамата. Вж. НБКМ, БИА, 16, 887—890.
168. Н. С. Патоев (1833—1874) — изтъкнат училищен, читалищен й обществен деец през 60—70 г. на XIX в., автор на оригинални пиеси; участник в революционното движение; дописник на в. „Македония".
169. Става дума за „Заради возрождение новой болгарской словесности или науки. Сочинение или книжица рускаго исторо-писателя Венелина. Москва, 1838. Превел... М. Кифалов, Букурещ, 1842.
170. Юрий Иванович Венелин (Георги Хуца) (1802—1839) — украински историк, славяновед. Проявява интерес към българското минало и култура. През 1829—1841 г. излиза съчинението му „Старите и сегашните българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите".
171. Биографията на Н. Бацаров е недовършена (липсва последният лист). Според Е. Златоустова първоначално тя била написана в два екземпляра. Първият (или оригиналният) екземпляр се намирал у нея, а другият — у наследниците на д-р Иван Н. Бацаров. От оригиналния екземпляр имало изгубен един лист, впоследствие възстановен от Ек. Златоустова по преписа. Според нея разлика в съдържанието между оригинала и преписа няма. Те били сверени от Ек. Златоустова с оглед намерението й да подготви за печат автобиографията на Никола Бацаров.