ЧАСТ ВТОРА
§ VIII
ПРЕСЕЛЕНИЕТО МИ ОТ ШУМЕН ВЪВ ВАРНА
Като прие поп Петко в Шумен управлението църковно, както казах в предидущия си параграф, ако и да ме повикваше той понякога да му напиша някое окръжно писмо до епархиалните свещеници, то обаче оставаше в неговите архиви. Аз веке се освободих от писмоводителството на Шуменската църковно-гражданска община и това следва тъй почти седем месеца — от януария до юлия 1866.
На пролетта, по Гергев ден, както всяка година и таз година отидох на Джумаята на панаир. Там по обичая, като се срещахме, събирахме и виждахме с учители и търговци от разни места и със съотечествениците си от Калофер, таз година се срещнах с варненски търговци българи, от които имаше и някои мои съотечественици калоферци — Д. Павлов [140], Христаки Попов и Костаки Х[аджи] тюлев [141]. И като се разговорихме на пространно върху разни предмети, а най-много върху българското възраждание в техний крайморски град Варна, аз ги попитах как отиват те по църковний наш въпрос и какво участие вземат в него в Цариград (защото тогава във Варна си седеше още гръцкият владика), проводили ли са техен особен представител за тази работа в Цариград, пък ако се реши въпросът по-скоро и ако тий не побързат да съставят българска църковна община, в която да приберат и съединят епархиалните свещеници от селата, които са в округа им и населени от чисти българи, наедно, то без друго Варна ще си остане пак в гръцки ръце и тогава ще им отиде напразно движението, което те правеха, за да се покажат като народни деятели и прочее. Те като изслушаха с внимание всичките мои приказки, в отговор ми казаха: „Во истина, господин Бацаров, това, което ни поучавате, ние признаваме, че то е чиста истина, ама какво да направим? Не знаем! Представител в Цариград сме проводили дяда Атанаса [142] от селото Хадърча [143] (Варненско окръжие) и се трудим всякак дано да можем някак да отървем Варна от ръцете на гърците, но нямаме такъв человек, който да отбира от църковните ни работи и да ни поведе, та да можем да си съставим църковна община във Варна. А ние, казаха ми те още, като хора търговци, всякой занят с търговията си, нямаме никак време да ходим подир това нещо." Пък като си помислиха малко и щяхме вече да се разделим, те ми казаха тъй: „Най-сетне ние тебе да ти кажем ли, г-н Бацаров". „Кажете ми", рекох аз. „Ето ние сме тука почти всички ония, които предвождаме българите във Варна. Като си отидем и се съгласим и като ти пишем, дохождаш ли ти във Варна да ни станеш хем учител в училището, хем певец в новобългарската пи църква, хем предводител да си съставим нова българска църковна община и приберем, както ни казваш, българите и свещениците от селата във всичката епархия, та като се реши църковният въпрос, да проводят и нам български владика." Аз им отговорих: „Братя мой! Ще ви кажа открито. Мъчно нещо е като за мене, фамилист человек с дребни деца (то време таман бяхте всички малки и Иванчо още на 8 месеца), да се местя от място на място, когато и в Шумен ми е добро мястото и не зная дали ще ме оставят, но понеже работата се касае да общонародната наша полза, ако се съгласим за платата и пътните мм разноски, дохождам и направям това приселение. Й тъй, като се съгласихме и останахме съгласни, се разделихме.
Годишното изпитание на училищата в Шумен се свърши през месец юлия и
за през август, като имахме разпуст, се готвехме да отидем на разход по
окръжните села. Отведнъж, ненадейно аз получих из Варна от настоятелството
писмо, с което ме викат да стана според обещанието си да се съгласим в
намерението си. Сега нямаше какво друго да направя и на първия августа
отидох и седях във Варна до 20-то число същаго. В това време, като се съгласихме
за три години да им бъда учител със съпругата си (майка ви) Марийка заедно,
сторихме начало на урежданието на новобългарската община и съставих следующия
временен „Законник", по който ще се води и управлява обществото и епархиалното
духовенство до решението на церковний наш въпрос.
Съставен от Варненското българско общество за управление на епархиалното българско духовенство.
Ние всички, духовни и мирски лица, които подписваме настоящия законник, като гледаме, че се продължи решението на църковний наш въпрос и останали в духовно безначалие, се боим, че от това безначалствено положение между наший народ може да последуват някакви противозаконности в църковните ни дела. За да дадем предварителни предупазвания на подобни случки, днес съгласно и единодушно се събрахме, размислихме и наредихме настоящий „Законник", който съдържа 16 (шестнадесет) членове, по които ще се водим и управляваме църковно до решението на църковний въпрос.
1. Всичките епархиални свещеници, които принадлежат на нашето българско
общество във Варна, се задължават да се събират два пъти в годината: през
мая, от 4-й до 8-й, и през септемврия, от 16-й до 20-й, и правят обще заседание,
в което ще разгледват и решават въпроси, които се отнасят за священческите
погрешки, що се случват вън от епархията или между двама свещеници, или
между свещеника и мирско лице. В това събрание ще се решава още и за променяванието
на свещениците от едно село в друго. Това обаче ще става всякога с желанието
и одобрението на селските жители.
2. Ако някой от свещениците по някои обстоятелства и необходими нужди
не може да дойде в казаното обще заседание, длъжен е да постави векил другиго
от съседните си братя свещеници, като го снабди с пълномощното си писмо.
3. Никои свещеник не ще може да свещенодействува в някое село без знанието
и одобрението на Варненското българско общество и без нужното от него поверително
писмо, нито селяните ще имат сили да приемат свещеник без такова доказателство.
4. Всякой свещеник, като слугува на своята енория, не ще може да свещенодействува
в енорията на другиго свещеника без неговото дозволение. А в противен случай
ще се осъжда от събранието по църковните правила.
5. Ако някой селянин се разсърди на своя свещеник и повика от друга
енория свещеника да му свещенодействува в някоя религиозна нужда (което
често се случва между нашите селяни в сегашното ни анархическо положение),
свещеникът, освен дето не бива да отхожда, дължен е да се старае да ги
примири помежду им, а в противен случай ще се счита за законопрестъпник.
6. Никой свещеник не ще си дозволява да венчае някого, без да вземе
вула [144] от обществото, защото другояче ще се накаже
законно от църковните правила.
7. Всякой от свещениците ще има по една книга, която се нарича МЕТРИКА
[145] и в която ще записва всичките деца, които кръсти,
и всичките человеци, които венчае, като им дава под номер кръстителни и
венчателни писма, които ще му се дават от нашето общество.
8. Селяните никога не щат правят года [годеж] без знанието на свещеника
и свещеникът, повикан за това, ще разгледва добре за сродство и ако нямат
законно препятствие, да им дава воля да си правят годата. Ако ли за някой
род не е в състояние да разсъди, длъжен е да се допита от Обществото или
да ги проводи с едно писмо до Обществото да се допитат.
9. Ако някое съпружество, мъж и жена, по някои благословени причини
искат да се парасят (напуснат), в такъв случай, понеже това никога не ще
става на село, тий ще се отнасят до тукашната община и духовенството да
им се разгледва и решава разпрата.
10. Всички противозаконности, които, ако и не назначени в настоящия
„Законник", се отнасят до църковните правила, ако се случи да станат, ще
се разгледват и решават и от тукашното варненско общество по църковните
свещени правила.
11. Въобще всичките свещеници са длъжни да имат добро отношение към
християните, да бъдат, внимателни в поведението си, да живеят с народа
и помежду си в духовна любов, братско съгласие и бъдат подбудители и предводители
към всяко общополезно народно добро, както се изисква от тях за украшението
на святата наша църква.
12. За обдържанието на Обществото понеже са нужни и разноски, длъжни
сме всички свещени и мирски лица да му приносяме своята материална помощ.
Затова за такава помощ се определяват следующите даждия [146]:
всякой свещеник, който принадлежи на обществото ни, за енорията си вместо
свещен данък (ембатик) ще плаща по 60 шейсет пари на венчило.
13. Всичките селяни (и граждани), които се придържат у нашата във Варна
община и са павство на нашето българско епархиално духовенство, ще плащат
на общината за посрещание на разноските и по един шиник [147]
жито на венчило или по 6 (шест) гроша пари.
14. За венчание вула, която ще се дава от Обществото, когато вземат,
ще плащат по 15 (петнайсет) гроша.
15. Селяните, когато ще си хващат учител за общето си селско училище,
са длъжни, когото натерят за такъв, първо да го доведат или проводят с
едно писмо до Обществото да се изпита и оцени в знанието си и после да
го съгласяват и имат.
16. Понеже при свършванието на всяка година ще се разгледват общите
сметки, то всичките епархиални села и градове се задължават да си проваждат
по един представител да се намери във время на разгледванието им, та да
знаят всичките епархиоти що е работило Обществото през годината.
В заключение казваме, че всички подписани духовни и мирски лица се задължаваме да се стараем с всичката си сила и съдействуваме с всичкото си прилежание за полаганието в действие настоящия „Законник". И ако някой от нас се покаже престъпник в някоя точка, със съгласието на всички членове ще се накаже примерно, както се следва. Написан във Варна на 18-й августа 1866 год. от учителя Н. Ив. Бацаров [148].
Тука ще забележим на читателя, че трябва да знае, както може и сам да се досети, дето този „Законник" по съдържанието си се държи повече у два предмета: Първо, да привлече българите от епархиалните села да се съединят и станат едно българско народно общество, отделно от гръцкото, каквото общество не съществуваше дотогава във Варна. А, второ, да овърже свещениците най-много и учителите да се покоряват и някак страхуват от това общество, което щеше да се припознае и се припозна отпосле от правителството. А защото по него време гръцките владици си вършеха агитациите повече през тях (свещениците и даскалите), затова и „Законника" не съм го разпространявал в много подробности от църковните свещени правила, но съм го ограничил само повече върху свещениците и техните священодействия по селата, на простия народ, между когото те можаха тогава да правят и правеха много противоцърковните правила действия [149].
Духовно учреждение или поверително писмо, което се дава на свещениците, съгласно с член 3-й от временний „Законник":
Почитаеми старци и черковни епитропи и всички православни християни,
що живеете в селото (което и да е). Днес нашето Варненско българско общество
одобри и определи за свещенослужител на вашето село отца поп (който и да
е), който ще ви свещенодействува текущата (1866) година и изпълнява всичките
ваши религиозни нужди. Затова чрез настоящето си учредително писмо ви заповядваме
да го приемете благоговейно и му се покорявате синовно като на духовний
ваш отец и слушате духовните негови наставления. При това още да му плащате
доброволно за всяка свещена услуга определеното право: приходско, частно
и обществено, щото да може и той да се поменува помежду ви спокойно, както
се изисква от свещените правила за духовното му достолепие. А той, освободен
от житейските грижи, ще ви благославя и се моли богу да ви прости греховете
и ви подари спор и берекет [...] 18-й августа 1866 год. Н. Ив. Бацаров.
В Бълг[арското] общество („Копие", 266 стр.)
След съставянието на тези документи аз се върнах да взема семейството си от Шумен и тъй на 15-й септемврия (1866) се преселих във Варна фамилиарно. Тук, след като наредих училищата, мъжко и първоначалното девическо, което отново отвориха в една особна стая в същий дом, в който се установих да живея с децата си, а учителка, както казах, беше госпожата ми Марийка, почнах отново деятелността си по народното ни възраждание и съставянието на нова българска община. Захватихме отначало да нареждаме обществените черковни работи, избраха се и отредиха четирима мирски лица за членове, които да ги управляват под председателството на свещеника поп Костадина [150], когото бяха довели от селото Хадърча (Варненско окръжие) да им свещенодействува и бъде иконом на новоотворената им българска църква, която се помещаваше в долний кат (етаж) на училището. Мене оставиха тази длъжност, т. е. като си гледам и уреждам училището с още един учител другар и помощник, само да давам команда на общинските дела и водя писмено работата за колкото писма станат нужди и колкото дела има да се приложат в архивите. Моята длъжност по видимому е незначителна, но по дело е най-тежката, защото се състои в предводителство и всичките дела, за които дам направление (команда) да станат, ако съдействителните членове от обществото бъдат деятелни и способни да ги приспособят и положат в действие, то ще бъде добро и похвално от всичките. А, напротив, ако не можат да се приложат в действие, то тогава кой с виноват? Пак предводителят, че не обсъдил право и не дал добро направление и прочие. Това казвам тъй, защото бях щастлив да го посрещна и видя, че действително стана така при съставянието на тази нова българска община във Варна. Този свещеник Костадин, когото поставиха председател, от една страна беше даровит в църковната си служба, имаше добър глас да украсява църквата. Но всичката му дарба беше само това. Друга наука нямаше, а най-много му бъркаше това, дето ходеше много из града нагоре-надолу и някак деморализирам, ленив и недеятелен, тъй щото, когато го потърсиш, никога не можеш да го намериш на едно място или да узнаеш де се намира. Минаха се два месеца време и той, ако и да беше задължен да ходи по селата да подбужда (агитира) българите и свещениците и ги накара да се съединят с варненското общество (защото додето бях в Шумен, ние бяхме откъснали и присъединили повечето варненски села при Шуменската община), не отиде наникъде отвън града. А пред мене, когато го попитвах защо стои и не ходи да действува както се следва, за извинение лъжеше и казваше: „Грешката е у общинските предводителни членове, защото не вървят право." И така най-сетне ме принуди и на първий октомврия направих към общинските членове едно писмо, с което да го оправдая и отдам вината на застойството на работите на тях. Това писмо аз написах и го имам в книгата („Копие", стр. 225.)
Членовете, като прочетоха това мое писмо, докачени на честолюбието си, привикаха ме на особно и ми разказаха подробно всичко относително за неговото поведение, дето те го знаяли най-добре, що е за человек, ама защото нямало други по-достоен и даровит, щото да служи и украсява поне за лице българската нова църква пред гърците в града Варна, затова го търпели. Но ми казаха, щото аз да го не слушам и не давам доверие на неговите думи, защото той имал дарбата да прави и мюзеверлик, ами да си следвам и държа работата здраво, както зная. Минаха се още три месеца, настъпихме 1867-мата година, напечата се „Законникът" и трябваше да се разпръсне навън по селата. Из епархията се провеждат едно след друго окръжни писма да дойдат свещениците да им се дадат, никой от нигде не се обади или дойде. Настоятелството го принуждава да излезе и отиде по селата да го разнесе и трябваше да отиде, за да може по-скоро да се положи в действие („Законникът"). А той захвати да казва: „Аз сам си не отивам, ако не дойде и учителят с мене заедно." Най-сетне през месец февруария ме принудиха (ако и да нямахме в условието си това) и оставих училището на помощника си да го гледа, та отидохме с него, попа Константина, и обиколихме цялата епархия от Провадийското и Варненското окръжия. В това обикаляние какво си потеглих, само един бог знае! Свещеникът Костадин само знаеше да се курдисва на простолюдието като владика и да иска от селяните да му донасят хубаво вино и добро ястие и в тоя случай аз, от моя страна, трябваше да върша всичко, за което бяхме тръгнали по мисията си. Затова най-много настоявах, щото на всяко село и градец да се събират жителите в църквата и, колкото можех, им проповядвах словото божие и разпалвах народността и сърцата на простолюдието въобще.
При всичко това най-главната ми цел беше да взема мнението на по-събудените ни и по-учени хора, които познавах за такива, също и на свещениците, т. е. дали бива да пишем в Цариград на дяда Илариона, комуто името тогава се споменуваше в нашите български църкви, да ни проводи оттам някой по-събуден свещенник за предводител, за да можем да действуваме по-живо, щото да се даде отвън натиск в Цариград за по-скорошното решение на църковний наш въпрос.
Навсякъде, дето предложих този въпрос (разумява се скришом от попа Костадина), се показваха всичките съгласни, а най-много свещениците, защото нямаха към него уважение и симпатия и като го гледаха такъв разкошен, не искаха да го слушат и му се покоряват, когато той им се курдисваше като владика я искаше да им заповяда. Това обикаляние се продължи повече от месец, защото помня, че се завърнахме чак през марта на 17-й. Като си дойдох във Варна, дадох разчет на Обществото за всичко, щото свършихме в мисията си. Открито пред всичкото събрание казах, че навсякъде епархиотите ни приеха почтено, подписаха съгласителното и занапред ще припознават и се покоряват на Обществото и изпълняват „Законника": и отец иконом поп Константин ще ходи свободно като владишки наместник да обхожда селата и събира даждията, които се обемат в казаний „Законник" и и прочие.
А в тайното си заседание, което направихме особно с членовете на Обществото, без попа Константина, им разказах всичкото право, дето мнението и желанието на епархиотите и свещениците е това: да пишем в Цариград и си доведем други свещеник, защото ако държим поп Константина, тий не щат да му се покоряват, ами ще отиват пак при гръцкия владика и ще се развали обществото ни и прочие.
Обществото, като изслуша и узна това от мене, реши и писахме в Цариград на дяда Илариона, който тогава живееше в българската народна главна църква, и след изминуванието на една година от дохожданието ми във Варна и след прекарванието ми на толкова мъки и неволи от ходението ми по селата, едвам на 20-й октомврия (1867) проводиха там архимандрита Панарета [151], родом от Сливен, и се отървахме от мерзавицата поп Костадина.
Но трябва да забележим, че ако през цялото лято от марта до октомврия, седем месеца време, той (поп Константина) не отиде никъде от Варна навън, като дойде архимандритът, за да покаже явно своите зли намерения и задни мисли, отведнъж излезе по селата и беше придумал някои подобни нему от свещениците, щото да се отцепят от Варненското българско общество с намерение да стане униатски предводител и уреди униатска църква във Варна, което нещо съвсем не беше за неговите уста лъжица, ама фандасванието [152] какво не направя человека?
Но благодарение на деятелността и средствата, които употребихме с членовете на Обществото и го ограничихме чрез правителството, и той като видя, че ще стане по-зле за него, поклони се на архимандрита, припозна Обществото и отиде да живее в селото си Хадърча.
И понеже архимандритът Панарет беше человек разумен и опитен в църковните правила, ние захватихме с него работата добре. Той я поведе редовно, както се следваше, и додето да се свърши тригодишното време на условения ми контракт, ние можахме да успеем, щото да се нареди и установи Обществото тъй порядъчно, дето Варненската епархия остана на цяло свободна от гръцкия.владика и се управляваше свободно от Обществото. Всичкий приход според законника, по 6 гроша на венчило и по един и половина гроша от свещениците, се събираше от архимандрита редовно, порядъчно и прочее.
Тука сега таман беше му дошло редът за мене, щото след толкова трудове да си почина и поживея в този крайморски новопобългарен град Варна и се порадвам на новосъставеното под мое предводителство Българско общество. Но както знаем, дето на този свят человек никога не може да бъде напълно задоволен в щастието си, ще кажем, че тъй и мене обстоятелствата на световното непостоянство не ме оставиха да имам това удоволствие, защото по една немислима, неприменуема и независеща от мене причина бях принуден, щото след изтичанието на трите години да напусна града Варна и отида в Провадия, и то по следующата в деветий параграф описана случка. Обаче, ако и да отидох в Провадия по необходимост от нуждата си, варненци, понеже фамилията и децата ми останаха да живеят във Варна, като ме считаха пак за техен съсед, всякога, когато се случеше да имат нужда в обществените си епархиални събрания, викаха и мене като предначинател на обществото им да присъствувам в заседанията им до 1872 г., додето заминах от Провадия за в Русе. И който полюбопитствува да види още нещо писано от мене за Обществото, нека прочете книгата ми „Копие" от страница 246 до 265 и всичко, което е писано като прибавки на „Законника", [както и по] повод на представителя за Цариград и прочее, все моята ръка е работила освен писмата, които са приемани от Цариград, както се показва и от подписите им.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
140. Вероятно Дамян Д. Павлов, калоферец; виден търговец в Цариград и Варна; управлявал във Варна клон от кантората на Димо Хаджитюлев.
141. Костаки Хаджитюлев — виден търговец в Цариград; собственик на търговска кантора във Варна, управлявана от брат му Хр. Хаджитюлев.
142. Атанас Георгиев — кмет на с. Хадърча (дн. с. Николаевка, Варненско). Роден в с. Гулица (дн. Голица, Варненско). Има заслуги за откриване на първото българско училище в с. Хадърча (1847), което е и първото българско училище във Варненска околия. През 1861 г. заминава за Цариград като представител на Варненска епархия. Заменен е по-късно с Господин Хаджииванов.
143. Хадърча — дн. Николаевка, Варненско.
144. Вула - писмено разрешение от църковната власт за извлечение от метрическата книга за венчавка.
145. Метрика - извлечение от метрическата книга за датата на раждането.
146. Даждия (остар.) — данък, данъци.
147. Шиник — крина, мярка за зърнени храни.
148. Вж. допълнение към „Законника" във ф. 328, а. е. 6, л. 393—398.
149. В оригинала от „Тука ще забележим на читателя..." до края е дадено под линия.
150. Константин Дъновски — пръв български свещеник във Варна, учител. В периода 1865—1867 г. оглавява българската църковна община в града. За него по-подробно вж. П. Ников. Иконом Константин Дъновски. Духовна култура, I, № 1—2 114—133.
151. Панарет Варненски — митрополит на Варна от 1867 до 1870 г.