Македонски Прегледъ, год. VIII, кн. 4 (1933)

Македонски Прегледъ
Година VIII, книга 4, София, 1933

1. Сѫщинското значение на името Μόκρος y Анна Комнина [1]

(Приносъ къмъ историята и географията на Македония).

(Продължение отъ кн. 3)

Отъ Ив. Дyйчевъ.

- част III

Подъ името Мокра въ Охридско е позната, на първо мѣсто, областьта Мокра, съседна на Охридъ. Планината, западно и югозападно отъ Охридското езеро, се назовава Мокра планина. Западно отъ нея, покрайнината при изворитѣ на р. Шкумба се нарича Mокра. Въ нея сѫществуватъ две села: Монастирецъ Мокра и Величанъ Мокра. Една отъ рѣкитѣ, която извира изъ южнитѣ краища на Мокра планина се нарича сѫщо p. Mокра. На Мокра се противопоставя по име съседната ней, на юго-изтокъ, мѣстность Суха-Гора. [2]

1. Вж. Мак. прегледъ, год. VIII, кн. 3.

2. В. Кѫнчовъ, СбНУК, IV (1891), 94—99; ibid., 49, за Мокренскитѣ пл. — Й. Ивановъ, СпБАкН., I (1911), 101/102. — за Мокра пл., А. Иширковъ, Лѣтоп. Бълг. Ак. Н., III (1910), 68—69. Имена отъ корена „мокър" се срѣщатъ често въ топонимията на балканскитѣ славянски земи. Const. Porphyrog., De admin. imp., c. 30: 145, 25, ed. Bonn., споменава въ Неретва жупанство τὸ Μοκρὸν (cp. ibid., c. 36: 163, 17 τὸ Μόκρον) — cp. за него Fr. Šišić, Povijest hrvata u vrijeme narodnih vladara, Zagreb 1925, 451/2 и 452, бел. 1. Сѫщо въ Захлумие C. Porph. споменава ibid., c. 33: 161₁, крепость (κάστρα) τὸ Μοκρισκίκ, — за него, вж. Fr. Šišić, Ц. c., 453/54. — K. Иречекъ, Княжество България, Пловдивъ 1899., c. Мокрени въ Балкана, II, 735, и друго село, II, 741. — Мануилъ Филъ споменава τῆς Μοκρεάνους τὸν τόπον τῆς Πατζοβου ... (y Xp. Лопаревъ, Визант. позтъ Man. Филъ . . ., Псб. 1891, стр. 52, стих. 224), което не е отъждествено отъ издателя („Мокрыны — Пачево", ibid. 29). Въ Македония, Велешко, е отбелязано с. Мокрени, и друго село, съ сѫщото име въ Костурско (В. Кѫнчовъ, Македония, София 1900, 158 и 267.); ср. село Макриево, Струмишко (ibid., 160), с. Макрино, Струмишко (ibid., 160), с. Макришъ въ Щипско (ibid., 232); cp. ibid. 29 и 88 за Мокра и Гора; ibid., 96 и 216 с. Мокрешъ (Кумановско).—За прохода Мокрена, В. Кѫнчовъ, Орохидрографията на Македония, Пловдивъ 1911, стр. 20; ibid., 11 и 24, за р. Мокра; ibid., 33 и 20, за Суха Гора; — ср. и указанитѣ y Вл. Петровичъ, ц. с., стр. 22., имена на области и селища. — При Ипекъ сѫществува пл. Мокра, както и въ Метохия, пл. Мокра, отдето начева р. Бѣли Дринъ.

1

2

Името Μόκρος като мѣстно име въ Охридско е засвидетелствувано още въ началото на XI в.. Въ първата грамота на имп. Василий II, отъ 1019 г., [1] се споменава ὁ Μόκρον като име на крепость (κάστρα). [2] Архиепископъ Теофилактъ Охридски, съвременникъ на Анна Комнина, споменава за Мокренци, въ писмото си до видинския епископъ. [3] Въ едно писмо до магистра Ивана Пантехни, Теофилактъ съобщава за нахлуването на боемунда презъ 1107 г.: „Работитѣ тукъ въ Охридъ сѫ много страшни. Страната на Мокра (а Мокра е часть отъ Охридъ) (ὁ δὲ Νόκρος τῆς Ἀχρίδος τμήμα) e ограбена отъ роба и бунтовника". [4] Името епископъ „Горски и Мокърски (Γκόρας καὶ Μόκρας)" се запазило чакъ до срѣдата на XVIII. в. [5]

1. Й. Ивановъ, Български старини изъ Македония, София 1931 550/51.

Издательтъ (ibid., 550, бел. 2) обяснява, че това е „име на покрайнина и планина западно отъ Охридското езсро." За мѣстото на указваното ὁ Μόκρος ср. и Е. Голyбинскiй, ц. с., 57 сл. — Въ сѫщата грамота се споменава (Й. Ивaновъ, ц. с., 553) сѫщото име въ Нишката епархия:

Сега това e c. Мокро (до Бѣла Паланка) (ibid., 533, бел. 5).

2. ср. Vl. Petković, ц. c., p. 8. „Dans le diocèse d'Ochrid se trouvait une place forte surnommée Μόκρος (probablement dans la région de Podgradec), qui figure dans un diplôme de basileus Basile II."

3. cp. 16. по Б. Финети, P. Gr., CXXXI, 337C. = Писмата на Теофилакта Охридски, прев. митр. Симеонъ, СбБАкН., XXVII (1931), стр. 19: „Лукави граждани ли имашъ ? Но тѣ сѫ деца предъ нашитѣ граждани българи или по-добре, за да не засрамя голѣмата въ нашия градъ злоба, какво сѫ твоитѣ вселукави въ сравнение съ нашитѣ простаци мокренци (τοὺς ἡμετέτους ἀγροίκους Μοκρηνούς) ?"

4. cp. 65. по И. Meypсия, P. Gr., CXXVI, 484 C. = Митр. Симеонъ, Писмата на Теоф. Охридски, 164.

5. Вж. А. Шоповъ, Кодексъ на Охридск. патриаршия. СбНУК, VI (1891), стр. 192 сл., стр. 198, 200, 202, 204, 210, 214, 216, 222. — сѫщиятъ, СбНУК, X (1894), 538, 540, 550, 554, 556, 558, 560; за 1749 год. — стр. 564; за 1752 г. — стр. 564; за 1761 г. — стр. 568. — ср. Г. Баласчевъ, Финансовото положение на Охридската архиепископия, София 1908, за 1758/59 г. — стр. 20/21; за 1761 г. — стр. 22/23. — вж. още Н. Gelzer, Der Patriachat von Achrida, Leipzig 1902, § § 30, 31, 48, 50, 52, 55, 57, 63, 64, и др.; s 142, за указанията Горски и Мокърски епископъ, отъ 1685—1761 год..

3

Съ имената Лихнида-Ахрида и ὁ Μόκρος Анна Комнина указва началнитѣ точки на рѣката Дринъ и нейнитѣ думи не трѣбва да се четатъ:

но:

Думитѣ на Анна Комнина за началото на р. Дринъ могатъ, съобразно географското положение на рѣката, да се разбиратъ двояко. Може да се мисли, че тя указва общо началото на Дринъ, който се образува отъ съединението на Черни Дринъ, изтичащъ изъ Охридското езеро (ἀπὸ τῆς Λυχνίτιδος λίμνης), и Бѣли Дринъ, изтичащъ изъ планината Мокра (ἀπὸ Μόκρου), ограждаща Метохия отъ северъ. [1] Въ такъвъ случай Аннинитѣ думи би имали сложението:

Това разбиране, обаче, на Анниния текстъ е неприемливо, защото: 1) името Μόκρος на тази планина надъ Метохия не е засвидетелствувано за онази епоха; 2) праговетѣ, за които се говори по-нататъкъ въ текста, се намиратъ на р. Черни Дринъ, надолу отъ Струга; 3) въ текста се говори за течението на рѣката първомъ до Дебъръ (κατὰ τὴν Δεύρην), отгдето тя започва, следъ съединението на отдѣлнитѣ течения, да се назовава Дримонъ (ἐξ οὖ καὶ Δρυμὼν ἐπονομάζεται), докато съединението на Черни и Бѣли Дринъ става къмъ Призрѣнъ. Описанието на Анна Комнина, след., се отнася само за р. Черни Дринъ.

Рѣката Черни Дринъ, както Рона въ Швейцария при Леманското езеро, начева надъ Охридското езеро, въ югоизточния мy край, къмъ манастиря св. Наумъ. Тамъ се намиратъ

1. вж. описанието общо на р. Дринъ, Pouqueville, ibid., 111,58. — Ami Boué, ibid., I, 52. — Б. Нушић, ц. с., 13.; за Бѣли Дринъ — „који се спушта са Мокре горе из Метохије..." — и п. т., 136 сл. — Ј. Цвијић, Основе за географију и геологју Македоније и старе Србије. Београд 1911, III, 1133 за Метохия и Мокра гора; 1134, за Бѣли Аринъ. — К. Jireček, Geschichte der Bulgaren, Prag 1876, s. 49—52. общо за p. Дринъ. — вж. австр. военна карта, Л. Нови пазаръ, 38°43°.

4

около 80 извора, [1] a при Гора се намиратъ други извори, които се смѣтатъ за „изворъ на св. Наумския Дринъ". [2] На това мѣсто отъ Охридското езеро, гдето се влива началниятъ Дринъ, се вливатъ и други рѣки отъ близкитѣ планини. Отъ южнитѣ части на планина Мокра изтича рѣка съ сѫщото име Мокра и се влива въ началния Дринъ, надъ св. Наумъ. [3] Думитѣ на Анна Комнина, след., трѣбва да се разбиратъ, че споредъ нея рѣката Черни Дринъ (Δρυμὼν) изтича горе надъ (извънъ) езерото Лихнида (ῥεῖ . . . ἀνωθεν ἀπὸ τῆς Λιχνίτιδος λίμνις) отъ планината Мокра (ἀπὸ Μόκρου), при което византийската писателка е смѣтала, или че начало на Черни Дринъ е изтичащата отъ пл. Мокра едноименна рѣка, или пъкъ съ името Мокра (планина) е назовала общо планинитѣ къмъ южния край на езерото, изъ които изтичатъ образуващитѣ началния Дринъ потоци. [4]

Ако въ името Μόκρος (ἀπὸ Μόκρου) въ текста на Анна Комнина се указва едно мѣстно име — на пл. Мокра, като начало на р. Черни Дринъ, то думитѣ

които сѫ свързани съ името ὁ Μόκρος точно като лично име на неизвестния български царь, не сѫ на своето мѣсто въ Анниния текстъ: явно е, че тѣ сѫ плодъ на нѣкаква интерполация въ първоначалния тексть, поради контаминирането на мѣстното име ὁ Μόκρος — на пл. Мокра и името ὁ Μόκρος като лично име на българския царь. Именно поради тѣзи вставени думи текстътъ не само е загубилъ първоначалния си смисълъ, но е станалъ извънредно тъменъ и дори безсмисленъ.

Изразътъ: διὰ τινων τάφρων ἑκατόν, ἁς γεφύρας ἐπονομάζομεν се разбира обикновено: „презъ нѣкакви сто рова, които

1. Ј. Цвиић, ц. c., 711/712.

2. Ј. Цвиић, ibid., III, 712: „Изспод монастира св. Наума настају паралелне косе од кретацејског кречњака, под жбуњем и гором и зову се Гора. Где према језеру престају, има шест главних извора; сви бију из широких пукотина, и тоје извор св. Наумског Дрима".

3. Cp. В. Кѫнчовъ, СбНУК. IV (1891), 95 и 51. — Й. Ивaновъ, СпАкН., I (1911), 101/2. — Вж. австрийската военна карта, л. Елбасанъ, 38°41°.

4. Въ нѣкои по-общи карти е указана именно р. Мокра за начало на началния Дринъ, — cp. Flemmings Karte von Serbien u. Mazedonien. Kriegskarte № 27.

5

назоваваме мостове". Думата γεφύρας въ този текстъ е усъмнила още Du-Cange, който мислилъ, че не може да се назоваватъ „мостове" нѣкакви ровове, и затова предложилъ да се чете: (ἅς στρουγὰς ὀνομάζομεν). [1] Думата γέφυρα, обаче, има освенъ обикновеното значение „мостъ", сѫщо първично значение „насипъ, преграда, язъ". [2] Константинъ Багрянородни като говори за праговетѣ по рѣка Днепъръ, ги назовава съ близка по значение дума: φραγμός (τοὺς φραγμοὺς). [3] Може да се приеме,

1. Du-Cange, ibid., 650: ἅς γεφύρας: mendum indubie hisce verbis, nemo enim pontis nomine donari fossas credas etc. За поправката ας στρουγὰς ὀνομάζομεν вж. ibid., 518: sunt vero στρουγὰς Bulgarica lingua fossae-vivaria, a quibus magnus piscium proventus parabatur, съ указанията тамъ.

2. Cp. W. Pape, Griech. — Deutsch. Handwört., III Aufl., Braunschweig 1888, s. v. γέφυρα — „wahrscheinlich von γῆ, γέα, und φυρω = ein künztlichen Erdwall, ein Damm," и указанията; γεφυρόω — „dämmern". — A. Chassang. Nouv. diction, gr.-fr., Paris 1888, s. v. γέφυρα „primitt. digue leveé de terre"; γεφυρόω „munir d'une digue". — C. Alexandre, Diction, gr.-fr., Paris 1872, s. v. γεφυρόω „avrêter par une digue". Вл. Краузе, Гомеровскій словарь, Спсб. 1880., s. v. γέφυρα „agger, насыпь, плотина", (изд. 1896) s. v. γεφυρόω „exaggero, запрудить", съ указанията. G. Вuсkler, Anna Comnena, Oxford. Univ. Press 1929, 403, бел. 5: „Разказътъ, че езерото Ахрида (старата Лихнида) било канализирано (drained) отъ българския царь Самуилъ въ „сто рова, които назоваваме мостове (γεφύρας)”, подбудилъ Дюканджа да изправи текста на στρουγάς, една мѣстна дума за „мостове" (sic.) Ho наистина, ако Liddell и Scott допускатъ, че γέφυρα y Омира може да означава не само „мостъ", но „язъ (dam)", a следъ Омира „подземенъ входъ, трѫба (tunnel)", не е много пресилено да разбираме тукъ „ровъ" или „каналъ", точно както думата „язъ (dyke)" може да бѫде употрѣбена или за преграда (embarkment) или за задържаната тамъ вода". Като характеризира стила на Анна Комнина, сѫщата авторка, ibid., 446., пише: „Нейната употрѣба на едно мѣсто на думата γέφυραι като „ровове (ditches)", a не „мостове" или „язове (dams)" е толкова своеобразна, че Дюканжъ иска да я промѣни на στρουγαί „мостове" (sic), но изглежда възможно да се приеме сегашното четене по аналогия съ „язъ (dyke)", което е не само „трапъ (ditches)", но сѫщо насипа (bank), който прегражда рова". Авторката погрѣшно опредѣля думата „струга" като „мѣстна дума за мостъ", — вж. по-горе.

3. Const. Porphyrogen. De administrando imper., ed. Bonn. c. 2: 69,₂₂; cp. Banduri animadversiones, ibid. 304.; 75,₁₈ сл., гдето C. P. дава описане:

и за другитѣ прагове no Днепъръ; cp. за другъ прагъ ibid. 76,_12-14: ἓτερον φραγμὸν, τον ἐπιλεγόμενον . . . Σκλαβινιστὶ δὲ Ὁστροβουνίπραχ : cp. Bandurii animadvers. ibid. 309 като „acutum collis limen"; ibid., 77, 9: Βουλνηπραχ; и др.

6

че съ тѣзи τάφρων ἑκατόν, ἂς γεφύρας ἐπονομάζομεν Анна Комнина указва известнитѣ многобройни прагове по течението на р. Черни Дринъ надолу отъ Струга. [1]

Цѣлото това мѣсто y Анна Комнина трѣбва след., да ce чете:

[2], сиречь:

„Тази рѣка Дринъ — нека нѣщо и за нейното течение да разкажа — изтича надъ езерото Лихнида, което оварварениятъ сега езикъ [3] назова Ахрида, отъ планината

1. Cp. Ami Boué, ibid., I, 76: „La vallée du Drin n'est qu'un véritable canal à étranglements et élargissements, derniers lieux où se trouvent les deux Dibres et quelques villages . . — K. Jireček, ibid., s. 51, за пѫтуване no рѣката: „diese Fahrt unternahm Generalconsul von Hahn 1863 auf zwei Ruderbarken von Skodra aus: aber Stromschnellen bewogen ihn bald zur Umkehr", — съ другитѣ указания. — вж. още Patsch, PWRF V, 1707 за течемието на р. Дринъ: „Felsengen verusachen zahleichen katarakte . . заедно съ указанията тамъ.

2. Cp. сходното описание на р. Вардаръ, Anna Comnena, ibid I, 28,₂₀:

cp. за p. Бичина (Βιτζίνα), ibid. I 233,₁₇ сл.; за Марица (Εὔρος) cp. ibid., Il, 256,13 сл. Cp. за описанието и на рѣкитѣ y нея G. Buckler, Anna Comnena, Oxf. Univ. Press 1928, 213.

3. Анна Комнина говори за „оварваренъ езикъ" (ἡ . . . γλῶττα ἐκβαρβαρώσασα отъ ἐκβαρβαρόω „оварварявамъ ce"), не за варварски езикъ (ἠ γλῶττα βάρβαρος). Нейниятъ идеалъ е античниятъ гръцки езикъ и тя смѣта съвременния ней гръцки езикъ (ἠ νῦν γλῶττα) за оварваренъ (ἐκβαρβαρώσασα). (cp. К. Krumbacher, Gesch. der byzant. Litteratur, München 1897, SS. 276/7. — G. Buckler, Anna Comnena, p. 481 сл. и специално, 482, бел. 4). Отъ нейнитѣ думи: τῆς Λυχνίτιδος λίμνης, ἥν ἡ νῦν γλῶττα ἐκβαρβαρώσασα Ἀχρίδα προσηγόρευσεν не би трѣбвало да се заключава, че споредъ нея, Лихнида била назована Ахрида на варварски сиречъ български езикъ. Мисъльта на Анна е, че оварварениятъ гръцки езикъ назовалъ езерото вмѣсто въ античното име Лихнида, което тя би предпочела (cp. К. Krumbacher, ibid., S. 277, Anm. 1), съ ново „оварварено" име Ахрида. Въ текста се говори сѫщо не за преименуване на града, но на езерото:

7

Мокра презъ нѣкакви стотина [1] рова, които назоваваме прагове".

При изтичането си изъ езерото р. Черни Дринъ се раздѣля на нѣколко рѫкава, [2] a по-нататъкъ тя получава по течението си множество притоци, които се сливатъ съ нея и вече значително я уголѣмяватъ къмъ Дебъръ. Тъкмо за тѣзи особености на р. Черни Дринъ трѣбва да се види указание въ думитѣ на Анна, че изъ езерото изтичатъ като отъ отдѣлни извори множество (точно: стотина, εἰς ἑκατὸν) рѣкички, които се съединяватъ съ рѣката при Дебъръ.

Общото описание за началото и течението на р. Черни Дринъ y Анна Комнина напълно съответствува на познатитѣ намъ описания на нови географи и действителното положение на рѣката, [3] та тази точность свидетелствува, че авторката за тая часть отъ своето изложение се е ползвала отъ сигурни и точни източници.

Свързването, след., на града Охридъ, възъ основа на този текстъ y Анна Комнина, съ царь Самуила, твърденията за преименуването

1. Повторението на числото „сто" (ἑκατὸν) въ изразитѣ ἑκατὸν и ἑκατὸν... потвърждава, че то има условно и общо, не абсолютно значение.

2. cp. J. Цвиић, ц. c., III, 720.

3. Cp. напр. описанието на р. Дринъ y F. C. H. L. Pouqueville, Voyage en Moreé, a Constantinople, en Albanie et dans plusieurs autres parties de l'Empire othoman. Paris 1805, III, 257 сл.:

„Ce fleuve, qu'on peut regarder comme le plus considérable de tous ceux de l'Illyrie, a deux sources connues, qui ont reçi les noms de Drin Noir et de Drin Blanc. La plus considérable, qui est celle du Drin Noir, se trouve sur le revers septentrional des montagnes de Sagori, d'où elle coule au nord, et forme, à huit lieues de son origine, le lac Lychnidus, ou lac d'Ochrida, d'où elle sort pour arroser un valon fertile, dans lequel elle reçoit le Drin Blanc. Cet autre Drin tombe du mont Boras, qui est un des contre-forts du Scardus, et se réunit au Drin Noir, à dix lienes du lac d'Ochrida. Confondues dans un même lit et réunies sous un nom commun, les eaux des deux branches du Drin roulent au nord-ouest. Son cours alors sert de limite à l'Albanie, qu'il séfare de la Dalmatie, et borne l'Illyrie; il reçoit enfin le tribut de mille ruisseaux et de plusieurs rivières, qui se précipitent des montagnes voisines du vallon qu'il baigne. Changeant ensuit de direction, il porte ses eaux eau midi, décrit une grande sinuosité à la hauteur de Scutari et vient se décharger dans la mer Adriatique ..."

— cp. сѫщия, Voyage de la Grèce, III, 58; „On arrive à la décharge du lac Lychnidus, qui forme le Drin dont le cours se dirige au septentrion, pour se réfléchir à l'occident, en traversant les Dibres, d'où il se rend à la mer, au-dessous d'Alessio.. ." Cp. сѫщо описанието y G. Cedrenus, ed. Bonn., II, 108, 16—9.

8

на града и езерото отъ Лихнида въ Ахрида отъ българския царь Самуилъ и указанията за нѣкакви особени мѣрни отстрана на тоя царь за отводняване на Охридската область и пр., почиватъ не само на единъ погрѣшенъ преводъ и разбиране на Анниния текстъ, началото на което лежи y Дюканжа, но сѫ се явили и заради това, че самиятъ текстъ е билъ извратенъ поради контаминация на имената : мѣстното име ὁ Μόκρος, на пл. Мокра, и личното име ὁ Μόκρος, като име на нѣкакъвъ български царь, — поради която контаминация въ първоначалния текстъ е билъ вставенъ цѣлъ несвързанъ изразъ.

Трудно е, обаче, да се опредѣли времето на тази интерполация [1] и кому принадлежи. [2] Тъй като тази интерполация е засвидетелствувана въ запазенитѣ днесъ преписи отъ Алексиадата на Анна Комнина и то преписи отъ рано време, [3] може да се заключи, че това интерполиране е станало още твърде рано следъ първоначалната редакция. Цельта на интерполирането е била, очевидно, да се обясни намиращото се въ кн. XII, 9 име Μόκρος, което интерполаторътъ е разбралъ не като мѣстно име — на пл. Мокра, но като лично име, ὁ Μόκρος — указание за сѫщия онзи български царь ὁ Μόκρος, за който се говори по-напредъ въ изложението, въ кн. VII. За основа на своето обяснение — сиречъ на интерполиранитѣ думи, интерполаторътъ, очевидно, е взелъ именно указанието въ гл. VII, за българския царь Мокросъ, съ известно попълване и промѣна:

1. Въ мюнхенското съкращение на Аннината Алексиада (Cod. Mon. Gr. 355) е указана друга интерполация въ Алексиадата, — вж. С. Neumann, Griechische Geschichtschreiber und Geschichtsquellen im zwölften Jahrhundert, Leipzig 1888, S. 28/30.

2. C. Neumann, ц. c., S. 29: „Die handschriftliche üeberlieferung der Alexias ist nicht die allerbeste . . .”

3. Новото издание на Алексиадата e направено по Codex Florentinus LXX, 2., отъ XII в. най-близъкъ до Анниния оригиналъ, — вж. Aug. Reifferscheid, Praefacio I, ad Anna Comnena, ed. Teubner.

9

Името ὁ Μόκρος въ кн. XII, 9 на Алексиадата следователно е било поставено първоначално като мѣстно име, но после то е било разбрано отъ неизвестния интерполаторъ като лично име, a това е могло да стане само възъ основа на указанието отъ VII, 3, гдето се говори за българския царь Μόκρος и съ което указание си е послужилъ интерполатора за своята вставка. Името Μόκρος като лично име на нѣкакъвъ български владѣтель е стояло, значи, въ този видъ, въ кн. VII, 3, преди да стане интерполацията и я предшествува по време, a последната зависи причинно и по сѫщина отъ него. Това име ὁ Μόκρος като име на български царь е било, прочее, първоначално ἅπαξ λεγομένον въ Анниното творение, — неизвестно, дали въ първоначалната редакция или наскоро следъ това, но не, обаче, следъ интерполацията.

За установяване на това, кой изъ българскитѣ владѣтели трѣбва да разбираме подъ указания царь Μόκρος, разполагаме, след., съ две данни: указанието на кн. VII, 3., намиращо се въ първоначалната или ранна редакция и отъ друга страна, указанието на кн. XII, 9, което се дължи на неизвестенъ интерполаторъ, който разбралъ указаното въ кн. XII, 9, мѣстно име на пл. Мокра — ὁ Μόκρος сѫщо като лично име и, порад това, направилъ своята интерполация. Вставенитѣ думи на неизвестния интерполаторъ сѫ, прочее, второто сведение, следъ първоначалното указание въ кн. VII, 3, за българския царь Μόκρος и тѣзи думи сѫ близки по време на първоначалното сведение, като, отъ друга страна, тѣ зависятъ отъ него и го повтарятъ по-разширено. Тѣ, следователно, могатъ да бѫдатъ използувани като материалъ за анализа на указанието за българския царь Μόκρος въ кн. VII, 3, особено при липсата на всѣкакви други указания за него въ историческата традиция.

III.

Общо, всички указани мнения за посочения въ Алексиадата на Анна Комнина български царь Μόκρος се раздѣлятъ главно на две: едни учени признаватъ, че такъвъ български царь е сѫществувалъ презъ Х-ия вѣкъ, къмъ края на първото царство, a други малцина (главно К. Hopf, M. Дриновъ и проф. B. Н. Златарски) смѣтатъ, че това е име на единъ отъ раннитѣ български владѣтели. Отъ първитѣ едни (главно Du-Cange

10

и Farlati) мислятъ, че самиятъ Самуилъ билъ назоваванъ „Мокъръ", a други (главно Гилфердингъ) твърдятъ, че това име е собствено („Мокъръ": Шишманъ или Никола) или за мѣстопроизхода [1] („мокрянинъ" споредъ Рачки) на Самуиловия баща.

За отъждествяването на Μόκρος съ Шишмана или Никола, или съ Самуила, или, най-сетне, за твърдението си, че това е билъ нѣкой отъ раннитѣ български владѣтели, изследвачитѣ сѫ се ползували безразборно отъ първото — кн. VII, 3 указание на Анна Комнина и отъ второто — кн. XII, 9, указание на неизвестния интерполаторъ. Критиката на разнитѣ изказани мнения и опитътъ да се отъждестви Μόκρος трѣбва сѫщо да използува съчетанитѣ две сведения за тоя български царь и да почива, първо, върху думитѣ на Анна въ кн. VII, 3, и, второ, указанието на неизвестния интерполаторъ въ кн. XII, 9, при което последното сведение може да послужи за ценно допълнение къмъ първото и автентичното.

Достатъченъ е, обаче, единъ точенъ преводъ на указанитѣ мѣста отъ Анна Комнина, за да се види неправилностьта на отъждествуването на Мокра съ Самуила. Думитѣ на Алексиадата, XII, 9:

не могатъ да се разбиратъ, въ смисълъ, че въпросниятъ български царь отначало се назовавалъ Μόκρος, a по-сетне (deinde" DuCange, „später" Lingenthal, „сетне" Снѣгаровъ) Самуилъ, както смѣталъ Дюканжъ. Явно е, че думитѣ τὰ πρῶτα и τὰ ἔσχατα (не τὸ ὕστερον или τὰ ὕστερα, deinde, сетне!), макаръ и наречия, иматъ значение като числителнитѣ ὁ πρῶτος и ὁ ἔσχατος (= Σαμουήλ ὁ τελευταῖος τῆς βουλγαρικῆς δυναστείας, VII, 3) [2] за мѣстото на тѣзи владѣтели въ редицата на българскитѣ царе, или, иначе, че Μόκρος царувалъ, както указва и Б. Прокичъ, най-първенъ (τὰ πρῶτα) отъ българскитѣ господари,

1. Като име за мѣстопроизходъ или собствено (Мокросъ или Макросъ) или „мокрянинъ" — се срѣща по-късно. Ср. Дим. Мокрянина, по Ив. Снѣгаровъ, Мак. Пр., IV (192S), 3, стр. 65, бел. 4. — ср. Мануилъ Μακρός, въ Ἐπιτ. Ἡταιρ. Βυζ. Σπουδῶν II (1925), 122 сл. — cp. Ив. Снѣгаровъ, История на Охрид. архиеп., I, 297.

2. Ср. лат. преводъ въ бонското издание: a Mocro rege primo Bulgarorum et ultimo Samuele. . . .

11

a Самуилъ царувалъ най-сетне (τὰ ἔσχατα) и билъ последниятъ отъ българската династия (ὁ τελευταῖος τῆς βουλγαρικῆς δυναστείας). Особено ясно е указано, че става дума за двe отдѣлни личности, за царь Μόκρος и за царь Самуилъ, a не за едно лице, съ име „Мокъръ" и Самуилъ, въ думитѣ на самата Анна, VII, 3: „Μόκρος царьтъ на българитѣ и неговитѣ потомци (καὶ οἱ ἐξ ἐκείνου γενόμενοι) и още повече пъкъ Самуилъ, последниятъ отъ българската династия", [1] — отъ които думи може лесно да се разбере, най-малкото, че Самуилъ не е тъждественъ съ Мокра, но е единъ отъ неговитѣ наследници, независимо дали ще се смѣтне за прѣмъ или далеченъ потомъкъ на Мокра.

Сѫщото това мѣсто y Анна Комнина, lib. VII, 3, дава ясно да се разбере, както подчертаватъ нѣкои учени (Hopf, Дриновъ, проф. Златарски), че е погрѣшно схващането за Μόκρος като баща на Самуила или че Самуилъ е прѣмъ и непосрѣденъ наследникъ на Мокра. Споредъ нашитѣ указания, царувалиятъ най-първенъ (τὰ πρῶτα) български царь Μόκρος оставилъ като владѣтели на българската държава своитѣ потомци (οἱ ἐξ ἐκείνου γενόμενοι) [2] и едва най-подире (τὰ ἔσχατ) царувалъ Самуилъ, последниятъ отъ българската династия (ὁ τελευταῖος τῆς βουλγαρικῆς δυναστείας). Въ Аннинитѣ думи подъ указанието за потомцитѣ на царя Мокра (οἱ ἐξ ἐκείνου γενόμενοι) [3] могатъ да се разбиратъ не непремѣнно едно, a нѣколко поколѣния владѣтели, a самата тя сякашъ не включва Самуила въ редицата на тѣзи потомци (οἱ γενόμενοι) на царя Мокра, но го назовава само „последенъ отъ българската династия". Съобразно опредѣленията за Мокра като ὁ πρὼτος (точно: τὰ πρῶτα) и Самуилъ — ὁ τελευταῖος (ὁ ἔσχατος, точно: τὰ ἔσχατα) отъ българскитѣ владѣтели, Μόκρος трѣбва да се разбира не като баща — прѣмъ и непосрѣденъ преди Самуила

1. Отъ превода на М. Дринова, ц. с., Съч., I, 329, бeл. 29: „българскій царь Мокръ и неговитѣ потомци, особенно Самуилъ...", би могло да се разбере, че и Самуилъ принадлежи къмъ непосрѣднитѣ потомци на Мокра.

2. Ср. англ. преводъ на Eliz. A. S. Dawes, The Alexiad, London 1928, p. 172: „But from the time that Mocrus, King of the Bulgarians, and his descendants, and finally Samuel, the last of the Bulgarian dynasty. . . .”

3. Съ οί ἐξ Ἀγαρ византийскитѣ писатели указватъ обикновено арабитѣ.

12

господарь, като Шишманъ — Никола „Мокри", или, обратно, да се смѣта Самуилъ като синъ и прямъ, непосрѣденъ потомъкъ на Мокра. Напротивъ, единственото точно тълкуване на текста е, подъ Μόκρος да се разбира, както мислилъ К. Hopf, „der Ahne der alten bulgarischen Könige", или, по M. Дринова, „нѣкого отъ родоначалницитѣ на прежнитѣ български царе", или, най-сетне, споредъ прозорливото опредѣление на проф. B. Н. Златарски, „нѣкакъвъ-си предѣдъ на българската династия отъ IX и X в.".

Името на българския царь Μόκρος, подъ когото трѣбва, значи, да разбираме царувалия, по опредѣлението на нашитѣ източници, най-първенъ (τὰ πρῶτα) български владѣтель, е само δίς λεγομένον въ цѣлата наша историческа традиция, или по-точно, както се каза, първоначално то е било само ἅπαξ λεγομένον — въ кн. VII, 3 на Алексиадата. Отъ самия този фактъ може, прочее, съ достатъчно основание да се мисли, че се отнася или за неизвестенъ български владѣтель, или пъкъ, че това име е извращение и неточно предаване на името на нѣкой изъ известнитѣ намъ български владѣтели.

Подъ името Μόκρος Анна е разбирала нѣкого отъ българскитѣ владѣтели презъ първото българско царство. Годината 1018, когато имп. Василий II покорилъ България и унищожилъ западната българска държава, е сигурния terminus post quem non, защото византийската писателка съставила своята „Алексиада" къмъ срѣдата на XII в., [1] презъ времето на византийското владичество надъ българскитѣ земи. Въпросъ е, обаче, доколко опредѣлението, че този царь Μόκρος царувалъ най-първенъ (τὰ πρῶτα), въ противоположность на Самуила, който царувалъ най-сетне (τὰ ἔσχατα) и билъ последенъ отъ българската династия (ὁ τελευταῖος τῆς βουλγαρικῆς δυναστείας), трѣбва да се разбира буквално или общо.

Думитѣ на византийската писателка, съ които тя опредѣля времето на ц. Самуила, даватъ възможность да се отговори на този въпросъ.

Анна Комнина опредѣля Самуила като последенъ отъ българската династия (ὁ τελευταῖος τῆς βουλγαρικῆς δυναστείας) : твърди се въ кн. XII. 9 сѫщо, че царувалъ най-подире (τὰ ἔσχατα) отъ българскитѣ владѣтели. Знае ce, обаче, че

1. K. Krumbacher, ц. c., S. 274.

13

Самуилъ не е билъ последниятъ отъ българскитѣ владѣтели. Следъ неговата смърть (6 окт. 1014 год.), [1] властьта надъ българитѣ заелъ синътъ му Гавриилъ-Радомиръ, който на 15 октомври 1014 год. билъ провъзгласенъ за български царь, [2] но управлявалъ само до срѣдата на августъ 1015 г., [3] „безъ да изпълни цѣла година.” [4] Царството било заето отъ Ивана Владислава, който царувалъ отъ септ. 1015 год., [5] до февруари 1018 год., две години и 5 месеца. [6] Анна Комнина не е могла да не знае, че Самуилъ не е билъ последниятъ български царь. Сама тя е била въ родствени връзки съ Самуиловия родъ. Нейната майка, императрица Ирина, била внучка на Траяна, единъ отъ синоветѣ на последния български царь Иванъ Владиславъ [7]. Анна признава като сродникъ отъ майчина страна (μητρόθεν) на императрицата и своята майка Ирина, Радомиръ [8] Ааронъ, [9] синъ на Ааронъ, Иванъ Владиславовия синъ. [10] Тя разказва надълго за едно съзаклятие противъ императора Алексия I Комнина, въ края на 1107 год., устроено отъ двамата братя Ааронъ и Теодоръ, като назовава Аарона

[11] отъ което може да се заключи, [12] че родътъ Ἀρωνίοι потомцитѣ на Иванъ Владиславовия синъ Аарона, [13] е билъ много известенъ по това време въ Византия. Изобщо, не много години били изминали следъ покорението на България отъ ромеитѣ до времето, когато Анна писала своето съчинение, още били живи нѣкои потомци на българскитѣ владѣтели,

1. Skyl.-Cedr., ed. Bonn., II, 458,_17-22, — cp. B. Н. Златарски, История, I, 2, 741 и бел. 2.

2. B. H. Злaтaрски, ibid., I, 2, 745 и бел. 1.

3. ibid., I, 2, 754 и 762, бел. I.

4. Skyl.-Cedr., ibid., II, 459,_2-3.

5. B. H. Златарски, ibid., I, 2, 754.

6. ibid., I, 2, 772.

7. B. H. Злaтaрски, История, I, 2, притурка „Родословна таблица на комитопулитѣ". — M. Lascaris, Sceau de Redomir Aaron, Byzantinoslavica, III (1931), 2, отд. отп., p. 10.

8. Anna Comnena, ed. Teubner, II, 11.

9. Споредъ M. Lascaris, ibid., p. 9.

10. Ibid., p. 10/11.

11. Anna Comnena, ibid., II, 175.

12. Cp. M. Lascaris, ibid., p. 9.

13. Du-Cange, Notae, къмъ Anna Comn., ed. Bon., II, 652/3. — M. Lascaris, ibid., p. 9.

14

самата Анна се намирала въ тѣсно родство съ рода на тия български владѣтели, та не сѫ могли да се загубятъ и съвсемъ да се затъмнятъ споменитѣ за имената и сѫдбинитѣ на последнитѣ български царе. Указанието, следователно, на Анна Комнина, че Самуилъ билъ последниятъ отъ българската династия се дължи не на непознаване последнитѣ сѫдбини на българската държава въ края на Х-ия и нач. XI. в., [1] или на нѣкаква друга причина, [2] но може да се разбира само въ смисълъ, че авторката е искала да опредѣли общо, a не буквално, Самуила като най-виденъ отъ последнитѣ български владѣтели, царувалъ къмъ края (τὰ ἔσχατα) на първото българско царство. Този стремежъ y нея да опредѣля общо събития изъ българската история се долавя въ цѣлия контекстъ въ кн. VII, 3, гдето тя прибързано сравнява Самуила като последенъ отъ българската династия съ Седекия отъ иудеитѣ [3] и опредѣля общо и приблизително, че Преславъ билъ разположенъ къмъ Дунава (περὶ τὸν Ἴστρον) [4].

Съ огледъ на този показанъ стремежъ да се опредѣлятъ известни събития изъ българската история общо и приблизително, трѣбва да се заключи, че, когато въ контекста се опредѣля царя Μόκρος'a като царувалъ най-първенъ (τὰ πρῶτα) отъ българскитѣ владѣтели, това трѣбва да се разбира

1. Ако се допустне, че опредѣлението на Анна за Самуила като „последенъ отъ българската династия" се дължи на непознаване на българската история въ края на Х-ия и нач. XI-ия вѣкъ, та за това е общо и небуквално, колко по-замъглени сѫ били тогава споменитѣ за раннитѣ времена на българската държава, поради което опредѣлението за Мокра като царувалъ „най-първень" български владътель не трѣбва да се смѣта за буквално точно, a общо и приблизително.

2. Отъ думитѣ на Анна, че Самуилъ билъ ὁ τελευταῖος τῆς βουλγαρικῆς δυναστείας би могло да се мисли, че тя е искала да укаже Самуила като последенъ български владѣтель, но това не е допустимо, защото така тя би опетнила и самия Ивана Владислава, убиеца на Гавр. Радомира и узурпатора на престола, a съ това би засѣгнала и своя родъ по майчина страна.

3. За Седекия. вж. IV Цapства, 24, 1 сл.; Иepемия, 39, 1 сл.; II Пapaл., 36, 1 сл. За сближението на Самуила съ Седекия е спомогналъ, може би, разказътъ за ослѣпяването на Самуиловитѣ войници отъ Василия II, за което Анна сякашъ намеква, като изтъква спомена за ослѣпения при заемането на иудейското царство Седекия.

4. Може би тя не е имала точна представа за положението на Великия Преславъ и го е смѣсила съ Мали Преславъ, който действително се намиралъ край Дунава, — cp. G. Buckler, ц. с., 213, бел. 11.

15

не буквално, че той е билъ наистина първиятъ, споредъ нашитѣ извори, български царь, но че е билъ единъ отъ царувалитѣ най-първенъ (τὰ πρῶτα) и въ първитѣ времена отъ сѫществуването на българската държава и, при това, единъ изъ най-виднитѣ [1] първи (ранни) български владѣтели, чиито потомци наследили следъ него властьта надъ българитѣ.

Редицата на раннитѣ български владѣтели отъ първото царство не е пълна, поради липса на исторически свидетелства. Именно всрѣдъ тѣзи празнини въ списъка на българскитѣ господари отъ това време може да се потърси мѣстото на царь Μόκρος. Времето следъ смъртьта на ханъ Тервеля (май 718), [2] до първата българовизантийска война при Константина V Копронима въ 755 год., значи цѣли 35 години, е „най-тъмниятъ и най-неизвестниятъ въ старата българска история" (проф. В. Н. Златарски) [3] периодъ. За него липсватъ всѣкакви сведения y византийскитѣ писатели и едничъкъ оскѫденъ източникъ е Именникътъ на българскитѣ ханове. За този периодъ Именникътъ отбелязва, като наследникъ на Тервеля, единъ владѣтель отъ рода Дуло, съ неизвестно име, който управлявалъ 5 лунни години и 10 месеца, сиречь, отъ май 718 год. до януари 724 год. [4], и всички опити да се установи поне името на тоя ханъ оставатъ безплодни. [5] Не се знае сѫщо дали следъ бѣгството на Телерига при ромеитѣ въ 777 год. [6] е господарувалъ нѣкой неизвестенъ български ханъ или пъкъ престолътъ е билъ заетъ непосрѣдно отъ Кардама, [7] за когото има указание чакъ за 791 год. [8] Опитътъ да се отъждестви Анниния

1. B. Н. Златарски, История, I, 1, 191.

2. Но съответствие съ Самуила, като най-виденъ изъ последнитѣ български владѣтели отъ първото царство.

3. ibid., I, 1, 191.

4. ibid., I, 1, 192.

5. Споредъ Marquart, Die Alttürkische Inscriften, s. 74, името му било Bиxтyнъ; после (въ Die Altbulg. Ausdrücke, ИPАИK, XV (1912), S. 6), че името му било Текyчъ. J. Mikkola предложи името Тектемъ или Токтомъ (JSFO., XXX (1914), 33, p. 13/14). — cp. В. H. Златарски, ibid., I, 1, 191, бел. 2.

6. B. H. Златарски, ibid., I, 1, 237.

7. ibid., I, 1, 239.

8. ibid., I, 1, 239.

16

Μόκρος съ неизвестния наследникъ на Тервеля [1] или да се вмѣсти между Телерига и Кардама е недопустимъ. Тѣзи неизвестни владѣтели (ако се допустне, че между Телеригь и Кардалъ сѫщо е имало неизвестенъ владѣтель) сѫ управлявали твърде кратко време, били сѫ незначителни и не сѫ се отличили съ нищо спрямо Византия, та тъкмо за това не сѫ били отбелязани отъ тогавашнитѣ византийски хронисти, напр., Теофанъ и патриарха Никифоръ. He е допустимо името на такъвъ български владѣтель да не бѫде отбелязано отъ съвременнитѣ нему визатийски автори, a да се намира указание за него едва y единъ авторъ на XII в. Малко е допустимо сѫщо, че Анна се е ползувала отъ неизвестни намъ византийски извори, въ които били запазени сведения за раннитѣ времена на българската история и, частно, името на тоя владѣтель. Напротивъ, трѣбва да се мисли, че Анна Комнина, както въ указанието за последнитѣ времена на първото българско царство е изпустнала имената на кратковременнитѣ и незначителни, сравнително, български царе Гавриила Радомира и Ивана Владислава, сѫщо така когато засѣга раннитѣ времена отъ българската история, та не би указала нѣкой иначе неизвестенъ и незначителенъ български владѣтель. Отъ самитѣ пъкъ думи на византийската авторка личи, че въпросниятъ царь (!) Μόκρος е билъ родоначалникъ на династия, като оставилъ следъ себе си властьта надъ българитѣ на своитѣ потомци (οἱ ἐξ ἐκείνου γενόμενοι), което не би могло да се каже за нѣкой дребенъ и незначителенъ владътель. [2] Самиятъ фактъ за отбелязването името на тоя български βασιλεὺς редомъ съ царя Самуила и ролята, която Анна Комнина му придава въ своитѣ думи, достатъчно свидетелствуватъ, че се отнася за значителенъ и голѣмъ български владѣтель. A този, по самото това, не би могълъ да се смѣтне за нѣкой отъ неизвестнитѣ господари, но, напротивъ, трѣбва да се дири въ редицата на виднитѣ, затова и известни ранни владѣтели.

1. Между името Μόκρος и израза отъ Именника, гдето се търси указание за името на неизвестния ханъ, нѣма никаква общность.

2. Съ известния владѣтель, подиръ Тервеля, и съ Севара се прекратява рода Дуло (вж. проф. B. Н. Злaтapски, ibid., I, 1, 192), така че неизвестниятъ ханъ, комуто би се приписало името Μόκρος, не е родоначалникъ на династия.

17

Нѣкои учени наистина смѣтатъ, че въ Μόκρος на Анна Комнина трѣбва да се дири извратено името на нѣкой отъ известнитѣ български господари. Още Т. Д. Флорински, [1] предложи въ „неразбираемото Μόκρος" да се види неправилно четене или извращение на името Νικόλαος. Това предложение не е приемливо, първо, защото Μόκρος y Анна Комнина не се явява баща на Самуила, какъвто е Никола, и, второ, защото е невъзможно сближението на имената Μόκρος и Νικόλαος. Неприемливо е сѫщо сближението на името Μόκρος съ името Βορίσης (Μπορίσης, Μπόρης), което име е носилъ първиятъ християнски български владѣтель въ Велики Преславъ, както предложи Б. Прокичъ. [2] Ако трѣбва, прочее, да се търси въ името Μόκρος указание за името на нѣкой отъ познатитѣ видни български царе отъ първото царство, то най-приемливо се явява сближението съ името на ханъ Крума, за което бѣ намекналъ, но бездоказателно, още К. Хопфъ.

Името на хана Крума е предадено по най-различни написа въ нашитѣ източници. „Едва ли има историческо име, споредъ вѣрнитѣ думи на проф. B. Н. Златарски, [3] което да е претърпѣло въ своето написване толкова много метаморфози, както името на тоя български господарь". Името на Крума е указано въ формитѣ: Κροῦμμος, [4] Κροῦμος, [5] Κοϊμος, [6] Κροῦμνος, [7] Κρουμές [8], Κρεμ [9], Crumnus, [10] Crumas, дори Crimas, Brimas, [11] Crusmas, [12] Кроумь, [13]

1. ИРАИК, IV (1899), 1, стр. 8.

2. Глас, LXXVI (1908), 244, бел. 1.

3. B. H. Златарски, История, I, 1, 243, бел. 1.

4. Theoph., ed. De-Boor, 485—503; Genesios, ed. Bonn., 12.

5. Sym. Logoth. y G. Hamart. ed. Muralti, (378—680, но и Κροῦμμος, 724/25; Menologion imp. Basilii, P. Gr., CXVII col. 276; Leo Gramm, ed. Bonn., 206/7; Zonaras, ed. Dindorfi, III, 372 сл. — cp. B. H. Злaтapcки, ibid., I, 1. 247, бел. 1.

6. Leo Gramm., ibid., 204, 1.

7. G. Monachus, ed. C. de Boor, II, 774; Theoph. Cont., ed, Bonn., 12 и 14, но и Κροῦμος, ibid., 216 и 217.

8. Въ Мадарския надписъ, по Г. Фeхeръ, Надписътъ на Мадарския конникъ, София 1928, стр. 84 сл., 90 сл., 99 и др.

9. Suidas, s. v. Βούλγαροι.

10. Anast. Bibl., II, 335—40; Siegebert, Monum. Germ., VIII, 336. — Cp. Злaт., ibid.

11. Einhardi annal., Mon. Germ. I, 200 и нѣкои рѫкописи. — cp. Злат., ibid.

12. Chronicum Vedastinum, Pertz, Mon. Germ., sript. XIII, 707. — cp. Злaт., ibid.

13. Старобълг. прев. Сим. Логот., изд. Стрезневски, Пр. 1905, стр. 89, 90, 101.

18

Кремь, [1] Кремль, [2] Крмель, [3] , [4] Крумышъ, Крѫгь, [5] Κρόμος. [6]

Трѣбва, прочее, да се мисли, че името Μόκρος е само едно извращение на името Κροῦμος поради обикновена метатеза, каквито случаи не сѫ рѣдки въ историческитѣ ни извори, напр., Γόβορις вм. Βόγορις, [7] Ροδόστολος вм. Δορόστολος, [8] ἀλογοβοτούρ вм. ἀλοβογοτούρ, [9] ἡμνῆκος вм. μηνικός, [10] Τρίβονος вм. Τρίνοβος [11]. Името Κροῦμος поради метатеза e било извратено въ Μό-κρυν-ς отъ което е било произведено Μό-κρο-ς, съ типичното гръцко окончание — ος, и тази грѣшка въ написа на едно чуждо за византийцитѣ име не е могла да бѫде забеяязана и оправена. У самия Теофилакта Охридски, съвременникъ на Анна, името на Крума е предадено сѫщо извратено, въ форма Κροῦβος. [12] Поправениятъ текстъ, след., y Анна Комнина кн. VII, 3, трѣбва да се чете :

Като се e повелъ по извращението на името Κροῦμος въ Μόκρος въ кн. VII, 3., неизвестенъ интерполаторъ е разбралъ правилното мѣстно име ὁ Μόκρος — за пл. Мокра въ кн. XII, 9 като личното име Μόκρος — Κροῦμος и, за да го обясни, е направилъ своята интерполация.

Крумъ, както е указанъ въ кн. VII, 3. на Алексиадата, е наистина единъ отъ най-виднитѣ ранни български владѣтели. [13] Това разбиране на Аннинитѣ думи напълно потвърждава прозорливото опредѣление на проф. B. Н. Златарски за царь

1. Safařik, Sebr. spisy, II, 185, по Злат., ibid.

2. Въ рускитѣ хронографи, по Злат., ibid.

3. Въ Пролога отъ XIV в., Зап. Имп. Р. Арх. Общ. III (1888), 341, по Злат., ibid..

4. Споредъ Г. Фехеръ, ц. с., 80, 90, 99 и др..

5. Станиславовъ синаксаръ отъ 1330 г., рѫкоп. Сръб. Ак. № 83. л. 123, об., — по B. Н. Злат., ibid.

6. Разночетене y Zonara, ed. Bonn., III, 309.

7. Sim Mag., ed. Bonn, 665.

8. Nilos Doxopatres, Τάξις..., cp. СпБАкН. I (1911), 101. — cp. B. Н. Златарски, ibid., I, 2, 489, бел. 1.

9. Const. Porphr. De admin. imp., ed. Bonn., c. 32: 158,₁₇.

10. ibid., c. 32: 158,₁₇.

11. G. Acropolita, ed. Heisenberg, 176,₉. — cp. ощe ἡτζβόκλια C. Porphyr., ibid., 158,₇, вѣроятно сѫщо титла (B. H. Златарски, ibid., 475, бел. 1), напр. τζήκβοιλα — чигбоила, отъ чигъ, чиготъ.

12. P. Gr., CXXVI, 191 AB.

13. Крумъ е назованъ отъ Анна Βασιλεύς, едно, защото споменитѣ за него сѫ били замъглени по това време, и, друго, защото тя е искала да го изтъкне като голѣмъ и виденъ български владѣтель. Заслужава да се отбележи, между другото, поразителното неведение на единъ гръцки авторъ, Γ. Σωτηρίος, въ сп. Ἱερος Συνοδέσμος, 1—15 дек. 1915., стр. 255/6, бел. 9., който поставя Крума презъ XI в. и му приписа разрушението на града Никополисъ

19

Μόκρος като нѣкакъвъ „предѣдъ на българската династия отъ IX и X в." Ханъ Крумъ е, наистина, родоначалникъ на българската династия отъ IX и Х в., баща на Омортага (814—31), дѣдо и предѣдъ по права линия на владѣтелитѣ следъ него, Дори до Романа II († 997), което Анна прекрасно е указала съ Думитѣ : Κροῦμος καὶ οἱ ἐξ ἐκείνου γενόμενοι.

Цельта на указаното мѣсто отъ Анна Комнина VII, 3, е да обясни [1] съставното (σύνθετον) наименование на града Преславъ, подъ което той билъ познатъ всрѣдъ ромеитѣ: ἡ μεγάλη Περισθλάβα. Анна твърди, че отначало градътъ се назоваваль ἡ μεγάλη πόλις. По-късно при Крума и неговитѣ потомци и още повече при Самуила той, споредъ нея, получилъ сложно наименование, отъ гръцкото слово μεγάλη и славянското име Περισθλὰβα: ἡ μεγάλη Περισθλάβα. [2] Това обяснение на Анна Комнина е невѣрно, защото гръцкото име на града — ἡ μεγάλη Περισθλάβα било само точенъ преводъ на българското название Велики Преславъ, давано му въ отличие отъ разположения край Дунава Мали Преславъ или Переяславецъ. [3] Неточно е Анниното сведение, че Преславъ сѫществувалъ нѣкога (ποτὲ) (разбира се преди Крума), като голѣмъ градъ (разбира се еллински), съ име Μεγάληπόλις, и едва по-късно билъ заетъ отъ българитѣ и промѣнилъ името си. Не точно е сѫщо указанието, че Преславъ билъ разположенъ къмъ Дунава (περὶ τὸν Ἴστρον). [4]

Като се отстрани първата часть отъ Анниното известие за сѫществуването на нѣкакъвъ μεγάλη — πόλις преди установяването на българитѣ, като легендарно и отразяваще известенъ елински патриотизъмъ, [5] — указанието за нѣкаква връзка

1. У нея сѫществува изобщо стремежъ да обяснява „варварскитѣ" имена, защото се страхува да не оскърби слуха на читателитѣ съ тѣхното произнасяне. Cp. K. Krumbacher, ц с., с. 277 и Anm 1. Сѫщото отношение къмъ „варварскитѣ" имена проявява и Теофилакть Охридски, cp. ср. 7. по Б. Финети, P. Gr., CXXVI, 321 А. — СбБАкН., XXVII. стр. 9.

2. I. B. Bury, въ E. Gibbon, The History of the decline and the fall of the Roman Empire, London 1898. VI, 160, бел. 90, отбелязва: In the slavonic tongue, the name of Peristhlaba implied the great or illustrious city, μεγάλη καί οὐσα καὶ λεγομένη, says Anna Comnena, Alexiada, VII. 3.

3. За него вж. B H. Златарски, История, I, 2, 580.

4. Г. Баласчевъ, Mинaлo, I (1910), 4, стр. 335, като се довѣрява напълно и безкритично на Анниния текстъ, приема, че българската столица Преславъ била разположена наистина край Дунава. A. Rambaud, L'Empire grec au X-e siècle, Paris 1870, p. 325, e допустналъ сѫщата грѣшка, като говори за Симеоновия дворь: sa cour de Preslav, sur le Danube . . .

5. Споредъ Codinus, De orig., ed. Bonn., 23,_3-8 Преславъ (Περσθλάβαν), заедно съ Дръстъръ, Плиска, Констанция, билъ основанъ още отъ Константина Велики.

20

между издигането на Преславъ и наименованието му „Велики Преславъ", и Крума и неговитѣ потомци (Κροῦμος καὶ οἱ ἐξ ἐκείνου γενόμενοι) не противоречи на нашитѣ исторически известия. Чаталарскиятъ надписъ [1] доказва ясно, че основатель на града Преславъ билъ Омортагъ, [2] наследникътъ на Крума. Цельта за построяването на тая крепость е била чисто стратегическа. Построенитѣ отъ Омортага мость и крепость били разположени срещу северния входъ на Върбишкия проходъ. [3] Поражението на имп. Никифора I, на 26 юли 811 год., станало въ Върбишкия проходъ, [4] и Крумъ несъмнено знаелъ цѣлото стратегическо значение на този проходъ. Затова, можеби, Омортагъ, съ построяването на крепостьта при р. Тича, презъ септ. 821 год., [5] изпълнявалъ само завета на своя баща. Основаната отъ него крепость е била, вѣроятно, подържана отъ другитѣ потомци на Крума, докато най-сетне при Симеона градъ Преславъ билъ избранъ за столица на българската държава. [6] Изобщо, основаването и издигането на града се дължало на членоветѣ отъ Крумовата династия.

На сѫщото мѣсто, обаче, Анна Комнина свързва града Преславъ съ Самуила. Въ нашитѣ исторически паметници липсватъ указания за нѣкакви връзки на Самуила съ Преславъ. Напротивъ, градътъ билъ назованъ, изглежда, съ славянското си име още преди Самуила, при Симеона, [7] къмъ когото това сведение на Анна би се отнесло по-добре. [8] Указанието пъкъ, че тѣзи български царе — Крумъ и Самуилъ — нападали Запaда, трѣбва да се разбира въ обичайния смисълъ при употрѣбата на опредѣленията „изтокъ" и „западъ" y византийскитѣ автори, именно Западътъ (ἡ Δύσις) за европейскитѣ, главно на полуострова владѣния на ромеитѣ (въ противоположность на Изтока, ἡ Ἀνατολὴ) — малоазийскитѣ), не непрѣменно, обаче, само западнитѣ части на Балканския полуостровъ.

Изобщо, Анниното указание въ кн. VIII, 3 за града Велики Преславъ има малка историческа стойность и не дава нѣщо особено ценно и ново за историята на тоя градъ.

1. ИРАИК., X (1905), 544—54. — B. Н. Златарски, ibid., I, 441 сл..

2. B. Н. Златарски, ibid., I, 1, 319 сл.

3. ibid., I, 1, 321.

4. ibid., I, 1. 258 сл.

5. W. N. ZIatarski, JSFOU, 40,₁ (1924), S. 1—7.

6. B. H. Златарски, ibid., I, 2, 254 сл..

7. ibid., I, 2, 255.

8. Анна познава името на Симеона, cp. ibid., I. 233,_22-24. ed. Teubner:

[Back to Index]