ЖИВОТООПИСАНИЕТО МИ, Никола Бацаров

ЧАСТ ВТОРА
§ II

Аз захватих да живея веке свободно и като стопан: захватих да мисля какво ми трябва, както на всякой хазяин человек. Покъщина горе-долу имахме, кое аз, дето бях си спестил, кое Марийка дето донесе нейни неща прикя, [74] колкото да си курдисваме [75] и ние като всякои къщовници, но къща нямахме. Затова най-първо усетих, че тя беше необходимо нужна. Затова само за нея мислех и гледах да намеря някоя готова турска къща да си купя. На догодината, 18-й августа (1852), ми се доби първото чадо Кириякица [76], което ми принесе голяма радост, която донася всяко първорождено чадо на оногова, който стане баща. На другата година през месец юния сполучих и си купих една добра турска къща, която имаше добра градина и лозе. Поправих я по вкуса си и се установихме в нея. Това стана през месец юлия 1853 г., когато се готвеше веке Кримската война, за която вестниците обнародваха открито. До месец октомврия 23 същата година ми се намери второто чадо Ставрица и тогава вече се обяви войната. През нея зима Мачин, понежe е пункт за преминуванието на Дунава от руските войски, стана средоточие (меркез) на турската армия. Пrавителството от страх за шпионирание поиска от гражданите един верен человек за преводчик (тюрджеман), който да знае български и гръцки язик, за да прочита писмата, които донасяше пощата отвън, и после да се провеждат за мястото им. В града, както веке казах, като нямаше други такива хора, гражданите се принудиха и представиха моя милост на правителството, като същевременно за тази работа ми умножиха платата. Това тъй направено те го мислеха, че за мене станало по-добре, но аз сам си зная как изкарах тази зима, додето на пролетта дойдоха русите и се отървах. Да описувам и казвам теглилата си, които претеглих от турските паши да седя по цели часове пред тях на колене и чета и превеждам писмата, които донасяше пощата, това нито може се описа, пито може се изказа с думи. Но само благодаря бога, че ми даде яка душа, та го изтърпях и останах жив.

Както да е, зимата, която по злощастие беше много люта, се прекара от населението много тежко и мъчно, защото жителите бяха принудени от правителството да живеят по четири семейства в една къща, а трите изпразнени къщи се напълниха с войска, която нямаше приготвени бордеи за нея в крепостите. Додето дойде пролет, двете противоположни войски от двете страни на Дунава, турска и руска, се нападаха и се посбиваха по малко. Най-първо на 30-й ноемврия, на Андреев ден, второ, на 6-й декемврия, на Никулден, и на новата 1854 г., но се' русите побеждаваха. Турците обаче, ако и да си предвиждаха, че няма да могат да устоят насреща, се' се хвалеха с техните съюзници френци и инглизи, че с тяхната помощ ще отидат не зная догде в Русия (до Киево), да си вземат конските торби и проч....

Най-сетне пролетта дойде и, види се батушките бяха се веке решили да прескочат реката. На 10-й марта захватиха да се бият наздраве на под Баши (място турско срещу Ибраила). Тая битка се продължи два дни непрестанно. В това време турските жители заедно с турската войска, която се оттегли, оставиха Мачин и отидоха навътре къде Добруджа. На 13-й марта 1854 [77], в събота по пладне руската победоносна войска с княза Горчакова [78] начело влезе тържествено в Мачин, посрещната от духовенството и населението с голямо възхищение. След установлението на войските в града издаде се една прокламация да се събират български волентири (опълченци), които да отидат с русите наедно под Силистра. Тогава дойде от Ибраила някой си капитан Васил Вълков, [79] родом от Котел, и донесе едно хубаво изработено знаме, което осветихме в Мачинската църква и на освещението му аз изрекох следующата реч:
 

След тържественото освящение на новобългарското знаме, което беше с ушит златен лев на зелено поле (копринен атлаз), като бях, както се горе каза, се записал начело, захватих да записвам волентири (тогава тъй се наричаха опълченците) и за два дни записах до 150 души (сто и петдесет) чисти българи от Мачин и окръжните български села и се приготвихме да отидем под Силистра. В това време генерал-майор Веселитский, управляющий отдела на войската, като приел предписание от висшето началство, дойде от Ибраила в Мачин, придружен с ибраилский жител българин Костаки Попович [80], да състави българско правителство. Той събра всичките граждани и ги накара да си изберат лица, които да ги управляват. Те избраха Боби Лазаров за управител на града и округа и го нарекоха градски глава, а мене избраха за негов помощник и главен секретар на управлението (в него време нямаше учени българе, затова ме принудиха да заема две длъжности — служби), Друми Върбанов за казначей и други още 10 лица, на които имената не помня, само помня, че в тях фигурираше и името на казаний гръцки жител Алекси чорбаджи. Но аз, разпален от патриотизъм, като желаех по-много да отида да предвождам волентирите, отколкото да бъда чиновник в новобългарското управление, представих списъка на волентирите и казаната ми реч при освящението на знамето пред генерала и му казах: „Ваше високо превъзходителство. Аз съм написал и сформирал една рота от тия 150 души волентири и желая, както и те, да отида с тях под Силистра да се бием за свободата на отечеството си."

Той, като беше веке изпитал всички избрани членове, които щяха да съставляват персонала на българското в Мачин правителство, и беше познал, че няма никой от тях, който да може да води работата в канцеларията, прочете казаната ми реч, която К. Попович му преведе на руски, помисли малко и се прослези, стана и ме целуна в челото, пък ми каза: „Николай! Аз познавам от постъпката ти, че ти си добър патриот и много разпален за отмъщение на турците, щото желаеш да оставиш името си безсмъртно. Ама аз те уверявам, че ако ме послушаш и останеш тука в правителството, ще заслужиш по-много на отечеството си и то ще помни твоите заслуги, защото с перото в ръка се заслужава повече, отколкото с оръжие. Не видиш ли, че няма други, който да завземе мястото в канцеларията, и тъй ти, като седиш тука, по-добре можеш да послужиш на твоята волентирска рота, отколкото да бъдеш с нея и я управляваш, защото войниците на бойното поле искат поддържание, а то ще да се доставя от приходите на това ваше новосъставено правителство." И аз като нямах какво да отговоря на тия генералеви думи, склоних и останах в Мачин в канцеларията, а за волентирската рота избрахме и поставихме за ротний командир някой си капитан Христо Кашикчиев, родом от Русе, и с командата на негово високоблагородие капитан-майор Бжезинский, който се назначи за военний началник в Мачин, изпроводихме волентирската рота под Силистра. Ама ако и да останах, както казах, в Мачин на служба, додето руската войска обсаждаше Силистра от марта до юлия, ходих под Силистра да нагледам своите братя волентири, които се опълчваха срещу неприятеля за отечеството и с които и аз опитах щастието си в няколко сражения с турските башибозуци.

След като царувахме и управлявахме 4 месеца, разумява се ако и под руска команда, взехме май да мислим, че сме се вече освободили, защото градский ни глава г-н Боби понякога думаше така: „Брей, сладко нещо било това царството." На 15-й юния приехме предприсание от главнокомандующий под Силистра генерал Лидриса, с което ни заповядваше, щото понеже руската войска се оттеглюва от Силистра и Мачинский пункт се опразнява, българското правителство със служителите си да се дигне и пренесе (премине) в руската граница. До 20 юния се прибрахме всички мачински и окръжни жители и натоварени на кораби по Дунава, додето стигнем в Ибраилското пристаршще, Мачин се запали и изгоре и стана на пепел. Тука като чакахме разпорежданието на руското правителство да се отправим през границата на преселенство, гледах всички българе обрадовани, че ще отидат в Русия и се отърват от турчина, и бързаха по-скоро да вървят. Същото правеше и предводителят градский глава Боби Лазаров. Само аз бях обезпокоен и обладан от неприятни мисли. Сърцето ми се люто късаше. „Ах, боже, думах в себе си, ако сега Русия не може (както и не можа) да ни помогне да се отървем от турското иго, компрометиран като въстаник пред турското правителство, не ще веке да се върна в отечеството! Какво, ще празя? Ще го изгубя и няма да го видя никога! Това е за мене повече от смърт, защото поне костите ми няма да останат в родната ми земя." Задълбочен в подобни размишления исках поне в Ибраила да се помаем няколко време, както ни съветваше и генерал Веселитский, да постоим няколко дена, додето ни се направят и нужните свидетелства от него, задето сме слугували на отечеството, защото нямаше секретаря му там, който да ги напише. При това генералът, като ни обичаше много, беше ни дал адреса си да ходим свободно, когато искаме, в дома му и в канцеларията му на чай.

Един ден, като бяхме при него, г-н Боби захвати да се сърди и мъмри, дето се маял в Ибраила, и да иска по-скоро да му се дозволи да върви в Русия и без свидетелство. В отговор на това той му каза няколко думи, които бяха толкова умни и справедливи, щото останаха написани в сърцето ми със златни букви и личат и досега, като ги пиша. Те съкратени бяха следующите: „Бобе — каза генералът, — ти си стар человек, ама по ума Никола е по-стар от тебе, затова няма да те слушам. В истина вие чувате, че Русия е добра и милостива към българите. Това е святата истина, т. е. Русия е добра. Но аз ти казвам това, за което виждам, дето ти още нямаш понятие, и то е, че на този божий свят добрите хора са рядкост и нарядко се намират. Тъй също и в Русия законите са добри, но добрите чиновници, които да ги изпълняват точно, нарядко се намират. Сега аз да мога да зная, като отидете там, на какъв чиновник ще изпаднеш и в противен случай не ли ще хватиш пак мене да проклинаш, че съм те оставил без нужното свидетелство за препоръчвание. Затова ти казвам, потърпи още ден-два и аз ще ви заведа и двама ви с Николай с парахода, който е под разположението ми до града Рейни [81] (Томарово), и ви препоръчам на началството, което ще се разпореди за вас, както се следова да бъдете спокойни и вие, и семействата ви." На тия негови думи Боби не можа нищо да възрази, но остана съгласен да чакаме разпорежданието му. След два дни той като приготви, даде ни нужните свидетелства, които гласяха така:

и при тях един открит лист за всичкото население, което ни последуваше. Взема двама ни, както казах, в парахода, заведе ни в Рейни и ни препоръча на тамошното правителство, отдето преминахме руската граница и се поселихме с всичкото мачинско и окръжно население. Тук всички ние членове, които съставяхме българското правителство (освен гърка Алекси, който не дойде с нас), останахме в Рейни, който град е под Галац на 2 часа разстояние край Дунава, а повечето от преселенците се настаниха по окръжните рейнски села и там живяхме, додето се свърши войната.

След няколко дена от установленнето ни, на 15-й юлия (1854) се помина второто ми чадо Ставричка. Кримската война, както всеки знае, се продължава три години. В това време, като бях без служба, пък и пари нямах повече от 5 до 6 хиляди гроша, може би читателят да си помисли как съм можел да се издържам. На това му отговарям с народната пословица „Скитливата лисица е по-добра от нехарния вълк", т. е. человек, който се труди и не губи времето си напразно, никога не остава гладен. В Русия няма свободна търговия, която да не подлежи на гилдия [82] освен винопродавството (кръчмарството), затова наех една кръчма, разумява се с един слуга, и продавах вино и правех ястия (ахачлък), а волентирите, които вардеха край Дунава по кордоните и живееха в Рейни, дохождаха при мене и се хранеха, та правех добра продажба. И тъй криво-ляво преминах казаното време и спечелих прехраната на семейството си, без да похарча една пара готова. На 1855 г., февруарий 25, ми се роди трето чадо Тодоричка, която след година се помина на 10 августа 1856 година. В същата година се свърши войната и през месец марта, като се заключи Парижкият мирен договор, [83] се даде воля, щото всякой да си отиде на мястото в своя си дом.

ЗАБЕЛЕЖКА ВЪН ОТ БИОГРАФИЯТА МИ

Чадо Иванчо! [84]
Това, което ще ти кажа тука, ако и да е вън от животоописанието ми, понеже е практически от мене изпитано и познато за истина, моля те да го вземеш во внимание и имаш за водител през живота си [...]

За да ти дам пример на това, ще ти кажа, че в началото на Кримската война, когато бях в Мачин, като, преминаха руските войски Дунава, с тях наедно надойдоха българи (един бюлюк) от Влашко, Бесарабия, Одеса и проч. Всичките чисто облечени, показваха се пред нас учени, народни и доброжелателни. С едва реч като светци, готови да си пролеят кръвта, за да освободят отечеството ни от турците. Аз, като и всичките мачински жители, които най-първом бяха вдъхнати от мене с народно чувство, ги имахме за такива, каквито бяхме и ние: чистосърдечни, правдолюбиви я народолюбци. Когато след едно време, додето ние като граждани се занимавахме с военните командири заедно да турим порядък в града и приготвим нужните неща за лагера на войската да си готвят ястия, напразно дойде при мене един от учениците ми и уплашено ми каза: „Учителю, скоро ела! Едни хора, не знам какви са, счупиха вратата на училището и обраха всичко, що имаше вътре, даже и на прозорците железата извадиха и твоите книги из додалите (книгохранителница) всичките ги взеха и побягнаха надолу къде Дунава."

Като чух това, смаях се и се чудех кой ще направи това, когато сме веке под руска защита! Затекох се, отидох на мястото на сцената да видя и какво видях? Вратата на училището строшена, библиотеката ми и всичко друго из училището, както каза ученикът, обрано до суш. Като слязох по дирята на крадците, стигнах ги тъкмо в пристанището на Дунава, когато се готвеха да бягат. Те, господиновците, бяха от ония почтени патриоти, които бяха дошли от Бесарабия, родом из Белград, с които се бях добре запознал от по-напред. Като ги попитах и рекох: „Абе, господа Христо и Иванчо, що е това чудо от вас? Ние ви приехме като наши братя българи и ви направихме гостоприемство и чест с надежда, че вие като честни и богати хора, живели в свободна Русия, ще ни помогнете нещо на училището и ни подарите някои нови книжки да се замогнем като нововъзраждаеми в просвещението си, а вие сте обрали и тия, що ги имахме и ги бяхме събрали със сиромашията си." Тия господиновци без всякои церемонии или поне като человеци с учтивост и извинение някак да отговорят тихо се отнесоха към мене съвсем варварски със следующите думи по руски: „Что ты за чорт дурак, ты невежа, мужик, турецкий дух. Мы пришли из Росию вас освободит от турков, а вы не имеете никакое уважение к нами. Тепер время военное. Так надо разпоряждаться всякой человек в землю неприятеля. А ты что за дурак, ступай к чорта." Додето се трудих и им разказвах по български с добро, че нещата в училището са мои, понеже аз съм градский учител и прочее, тий си оттеглиха варката от пристанището и се упътиха и отидоха тихичко по Дунава към Ибраила. Аз ги изгледах и казах: „Тюх, брей! Язък ми за трудеца, отидоха ми книжките! Както и до днес. Ето ти тебе българи, ето народни доброжелатели. Туй са те бесарабчаните. Сега де и кому да ги обадя и се жаловам и де да ги търся и намеря?" Това е първий факт на доказателството ми за лошите человеци на света.

След четири месеца, както вече знаете, ние се преселихме в Бесарабия в града Рейни, дето живяхме, додето се свърши войната и се заключи Парижкий мирен договор. В това тригодишно време като емигранти да кажа, или преселенци, ние се събрахме сума българи, от разни места преселени: от Турско, от Влашко, Ибраила, Галац и тамошни из Белград и Одеса, в трактира [85], дето пиехме чай и приказвахме, а приказката, ни беше се тази: Кога ще помогне бог и дано по-скоро помогне на Русия да победи и освободи България! Според пословицата „гладна кокошка се' просо сънува". Всичките тамошни жители българе, като уж по-образовани и цивилизовани и по-богати от нас, правят ни икрам, да видиш ти, и се готвят, щото като се освободим от турчина и си дойдем в Отечеството, ние да ги препоръчваме за началници и гласоподаваме за тях, черпят ли черпят и ни титлуват се с господин Боби, господин Друми, господин Минчо, а мене господин учителю и проч. Казват ние ще направим такова добро, онакова добро за България, защото тя е наше отечество и нашите бащи и деди са оттам избягнали, както сега и вие и проч.

Аз понякога седях насаме и се замислювах, пък си казвах: „Брей, защо се грижим толкоз много и таквиз богати учени и доброжелатели българи има тука, които промишляват повседневно за България, а ние сме се загрижили какво ще правим и как ще се отървем от турчина и не знам какво си. Те да са живи, ще помогнат за всякой противен случай и всичко ще се свърши, хайде!" А то било мигар всичко за кокала. Защото, като се свърши войната, реши се, че България ще си бъде пак под турско владение. Ние захватихме да мислим като упуйчени за нас си, както и за волентирите, какво ще правим сега, като сме компрометирани пред турското правителство за бунтовници, как ще се върнем в отечеството и проч. ...

Един ден, когато, думам, ние с господина Боби Лазаров в събранието предложихме на всичките, че трябва да съберем волна помощ и определим няколко души (депутация), които да отидат в Измаил [86], дето беше още волентирската рота неразпусната, да им направят едно угощение и ги поутешим поне морално да се не грижат понеже тъй било божията воля...

Тий всичките, що бяха в събранието по-богати и първи българи от Влашко и по-местните от Белград [87] и Одеса, какво да чуем от тях. Ето какво: „Вие, беженари [88] (не казват барем преселенци, ами бегачи), хора ли сте? Вие по крайней мере ум нямате. Да имахте ум не щяхте да се подигате срещу турците, ами щяхте да си живеете на местата. А вие се подигнахте, та станахте да се биете с турците, взехте им имането и дойдохте тука в Бесарабия. Става три години, патихме си чудо от вас! Хайде сега вървете, отдето сте дошле, да ви дере турчинът, додето ви дойде умът в главата." Тогава мене ми се нажали и възмути сърцето до плач. „Е, рекох им, господа! Не бойте се, нито се безпокойте! Ние много сме търпели и това ваше насмивание ще претърпим и понесем. Ама ако бог ме поживи да достигна и видя България освободена и вас да дойдете в отечеството ни да се курдисвате и продавате пак за родолюбци, не забравяйте, че тогава ще ви възмерим с мярката, с която вие сега нам мерите, според евангелското слово, което казва: „С каквато мяра мерите. Ще да се мери и вам."

След това изкушение ще кажа, че от толковато множество българе се намериха отлични патриота от тях, които работеха с чисто патриотическо сърце и с правда, едвам четири души, а именно: Николай Христофоров Палаузов, [89] който беше и чиновник в руска служба, от одеските българи, Костаки Попович от Ибраила, Григор Питаро от Гюргево и доктор Юрдан Селимински, [90] сливналия, които спомогнаха нещо. Пък и ние двама с г-н Боби Лазаров, които се заехме и събрахме помежду от нас, преселенците, помощ доволно количество пари, отидохме в Измаила, направихме угощение на волентирите и се опростихме с тях като братя и състрадалци. По угощението аз им казах следующите думи: „Драги мои братя и сподвижници! Вярвам, че вие помните моите насърчителни думи, които ви казах в Мачин още в началото на войната при освещението на нашето народно знаме, под което събрани тръгнахте за под Силистра да се подвизавате за народната свобода. Вярвам и зная още, че вие от тях подбудени, взехте оръжието в ръце. Пък с какво предполагание и възхищение ние ви изпроводихме, а вие тръгнахте към този подвиг. Ах! И сега съм уверен, че и вие съществувате с мене как ми се къса сърцето, като ще се разпръснем след несполуката в желанието си и отидем кой накъдето види. Ах! Тежка е в истина за нас, българите, тази печална случка и мъчно може да се носи, ама няма какво да правим, ще я понесем и ще изпием и тази горчива чаша [...] и при това с пълно уверение да знаем, че това наше въстание, което в тази война направихме, ако и то да остана без полза и се осуети, тази несполука ще бъде само привременна, защото то е един пример, когото ние даваме на потомството. То е, думам, като едно семе, което, като се хвърли на една добра земя, нито спи, нито почива, и деня и пощя расте и което рано или късно ще порасне и даде своите добри плодове. Братя, ще свърша. Засега това е веке нашето последно вижданне с вас. Ние ще се разделим и всякой от нас ще отиде, както горе казахме, където го бог просвети. Но нека не забравяме, че наша свята длъжност е да разсяваме това свято семе, кой в която страна попадне, между наший българский народ, да вдъхнува, думам, този либерален и свободолюбов дух на своите братя и да бъде всякой уверен, че който бъде жив, ще види отечеството ни освободено от турското иго, а който се пресели на вечността, преди да види, него всеблагий бог ще го вчисли в лика на небесните Христови страдалци, които са се подвизавали на бойно поле и умрели за Христовата вяра и народната свобода. В знак на нашата братска раздяла нека пием за здравето на наший покровител, силний монарх император всерусийски, негово височество Александър II [91] и да живее многодетно и бог да му помага." След като свърших речта си и пихме наздравица за царя освободителя, целувахме се всички наред братски, свършихме угощението и на другий ден се върнахме пак от Измаил в Белград. Това е вторий факт, с когото доказвам, дето человеците на този свят са повечето лицемерни и работят притворно. Ето затова сега и тука, като имам пред вид, дето доживях и видях бесарабчаните, които нахлуха и като скакалци нападнаха отечеството ни пък със същата си притворност, за да го опропастят. Казвам как правдата не умира, примерите на праведните человеци живеят и подир смъртта им. Тези примери рано или късно, думам, ще светнат и ще открият тяхната неправда и възтържествуват над нея.

С тази моя забележка аз потвърдявам, дето думите на генерал Веселитский са прави и истинни в това отношение, в което ги той каза, че всичко на този свят е добро, само добрите человеци, които са най-доброто божие сътворение, са рядкост, т. е. рядко се намират.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

74. Прикя (гр.) — зестра, чеиз.

75. Курдисвам — употребено в смисъл на нагласявам, натъкмявам.

76. Кириакица Бацарова (по мъж Христова Клявкова) — дъщеря на Никола Бацаров. Учителка в Шумен през 70-те г. на XIX в.

77. Руските войски влизат в Мачин на 12 март 1854 г.

78. Михаил Дмитриевич Горчаков (1793—1861) — руски военен деец; генерал от артилерията; участник в Отечествената война и задгранични походи (1813—1815), както и в Руско-турската война (1828—1829). По време на Кримската война е командуващ Дунавската армия.

79. Васил Хадживълков (Васил Хаджипетрович) (неизв. — 1882) — български революционер, по произход от Котел. Доброволец в Руско-турската война (1828—1829). Един от организаторите и ръководителите на Браилските бунтове. Доброволец в Кримската война (1853—1856). Оставил ценни исторически спомени.

80. Костаки Попович — виден търговец и обществен деец от Браила. По произход от Ямбол.

81. Рейни — дн. гр. Рени, Бесарабия.

82. Гилдия — занаятчийско сдружение.

83. Парижки мирен договор — завършил Кримската война (1853—1856), подписан на 18.III.1856 г. от представителите на Франция, Австрия, Англия, Прусия, Сардиния и Турция, от една страна, и Русия, от друга.

84. Иван Бацаров — син на Никола и Мария Бацарови. Санитарен генерал и началник на санитарната част през периода на Първата световна война.

85. Трактир (рус.) — кръчма,

86. Измаил — град в СССР, Одеска област.

87. Болград— град в Украинска ССР.

88. Беженар — бежанец, преселник.

89. Николай Христофорович Палаузов (1821— 1899) — български възрожденски обществен деец. Основател на Одеското българско настоятелство и негов председател. Попечител на Габровското училище. Поддържал връзки с видни руски обществени и държавни дейци и се стараел да ги спечели за българското дело. Почетен член на БКД. Сътрудничел със статия по „българския въпрос" на в. „Одески вестник" и „Цариградски вестник."

90. Д-р Иван Селимински (1799—1867) — български обществен и политически деец, учен и лекар. Участвува в църковно-националната борба и в просветното движение. Открива частно училище в Сливен. По време на Кримската война организира български доброволчески отряд в помощ на руските войски. Родоначалник на материалистическата традиция в българската философска мисъл. Автор е на съчинения по философия, социология и история, предимно на гръцки език.

91. Александър II Николаевич (1818—1881) — руски император от 1855 г. Син на Николай I. Отменя крепостното право (1861) и осъществява буржоазни реформи. Стреми се да затвърди руското влияние на Балканите. При него са ликвидирани най-тежките клаузи на Парижкия мирен договор (1856). В резултат на войната с Турция (1877—1878) при Александър и е освободена България. Убит е от народоволци.