ЧАСТ ВТОРА
§ IV
В Шумен училището не беше само едно първоначално или основно както в Мачин с един учител, който сам да се разпорежда и го управлява по съвестта си. Тука то се делеше на няколко отделения: имаше основно отделение, приуготовително и класно. Всичките тия бяха под надзиранието и разпорежданието на директора Сава И. Доброплодни [105], които водеше голямо приятелство и дружба със съвременний Преславски владика (грък византиец) Венеамин [106]. Мене с един помощник ме поставиха да управлявам първоначалното отделение според взаимний способ по Ланкастерската метода, да преподавам на приуготовителното отделение първоначалните науки и да пея в черквата. Директорът Доброплоднн, види се от славолюбие, наричаше четворокласното училище, както го беше и надписал на входните врата „Шуменска полугимназия" и за угождение на някои гръкомани от гражданите, които приятелствуваха с владиката, пееше в църквата от едната, дясната страна по гръцки, който язик се вмешаваше и в училищната програма и се преподаваше в класовете от него. За другари в класното отделение той имаше тия, които аз заварих: Добря П. Войникова, Симеон Хаджиенчева, хаджи Анастаси Блюдарова, шуменци, Йосифа Милановича [107], сърбин [108], и Мехмед ефенди за турский язик, който беше въведен в българските класни училища. Като се установих на работата си, мене не ми трябваше друго освен най-първо да науча и узная духа на гражданите и, второ, на другарите си съучители. По щастие между гражданите малко имаше, и то от старите, които, надъхани повече с гръкоманство, обичаха владиката, а младата класа почти всички го мразеха и ненавиждаха. А пък от учителите Войников и хаджи Анастас Блюдаров тъй се прилепиха при сърцето ми и се обикнахме и съеди нихме духом, щото братя да бяхме, не можехме да си уйдисаме и бъдем толкова съгласни в мнението си, както ние тримата. Същото посрещах и в младите поучени и интелигентни граждани. След малко время училищний настоятел и някои от по-първите граждани бяха вдигнали уважението си от директора Доброплодни по някои негови семейни случки и искаха да го изключат, пък и той, види се, като познаваше, че не ще да може веке да живее в Шумен според казаните домашни приключения, беше се съгласил писмено със сливненци да отиде там за учител, дето и отиде на 1-й майя (1859), като заведе със себе си за другар едного от учителите — Симеона Хаджиенчев.
След заминуванието на Доброплодни училището, като остана под управлението на Добря П. Войникова до свършека на тази година, взе друго направление. В това време ние, както казахме, съединени тримата учители, вдъхнахме на гражданите еснафи да уничтожат едноличното настоятелство върху училищата, защото това настоятелство, като беше оставено на едно гръкоманско лице (Хаджи Симеонка) [109], което, подпомагано от владиката, се разпореждаше и представяше учители само по угодата си и за вреда на училищата. Еснафите, убедени, че това, което им казвахме, е истина, пък и според правото си, дето те поддържаха училищата материално, на 1860 г. се събраха в метоха, отхвърлиха тази дотогава водена по владишко направление система, т. е. „едноличното настоятелство", и си наредиха ново шесточленно настоятелство от 6 души, избрани от еснафите, человеци деятелни, които да се грижат за училищните нужди без намесата на гръцкий владика. Узакониха, щото учителите да не се условюват когато да е, както правеше настоятелят хаджи Симеон, но само на Новата година — 1-й януарий, и то за по три години, защото от честото променявание на учителите през годината не можеше да се познае трудът и ползата на учителя (кой как се труди и каква полза принася). Затова на 1860 унищожиха първий ми контракт, когото бях заключил с първий настоятел и владиката за три години по 6000 гроша, и отново ме съгласиха пак за три години по 8000 гроша. Също съгласиха и другите казани учители, с изключение на сърбина Милановича, когото заместиха с А. П. Гранитски [110], родом котленец. И жена му (на Милановича) Александра [111], която беше учителка, отчислиха и я заместиха с мама ти Марийка Н. Бацарова. [112] Това учителско съсловие следува редовно до свършението на трите години, т. е. до началото на 1863 година. А онова, което казах, че след Доброплодни училището взе друго направление, то е следующето.
Новото настоятелство отреди и постави за главен учител Д. П. Войникова, който да има грижата за организиранието на училищата и нарежданието програмата на уроците. Той след съвещанието си с нас се залови за работа наздраве: най-напред свали надписа на високомечтателното от Доброплодни училищно название „полугимназия" и го замести с надписа „Шуменско народно училище" и с това извадихме на лице думата „народност" и която, дотогава скрита в гръкоманството около гръцкий владика, я нямаше в Шумен между народа. Тази дума „народност" ние тримата учители взехме за главна лозинка (девиз), за да я вдъхнем в сърцата на народа, а най-много на младораслите отрасли, учениците си. И за да съживим това име (народност), ние се съгласихме и разпоредихме да направим това чрез проповеди (сказки) така: аз и Блюдаров да проповядваме всякоя неделя и на големите и еснафски празници в църквата, а Войников след отпуса на църквата като главен учител в училището на учениците, дето се събираха и от гражданите доволно слушатели. Тука сега аз намерих широко поле от добра земя да посея онова семе, което придобих в своята Русия и което ми вдъхнаха двамата росийски йерарси, тяхно високопреосвещенство московский и одеский митрополити Филарет и Инокентий, когато ходих в Москва на священата коронация. Намерих, думам, и отворени уши да слушат онова спасително слово, което чух от тях йерарси и проповядвах открито всичко, което ми казаха относително върху нашата българска свещена йерархия и народно духовенство. Проповедите, които проповядвах аз в църквата, се отнасяха върху съживяванието на народността ни, а най-много върху гонението на гръцките владици да ги заместим с наши народни и по течението на църковний наш въпрос. А сказките, които се даваха в училището, се отнасяха върху народното ни просвещение, отечестволюбие и народната свобода. Това направление следвахме трима задружно и ако бяхме живели на едно място, щяхме да следваме до края на живота си. Но съдбата не беше решила така, защото след малко време изгубихме Блюдарова, когото убиха турците в Шумен на 7-й септемврия 1862 г., а Войников следва' до 1864, априлия 25-й и по една противна случка напусна училището и отиде във Влашко, дето стана учител в Ибраила. А пък аз, колкото живях в Шумен (до 1866), се следвах и проповядвах в църквата по църковний ред и проповедите, които си имам написани в два тома, си ги пазя и до днес за ваше наследие. [113]
[Забел.] Тука има забравено, което се туря накрая с прибавка последна.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
105. Сава Хаджи илиев Доброплодни (1820—1894) — български възрожденски учител, книжовник и театрален деец. Учителствува в Котел (1842—1847), Шумен (1849—1853), Сремски Карловци, Австрия (1853—1855), Сливен (1859—1861), Варна (1862—1863), Тулча и др. Основава в Шумен първото в България девическо училище и става инициатор за създаване .на читалище „Архангел Михаил". След Освобождението е учител и училищен настоятел. Съставя и издава учебни помагала.
106. Митрополит Венеамин — последен шуменски владика (1851—1860). Изгонен от шуменските граждани.
107. Йосиф Миланович Майзнер — роден в Сушице. Учи в Прага и Виена. След смазването на Юнската революция (1848) е принуден да напусне Чехия и емигрира в Сърбия, където работи като учител. В Шуменското училище преподава чужди езици, история, география и естествена история. След като напуска Шумен, заминава за Пловдив, където сътрудничи на Хр. Г. Данов в издаването на първите български карти. През 1862 г. отново заминава, този път за Белград. Тук Миланович Майзнер развива ползотворна дейност по организирането на сръбски културни и просветни организации.
109. Хаджи Симеон (Симеонко) Хаджи Вичев Хаджимихов (около 1812—1895) — един от първите граждани на Шумен и богат абаджия. Роден в Шумен. През 50-те години на XIX в. като представител на абаджийския еснаф влиза в състава на градския съвет и училищното настоятелство. Един от първите стопански дейци и пионер в областта на модерното земеделие, осмислял идеята за създаване в Шумен на земеделско дружество. В стремежа си да внедри механична сила при обработването на земята доставил от Чехия различни земеделски машини, отворил спиртна фабрика и изнася земеделски произведения в голямо количество. Спомоществовател на „Общое землеописание" от К. Фотинов (Смирна, 1843) и др.
110. Анастас Поппетров Гранитски (1825, Котел — 23. V. 1879, Търново) — учител, книжовник, лекар и общественик. Учил в Цариград и гръцкото училище в Куручешме и Имперската медико-хирургическа академия на Галата сарай. Секретар на сръбската агенция в Цариград. Преподавател по френски, гръцки, турски и български език в Шумен (1860—1863), Ловеч (1863), Търново (1863—1876). Радетел за национална просвета и култура на българите. Писал по въпроси на медицината, теологията, философията, литературата, лингвистиката, търговията. Автор е на буквар за малките деца (1849). Превеждал от френски и гръцки език.
111. Александра Майзнер (1836—1900). Родена в Нови сад. По предложение на С. Доброплодни и по лично настояване на Г. С. Раковски е назначена за главна учителка в Шуменското девическо училище (1856). След заминаването си от България в Белград продължава с голямо усърдие своята дейност в полза на българския народ; помагала при организиране на български доброволчески чети през 1876 г. През 1897 г. написва спомените си, които се съхраняват в Белградската библиотека.
112. Мария Бацарова (1828—1916) — учителка в Шумен и Варна. Съпруга на Никола Бацаров.