В Македония времето тече по различен начин; тук хронологическото време, измервано с часовник, не означава нищо; монотонно повтарящите се удари се отбиват от нас; подобно на морски вълни от скалите. В Македония времето е застинало на седмия ден от Сътворението; тук Господ още си почива от усилните шест дена и у нас вечно е неделя; всичко е заключено и кротува, а Зеноновата апория за привидността на движението и постоянството на покоя (Ахил никога няма да настигне костенурката) в Македония се доказва и потвърждава на практика.

Докато работехме с Любиша Георгиевски над представлението на “Крали Марко", постоянно се натъквахме на неизмеримото с часовник гъсто време и то ни се представяше като главен проблем при демитологизирането на Марко. Често се сещахме за размекнатите, провиснали като езици часовници на Дали, изплюти дъвки от време, за да си представим нашето македонско време като процеждащо се през пясъчен часовник, в който всички ние се отронваме, подобно на ситни прашинки и се вкаменяваме в безжизнен мит. Нашият подход бе само естетически опит за демитологизация и ремитологизация на един мит; животът и организацията са невъзможни без митове, на Македония са й нужни митове и тя не може без тях, но на нея не й е нужно застинало, вкаменено на седмия ден време. На нея й трябват не пясъчните часовници на ерозията, преливащи насам-натам, от пусто в празно, а отпушване на пропагандно запушените уши, за да чуе ударите на времето отмервано с най-прецизнн електронни уреди.

Митът за Крали Марко в момента не е политически доходоносен, от него засега не може да се извлече политическа печалба, не става за оборотен капитал в политиката, но кой знае – в Македония всяко дърво, всеки гроб, всеки скелет, всяко име в определен миг могат да се употребят за изграждане на политическа легитимност, тя е рай за политическите, културните и научните спиритуалисти, които впрягат мъртъвците в служба на живите. Механизмът на нашия видим часовник е превключване от един мит на друг; у нас няма необходимост от работещ часовник на видно място и единственият часовник, показван по телевизията, е онзи преди новините, за да отмери времето на мита, който след това с всичка сила се гради. Ние регистрираме времето хронологически, но мислим митологически.

Митът за Александър, оживен през ХIХ век като израз на закъснял романтизъм, възкръсва наново в края на ХХ век, държавно субсидиран, за да изрази нашата комплексираност. Получихме международно признание, за да бъдем правно санкционирани, а вътре не сме в състояние с пръст да придвижим океана от проблеми; нормално е при това положение като спасение да ни останат само лъжата и митотворчеството. Александър Македонски е логическа последица. Народът стигна до фазата на изтрезняването след петдесетгодишно пиянство, но държавата на неприятния махмурлук наново отпушва бъчвата. Македонизмът очевидно е възможен само при пиянство за държавна сметка. Александър само дето не е изскочил от луксозните остапбендеровски издания, за да раздава книги с автографи сред прозяваши се муцуни. В разказа си "Новият адвокат" Франц Кафка твърди, че Буцефал [1] станал адвокат и спокойно прехвърлял старите сборници и закони. Една наша холерична професорка, специалистка по антична история, се прослави с нападките си срещу обикновени хора, които се чувствали потомци на Александър, но откак Буцефал бе зачислен на зоб при държавната ясла, като че се уплаши да не я ритне с копитото си.

За разлика от този мит там, където пулсира животът, ние със сила налагаме митотворчество. Точно така стана при честването на стогодишнината на ВМРО. Наместо да се съзрат и разгледат многобройните живи елементи в организацията, и в този случай бяха наложени дисквалификации и идеологически присъди. И отново предизвикват отчаяние всички, които дръзват да четат и да разсъждават без предубеждение. В това число е и моята скромна особа, както и списанията, в които публикувам, затова си позволявам (като непрочетен реферат) да поднеса становището си за една от особено оспорваните тези на Иван Михайлов, тезата за Македония като Швейцария на Балканите, енергично очерняна и в същото време тихомълком приета като държавна политика. Усещайки се и досега като гладиатор в нашата интелектуална менажерия, отново изскачам на арената, макар че всичко вече е казано и полемиките са стихнали.

Понеже нямаме и досега възможност да четем споменатата книга на Михайлов, а постоянно ни навират под носа най-инкриминирания дял от нея като отрицателен мит, с който около нас се ловят вещици, ще се опитаме него да интерпретираме свободно и да докажем, че точно такава е нашата държавна политика. Същността на този дял се състои в това, че поради наличността в Македония на население от съседните народи, които си имат свои родини, и в зависимост от разпределението на това население по райони Македония трябва да бъде уредена на кантонален принцип, подобно на Швейцария. Ако се погледне без предразсъдъци, тази теза, изказана преди повече от шейсет години при съвсем различна външна рамка и състав на населението, при това с целокупна Македония наум, а не само със сегашния дял, се представя като един от многото възможни варианти за решаване на македонския въпрос. Немци, французи и италианци, отломъци от околни народи със свои държави, вътре в Швейцария са разпределени кантонално в миниатюрни държавици. И единствени ретороманите – народ с особена култура и език и без външна държава, най-малък и лишен от собствен кантон – се претапят в трите по-големи народности.

Подобно кантонизиране на Македония днес е в ход и с приемането на закони за самоуправление ще получи и своето санкциониране: във всяка община според състава на населението ще се въведе официален език, знаме и т.н. От сегашното състояние е ясно, че свои кантони ще си направят няколко народа: албанците в западния край, сърбите в северния, турците, ромите, власите... Така стигаме до другата страна на Иван-Михайловото предложение: околните народи със свои държави ще си стъкмят по още една миниатюрна кантонална държавица и само македонците, които нямат своя външна държава, ще загубят и тази; сдобивайки се с някакви държавни трохи, и са обречени на разтапяне в обкръжението, на ретороманизиране. Михайлов ни смята за македонски българи и логично извежда тезата, че и преобладаващото население в Македония няма да бъде ощетено при такова развитие. Но това е най-нападаната негова теза – ние не се чувстваме македонски българи, тази кауза излезе губеща от Втората световна война, – тъй че на Македония са й необходими македонизмът и държава майка, но не като параван за отстъпки в името на запазването на властта на всяка цена. Македонизмът, властващ тук вече петдесет години, не е нищо друго освен политика на претапяне на най-многобройното население и в популационен, и в икономически, а сега и в политически план. Така поставено, протичащото ретомакедонизиране, главната мъдрост на Глигоров, е само карикатурен, най-лош вариант на тезата на Михайлов. Там, където Михайлов е логически последователен, Глигоров е непоследователен; там, където Михайлов съзира надалеч, Глигоров е късоглед; това, което Михайлов прави с концепция, Глигоров прави с концесия, от немощ, за да се задържи още на власт. Защо тогава повече от половин век за нас Михайлов е по-черен от дявола? Политическата патова позиция, на която залага Глигоров, е мирно федерализиране на Македония наместо военно както в Босна. Засега успява, но дали чува швейцарския часовник? На Македония и сега, и винаги най-много са й необходими демокрация и размисъл на хладна глава за направеното и за намеренията. А за да се научи македонизмът на демокрация, ще трябва да преболедува прехода като детска болест. Изстъпеният сега на сцената македонизъм, дело на нашите схоластици, прилича на цирковата блудница Шехеразада, която, за да се спаси от тиранина, трябва всеки ден да измисля по една приказка, преди да го задоволи сексуално.

Македонизмът, такъв, какъвто си го имаме, за да е жив, бе принуден всеки ден да измисля по една лъжа и един неприятел; добре известни са нашите събрани "Хиляда и една лъжи", но дори и когато не се налага, духовните ни блудници не могат без нова лъжа, а продължават старата тактика, защото ги позлатяваха за нея. "Патология на лъжата” е книга, която виси във въздуха и трябва някой ден да бъде написана за остарелите блудници.

Смешно е да се мисли, че в Македония има изградено македонско съзнание. Наместо съзнание нашите схоластици ни инжектират само емоции без разум: една чашка и сме готови да потеглим за Солун, една новостъкмена песен за Македония и се разплакваме... Съзнание без разум не е от най-просветлените, съзнание с емоции на голо не е плод на хладна глава, основано върху точна представа за себе си. Първите критически новини за съзнание от разум и емоции се зачуха тъкмо от младите, ала нашата апологетична Шехеразада трудно ще се помръдне от своите деяния. Тя се проявява като най-голямата спирачка пред пробива на ново съзнание и продължава да стреля по истината с достигаша кулминационни висоти хистерия. Тази духовна стрелба в истината е не по-различна от поръчаната на Мино Миновски по Рацин [2] или многото други подобни, това е стрелба по собствената съвест, когато тя изразява - неверие и нежелание да обитава митологическото вкаменено време. Превърнеш ли един народ в пешкир, лесно е след това да бършеш с него задник. Досегашният схоластичен македонизъм добре се справяше с това.

Македонизмът, който трябва тепърва да се гради рационално ще бъде наша национална програма занапред, като първото му стъпало е най-парливият национален проблем – демокрацията, със свободен достъп до всички най-неприятни минни полета на миналото. Това е европейският македонизъм, призван да постави параметрите и вътре, и със съседите, както и да осъществи равновесие между политическия и духовния план. Досегашният македонизъм не желаеше правилно да разграничи тези два плана и с лозунга за политическо равновесие работеше за духовното ни зазиждане. Духовните връзки с България през този период бяха на равнището на тези с Гренландия. Съмнителна е ползата ни от това. Повторното разпалване на антибългарски чувства у нас не би могло да бъде разбрано от българската общественост, както и ние не можем да разберем романтизма на българите спрямо нас. Те не проумяват как може дотолкова да ги намразят днес потомците на Цепенков, Гоце, Чернодрински, Александров, Миладиновци... с които така се гордеят. Не могат да схванат нашето ново, обезродено съзнание, оформено от крайно нечовешки системи и плод на едно разцепление, което продължава безумно да се намагнетизира. И от двете страни работим един срещу друг, а най-много срещу себе си.

Болшевишкият принцип, по който се действаше досега, перефразиран като "слаба България – силна Македония" или обратно, в нашия балкански лабиринт на хаоса би трябвало да бъде преобразуван и от "едно в друго" и "едно над друго" да стане "едно до друго", допълващи се като природни съюзници. Македонизъм с доброжелателност по отношение на българщината и българщина с доверие към македонизма. Досегашното налагане, отнемането един от друг, междуособното подриване трябва да бъдат надделени и в политически, и в духовен план. В духовен – на хладна глава; в политически – с безкрайна мъдрост и симпатия. България няма право и не бива повече да греши по отношение на Македония. Македония трябва да се запита дали най-умното е с цената на всичко да поддържа разни организации от рода на "Илинден" в Пиринския край, а България – струва ли си да се организират македонски българи в Македония. Миналото, Гоце, Даме и т.н. трябва да станат гаранция, че заветът ще се превърне в мост между нас. Ще проявим ли достатъчно мъдрост за това? Ще успеем ли да надраснем себе си?
 
[Next]
[Back to Index]
 

1. Конят на Александър Македонски (митол.).

2. Кочо Рацин, псевдоним на Коста Апостолов Солев (1907 – 1943) – родом от Велес, литератор и революционер. Загива като партизанин в планината Лопушник, вероятно убит от свои. Писал стихове, разкази, и литературна критика. Смята се за "баща на македонската поезия" със стихосбирката "Бели мугри", издадена в Загреб през 1939 г.