ЧАСТ ВТОРА
§ I
Новий свой възрожден и свободен живот аз захванах в Русе при братя Хаджипеткови, които бог да награди с всички добрини, защото ми сториха голямо благодеяние със своите приятелски и искрени съвети, които ми даваха относително върху моя първоначален светски живот, когото наченвах да живея. Те мислеха по Димитровден да ме настанят в Русенското градско училище за учител (тогава в Русе имаха само едно главно училище и едно по-малко при църквата „Св. Георги") и в църквата за певец. Но след малко време те като първи хора, разширочени в търговията и познати във всичките крайдунавски градове, приеха от Мачин [62] едно писмо, с което тамошните българи търговци ги молят да им намерят, отдето веке знаят, един учител, който да бъде певец (псалт), да знае гръцкий язик и да им го проводят, защото имали голяма нужда. Като прочетоха писмото, повикаха ме и ми казаха, че това място е таман за мене, защото добре познават ония, които им пишат, а от друга страна, като бяха опознали и мене по нрава и поведението, ми рекоха: „Това нещо ще бъде добро и за двете страни." Аз им отговорих: „Засега като съм смутен според случката, която ме посрещна в Свищов, не мога се успокои да седна на работа, додето не се науча това момиче де е отишло да живее."
От тези братя по-старият, хаджи Петър, ме взема със себе си и ме заведе у дома си и като седнахме двама и пийнахме малко вехто хубаво винце, ми каза така: „Николчо, ти мене слушай! Аз съм преминал много подобни случаи и в търговията, и в женението си и знам всичко как става. Сега веке иде зима и не може да се ходи нашироко, защото пътищата се затварят и всякой трябва да се установи на зимовище, а такава работа, каквато мислиш да правиш, лесно не става, ами иска малко търпение. Я послушай ме ти мене и иди, както те съветуваме, в Мачин за учител: там е добро място и ще сполучиш, защото, като става сега първоначало на българщината, според желанието ти, ще принесеш голяма полза, а второ, това място е сгодно и за търговия, та ако искаш, и нея можеш да направиш там с по-голям успех. При това, като се приготвиш и настаниш там всичко до пролет, можеш и да се известиш от някой приятел чрез писма заради момичето де е отишло, за което нещо можем и ние да попитаме насам-нататък през приятелите си. И като се научиш наздраве де е, тогава на лято можеш свободно и от Мачин да отидеш да го вземеш и си го заведеш там и се ожениш, за което щем и ние да ти спомогнем по възможност."
Като се поразмислих малко, мене този Хаджипетров съвет ми се много поправи и като си казах на ума гръцката пословица „Кате ембодион диа килон", т. е. „всяко препятствие бива за добро человеку", аз склоних и рекох: „Бати Хаджи! Да бъде в добър час и за доброто ми. Ще отида в Мачин". Ние си оздравихме работата с тях: те ми приготвиха препоръчителните писма и тъй на 20-й октомврия 1849 г. се качих на една дунавска гемия, натоварена с храна (мамули) от същите братя Хаджипеткови, които я изпратиха в Мачин, дето в него време по причина на карантината във Влашко ставаше претоварянието на гемиите за Цариград. В пътуванието си, додето преминах плуванието по Дунава, из и през ума ми се въртяха и преминуваха такива мрачни, непостоянни, безпокоителни и несносни за мене мисли и въображения, като че отивах към онзи свят и се отдалечавах от надеждата на намерението си, което като че не ще веке да мога да постигна и което всякой влюбен като мене млад може да си въобрази. След 6 дена стигнах благополучно в Мачин тъкмо на 26-й октомврия, на Димитровден. Тук тамошните българи ме посрещнаха и приеха с такова възхищение и радост, като че дойде при тях вторий Месия и спасител в тоя град на българщината, която беше потъпкана от гърцизма. И то не че имаше там много гръцко население, но защото нямаше учени българе, които да достигнат и дотам и да удовлетворят желанието на живущите там събрани от разни места преселенци българи.
Като си починах от пътуванието два-три дена, събраха се училищните и
църковните епитропи и ми предложиха да се съглася да бъда учител, обаче
с условие за три години. Аз, ако и да не ми се щеше да се увързовам за
толкова дълго време, като не можах да ги преклоня да се съгласят за една
година, склоних на това тяхно предложение и се съгласихме за три години
за 10500 гроша, което количество по него време струваше много, защото за
учител, който е и певец, тогава имаше и от църквата много други дребни
приходи, като дискос, от сватба, кръщение, опело на умряло и проч., та
ставаше платата му доволна. За училище имаха купена и приготвена особна
къща, в която трябваше само да се направят столове и полкръзи, способни
за Ланкастерската метода, която по него време се считаше най-улеснителна
за първоначалните ученици в България. Всичко това се приготви в най-кратко
време и на 8-й ноемврий (1849) училището се освети с голямо тържество в
присъствието на всичките жители българи и власи (румъни). След свършението
на обряда изрекох следующата реч:
Во имя пресвятия троица отца и сина и святаго духа, амин. Дето е добро началото, там бива и добър конец. Дето има любов между обществото, там е и сам бог.
Любезни наши братя българи! Вие знаете вече в каква тъмнина се е намирал наший българский народ в преминалите времена и досега, от които времена и ние застигнахме и видяхме отчасти. Какво беше и какво учение се преподаваше в нашето общо отечество България? Освен това, ако и никаква полза не придобиваха от него ония, които се учеха, и него учение с голям труд и много скъпо можаха да придобият, и то пак само ония, които пожелаяха да се научат колкото за нуждите си, защото и то не се намираше вредом на всяко място. Но сега, слава богу! Можем и ние да благодарим и с апостола Павла да речем, че „когато бог благоволил да изгрее от тъмнотата свет, той е огрял в нашите сърца, за да се избавим от тъмнотата и преминем в светлина". Сега, думам, и нас, без да искаме, самото време захвати да ни принуждава да се учим и просвещаваме за собствената си нужда, защото человекът е подръжателен във всичко, каквото види у другите, и той иска да го има. Например куцият, като гледа, че всичките около него человеци са с по два крака, и той, ще, не ще, труди се да си направи макар от дърво още един крак, за да бъде равен с другите. За това нещо пример сме самите ние и ето как: ние, ако и да нямахме досега наши народни училища, в които да се преподаваше учение по язика ни да се учим и просвещаваме внешно, освен църковното, като гледахме инородците, [63] живущи около нас, че са в по-горно знание, трудехме се с чужди езици да се изучим, просветим и украсим, само колкото да можем да си вършим търговската работа, да бъдем равни с тях и ако не напълно, то поне донейде.
А сега как да кажем? Гледаме от десет години насам, откакто захватиха да се отварят тук-таме из отечеството ни България училища, взеха да се появяват и между нас учени хора, захватиха да се улесняват всичките наши работи, т. е. взеха да се съставляват търговски дружества и да работят с различни търговии: търговията хвати да се развива и разпространява повън от държавата в различни страни на света. Това от що произхожда? Не ли е се от училищата? Тия неща не ли са плодове, които се раждат от училищата? Да. Человекът, когато се роди на света, с нищо повече не се отличава от едно животно. Пък и като порасте и стигне на възраст, тогава се отличава само по естеството и словесността от другите животни.
А само когато се възпитае в училището и излезе оттам с понятие от разни науки, тогава става достоен да се нарече истински человек. Тия са, прочее, плодовете, които се възраждат в него, додето ходи и се учи в училището.
С това намерение и ние днес искаме да ви кажем, както в началото рекохме, че като направихте доброто начало на вашето новобългарско общонародно училище в града ви, за да бъде и конецът на бъдещето му траяние добър, не остава вече нищо друго освен ваша длъжност, щото занапред да не останете с това си нареждание, но и делом да покажете вашата ревност и желание към просвещението и всякой от вас да доведе чадото си в училището и го предаде на учителя: от най-първий богат до най-последния сиромах (то време мъчно си пращаха децата в училището, а не както сега). Няма веке с какво да се извинявате за удържанието им, защото като учителят ще се плаща от общината, никой няма да плаща нито една пара, само ще бъде задължен да праща чадото си всякой ден в училището! [. . .] [64] Дано всевишний това желание (за освобождението ни от гръцкото духовенство) и в нашите сърца да възбуди и запечатлее и над нас благодатните свои дарби да излее. Та с неговата божествена промисъл да достигнат нашите млади отрасли и придобият желаемото от нас за тях наименование да се наричат не само богати търговци, а най-много учени и образовани българи, което ще бъде за нас най-красний венец на трудовете и най-сладка рожба на плодовете ни, от което ще бъдем и ние радостни, и първоначалното българско училище, извор на всяко народно добро, на много лета.
Мачин, 8-й ноемврия 1849 год. Н. Ив. Бацаров
Тука ще се отстраня малко от предмета си, за да кажа нещо за деятелността си по изтреблението на гърцизма в Мачин и после пак ще се повърна и следвам за намиранието ми на Марийка. Казахме по-горе, че мачинските българи искаха учител, който да знае и гръцкий язик. Трябва да разясним и защо са искали това. То било с такова намерение: те желаели да бъдат в едно общество със своите съседи власи (румъни), но понеже от тях (румъни) няколко души от по-първите, надъхани с гръкоманство, искали да учат децата си на гръцки, по тази причина искали, щото българский учител да знае и гръцки, за да могат да изтикат гръцкий, когото аз заварих там. Затова, прочее, се въведе в училището и гръцкий язик по същата Ланкастерска взаимоучителна метода.
За мене сега се отвори широко поприще за голяма и свръхестествена борба с гърцизма, защото заварих всичко погърчено, което беше за мене като една смърт. Във вехтото им училище следвали гръцки и влашки язици: в църквата за богомолство нямаше никаква българска книга освен гръцки и влашки. Свещениците, единият — влах, а другият, вместо българин — грък. И тъй в църквата трябваше да чета и пея по гръцки, което ми идеше толкоз противно, щото дохождаше ми да си хвана света и уверявам те, читателю, че тука, ако да не беше се посрещнала народността и сърцето ми с народността и сърцата на по-първите тамошни търговци и настоятели училищни, не можеше ме удържи нищо да остана и продължа живението си в този град: нито моята нужда на положението ми, нито наступающата люта зима, нито друго нещо от да побягна и отида, където ми видят очите. Да кажа именно: от настоятелите по-старата класа бяха Боби Лазаров, Минчо Владев и Ради Иванов от Русчук и Друми Върбанов от Шумен, а от по-младите на моя възраст бяха Христо Пенчов, габровец, Гено Стамов от Котел, Тодор Марков, Тончо Владев, Никола Георгев, също от Русе, Петър Михалев от Шумен и прочий. Тези хора, понеже ни се посрещаха с тях мислите и намеренията, ми даваха кураж и подкрепяха ме да търпя, да работя и действувам, каквото веке зная и видя, че е за добро и полза на българщината в тоя град. И за всякой противен случай, каквото би ми станало нужда, ми се обещаваха да ме крепят и подпомагат морално и материално. Като приемах такова насърчавание от тях, аз играех голяма роля в преобразованието на обществените работи, а за принципи държах това. Пазех най-много, щото да бъдат всякога и за всичко и двете класи, стари и млади, съединени наедно и се слушат помежду си. Младите да се покоряват на старите, а старите да не правят нищо без мнението на младите, с които беше и моето мнение. Това правех тъй не за друго, а само че ако и да нямаше гръцко население повече от една само фамилия — Алекси Георгиев, този Алекси чорбаджи (тъй го именуваха) имаше такова влияние в правителството, както и върху по-старата класа на българското население, щото каквото речеше той, това и ставаше, та можеше и като захватя да преобразувам и побългаря Мачин, да ми препятствува в някои случаи със съдействието на по-старата класа, която беше задължена да не прави нищо без знанието на младите.
Като си наредих училището и захватих да следвам сам си предаванието и на двата язика, българский и гръцкий (отначало нямаше повече от 40—50 ученика и те наредени по взаимний способ), най-голямата ми грижа беше тая: къде да пиша и намеря да ми проводят църковнославянски книги и да доведа един български свещеник. За тия две най-нужни неща щастието ми помогна по следующия начин. След три месеца, по февруария, по случай дойде от Ибраила [65] един руский архимандрит, който пътуваше за Света гора и като стигнал в Ибраила, а зимно време не работи по Дунава параходът, да може да отиде нагоре, намислил да мине през Мачин и отиде по сухо. Той дойде в мачинската черкова да се черкува и като чул да четем и пеем по гръцки, това не му дошло угодно на слуха. И след отпуска на църквата полюбопитствува да види и училището ни. Дойде с мене на одаята ми, която беше в училищното здание, и след разгледванието на училищната ни наредба, ме попита: „Вы кажется грък? (Вие трябва да сте грък)?". „Съвсем напротив, не! му отговорих, аз не само дето не съм родом грък, ама още съм и много противен на гърцизма." После му разказах подробно как населението е чисто българско и отчасти румъни, а гърци има само една фамилия, но като нямаме учени българи, които да достигнат и дотука, за да станат учители и свещеници, гръцкото духовенство, което е владеющо, възползуваме от този случай, подавило със своя гърцизъм българското население. Казах му още, че става три месеца как съм дошел тука и все се старая да намеря отнейде да си купим славянски църковни книги — минеи [66], триоди [67], осмогласници [68] и проч., да си четем в църквата по язика ни, ама не можах да сполуча. Затова сме принудени да четем по гръцки, додето дойде лято, и тогава може би да пишем и до Одеса в Русия да ни проводят. Архимандритът, като изслуша този мой разказ когото му изговорих с голямо сърцеболезнено изражение, ми каза: „Ах, чадо! Аз имам цяло църковно тяло книги, които нося със себе си да си чета правило. Ако да беше сега да се връщам обратно за в Русия, давах ги на вас даже и с една малка цена, но сега не мога." За мене беше доволно само дето чух това от него, т. е че имал църковни книги. Аз захватих да му се моля тъй горещо, щото само не плачех с глас да се смили за толкова българско население, което ще слуша богомолствието на свой матерний язик и доди в съзнание (ще те споменува вечно) и дето по никой начин не е простено человеку да се моли богу по чужди за. него язик, което и той признаваше. Най-сетне му казах: „Духовний наш отче! Аз вярвам това, което вие по-добре знаете от нас, че ако дадете нам тия ваши църковни книги да четем и се молим на бога по матерний си понятен нам язик, бог ще ви прости дълга, задето вие ще останете без правило, додето стигнете в Св. гора и там можете да си купите други книги с парите, конто ние ще ви платим за тия." Той, ако и отначало съвсем да ми отказваше ка молбата, като си помисли малко по-обширно, ми каза: „Вярвай ми, чадо, че нищо друго не можеше ме приклони на твоите моления, освен това дето ми казваш, че името ми ще остане вечно забелязано в този град и ще се помни от населението. Затова давам ви книгите за 120 рубли сребърни, които по 17 1/2 правят 2100 гроша." Аз, без да му кажа друго повече, целунах му десницата и му благодарих с крайно задоволствие. Дадох му 120 рубли, взех книгите, без да кажа нещо никому от настоятелите, а той взе парите и си отиде."
Следующата неделя занесох книгата „Осмогласник" в църквата и захватих и свърших пението си по български. Като се свърши службата и всякой българин по любопитство ме питаше отде съм взел книги и съм пял по български. Аз поканих настоятелите, както и всякого, който е любопитен, да заповядат и дойдат в училището на одаята ми и там ще се научат за всичко, което желаят да знаят. Те ме послушаха и дойдоха всичките. Тука аз им съобщих всичко, което стана, както горе казах и както е последвало. Турих книгите всред одаята на масата и им казах: „Ето книгите български! Цяло църковно коло (тяло), ама да видим парите 120 рубли отде ще вземем да ги платим?" Тука сега казаний грък Алекси чорбаджи не можа да се стърпи да не изкаже гнева си против мене, като ми каза: „Тия книги, господине учителю, трябва да ги платиш ти, защото те на теб трябват да пееш в църквата и проч." На това му отговорих: „Право имате, господине Алекси! Ако книгите са само за мене, то когато си отида, за което вие може би предполагате за скоро да бъде, аз ще си ги взема, а вие ще си служите пак по гръцки. Но да видим българските ваши съседи какво ще кажат, ще ли може това да бъде тъй." Това казах едно само да опитам патриотизма на нашите българи, а друго — да видя какво впечатление ще им направят тия мои думи, които казах на гърка.
Тогава, като се усети едно безпокойно движение между събравшите се, най-разпаленнй патриот господин Боби Лазаров каза: „Учителю, моля ви не се безпокойте. В тоя случай ние всичко ще направим като българи и защото и ти си наш, и книгите са за нас, то и парите ще намерим и дадем пак ние. А господин Алекси, ако ни обича и желае да го имаме за наш съсед, ако ще, нека помогне нещо, ако ли не, воля негова, той знае." Тогава гъркът ми попроси извинение, задето ме докачи, и всичко се уравни. След това, като захватихме да събираме парите, всякой от събравшите се българи пожела да купи по една книга, на която да си запише името за спомен. Но понеже книгите бяха само 20 части, а охотниците [69] за купувание от събраните бяха по-много, затова се съдружиха и подписаха на някои части от книгите по двама и трима, в което число влези и казаний грък господин Алексий самичък на една част, която и заплати.
За това, което казвам, ако някой се съмнява, нека отиде в Мачин и като намери в казаните книги подписите, написани с моя ръка, ще се увери.
Дотука казах как се сдобихме с църковни български книги, сега да кажем и как добихме българин свещеник. Между абаджийский еснаф в града имаше един млад наскоро женен человек, родом българин от Русе, на име Марко. [70] Той знаеше да чете добре в църквата, ама по влашки (румънски). Аз го повиках и му рекох: „Марко, когато имаш свободно време, дохождай при мене и за малко време ще те науча да четеш български и да те направим поп на българите, а да изпъдим гръцкия. Той понеже беше малко надъхан от мене против гърцизма, на драго сърце ми каза: „Дохождам, даскале! И ако можеш само да издействуваш, щото българите да ме приемат на всичките техни махали за свещеник, готов съм и нощя да се трудя, за да се науча български да чета." Той почна да се учи и за пет-шест месеца захвана да помага в църквата, да чете и пее добре по българский и подир малко време го опопихме и си добихме и българин свещеник, а гръцкия изпроводихме да си отиде, отдето беше дошъл.
След шест месеца, като се обозрехме да видим, догде сме дошли, видяхме, че сме се сдобили с български църковни книги и изхвърлихме гръцките. Имаме си поместен свещеник българин, а страния [чуждия] гръцки си отиде по работата. А само за да има църквата ни по-голям приход, на някои царски празници за удовлетворение на няколкомито [няколкото] гърци гемиджии, които всякога се намираха в Мачинското пристанище, изпявах по някои стихири [71] и тропари [72] на гръцки, защото, както казахме, само едно гръцко семейство имаше в Мачин и то беше Алекси чорбаджи. И така с посрещанието на големи противности от този грък до изтичанието на първото ми тригодишно учителско условие можах да успея и преобразя всичко от гръцки на български, щото градът Мачин стана цял български град със свой народен свещеник, народно училище и църква и всичко друго, с изключение само дето румънските жители си имаха свой особен представител (азма — азни) при правителството.
Да се повърна пак на предмета си и да видим кога и де ще намеря Марийка да се оженим. Цяла година се беше изминало. Аз се’ пишех в село Калофер до брата си Христа да ме знае де съм и до най-верния си кореспондент поп Кръстя в Калофер, през когото работех и провеждах писмата си до Марийка, още като бях в Цариград. След толкова време, колкото и да бях писал нему и на други много приятели, отнийде не можах да приема никакво радостно известие, нито пък самата тя беше ми писала, защото може би и не знаеше де съм. Това време на мене ми се видеше толкова дълго и нетърпимо, като че бях преживял цял век в заточение. Един път бях писал на поп Кръстя и му исках да ми каже някои новини от Калофер, като му споменувах нещо и за Марийка, да й каже за мене (де съм). На това писмо той (помня като днес, че беше през месец марта) ми отговори и при другите новини, коiто ми съобщаваше за там, види се неволно и без да иска, ми казваше така: "Марийка Хаджииванова била много жестока и непреборима, напусна хубавото ни село и сега, както се научих, отишла от Филибе [73] в селото Конаре да живее там при калугерките г-жа Евгения и Елисавета и колкото и да я съветваха нейните сродници да си доди тука и живее спокойно, тя не щя, ами остана и до днес там да живее." Това известие беше доволно за мене, то блесна пред моите очи като небесно мълние и разпръсна всичкия мрак, който досега ме държеше в крайна неизвестност за нейното съществувание и де се намира. О, боже всевишния, извиках аз. Благодаря ти, дето не си ме забравил, но си чул моята молба и вместо ангела своего употреби попа Кръстя, през когото да ми известиш де живее и се намира моето сърце и душа.
След приеманието на това известие не мислех вече нищо друго освен ако е възможно, да хвръкна и отида да я намеря, но като това не беше възможно, намислих да напусна училището и отида в селото Конаре (Пловдивско окръжие) при нея. В това мое недоумение притекох при г-н Боби Лазарова да се съветвам какво да направя. Той, ако и да беше прост человек, като по-стар и опитен във всичко, ми каза: „Учителю, не се възхищавай отведнъж да бързаш. Мене слушай и ще ти се изпълни желанието с най-добър и удовлетворителен начин. Нели се научи за момичето де се намира и си уверен, че ще доди, то се казва веке, че е тука, само живот да имаме, ще се съберете и аз ще ви стана кръстник да ви венчея. Ти сега не трябва да правиш нищо друго освен да проводиш направо един человек с писмо дотам, дето е момичето, и като се увери наздраво и донесе отговор от него, че ще доди, тогава ще ти дадем воля за 10-15 дена да отидеш да го доведеш и си направиш сватбата с тържество, както мяза на един учител. Слушай ти кръстника си зерем (?), според пословицата: „бързото нещо сляпо се ражда"; ще похарчиш малко пари, ама работата ще стане добра и похвална, ти да си жив да печелиш." Аз му отговорих: „Пари ли ще похарча! Нищо не гледам, от всичко друго за мене е най-скъпо момичето." Послушах го и направих както ме съветва. През априлия, по Гергов ден, проводих, человек (тоя беше един момък, който ми слугуваше и го учех) с едно писмо, който ходи до селото Конаре и ми донесе писмено отговор от Марийка, която при всички други уведомления, които ми даваше заради нейното положение, ми казваше, че ще дойде, но сега не била приготвена, ами да почакам още три месеца и като се приготви, ще ми пише да отида да я доведа в Мачин. С тоя отговор всичко се свърши.
Сега трябваше и аз да се приготвя, щото щом приема известието, да отида при нея. Додето се изминаха трите месеца, видяха ми се като три години. Настъпваше вече 15-й августа, Св. Богородица, когато приех от Марийка последното писмо, с което тя ме викаше да отида да я взема и доведа в Мачин, дето щяха да се свършат и за двама ни всичките беди и мъчнотии, които теглихме взаимно от любовта един за други. На първий септемврия тръгнах и след пътуванието си през Русчук, Свищов, Ловеч, Троян, Конаре и обратно на 15-й през същаго се завърнах и стъпих пак благополучно в Мачинското пристанище заедно с Марийка, посрещнат от приятелите и кръстника Боба с голямо възхищение, което, като съм веке заборавил как беше, не мога да го опиша. Като се приготвихме в още 15-тех дена за сватба, на 2-й октомврия (1851) направихме сватбата си тържествено в града Мачин и се венчахме в църквата „Св. апостол Петра и Павла" от свещеника Марина и кръстника Ради Иванов, защото господин Боби отстъпи това право нему, който беше негов зет и по-млад в тяхното семейство.
Тука сега повярвах, че гръцката пословица „всяко препятствие бива за добро", която си помислих, като щях да тръгна от Русе за Мачин, била истина, защото ако бях застигнал Марийка в Свищов, щяхме да се венчаем само в присъствието на свещеника и кръстника, а сега се венчахме в присъствието на всичкий народ от мачинското население и си направих сватбата тържествено.
Дотука се свършва най-важната част от человеческий живот. И това е най-важното дело, което трябва да свърши всякой смъртен, който пожелае да домородствува и остави името си безсмъртно в този лъжовен и кратковременен живот. И аз свърших това, което от сърце желаех, и захващам новий период на живота си, защото постъпвам в житейското поприще и като съпруг веке ще се трудя да домородствувам и стана стопан и баща.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
62. Мачин — град в Северна Добруджа (Румъния), разположен на един ръкав на Дунав.
63. Инородец — който произхожда от друг народ.
64. Пропуснат текст с религиозен характер. От същия характер са и останалите пропуснати текстове в биографията.
66. Миней — богослужебна книга на православната църква, която съдържа службите за цял месец по календарен ред.
67. Триод — богослужебна книга с молитви от по три песни, която се чете преди и след Великден.
68. Осмогласник — богослужебна книга, използувана в източноправославната църква. Съдържа песнопения, изпълнявани на осем гласа.
70. Марко Стоянов — пръв български свещеник. в Мачин.
71. Стихири — похвална песен на вечерно и утринно богослужение.