7. Изъ споменитъ на две учителки въ Македония [1]
(Продължение отъ кн. 2)
Отъ В. Дyмевъ.
V.
Това било на 21 декемврий. Майка ѝ тръгнала за Битоля, но къмъ мѣстностьта „Гявато" измръзнала и едва била съживѣна въ близката кула (стражарница). Щомъ пристигнала въ Битоля, явила се предъ настоятелитѣ, които ѝ заявили, че били заети съ други работи, та не могли да подържатъ девическото училище. Тя имъ напомнила за изпращанитѣ отъ Тошкова пари, но ѝ отговорили, че тя нѣма право да се мѣси въ смѣткитѣ имъ. Баба Недѣля взела момичето си и се върнала съ него въ Охридъ. Следъ три месеца Станислава се обърнала съ писмо до Битолскитѣ настоятели и ги питала, дали не сѫ съгласни да се отвори девическото училище, и тѣ ѝ отговорили, че имали други разправии въ Битоля.
Баба Недѣля направила полугодишенъ изпитъ въ Охридъ; на изпита били изложени и нѣколко рѫкодѣлия, изработени отъ ученичкитѣ. Настоятелитѣ решили да ги подарятъ на каймакамина, като стойностьта имъ — 450 гроша — изплатятъ на ученичкитѣ; отпосле обаче не сторили тоза, и баба Недѣля „волею-неволею" ги изплатила отъ оскѫднитѣ си срѣдства.
До като стопанинътъ на девическото училище билъ въ обтегнати отношения съ владиката, учителитѣ живѣли спокойно, но, когато владиката се сдобрилъ съ домовладиката, сестриното момиче на когото отървалъ отъ потурчване, почналъ да прави на учителкитѣ голѣми главоболия: децата му почнали да чупятъ стъклата по прозорцитѣ на училището, a
1. Вж. Maк. Прегледъ, кн. II.
92
самъ той постоянно навиквалъ учителкитѣ за най-дребни нѣща. Владиката употрѣбявалъ всички срѣдства, за да затвори училището. Между малкитѣ ученички имало около 20, на които баба Недѣля преподавала само рѫкодѣлие — по желанието на родителитѣ имъ; тѣхъ отдѣлила въ една стая на долния етажъ на училището; единъ день осемгодишното момче на домакина, въ отсѫтствие на баба Недѣля, поискало да влѣзе въ тая стая ; ученичкитѣ не му отворили ; то се оплакало на баща си, който дошелъ предъ вратата, ритналъ я нѣколко пѫти, и тя се откъртила и паднала върху гергефа на една ученичка. Разяренъ, бащата на момчето влѣзълъ въ стаята, грабналъ мангала и го хвърлилъ на двора, a ученичкитѣ оскърбилъ съ най-грозни псувни. Когато се върнала учителката, заварила ученичкитѣ много изплашени. И наистина, децата не се върнали вече въ училище. Следъ десетина дена стопанинътъ заявилъ на баба Недѣля да си търси друга кѫща за училище. Тя му посочила настоятелитѣ, но той сурово ѝ отвърналъ: „Тебе думамъ да излѣзешъ отъ кѫщата ми съ тоя орлякъ; азъ съмъ пазарилъ 50 момичета, a не 200, що си ги довлѣкла; ще ми съборятъ кѫщата. Давамъ ти три дни „мувлетъ", a после ке фърлямъ всичко”. Баба Недѣля потърсила защита y настоятелитѣ, но тѣ повдигнали рамене. На третия день стопанинътъ почналъ да хвърля презъ прозорцитѣ училищнитѣ вещи. Баба Недѣля и дъщеря ѝ пренесли всичко y съседитѣ, a тѣ се прибрали въ кѫщата на вдовицата Чобанъ Ставровица — временно. Следъ дълги настоявания на баба Недѣля, настоятелитѣ ѝ посочили праздното гръцко училииде, въ горния етажъ на който пренесла училищнитѣ вещи. Скоро училището се изпълнило съ ученички; но гъркоманитѣ българи, карани отъ гръцкия владика, условили Савина за гръцки учитель; той дошелъ съ 12 ученика и почналъ да изхвърля рѫкодѣлията на ученичкитѣ. Още отъ първия день ученицитѣ на Савина почнали да правятъ пакости на ученичкитѣ: кѫсали имъ книгитѣ, биели ги, хвърляли камъни и др. Настоятелитѣ, които баба Недѣля молила да назначатъ единъ слуга-пазачь на ученичкитѣ, мълчали отъ страхъ да не паднатъ подъ гнѣва на владиката.
Баба Недѣля се подпомагала въ работата си и отъ щерка си Станислава. Единъ день Савинъ и единъ владишки слуга дошли въ училището, блъснали вратата и извикали:
93
„Хей, балкана ли искате да доведемъ тука? Тукъ е Дебъръ, разбирате ли?" Баба Недѣля му възразила: „Ами тая сабя отъ Гиритъ ли я имате Вие? Изхаби се пущината!” Савинъ излѣзълъ, но не се отчаялъ: на другия день той дошелъ рано въ училище, изпѫдиль момичетата, послалъ рогозки и широко-широко наредилъ своитѣ 12 ученици — грькоманчета; всички други деца посещавали българското училище, рѫководено отъ г. Д. Узуновъ. Като заварила това положение, баба Недѣля и дъщеря ѝ изхвърлили рогозкитѣ, a баба Недѣля грабнала една линия и почнала да гони ученицитѣ на Савина. Тѣ избѣгали. Савинъ се явилъ предъ владиката Милетий, който изпратилъ попъ Стефана да сѫди учителитѣ. По тоя поводъ училището било пренесено въ Кецкаровата кѫща. Така настѫпило спокойствие.
И въ Охридъ настоятелитѣ не плащали заплатата на на баба Недѣля, и гя преживѣвала мѫчно и съ крайна икономия. Срещу Великдень ѝ отпуснали 20 гроша. Три месеца живѣла съ дъщеря си въ кѫщата на Чобанъ Ставревица. Най-после настоятелството имъ дало една стая; презъ деня пренесли дрехитѣ си, a вечерьта баба Недѣля се запѫтила за новата си квартира; но срещналъ я учительтъ г. Д. Узуновъ и казалъ ѝ, че кѫщата ѝ била запечатана отъ властьта. Останала на улицата, баба Недѣля изпаднала въ отчаяние; но по едно време отъ близка една порта се показалъ Кр. Терзиянъ и я заразпиталъ : „кѫде е Славка?— „не зная”, отговорила почти съ плачъ баба Недѣля. Терзияновъ я прибралъ въ кѫщата си и я успокоилъ. Дъщеря ѝ пъкъ, като видѣла запечатана вратата, върнала се съ ученичката, която я придружавала и спала y нея. Останали да живѣятъ y Терзиянови.
Наближавалъ праздникътъ Св. Кирилъ и Методий. Баба Недѣля помолила настоятелството да помогне, за да се отпразнува тоя день по-тържествено. Единъ отъ настоятелитѣ, Aнтонъ Митаковъ, изказалъ опасение да не стане това тържество причина, за да се закрие училището. Заедно съ учителя Константина баба Недѣля отишла при архиерейския намѣстникъ попъ Христо и го попитали, какво мисли по предстоящия праздникъ. Той имъ отговорилъ, че нищо не ще прави, както не сѫ правили никоя година. „Ами голѣма работа
94
ли е да светите вода и да получите 500 гроша?" казала баба Недѣля.
— Какъ ще взема тия пари?
— Ето какъ: баба попадия ще нашари една тепсия коливо и ще я донесе въ черква. Презъ време на литургията ще извадите дискосъ : ние ще пуснемъ бѣло меджидие, други — половина, трети — четвърть и т. н.
— Дали не трѣбва да се каже на владиката?
— Защо ще досаждаме на владиката за единъ водосветъ. Той ще остане доволенъ, като чуе, че сме поставили единъ хубавъ вѣнецъ на портрета му.
Дѣдо попъ се убедилъ. Учителитѣ приготвили вѣнци и за Кошишкото училище. Много любопитни се трупали да гледатъ приготовленията. Еснафитѣ решили молебенътъ да стане въ черквата Св. Врачъ. Владиката обаче научилъ, заплатилъ на свещеницитѣ обещаното отъ еснафитѣ възнаграждение и запретилъ имъ да извършатъ молебена.
Зараньта учителитѣ повели ученицитѣ и ученичкитѣ въ черква. Псалтътъ Миле поръсилъ съ босилкова китка стенитѣ на училището и пѣелъ: „До година по-велико. Народъ да е живъ. Любовьта, която ни е дадена отъ Бога, до вѣка да сѫществува, и народната воля да се изпълни". Цѣлиятъ народъ гръмогласно викалъ : „Аминъ". Дѣцата изпѣли нѣколко пѣсни, и народътъ се разотишълъ доволенъ. Ученицитѣ и ученичкитѣ на групи тръгнали да поздравляватъ гражданитѣ съ праздника. Иванъ Паунчевъ приготвилъ обѣдъ за 30 души: учителитѣ, настоятелитѣ и по-виднитѣ гражцани. Следъ обѣдъ народътъ, ученицитѣ и ученичкитѣ излѣзли при Джелядинъ беговитѣ конаци. Тоя бегъ билъ като князъ на Охридъ отъ преди единъ вѣкъ, и независѣлъ отъ султана; той вършелъ голѣми изстѫпления; поради това Султанътъ изпратилъ свои хора, които го убили, a сараитѣ му изгорили. Само отъ тъмницитѣ му останали останки съ широки зидове, съ желѣзни врати и малки прозорчета. Стари хора казвали, че подъ конака имало скривалище за богатствата на бега; дюлгеритѣ, които градили това скривалище, били погубени. Въ тѣзи тъмници Джелядинъ бегъ затварялъ всички християни, които не вървѣли по волята му. По едно време се явили харамии, които пакостили на бега; събрали се тогава всички бегове и християни и молили Джелядина да постави за главатарь
95
на хората християнинъ, за да излови харамиитѣ. Затова се пѣела тогаза следната пѣсень:
„Собрали ми се собрали
Охридскитѣ бегове
Съ бугарскитѣ кметове.
При Джелядинъ бега отишли,
На Джелядинъ бега казваха:
„Джелядинъ бего господарь,
Дали ти дава китапотъ
Гяюръ билюкбаша да бидитъ,
Арамии да ти излови,
Раята да ти избави
Отъ тия пусти кръвници!
Дей-гиди Кузманъ Караманъ,
Джелядинъ беговъ капиданъ!” и пр.
Следъ нѣколко дни дошли отъ Солунъ Акифъ паша, a отъ Битоля Расимъ паша и моавинътъ Костаки ефенди. Следниятъ день билъ праздникъ — Св. Константинъ и Елена. По наредба на настоятелството, следъ черковния отпускъ учителитѣ завели ученицитѣ и ученичкитѣ въ конака, за да честитятъ имения день на Костаки ефенди. Вмѣсто да имъ благодари, Костаки взелъ да ги сѫди, че отворили този день училището, понеже праздникътъ билъ гръцки. „Не знаемъ, дали царь Костадинъ билъ гръкъ", отговорили учителитѣ и си отишли. На другия день Костаки съ юзбашията и единъ стражаръ отишелъ въ училището, прегледалъ учебницитѣ на ученицитѣ и книгитѣ на учителитѣ и се върналъ въ конака. Следъ малко, обаче другъ стражаръ извикалъ баба Недѣля въ конака. Тукъ Костаки по византийски предразположилъ баба Недѣля къмъ откровеность, но, като се убѣдилъ,, че тя е по-стара отъ него, задалъ ѝ направо въпроса : „До тебе дошли книги, които носили заглавие народность; тѣ били изпратени отъ Русия; ти си ги давала на младежитѣ. Ние не те обвиняваме, защото така ти е заповѣдано. Ако признаешъ това, нишанъ отъ царя ще имашъ”.
— Ефенди, отговорила Недѣля, съвестьта не ми позволява да лъжа, за да взема нишанъ: книги, за които ме питате, не съмъ получила.
— Откѫде ти иде заплатата? Отъ Русия ли?
— Не, отъ Охридската община получавамъ заплата.
Следъ тоя разпитъ баба Недѣля била затворена въ една стая на конака, a Костаки повикалъ и настоятелитѣ на разпитъ. Следъ два часа баба Недѣля била изведена на двора предъ Костаки. На страна стояли настоятелитѣ, a до
96
Костаки — юзбашията, две лица на владиката и нѣколко други хора. Костаки се обърналъ къмъ баба Недѣля съ думитѣ: „Върви право въ стаята си!" Тя тръгнала, но, като се обьрнала, забелѣзала, че Костаки я следва съ цѣлата си свита. Помислила, че иде да ѝ се извини, но Костаки следвалъ полека следъ нея. Баба Недѣля влѣзла въ кѫщи, a следъ нея и Костаки съ хората си. Почналъ се обискъ. Костаки забелѣзалъ една черковна книга и извикалъ: „Ето тая книга е печатана въ Русия!" Баба Недѣля му обяснила, че всички книги се печататъ въ Русия. Обискътъ свършилъ безъ успѣхъ. Тогава Костаки почналъ да ласкае баба Недѣля : „Много малко заплата Ви плащатъ ; Вие заслужаваге много поголѣма". Тя му отговорила, че е доволна и отъ тая скромна заплата. Костаки повторно я попиталъ: „Но какво искате Вие българитѣ? Царь ли?"
— Ние искаме свои черковни пастири, които да не ни клеветятъ, както владиката Милетий искаше да стори спрямо една жена. Ако бѣхъ гъркиня, щѣхте ли да претръсвате кѫщата ми?
— Ние изпълняваме длъжность, затова не трѣбва да ни се сърдишъ, — отговорилъ ѝ Костаки.
Обискътъ продължилъ y настоятеля Якимъ Сапунджиевъ и y учителя Д. Узуновъ: търсили бунтовни книжа, но не намѣрили.
Отъ силни душевни вълнения баба Недѣля заболѣла и почнала дь храчи кръвь. Понеже Охридскиятъ докторъ билъ приятель на владиката, тя се бояла да иска помощь отъ него; затова заминала за Битоля, гдето лѣкаритѣ ѝ помогнали. Тамъ тя се срещнала съ общинаритѣ, но тѣ се показали все така равнодушни къмъ учебното дѣло. Понеже запазила контракта, съ който Битолци се обвързали спрямо дъщеря ѝ, тя настояла, и тѣ се съгласили да потърсятъ кѫща за училище. Баба Недѣля намѣрила такава y Гена Икономова (баща ѝ билъ Софиянецъ, избѣгалъ презъ Кърджалийското размирие въ София) и отворила училището, въ което се събрали 114 ученички. После изпратила сина си Еремия, който довелъ сестра си отъ Охридъ. Понеже ученичкитѣ били много, и по предложение на Н. Робевъ, баба Недѣля изпратила отъ Охридъ Анастасия Терзиянова, най-подготвена отъ ученичкитѣ ѝ. Станислава платила отъ своята заплата на Tepзиянова,
97
но H. Робевъ не устоялъ на думата си и не платилъ нищо за последната.
Станислава получила отъ майка си писмо, че гъркоманитѣ въ Охридъ подкупили стопанина на училището, и то било премѣстено въ друго, благодарение на Антонъ Митаковъ. За щастие, единъ Охридянинъ въ Бѣлградъ подарилъ кѫщата си на черквата въ Охридъ и тая кѫща послужила за училище.
Следъ изпита баба Недѣля прочела въ в. „Македония", че Охридското настоятелство търси учителка. Споредъ контракта настоягелството било длъжно да я предупреди три месеци по-рано. Но тя се приготвила за пѫть; настоятелитѣ обаче ѝ предложили да остане и за следната година. П. Шапкаревъ предложилъ да се впише въ контракта, че ако учителката напусне предвреме, да плати 1000 гроша глоба. Къмъ заплатата ѝ придали 300 гр., и баба Недѣля се съгласила.
Презъ тази, 1870 година излѣзълъ царски ферманъ за независимо българско духовенство. Тоя ферманъ се очаквалъ въ Охридъ като Месия и билъ прочетенъ най-тържествено въ черква отъ Д. Узуновъ. Тъкмо, когато той извикалъ, че Негово В. Султанътъ чрезъ своя ферманъ подарява независимостьта на българското духовенство, свещеникътт Стефанъ, владишки агентъ, се провикналъ отъ олтаря: „Лайна Ви подари царьтъ!" Д. Узуновъ продължавалъ да говори, попъ Стефанъ отъ олтаря сѫщо не спиралъ да вика противъ него; настѫпилъ смутъ, народътъ се спусналъ къмъ олтаря, но синоветѣ и привърженицитѣ на попъ Стефанъ се изпречили и се заканили, че ще повикать Дебранеца Бекиръ-ага, a баба Недѣля, Д. Узуновъ настоятелитѣ, народътъ и учащитѣ се ce отправили за конака. Юзбашията пресрещналъ попъ Стефана и синоветѣ му и ги попиталъ застаналото; попътъ казалъ, че Д. Узуновъ челъ нѣкаква яланъ книга. Юзбашията заповѣдаль да се арестуватъ българитѣ. Д. Мустревъ приближилъ баба Недѣля и казалъ ѝ да се скрие, защото Дебрани я търсили да я убиятъ. Гъркоманитѣ наклеветили Н. Размовъ, че говорилъ противъ пашата, a владиката обвинилъ Гр. Пърличевъ, че ималъ връзки съ сестриника си, който билъ бунтовникъ въ Влашко. Пашата, който билъ подкупенъ отъ гърцитѣ, заловилъ Пърличева, сестра му и по-малкия ѝ синъ, оковалъ ги и ги хвърлилъ въ затвора. Следъ дълги истиндаци, придружавани съ бой, арестуванитѣ
98
вързани били изпратени въ Дебъръ. Следъ 15 дена билъ заловенъ и братътъ на Пърличева, окованъ, изтезаванъ и пратенъ сѫщо въ Дебъръ. Гъркоманитѣ тържествували, a българитѣ се оплакали на пашата. Баба Недѣля, съветвала да се сьбератъ пари и подаръци за затворенитѣ. Събрали и ги дали на пашата, и той върналъ заточенитѣ въ Дебъръ.
Следъ изпита баба Недѣля заминала за Битоля. Тая година Станислава, дъщеря ѝ, прекарала въ Битоля не по-леко отъ майка си въ Охридъ: обучавала 140 ученички ; заплатата ѝ плащали нередовно, a гъркоманитѣ ѝ причинявали голѣми терзания. При хубаво време всѣка срѣда следъ обѣдъ извеждала ученичкитѣ си на полето при „Кисела вода" и тамъ имъ преподавала българска история; но гъркоманитѣ деца и по-възрастни дори ги следили и хвърляли по-тѣхъ камьни и каль; сѫщо правѣли и когато ученичкитѣ минавали изъ улицитѣ. Това я накарало да спре разходкитѣ. Но нѣщо по-лошо: гъркоманитѣ подкупили нѣкои отъ общинаритѣ да ѝ условятъ за помощница една учителка сръбкиня, при която отишли само 20 ученички; тя не успѣла, но половината отъ заплатата на Стаиислава била дадена на тази учителка. Сръбкинята учителка съскала гъркоманчетата, които не ѝ давали мира: зимно време, едно гъркоманче, замѣрило съ снѣжна топка по-главата, и Станислава паднала въ несвѣсть; когато се свѣстила, намѣрила се въ близка една кѫща, гдето ѝ помогнали. Пъкъ и средствата ѝ били съвсемъ оскѫдни. Единъ день Д-ръ Пѫтелелеевъ я запиталъ : „Станиславо, отдавна не сме ти дали пари : съ що живѣешъ?" — „Ехъ, изплета нѣкоя тантела, или шевица, продамъ ги за 1—2 бешлика и така прекарвамъ." Докторътъ ѝ далъ едно бѣло меджидие и си отишелъ; Станислава забелѣзала сълзи на очитѣ му. Съ тия пари тя си купила еминии (обуща), понеже обувкитѣ ѝ били толкова кърпени, че не могла вече да ги носи. Въ края на учебната година направила „чудесни изпитъ". Дошла и майка ѝ отъ Охридъ. Станислава изплакала предъ нея теглила га си, и въ такова настроение решили да заминатъ за Пловдивъ.
99
VI.
На пѫтъ за тоя градъ тѣ спрѣли въ Велесъ: първенцитѣ ги задържали нѣколко дена на гости и предложили имъ да останатъ за учителки; поднесли имъ и контрактъ за три години срѣщу 30 хиляди гроша. Подписали контракта и останали. Станислава останала за учителка въ „Спротива" т. е. въ махалата отъ дѣсния брѣгъ на Вардара, a майка ѝ — въ махалата „Бързорѣкъ". Квартира имъ дали въ Митрополията. Записали се по 100-тина ученички при дветѣ учителки. Въ Велесъ основали и женско дружество и държали сказки. Отъ членски вноски били събрани 2000 гр. Но и тукъ се натъкнали на пречки : предъ Станислава учителствувала въ това училище нѣкоя сръбкиня; срещу влиянието, което указала върху нѣкои слаби души, Станислава трѣбвало да действува съ средствата на историята.
Къмъ края на м. ноемврий пристигналъ въ Велесъ пратеникъ на В. Левски съ писмо отъ Централния комитетъ и съ порѫчка до учителкитѣ да ушиятъ знаме по моделъ, който пратеникътъ имъ далъ. Пратеникътъ билъ Карловецътъ п. Константиновъ. Куфарътъ му останалъ y баба Недѣля и по-късно предаденъ на Народния музей въ София. Учителкитѣ съ сърце се заели съ изработването на знамето, което трѣбвало да свършатъ за 2 мѣсеца. Левътъ билъ ушитъ съ жълточервена коприна, a надъ главата му били извезени думитѣ „Свобода или Смьртъ", a отдолу — думитѣ „Станете да Ви освободя". Знамето не било още довършено, когато властьта се е явила да обискира квартирата на учителкитѣ. Сега тѣ живѣели въ кѫщата на Георги Колевъ, понеже митрополията взели за училище. Билъ сѫботенъ день: домакинътъ запъхтѣнъ имъ съобщилъ, че Зафираки бей, членъ въ сѫда, ги е предалъ и че юзбашията идвалъ съ трима стражари. Учителкитѣ смъкнали знамето отъ гергефа и го натъкмили на единъ портретъ като предварително изрѣзали буквитѣ; писмата отъ Левски съ една пѣснопойка пъхнали въ едни обуща. При тѣхъ била приятелката имъ К. Крепиева. Като стъкмили всичко, седнали ужъ да четатъ. Скоро се чулъ тропотъ по стълбата; вратата се блъснала, и въ стаята се изпречилъ юзбашията съ думитѣ „никой да не мърда!" Стражаритѣ отворили долапитѣ и почнали да тарашуватъ; разпрали възглавницитѣ и разхвърлили вещитѣ; гледали нагоре въ оджака, но нищо не намѣрили.
100
Станислава се вдървила и не смѣела да погледне „щивала" съ писмата. По едно време юзбашията турилъ рѫцѣ на кръста и казалъимъ: „Ей ходжи, кѫде скрихте байрака, що шиехте?" Учителкитѣ въ единь гласъ му отговорили, че това ще е нѣкоя клевета: тѣ шили, но портретъ на куче и посочили на стената. Юзбашията погледналъ иззезения левъ, провѣрилъ спокойното държане на учителкитѣ, погледналъ още еднажъ мнимото куче, поклатилъ глава и казалъ на стражаритѣ: „Чиканизъ дишари!" (излѣзте вънъ). Но Зафираки бей настоялъ на своето и казалъ на пашата, че учителкитѣ подтиквали младежитѣ къмъ въстание. Вѣрното било, че тѣ действително всѣка вечерь отивали въ кѫщата на Георги Копандовъ, гдето се събирали младежитѣ, чели писмата отъ Ц. К. и пѣели бунтовни пѣсни. Самъ домакинъть ходилъ въ Битоля съ писмо до руския консулъ Якобовскій, отъ когото просѣли помощь, за да се въорѫжатъ нѣколко момчета и да се изпратятъ въ Балкана. Консулътъ посъвѣтвалъ да мируватъ, защото не било време за въстание. Това било на 1871. Зафираки бей настоявалъ да се затворятъ училищата и успѣлъ. Тогава еснафитѣ се опълчили срещу чорбаджиитѣ и поискали смѣтка за училищнитѣ средства, събирани отъ народа. Зафираки бей взелъ страната на чорбаджиитѣ и накаралъ властьта да запрети всѣко събрание на еснафитѣ, a баба Недѣля била изпратена на сѫдъ въ Битоля и оттамъ въ Солунъ, кѫдето отишла и дъщеря ѝ Станислава. Тукъ баба Недѣля била освободена.
VII.
На следната 1872 г. Станислава Караиванова е учителка въ г. Воденъ. На пѫть за тоя градъ срещнали я Воденскитѣ търговци Нуши Кировъ и Пет. Стоянчевъ: „Едаскала, майка ти остана въ Солунь да сѣе бугария!" казали ѝ тѣ, a тя отвърнала : „Богъ на времето посѣ и благослови тоя олтарь чрезъ светитѣ братя Кирилъ и Методий, които просвѣтиха цѣлия славянски родъ; но неприятели посѣха много плѣвели между хубавата пшеница: ето ние съ майка ми сме едни малки работници, които Богъ ни праща да оплѣвимъ нивата му.”
— Сѫде тука не ке расте тая китка — казалъ Нуши.
— Ние не се дѣлиме отъ Мегали иклишия — прибавилъ Стоянчевъ.
101
— Но българитѣ не можаха да се смѣстятъ въ тая Мегали иклишия, та си изпросиха своя черква, и султанътъ имъ я подари съ фермана си — отговорила Станислава.
— Българи въ Воденъ има много малко — казалъ Нуши.
— Ами вие не сте ли българи и не въставате ли противъ еднокръвнитѣ си братя съ тази ваша гъркомания? Отде сте взели езика си, на който се говори въ цѣла Македония ?
— А ке речишъ, оти и турцитѣ, що сборуватъ бугарски, сѫ бугари? — продължилъ Нуши.
— Ахъ, братя, преди 200 години Мегленци, Тиквешани и Родопци бѣха българи християни, но ги потурчиха насила. Така стана и съ васъ: вие сте чисти българи, но патриаршията и владицитѣ ви заблудиха, и сега презирате сѫщитѣ си братя!" — обяснила учителката.
— Не — отговорили гъркоманитѣ отъ Воденъ, ние говориме български, но сме гърци. Ето какъ станало това: въ старо време гърцитѣ се били съ варваритѣ и били надвити; варваритѣ завзели цѣла Македония и заплашили народа да не зборува по гръцки, оти ки имъ го сѣчатъ изикотъ. Ето и Александъръ Македонски се училъ и говорилъ по гръцки, a само кога се разлютвалъ псувалъ на майчиния си езикъ — продължилъ Нуши.
— Значи, и царь Александъръ не билъ гръкъ, както и вие не сте гърци. Не варваритѣ — българитѣ — заплашили гърцитѣ да имъ сѣкатъ езика, a гърцитѣ отъ вѣкове се мѫчатъ да промѣнятъ езика на народа и ето, вижте, не сѫ успѣли дори и спрямо тия, които като васъ сѫ се заблудили и завлѣкли по гръцкото. — Застигнали ги пѫтници, и Станислава прекратила разговора.
Вечерьта тя стигнала въ Воденъ и отседнала y най-голѣмия Воденски родолюбець, Георги Гоговъ. Той я настанилъ въ кѫщата си и я гледалъ като своя дъщеря. Още на зараньта Г. Гоговъ свикалъ първенцитѣ на общинско заседание и назначилъ Станислава за писарка. Следъ една седмица се открило първото българско дѣв. училище въ Воденъ, въ кѫщата на Г. Гоговъ съ 117 ученички. Отъ Цариградъ пристигналъ учительтъ Д. Македонски и открилъ, пакъ въ кѫщата на Г. Гоговъ, и мѫжкото училище съ 90 ученика.
Въ Воденъ имало много гъркомани; тѣ имали мѫжко и дѣв. училище. Като се открили българскитѣ училища, гъркоманитѣ
102
почнали да интригуватъ предъ властьта : наклеветили Д. Македонски, че билъ комита и че готвѣлъ въстание, и каймакамътъ го интерниралъ на седмия день отъ учителствуването му. Децата прибрала Станислава. Следъ две седмици пристигналъ учителътъ Трѫпко Ивановъ, когото постигнала сѫщата участь следъ едномесечно учителствуване. Свещеникъ п. Туши не знаелъ да чете български, затова Станислава му преписвала евангелието съ гръцки букви. Черкуването ставало въ градината на Гогова, дето съ килими заградили единъ ѫгълъ. Тълкуването на евангелието извършвала учителката по Неофита Рилски. Въ Воденъ Станислава научила и гръцки отъ жената на Г. Гоговъ, която била гъркиня отъ Сѣръ и внучка на патриархъ Иоакима, следъ смъртьта на когото тя и братъ ѝ Димитраки си раздѣлили по една паница бисери, златни прибори за сладко, сребърни сервизи за трапеза, златни гривни съ по три голѣми брилянта, кръстъ „енголпионъ", съ който е служилъ патриархътъ, другъ помалъкъ съ 9 брилянта, много пръстени, между които и голѣмиятъ патриаршески съ по единъ фасулообразенъ отъ дветѣ страни изумрудъ, a въ срѣдата съ голѣмъ колко лѣшникъ брилянтъ; покѫщнина и мека мебель. Самъ Г. Гоговъ билъ богатъ човѣкъ, притежавалъ фабрика за коприна, въ съдружие съ нѣкой швейцарецъ. Г-жа Гогова съ мѫжа си приказвала по гръцки, a вънъ — по български. Тя била благородна и благоразумна жена, която държала страната на мѫжа си — българѣела ce. Писмения гръцки езикъ Станислава научила отъ гръцката учителка, съ която се уговорила срещу български, но гъркината се отказала отъ последния : „До като имаме бѣлъ хлѣбъ, не ми трѣбва черниятъ!" Обидила се българката, но оставила гъркинята да се храни съ фанатизма и използувала уроцитѣ ѝ.
Трети учитель дошелъ — дяконъ Агапий Войновъ, но следъ петь седмици и него интернирали посредъ нощь. И учителитѣ живѣли въ кѫщата на Гогова. Тука станувалъ и архим. Павелъ Божигробски. Зиме черкували се въ долния етажъ — салона — на фабриката. Салонътъ билъ приспособенъ съ килими за черква. Много народъ се събиралъ и до сълзи се радвали, че доживѣли да видятъ българско духовенство и да слушатъ служба на български езикъ. Въ тая черква за пръвъ пѫть Воденци отпразнували Св. Кирилъ и Методий.
Продължение в: Македонски Прегледъ, год. I, кн. 5-6 (1925)