КАК СВЕТЪТ ПОСРЕЩА СЪБИТИЕТО

Дни наред световните осведомителни агенции разгласяват информации и различни версии за Марсилския атентат. На 12 откомври в. “Матен" публикува речта, която крал Александър е трябвало да произнесе в Париж на официалния прием. "Ние, между другото се казва в нея, уважаваме и адмирираме Франция не само заради ролята й, която е извършила в нашата национална съдбина, но и за нейната универсална роля, която тя непрекъснато играе със светлината на своите мисли и със своето световно творчество. Ние я адмирираме и заради праведността й и героизма й винаги, когато трябва да брани правдата против самоволието и силата в международния живот." [32]

Докато по страниците на редица европейски вестници, включително и някои български, се леят сълзи и се осъжда атентата, отвъд Океана, в Америка, се чуват други безпристрастни гласове. Така във в. “Ню Йорк пост" от 10 октомври 1934 г. американският писател Луис Адамик пише: "За да се отговори напълно за причините, които предизвикаха убийството на крал Александър, трябва да се напише цяла книга. Аз посетих всеки кът от кралството на Александър и в продължение на десет месеца бях под влиянието на две вълнения. Едното беше радостта ми пред неизравимо прекрасните области на Словения, Хърватско, Сърбия, Далмация, Босна, Херцеговина, Черна гора и Македония, всички от тях неселени от забележително гостоприемни и щедри хора.

Другото вълнение беше онова на мъка пред ужасната политическа агония и страшните икономически и социални условия, които са съдбата на тази прекрасен народ.

Срещнах жени и мъже, които са били мъчени в кралските затвори в Белград, Загреб Нови Сад, Скопие, Любляна и Сараево. Срещнах хървати, чиито мишници бяха обгорени от нажежени въглища в кралските стаи за мъчение. В маларичните села на Македония аз наброих много политически изгнаници, които умираха бавно, осъдени от кралските съдилища...

Нямаше свобода на печата и събранията. Книгите се конфискуваха. Писатели и журналисти, които дръзваха да пишат истината относно режима в Белград биваха затваряни в затворите на маларичните села на Македония.

Сега, деветнадесет месеца, след като се видях с крал Александър, тои е убит от куршум. И когато пиша това, аз не знам кой е убиецът; обаче аз вярвам, че при всяка възможност той счита себе си за патриот и неговият акт е акт на патриотизъм. В него беше агонията на неговите сънародници от Югославия, която той не можеше да понася повече и която го накара да убие крал Алексаидър, като обвинява него, и твърде право – за повечето от злините, които нанесе не само в Хърватско, но и в другите части на държавата. Енергията на пръста му, който дръпна спусъка на револвера, когато той стреляше, беше позволена от тази агония."

Уводната статия на същия вестник на посочената дата съдържа следните редове: "Убийството на крал Александър не е за учудване, убийството отвори пътя му към трона и убийството го премахна от него. Убийството възстанови династията на Карагеоргевичите на трона през 1903 г. Генерал Пера Живкович, сега началник-щаб на армията, тогава беше поручик в гвардията. Той отвори през една нощ вратите на палата за хората на Църна рука. Те убиха последния от Обреновичите, кралицата, премиера и министъра на войната, и хвърлиха техните тела през прозорците на палата.

По-късно, ако по-старият брат на Александър не беше убил един слуга в момент на раздразнение, той нямаше да бъде на трона. Той не можеше също да се държи на трона с кървавите му методи срещу бунтуващите се македонци, недоволните хървати, републиканците и прочие."

На 17 октомври 1934 г. френският вестник “Пти Марсейе" помества статия от известния публицист Людвиг Нодо под наслов: “Двете кървави рани на Югославия" (Хърватско и Македония). "Колкото до Македония - пише Нодо, която допреди Балканската война от 1912 г. беше още под турско иго, именно там авторът на тия редове изкара първата си военна служ6а през 1901 и 1902 г. По него време почти изключително българите организираха въстанието срещу турците в Македония, докато сръбските искания бяха насочени към Австрия.

Трябва да заявя, че до 1912 г. аз бях свикнал напълно искрено да смятам, че Македония е българска земя. Но вследствие редица събития, които са мното сложни, за да бъдат споменати тук, Букурещкият договор, потвърден и отчетен в последствие и от Версайския такъв, даде Македоиия на сърбите. Македонците, които се смятаха за българи, бяха изумени от това, че бяха ненадейно преименувани на сърби. От тая дълбока промяна последва цяла серия македонски въстания, насочени против сърбите."

По повод убийството на крал Александър американският журналист А. А. Мърси помества обширна статия във в. “Индианаполис Стар", в която между другото се казва: "... за да узнаем причината, отговорностите и ефекта от убийството в Марсилия, ние трябва да се върнем назад към неспокойните Балкани и да вникнем в положението на барутния сандък на Европа...

Изглежда обаче, че сърбите на крал Александър, както и самият крал, разбраха под славянска солидарност сърбизираието на хърватите и словенците – един процес, който те бяха вече започнали да прилагат в Македония. Там те затвориха всички български училища и черкви, затваряха македонските интелектуалци, някои прогониха, а други убиха без съд. Хърватите под унгарско владияество се радваха на пълна локална автоиомия.. Те се възпротивика обаче на новото похитяване на техните свободи...

Отговорността за убийството на крал Александър не лежи върху самите конспиратори. Окончателната отговорност лежи върху държавниците в Европа, които последователно са отказали да чуят апелите на потиснатите малцинства на Балканите и други места в Европа."

Австрийският в. “Щаатсвер" от 10 ноември 1934 г. пише по повод Марсилския атентат: "От както крал Александър установи диктатурата, в една сръбска тъмница бяха убити 72 хърватски политически затворници и 320 души осъдени общо на 202 години затвор или каторжна работа. Те бяха разпъвани на зидовете и в това положение бити безмилостно и оставяни да висят. Техните викове иа страдание, техният зов за помощ, за да не бъдат чути, главите на жертвите са били обвити с мокри кърпи, парчета дрехи и войнишки шинели. А грамофони свирели непрекъснато, за да заглушат виковете и риданията."

Вестник "Независима хърватска държава" в броя си от 13 октомври пише: "Падна, защото трябваше да падне. Падна, защото беше злодей, какъвто земята ни по-рано не е познавала... Падна, защото кръвта, която той проля, кръвта на нашите бащи и водачи, на Радича, Шуфлая, Храниловича, Беговича, Солдина и Оребя и на хилядите загинали и убити, търсеше отмъщение... Сълзите, които проляха нашите майки за най-скъпите си рожби, вопълът на старците, болният писък на децата, измъчвани, у6ивани и поробени, не можеше да остане без наказание!"

А в. “Хърватски лист" в броя си от 11 октомври се провиква: "Хървати, тиранинът е мъртъв!"

Подвигът на Черноземски" - така е озаглавена уводната статия на бр. 403 от 8 ноември на в. "Македонска трибуна":

"Цял месец вече минава, откакто македонският революционер Владо Черноземски застреля в Марсилия сръбския крал Александър. Световната преса продължава да се занимава със събитието от 9 октомври и дава коментарии. Политическият живот в Европа спря, разговорите и конференциите на дипломатите се отложика временно, докато Европа се ориентира в събитието.

За отбелязване е един факт, че почти цялата американска преса и голяма част от европейската писаха силни статии, в които подчертаха, че сам крал Александър е виновен за съдбата, която го сполетя поради факта, че той потискаше несръбските народи в Югославия и управляваше страната при небивало жесток деспотизъм. Македонският въпрос, а така също и хърватскияг въпрос, излязоха наново на политическата сцена. Светът заговори с немалко снмпатия за тези два народа, съдбата на които е много тежка при диктатурата в Югославия.

Някои от онези, на които беше неприятно убийството на крал Алексаидър и които са противиици на македонската и хърватската свобода, писаха против акцията на Владо Черноземски. Те го нарекока с най-различни думи, като искаха да го представят за чужд агент и обикновен престъпник. Обаче за македонския народ, както и за всички, които познават положението на Македония, Владо Черноземски не само не е обикновен престъпник и чужд агент, но е един народен герой, който заслужава почит.

Здравият разум не може да допусне извършването на една акция от рода на тази в Марсилия, която да бъде подтикната от мотиви от престъпен характер. Акцията на Черноземски бе вдъхновена от писъка на македонските сираци и от воплите на македонските мъченици, които лежат във влажните зандани на Куршумли хан, Митровица и Главняча. Тя е още една част от огромната и велика борба, която македонският народ води за своята свобода. А тази борба е всестранна и най-разнообразна. Акцията на Черноземски е само една велика страница от тази борба, която кипи постоянно и навсякъде. Може ли някой да си представи извършването на подобно дело да бъде вдъхновено от пари или пък от чужди помисли? Не така лесно се жертвува живот и ако Черноземски реши да жертвува своя живот, то той направи това, защото душата му бе изгоряна от мъка, сърцето му бе жестоко наранено от свирепостта на чуждите сатрапи в Македония. Великите подвизи се вдъхновяват от велики идеи. Идеята за свободата на Македония е велика и само тя можеше да вдъхнови Черноземски да вдигне смелата си ръка и да застреля убиеца на македонския народ – сръбския крал  Алексаидър. Сега светът разбра за какво се бори Македония и че македонският народ е готов да направи всички големи жертви само и само да доближи още повече деня на свободата и независимостта.

При развитивто на подобни събития и при записването на подобни чудни дела в македонската история, македонската родолюбива емиграция в Съединените щати и Канада трябва в сегашните моменти да бъде като верен страж на своя пост. Доказва се още веднъж пред всички, че нищо не ще спре македонците в техния път към свободата..

Пред подвига на Владо Черноземски Македония и Хърватско навеждат глава и казват: Да бъде вечно името на смелия македонски син, който донесе още по-голяма бодрост и по-силна вяра в душите на народа в борбата му за свобода и независимост!

Поклон пред паметта на Черноземски! Да живеят другарите му по оръхие, които ще продължат делото, на което той служи с цената на буйната си и юначна кръв! Да живее свободна и независима Македония!"

Причините, довели до Марсилския атентат  обосновано се разглеждат в статията “Ньой и Марсилия", поместена във в. “Македонска трибуна" от 22 ноември 1934 г.:

"27 ноември 1919 г.! Подписването на Ньойския договор... Една черна дата в историята на българите, която като отровна стрела се е врязала в паметта на всеки родолюбив българин! Една дата, на която световната съвест декларира своята абдикация!... И наистина, едва ли някога аналите на човешката история са записвали договор по-безчовечен по своята местокост, по-коварен по своя замисъл и по пакостен по характеривиращата го безогледност както Ньой...

Съставен в своята цялост при една атмосфера на неуталожени още от войната страсти, когато кръвта по бойните полета не беше още засъхнала, когато самозабравилите се от победата съглашенци бяха пропити от жаждата за мъст, той не можеше да бъде друго, освен един договор уникум, достоен да бъде наречен всякак, но не “мирен договор". Друго не можеше и да се очаква от една конференция, където, вместо да заседават две страни – победителки и победени, еднакво разорани от войната и следователно еднакво петимни за мир, и то мир, базиран върху свещеното право на народите да раэполагат сами със себе си, както това бе прокламирано и 34-те точки на Уилсон, инсценира се един чудовищен съд, при който победената страна бе поставена на подсъдимата скамейка, а страната победителка, със самонадеяната мантия на съдия прочете присъдата - жестока и безапелационна!...

Ньой, наказвайки България за нейното участие във войната на страната на съюзниците, санкционира извършената в Букурещ неправда спрямо Македония - тоя неугасващ вулкан на Балкана, чиято ерупция възпламени двете балкански войни и в последствие, посредством одързостената от Букурещкия успех ръка на Сърбия подпали световния пожар.

Но туй не бе важно за парижките “миротворци". Важното за тях бе, след като увеличиха териториите си за сметка на Германия да облагодетелствуват за сметка на победените Австро-Унгария и България малките си съюзници - сърби, гърци и румъни, които, увеличени няколко пъти териториално, да ги имат и и бъдеще на страната си, в случай, че стане нужда да се защитава плячката с оръжие... Най-облагодетелствува в случая излезе Сърбия, която от три милиона преди Букурещкия договор, сега стана 13 милиона. По този начин се създаде държавата на СХС - този конгломерат от народи с различни етнически, верски и расови черти, която в последствие биде наречена Югославия.

Веднъж създадена, тази държава трябваше да се управлява по някакъв начин. Но докато сърбите смятаха, че управлението на страната е тяхно неотменно право, стоящите на много по-висок културен уровен от тях довчерашни роби – хървати и словенци – бяха на по-друго мнение по тоя въпрос. Те искаха равен дял в управлението...

Още по-зле стоеше въпросът със свободолюбивите македонци, които непосредствено подир подписването на Нвойския договор, който ги хвърли под по-тежко от петвековното турско иго, възобновиха своята ВМРО и отпочнаха наново борбата против новата тирания. Македония се обърна в кървава арена, дето вилнееха бандите на Коста Пекянец, който издигна терора в култ. Затворените поради липса на учители училища бяха превърнати в затвори. Създадоха се ученически процеси в Прилеп, при които бяха поставени на подсъдимата скамейка деца между 10 и 15 години, обвинени като членове на ВМРО. На народа бе забранено да си служи с майчиния език. За запяване на една народна песен се налагаше глоба от 25 динара. Кървавият жупан Добрица Маткович в Гарван през 1923 г. показа на света как се косят с картечен огън цели редици беззащитни селяни. Във Велес бе арестувана, опозорена, а след това убита една учителка. Нито една от арестуваните в Охрид учителки не остана жива. Дойде студентският процес в Скопие, в резултат иа който се дадоха нови жертви. На всичко това революционната организация реагира. Извършени бяха атеитати. Героинята Мара Бунева повали посред Скопие кръволока Прелича, след като се самоубива. Сърбите побесняха. Борбата кипеше....

И когато на 20 юни 1928 г. Пуниша Рачич повали в скупщината хърватския лидер Радич и другите двама хърватски депутати, чашата на търпението преля и у хърватите, които до тогава се надяваха, че ще се разберат със сърбите по добър начин. Те подадоха ръка на калените в борбата македонци за задружна борба против узурпаторите сърби...

Борбата продължаваше с особена интензивност. Построеният на пясъчни основи небостъргач, почна да се клати от основи. За да се закрепи, крал Александър суспендира конституцията и произнесе фаталните думи на Людовик ХVI: “Държавата съм аз!" Терорът се усили.

Паралелно с революционната борба в Македония, македонската емиграция в България отправя ред меморандуми до Обществото на народите, търсейки неговата намеса за туряне край на насилието в Македония. Видни македонски общественици и световни отправят редица апели до Женевския аеропаг за непоносимото положение в Македония. Обществото на народите остана глухо за воплите на хиляди македонци, гинещи из занданите. Зловещият звън на веригите, идещ от Главняча, вместо да пробуди неговата съвест, я успокояваще!...

Чудно ли е след всичко това, че македонци и хървати, след като изчерпаха всичките си мирни средства в свещената борба за човешки права, прибягват до единственото, което им остана – насилието. Не са ли смешни усилията на френската полиция да открие заговорниците на марсилския атентат, когато и на децата е известно кои и къде са те?!... Не съзнават ли ньойските “миротворци", че те, четеики на 27 ноември 1919 г. драконовската присъда над Македония, прочетоха и тази на Александра Сръбски, която бе приведена в изпълнение в Марсилия от смелата ръка на един самоотвержен македонец.

Марсилският атентат не е един акт на отчаяние, както някои го квалифицират. Напротив, Марсилският атентат е един мощен протест пред световната съвест, респективно пред Обществото на народите, против престъпната й индиферентност, проявявана в течение на цели 15 години по отношение на потиснатите под игото иа белградската диктатура македонци и хървати!

Ще бъде ли тоя протест чут? Това ще покахе 6лизкото бъдеще. Във всеки случай времето – тоя безпощаден рушител на човешките неправди – ще наложи ревизия на договорите. Правдата ще възтържествува, въпреки всичко! Македония ще бъде свободна!

И. Охридски"
Подвигът на Владо Черноземски намира широк отзвук сред многолюдната македонска емиграция в Съединените щати, Канада и Австралия. Името му става синоним на доблестен и безстрашен патриот. В отворено писмо на ЦК на МПО до министър-председателя Георги Къосеиванов по повод подписания на 24 януари 1937 г. в Белград пакт за "вечно приятелство" с Югославия, между другото се казва:

"В същото време, когато в България е забранено да се споменава името на безсмъртния македонски герой Владо Черноземски. Предполагаме, че знаете кой е той, ние можем, защото живеем в културна Америка, да изразяваме свободно и публично безкрайното ни благоволение пред светлата памет на този велик син на нашата родина, въпреки злобните протести на сръбските консули. В нашия съюз, чийто устав е утвърден от надлежните власти, понастоящем членуват две организации, именуваии на светлото име на оногова, който доказа на 9 октомври 1934 г. в Марсилия по един осезателен за нашите врагове начин, че Македония не ще се подчиии никога и за нищо пред варварския режим на тираните от Белград и Атина... Тези организации, Ваше превъзходителство, са: МПО “Владо Черноземски" гр. Уиндзор, Канада, и МПО “Владо Чернозвмски" в гр. Шепъртон, Австралия." [33]

Световноизвестният хърватски скулптор Иван Мещрович, личен приятел на крал Александър, пише за последния си разговор в Загреб с владетеля:

"- Има някои области, където почти няма нито една хърватска къща, от коята някой да не е бил заточен или пребит – баща, чичо, брат или син, и всичко това става във Ваше име, "в името на краля и държавата". С каква сигурност бихте могли да дойдете между тоя свят и кой може да гарантира Вашата сигурност?

- Благодаря Ви - ми отговори кралят. – Никой не ми е говорил така, но аз вярвам, че е тъй. Аз, между нас казано, имам предчувствието, че ще бъда убит: кога, къде и от кого, това не знам..." [34]

"Срещу крал Александър в своето сърце много пъти е стреляла със своите най-дълбоки чувства, със своя  свещен гняв не една майка, а стотици хиляди майки в Югославия. Думите на г-жа Радич (съпругата на убития в скупщината хърватски народен водач Стейпан Радич) – Да бъде благословена ръката на Черноземски - са думи иа милиони съпруги, майки и сестри." [35]

В България новината за убийството на крал Александър се посреща като  сензация. Първите страници на вестниците са изпълнени с подробности по атентата. Министерският съвет обявява тридневен траур за чиновниците и армията  и всенароден в деня на погребението. Офицерите  са задължени да носят траурни ленти на ръкавите си. Цар Борис изказва своето съчувствие на кралица Мария и принц-регента Павел и изпраща на погребението като свои представители княз Кирил и флигел-адютанта си ген. Панов.

На 19 октомври в Белград се провежда заседание на Съвета на Малкото съглашение, след което се издава комюнике, в което между другото се казва: "Както и да е, държавите от Малкото съглашение не ще се оставят да бъдат отклонени от своята настояща политика чрез терористични акции.

Техните правителства заявяват тържествено абсолютната си солидарност с Югославия и се задължават да изпълнят с още по-голяма осторожност своите договорни задължения, които ги свързват, и ще продължат с неуморна енергия политиката, която са водили до днес." [36]

[Previous] [Next]
[Back to Index]


32. В. "Нови дни", 13 октомври 1934 г.

33. В. "Македонска трибуна", 4 февруари 1937 г.

34. Успомене на полетичке льуде и догодаjе, с. 267.

35. Ив. Михайлов. Спомени. Т. 4, с. 547.

36. В. "Нови дни", 20 октомври 1934 г.