Реставрацията е пред края си, ако не е вече напълно завършена. Реставрирана Македония се очертава, проектът на сърбокомунистите е кажи-речи готов, остава и Европа да го подпечата. От месеци чакаме да се удари този печат, нетърпеливо прехвърляме надеждите си от заседание на заседание на европейските министри, но оттам – нищо. Засега планът с всичките му достойнства не получава признанието на Европа.

Европа да не признава проект, изработен от "най-големия политик на Балканите" и от най-демократическата, комунистическа организация! Европо, засрами се! Да не би в твоите редове да има по-съвестен човек от Глигоров? Ядец! Такива майка втори път ги не ражда! И името си смениха, и божем се отделиха от майка Сърбия, само за да останат на власт, и всичко изкрадоха, за да се представят като буржоа – а вие, европейци, искате да наречете тази полувековна лакардия Република Нова Македония или нещо такова. Не искате нашият император, да бъде провъзгласен за най-добър новоизлюпен политик на Балканите, а народът – за новокомпониран? А че не се отличавал много от своя предшественик Колишевски – нима не се радвате, че се придържа към традицията! Ех, Европо, Европо, блуднице вавилонска! Да знаеш само какви песни можем да изпеем за всичките твои Брюксели, Маастрихти, Лисабони... И да не си посмяла тогава сълза да пророниш, ти, майка за всички, за нас мащеха!

В прочутото си есе "Разум и съвест" Карел Косик по смайващо прост начин подхваща вечната тема за отношенията между интелектуалеца и властта. Големият чешки интелектуалец пише от тъмницата през 1415 година: “Един теолог ми каза, че ще ми простят и всичко ще ми бъде позволено, ако се покоря на консилия, и добави: Ако консилият провъзгласи, че имаш едно око, макар да имаш две, длъжен си да се съгласиш с него. Отговорих: И целият свят да твърди това, опирайки се на разума си, такъв, какъвто е, не бих си съгласил поради съпротивата на моята съвест... Този текст е неповторим в световната книжовност и е от онези, които изказват основни истини за човека и света. А без основни истини, когато е унищожена, премахната, забравена или изкривена основата, съществото губи опорите си, става нестабилно, плитко, празно... Разумът и съвестта съществуват заедно, съставляват единство и само в това единство служат за основа на човешкото съществуване. По-късните времена, а и нашето, се отнасят към разума и съвестта като към две равнодушни една спрямо друга, ако не и враждебно настроени същности... Раздалечаването между разума и съвестта днес изглежда по-подчертано от всякога и това ни кара да се запитаме какви последици е имало и има то за човека и неговия свят... Като представител на консилия от негово име теологът предлага на интелектуалеца алтернатива: Съгласиш ли се с консилия, че имаш само едно око, независимо че си с две, не само всичко ще ти се прости, но и всичко ще ти се позволи. На човека се внушава, че ще постигне всичко, ако от нещо отстъпи... Чешкият интелектуалец от ХV век защитава единството на разума и съвестта и отхвърля принудата на консилия, защото тя предлага лъжлива перспектива... Чешкият интелектуалец от ХV век е имал да избира между съвестта и разума, от една страна, и нихилизма – от друга. А тъй като несъвместимостта между истината и неистината е радикална, и неговият избор е можел, изглежда, да бъде единствено радикален."

Какво можем да кажем по повод този зашеметяващ текст? Не става ли от него поне малко ясно защо в Македония царува нихилизмът и защо Македония никога не е имала истински дисиденти и еретици? Притежаваме ли поне малко разум и съвест, за да се запитаме докъде стигнахме и какво постигнахме с преклонението и послушанието си?

Щеше ли да може всеки да прави каквото си поиска, ако не беше толкова лоялна нашата интелигенция, колкото и да я боли щом някой я обвини в съучастничество с всичко досега сторено!

Наивността ми не стига дотам, че да очаквам похвали за текстовете си от онези, срещу които са насочени. Не може да не ме стъписва гледката: на стотина интелектуалци се падат хиляди милиционери пред Събранието. Това красноречиво говори, че и сегашната власт управлява със страх и ничиста съвест и не позволява никой да мисли другояче. Еба ти демокрацията без опозиционен вестник, еба ти свободата на печата, когато няма къде да публикуваш текст, еба ти свободата, когато всеки вестникар ти натяква, че ще бъдеш изгонен от работа поради нелоялност! У нас никога не се появявал такъв като чешкия интелектуалец от ХV век, ние никога не сме имали личност, която поне малко да се доближава до неговия духовен събрат Карел Косик.

"Ала не е такъв делът и друга е съдбата на оня писател, който е дръзнал да извади наяве онова, което е всекиминутно пред очите и което равнодушните очи не виждат – цялата страшна, потресна тиня от дреболии, омотали нашия живот, цялата глъбина от студени, надребнени, делнични характери, от които гъмжи нашият понякога горчив и отегчителен земен път... Не признава всичко туй съвременният съд и ще обърне всичко в укор и злословие към непризнатия писател; без споделяне, без отговор; без участие като пътник без семейство ще остане той самия сред пътя. Сурово е неговото поприще и горчиво ще почувства той своята самота." (Гогол, "Мъртви души" [1])

Евристей навярно със завист е гледал как Херакъл върши един след друг подвизите си, щом го е натоварил да изчисти никога нечистените обори на Авгий. Унизително е такъв герой да се заеме с отпушване на канализация и изриване на нечистотии. Всъщност не може да се измисли по-голямо наказание и унижение за човека от това да чисти чужди лайна. Та и чистенето на нашите духовни обори навярно е най-неблагодарната работа, която може да се падне някому – не можеш да излезеш от нея като герой – обратното е сигурно, не можеш да изринеш торище и да не се овониш.

Моето овоняване, осмелявам се да заявя, е само повърхностно, в полувековното комунистическо лайнопроизводство не съм участвал, още не съм се превърнал в прасе, залюбило тинята, в която се валя, не съм осмърдян вътрешно от страх за стореното. "Отвореност, дързост и краката на масата" – препоръчваше от Аржентина на своите поляци еретикът Гомбрович. "Оставете еретиците сред вас, за да видят колко сте праведни" – нарежда апостол Павел.

Времето само потвърждава правотата ми. През този междинен период стана явно, че малко неща около нас се променят истински. Макар и да не членувам формално във ВМРО-ДПМНЕ [2], за мен това си остава единствената политическа сила, която желае истинска промяна на нещата. Останалите продължават да шикалкавят, но Европа "не им се лови". Дълбоките корени, на които се опира тази партия, безстрашието и далновидността на нейния водач, скочил като Гаврош на духовните барикади, постепенно превръщат тази съставена предимно от млади хора политическа сила в ядро на македонската политическа десница. Това няма да стане изведнъж, вътрешният процес на пречистване и дестилация трябва да отстрани прилепналите сурогати: уличните изстъпления на охридската или битолската група, простотията на някои центристи и националромантизма на други. Една такава гражданска десница би била наистина непобедима, напомняща стъпил на родната земя Антей, но с европейските стандарти като политическа цел.

Нереформираната левица продължава да държи всички ключови места във властта. Тя си е все така некадърна, безобразна, самовлюбена – неизлечимо раково образувание за Македония. Но пък всичко е в ръцете й, дори възможността постоянно да фабрикува лъжи.

Особено вредни за народа са лепените от безсилие етикети. Постоянните обвинения в българофилство спрямо ВМРО-ДПМНЕ могат само да нанесат вреда и в Европа, и тук. Искрено се плаша от възможността това постоянно набиване на "българофилството" да не отпуши някои нагнетени емоции в народа при безподобното владеене на масите. Всъщност всичките удари на преоблечените досега имат за цел да се откъсне Антей от земята, да бъде разсечен на части. Сякаш малко я сякоха и досега Македония!

Един стар анекдот от времето на Триестката криза [3] освен дето много остроумно ни осмива, е и добро обобщение за всичките години на комунизма. И от италианските, и от югославските окопи хвърляли обиди към врага. "Нашите" викали: "Пела джукела" (по името на тогавашен министър в италианското правителство),  италианните крещели: "Тито бандито." Но по някое време на всички им омръзнало и командирът наредил на войниците да измислят и да изкрещят по нешо ново. Дошъл и редът на Трайко, но какво можел да измисли този кротък и мълчалив човек? Началството обаче го натиснало, той се изстъпил в окопа и изкрещял: "Италианци, италианци, мамето ваше бугарско!"

Едва ли Трайко е пострадал от политическата си неграмотност. Обратно, вярвам, че до края на военната служба си е поминувал добре, а ако и в цивилния живот е продължил така, не му е било трудно да достигне всяка обществена длъжност, към която се е стремил. Без преувеличение мога да видя днес Трайко в кажи-речи всеки академик, във всеки функнионер, в огромен брой университетски професори, във всичките директори, в отговорниcите за почти всички средства за осведомяване, едва ли не във всеки журналист... Трайковият подход бе модел за издигане на всеки интелектуалец. Ала Трайко никога няма да си признае, мамка ти! Та само заради теб ли ще се срути последното потемкиново село в Европа, само ти ли ще докараш дотам нещата, че едно невъзпитано изчадие Младен Сърбиновски да има право в безобразните си нападки спрямо най-светото ни нещо, спрямо нашата интелигенция! Недей, Европо, недей и ти да си срещу нас, блуднице вавилонска, не прави така, че пак да дюдюкаме срещу теб. Знаеш ли ти, че ние си имаме дълга традиция в дюдюкането и измислянето на неприятели, знаеш ли, че докато мигнеш, и можем да те орезилим с песни, па и фестивал на новосъчинени песни да организираме. Недей, опичай си ума, не се води по чужд акъл.

България ни призна като държава, но като народ не ни признава. И Гърция иска да ни признае като новоизмислена държава, но като новоизмислен народ – не. Да не би и гърците да са станали българи? За народ ни няма и прочутият Милорад Павич според едно неотдавнашно интервю в "НИН". Да не би и Милорад Павич да е станал българин? Пък и всичките членове на Европейската общност с министрите си искат да ни признаят, но под някое новоизмислено име. Зер и европейците са станали българи? Недей, Европо, недей, блуднице вавилонска!

Ето, аз ще се опитам да ти изброя няколко наши интелектуалци, по чието дело досега си си падала, а сега не искаш дори да се сетиш кои са. Та те от наше име обиколиха цял свят, а светът сега се отнася с нас като с южноафриканско племе. Да не би да сме потемкински народ? Кой знае какво им лежи на сърцата и каква съвест носят нашите бардове и извисени върхове? Кой знае какво ще направи от тях демокрацията?

Не вярвам, че Европа има специално нещо срешу нас и ей така, напук, си приказват и ни прекръщават европейските министри. Такова твърдение ми намирисва на онова, сръбското, че само те имали право и не били с нищо криви за войните. Само дето Европа ги мрази, мрази и нас, "оазиса на мира". Не ми се вярва министрите да не са се консултирали с научни специалисти за това-онова. Но кой знае, може би и Европа работи като нас, с конкурс си избира герб, знаме и химн, може би и в Европа се създават новоизмислени, волунтаристки традиции, може би и в Европа следват примера на недодялания Стоян Андов [4], който събира академиците и им дава задача какъв герб да натъкмят? Недей, Европо, недей да срамиш градителите на потемкиновщината.

След признаването ни от България и резервите около признаването на етноса написах, че това е преди всичко интелектуален въпрос и в решаването му предимство има науката. Същият въпрос сега стигна до европейските маси, а нашите прескъпо платени бардове стоят като дървени Марии. Тяхна морална и интелектуална задача е да обяснят на народа в какво е проблемът, а не да кумуват на ширенето и пласирането на държавен национализъм в името на своите привилегии, произвеждайки постоянно по някой дежурен неприятел. на държавата. Европейци; европейци, мамето ваше бугарско!

Няма полза от всички тези текстове, нищо няма да се промени, нищо няма да се разчисти в нашите духовни кочини, само си създавам безброй врагове и си усложнявам живота. Пак ще заръмжат срещу мен горилите от средствата за масово осведомяване. Знае си "Трайко" как се пробива път нагоре. Младене, Младене, мамето твое непослушно! Наместо като Йован Павловски да се обявяваш с всеки текст против самостоятелността, да пишеш благодарности към милицията за безупречното съдействие, ти лаеш. Изборът на Йован Павловски за председател на писателите красноречиво говори за всичко. И за писателите и за Йован, и за сегашната демокрация.

Нужен е талантът на един Гогол, за да се "заснемат", докато обикалят от софра на софра, Томе Момировски, Томе Саздов или Драган Коктелджиоски. Но пък ето ни го Томе Саздов начело на академията. Каквато академията, такива и трудовете й. Ако такива са ни академиците, какво да кажем за държавната остапбендеровшина на Вишински и нему подобните, за държавната салиеровщина, покровителствана чрез Славко Яневски... Обломовщината надделя с течение на годините сред интелектуалдите и ми е чудно, че Европа още не ни е припознала за продукт на блажеконевизма [5]. Народът, както се знае, винаги следва честните интелектуалци. Но пък ние така сме го дресирали, че той никога няма да се усъмни в своите, докато лесно може да бъде разлютен срещу Европа.

От малобройните "замразени" интелектуалци очаквахме есета, томове, христоматии, естетики... Получихме само две-три демодирани книжици, които поставят въпроса за нашите "дисиденти" и излъскват мъченическото сияние, създадено по времето на задушеното слово. Едно е сигурно: "свободолюбците" ни бяха големи "борци" за свобода на мисълта в нашата среда, но голяма мисъл не създадоха.

В сегашния що-годе по-свободен период, когато би трябвало да бликат идеи, книги и информация, стигаме до положение, когато и хора, неуспявали преди да пробият, се оказват привлечени от системата.

Вместо да се сдобием с изворна литература във всяка една област, та дори и с анатемосаните мемоари на Ванчо Михайлов, ние и занапред ще я получаваме "изпрана" и преработена, от втора ръка, подобно на транскрибирания от Блаже Ристовски [6] Крсте Мисирков [7]. Поне Мисирков искам да чета от извора, поне него, дето го смятаме за основоположник на нашия език, не бива да го пеят на нов глас според предписанията на Третата езикова комисия. Ето как сами наливаме вода във воденицата на нашата новоизлюпеност. Защото властта друго не знае, неуморна е в издигането на новоизлюпени специалисти.

В антропологията са познати множество случаи, при които примитивни народности от невъзможност да съберат сили за да посегнат на племенния тотем, се оказват заплашени в съществуването си и дори изчезват. Случвало се е в тежки климатични условия ескимоси да умират от глад, докато наоколо гъмжи от тюлени, които те не смеят да ядат. За съжаление примитивният начин на управление, прилаган от комунистите, ни заплашва с нещо подобно. Народите са доведени буквално до глад, но свещените крави са издигнати до полубожества. И все пак ние трябва да посегнем на своя тотем, защото в противен случай, колкото и патетично да звучи в момента, народът се изправя пред духовно и екзистенциално изчезване. Интелигенцията, която досега кумуваше на всичко това, все пак си остава единствено способна поне малко да му помогне сред всекидневните изкушения. В противен случай тя би се оказала намесена в най-голямото унижение за своя народ – на колене да се моли за връщане в Сърбославия, каквато е единствената цел на болшевиките. Все по-ясно долавяме дйктатурата, която ни готвят, за тях тя е единственият метод с който умеят да си служат.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Превод Димитър Подвързачов.

2. Вътрешна македонска революционна организация - Демократическа партия за национално единство.

3. Град Триест; предмет на спор между Италия и Югославия след Втората световна война, е присъединен към Италия през 1954 г., като преди това двете схрани едва не започват военни действия заради него.

4. Бивш председател на Парламента на Република Македония.

5. Благой Конески (р. 1921) – литератор и филолог, член на Македонската академия на науките. Автор на поетични сборници, на "Граматика на македонския книжовен език", "История на македанския език" и пр.

6. Благой Ристовски (р. 1931) – историк и езиковед, сподвижник на Благой Конески.

7. Кръстъо Мисирков (1875 – 1926) – политик и филолог, смятан в Скопие за един от бащите на македонизма. Автор на сборника "За македонските работи".