С мирното излизане на Югославската народна армия от Македония преди четири години бе избегната възможността за военен конфликт в тази югославска република и тя напусна без война югославската федерация. Войната бе избегната, но територията на тази нова самостоятелна държавица, заемаща само един дял от региона, познат под името Македония в центъра на Балканите, продължава да бъде сред най-горещите огнища, където често са се водили кървави войни. Причината за заинтересоваността на великите сили от този така или иначе важен стратегически район е заложена в емоционалната реакция на европейската дипломация през ХIХ век спрямо политическата прагматика. Македонският въпрос, превърнат в политически аборт на Берлинския конгрес от 1878 г., е един от най-сложните политически проблеми, които вече над един век постоянно занимават дипломацията и обществеността на Европа. Рационална Европа се отнася емоционално към тази току-що освободена територия с предимно славянско екзархийско население, която логично би трябвало да остане в новосъздадената България. Страхът от руското влияние на Балканите чрез новата българска държава става причина на дипломатическата маса в Берлин върху тази територия повторно да бъдат надянати прангите на деспотична Турция. Голготата, предизвикана от тази емоционална реакция, отприщва на Балканите вихрене на емоциите, което на всеки десетдвайсет години избухва в кървави въстания и войни, от които страда, разбира се, най-вече местното население, а районът се превръща за повече от столетие в един от най-нестабилните и най-кризисните в света.
Късогледството на империалистическа Европа от ХIХ век, която не пожела да успокои страстите около новоизникналия македонски въпрос, до голяма степен се възпроизвежда от днешна Европа и ние сме свидетели, че наместо да стигне далеч отвъд София, обхватът на европейската цивилизация се свива до околностите на Виена. Разнородните интереси в целия подконтинент от Виена до Истанбул могат да се сведат до два типа: желанието за разширяване на европейския разум и настъпателността на азиатската емоционалност.
С Балканските войни (1912 – 1913) съседните, добили по-рано независимост държави, преди всичко Сърбия и Гърция, след победата над Турция си поделят тази територия. Източният фронт през Първата световна война (1915 – 1918) повече от три години минава тук. Всъщност след първоначалната по азиатски емоционална реакция европейската дипломация над сто години не е в състояние да смени подхода си. Рационалната европейска разсъдъчност е твърде отслабена за сметка на дълбоко вкоренената азиатска емоционалност. Болшевизмът, авторитаризмът, фундаментализмът и популизмът са четирите листчета от детелината на емоционалността – постоянен генератор на кризата. Със своята раздробеност доскоро Европа не само че не бе в състояние да изключи кабела на този кипящ котел, но и в зависимост от разни интереси поддържаше определени опции в него и ги противопоставяше една на друга.
С рухването на двете империи, "тъмници за народите" – Австро-Унгария и Турция, в края на Първата световна война се пръква рожбата на Антантата, "затворът на народите" – Версайска Югославия. Македонският въпрос достигна в нея най-трагичните си измерения, тъкмо той погълна в Марсилия и югославския крал Александър Карагеоргевич. Това "македонско положение" по време на Втората световна война съвпада със Сталиновата концепция за македонизма като основа за самостоятелна македонска нация, а коминтерновският вариант е изкусно използван от Тито при изграждането на неговото югославянство. Македонизмът се превърна в държавна идеология на Титовото югославянство. Македонизмът като държавна идеология изживяваше златните си години в новата югославска република, където Титовата необвързаност ни откъсваше от Европа и ни привързваше квм азиатската емоционалност, а вътре подгряваше нови и нови котли с емоции, които от година на година доближаваха точката на кипене. Босненският котел изгърмя яростно и Европа още се пари на него. Господ знае кога ще изгърми и косовският. Така азиатството н Европа се изкачи с още неколкостотин километра на север. Войната в Босна е нещо вече изживявано в Македония. Босна е нова Македония, неколкостотин километра по-близо до Европа и няколко десетилетия по-късно.
В Македония емоционалната температура е с известен брой градуси под точката на кипене, но е далеч от пълното охлаждане или от перспективата в близко време сама да се охлади. Македонският въпрос всъшност е "нещо между" – крачка между войната и мира, Европа и Азия, християнството и исляма, диктатурата и демокрацията, НАТО и Русия...
Обединена Европа като че най-сетне осъзна стратегическото си късогледство и интересът й по отношение на Македония нарасна. Мироопазващите сили на ООН, разположени на сръбско-албанската граница, са осигурителен винтил за нагретия котел, ала операцията за откачване на напрежението е задача, равностойна на най-сложен хирургически проблем за западните дипломации. Твърде объркано са преплетени кабелите, твърде многобройни са генераторите, които емоционално подгряват едно ограничено пространство. С население малко над 2 милиона души и площ около 25 хиляди кв. км Македония е сред най-малките и най-неразвитите държави в Европа, но проблемите, които е пораждала и продължава да поражда, са обратно пропорционални на параметрите.
Югославската армия си замина, но кабелът откъм СР Югославия още не е изключен. Бившите комунисти и партиите на албанците останаха на власт, без да са прекъснали пъпната си връв, свързваща ги с Белград. Неотдавнашното преустройство на властта само потвърди факта, че носталгиците по югославянството са в настъпление. Скандалното скандиране на няколко хиляди млади скопляни в препълнената зала по време на финала за Купата на Македония по баскетбол: "Радко Младич, Радко Младич..." (генерал от армията на босненските сърби, обвинен заедно с лидера на Сръбска Босна Радован Караджич от Хагския трибунал като главен виновник за извършените зверства) е достатъчно показателно, също както и мълчанието на медиите. Най-лошото е, че тъкмо тези момчета бяха пращани преди 3-4 години от същите водачи за пушечно месо по бойните полета в Словения, Хърватско и Босна.
Засиленото изграждане на коридора Север – Юг поставя Македония в сандвич по оста Белград Атина. Тези домогвания на властниците не се нравят особено на албанските им партньори, но пък техните интереси се подгряват от друг генератор. Твърде компактно по северозападните граници с Албания и Косово (около 470 хиляди души и с най-високата раждаемост в Европа), албанското население очевидно се стреми някога да образува единна държава от своите три дяла. Допълнителен "сръбски проблем" за македонските власти е и въпросът с близо 150-те хиляди косовски емигранти, които нито могат да се върнат в Косово, нито могат да останат като имигранти в Македония.
Нерешеният статус на Албанския университет в Тетово е искрата, която всеки миг може да възпламени котела с емоциите в Македония. На верска основа към албанците гравитират и турците (81 хиляди души), ромите (50 хиляди) и мюсюлманите и бошнаците (около 25 хиляди). Не бива да се забравя, че към този фронт принадлежи и Турция с нейната нова колониална политика,провеждана на Балканите.
Лагерът на властта, който в продължение на 50 години управлява Македония, е съставен от амалгама между проюгославските кадри на славянското население и сърбите (40 хиляди) и власите (8,5 хиляди). Неговата стратегия за запазване на статуквото е продължение на гражданската война (1941 – 1945), от която комунизмът и македонизмът излязоха победители. Поддържането на този избор от страна на Европа днес означава пряка подкрепа за непреструктурирания болшевизъм в Македония. Стратегията на властващия македонизъм е: на всяка цена контактът с България да остане изключен, постоянно да се измислят идеологически неприятели, да се фалшифицират историята и духовностга на най-многобройното население (над 1 300 000 души) Владеенето на статуквото сред най-многобройното население славомакедонците, под булото на мултикултуралността среща отпор от друг вид азиатска емоционалност – популисткия призив да не се превръща Македония в "циганска държава". Постоянното относително намаляване на мнозинството от славянско население дава основания за такива разсъждения на опозицията, но нейното идване на власт може да се окаже източник на нова неизвестност и опасности за Македония. България разбира обществените движения в Македония и реагира със соломоновска мъдрост: "По-добре цяла и чужда, отколкото разсечена и наша", като първа призна независимостта й. На този европейски жест на България македонската антибългарска власт не реагира с благодарност и желание да се отстранят идеологическите противопоставяния. Така македонската власт продължава да работи срещу драстичното сваляне на емоицоналната температура, на която се варим вече повече от век. Пред европейската политическа и интелектуална общеетвеност изкристализираха два възможни избора за бъдещата съдба на Македония и тя ще трябва да се произнесе за единия от тях. Първият е поддържане на сегашната власт, поддържане на статуквото, на "нещото между", което в недалечно бъдеще (демографите са в състояние много точно да определят кога), със слизането на славянското население под 50 процента, ще доведе дотам, че македонският въпрос в този регион окончателно ще изгуби предишната си природа и ще се превърне в кипящ македонски въпрос от друго естество: сръбско-албански конфликт. Такъв се очертава балканският ХХI век. Македония и зананред би останала вечно кипящ котел от емоции независимо от променената природа на кризата.
Другият, по-европейският и по-надеждният избор е засилване и подпомагане на политиката за национално помирение във вътрешните отношения сред най-многобройното и най-европеизираното население в държавата. Към такъв по европейски осъвременен и преустроен македонизъм би трябвало да се включат кабелите за идеологическо помирение на около 68 процента от населението и това ще допринесе то да се превърне в свързващ елемент и за останалите националности. При този избор се изключват външните кабели за подгряване на емоциите и се задейства вътрешният генератор – гражданският македонизъм за европеизиране на Македония.
Дали Западът е искрено заинтересуван от подобен избор, или на него му изнасят само палиативните реакции, когато температурата се доближи до точката на кипене, си е негов проблем и въпрос на съвест. В недалечно бъдеще от недоизгасените главни на Балканите под прозорците на Европа ще закипят нови и нови котли с азиатска емоционалност. Засега за Европа страданието от прегрятата емоционална температура се свеждаше само до опарените пръсти на рационализма.
Сп. "Дело", 12 юли 1996 г.